Робин Хоб
Съдбовният кораб (8)

Глава шеста
Независима жена

От облачното небе се сипеше ситен дъжд. Водата капеше неспирно от храстите в градината. Мокри кафяви листа покриваха подгизналите тревни площи. Серила пусна дантеления край на завесата. Обърна се с лице към стаята. Сивотата на деня се бе просмукала и вътре в къщата и Серила се почувства измръзнала и стара в прегръдката й. Бе заповядала завесите да бъдат спуснати и да се накладе огън в опит да затопли стаята. Вместо да се почувства по-уютно, тя беше потисната и като че в капан. Зимата се прокрадваше в Бингтаун. Тя потръпна. Зимата винаги беше най-малкото неприятен сезон. Тази година беше и период на безредие и несигурност.

Вчера, под закрилата на тежка стража, Серила бе тръгнала от имението Рестарт към Бингтаун. Бе заповядала на мъжете да прекарат каретата през града, покрай стария пазар и кейовете. Навсякъде беше видяла разрушение и занемареност. Напразно бе търсила признаци на съвземане и възстановяване сред разрушения град. Изгорените къщи и магазини отдаваха неизветряващата си миризма на покруса. Кейовете завършваха с овъглени езици от дърво. От мрачните води на пристанището стърчаха две мачти. Хората по улиците бяха закачулени и с наметала срещу хладността на деня, всички забързани нанякъде. Отвръщаха очи от каретата й, докато преминаваше. Дори улиците, по които патрулираха остатъците от градската стража, изглеждаха настръхнали и потиснати.

Ярките магазини за чай и преуспяващите търговски компании вече ги нямаше. Бляскавият, зает Бингтаун, който бе подминала при първото си пътуване до къщата на Давад Рестарт, бе умрял, оставил този миризлив, разхвърлян труп. Дъждовната улица беше редица от заковани витрини и изоставени помещения. Малкото места, които бяха отворени за търговия, имаха предпазлив, угрижен вид. На три пъти каретата й трябваше да обръща заради прегради от отломки.

Беше планувала да намери продавачи и съседи, опитващи се да възстановят града. Беше си представяла как слиза от каретата си, за да поздрави и похвали усилията им. Те трябваше да я поканят в борещите се да оцелеят магазини или да я осведомят за плановете си относно реконструкцията. Тя щеше да поздрави упоритостта им, а те щяха да са поласкани от посещението й. Планът й беше да спечели предаността и любовта им. Вместо това беше видяла само забързани бежанци, намусени и дръпнати. Никой дори не я беше поздравил. Беше се върнала в къщата на Давад и просто се беше отправила към леглото си. Нямаше апетит за вечеря.

Почувства се излъгана. Бингтаун беше бляскавото бижу, което винаги си беше обещавала, че ще притежава. Беше стигнала толкова далеч и бе изтърпяла толкова много само за да го задържи за толкова кратко. Сякаш съдбата не й позволяваше никаква радост — в момента, в който изглеждаше, че ще постигне целта си, градът се бе саморазрушил. Част от нея искаше просто да се признае за победена, да се качи на някой кораб и да се върне в Джамаилия.

Но вече нямаше кораби, които да плават безопасно до Джамаилия. Калсидците причакваха всеки кораб, който се опиташе да влезе или излезе от бингтаунското пристанище. Дори някак да успееше да стигне до Джамаилия, как щяха да я посрещнат? Заговорът срещу сатрапа водеше началото си от Джамаилия. Щяха да гледат на нея като на свидетел и заплаха. Някой щеше да намери начин да я премахне. Бе била подозрителна още от времето, когато сатрапът бе предложил да напусне Джамаилия на тази екскурзия до Бингтаун, след което да посети Калсид. Благородниците и съветниците му трябваше да протестират горещо на подобен ход; беше рядкост властващият сатрап да пътува толкова далече отвъд границите на Джамаилия. Вместо протести обаче, той бе получил окуражаване. Тя въздъхна. Същите психопати, които тъй млад го бяха научили на удоволствията на плътта, виното и упойващите билки, го бяха окуражили да остави управлението на земите си изцяло на тях, докато пътува през враждебни води под опеката на съмнителни съюзници. Лековерен и мързелив, той се бе хванал на въдицата. Привлечен от поканите на калсидските си „съюзници“, обещаните екзотични опиати и още по-екзотичните плътски удоволствия, той беше отведен надалеч от трона си, като дете, прикоткано с бонбони и играчки. „Най-верните“ му последователи, винаги окуражавали го да получава всичко, което иска, бяха постъпили така, за да го свалят от трона.

Разтърси я внезапно прозрение. Тя не се интересуваше особено какво ще стане със сатрапа или авторитета му в Джамаилия. Искаше единствено да запази властта му в Бингтаун, за да може да си я присвои. Това означаваше да разкрие кой в Бингтаун беше склонен да подпомогне свалянето му. Същите хора щяха да се опитат да премахнат и нея от длъжност.

За един кратък момент й се прииска да бе учила повече за Калсид. Имаше писма в кабинета на калсидския капитан, написани с джамаилски букви, но на калсидски. Беше разпознала имената на двама от висшите джамаилски благородници и отбелязани парични суми. Тогава беше почувствала, че държи в ръцете си наченките на заговор. За какво беше платено на калсидците? Или те бяха тези, които бяха платили? Ако беше успяла да прочете тези писма, докато капитанът я бе държал като затворничка… Срамът прекъсна мисълта й.

Мразеше какво й бяха причинили тези дни на затворничество и насилие. Бяха я променили необратимо, по начин, който тя презираше. Не можеше да забрави, че калсидският капитан беше притежавал контрол над живота и смъртта й. Не можеше да забрави, че сатрапът — този момчешки на вид, разглезен, егоистичен сатрап, беше имал властта да я постави в такова положение. Бе изменило завинаги представата й за самата нея. Беше я накарало да признае степента, в която мъжете имаха власт над нея. Е, сега тя имаше власт и докато я пазеше добре, щеше да е в безопасност. Никой мъж нямаше да може да наложи волята си върху нея, никога повече. Разполагаше със силата на високопоставената си позиция. Тя щеше да я предпази. Трябваше да я задържи на всяка цена.

И все пак, за властта си имаше цена.

Тя отново повдигна края на завесата и надникна навън. Дори тук, в Бингтаун, не беше защитена от опити за убийство. Знаеше го. Никога не излизаше без придружител. Не вечеряше сама и винаги се уверяваше, че най-напред се сервира на гостите й и после на нея, при това от същите гозби, от които щеше да опитва и тя. Ако успееха да я убият, поне нямаше да умре сама. Но нямаше да го позволи, както нямаше да позволи да й изтръгнат влиянието, което така усилено се бе борила да си осигури. С такава власт идваха и опасности, но тя щеше да ги преодолее. Можеше да държи сатрапа изолиран и неспособен да комуникира. За негово собствено добро, разбира се. Позволи си лека усмивка. Искаше й се да не го бяха отвеждали толкова далеч. Ако беше в Бингтаун, щеше да се погрижи да получи упойващите билки и блага, които щяха да го държат лесно управляем. Можеше да намери начин да го отдели от Кеки. Да го убеди, че щеше да постъпи мъдро, ако се покрие и я остави да движи нещата.

Дискретно почукване на вратата прекъсна мислите й. Тя отново пусна завесата и се обърна към стаята.

— Влез.

Слугинята имаше татуирано лице. Серила беше отвратена от татуировката, разпростряла се зеленеещо върху бузата на жената. Отказваше да я гледа повече от необходимото. Не би я задържала, но беше единствената прислужница, обучена в джамаилските порядки, която бе успяла да намери.

— Какво има? — попита, докато жената правеше реверанс.

— Търговката Вестрит желае да говори с вас, съветничке Серила.

— Пусни я да влезе — вяло отвърна Серила. Настроението й помръкна още повече. Знаеше, че е постъпила правилно да държи жената наблизо, където можеше да я наблюдава. Дори Род Каерн се беше съгласил с това. Серила беше толкова доволна от себе си, когато се бе сетила за тази хитрост. На тайна среща водачите на Търговския съвет се бяха ужасили от искането й Роника Вестрит да бъде заловена. Дори в такива времена като сегашните, те отказваха да прозрат мъдростта на една такава постъпка и мисълта за тази съпротива я караше да скърца със зъби. Беше й показала границите на властта й над тях.

Но в замяна, тя бе демонстрирала на Съвета собствената си находчивост. Умело отправена молба бе призовала Търговката да бъде гост на Серила в имението на Рестарт. Привидно, Роника трябваше да помогне на Серила да прегледа всички документи на Рестарт не само за да докаже невинността на Давад, но и своята собствена. След известно колебание Роника се бе съгласила. Първоначално Серила беше доволна от себе си. След като Роника Вестрит живееше под покрива й, задачата на Род да я шпионира ставаше много по-проста. Скоро щеше да открие кой й беше съучастник. Но си имаше цена за тази тактика. Да знае, че Търговката е наблизо, беше като да имаш змия в леглото си. Да осъзнаваш опасността не означаваше непременно, че си я обезвредил.

В деня, в който Роника пристигна, Серила беше сигурна в победата си. Жената не донесе никакви вещи, освен вързопите, които тя и прислужницата й носеха. Слугинята й беше татуирана бивша робиня, която се отнасяше с Търговката почти сякаш бяха равни. Жената Вестрит имаше малко дрехи и никакви бижута. Бе изглеждала толкова обикновена онази вечер, докато се хранеше в края на масата на Серила, че съветничката се бе почувствала тържествуващо. Това жалко създание не беше заплаха — щеше да се превърне в символ на нейната щедрост. И в крайна сметка жената щеше да се изпусне и да издаде приятелите си заговорници. Винаги, когато излизаше от къщата, Род я следваше.

