Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (16)

16

Ленарт Стрид изскочи от таксито пред „Оленс“ точно срещу кафе „Болеро“. Закъсняваше с пет минути и пресече с тичане улицата тъкмо когато светофарът светна червено. Един шофьор му свирна раздразнено, но той дори не се обърна, а продължи да тича към кафенето, дръпна тежката стъклена врата и влезе. Носеше се сладко ухание на датски сладкиш и кафе. Ленарт се огледа из просторното помещение; имаше повече хора, отколкото очакваше. Тя трябваше да е някъде между трийсет и пет и четиридесет и пет годишна. Доколкото беше разбрал, имаше две момчета в тийнейджърска възраст, но не знаеше нищо повече. Малко по-навътре една жена с черен шал на главата се надигна и се загледа в него. Направи няколко несигурни крачки. Беше стройна, очите й бяха тъмни, а кожата — по-мургава от тази на околните. Сигурно беше тя. Седеше встрани от другите клиенти, в едно ъгълче, където едва се виждаше.

— Шибека?

Тя кимна леко. Той отиде при нея и протегна ръка.

— Здравейте, аз съм Ленарт.

Тя кимна отново. Личеше си, че се чувства неловко на това място. А и сигурно се притесняваше. Нищо чудно. Повечето хора се смущаваха, когато се срещаха с него.

— Приятно ми е. Удобно ли е да поседнем тук?

— Да. Добре.

Акцентът й беше по-незабележим, отколкото по телефона; видът й стана една идея по-спокоен, когато чу собствения си глас, сякаш малко от притеснението изчезна.

— Искате ли кафе?

— Може и чай, благодаря.

Макар почти да не срещаше погледа му, тя му се видя по-силна, отколкото си я беше представял. След телефонния разговор си беше съставил образ на някаква съсипана женица. Той отиде до касата и плати един чай, черно кафе и две канелени кифлички. Докато чакаше поръчката, я изучаваше. Отново беше добила напрегнат вид. Държеше ръцете си в скута и не вдигаше поглед от пода. Той взе чая и кафето и се върна на масата. Седна срещу нея и й подаде чашата. Реши да мине направо на въпроса:

— Притеснявате ли се? Няма от какво.

— Малко е необичайно.

— Разбирам, но е съвсем просто. Аз задавам въпроси за съпруга ви, вие се опитвате да ми отговаряте. Всичко, което кажете, ще си остане между нас.

Тя кимна и все така без да отмества очи от пода, колебливо отпи от чая. Ленарт извади бележник. Щракна химикалката. Повечето му колеги записваха интервютата с диктофон, но той предпочиташе лист и молив. Диктофонът притесняваше хората още повече. Той им отнемаше възможността после да твърдят, че интервюто е подправено, и затова Ленарт имаше чувство, че се държат по-предпазливо и си налагат автоцензура. Той не искаше това. Сега важното беше да си изгради представа за Шибека и да прецени потенциала на историята й. Да определи дали звучи достоверно и дали си заслужава да се работи върху изчезването на мъжа й. Тази година няколко пъти се беше оказвал в задънена улица с подобни истории и не желаеше това да се повтаря.

— Да започнем с вас — усмихна се Ленарт и се приготви да записва. — Двамата с мъжа ви сте пристигнали в Швеция в края на 2001?

— Да. И децата. Тогава бяха на две и на четири години.

— От Афганистан?

Шибека го погледна. От неговата уста звучеше толкова лесно. Все едно са се качили на самолета и след няколко часа са кацнали в Швеция. За секунда мислите й се насочиха към лагера в Пакистан, където бяха избягали първоначално. Вонята, навалицата, страхът и непрестанният детски плач. Палатките, които нощем бяха леденостудени, а през деня горещи и задушни. Хамид, който я убеждаваше, че нямат друг избор, освен да се махнат оттам. Да продължат пътя си. Мъжете, на които платиха да ги вмъкнат в Иран. Ужасяващото пътуване с камиона през планини и каменисти пустини. Дни и седмици, които се сливаха в едно. Помнеше единствено как седеше приклещена до стената и конвулсивно притискаше Ейер и Мехран в обятията си. Болката в ръцете от носенето на децата — това беше единственият й ясен спомен от бягството. Останалото беше бъркотия от размазани картини. Но болката нямаше да забрави никога. Леко изпъна ръце, за да се увери, че сега не я изпитва.

