Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (100)

100

Мехран слезе от зелената линия на метрото във Велингбю. Според Мелика Юсеф живеел в апартамент на „Хередалсгатан“. Поне едно време. Не знаела дали още е там. И не искала да знае, добави. Мехран хвърли едно око на джипиеса на телефона си и пое напред. Не бързаше, дори не знаеше какво ще предприеме, ако Юсеф се окаже там. От разказа на Мелика почти му се виеше свят. Това бяха части от по-дълга история, откъслеци от събития отпреди дълго време, които вместо да дават отговори, пораждаха нови въпроси. Важното беше, че тя се страхуваше. За живота си. Той й вярваше. Мехран никога не беше виждал подобен страх. Сякаш се спотайваше дълбоко в нея и извираше на повърхността само когато тя се открие пред някого. Това караше Мехран да й вярва, макар че още не бе успял да сглоби цялата картина.

Саид и братовчедите взели пари назаем, за да отворят бакалията, разказа тя. Помолили роднини и приятели, но не успели да разработят магазина и братовчедите решили да го продадат, особено след като все повече хора започнали да си искат парите. Намерили и заинтересовани купувачи. Двама братя. Саид обаче смятал, че малко по малко работата ще потръгне, и не искал да продава. Само дето нямал пари, за да откупи дела на другите. Карали се много и отношенията им се развалили. Мелика се озовала по средата. Трябвало да бъде предана и на братовчедите си, и на съпруга, когото обичала. Макар понякога да го намирала за твърде наивен.

Проблемите станали сериозни, когато Рафи, по-младият от братовчедите, който винаги харчел повече, отколкото печелел, взел назаем голяма сума от човек на име Юсеф. Всъщност се казвал Мохамед ал-някой си, Мелика не помнеше точно, но всички му викали Юсеф. Никой не останал очарован, че Рафи се е забъркал с Юсеф. За него се носели слухове. По какъв начин натрупал състоянието си. Какви хора познавал. Лоши хора. И колко било опасно да го ядосваш.

Отначало се държал любезно и помагал на Рафи, но после взел да идва все по-често в магазина. Имал мнение по всички въпроси. Държал се собственически. Това вбесило Саид. Рафи се опитал да посредничи. Турялай също, но нищо не помогнало. Саид казал на Юсеф да не си вре носа в чуждите работи.

Юсеф отвърнал, че от момента, в който отпуснал заема на Рафи, е станал съсобственик.

Саид казал, че заемът на Рафи няма нищо общо с магазина.

Юсеф отговорил, че магазинът е бил залог и той просто наглеждал инвестицията си.

Караницата продължила.

Накрая братовчедите се намесили и помолили Юсеф да си върви. Обещали да изплатят заема. Юсеф приел. Оставил им график за изплащането с лихва, която щяла да се утрои, ако се забавят. Описал образно какво точно ще стане, ако не си получи парите. Рафи и Турялай започнали да опразват касата ежедневно, за да му плащат. Накрая обаче Саид ги хванал.

Било ужасно, разправи Мелика. Саид обвинил целия й род. Те му разказали всичко за Юсеф. Колко се страхуват от него. Саид се вбесил, щял да му покаже на този Юсеф. Крадеш ли от магазина, крадеш от джоба на Саид, а никой не краде от джоба на Саид! Никой!

Двамата с Хамид ходили до Велингбю. Никой не знае какво са правили там, но се върнали с парите. Юсеф задържал първоначалния заем, но те си взели всичко останало. Похвалили се колко уплашен бил Юсеф. Саид станал герой. Нищо не можело да го спре. Помирил се с братовчедите. Помолили го за прошка и той приел. Обещали си да останат заедно, повече нямало да се карат. Всичко щяло да се оправи.

Само че не се оправило.

Когато продължи, Мелика заплака.

Месец след това Саид и Хамид изчезнали. Шибека първа се разтревожила, когато не се прибрали у дома. Обадила се на всички. Оказало се, че не само Хамид го няма. Търсили навсякъде, позвънили на всички познати. Но от тях нямало и следа.

Никой нищо не знаел.

Рафи се уплашил, че може Юсеф да е замесен, събрал смелост и отишъл при него. Но Юсеф бил заминал за Египет и Рафи не го открил.

Няколко седмици по-късно Юсеф се появил в магазина. Казал, че след като вече не могат да се крият зад Саид, си иска парите.

Рафи придумал брат си и продали магазина. Разплатили се с Юсеф и останалите. Върнали дела на Саид на Мелика. Не можели да докажат нищо, но нямало как да се отърсят от мисълта, че Юсеф по някакъв начин е забъркан в изчезването на Саид. Не знаели. Но предполагали. Рафи изпитвал ужасна вина. Той взел заема, той откраднал парите. Ако не бил той, това нямало да се случи. Това го убивало. Не можел да погледне Мелика в очите. Нито големия си брат. Преместил се в Малмьо. Брат му го последвал. Оттогава Мелика не ги била виждала.