Въпреки всичко, след като се бе нанесла в старата спалня на Давад, Роника не бе оставила на Серила нито ден покой. Беше като жужащо насекомо в ухото й. Точно когато Серила трябваше да насочи усилията си към укрепването на властта си, Роника я разсейваше на всяка крачка. Какво правеше относно разчистването на потъналите кораби в пристанището? Имаше ли някакви вести за помощ от Джамаилия? Беше ли изпратила птица до Калсид, за да възрази на тези военни действия? Беше ли опитала да спечели подкрепата на народа на Трите кораба, за да обхождат улиците нощем? Вероятно ако на бившите роби се предложеше работа със заплащане, те щяха да престанат да беснеят на плячкосващи групи. Защо Серила не бе подтикнала бингтаунския Съвет да се събере и отново да поеме контрол над града? Всеки ден Роника я притискаше с такива въпроси. В добавка, при всяка възможност й напомняше, че беше чужденка. В случаите, в които Серила пренебрегнеше другите й изисквания, Роника се връщаше с досадна упоритост, за да настоява, че Давад не бил предател и че Серила няма права над този имот. Изглежда, жената изобщо не я уважаваше, камо ли пък да й окаже учтивостта, полагаща й се като съветничка на сатрапа.

Това я глождеше още повече, тъй като Серила не беше сигурна в позицията си, за да се позове на властта си и да притисне Търговката. Твърде често се поддаваше на заяждането й; първо, да погребе Давад, после, да отстъпи част от овощната градина на племенницата на предателя. Повече нямаше да й се дава. Това само я окуражаваше.

Род й беше докладвал как прекарва сутрините си. Въпреки опасностите по улиците, Роника Вестрит и прислужницата й излизаха всеки ден, за да обикалят пеша по домовете на Търговците в опит да ги убедят да се съберат. Род бе докладвал, че често я отпращат и се отнасят с нея безцеремонно, но тя беше настоятелна. Като дъжд върху камък, помисли си Серила, бе омаломощила най-силното сърце. Тази вечер щеше да спечели най-големия си триумф. Съветът щеше да заседава.

Ако Търговците се вслушаха в Роника и решаха, че Давад никога не е допускал грешка, това силно щеше да накърни властта на Серила. Ако Съветът решеше, че племенницата му трябва да наследи имота, щеше да й се наложи да се изнесе от имението и да помоли за гостоприемството на друг Търговец. Щеше да изгуби уединението и независимостта си. Не можеше да позволи това да се случи.

Серила се бе противопоставила на събирането на Съвета внимателно, но твърдо, като им съобщи, че е твърде рано, че не е безопасно за Търговците да се събират на едно място, където можеха да ги нападнат; ала те вече не я слушаха.

Серила се нуждаеше единствено от време; време, за да затвърди връзките си, да узнае кой можеше да бъде убеден с ласкателство и кой с предложения за титли и земя. Времето можеше да й изпрати още някоя птица с вести от Джамаилия. Един Търговец й беше донесъл писмо от свой съдружник в Джамаилия. Слуховете за смъртта на сатрапа бяха достигнали града и бунтовете бяха неизбежни. Можеше ли сатрапът да изпрати официално послание, със собствения си почерк, за да обезвреди опасния слух?

Бе изпратила птица с отговор, в който уверяваше, че слухът е грешен, и със запитването кой бе получил съобщението за смъртта на сатрапа и от кого. Съмняваше се, че ще получи отговор. Какво друго можеше да направи? Ако имаше само още ден, още седмица. Още малко време и беше убедена, че щеше да овладее Съвета. Тогава, с помощта на превъзхождащото си образование, опит в политиката и познанието си относно дипломацията, можеше да ги поведе към мир. Щеше да ги накара да прозрат какви компромиси трябва да приемат. Можеше да обедини всички хора в Бингтаун и от тази позиция да преговаря с калсидците. Това щеше да утвърди пред всички властта й в Бингтаун. Нуждаеше се единствено от време, а Роника й го отнемаше.

Роника Вестрит нахлу в стаята. Носеше счетоводна книга под мишница.

— Добро утро — бодро поздрави жената. Изпроводи с поглед излизащата прислужница. — Няма ли да е много по-лесно да съобщавам за присъствието си сама, вместо да търся прислужницата, за да почука на врата и да обяви името ми?

— Ще е по-лесно, но не и по-уместно — студено отбеляза Серила.

— Вече си в Бингтаун — с невъзмутим глас отвърна Роника. — Тук не вярваме в губенето на време само за да впечатлим другите. — Говореше сякаш обучаваше непокорна дъщеря в обноски. Без да поиска разрешение, отиде до бюрото и отвори книгата, която бе донесла. — Мисля, че намерих нещо, което може да те заинтригува.

Серила отиде до огъня.

— Съмнявам се — измърмори кисело. Роника се стараеше твърде много да открие доказателство. Постоянните й тактики да подведе Серила бяха досадни и караха собствената й измама да изтънява.

— Толкова бързо ли се изморяваш да си играеш на сатрап? — студено попита Роника. — Или смяташ, че така трябва да се държи един владетел.

Серила се почувства като зашлевена.

— Как смееш! — започна тя, след което очите й се разшириха още повече. — Откъде взе този шал? — попита настоятелно. Серила знаеше, че го е виждала в спалнята на Давад, преметнат на облегалката на един стол. Колко самонадеяно от страна на жената да си позволи да го вземе!

За момент очите на Роника се разшириха и потъмняха сякаш Серила й бе причинила болка. После лицето й омекна. Тя се протегна, за да погали мекия плат, надиплен през рамото й.

— Аз го направих — тихо каза тя. — Преди години, когато Дорил беше бременна с първото си дете. Оцветих вълната и я изплетох сама, като специален подарък от една млада съпруга за друга. Знаех, че й харесва, но беше затрогващо да разбера, че от всичките й неща, Давад е запазил именно това, за да я помни. Тя беше моя приятелка. Не ми е необходимо разрешението ти, за да заема нещата й. Ти си крадлата и нежеланата тук, не аз.

Серила се беше вторачила в нея, неспособна да продума от ярост. Хрумна й дребнаво отмъщение. Нямаше да погледне нищожното доказателство на жената. Нямаше да й направи това удоволствие. Стисна зъби и й обърна гръб. Огънят гаснеше. Затова бе почувствала внезапен студ. Нито един свестен прислужник ли нямаше в Бингтаун? Серила вдигна ядосано ръжена и се опита да събуди въглените и цепениците обратно за живот.

— Ще погледнеш ли книгата с мен, или не? — настоя Роника. Тя стоеше и сочеше към някакво вписване сякаш беше от голямо значение.

Серила позволи на гнева си да кипне.

— Какво те кара да мислиш, че имам време за това? Да не мислиш, че нямам нищо по-добро за правене от това да напрягам очите си над тънкия почерк на един мъртвец? Отвори си очите, стара жено, и виж какво заплашва цял Бингтаун, вместо постоянно да мислиш за личните си фикс идеи. Градът ти умира, а хората ти нямат смелостта да се борят със смъртта му. Банди от роби продължават да плячкосват и грабят, въпреки заповедите ми. Наредих да бъдат заловени и принудени да служат в армия, която да защити града, но нищо не беше направено. Пътищата са блокирани с отломки, но никой не си е мръднал пръста, за да ги разчисти. Търговската дейност е преустановена и хората се гушат зад вратите на домовете си като зайци. — Тя шибна една цепеница с ръжена и нагоре по комина полетяха искри.

Роника прекоси стаята и коленичи до камината.

— Дай ми това! — извика тя с отвращение. Серила презрително захвърли ръжена до нея. Бингтаунската Търговка пренебрегна обидата. Вдигна го и започна да ръчка краищата на полуизгорелите цепеници обратно към центъра на огъня. — Гледаш на Бингтаун от грешната страна. Първо трябва да задържим пристанището. Що се отнася до грабенето и размириците, обвинявам теб и останалите Търговци. Седят си като голямо ято птици, половината чакащи да им кажеш какво да правят, а другата половина чакащи някой друг да го направи. Ти предизвика разцепление помежду ни. Ако не беше обявила, че говориш от името на сатрапа, бингтаунският Съвет щеше да е поел контрол както винаги. Сега някои от Търговците твърдят, че трябва да слушат теб, други казват, че първо трябва да се погрижат за себе си, а трети — мъдро, както ми се струва — казват, че просто трябва да съберем всички единомислещи хора в града и да започнем да оправяме нещата. Какво значение има сега дали сме Стари Търговци, Нови Търговци, хора от Трите кораба или просто имигранти? Градът ни е в хаос, бизнесът ни е съсипан, калсидците откъсват всеки, който излезе от залива, докато се разправяме помежду си. — Тя се залюля, стъпи обратно на петите си и погледна със задоволство разгарящия се огън. — Може би тази вечер най-накрая ще се задвижим по някои от тези проблеми.

В съзнанието на Серила се заформи ужасно подозрение. Жената възнамеряваше да открадне плановете й и да ги представи за свои!

— Шпионираш ли ме? — настоя тя. — Откъде знаеш толкова много какво се говори из града?

Роника изсумтя с презрение. Изправи се бавно на крака и коленете й изпукаха.

— Имам си очи и уши. Освен това този град е моят град и го познавам по-добре, отколкото ти някога ще го познаваш.