— Да. Но първо отидохме в Гърция. Тръгнахме от Гърция.

— Значи Гърция е била първата държава на убежище?

„Първата държава на убежище“. Ама че израз. Един от първите, които научи на шведски. Това значеше първата държава от Европейския съюз, която достигнеш и в която те връщат, преди да те изпратят у дома.

— А после сте дошли в Швеция? — продължи Ленарт, след като тя не отговори.

Шибека кимна.

— Имахме приятели и роднини, затова Хамид искаше да дойдем тук.

— Но не сте получили убежище?

— Отначало не. Имаше много проблеми.

Тя замълча. Ленарт леко се наведе към нея. Още тук щеше да се реши дали да се откаже от случая, или не.

— Хамид изобщо не е получил убежище, нали? Вие с децата сте го получили едва няколко години след това. След неговото изчезване?

Шибека въздъхна; вече знаеше накъде върви разговорът. Винаги ставаше така. Шведските власти все това повтаряха. Така й беше омръзнало.

— Той не изчезна, защото не са му позволявали да остане тук. И не изчезна, защото ние сме можели, а той не. — Шибека повиши глас и за първи път срещна погледа на Ленарт. — Все повтаряте, че е затова. Но не е вярно!

Ленарт се вгледа в нея. Притеснената и умислена женица беше изчезнала. Очите й горяха. Сякаш виждаше вътрешната й сила и дългогодишната й борба да намери съпруга си изведнъж му се изясни. Пред него стоеше жена, която никога не се предава, независимо от съпротивата.

— Не съм го казал. Но полицията и имиграционните смятат така. Че Хамид е изчезнал след среща в дирекция „Миграция“, на която му дали да разбере, че вероятно ще го пратят вкъщи.

Шибека не можеше да се въздържи, трябваше да протестира. С цялата си сила. Тя заклати глава и сви юмруци.

— Те не го познават. Хамид никога не би ни изоставил, никога не би позволил момчетата да растат без баща. Никога. Случило се е нещо друго.

Шибека гледаше едва ли не умолително мъжа, който след кратко мълчание остави химикалката и я погледна с учтиво любопитство.

— Според вас какво се е случило?

— Не зная.

— Но смятате, че е свързано с онзи човек? Който се появил седмица-две след изчезването на Хамид.

— Да.

— Когото сте помислили за полицай?

— Звучете като полицай. Но нямаше униформа.

— И не се е легитимирал?

Шибека го погледа неразбиращо.

— „Легитимирал“?

— Извинявайте, не е казал как се казва?

— Не.

— Значи нямате представа откъде се е взел?

Тя поклати глава.

— Задаваше въпроси като полицай.

— Какви въпроси задаваше?

Шибека се замисли. Откъде да започне? Въпросите бяха толкова много. Всички се въртяха около Хамид и братовчед му. Тя погледна мъжа срещу себе си и осъзна, че следващите й думи са от изключителна важност. Той трябваше да разбере, че шведът с черното яке, дошъл в дома й, значеше нещо. Беше важен. Той търсеше нещо. Нещо, което, дори да искаше, не би могла да му даде.

— Разпитваше най-вече за Хамид — изрече тя бавно. — И за Саид, братовчед му. Дали са казали къде отиват, дали са взели нещо със себе си, дали преди това са се срещали с някого, дали предишните седмици са пътували някъде и дали… дали…

Тя млъкна насред изречението. Винаги се връщаше към другия в мислите си. Към него и към шведа в черното яке, които някак бяха замесени в изчезването на Хамид. Беше убедена в това.

— И за Юсеф.

Ленарт си записа името.

— Кой е той?

— Не знам. Познат на Саид.

— И Саид изчезна едновременно с мъжа ви?

