Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (37)

37

— Сигурна ли си, че сме на правилното място? — попита той, когато слезе от колата.

Ваня разбираше скептичността му. Кафявата едноетажна сграда пред тях изглеждаше по-подходяща за фризьорски салон или малка пицария, но джипиесът ги доведе дотук, а и на фасадата имаше табела „Полиция“, така че явно бяха където трябва.

— Дори не разполагат с цялата сграда — отбеляза Себастиан и посочи логото на застрахователно дружество на стената. — Ама че дупка. Колко души работят тук?

— Не знам — отвърна Ваня и бутна вратата.

Вдясно, точно до входа, имаше гише, а до отсрещната стена — няколко стола около маса, върху която бяха оставени вестници и брошури на полицията. Срещу тях друга врата водеше до нещо като кабинет, а до нея започваше стълбището към таванския етаж. Ваня и Себастиан отидоха до гишето и тя обясни кои са и че ги очакват. Жената зад гишето кимна.

— Кенет! — провикна се тя към стълбището и се обърна към посетителите с усмивка.

Себастиан й отвърна със същото. Колко ли беше годишна? Четиридесет, четиридесет и пет може би. Къса тъмна коса, високи скули, тънки устни, доста големи гърди под старателно изгладената униформа. Себастиан леко се приведе над плота и забеляза, че на ръката й няма венчална халка.

— Ей сега ще дойде — каза тя и в същия момент от горния етаж се чуха стъпки.

След няколко минути се появи мъж на около трийсет и пет години и се представи като Кенет Хултин.

— Всичко сме ви приготвили — усмихна се той и ги поведе нагоре по стълбите.

Право вдясно, след като се качиха, имаше три бюра. Кенет ги насочи наляво към нещо като миниатюрно килерче, което явно използваха като трапезария за персонала. Маса с мушама на жълти райета, четири сгъваеми стола в единия ъгъл и малка мивка с едва сбутан до нея хладилник в другия. Върху хладилника беше поставена микровълнова печка, а на плота имаше кафеварка и сушилник с няколко чаши. В цялото помещение се носеше добре познатата миризма на риба.

— Искате ли кафе или нещо друго? — предложи Кенет и кимна към полупразната кана на кафеварката.

— Или какво? — попита Себастиан.

— Какво?

— „Кафе или нещо друго“ — какво е другото? — поясни Себастиан.

— Ами чай, вода, някакъв плод може би…

Кенет направи жест към една купа с ябълки на масата.

— Благодаря, няма нужда — намеси се Ваня и изгледа кръвнишки Себастиан, който вече беше изгубил интерес и сега изучаваше големия гоблен на стената с неодобрително изражение.

Кенет кимна и ги остави. Ваня седна, придърпа приготвените на масата материали и започна да чете.

Сигналът постъпил в 8,23 ч. сутринта на 31 октомври. Полицията пристигнала на място в 8,57 и установила, че на шофьорското място на изгорялата кола седи мъртъв човек.

— Ще направя едно кръгче.

Ваня вдигна поглед от доклада и видя как Себастиан кима към вратата.

— Мислех, че си дошъл да помогнеш.

— Не, дойдох, за да се махна от онова потискащо място.

Той излезе и Ваня се върна към документите с въздишка.

Тялото в автомобила било така обезобразено, че на място било невъзможно да се потвърди полът и възрастта. Благодарение на регистрационните табели установили, че колата е наета от агенция в Йостершунд от някоя си Патриша Уелтън от Кентъки, САЩ. Когато се опитали да се свържат с близките и да намерят картона й от зъболекаря или други материали, които да потвърдят самоличността, се оказало, че не съществува никаква Патриша Уелтън от Кентъки. Никога не е съществувала. Шофьорската книжка била фалшива, но по-далеч не стигнали. Приели, че загиналата в колата е жената, представяща се като Патриша Уелтън; нямало други жени, обявени за издирване, но не можели да бъдат напълно сигурни. В папката имаше много снимки от местопроизшествието. Ваня ги огледа и реши да ги вземе със себе си. Урсула щеше да види в тях повече от нея.

В крайна сметка изтеглили колата и извършили технически преглед. Ваня прелисти доклада. Нищо по самия автомобил не обяснявало защо е изскочил от пътя. Нямало признаци спирачките или воланът да са отказали.

Огледът на местопроизшествието също не дал отговор на въпроса защо колата е излязла от шосето. Нищо не сочело за спукана гума или сблъсък с животно. Липсата на спирачен път и други следи от маневри карали полицаите да смятат, че водачът е заспал или му е прилошало.

Ваня се върна няколко страници назад.

При аутопсията било невъзможно да се установи дали жената е била жива, когато е избухнал огънят. Чисто теоретично може да е получила инфаркт.

Ваня пак мина на техническия оглед. На края на доклада беше приложен списък с откритите в автомобила вещи. Беше кратък. Изключително кратък. Багажникът бил празен. Ваня се замисли. Не е задължително жената да е носила багаж, макар че изглеждаше странно с оглед на това, че вероятно е пристигнала в Швеция от чужбина. Но тя е представила документ, когато е наела колата и е платила — би трябвало да е имала дамска чанта или поне портмоне. Само че не било намерено нищо такова нито в автомобила, нито у трупа. Ваня извади бележника и си записа: ШОФЬОРСКА КНИЖКА/ПАРИ? на един ред. След това започна да чете отначало с бележника в ръка. След като прегледа материалите за втори път и отбеляза местата, около които имаше въпросителни, тя повика Кенет с надеждата той да има отговор поне на някои от тях.