Докато вдигаше студения ръжен в ръката си, Роника наблюдаваше очите на съветничката. Ето го отново, този проблясък на страх по лицето на жената. Изведнъж тя разбра, че правилният подбор от думи и заплахи можеше да принизи тази жена до подсмърчащо дете. Който я беше пречупил, го бе направил напълно. Тя беше куха обвивка от власт, прикриваща бездна от страх. Понякога Търговката изпитваше съжаление към нея. Беше твърде лесно да я тормози. Въпреки това, когато я обземеха подобни мисли, тя вкоравяваше сърцето си. Страхът на Серила я правеше опасна. Виждаше всеки като заплаха. Съветничката предпочиташе да нападне първа и да сгреши, вместо да допусне някой да удари пръв. Смъртта на Давад го доказваше. Тази жена си бе приписала власт над Бингтаун, която, според Роника, никой — дори сатрапа — не притежаваше. И по-лошо — опитите й да използва правомощията, за които претендираше, разкъсваха каквото бе останало от способностите на Бингтаун да се самоуправлява. Роника щеше да използва всички ходове, които можеше, за да се опита да върне Бингтаун към мира и самоуправлението. Само ако се възцареше мир, тя щеше да може да възстанови семейството си или поне да открие дали някой от тях е оцелял.

Затова тя изимитира надменния жест на жената и захвърли ръжена върху каменното огнище. Той се приземи с издрънчаване и се търкулна. Роника забеляза как съветничката трепна. Сега вече огънят се разгаряше добре. Тя му обърна гръб и скръстила ръце, застана лице в лице със Серила.

— Хората клюкарстват и ако някой иска да знае какво се случва наистина, ги слуша. Дори прислужниците, стига да се отнасят към тях като с човешки същества, могат да бъдат източник на информация. Така разбрах, че делегация от Нови Търговци, оглавена от Мингсли, е правила опити за мирни преговори с теб. Именно затова е толкова важно да погледнеш какво открих в записите на Давад. За да се отнесеш предпазливо с Мингсли.

Бузите на Серила силно порозовяха.

— Така значи! Каня те в дома си от съжаление към теб, а ти се възползваш от възможността, за да ме шпионираш!

Роника въздъхна.

— Нищо от това, което казах, ли не чу? Не съм получила тази информация като съм те шпионирала. — Така се бе сдобила с друга информация, но нямаше смисъл да й го разкрива сега. — Нито се нуждая от съжалението ти. Приемам настоящото си положение. Променяло се е и преди и ще се промени отново. Нямам нужда ти да го променяш. — Тя изсумтя леко развеселено. — Животът не е състезание да върнем минало положение. Нито трябва да бързаме, за да достигнем бъдещето. Това, което прави живота интересен, е да видиш как нещата се променят.

— Разбирам — презрително изкоментира Серила. — Да видиш как нещата се променят. Това е значи издръжливият бингтаунски дух, който съм чувала да се изтъква толкова много? Пасивно търпение да видиш какво ще ти причини животът. Колко вдъхновяващо. Значи не проявяваш интерес Бингтаун да се възстанови до онова, което беше?

— Не проявявам интерес към невъзможни цели — възрази Роника. — Ако се съсредоточим върху това да го върнем такъв, какъвто е бил, сме обречени на провал. Трябва да вървим напред, да създадем нов Бингтаун. Никога няма да е същият, какъвто е бил. Търговците никога повече няма да разполагат с толкова власт, колкото преди. Но още можем да продължим напред. Това е предизвикателството, съветничке. Да приемеш случилото се и да се поучиш от него, вместо да се оставиш то да те плени. Нищо не е толкова разрушително, колкото съжалението, особено самосъжалението. Никое преживяване в живота не е толкова ужасно, че човек да не може да се съвземе.

Серила й отправи толкова особен поглед, че Роника я полазиха тръпки. Като че ли за момент от очите й я гледаше мъртва жена. Съветничката проговори с безчувствен глас:

— Не познаваш света толкова добре, колкото си мислиш, Търговке. Ако беше изтърпяла онова, което ми се наложи на мен, щеше да знаеш, че има случки, които са непреодолими. Някои преживявания те променят завинаги, отвъд всякакво малко, жизнерадостно желание да ги игнорираш.

Роника срещна погледа й открито.

— Това е вярно само ако си установила, че е така. Тази ужасна случка, каквато и да е била, е минала и заминала. Ако се вкопчиш в нея и й позволиш да ти въздейства, ще си обречена да я изживяваш вечно. Даваш й сила над себе си. Загърби я и сама създай бъдещето си такова, каквото ти искаш да бъде, независимо от случилото се. Тогава ще си поела контрола над него.

— Звучи по-лесно, отколкото е — сопна се Серила. — Не можеш да си представиш колко ужасяващо невежа звучиш с този твой момичешки оптимизъм. Мисля, че се наслушах на достатъчно провинциално философстване за един ден. Напусни.

— „Момичешкият ми оптимизъм“ е бингтаунският дух, който си „чувала да се изтъква толкова много“ — сопна й се в отговор Роника. — Не успяваш да прозреш, че вярата ни в способността да победим собственото си минало е нещото, което ни е позволило да оцелеем тук. Именно това трябва да откриеш в себе си, съветничке, ако се надяваш да бъдеш една от нас. Сега. Ще погледнеш ли записите, или не?

Роника почти успя да види как жената се наежи. Искаше й се да може да подходи към нея като към приятел и съюзник, но съветничката, изглежда, възприемаше всяка жена като съперничка или шпионин. Затова стоеше изправена и хладнокръвна, докато чакаше реакцията на Серила. Наблюдаваше я с търговски поглед и видя как очите на жената се отместиха към отворената на масата книга и обратно към Роника. Искаше да знае какво пише там, но не искаше да изглежда сякаш отстъпва. Роника й даде още малко време, ала съветничката продължаваше да мълчи и тя реши да рискува всичко.

— Много добре. Виждам, че не си заинтересована. Мислех, че ще искаш да видиш какво открих, преди да го отнеса пред бингтаунския Съвет. Ако ти няма да ме чуеш, сигурна съм, че те ще го направят. — С решителна походка тя прекоси стаята до книгата на масата. Затвори я и пъхна тежкия том под мишница. Не бързаше да напусне стаята, с надеждата, че Серила ще я повика обратно. Тръгна бавно надолу по коридора, все още надявайки се, но чу единствено здравото затваряне на вратата на кабинета. Нямаше смисъл. С въздишка започна да изкачва стълбите към спалнята на Давад. При звука от почукване на входната врата, тя се спря и бързо застана до парапета на стълбището, като тихо погледна към входа долу.

Прислужницата отвори вратата и подхвана подходящо приветствие, но младият Търговец я избута встрани.

— Нося новини за съветничка Серила. Къде е тя? — настоя Род Каерн.

— Ще я уведомя, че сте… — поде прислужницата, но Род нетърпеливо поклати глава.

— Спешно е. Пристигна пощенски гълъб от Дъждовните земи. В кабинета ли е? Знам пътя. — Без да остави възможност на жената да отговори, той мина покрай нея. Ботушите му кънтяха по плочките, а плаща му се развяваше подире му, докато крачеше арогантно по коридора. Прислужницата заприпка по петите му, протестите й останаха пренебрегнати. Роника го изпроводи с поглед и се зачуди дали има куража да слезе долу и да подслушва.

 

 

— Как смееш да нахълтваш така! — каза Серила, докато се изправяше, след като отново бе ръчкала огъня. Изля и последната капка от гнева и раздразнението си към Търговката. После срещна искрите в очите на Род Каерн и непреднамерено отстъпи назад към огнището.

— Извинете, съветничке. Колко глупаво от моя страна да си помисля, че новини от Дъждовните земи ще заслужават незабавното ви внимание. — Между палеца и показалеца си държеше малък месингов цилиндър, от типа, който носеха пощенските птици. Докато го наблюдаваше, той реши да се поклони сковано. — Разбира се, ще изчакам удобен за вас момент. — Обърна се към вратата, където прислужницата все още зяпаше и шпионираше.

— Затвори вратата! — сопна й се Серила. Сърцето й бумтеше в гърдите. Пазителите на сатрапа бяха взели само пет пощенски птици от гълъбарника на Давад в нощта, когато го бе изпратила в Дъждовните земи. Нямаше да ги използват без причина. Това беше първото получено известие, откакто бе чула, че сатрапът е пристигнал и хората от Дъждовните земи се бяха съгласили да го задържат, за да го пазят. Беше усетила двойственото им отношение спрямо искането й. Да не би сатрапът да беше успял да ги разколебае към своята гледна точка? Да не би това да носеше обвинението й в измяна? Какво имаше в цилиндъра и кой друг го беше чел? Опита се да изглади изражението си, но жестокото доволство, изписано по лицето на високия мъж, я караше да се страхува от най-лошото.

По-добре най-напред да успокои настръхналата му кожа. Напомняше й на свирепо куче пазач, за което бе също толкова вероятно да се обърне срещу господаря си, колкото и да го предпази. Искаше й се да няма такава нужда от него.

— Прав си, разбира се, Търговецо Каерн. Подобни вести наистина трябва да се доставят незабавно. Истината е, че тази сутрин бях затрупана с битови въпроси. Слуга след слуга прекъсваше работата ми. Моля те. Влез. Стопли се. — Тя дори стигна дотам, че да го удостои с грациозно накланяне на главата си, макар че, разбира се, рангът й бе много по-висок от неговия.

Род се поклони отново, дълбоко — и както подозираше — саркастично.

— Разбира се, съветничке. Разбирам колко досадно може да е това, особено когато подобни важни въпроси тежат на деликатните ти рамене.

Там беше — нотка в гласа му, подбрана дума.

— Съобщението? — подкани го тя.

