Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (131)

131

Урсула седеше в кухнята с чаша вино, докато Себастиан сипваше в чиниите храната, която беше отишъл да купи. Ако някой, познаващ миналото й със Себастиан, я видеше сега, щеше да се удиви. Какво й беше щукнало? Четири пъти за една седмица. От време на време самата Урсула се чудеше. Но беше стигнала до една дума, която добре обрисуваше отношенията й със Себастиан. Неангажиращи.

Точно от това се нуждаеше в момента. Бягство, убиване на времето, проява на глупост — не знаеше кое е точно, но се чувстваше отлично в компанията на Себастиан. Можеше да се отпусне. Никога не би му хрумнало да иска нещо повече. Нито пък на нея. Никога не би казал „обичам те“. Поне не искрено. По-добре, отколкото да бъде сама, но все още изцяло по нейните условия. И двете страни бяха наясно. Той не беше моногамен. Нито пък тя. Едно време много държеше на него. И тогава той й измени. Но само защото тя имаше нереалистични очаквания.

За взаимността. За верността. За живота.

Пък и беше приятен събеседник. Освен че имаха много общи теми за разговор, когато останеше насаме с жена, с него се случваше нещо. Изслушваше, проявяваше интерес, ставаше по-открит. Тя не си правеше илюзии, че се държи така специално заради нея, вероятно действаше така с всички жени, седнали на масата му. Движеше се на автопилот. От толкова време упорито се мъчеше да съблазни всяка срещната, че мозъкът му вече автоматично изключваше режим „гадняр“, когато се окажеше насаме с представителка на противоположния пол. Готов на всичко, за да я вкара в леглото. Този път обаче не му се беше получило с Урсула. Поне не още, помисли си тя, когато той сложи чиниите на масата и й се усмихна.

— Да ядем.

Себастиан се настани на стола срещу нея.