Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (86)

86

По дяволите, колко бързо му се наложи да мисли само!

Преди по-малко от минута беше в кухнята и си пържеше кюфтета, когато на вратата се позвъни. Той намали степента и свали тигана от котлона, преди да излезе в антрето. Попита кой е, като мислено си напомни, че трябва да постави шпионка на вратата. Оказа се Ваня. Сърцето му подскочи от радост, макар тя да звучеше леко унило, доколкото можеше да прецени от изречението „Ваня е“, с което отговори на въпроса му. Себастиан пое дълбоко дъх. Сигурно беше получила отговора от ФБР и беше съсипана. Нуждаеше се от утеха. Той отвори.

Не беше съсипана.

Беше бясна.

— Елинор Бергквист — изсъска тя, скръстила ръце на гърдите си, в момента, в който вратата се отвори.

— Какво за нея? — попита той, без да се замисли.

— Познаваш я.

Не беше въпрос. Себастиан благодари на щастливата си звезда, че не попита „За кого говориш?“, като чу името на бившата си любовница.

— Да.

Кратки отговори. Нямаше смисъл да се оправдава, преди да е чул подробности.

— Тя е предала материалите за баща ми.

Ваня го гледаше по начин, който не бе усещал дори когато бяха в най-лоши отношения.

Трябваше да мисли бързо.

По дяволите, колко бързо му се наложи да мисли само!

Направи й път и я покани да влезе. Тя прескочи прага с две бързи стъпки и се спря точно зад вратата. Не понечи нито да си събуе обувките, нито да си свали връхните дрехи.

— Обясни ми — каза той, за да печели време.

— Гаджето ти е отишло в „Икономически престъпления“ и е предало материалите, уличаващи баща ми, така че по-добре ти обясни.

Ръцете все така скръстени. Погледът предизвикателен. Себастиан избра истината; или поне вариант на истината. Възможно най-близък до нея, но пропускащ някои подробности. От гърдите му се отрони дълбока въздишка и той я погледна скръбно. Дори не му се налагаше да играе роля — този разговор за един миг можеше да разруши всичко, което бяха изградили през последното денонощие.

— Хрумна ми, че е възможно, но… — Той заекна и поклати глава. — Надявах се да греша.

— Тоест?

Себастиан отново въздъхна дълбоко. Трябваше да разчита на съчувствие, иначе беше загубен. Най-лошият избор би било да се мъчи да увърта.

— Преди няколко месеца Троле Хермансон дойде при мен и ми предаде найлонова торба, пълна с улики срещу Валдемар.

— Защо? — прекъсна го Ваня. — Защо ги е дал на теб?

— Нямам представа. Сигурно е знаел, че понякога работим заедно, но вече не съм в „Риксмурд“.

— Но защо Троле изобщо е разследвал баща ми?

Себастиан сви рамене. Смяташе да продължи с модифицираната си истина.

— Доколкото познавам Троле, той винаги поемаше всички задачи, до които се докопа.

— И добре ли го познаваше?

— Работехме заедно, но него го изритаха още преди аз да приключа с „Риксмурд“. Кога… преди петнайсет години може би.

— А после? После поддържахте ли връзка?

— Виждахме се от време на време. Той беше доста самотен. Беше разведен, нали знаеш, загуби семейството си. Беше задник, малко хора го търпяха.

— С изключение на един друг задник.

— Май да…

Ваня помълча, докато осмисли думите му. За своя радост Себастиан забеляза, че леко се отпусна и най-после свали ръцете си. Добре от една страна, лошо от друга. След като преодолееше най-силния гняв, тя ставаше разумна и аналитична. А това беше по-опасно за Себастиан. Въпросите щяха да бъдат направлявани от интелекта, а не от емоциите.

— Но ако някой е поставил задача на Троле да проучи баща ми, защо тогава не е предал резултатите на него? Защо точно на теб?

Трудният въпрос с лесния отговор. Защото Себастиан беше поставил задачата на Троле да изрови всички гадости около Валдемар Литнер. Но точно това не можеше да й каже. Време беше да се поотклони от истината.

— Не знам, може да са се скарали за заплащането, може Троле да се е разсърдил по някаква причина и да го е пратил по дяволите.

— И затова се е обърнал към теб.

— Да.