Той се приближи и отново се поклони, докато й подаваше цилиндъра. Восъкът, в който беше потопен, изглеждаше незасегнат. Но нищо не му пречеше да прочете посланието, след което да натопи контейнера отново. Нямаше нужда да се притеснява. Премахна восъка от цилиндъра, отвинти го и внимателно измъкна малкото руло пергамент с пръстите си. Със спокойствие, което не изпитваше, седна зад бюрото си и се наведе по-близо до лампата, като междувременно развиваше съобщението.

Думите бяха кратки, а сред тази им краткост имаше мъка. Беше станало голямо земетресение. Сатрапът и съветничката бяха изгубени, вероятно убити при срутването. Прочете го отново и отново, с желанието някъде там да има още информация. Имаше ли някаква надежда да е оцелял? Какво значеше смъртта на сатрапа за нейните амбиции? На всичкото отгоре се чудеше дали съобщението не е някаква заблуда, поради причини, твърде заплетени, за да ги разнищи. Тя се взираше в гъмжилото от букви.

— Изпий това. Изглеждаш сякаш имаш нужда.

Бренди в малка чаша. Дори не беше забелязала кога Род е взел бутилката и е налял, но прие с благодарност. Сръбна малко и почувства как топлината я уравновесява. Род взе дребното послание и го зачете, а тя не го спря. Без да го поглежда, успя да попита:

— Другите ще разберат ли за това?

Род седна нахално на ръба на бюрото.

— В града има много Търговци, които поддържат близки отношения с Дъждовните си роднини. Има и други птици със същите новини. Можеш да си сигурна.

Трябваше да погледне нагоре към усмивката му.

— Какво да правя? — чу се да пита и се презря. С този единствен въпрос се бе поставила напълно в негова власт.

— Нищо — отвърна й. — Все още нищо.

 

 

Роника отвори вратата на Давадовата спалня. Чехлите й бяха все още подгизнали. Дебелата врата на кабинета бе приглушила разговора на съветничката твърде добре, а разходката й през градината се бе оказала безплодна — прозорците на кабинета също бяха плътно затворени. Роника огледа стаята на Давад с въздишка. Копнееше за собствения си дом. Вероятно тук беше в по-голяма безопасност и знаеше, че е по-близо до работата, която трябваше да свърши, но й липсваше домът й, независимо колко преобърнат с главата надолу беше. Все още се чувстваше като нарушител тук. Откри Рейч да търка пода, очевидно решена да изтрие всякаква следа от Давад в стаята. Роника тихо затвори вратата след себе си.

— Знам, че мразиш да си тук, в дома на Давад, сред неговите вещи. Нали знаеш, че не е нужно да оставаш? — нежно каза тя. — Способна съм да се грижа сама за себе си. Нищо не ми дължиш. Можеш да тръгнеш по своя път, Рейч, без да се боиш, че ще те заловят като избягала робиня. Добре дошла си да продължиш да устройваш дома си с мен, разбира се. Или ако желаеш, мога да ти дам писмо и насоки. Можеш да отидеш до Ингълби и да живееш във фермата. Сигурна съм, че старата ми дойка ще те приеме и вероятно ще се радва на компанията ти.

Рейч пусна парцала в кофата и сковано се изправи на крака.

— Няма да изоставя единствения човек в Бингтаун, който беше добър с мен — уведоми я тя. — Вероятно можеш да се грижиш за себе си, но все още се нуждаеш от мен. Въобще не ме интересува паметта на Давад Рестарт. Какво значение има дали е предател, след като знам, че беше убиец? Но няма да позволя да бъдеш оклеветена само заради познанството си с него. Освен това имам още новини за теб.

— Благодаря ти — сковано каза Роника. Давад беше бил дългогодишен семеен приятел, но тя винаги бе признавала, че може да бъде и безмилостен. При все това, колко още вина трябваше да поеме за смъртта на детето на Рейч? Вярно че парите на Давад ги бяха купили и че той беше наполовина собственик на робския кораб, но той не бе присъствал, когато момчето бе умряло в трюма на кораба, надвито от жегата, лошата вода и малкото храна. Въпреки това той печелеше от търговията с роби, така че може би с право трябваше да го вини. Душата й се загърчи вътре в нея. Какво тогава да се каже за Вивачия и робите, които бяха неин товар? Можеше да хвърли цялата вина върху зет си. Корабът беше под контрола на Кефрия, а дъщеря й бе позволила на съпруга си Кайл да прави каквото поиска с него. Но колко твърдо се бе противопоставила Роника? Беше се изказала против, но вероятно ако беше била по-непреклонна…

— Желаеш ли да чуеш новините ми? — попита я Рейч.

Роника стреснато се съвзе от отнесеното си състояние.

— Разбира се. — Отиде до камината и провери котлето върху решетката. — Да направя ли чай?

— Почти е свършил — предупреди я Рейч.

Роника вдигна рамене.

— Като свърши, свърши. Няма смисъл да го разваляме, от страх, че ще трябва да караме без него. — Откри малката кутийка с чай и тръсна малко в чайника. Двете се хранеха на масата на Серила, но в покоите им Роника предпочиташе малката независимост на собствения си чайник. Рейч нехайно бе задигнала чашки, чинийки и други малки удобства от кухнята на Давад. Бившата робиня ги сложи на малката маса, докато говореше.

— Ходих насам-натам тази сутрин. Минах покрай кейовете, дискретно, разбира се, но там не се случва почти нищо. Малките кораби, които влизат, разтоварват и товарят бързо, като през цялото време около им стоят въоръжени мъже. Бих казала, че имаше един Нов Търговец, вероятно е съвместна дейност на няколко семейства. Товарът изглеждаше предимно от хранително естество. Други два кораба ми приличаха на собственост на Стари Търговци, но не се приближих достатъчно, за да съм сигурна. Живият кораб Офелия беше в пристанището, но на котва, не привързан. На палубите й имаше въоръжени мъже.

— Напуснах пристанището и направих както ти предложи: слязох на плажа, където рибарите събират улова си. Там беше по-оживено, макар лодките да не бяха толкова много, колкото преди. Имаше пет или шест малки, издърпани на пясъка, а хората разпределяха улова и прибираха мрежите си. Предложих да работя за част от рибата, но те се държаха хладно. Не грубо, забележи, но резервирано, сякаш можех да им навлека проблеми или сякаш съм крадец. Тези, с които разговарях, не спряха да надничат зад рамото ми, като че ги разсейвах от някой друг, някой, който им мисли злото. След известно време обаче, след като разбраха, че очевидно съм сама, някои от тях ме съжалиха. Дадоха ми две малки писии и поговориха за кратко с мен.

— Кой ти даде писиите?

— Жена на име Еке. Баща й й каза да ми ги даде и когато един от другите мъже понечи да възрази, той каза: „Хората трябва да ядат, Андж.“ Щедрият мъж се казваше Келтър. Широкоплещест, с гърди и корем като голям варел, с червена брада и червено окосмение по ръцете, но малко по темето.

— Келтър. — Роника се зарови в спомените си. — Спарс Келтър. Някой нарече ли го Спарс?

Рейч кимна.

— Но реших, че е по-скоро закачка, отколкото име.

Роника се намръщи. Котлето вреше, парата се издигаше високо над чучура. Повдигна го от решетката и сипа вода в чайника.

— Спарс Келтър. Чувала съм някъде това име, но не мога да кажа нищо повече за него.

— От онова, което видях, той е мъжът, който ни трябва. Разбира се, не говорих с него по този въпрос. Мисля, че трябва да подходим полека и внимателно. Но ако търсиш мъж, който може да говори със и от името на семействата от Трите кораба, мисля, че той е човекът.

— Добре. — Роника позволи на задоволството да прозвучи в гласа й. — Бингтаунският Съвет се събира тази вечер. Смятам да изложа каквато информация имам и да подканя всички отново да се обединим с останалата част от града. Не знам колко успешно ще бъде всичко, ако въобще постигна някакъв успех. Толкова обезсърчаващо е колко малко са направили нещо за себе си. Но ще се опитам.

Тишината се разгърна за известно време. Роника отпи от чая си.

— Значи, ако не те послушат, тогава ще се откажеш ли? — попита Рейч.

— Не мога — простичко отвърна Роника. После изпусна кратък, горчив смях. — Ако се откажа, няма да имам какво друго да правя. Рейч, това е единственият начин, по който мога да помогна на семейството си. Ако мога да съм щръклицата, която да захапе Бингтаун и да го подтикне към действие, тогава може би ще бъде безопасно за Кефрия и децата да се върнат. Най-малкото ще имам възможността да им изпратя съобщение или да получа вести от тях. В настоящото положение, със спорадичните свади в града и неверието между съседите ми, да не говорим, че ме смятат за предател, семейството ми не може да се върне. И ако по някакво чудо Алтея и Брашън успеят да върнат Вивачия у дома, то трябва да имат дом, в който да се върнат. Чувствам се като жонгльор, Рейч, с всички палки, изсипващи се отгоре ми. Трябва да хвана колкото се може повече и да се опитам отново да ги завъртя. Ако не мога, тогава не съм нищо повече от една старица, която просто преживява, докато дните й не свършат. Това е единствената ми надежда да си върна живота. — Тя остави чашката си, която леко се чукна в чинийката. — Погледни ме — продължи тихо. — Нямам дори чаена чашка, която да нарека своя. Семейството ми… мъртво или толкова далеч, че не знам нищо за тях. Всичко, което приемах за даденост, беше изтръгнато от ръцете ми. Нищо в живота ми не е такова, каквото очаквах. Хората не трябва да живеят така…

Думите на Роника заглъхнаха, щом срещна погледа на Рейч. Внезапно си спомни с кого говореше. Следващите й думи се изплъзнаха от устата й, без да мисли.

— Съпругът ти е бил продаден преди теб, изпратен в Калсид. Мислила ли си някога да го потърсиш?

