Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (72)

72

С петнайсет минути закъснение Ваня отвори вратата на „Ропонги“ и влезе вътре. Всъщност никак не й се ядеше точно суши; още я мъчеше махмурлук и тялото й се нуждаеше от сериозна храна, но Петер беше предложил това място и тя нямаше сили да откаже.

Снощи пи твърде много вино. В дома на Себастиан Бергман. Никога не би очаквала да се случи подобно нещо. Но и никога не си беше представяла, че може да арестуват баща й по подозрение във финансови престъпления. Изобщо вчерашният ден беше изключително странен. Светът се обърна с главата надолу. Баща й я предаде, а Себастиан показа съвсем нови страни на характера си. Виното, съчетано със съчувствието, бе помогнало да прогони мислите за Валдемар за кратко, но след бързата закуска у Себастиан тази сутрин те се върнаха с пълна сила.

Трябваше да научи нещо повече.

Да научи всичко.

Обмисли кого познава достатъчно добре, че да може да го помоли за помощ. За предпочитане от „Икономически престъпления“. Дали имаше познати там? Да. Петер Горнак. Бивш съученик, бивше гадже, но тиха раздяла без скандали, доколкото си спомняше Ваня. Знаеше, че той работи там вече няколко години. Дали още беше там? Тя се обади в централата и се свърза с него.

Той не беше глупав, много добре знаеше защо му звъни. Не се бяха виждали от няколко години, а сега Ваня му се обади да го покани на обяд точно когато неговият отдел разследваше баща й; но все пак прие. Предложи ресторант и я изчака търпеливо въпреки закъснението от четвърт час. Надигна се от високия стол на бара под големия прозорец, гледащ към „Хантверкаргатан“. Ваня одобри мястото му. Масите в по-голямото помещение бяха твърде близо една до друга, а тя не искаше никой да слуша разговора им.

— Здравей, отдавна не сме се виждали — поздрави Петер и за секунда се поколеба дали да я прегърне, или не.

Тя го улесни, като го прегърна.

— Наистина — съгласи се, докато си закачаше якето и се покатерваше на бар стола до него.

— Как си?

— Била съм и по-добре.

— Ясно ми е…

Замлъкнаха. Ваня се загледа в менюто. Обедно меню: тори кацу с майонеза и чили. Не беше сигурна дали остатъците от алкохол в организма или повръщането преди това бяха отговорни за внезапния й глад, но майонезата с чили изведнъж я привлече неудържимо. Поръча това заедно с минерална вода, когато сервитьорката дойде. Петер се спря на голямо суши.

— Благодаря, че прие да се видим — започна Ваня, след като поръчаха.

— Ама разбира се. Само че не можем да говорим за разследванията срещу баща ти — погледна я Петер сериозно.

— Да, чух, че е имало и предишно, което не е довело доникъде — рече Ваня, все едно изобщо не го е чула. — Защо са го подновили? Какво се е променило?

Петер въздъхна. Още докато се съгласяваше да се срещнат, дълбоко в себе си усети, че работата му ще бъде застрашена. Можеше да вини единствено себе си. А и все пак му беше позволено да каже нещичко и без да наруши правилата. Само трябваше да си мери приказките.

— Старото разследване беше допълнено — каза той и отпи от леката бира, която си беше поръчал, докато я чакаше.

— По какъв начин?

Да, какво всъщност беше очаквал? Може би тя поне да замаскира малко въпросите си. Да започнат с някакви новини — какво правят в последно време, как е работата, да си припомнят стари истории… но не. Не че беше наистина изненадан. Онази Ваня, с която ходеше, никога не се предаваше, преди да е изстискала всичко. Освен това беше нетърпелива.

— Спокойно можеш да ми кажеш по какъв начин е било допълнено — не се отказваше тя. — Стигне ли се до дело, и без това ще прочета дознанието.

Петер въздъхна отново. Наблюдаваше Ваня, докато сервитьорката поставяше пред нея чашата и шишето с вода. Разбира се, имаше право. Щеше да се стигне до дело, в това почти не се съмняваше. Реши да върви крачка по крачка. Да мисли, преди да говори. Така щеше да се получи.

— Една жена дойде и ни остави цяла торба с материали за баща ти — започна той бавно. — Старото полицейско разследване, допълнено с нови данни за участие в аферата с „Дактея“ и не само — продължи, преди тя да го е попитала какво е съдържала торбата.

— Как може да се е докопала до старото полицейско разследване? — почуди се Ваня, докато си наливаше вода.

— Не знаем — сви рамене Петер, сякаш за да подчертае казаното. — Жената спомена, че Троле Хермансон изиграл някаква роля.