Мехран не можеше да разбере защо го бяха скрили. Той я попита. Как са могли просто да го премълчат? Без да потърсят истината. Той е бил неин съпруг. Баща на детето й. Негов баща.

Трудно им било да обяснят, но отговорът бил съвсем прост.

Не смеели. Не знаели. Замълчали от самото начало и било най-лесно просто да продължат в същия дух.

Такъв бил животът й, откакто Саид изчезнал. Първо се страхувала, че е истина. Страхувала се от Юсеф. После се страхувала Шибека и останалите да не научат.

Уплашена, вечно била уплашена.

Отначало Мехран си мислеше, че я мрази. Но после осъзна, че не може. Той и Шибека живееха в неизвестност, но поне не живееха в страх. Не, всъщност я съжаляваше.

Принуди я обаче да му даде адреса. Той не се боеше. Трябваше да знае. Заради Шибека. Но не й каза нищо. Никога не би го пуснала да отиде. Само щеше да се безпокои. Затова Мехран се престори, че отива на училище както обикновено.

Стигна до „Хередалсгатан“. Не беше нищо особено. Червени сгради, по-ниски отколкото в Ринкебю. По три-четири етажа. По-стари, но в по-добро състояние. Пред L-образната сграда се простираше голяма тревна площ. Номер 44 се намираше на дългата страна. Той се огледа и после сведе очи към листчето, което му даде Мелика. Номер 44, точно. Възрастна двойка вървеше по тротоара малко по-нататък. Никой друг. Иначе беше съвсем пусто. Той пое напред.

Искаше да провери дали Юсеф е тук. Нищо повече. Нищо нямаше да предприема. Само щеше да каже, че е син на Хамид, и да види как ще реагира онзи. И толкова. Ако изобщо още живееше тук. Адресът беше стар.

Крачеше бавно към входа. Не беше толкова лесно, колкото си мислеше — с всяка стъпка краката му натежаваха все повече. Наложи си да продължи. Изпоти се и се задъха, въпреки че времето беше студено. Но не можеше да се откаже, не и след като стигна дотук. Щеше да внимава, обещаваше си. Но и да се държи като възрастен човек. Той беше син на Хамид. Един ден преди много години баща му бе минал през същата врата и се бе срещнал с Юсеф. Сега беше негов ред.

На входа нямаше код и той тихо пристъпи в тъмния коридор. Не запали лампата. Погледна списъка с живеещите тук, окачен до входната врата. Фигурираше някой си М. А. Баасим. Единственото име, което напомняше за онова, което Мелика не можа да си спомни ясно. Мехран предпазливо се заизкачва към първия етаж и спря пред вратата. Опита се да си представи Хамид на същото място. Как баща му е застанал пред вратата заедно с приятеля си Саид. Как е позвънил и е накарал онзи човек да върне парите, които Рафи бе откраднал. Чудеше се как е протекло. Дали баща му е бил най-силен от всички? Или само е придружил Саид за подкрепа? Мехран реши, че Хамид е бил най-силният.

Точно като него. Сега той вървеше по неговите стъпки.

Отвори набит, небръснат мъж.

— Какво искаш?

Мехран не познаваше гласа му. За много неща, свързани с Юсеф, не беше сигурен. Но би разпознал дрезгавия му глас навсякъде. В това не се съмняваше. Пред него не стоеше Юсеф.

— Търся Юсеф — каза той възможно най-авторитетно.

Мъжът го изгледа. Мехран не беше сигурен какво се крие зад този поглед.

— Юсеф ли? Той вече не живее тук. Отдавна се премести. Кой пита?

— Казвам се Мехран. Мехран Хан. Син съм на Хамид.

— Не познавам никакъв Хамид.

— Но Юсеф го е познавал. Знаете ли къде е?

Мъжът се изсмя и показа редица жълти неравни зъби.

— Не, но ако го видиш, можеш да му напомниш, че ми дължи пари. Не си е плащал нито тока, нито водата, преди да се нанеса в апартамента.

Мехран понечи да отговори, но мъжът затвори вратата. Той остана така за момент, след което се обърна и пак слезе по стълбите. Не знаеше какво да прави от тук нататък.

Мъжът с жълтите зъби стоеше тихо в апартамента си и гледаше през шпионката на вратата. Наблюдаваше внимателно момчето. Видя го как слиза по стълбите.

Откъм хола се чу глас, говорещ на арабски. Звучеше като дрезгаво съскане.

— Какво беше това?

— Проблем — отговори мъжът.