Рейч обгърна чашката си с двете си ръце и сведе поглед към нея. Миглите й се навлажниха, но сълзите не преляха от очите й. За един продължителен момент Роника се загледа в правия, блед път, разделящ тъмната й коса.

— Съжалявам… — поде тя.

— Не. — Гласът на Рейч беше тих, но твърд. — Не. Никога няма да го потърся. Обичам да си представям, че е попаднал на добър господар, който се отнася добре с него заради уменията му с перото. Мога да се надявам, че вярва, че синът му и аз сме още живи и сме добре. Но ако отида в Калсид с този знак върху лицето си, бързо ще ме заловят като избягала робиня. Отново ще стана вещ. Дори да не стане така, дори да го намеря жив, тогава ще трябва да му обясня как синът ни умря. Как синът ни умря, а аз съм още жива. Как да му обясня това? Както и да си го представям, никога не свършва добре. Проследи мисълта ми докрай, Роника. Винаги приключва с горчивина. Не. Колкото и горчив да е животът сега, пак е най-добрият край, на който мога да се надявам.

— Съжалявам — сковано повтори Роника. Ако все още разполагаше с пари, ако имаше кораб, можеше да изпрати някого до Калсид да открие съпруга на Рейч, да го откупи и да го върне тук. После… после и двамата можеха да живеят с мисълта за мъртвия си син. Но можеха да имат други деца. Роника знаеше това. Тя и Ефрън бяха загубили всичките си синове по време на заразата, но след това се беше родила Алтея. Не каза нищо на Рейч, но отправи обещание към себе си и към Са. Ако положението й се подобреше, щеше да направи всичко по силите си, за да обърне нещата и за Рейч. Това беше най-малкото, което можеше да направи, след като жената я бе подкрепяла толкова дълго.

Първо обаче трябваше да подобри собственото си положение. Беше време да спре да позволява на други хора да вършат нейната опасна работа.

— Нямах напредък със Серила — внезапно каза на Рейч. — Време е да използвам каквото знам и да се позова на него, независимо какво реши Съветът тази вечер. Ако въобще решат нещо. Утре, много рано, ще дойда с теб на рибарския плаж. Ще трябва да ги хванем, преди да тръгнат на сутрешния си риболов. Лично ще говоря със Спарс Келтър и ще го помоля да говори с останалите семейства от Трите кораба. Ще им кажа, че е време не само да има мир в Бингтаун, а и че Бингтаун трябва да заяви, че се управляваме сами. Но ще са необходими всички — не само Старите Търговци. Имигрантите от Трите кораба, дори тези Нови Търговци, които могат да бъдат убедени да живеят по старите ни обичаи. Никакво робство. Всички трябва да са част от този нов Бингтаун, който ще съградим. — Роника спря за малко и се замисли. — Ще ми се да познавах един Нов Търговец, който да заслужава доверие — промърмори тя на себе си.

— Всички — тихо каза Рейч.

— Всички Нови Търговци? — объркано я попита Роника.

— Каза, че всички трябва да са част от този нов Бингтаун. И въпреки това изключваш една група.

Роника разсъди.

— Предполагам, че като казвам Трите кораба, имам предвид всички хора, дошли да се установят тук, след като бингтаунските Търговци са основали Бингтаун. Всички хора, които са дошли и са приели нашия начин на живот като свой.

— Помисли отново, Роника. Наистина ли не ни виждаш, въпреки че сме тук?

Роника затвори очи за момент. След това ги отвори и открито срещна погледа на Рейч.

— Срамувам се от себе си. Права си. Познаваш ли някого, който може да говори от името на робите?

Рейч я изгледа безизразно.

— Не ни наричай роби. Нарекоха ни така, за да ни направят нещо, което не сме. Помежду си се наричаме Татуираните. Това показва, че те са ни маркирали, а не че могат да притежават душите ни.

— Имате ли водач?

— Не точно. Когато Янтар беше в Бингтаун, ни показа как да си помогнем. Каза във всяко домакинство да намерим по един, който да разполага с информацията. Ако някой открие нещо полезно, нещо, което може да помогне на който и да е желаещ да избяга или да има малко време за себе си, като например врата със счупена ключалка, или къде господарят държи пари, лесни за отмъкване, е, тази информация се предава на притежателя на информация. Тогава се намесва друг, който пазарува или пере, или прави нещо, което да го води в града и да го поставя в контакт с Татуирани от други домакинства. Той предава информацията от информатора на другите къщи и носи други новини за споделяне. По този начин един Татуиран е способен да използва знанието, че някой господар е изпратил цял вагон с жито, за да извести роднини или приятели, работещи в тази ферма. Или да открадне пари от господаря си и да се скрие във вагон със сено, принадлежащ на друг, за да избяга. Янтар ни окуражи да нямаме един водач, на който да разчитаме, а много — като възлите на рибарска мрежа. Един водач може да бъде хванат и измъчван, и да предаде всички ни. Но докато водачеството е разделено, ние сме като мрежа — дори да я разрежеш на две, всяка половина ще има още много възли.

— Янтар е направила всичко това? Янтар, майсторката на огърлици? — усъмни се Роника. Рейч кимна и тя настоя: — Защо?

Рейч сви рамене.

— Някои казаха, че някога самата тя е била робиня, въпреки липсата на татуировка. Носи халка на свободата на едното си ухо, знаеш ли? Обицата, с която калсидските освободени роби трябва да се сдобият и да носят, за да докажат, че свободата им е била дадена. Веднъж я попитах дали е купила свободата си, или е принадлежала на майка й. Дълго време мълча, а после каза, че била подарък от истинската й любов. Попитах я защо ни помага, а тя каза само, че трябва да го направи. Че поради нейни си причини, това е важно за нея.

— Веднъж един мъж много й се разгневи. Каза, че за нея било лесно да си играе да поема рискове и да подклажда бунт. Каза, че може да ни вкара в голяма опасност и после да си тръгне. Татуировката й можело да е изтъркана. Нашите не можеха. Янтар срещна погледа му и каза, че да, това е вярно. Затова той настоя тя да ни каже защо правеше тези неща, преди да й се довери. Беше толкова странно. Тя седна на петите си, много спокойна и тиха за момент. После се засмя на глас и каза: „Аз съм пророчица. Бях изпратена, за да спася света.“

Рейч се усмихна на себе си. Настъпи тишина, докато Роника я наблюдаваше смаяно. След малко Рейч наклони глава и разсъди:

— Това накара много от нас да се засмеят. Бяхме се събрали край един от фонтаните за миене, търкащи пране, което не беше наше. Ти ме беше изпратила в града, за да купя нещо, и аз се бях спряла там, за да си поговоря. Беше ясен, слънчев ден и с думите си Янтар ни накара да си помислим, че действително можем отново да поемем живота си в свои ръце. Всички мислеха, че приказките й за спасяването на света са само шега. Но начинът, по който се смееше… Винаги смятах, че се смее, защото знаеше, че е безопасно да ни каже истината, тъй като никой от нас не би й повярвал.

 

 

Роника отиде пеша на събранието. Не бе и очаквала съветничка Серила да й осигури превоз. Напусна къщата на Давад рано не само заради вървенето, а и за да е една от първите пристигнали. Надяваше се да говори с определени Търговци, докато те пристигаха, и да изслуша как трябва да постъпи Съвета според тях. Разходката не беше лесна, нито безопасна. Рейч бе искала да я придружи, но Роника настоя да остане. Нямаше смисъл и двете да се излагат на риск. Бившата робиня нямаше да бъде приета на заседанието на бингтаунския Съвет на Търговците, а Роника нямаше да я помоли да я чака отвън сред спускащия се мрак. Тя самата се надяваше да измоли някого да я закара след края на срещата. Хладните есенни ветрове дърпаха дрехите й и докато вървеше, заобикалящата обстановка късаше сърцето й.

Пътят й не я водеше към града, тъй като Търговската зала бе построена на нисък хълм, гледащ над Бингтаун. Мина покрай имотите на много от Търговците. Отворените порти и широките пътища за каретите към именията сега бяха блокирани и често мъже с оръжия пазеха вече затворените порти. Ничий дом не беше застрахован от скитнически банди на крадци и мародери. Стражите я наблюдаваха недружелюбно, докато минаваше покрай тях. Никой не я поздрави и дори не кимна към нея.

Пристигна първа на заседанието. Самата Търговска зала беше пострадала също толкова лошо като града. Тази стара сграда не беше просто постройка, където се срещаха Търговците. Беше сърцето на тяхното единство, символ на това, което бяха. Каменните й стени не можеха да изгорят, но някой беше запалил покрива. Роника постоя известно време загледана в него с тревога. Сетне се стегна за онова, което можеше да открие вътре, и се заизкачва по стълбите. Вратите бяха счупени и зееха отворени. Тя надникна внимателно през тях. Само един ъгъл от покрива беше изгорял, но миризмата на дим се смесваше с влагата и смрадта изпълваше цялата зала. Слабата светлина на късния следобед навлизаше през нарушената повърхност на покрива, за да озари празното помещение. Роника мина през счупената врата и продължи предпазливо. Вътре беше студено. Разпадналите се декорации от летния бал все още висяха по стените и се поклащаха на проникващия вятър. Гирляндите бяха сведени до голи клони по арките на вратите и гниещи по пода листа. Маси, столове и вдигнатият подиум все още стояха. На някои маси дори имаше разпилени чинии, макар че повечето бяха задигнати. Увехнали букети гниеха до счупени вази. Роника се огледа наоколо с нарастваща тревога. Къде бяха назначените да подготвят залата за събранията? Какво се бе случило с Търговците, които трябваше да я поддържат? Всички ли бяха изоставили отговорностите си, с изключение единствено на грижата за собственото си благополучие?