Ваня се сепна и изля част от водата на масата.

— Познаваш ли го? — попита Петер, като видя реакцията.

— Да, един стар полицай.

— Оказа се, че е умрял — кимна Петер.

— Знам, аз го намерих. В един багажник.

Ваня се надигна и взе салфетки от поставка на бара. Не разбираше. Троле Хермансон, стар полицай, когото никога не беше срещала и преди дори не беше чувала името му, изникна в близост до нея на два пъти в рамките на няколко месеца. Какво общо имаше той с Валдемар?

— Този Хермансон участвал ли е в разследването на баща ми? — попита, докато бършеше масата.

— Първият път ли?

— Да.

— Не, доколкото знам, макар че тя така твърдеше. Жената, която донесе материалите. Троле Хермансон намерил всичко, което съдържаше торбата.

Ваня почти не чуваше какво говори Петер. В интерес на истината, тя нямаше кой знае какви очаквания за този обяд. Не вярваше Петер да може или да иска да й помогне особено.

А взе, че се появи Троле Хермансон и то в компанията на някаква непозната жена, която явно бе твърдо решена да накисне баща й. Длъжна беше да се разрови по-надълбоко в тази работа. Хермансон беше мъртъв, така че трябваше да се насочи към жената.

— Знаете ли коя е? — попита Ваня. — Жената — поясни.

— Не, но и не сме я търсили. Разследването за смъртта на Хермансон е приключено.

— Как й е името? — Ваня се приведе, за да не пропусне и една сричка.

Този път въздишката на Петер беше особено дълбока. Тук дори нямаше нужда да се замисля. Беше абсолютно немислимо да съобщи името на Ваня. Да снесеш самоличността на жалбоподателя пред роднина на заподозрения — това беше в нарушение на всички съществуващи правила. Дори и въпросната роднина да е полицайка и — трябваше да признае — все още изключително привлекателна.

— Стига, Ваня — промърмори той. — Знаеш, че не мога да ти го кажа.

Ваня кимна. Знаеше го, естествено. Но знаеше също, че няма да си тръгне от този ресторант без името. Бързо прехвърли през главата си различните алтернативи. Отхвърли най-очевидната, дори не знаеше дали той е необвързан, и реши да се обърне не към мъжа, а към полицая Петер Горнак, да превърне това в съвместно разследване.

— Зная, че баща ми не е невинен — започна тя и погледна Петер право в очите. — Ще се погрижа да си намери добър адвокат, но това е единствената помощ, която смятам да му окажа.

Тя се наведе напред, озърна се, за да се увери, че никой не подслушва, и понижи глас. Наложи се Петер също да се наведе, за да я чува.

— Открих трупа на Троле в един автомобил; убит е по поръчка на Едвард Хинде, който избяга от „Льовхага“, отвлече ме и заплаши да ме убие.

Горнак само кимна; разбира се, той знаеше историята, но не и всички подробности и не можеше да отрече, че е любопитен. Бягството и смъртта на Едвард Хинде все още се обсъждаха от всички колеги, независимо от поста и отдела.

— Ако Троле е участвал в уличаването на баща ми — продължи Ваня, — може би нещата са навързани. Твърде голяма случайност е пенсиониран полицай да изникне два пъти в разследвания, между които аз съм свързващият фактор, не мислиш ли?

— Ами…

— Само ще я проверя, обещавам.

Гледаше Петер с толкова големи и честни очи, колкото можеше да докара. За момент се замисли за Котарака в чизми от филмите за Шрек и разбра, че прекалява, затова се обърна, уж да провери дали някой не проявява интерес към разговора им.

— Няма да я приближавам, няма да я заговарям, а ако се натъкна на нещо, ще го предам на теб и ти ще решиш дали да го проверяваш.

Петер се облегна назад. Размишляваше над думите й, тя го виждаше. Не как да формулира отказа си, не — колебаеше се. Обмисляше слабите точки в плана. Мъчеше се да определи кое би му създало проблеми. Нямаше да намери такова. В кърпа й беше вързан. Сигурна беше.

— Ако убийствата през лятото и Хинде имат някаква връзка с баща ми, не би ли искал да знаеш? — попита тя, за да прогони остатъците от колебание у него.

— Елинор — промълви Петер тихо. — Казва се Елинор Бергквист.

— Благодаря.

Тя за миг докосна ръката му. Сервитьорката донесе храната и докато Ваня гладно поглъщаше пърженото си пиле с майонеза и чили и разпитваше какво прави напоследък той, Петер Горнак бе споходен от неприятното чувство, че ще прекара остатъка от обяда в притеснения, че е казал твърде много.