Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (46)

46

Ленарт влезе в бинго залата на „Санкт Ериксгатан“. Доста бяха освежили помещението. Луминесцентните лампи бяха свалени от тавана, а ожулените дървени маси, целите прогорени от цигари — махнати. Стените бяха боядисани, на пода имаше мокет с красив десен, който отиваше по цвят на модерните кръгли мебели в сепаретата. Осветлението идваше от множество спот лампи, под които белите маси и тъмнозелените стени изпъкваха. Повече приличаше на моден ресторант или нощен клуб, отколкото на бинго зала, ако не броим дългите редици автомати насред помещението. Заради ярките шарени екрани и съсредоточените играчи в удобни столове на пръв поглед приличаше на команден щаб или контролна зала от научнофантастичен сериал. Пълна с изключително стари хора. Защото макар и заведението да беше обновено, клиентелата си оставаше същата. Там нямаше освежаване. По-скоро бяха станали още по-стари, превити, посивели и опушени. Ленарт несъмнено беше най-младият тук. Единственият, който можеше да се конкурира с него, бе мъжът в тениската, който стоеше на осветения подиум и с носов глас съобщаваше номерата на топките, изхвърлени от машината до него. Вече беше необичайно да се има за млад. В кафенетата и ресторантите на Стокхолм все по-често се чувстваше стар в сравнение с другите клиенти, но тук беше обратното. Тук ставаше все по-млад и по-млад. Подозираше, че точно затова мястото допада на Анита. И тя можеше да се почувства отново млада.

Ленарт седна навътре в залата, скрит от улицата зад голям транспарант, който убеждаваше клиентите във вълшебните способности на бингото да убива време, докато по приятен начин печелиш големи пари. Той погледна числата и видя, че ако беше заложил пари, щеше да спечели, тъй като бе задраскал едно от току-що съобщените числа.

Номер двайсет и четири.

Две-четири.

За момент се позабавлява с идеята все пак да поиграе малко, но после видя как тя влиза. Както винаги носеше кафява пола и твърде дебел плетен пуловер. В опит да скрие наднорменото си тегло, предполагаше той. Косата й беше кестенява и вдигната на кок. Лицето беше гримирано, но малко прекалено и в доста крещящи цветове. Опитваше се да изглежда шик, но сякаш не знаеше напълно как се прави. Точно това описва Анита Лунд, помисли си той — иска, но не знае как.

Била нещо като шеф на „Човешки ресурси“ в Националната полиция, но влязла в конфликт е всичко и всички. Няколко пъти я прехвърляли на друга позиция, докато накрая я назначили на сегашната й служба като административен отговорник за компетенциите и последващото обучение. Звучеше добре, но на практика не означаваше нищо. Подпечатваше и завеждаше в журнал постъпилите молби и ги препращаше на човека, който наистина отговаряше за тях. Ленарт беше наясно, че е огорчена, че животът й не е протекъл както се е надявала. Точно този тип хора стават нетърпими на стари години.

Прехвърлят разочарованието си върху всички, успели да постигнат нещо повече.

Винаги виняха другите за провалите си.

Виждат недостатъци в цялата система, но не и в себе си.

Повечето хора, които донасяха на пресата, бяха такива. В началото на журналистическата си кариера Ленарт вярваше, че разкриват нередностите, понеже имат висок морал и искат справедливостта да възтържествува. За жалост не беше вярно. Повечето източници действаха по много по-прости подбуди — пари, преживени неправди и отмъщение. Не беше красиво, но това беше истината.

Анита го забеляза. Той й се усмихна, когато седна до него.

— Здравей, Анита.

— Здрасти, Ленарт.

— Може ли да попитам дали идваш тук и в свободното си време?

Тя остави светлокафявата си дамска чанта върху малката поставка пред екрана и го изгледа.

— Случва се. Нали разбираш, малко прилича на моята работа. Някой вика. Аз слагам хиксчета. Някой пак вика, аз пак отбелязвам. Единствената разлика е, че тук все пак може да спечелиш нещо от време на време.

Тя се загледа в изключения екран пред себе си, като че възнамеряваше да играе.

— Трябва и аз да пробвам някой път — рече Ленарт, като се мъчеше да говори фамилиарно.

Тя обаче мина направо на въпроса:

— Е, какво толкова важно има, че ме домъкна тук?