За известно време тя просто чакаше в хладната, притъмняла зала. После хаоса и безредието започнаха да въздействат на спокойствието й. На младини тя и Ефрън бяха изкарали един период като поддържащи залата. Почти всяка млада Търговска двойка го правеше. Със странен бодеж в сърцето си спомни, че Давад и Дорил бяха служили заедно с тях. Идваха рано за заседанията на Съвета, за да напълнят лампите и да накладат огъня, и оставаха след края му, за да забършат дървените пейки с намаслени парцали и да измият пода. Лека, приятна работа, извършвана в компанията на друга млада двойка Търговци. Припомнянето на тези дни беше като намирането на пробен камък за сърцето й.

Откри метлите, свещите и масло за лампите там, където винаги бяха стояли. Фактът, че килерът не беше разграбен, я поразведри. Това означаваше, че другите неща бяха отмъкнати от роби или Нови Търговци, тъй като всяка фамилия на Търговците знаеше къде да търси. Не можеше да възстанови цялата зала, но можеше да започне да я оправя.

Първо й трябваше светлина. Покатери се на един стол, за да напълни и запали стенните фенери. Пламъците им мъждукаха на лекия вятър и осветяваха по-ясно листата и пръстта, които бяха паднали вътре заедно с парчетата овъглен покрив. Събра разпилените съдове във ваничка за миене и я остави настрани. Свали влажните знамена и обрулените гирлянди от стените и ги струпа в един ъгъл. Метлата, която избра, приличаше на жалко оръжие срещу отрупания под на залата, но тя усърдно я вкара в действие. Изведнъж реши, че да се съсредоточи върху физическа задача е приятно. Поне за този кратък период можеше да види резултатите от усилията и волята си. Хвана се, че си тананика старата песен за метлата, докато ритмично метеше боклуците от пода. Почти чуваше сладкия алтов глас на Дорил живо да припява повтарящия се рефрен.

Стърженето на метлата й заглуши тътрещите се стъпки. Осъзна присъствието на други чак след като други две жени се присъединиха към нея също с метли. Тя стреснато прекъсна метенето си и се огледа. Група Търговци се бяха скупчили на входа. Някои гледаха Роника с празен поглед и отпуснати рамене, но други подминаваха тези, които само гледаха. Двама мъже влязоха, носещи наръч дърва за огън. Група младежи се обединиха в усилията си да съберат миризливите знамена и да ги изнесат извън залата. Внезапно, като куп отломки, поддаващи се на силата на водата, хората на входа се изсипаха в помещението. Някои започнаха да местят пейки и столове в правилната за събиранията на Съвета конфигурация. Бяха запалени повече лампи и залата се изпълни с тихото звучене на разговори. При първия силен смях бърборенето на гласовете спря за момент сякаш всички бяха стъписани от непривичния звук. Разговорите бяха подхванати наново и на Роника й се стори, че хората се движеха по-жизнено от преди.

Тя огледа съседите и приятелите си. Събралите се тук бяха наследници на заселниците, които първоначално бяха дошли на Прокълнатите брегове само с дадената им земя и харта от сатрап Есклепий. Техните предци бяха били изгнаници, разбойници и по-млади синове. Нямащи почти никаква надежда да създадат или възстановят богатствата си в Джамаилия, те бяха дошли на зловещо наречените Прокълнати брегове, за да си опитат късмета. Първите им селища се бяха провалили, обречени от странностите, които се носеха по водите на Дъждовната река. Отдалечаваха се все повече и повече от мястото, което първоначално бе изглеждало като обещаващ плавателен канал, докато не се бяха заселили тук, на бреговете на бингтаунския залив.

Част от роднините им бяха останали, за да се изправят смело пред странностите на живота покрай Дъждовната река. Тя маркираше живеещите по бреговете й, но никой истински Търговец не забрави, че всички те са роднини и всички са обвързани от оригиналната харта. За първи път от нощта на бунтовете насам Роника съзря това единство. Всяко лице, което срещнеше, беше белязано с повече изтощение, старост и грижа от последния път, в който го бе видяла. Някои носеха Търговските роби с фамилните си цветове, но носещите обикновени дрехи бяха също толкова много. Очевидно тя не беше единствената, изгубила притежанията си заради мародери. Сега, след като бяха тук, те привеждаха залата в приличен вид с добре позната упоритост, представляваща отличителния белег на Търговците още открай време. Независимо от всичко, тези хора бяха възтържествували и щяха да възтържествуват отново. Тя извлече надежда от това и в същото време смътно осъзна колко малко от тях отбелязваха присъствието й.

Налице бяха промърморени поздрави и общи приказки между хора, захванали се с обща задача, но никой не се интересуваше от истински разговор с нея. Още по-обезсърчителното беше, че никой не питаше как са Малта или Кефрия. Не бе очаквала някой да й изкаже съболезнования за смъртта на Давад, но сега осъзна, че цялата тема за събитията от онази нощ бе крайно неприятна за тях.

По едно време залата стана чиста като че някое ефикасно домакинство я беше подхванало. Членовете на Съвета започнаха да заемат местата си на високия подиум, докато семействата изпълваха столовете и пейките. Роника седна на третия ред. Запази хладнокръвието си, макар да я заболя, че местата до нея останаха свободни. Погледна над рамото си и се изплаши колко много места оставаха свободни. Къде бяха всички? Мъртви, избягали или твърде изплашени, за да излязат? Плъзна поглед по белоробите представители на Съвета и със смайване забеляза, че на подиума бе добавен допълнителен стол. И по-лошото — вместо да призове Търговците към тишина, Съветът изчакваше мястото да се запълни.

Дълбока тишина, а не мърморене накара главата на Роника да се обърне. Съветничка Серила беше пристигнала. Търговецът Друр я придружаваше, докато влизаше в Търговската зала, но ръката й не бе положена на неговата и тя вървеше половин крачка пред него. Гълъбовосинята й рокля беше богато обшита с перли. Отгоре носеше червено наметало, поръбено с бяла кожа, която забърсваше пода зад нея. Косата й беше хваната високо с перлени фиби, а още перли обгръщаха шията й и проблясваха топло на ушите й. Така равнодушно изложеното богатство обиди Роника. Тази жена не знаеше ли, че някои от хората в помещението бяха изгубили почти всичко, което притежаваха? Защо парадираше с принадлежностите си по този начин?

 

 

Серила можеше да чуе сърцето си в ушите, докато внимателно пристъпваше нагоре по пътеката, водеща до издигнатия подиум в центъра на претърпялата поражения зала. Мястото миришеше ужасно — на дъжд и плесен. Освен това беше студено. Благодари се за наметалото, което беше избрала от гардероба на Кеки. Беше вирнала брадичка и със заучена усмивка влезе в залата. Тя представляваше истинското управление на Бингтаун. Щеше да крепи сатрапството на Джамаилия с повече достойнство и благородство, отколкото Косго някога бе показвал. Спокойствието й щеше да ги окуражи, въпреки въздигнатия й статус, за който им напомняше богатството на облеклото й. Това беше нещо, което помнеше от стария сатрап. Винаги, когато отиваше на тежки преговори, се явяваше в най-величествените си роби и със спокойно държание. Пищността вдъхваше увереност.

С леко движение на ръката си тя спря Друр в края на стъпалата. Възкачи се сама на високия подиум и се приближи до заделения й стол. Леко се подразни, че не беше повдигнат, но трябваше да свърши работа. Постоя права до стола си, докато мъжете на платформата не осъзнаха недоволството й. Тя изчака всички да станат на крака, преди да заеме мястото си. След това им кимна, че и те може да седнат. Макар че събраните под нея хора бяха пренебрегнали влизането й и не бяха станали, тя кимна и на тях, за да им покаже, че може да се отпуснат.

После се обърна меко към Търговеца Дуикър, председателя на бингтаунския Съвет.

— Можете да започнете.

Изтърпя кратка молитва, в която той помоли Са да им изпрати мъдрост, за да се справят в тези несигурни времена. Последва тишина. Серила й позволи да се разгърне. Искаше да е сигурна, че разполага с пълното им внимание, преди да се обърне към тях. Ала за нейна изненада, Търговецът Дуикър прочисти гърло. Той огледа обърнатите към Съвета лица и бавно поклати глава.

— Не знам откъде да започна — каза им откровено. — Изправени сме пред толкова безредие и кавги. Толкова много потребности. Откакто съветничка Серила се съгласи на тази среща и ние я обявихме, бях затрупан от предложения за обсъждане на въпроси, които трябва да разрешим. Нашият град, нашият Бингтаун… — Гласът на мъжа се пречупи. Той прочисти гърло и възвърна увереността си. — Никога преди нашият град не е бил така жестоко нападан от сили вътре и извън него. Единственото ни решение трябва да бъде да сме единни, както винаги сме били, както предците ни преди нас са били. С тази идея Съветът се събра тайно и установи необходимостта от някои предварителни мерки, които би искал да въведе. Вярваме, че те са в най-добрия интерес на Бингтаун като цяло. Предлагаме ги за вашето одобрение.

Серила успя да не се намръщи. Не я бяха предупредили за нищо от това. Бяха формирали план за възстановяване без нея? С усилие сдържа езика си и зачака своя ред.

— Два пъти в историята ни сме налагали мораториум върху дългове, както и възбрана. Тъй като сме го правили и преди — заради Големия пожар, който остави толкова много семейства бездомни, и отново по време на Двегодишната суша, уместно е да влезе в сила и сега. Дълговете и сделките ще продължат да предизвикват интерес, но никой Търговец няма правото да конфискува имота на друг Търговец, нито да настоява за изплащането на какъвто и да било дълг, докато този Съвет не вдигне мораториума.