Все дотам стигаха. Вероятно защото отговорът му звучеше неправдоподобно — Себастиан сам го усещаше. Съществуваха няколко далеч по-смислени обяснения.

Троле да е отишъл в полицията.

Троле да е унищожил намереното.

Троле просто да го е оставил скрито в кутия някъде из дома си.

Защо му е да го дава на Себастиан? Трябваше някак да отклони мислите на Ваня от този въпрос. Да засили мотива.

— Може да се е страхувал да го остави в жилището си, а може и просто да е искал някой да види каква добра работа е свършил. Както казах, той беше много самотен.

— А ти какво направи, като го получи? — попита Ваня и като че ли за момента остави въпроса защо документите се бяха озовали у Себастиан.

Можеше да се върне към полуистините.

— Нищо. Прочетох ги и реших да не предприемам нищо. След смъртта на Троле…

— Какво общо е имал той с Едвард и Ралф? — прекъсна го Ваня.

Бързо наближаваха следващата точка, която можеше да създаде затруднения. Трябваше да измисли разумно обяснение защо стар уволнен полицай, който привидно е кротувал в продължение на петнайсет години, изведнъж се появи два пъти в рамките на няколко месеца. Общият знаменател, разбира се, бе самият Себастиан, но той трябваше да прехвърли това върху някой друг.

Някой друг.

Ваня.

— И аз се питах същото — започна Себастиан и се почеса замислено по бузата. — Хрумва ми единствено, че е получил задача от някого да разследва баща ти и по този начин той се е озовал близо до теб и е открил, че си замесена в голямо, важно разследване на убийство. Решил е да натрие носа на „Риксмурд“, като го разреши сам, и после… е бил убит.

Себастиан затаи дъх.

Твърде много? Твърде скалъпено? Твърде изпипано?

Ваня кимаше замислено. Той реши да продължи, докато е набрал скорост, да не й дава време да размишлява много-много.

— Както и да е. Смятах да изхвърля материалите, но после пострадах, бях в тежко състояние и помолих Елинор да ги унищожи вместо мен. Очевидно не го е направила.

— Но коя е тази Елинор?

Обратно към истината.

— Една… една откачена жена, която живя тук известно време. Когато жените, с които съм бил, започнаха да измират, отидох да я предупредя, а тя… се нанесе у нас. И остана.

Нямаше по-добро обяснение.

— Вече не сме заедно — продължи той. — Изритах я. Тя е луда — добави, за да подчертае още веднъж, че вината не е негова.

Ваня стоеше и го гледаше безмълвно. Той виждаше как обработва информацията, преди да прецени дали да му вярва, или не. Пристъпи към нея и сложи ръка на рамото й, почака, докато тя срещна открития му съчувствен поглед.

— Ужасно съжалявам за случилото се и наистина се надявам да не мислиш, че аз имам нещо общо.

Ваня задържа погледа му, затърси нещо зад него, отвъд, някакви следи от неискреност. Не беше съвсем логично. Троле, Елинор, материалите — всичко това, свързано със Себастиан. Можеше и да е случайност. Каприз на съдбата. Какво иначе, запита се тя. Не остана съвсем удовлетворена от отговора на въпроса защо Троле е предал материалите на Себастиан, но навярно трябваше да му повярва. Понякога нещата просто се случват. Хората действат според някаква собствена логика. Това изглеждаше като един от тези случаи. Та каква причина имаше Себастиан Бергман да праща баща й в затвора?

Никаква.

Той беше неин приятел.

Тя кимна. Видя облекчението му. Радостта му.

Ала след като ядът и съмнението я напуснаха, не можа да сдържи сълзите. Изведнъж очите й се напълниха и тя сведе поглед към пода. Себастиан я изгледа едва ли не отчаяно, понечи да се приближи и да я прегърне, но се поколеба. Тя направи малка крачка към него, за да покаже, че му позволява, и той я обгърна с ръце.

— Не ме приеха за САЩ — проплака, притисната в престилката на гърдите му, и позволи всички разочарования от последните дни да се излеят.

Тя се тресеше, той я утешаваше. Като баща. Нуждаеше се от нея, затова бе отишъл при Ридарщолпе, но и тя се нуждаеше от него. И за двама им беше по-добре, че не замина, сам се убеждаваше той, докато нежно я галеше по косата.