Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (60)

60

Себастиан поръча храна от италианския ресторант долу на ъгъла. Настоя Ваня да хапне и сложи масата в кухнята. Чиниите бяха красиви — бели като слонова кост с тънка сребърна нишка; приборите изглеждаха тежки и скъпи и в съчетание с високите кристални чаши и вкусното ухание на яденето всичко изглеждаше толкова съблазнително, че Ваня се съгласи да остане, без да протестира много-много. Навън се беше стъмнило и Себастиан запали няколко свещи. Ядоха с охота и си приказваха тихо, интимно. Ако външен човек ги видеше сега, би ги взел за двама стари приятели, които се наслаждават на поредната вечеря в дома му. Сякаш в балона, в който беше затворена съвсем сама, сега й дойде компания. Не искаше никога да си тръгва оттук. На всяка цена държеше да остане в кухнята на „Грев Магнигатан“ с човека, който показа качества, каквито дори не бе подозирала, че притежава. Откровеността, която демонстрира, като й разказа за ужасната трагедия. Гостоприемността. Начинът, по който я изслуша.

Сякаш съществуваха двама Себастиановци, единият с голямото его, който стъпква всички наоколо, без да му мигне окото, и другият — честният мъж, загубил цялото си семейство, но продължаващ да се бори въпреки всичко. Тя се срамуваше леко. Отчасти задето се беше самосъжалявала толкова и се бе предала пред болката, отчасти понеже никога не му бе дала възможност да й покаже тази своя страна. Той й позволи да види голямата картина. Тя нямаше представа какво е да загубиш някого, да го загубиш наистина. В крайна сметка с предателството на Валдемар можеше да се справи. Поне беше жив. Тя щеше да продължи живота си и сама да реши дали той ще остане част от него, или не. И без това нямаше да бъде съвсем сама.

Ваня погледна храната на масата. Пастата с морски дарове беше страшно вкусна, но не водеше със себе си глад за още и още. Беше храна, нищо повече, никакво психологическо обвързване. Просто храна. Вкусна храна.

Дали да разкаже на Себастиан за булимията?

Той беше откровен с нея за загубата си. Сподели тайната си с нея. И въпреки това й се струваше нередно. В крайна сметка не се състезаваха кой е страдал повече. Освен това нейният проблем беше временен, механизъм за бягство при екстремна ситуация. Вече се чувстваше много по-добре.

Себастиан извади бутилка червено вино. Той не пиел, така й каза, но тя ако иска? Вдигнаха тост. Виното беше перфектно охладено и имаше свеж плодов привкус. Такъв трябваше да бъде животът. Тя се реши. Щеше да му разкаже. Някой път. Но не днес.

Щеше й се да научи повече за Сабине, но не смееше да попита. Не искаше да си вре носа и да го нарани. Но изпитваше искрен интерес, харесваше този Себастиан, който седеше сега срещу нея, и изведнъж й стана ясно защо той се радва на такъв успех сред жените.

Не че беше невиждан красавец. Беше доста наддал на тегло и изглеждаше леко разръфан, очевидно изобщо не го беше грижа за външния му вид, но имаше силно присъствие. Това беше привлекателна черта. Сигурно там се крие тайната на успеха му, помисли си тя. Ваня никога не се беше замисляла. Винаги, от мига, в който забеляза тази страна от личността на Себастиан, беше потискала тези мисли и бе реагирала ядосано. Той просто се възползваше от тях, поне така смяташе. Сега обаче можеше да разбере защо толкова много жени търпяха това. Той казваше правилните неща в точния момент. Несъмнено ги караше да се чувстват интересни, вероятно дори желани. Сигурно това беше методът му, игра, която през годините е усвоил до съвършенство.

Техника.

Всъщност нищо повече от трик.

Внезапно й хрумна нещо. Ами ако го прилагаше и върху нея? Виното, съпричастието, съкровените истории.

Трик.

Възможно ли беше да е толкова безчувствен? Дали всичко това не е план да я вкара в леглото? Тя се сепна, както поднасяше вилицата към устата си и я пусна в чинията. Виното й беше развързало езика и тя каза направо:

— Да не би да си толкова мил, понеже искаш да спиш с мен?