Тя кимна:

— Саид често се виждаше с Юсеф. Хамид не го харесваше. Така ми каза.

— Но вие никога не сте виждали Юсеф и не знаете нищо повече за него?

— Не, нищо. Пробвах, но така и не го намерих.

Ленарт взе да се колебае какво да вярва. Жената пред него изглеждаше искрена. И животът му да зависеше, не можеше да си представи защо й е да лъже. Та тя се мъчеше да научи какво е станало с мъжа й от толкова дълго време. Много по-дълго, отколкото ако тайно всъщност е знаела истината. Но фактът, че нямаше представа какво го е сполетяло, не означаваше автоматично, че в историята има нещо за него и редакцията. Съществуваха безброй обяснения за изчезването. Причините можеха да бъдат мъчителни и трагични за семейството, но неподходящи за журналистически разследвания и телевизионни предавания.

Същевременно в тази жена имаше нещо, от което сърцето му трепваше. Нещо в историята не се връзваше. Не в нейния разказ, на него вярваше безрезервно. По-скоро в реакцията на властите. Не толкова в онова, което казваха, колкото в онова, което премълчаваха. Краткото разследване, което беше провел след получаването на писмото, не доведе до нищо конкретно, тъкмо обратното. Първо позвъни на имиграционните и както обикновено го отпратиха към безброй служители, докато накрая намери правилния. Потвърдиха, че Хамид е изчезнал няколко дни след среща с тях: подозирали, че се крие по собствена воля. Нямали никакви актуални документи, в последния пишело, че чакат полицейското разследване. Документът бил заведен през август 2003 година. Оттогава нямало никакво развитие, освен че през 2006 съпругата на Хамид, Шибека Хан, и двете им деца, Ейер и Мехран, получили разрешително за пребиваване. След това Ленарт се обади в полицията. Обясниха, че разследващите стигнали до извода, че мъжът вероятно е изчезнал във връзка с предстоящо експулсиране, но иначе не можели да коментират случая. Ленарт попита защо. Било секретно. Това беше истинската причина Ленарт Стрид да разговаря в момента с Шибека. Нямаше спомен някога да са засекретявали бягство от експулсиране.

Да не говорим за тази история със Саид Балхи, братовчеда на Хамид, който изчезнал по същото време. Той пристигнал няколко години по-рано и получил разрешително още през 2000 година. Въртял магазин на „Фридхемсплан“, където и Хамид работел от време на време. В нощта на изчезването им през 2003 година той се обадил вкъщи да каже, че се прибира. Заключили магазина и после изчезнали вдън земя. Съпругата на Саид чакала първото им дете след няколко месеца. Той нямал никаква причина да изчезва. Абсолютно никаква. Нещо в цялата тази история не се връзваше. Ленарт го усещаше все по-ясно.

Реши да се осланя на инстинктите си. Да, щеше да коства време и ресурси на редакцията, но заслужаваше да се поразрови.

— Шибека, ще поемем случая. Не обещавам нищо. Но и това е някакво начало.

Лицето на Шибека светна. За малко да си разлее чая, като скочи на крака.

— Благодаря ви! Много ви благодаря!

Ленарт не можа да сдържи усмивката си при вида на непресторената й радост.

— Но помнете — натърти той, — нищо не обещавам.

— Знам. Знам, но толкова дълго чаках нещо такова.

Шибека се поуспокои, усети, че другите клиенти на заведението я гледат, и си седна, но клокочещата радост не намаляваше; беше й трудно да седи на едно място.

— Добре, предстои ни много работа — продължи Ленарт. — Трябва ми списък на всичките ви роднини и приятели, които може да знаят нещо. Също и копия от всички писма, които сте пращали, пълномощно от вас, за да мога да изискам всички материали от властите. После трябва да седнем и да ми разкажете подробно всичко от времето около неговото изчезване. Ще се справите ли?

Това бяха много думи, изречени ужасно бързо. Тя не схвана всичко, но разбра последния въпрос. Знаеше отговора.

— Ще се справя с всичко — потвърди и го погледна в очите.

Ленарт инстинктивно усети, че е вярно.