Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (62)

62

Себастиан не можеше да заспи. Невъзможно беше. Опита да се отпусне, но колкото и да се въртеше и мяташе в кревата, не се получаваше. Макар в апартамента да цареше пълна тишина и спокойствие, той имаше чувство, че гъмжи от живот.

Тя беше тук.

Спеше в стаята за гости, която Лили настоя да отделят за редките случаи, когато някой ги посещаваше.

Неговата дъщеря.

Лили, благодаря ти, че се наложи.

Мислите непрестанно се въртяха из главата му. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да ги прогони. Бяха твърде много и твърде разнообразни, страхове и възможности. И надежда.

Наближаваше четири часът и половина, когато най-сетне се отказа и стана от леглото. Дюшемето изскърца силно и го стресна. Не искаше да я събужда. В момента, в който отвореше очи, щеше да поиска да си тръгне. Забеляза, че е нащрек, докато отиваше да си легне, неспокойна да не би той да тръгне след нея, да не се покаже като човека, който всъщност беше. И все пак тя остана. Той бе намерил пътя към сърцето й по начин, за който не беше и мечтал. Ако общуваше повече с нея, предпазливостта й спрямо него щеше да изчезне напълно. Тя щеше да разбере, че той не би опитал да бъде с нея в смисъла, от който се бои. Знаейки това, щеше да го цени още по-високо. Себастиан щеше да се изкачи на пиедестала. Тя никога нямаше да си обясни защо така и не е предприел нещо. Никога, никога.

Той се опита да се промъква на пръсти, но старият под скърцаше при всяка крачка. Отказа се и закрачи нормално. Отиде в кухнята и си наля вода. Ослуша се за шумове откъм нейната стая, но не чу нищо. Предишната вечер още му беше като в мъгла. Макар да не пи, се чувстваше кажи-речи пиян. Опиянението от възможностите. Съдбата я доведе тук. Сега зависеше от него да пожелае да се върне отново. И пак. И пак. Докато стане толкова естествено да търси него, колкото някога е било да се обръща към Валдемар.

Себастиан се приближи до стаята, в която тя спеше в момента. Вратата беше затворена и той притисна ухо до боядисаното в бяло дърво. Не чу нищо. Върна се в кухнята и наля чаша вода и за нея. Ако беше будна, със сигурност щеше да е жадна. Доста си пийна снощи.

Той отвори внимателно вратата и пристъпи в малката стая за гости. Вътре беше тъмно, единствената светлина идваше от коридора зад гърба му.

Тя, изглежда, спеше. Виждаше само очертанията на тялото й под светлобежовия чаршаф и косата, която се спускаше по възглавницата. Лицето й беше обърнато на другата страна. Той затвори внимателно вратата зад себе си и отиде към нея. Вътре беше доста задушно и миришеше на пот и алкохол. Но и на жив човек. Беше прекрасно. Стаята беше приятна, макар и доста малка. Светлосини тапети, бяло стилно бюро и писалище в стил рококо, голямо легло с тежки железни рамки. Лили беше купила всичко на търг в Нортеле. Хубави вещи, които си отиваха. Особено когато в стаята има и живо същество.

Себастиан предпазливо придърпа стола край писалището и седна до леглото. Очите му бяха привикнали с тъмнината и не му трябваше лампа, за да я вижда. Дишането й беше спокойно и равномерно. Единият й крак стърчеше изпод завивката. Не беше свалила късите си бели чорапи. Той се усмихна. Изведнъж видя детето в нея. Идваше му да я завие. Почувства се като бащата, който никога не е бил.

Бащата, в който щеше да се превърне.

Искаше да седи там чак докато зората надникне иззад завесите и огрее русата й коса; да я види как се събужда и се оглежда из стаята. Но осъзна, че това ще й се види зловещо и откачено. Внимателно остави чашата на малката нощна масичка и се облегна назад.

Споменът за Сабине внезапно го споходи.

Рядко се беше случвало да стои при нея в тази стая. Тогава той не съзнаваше колко крехък е животът, приемаше всичко за даденост. Случи се един път. Сабине се беше разболяла здравата и двамата с Лили се скараха кой да стои при нея. Той се държеше егоистично и смяташе, че Лили преувеличава риска дъщеря им да се задуши насън от повръщането, но накрая се предаде. Разбраха се да разпределят нощта помежду си и той получи смяната в ранните сутрешни часове.

Както сега.

Той отново бдеше над дъщеря си. Този път обаче не беше раздразнен. Този път разбираше, че човек трябва да обича децата си, докато още са при него.

Не да чака някакви бъдещи моменти.

Настоящето е всичко.

Това е тайната.

Почувства внезапен импулс. Изправи се внимателно, надвеси се над нея и нежно отметна косата й. Челото й беше топло и меко. Той го целуна предпазливо. Едва го докосна с устни. Леко се засрами и се отдръпна. Дали да не се махне оттук? Сега трябваше да внимава повече, след като тя сама го потърси и изглежда започна да го харесва. Несъмнено. Но беше трудно. Почти невъзможно. Не съществуваше нищо по-красиво от това спящо дете. Той отиде до вратата, отвори я, обърна се и пак я погледна. Тя се размърда леко.

— Себастиан?

— Само ти оставих вода — прошепна той.

Няма как да е усетила целувката. Иначе гласът й щеше да е много по-рязък.

— Колко е часът?

— Няма пет. Спи си.

— Ммм. Днес е важен ден.

— В смисъл?

— Трябва да получа отговор от САЩ. Днес или утре.

Себастиан замръзна.

— Наистина ли ще заминеш? След всичко станало.

— Точно затова ще замина. Лека нощ.

Той зърна лицето й за момент, преди пак да го обърне на другата страна.

— Лека нощ.

Значи всичко това беше просто сън. Тя никога повече нямаше да спи тук.

Щеше да си отиде.

Да напусне живота му отново.