— Отказ на убежище, неясно защо засекретен. Двама изчезнали афганистанци. Никой не знае къде са и изглежда на никого не му пука.

— Очевидно е замесена Службата за национална сигурност. Ленарт се извърна към нея. Мисълта му беше минала през ума, но и други биха могли да засекретят разследване.

— Защо смяташ, че е „Сепо“?

— Че кой иначе? Щом са афганистанци, значи сигурно са мюсюлмани. Добре знаеш, че ако е важно, „Сепо“ се намесва. Заплаха срещу националната сигурност и тям подобни.

— Няма нужда да ми обясняваш с какво се занимава „Сепо“ — усмихна се Ленарт.

— Не, но имаш нужда от мен, нали? — отвърна рязко Анита. — Така че ще слушаш какво ти казвам, мамка му. Или вече приключихме?

Облегна се назад, за да покаже, че тук тя коли и беси.

Да му се не види, ама че непоносима жена.

— Слушам те, разбира се — продума Ленарт помирително. — Извинявай — добави, в случай че извинителният му тон не е бил достатъчно ясен.

Анита пак се наведе към него. Изглеждаше малко по-кротка, но Ленарт знаеше, че всеки момент може пак да я хванат дяволите.

— Нямаш ли нещо по-конкретно? — попита тя с малко по-мек тон. Ленарт кимна и й подаде лист А4, в който беше изложено в резюме всичко известно дотук. Тя бързо прегледа краткия текст. Ленарт наблюдаваше мъжа с тениската.

Номер четиридесет и седем.

Четири-седем.

Номер трийсет и шест.

Три-шест.

— Имаш ли бинго? — попита Анита в опит за духовитост, докато оставяше листа.

— От теб зависи — включи се той в шегата.

Тя не се усмихна.

— Не знам. Има нещо гнило. Но и така си имаме предостатъчно имигранти, не си ли съгласен? На мен лично не ми пречи някой и друг да изчезне.

Тя върна листа на Ленарт и извърна поглед.

Номер седемнайсет.

Едно-седем.

— Но е странно да засекретяват бягство от експулсиране, съгласна съм — каза тя след няколко минути мълчание. — Не е достатъчно обаче.

— В какъв смисъл?

— Не е достатъчно, че да ме е грижа.

— Мога ли да те заинтригувам по някакъв начин? — попита Ленарт отчаяно, усещайки как и последната му надежда повяхва и умира.

— Не мисля. Нали знаеш, ако ти намеря нещо, аз поемам риска, а ти обираш лаврите.

Ленарт въздъхна. Поеха в лоша посока.

Номер петдесет и две.

Пет-две.

През две редици от тях една жена със сива накъдрена коса и синя блуза извика: „Бинго!“.

— Парите не са много, знам го — поде Ленарт в последен отчаян опит. — Но вероятно мога да ти предложа нещо друго.

— Не ми се вярва.

Тя му се усмихна за първи път. Той знаеше защо. Наслаждаваше се на надмощието си. Изпитваше удоволствие от чувството, че някой се нуждае от нея.

— Дори едно кафе не ме почерпи — отбеляза, докато ставаше.

— Трябва да поработиш върху уменията си да убеждаваш, господин „Мисия: разследване“.

Анита си взе чантата и си отиде.

— Дано имаш повече късмет с бингото. Чао.

Ленарт тръгна мрачно към метростанцията на „Фридхемсплан“. Без Анита беше принуден да мине по официалния път. Да извива ръце, да заплашва, да се позовава на принципа за публичен достъп до информация, но по този начин щеше да привлече внимание. Лоша работа. Ако имаше нещо гнило около изчезването на Хамид и Саид, щеше да се разчуе между полицаите и замесените щяха да бъдат предупредени. Щеше да им даде време да отработят ответни мерки. Ленарт беше научил по трудния начин, че винаги е по-добре да оказва натиск едва след като разполага с твърди доказателства, които да представи, когато дойде отговорът. Факти, които няма как да бъдат отречени или заобиколени. Информация, разкриваща виновните и непозволяваща измами. Така се правеше добра телевизия.

Засега обаче разполагаше единствено със засекретен случай и няколко странни обстоятелства преди много години. Беше твърде малко. Трябваше да се опита да измъкне нещо повече от Шибека и преди всичко от съпругата на Саид. Може би ако се поровеше там, щеше да се натъкне на още нещо. Само на това можеше да се надява в момента. Не беше много, но все беше нещо.