Серила наблюдаваше лицата им. В залата се носеше тих звук от разговори, но никой не скочи да възрази. Това я изненада. Беше смятала, че зад много от кражбите стоеше опортюнистична печалба. Дали Търговците не се дистанцираха от това сега?

— Второ, всяко Търговско семейство ще удвои дните си на служба към града. Всеки Търговец и всеки член на Търговска фамилия над петнадесетгодишна възраст ще изпълнява тези задължения самостоятелно. Множество ще бъдат изтощени преди задачите да бъдат завършени, но най-напред ще насочим усилията си към пристанището, кейовете и градските улици, за да може търговията да бъде възстановена.

Отново настъпи кратка, безмълвна пауза. Отново никой не възрази. Погледът на Серила бе привлечен от леко раздвижване на друг член на Съвета. Тя погледна към свитъка пред него, където той току-що бе отбелязал „прието от всички“. Значи тишината беше съгласие?

Тя се огледа невярващо. Нещо се случваше тук, в тази стая. Тези хора се събираха и с общи сили започваха всичко наново. Щеше да е трогателно, ако се изключеше фактът, че го правеха без нея. Докато очите й се лутаха сред хората, тя отбеляза как някои стояха по-изправени. Съпрузи, както и родители и по-малките им деца, се държаха за ръце. Млади мъже и някои от жените си бяха наложили решителни изражения. Тогава погледът й попадна на Роника Вестрит. Старицата седеше близо до началото на събора, с износената си рокля и шала на мъртва жена. Очите й бяха ярки, фиксирали Серила с искрящ от задоволство поглед.

Търговецът Дуикър продължи. Призова млади мъже, ергени, да попълнят градската стража и отбеляза границите на района, който щяха да се опитат да контролират. Там продавачи щяха да бъдат насърчени да подновят търговията, така че обменът на необходими стоки да продължи. Серила започна да прозира схемата на плана им. Щяха да възстановят реда в част от града, да се опитат да я върнат към живот и се надяваха, че това обновяване ще се разгърне.

Той приключи със списъка си и тя зачака, предполагайки, че ще се обърне към нея. Вместо това обаче, мнозина от Търговците се изправиха и зачакаха мълчаливо, с надеждата да им бъде дадена думата.

Роника Вестрит беше една от тях.

Серила стресна всички, включително и себе си, с изправянето си. Моментално всички погледи се насочиха към нея. Всичко, което по-рано бе замислила да каже, се изпари от главата й. Знаеше само, че трябваше някак да утвърди властта на сатрапа, а оттам и своята. Трябваше да попречи на Роника Вестрит да говори. Беше смятала, че е подсигурила мълчанието на жената, след като по-рано бе говорила с Род Каерн. Докато слушаше увереността, с която бингтаунският механизъм отново бе започнал да управлява, вярата й в Род внезапно се изпари. Властта, която хората просто така си присвояваха, я удивляваше. Ако Роника успееше да си спечели публика, Род нямаше да е нищо повече от котка на пътя на карета.

Тя не изчака Търговецът Дуикър да й даде думата. Беше постъпила глупаво като дори му бе позволила да започне тази среща. Трябваше да е поела контрол още от самото начало. Затова сега огледа хората, кимаше и се усмихваше, докато всички правостоящи не заеха бавно местата си. Прочисти гърло.

— Днес е славен ден за Джамаилия — обяви тя. — Бингтаун е наричан бляскаво бижу в короната на сатрапството и наистина е такова. В ситуация на злополучие хората на Бингтаун не изпадат в анархия и безредие. Вие се събирате сред руините и поддържате цивилизацията, от която произхождате. — Тя продължи да говори, като се опитваше да накара гласа си да звънти с патриотизъм. В даден момент се пресегна и взе свитъка, стоящ пред Търговеца Дуикър, и го задържа високо. Отправи похвала и каза, че самата Джамаилия е основана на точно такова чувство за граждански дълг. Остави погледа си да блуждае сред тълпата, докато се опитваше да си припише някои от тези мерки, но вътрешно се чудеше дали бе успяла да заблуди някого. Тя говореше ли, говореше. Наведе се напред към тях, срещна погледите им и вкара плама на убеждението в думите си. През цялото време сърцето й трептеше. Те не се нуждаеха от сатрапа или сатрапството, за да се управляват. Не се нуждаеха от нея. И веднъж щом го осъзнаеха, беше обречена. Всичката власт, която си бе въобразявала, че е придобила, щеше да изчезне, оставяйки я една безпомощна жена в непозната земя, жертва на застигащата я участ. Не можеше да позволи това да се случи.

Гърлото й започна да пресъхва, а гласът й се разтрепери и тя трескаво затърси финални думи. Пое си дълбоко дъх и обяви:

— Тази вечер поставихте едно смело начало. Сега, след като тъмнината се затваря около града ни, трябва да си припомним, че черни облаци все още са надвиснали над нас. Върнете се към сигурността на домовете си. Укрийте се там и очаквайте вест от нас относно най-подходящото приложение на усилията ви. От името на сатрапа, вашия владетел, ви възхвалявам и ви благодаря за духа, който показахте. По пътя към дома тази вечер ви моля да мислите за него. Той щеше да е тук днес, ако не бяха насочените срещу него заплахи. Желая ви всичко добро.

Пое дъх и се обърна към Търговеца Дуикър:

— Може би е добре да закриете заседанието с една благодарствена молитва към Са.

Той стана със смръщени вежди. Тя му се усмихна окуражаващо и видя как той се предаде. Мъжът се обърна към събраните Търговци и пое дъх да започне.

— Обръщам се към уважаемия Съвет. Бих желала да се изкажа, преди да закрием заседанието. Моля въпросът с неправомерната смърт на Давад Рестарт да бъде разгледан.

Беше Роника Вестрит.

Търговецът Дуикър се задави. За момент Серила си помисли, че напълно е изгубила. Тогава Род Каерн стана плавно.

— Представям пред Съвета, че Роника Вестрит говори без право. Тя вече не е Търговката в семейството си, камо ли в това на Рестарт. Нека си седне. Освен ако въпросът не бъде повдигнат от правомерен Търговец, Съветът няма нужда да го обмисля.

Старата жена стоеше твърдоглаво, с две ярки петна на бузите си. Владееше гнева си и заговори ясно:

— Търговката на семейството ми няма възможност да говори от наше име. Покушението върху живота ни я принуди да се покрие заедно с децата си. Затова претендирам за правото да говоря.

Дуикър успя да си поеме въздух.

— Роника Вестрит, имаш ли писмено пълномощно от Кефрия Вестрит да говориш като Търговка за семейството ви?

Тишината продължи за шест удара на сърцето.

— Не, председателю Дуикър, нямам — призна Роника.

Дуикър се постара да сдържи облекчението си.

— Тогава, според законите ни, се боя, че не можем да те изслушаме тази вечер. Всяко семейство има определен само един Търговец, на който принадлежи и правото да говори, и правото да гласува. Ако се сдобиеш с такъв документ, съблюдаван както подобава, и се върнеш следващия път, когато се съберем, тогава вероятно ще можем да те изслушаме.

Роника бавно потъна обратно в стола си. Но облекчението на Серила не трая дълго. Други Търговци станаха и запитаха дали седми кей може да бъде поправен първи, тъй като предлагал най-добрия пристан за акостиране на дълбокогазещи кораби. Някои от другите бързо се съгласиха с това предложение и няколко мъже, непосредствено един след друг, се предложиха като доброволци за тази задача.

Последваха предложение след предложение. Някои се отнасяха за публични въпроси, други за лични. Един Търговец стана, за да предложи място в склада си на всеки, който щеше да му помогне да направи бързи поправки и да го охранява през нощта. Друг разполагаше със стада волове, но храната за тях привършваше. Искаше да замени техния труд за храна, за да ги запази живи. Той също получи няколко предложения. Нощта напредваше все повече и повече, но Търговците не показваха никакви намерения да се прибират. Пред очите на Серила Бингтаун се изграждаше наново. Пред очите на Серила надеждите й за власт и влияние гаснеха.

Почти бе спряла да слуша процедурата, когато някакъв мрачен Търговец се изправи и попита:

— Защо сме държани в неведение относно причината за цялото това бедствие? Какво се случи със сатрапа? Знаем ли кой стои зад отправените към него заплахи? Свързахме ли се с Джамаилия, за да се обясним?

Друг надигна глас.

— Джамаилия наясно ли е с нашето тежко положение? Предлагали ли са да изпратят кораби и мъже да ни помогнат да прогоним калсидците?

Всички лица се извърнаха към нея. И по-лошото, с лек жест Търговецът Дуикър я насърчи да говори. Тя събра набързо мислите си, докато се изправяше.

— Това, което може да се каже със сигурност, е малко — започна тя. — Нямаме никаква реална възможност да изпратим бързо вести до Джамаилия, без да рискуваме съобщението да бъде засечено. Не сме сигурни и кого можем да смятаме за надежден и доверен човек. Засега, тайната за местоположението на сатрапа е най-добре да не бъде споделяна с никого. Дори с Джамаилия. — Тя им се усмихна топло, сигурна, че са я разбрали.

— Причината, поради която питам — продължи да разсъждава Търговецът, — е, че вчера получих птица от Трехог, с която ме предупреждават да очаквам забавяне на плащането за изпратените от мен стоки. При тях е имало земетресение, при това голямо. Не бяха сигурни какви са нанесените щети по времето, когато са изпращали птицата, но казват, че Кендри със сигурност ще се забави. — Мъжът повдигна слабото си рамо. — Сигурни ли сме, че сатрапът е оцелял след земетресението?

