Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (111)

111

Александер Сьодерлинг бутна вратата на бюрото и подметна едно „здрасти“ към Хана на рецепцията, която отвърна на поздрава с:

— Имате посетител.

Александер бързо прехвърли графика си наум. Доколкото си спомняше, срещата във Васастан, от която тъкмо се връщаше, бе последната за деня.

— Кой е?

Хана кимна към групичката модни мебели, където Чарлс Седерквист точно оставяше настрана новия брой на „Дагенс Индустри“ и с известно усилие се надигаше от ниския тъмнорозов кожен диван с нахвърляни уж небрежно жълти и бели възглавнички. Тръгна към Александер широко усмихнат.

— Благодаря — промърмори Александер и отиде при Чарлс.

Двамата се ръкуваха и Александер отбеляза достатъчно силно, та Хана да го чуе, откога не са се виждали и колко се радва на посещението, след което покани госта в офиса си.

— Трябва да изчезна. Надалеч и задълго — каза Чарлс в момента, в който Александер затвори вратата.

— Не разбирам с какво бих могъл да помогна аз.

Чарлс му хвърли поглед, който ясно показваше, че не му е приятно да обяснява очевидни неща. Александер на свой ред разпери ръце в жест, сочещ, че мястото, където се намират, би трябвало да е достатъчно Чарлс да разбере колко неизпълнимо е желанието му.

— Сега съм шеф на това бюро, нямам възможност да ти помогна.

Той срещна очите на Чарлс, но не намери разбиране в тях.

— Щеше да е трудно дори когато бях в „Муст“, а сега е просто невъзможно — продължи.

— Нищо не е невъзможно — възрази Чарлс и отиде до прозореца.

Хората се бореха приведени срещу вятъра, който духаше по протежение на „Дротнинггатан“.

— Имаш познати и пари или поне познати с пари — продължи той. — Използвай ги.

Александер седна на удобния си офис стол. Това посещение не беше добре дошло и му напомняше за събития, които предпочиташе да забрави; но нямаше причина да се превърне в нещо повече от това.

— Да не прибързваме — започна спокойно. — Да, намерили са телата, да, разследват катастрофата, но…

Чарлс го прекъсна с кратък безрадостен смях. Обърна се към мъжа зад бюрото. Десет години по-възрастен, петнайсет кила по-тежък от онова време. Александер наистина му беше отпуснал края. През хубавите години в пиар агенцията явно беше затъпял. Бяха го превърнали от бдителна пантера в ленив котарак. Тогава, преди много години, Александер Сьодерлинг никога не разчиташе на случайността. Сега сякаш не знаеше и най-елементарните неща. Време беше да го въведе.

— Юсеф се обади, синът на Хамид го е потърсил — започна Чарлс със спокоен сериозен тон. — Полицията ме търси, разкрили са самоличността на Адам, „Мисия: разследване“ също рови и както сам знаеш, е въпрос на време от ЦРУ да научат, че Патриша Уелтън е била убита, ако вече не го знаят.

Александер видя как Чарлс се обръща от прозореца към него, сякаш за да се увери, че го е разбрал. Усети, че пребледнява. Лоша работа, много лоша. Във всяко отношение. А най-лошото като че ли беше „Мисия: разследване“. Ленарт Стрид, намерен мъртъв в автомобил в Бровикен. Боже Господи, в какво го забъркваше Чарлс?

— Ще видя какво мога да направя — продума накрая той и за своя радост чу, че гласът му е твърд.

— Не. Няма да гледаш, а ще го направиш — отсече Чарлс и се върна до бюрото. — Жертвах твърде много, за да позволя да ме заловят само защото ти си мързелив и те е шубе да противоречиш на приятелчетата си. — Той се наведе и взе химикалката от бюрото на Александер. — Имам нов номер — поясни и записа десет цифри върху най-горния лист в купчинката до лявата ръка на Александер. — Имаш време до довечера.

Чарлс се изправи и тръгна към вратата.

— А ти какво ще правиш? — попита Александер, макар част от него да нашепваше, че е за предпочитане да знае възможно най-малко.

— Ще се погрижа за Юсеф и момчето.

— И за Ленарт Стрид ли се погрижи? — изтърси Александер, макар този път изобщо да не се съмняваше, че не желае да знае отговора.

— Ти си гледай твоята работа, аз си гледам моята.

И си отиде. Вратата се затвори с тихо щракване зад него. Александер остана като закован. Издиша. Толкова много мисли се въртяха из главата му. Най-важната: как да се справи с това? Чарлс очевидно беше отчаян и това го правеше непредсказуем и опасен. Александер го познаваше. Щом иска да бяга, значи го нападат от толкова много страни, че става невъзможно да се измъкне; а щом Чарлс смята, че е дошъл краят, какво остава за Александер? Той нямаше да се справи. Или поне не без чужда помощ.

Взе мобилния си телефон и потърси номера. Сигнал свободно. Най-после тя вдигна.

— Обещах да звъня само когато имаме проблем — започна Александер без въведение; предполагаше, че тя знае кой се обажда. — Е, имаме проблем — добави след кратка пауза.