Себастиан застина със залък в уста. Струваше ли й се, или страните му поруменяха?

— Така ли си мислиш?

— Не знам. Все пак си известен с това.

— Боже Господи… Ама ние работим заедно. Нали знаеш, бизнес и удоволствие не са добра комбинация.

Тя се взря в него. Имаше нещо в сиво-сините очи, което не успяваше да разчете.

— Трябваше да попитам. Досега не съм те виждала такъв.

— Какъв? — попита той, остави приборите и се наведе към нея.

— Нормален — сви рамене тя. — Симпатичен. За първи път се държиш мило.

Тя вдигна чашата към него.

— Но не защото искам да правя секс с теб.

— Добре. Защото нямам намерение да лягам с теб.

— Хубаво, изяснихме се — ухили се той широко.

И после изведнъж доби сериозен вид:

— Но искам да бъдем приятели.

— Такива сме. Наистина. И с удоволствие бих пийнала още малко вино.

Себастиан й наля. Тя продължи да се храни. Не помнеше кога за последно й се е услаждало така. Той стоеше неподвижно и я наблюдаваше. Дружелюбно, едва ли не любящо.

Би могъл да се закълне, че откакто седнаха на масата, и един път не се е сетила за Валдемар.

Минаваше два сутринта, бутилката вино беше почти празна. Приказваха си за какво ли не. Себастиан бе съумял да насочи разговора по-далеч от мъките им и се беше погрижил да запазят непринуденото настроение, в което бяха изпаднали.

Ваня морно облегна глава на дивана. Сякаш споходилият я ужас вече не беше толкова силен. Настоящето беше по-важно.

Вероятно се дължеше на алкохола. Но не само. Успяваше да държи Валдемар на разстояние с помощта на смеха и дружеския разговор. Не искаше да се прибира у дома. Затвори очи. Не можеше да спи тук.

По-добре да се прибере.

Трябваше да се прибере.

Но не искаше. Щеше да бъде едва ли не по-просто, ако той я съблазни. В никакъв случай нямаше нищо сексуално. Нищо в Себастиан не я привличаше. Но в такъв случай нямаше да се налага да решава. Да взима решение. Щеше да остане. Беше напълно наясно, че ако нещо се случи между двамата, това ще е пълна катастрофа. Но точно сега, в този момент, почти го желаеше.

Тя пропъди мисълта дори по-бързо, отколкото й хрумна. Беше абсурдно. И отблъскващо. Да спи с него, за да не се прибира вкъщи. Беше пила твърде много. Рязко стана от дивана. Беше ядосана на себе си и й личеше.

— Време е да си вървя.

Себастиан изглеждаше леко изненадан, сякаш не насмогваше на промените в настроението й.

— Добре. Да повикам ли такси?

— Да, благодаря.

Тя се поуспокои и заобиколи масата, за да стигне до антрето и да си обуе обувките.

— Извинявай, просто стана много късно.

— Разбирам. — Той тръгна с нея и се облегна на рамката на вратата. — Ако искаш, можеш да спиш тук.

Тя усети, че го е изгледала твърде ядосано. Той се усмихна предпазливо:

— Имам още една спалня. За гости. Никой не е влизал от няколко години, но е на разположение. Ако искаш?

Не, трябваше да си тръгва. Беше решила и нямаше какво да се обсъжда. Същевременно съзнаваше какво я чака. В момента, в който остане сама, Валдемар ще се върне при нея. Сигурна беше. Докато крачеше из тесния си апартамент, той ще я споходи отново. А с него и гладът за още и още храна.

— Добре. Благодаря ти — изрече несъзнателно.

Себастиан кимна и отиде да й приготви леглото. Ваня остана закована на място и се мъчеше да разбере какво стана току-що. Дали все пак той не се опитва да я съблазни? Защо тя не се съпротивлява? Защо не си отиде?

— Имам и нова четка за зъби — извика той.

Защото не искам да си отида, осъзна тя.

Искаше да остане при него.