Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (51)

51

Ваня се обади първо на Ингрид Ериксон, по-добре да започне с отговарящия за разследването. Веднага се включи гласовата поща. Сигурно си беше изключила телефона. Ваня остави кратко съобщение с молба Ингрид да й се обади възможно най-скоро, но не каза по какъв въпрос. Вероятно Ингрид и сама щеше да се досети, че става дума за баща й, но не вървеше да я моли за услуги чрез гласовата поща. И така щеше да е достатъчно трудно, дори при разговор очи в очи. След това набра номера на Стиг Венберг. Прокурорът. За разлика от името на Ингрид Ериксон Ваня неведнъж бе чувала това на Венберг в службата. Той имаше добра репутация и тя си спомняше, че колегите му съжаляваха, когато преди няколко години се прехвърли в Агенция „Икономически престъпления“.

Венберг отговори още след втория сигнал. Ваня чу детски гласове и предположи, че той си е у дома. Звучеше напрегнат, но се поотпусна, като чу, че тя е от полицията. Вероятно предположи, че му се обажда във връзка с някакъв случай, и веднага попита с какво може да й помогне.

Тя му каза с какво.

Той бързо доби напрегнатия тон отново.

— Няма как. Нали го разбирате?

Гласът му доби начумерен и сериозен тон, който отсъстваше в началото на разговора. Нямаше да бъде лесно. Тя трябваше да стъпва на пръсти. Престъпването на закона беше само на няколко изречения, ако не внимава. А тя не искаше да внимава. Искаше да му изкрещи, че трябва да се види с баща си незабавно. Майната им на правилата. Само че беше невъзможно. Трябваше да си държи езика зад зъбите и да премисля всяка дума.

— Знам, че молбата ми е необичайна — изрече тя предпазливо. — но наистина трябва да се видя с баща си.

Вместо отговор получи дълбока въздишка.

— В момента работя по случай, масовия гроб в Йемтланд, сигурно сте чули. — Ваня изпробва нова стратегия.

Ако не искаше да помогне на дъщерята, може би щеше да склони да помогне на полицайката.

— Трябва да разбера какво става с баща ми, за да мога после да се присъединя към отдела си.

— Работите в „Риксмурд“, нали? С Торкел Хьоглунд?

— Да, аз съм част от екипа му.

Усети как Венберг се колебае. Може би все пак имаше надежда.

— Познавате ли Торкел? — попита тя с неутрален тон, както се надяваше.

— Да, но не се надявайте това да ви помогне.

Вратата се затръшна по-бързо, отколкото се беше открехнала. Но Ваня не се предаваше. Отново се опита да го обработи, внимателно, много внимателно, за да не го раздразни твърде много.

— Някой може да надзирава посещението, разбира се. Напълно съм съгласна.

— Ограниченията са поставени от отговорния полицай, преценката е нейна.

— Разбира се. Но нерядко ограниченията са прекалени. Все пак не е заподозрян за убийство. Вие, като прокурор по делото, можете да позволите изключение.

Венберг замълча. Но не затвори. Пак беше нещо. Докато разговаряше с него, все още имаше надежда.

— Знам, че е необичайно, но честно казано, не мога да си представя с какво би ви навредило. Ако нещо се случи, аз ще си загубя работата. Единственият, който наистина поема риск, съм аз.

За секунда помисли за обучението си във ФБР. Дали това би повлияло на шансовете й? Засрами се. Как може да мисли затова сега?! Имаше си по-сериозни проблеми. Най-важният човек в живота й.

Татко.

Върху него трябваше да се съсредоточи. Не върху себе си.

Децата при Венберг се бяха укротили или пък той се беше преместил в друга стая, за да говори на спокойствие.

— Нека Торкел ми се обади и гарантира за вас. Това е единственият начин — въздъхна той накрая.

— Добре — Ваня усети как езикът й се оплете. — Благодаря. Ще ви се обади веднага. Обещавам. Ще се обади.

— Няма да оставате насаме. Максимум десет минути.

— Да. Добре. Абсолютно. Много ви благодаря!

— Благодарете на Торкел, ако се получи.

И той затвори. Ваня остана със слушалката в ръка. Първата бариера беше премината. Нещата щяха да се подредят. Сега трябваше да се обади на Торкел. Представи си как ще протече разговорът, който и в най-безумните си фантазии не бе очаквала някой ден да проведе.

Здравей, Торкел.

Нуждая се от помощта ти.

Арестуваха татко.