Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (15)

15

Били и Ваня се качиха в чакалнята и забелязаха Торкел и Урсула при мониторите, които показваха пристигащите и заминаващите. До тях стоеше някаква жена. Млада. На двайсет и пет, там някъде. Висока, по-висока от Ваня, над метър и осемдесет. Дълга кестенява коса, вързана на проста конска опашка, продълговато лице, светлосини зорки очи, които се насочиха към Били и Ваня, когато Торкел вдигна ръка към тях. След поздравите и прегръдките Торкел се обърна към високата жена, която досега стоеше отстрани с лека усмивка:

— Това е Йенифер, за която ви разправях. Тя ще дойде с нас.

Ваня протегна ръка.

— Здравей. Ваня.

— Йенифер. Срещали сме се.

— Така ли?

— Да, в една кариера за чакъл в Бру. Открих изгорял автомобил, към който проявихте интерес.

Вярно. Ваня кимна. Не си спомняше Йенифер, понеже тогава е била просто униформена полицайка, която им е докладвала в рамките на трийсетина секунди; освен това Ваня полагаше целенасочени усилия да забрави онзи ден. Беше нетърпимо горещо, тя страдаше от махмурлук, беше побесняла и изкрещя на Били, че е по-добра полицайка от него, което съсипвало отношенията им и разкъсвало групата отвътре. След това поговориха за станалото. Тя и Били. Разбраха се. Независимо от това Ваня понякога си мислеше, че след онзи ден в кариерата в Бру така и не бяха намерили отново пътя един към друг.

— Открихте ли момчето? — попита Били, след като и той се ръкува с новото момиче в групата.

— Моля?

— Не търсехте ли изчезнало момче, когато се натъкнахте на автомобила?

— Да. Лукас Рюд. Да, намерихме го. Тръгнал на излет и се загубил.

Йенифер се усмихна на Били. Ето някой, който за разлика от Ваня помнеше и нея, и работата й. Някой, който я беше забелязал. Били отвърна на усмивката.

Ваня отстъпи крачка назад.

Когато Торкел съобщи, че възнамерява да вземе нова жена, нейна потенциална заместничка, Ваня не очакваше да бъде толкова млада. Забеляза, че когато се усмихва, изглежда още по-млада. Леко строгото изражение изчезваше и добиваше по-отпуснат вид. Дали някой толкова млад и толкова неопитен наистина можеше да я замести? Какво си въобразяваше Торкел?

Но защо тя се държеше така?

Не й беше в характера.

Нали заминаваше за САЩ. Затова Йенифер беше тук. Всъщност Ваня се радваше, че Торкел вече й е намерил заместничка. Показваше, че е сигурен в успеха й. Задачата му беше да се погрижи за отдела си. А и ако трябваше да бъде честна, тя самата беше доста млада и неопитна, когато попадна при Торкел. Макар и не чак толкова млада.

Мислите й бяха прекъснати от шепота на Урсула:

— Е, крайно време беше.

Ваня се обърна към вратите и видя Себастиан да върви към тях с доволна, дори леко самодоволна усмивка на уста. Усмивка, която само преди няколко седмици би я вбесила, но сега едва я забеляза.

— Само мен ли чакате? — попита той, пусна чантата си на земята и прегърна Ваня. — Радвам се да те видя.

— И аз.

Били се вгледа в тях. Отношенията им не му бяха съвсем ясни. Или всъщност не, разбираше ги. Ваня прие Себастиан, след като той предложи да заеме нейното място като заложник на Хинде. Това го схващаше.

Но имаше и още нещо.

Едвард Хинде убиваше жени, които са имали сексуален контакт със Себастиан. Майката на Ваня фигурираше в списъка с евентуални жертви, който Били беше открил. Нямаше ни най-малко съмнение, че Себастиан е спал с Ана Ериксон. Били се беше поразровил, докато беше отстранен, но не стигна далеч. Беше принципно невъзможно да научи къде и кога е станало и накрая се почувства леко омърсен, че се е ровил из сексуалния живот на майката на своя колежка. Ако Ана Ериксон е изневерявала със Себастиан, това не беше негова работа. Разбира се, не можеше да не се чуди дали Ваня щеше да е толкова дружелюбно настроена към Себастиан, ако знаеше, но Бали нямаше намерение да й казва. Не искаше отново да подлага на риск леко пострадалото си приятелство с нея.

— Извинете, че закъснях — каза Себастиан, след като поздрави всички. — Чаках ключаря.

— Да не си се заключил отвън? — попита Урсула и на Себастиан му се стори, че усмивката й е изпълнена с надежда.

— Не.

Той отново се обърна към Йенифер с дружеска усмивка:

— Йенифер ли се казваше?

— Да. Холмгрен.

Себастиан кимна и повтори името й. Торкел забеляза как Урсула завърта очи към тавана и бързо се обърна към Себастиан:

— Може ли да поговорим за момент?

Без да дочака отговор, хвана Себастиан за ръкава и го повлече на десетина крачки от останалите.

— Няма да спиш с нея — каза тихо, но много ясно.

Себастиан хвърли бърз поглед над рамото на Торкел по посока на останалите. Йенифер си говореше с Били. Урсула срещна погледа му с неприязън. Вероятно беше предположила какво си говорят с Торкел. Себастиан й се усмихна.

— Мислиш ли, че тя би легнала с мен? — попита той и погледна Торкел в очите.

— Не, не мисля, но ти притежаваш забележително умение да вкарваш жените в леглото си. Този път обаче недей да пробваш.

— Добре.

Торкел замълча. Срещна погледа на Себастиан. Добре? Просто така? Мина твърде леко.

Изведнъж го споходи чувство, че само е влошил положението. Кажеш ли на Себастиан какво да прави, той обикновено прави точно обратното. Не търпеше да му дават нареждания. Дали Йенифер не е станала по-интересна за него, след като Торкел ясно му заяви, че не бива?

Рискът беше налице.

Даже беше вероятно.

— Говоря сериозно — натърти той. — Иначе си заминаваш на мига.

Торкел не го изпускаше от очи. Надяваше се радостта на Себастиан отново да е сред тях да надделее над нуждата му да проявява неподчинение.

— Разбирам. Нищо няма да правя.

— Добре. Хубаво.

Торкел се завъртя и тръгна към другите. Себастиан го последва.

— Между другото, какво прави тя тук?

— Може би ще замести Ваня.

Себастиан се закова на място и хвана Торкел за лакътя. Доста рязко, доста грубо. Веднага го пусна, когато Торкел се обърна учудено.

— Защо? — Себастиан се мъчеше да не звучи твърде изненадан и настойчив. — Какво… какво ще прави Ваня?

— Кандидатства за обучение във ФБР.

Себастиан чу думите, схвана смисъла, но не можа да разбере какво означават наистина. Не искаше.

— В Америка? — успя само да прошепне.

— ФБР е там, да.

— За колко време? Кога?

Себастиан усети, че гърлото му е пресъхнало. Счу му се, че гласът му е леко пресипнал. А може би ушите му бучаха. Торкел не показа да е забелязал.

— Обучението ли?

— Да.

— Три години. Започва през януари.

Торкел се върна при другите. Себастиан не помръдна. Сякаш беше закован за пода.

Три години.

Три години без нея.

Точно когато най-после се бяха сближили.

Чу името си. Отново. Видя, че другите са се спрели на път към стълбището до пункта за проверка. Чудеха се защо не идва. Той тръгна към тях. Взе си чантата. Тялото му заминаваше за Йемтланд, но мислите му бяха съвсем другаде.