За момент езикът й не можеше да настигне мислите. Род Каерн обаче се изправи грациозно, за да изиска думата.

— Търговецо Риктер, не мисля, че трябва да изказваме предположения по подобни въпроси или ще плъзнат слухове. Сигурен съм, че ако имаше някакъв проблем, щяхме да научим. Засега предлагам да изоставим всички въпроси за сатрапа. Несъмнено неговата безопасност е по-важна от нашето любопитство. — Той притежаваше умението да стои с едното рамо малко повдигнато над другото. Обърна се, докато говореше, и някак успя да въплъти едновременно чара и арогантността на котка с остри нокти. В думите му нямаше заплаха и все пак щеше да е някак предизвикателно да продължат да питат за сатрапа. От него като че ли се разгърна лека вълна на неудобство. Той зае мястото си, без да бърза, сякаш даваше време на всички да обмислят думите му. Никой повече не повдигна темата за сатрапа.

Още няколко Търговци се изправиха след това, за да повдигнат по-маловажни въпроси, с които изразяваха желание да поддържат уличните лампи и неща от сорта, но вече се носеше усещането, че заседанието е приключило. Серила бе притисната между разочарование и облекчение заради това, че се беше свършило, но тогава един мъж в тъмносиня роба се изправи в далечния ъгъл на залата.

— Търговски син Граг Тенира — обяви се сам, след като Търговец Дуикър се поколеба за името му. — А аз имам разрешение, писмено и пред свидетели, да говоря от името на семейството си. Говоря от името на Томи Тенира.

— Говори тогава — даде му думата Дуикър.

Търговският син се поколеба, а после пое дъх.

— Предлагам да назначим трима Търговци, които да разгледат случая със смъртта на Търговеца Рестарт, както и уреждането на имуществото му. Имам интерес по въпроса поради дължими парични средства на семейство Тенира.

Род Каерн отново се изправи на крака, този път твърде бързо.

— Всякакви дългове бяха временно отменени точно преди малко. Беше решено в самото начало на заседанието. Освен това как може начинът, по който някой е умрял, да влияе върху дължимия дълг?

Граг Тенира не изглеждаше изненадан от доводите му.

— Не мисля, че наследството е дълг. Ако имуществото бъде конфискувано, тогава трябва да забравим всяка надежда да си върнем дължимото. Но ако трябва да бъде наследено, имаме интерес да знаем, че е така и че е предадено на наследника, преди да бъде… изчерпано. — Той използва думата „изчерпано“, но въпреки това тонът му намекваше „ограбено“. Серила не можа да овладее руменината, изникнала по бузите й. Изведнъж устата й пресъхна и тя не успя да отговори. Това беше много по-лошо, отколкото да бъде пренебрегвана — той почти я беше обвинил в кражба.

Търговецът Дуикър като че ли не забеляза огорчението й. Дори сякаш не осъзнаваше, че тя трябваше да отговори. Вместо това той се облегна назад в стола си и каза мрачно:

— Предложението група от трима да разгледат въпроса изглежда разумно, особено след като друг член на Търговско семейство вече изрази загриженост по темата. Моля доброволците, които нямат никаква връзка със случая, да станат.

И просто така беше решено. Серила дори не разпозна имената на избраните от Дуикър. Едната беше зле облечена млада жена, държаща гърчещо се в ръцете й дете, друг беше стар мъж със сбръчкано лице, подпиращ се на бастун. Как можеше да наложи влиянието си върху такива хора? Заля я вълна на поражение и срам и тя се почувства сякаш се смали в стола си. Интензивността на изпитвания срам я удиви и донесе със себе си отчаяние. Всичко беше свързано по някакъв начин. Това беше властта, която мъжете някак можеха да придобият над нея. Погледът й ненадейно премина покрай лицето на Роника Вестрит. Съчувствието, съдържащо се в очите на старата жена, я ужаси. Нима бе паднала толкова ниско, че дори враговете й я съжаляваха, докато я разкъсваха на парчета? Изведнъж ушите й започнаха да пищят и залата около нея притъмня.

 

 

Роника седеше тихо и кротко. Това, което нямаше да направят за нея, щяха да направят за Граг Тенира. Щяха да разследват смъртта на Давад. Това беше важното, каза си тя.

Внезапното пребледняване на съветничката я изтръгна от мислите й. Щеше ли да припадне? Донякъде я съжаляваше. Тя не познаваше тази земя и бе хваната сред нейния смут от рязката гражданска промяна без никаква надежда да се измъкне. Още повече че изглеждаше пленена в ролята си на съветничка. Усети, че в някакъв момент у Серила бе имало нещо повече, но то някак бе изгубено. И все пак беше трудно да съжаляваш някого, който бе така обсебен от придобиването и утвърждаването на собствената си власт на всяка цена.

Докато я наблюдаваше как стои неподвижна и кротка през останалата част от заседанието, Роника почти не забеляза края му. Търговецът Дуикър отправи последна молитва към Са, едновременно молейки за сила и благодарейки на божеството за оцеляването им. Гласовете, които бяха като ехо на неговия, несъмнено бяха по-силни от онези, отвърнали на първата му молитва. Това беше добър знак. Всичко, което се бе случило тук тази вечер, беше добро — за Бингтаун.

Съветничка Серила напусна, но не с Търговеца Друр, а с Род Каерн. Високият, красив Търговски син гледаше намръщено, докато я придружаваше извън залата. Няколко глави освен тази на Роника се бяха извърнали, за да проследят излизането им. Изглеждаха почти като двойка на ръба на съпружески спор. Роника не се зарадва на безпокойството, изписано по лицето на съветничката. Насилваше ли я по някакъв начин Каерн?

Роника не притежаваше нахалството да се забърза след тях и да помоли да я закарат до къщата, макар че щеше да е изключително доволна да чуе думите, които щяха да си разменят в каретата. Вместо това тя загърна шала на Дорил плътно около себе си и помисли с неприязън за дългата разходка до къщата на Давад. Отвън беше хладна есенна нощ. Пътят щеше да е труден и тъмен, а опасностите — по-големи от онези, грозели познатия й Бингтаун. Е, нямаше какво да се прави. Колкото по-рано тръгнеше, толкова по-скоро щеше да стигне.

Отвън я прониза неприятен лек вятър. Другите семейства се качваха в каретите и фургоните си или се прибираха пеша на групи, носещи лампи и въоръжени с бастуни. Не се беше сетила да вземе нито едно от тях. Започна да се мъмри заради недосетливостта си и заслиза по стълбите. В края им, от сенките излезе силует и я докосна по ръката. Тя възкликна стреснато.

— Моля за извинение — веднага проговори Граг Тенира. — Нямах намерение да те плаша. Просто исках да се уверя, че ще се прибереш у дома невредима.

Роника се засмя с треперещ глас.

— Благодаря ти за загрижеността, Граг. Вече дори нямам дом, в който да се прибера. Нито начин да стигна до него, освен собствените си два крака. Отседнала съм в къщата на Давад, откакто моята беше опорочена. Откакто съм там, се опитвах да проследя сделките му с Новите Търговци. Сигурна съм, че ако съветничката ми обърнеше внимание, щеше да види, че Давад не е предател. Нито пък аз.

Думите се изляха от нея. Тя със закъснение овладя езика си. Въпреки това Граг слушаше със сериозно изражение и кимаше на думите й. След като замлъкна, той предложи:

— Ако съветничката не вземе предвид намереното от теб, аз и няколко други ще сме заинтересовани от откритието. Макар да се съмнявах в предаността на Давад Рестарт, никога не съм подлагал на съмнение верността на семейство Вестрит към Бингтаун, макар да се бяхте впуснали в търговията с роби.

Роника трябваше да наведе глава и да прехапе езика си при тези думи, тъй като бяха истина. Може и да не беше нейно дело, но семейният й кораб бе отплавал като поробител. И беше изгубен заради това. Пое си дъх.

— Ще се радвам да покажа на теб и всеки друг, който проявява интерес. Чух, че Мингсли от Новите Търговци отправя предложения за примирие. Имайки предвид продължителните му връзки с Давад, се чудя дали не се е опитвал да привлече Стари Търговци към начина си на мислене.

— С удоволствие ще видя документите. Но тази вечер ще съм по-доволен да знам, че си се прибрала на сигурно, където и да си отседнала. Нямам карета, но конят ми може да носи двама, ако нямаш нищо против да яздиш отзад.

— Ще ти бъда благодарна. Но защо?

— Защо? — Граг изглеждаше стъписан от въпроса.

— Защо? — Роника събра цялата смелост, на която бе способна една стара жена, незаинтересована вече от тънкостите на учтивостта. — Защо рискуваш заради мен? Дъщеря ми Алтея отхвърли ухажването ти. Репутацията ми в Бингтаун в момента е незавидна. Защо рискуваш своята с връзката с мен? Защо настоя въпросът относно смъртта на Давад да бъде разследван? Какви са мотивите ти, Граг Тенира?

Той сведе глава за момент. После повдигна лице, близката факла проблесна в тъмните му очи и очерта профила му. Усмихна се печално и Роника се запита как Алтея можеше да бъде така безразлична към този млад мъж.

— Задаваш ми прям въпрос и аз ще ти отвърна с истината. Аз самият чувствам известна отговорност за смъртта на Давад и вашата беда от онази нощ. Не заради стореното от мен, а заради това, което не успях да направя. А що се отнася до Алтея… — Ненадейно се ухили. — Може би не се отказвам толкова лесно. И може би пътят към сърцето й е чрез учтивост към майка й. — Внезапно се засмя. — Са ми е свидетел, че опитах всичко друго. Вероятно добра дума от теб ще обърне нещата в моя полза. Хайде. Конят ми е натам.