Робин Хоб
Съдбовният кораб (12)

Глава десета
Примирия

По прозореца в спалнята на Роника трополеше есенен дъжд. Полежа неподвижно за известно време, заслушана. През нощта огънят бе понамалял. Хладината в стаята контрастираше почти приятно с усещането за топлина под завивките. Не искаше да става, още не. Докато лежеше в меко легло, сред чисти чаршафи и под топъл юрган, можеше да се преструва. Можеше да се върне в по-ранни времена и да си представя как всеки момент Вивачия щеше да акостира. Щеше да посрещне Ефрън, докато той крачеше надолу по кея. Черните му очи щяха да се разширят, щом я видеха. Силата на първата му прегръдка винаги я бе изненадвала. Нейният капитан щеше да я повдигне в ръцете си и да я задържи сякаш никога повече нямаше да я пусне.

Никога повече.

Изпълни я отчаяние. С усилие на волята му позволи да отмине. Беше преодоляла тази мъка; от време на време все още я връхлиташе изневиделица с болката си, но щом го стореше, тя си напомняше, че вече я е преодоляла. Както и да е. Вече беше безвъзвратно будна. Беше много рано, забуленият в облаци изгрев едва докосваше прозорците й.

Какво я беше събудило?

Имаше избледняващи спомени за копита, трополещи по алеята, и звукът на отваряща се врата. Вестоносец ли беше дошъл? Това беше единствената причина за подобни звуци толкова рано сутринта. Тя стана, облече се набързо, без да буди Рейч, измъкна се в мрачните коридори на притихналата къща и заслиза с леки, тихи стъпки надолу по стълбите.

Усмихна се мрачно. Малта щеше да се гордее с нея. Беше се научила, че в краищата стъпалата скърцаха по-малко, както и да се спотайва неподвижно в сенките, докато другите я подминаваха, без да я забележат. Понякога сядаше в кабинета, преструвайки се на задрямала, за да насърчи прислугата да клюкарства там, където можеше да ги подслуша. Беше открила чудесно местенце под прозореца на кабинета, където можеше да се преструва на погълната от плетивото си, докато влошилото се есенно време не бе сложило край на тази хитринка.

Достигна приземното ниво и тихо прекоси коридора, докато не се озова пред кабинета на Давад. Вратата бе затворена, но не напълно. Тя се приближи и постави ухо до пролуката. Успя единствено да различи мъжки глас. Род Каерн? Вероятно. Двамата със съветничката бяха почти неразделни в последно време. Почти не минаваше ден, в който да не останат насаме. Първоначално, Роника бе сметнала, че това се дължи на участието на мъжа в смъртта на Давад. Всички останали обаче, изглежда, смятаха този въпрос за приключен. Какво друго можеше да го е довело при Серила в такъв час и така припряно?

Бингтаунският съвет бе взел решението си относно смъртта на Давад. Серила бе обявила, че по силата на сатрапската власт, намира смъртта на Давад за злополука и никой не е отговорен за нея. Бе заявила още, че Сатрапството е решило, поради недостатъчно доказателства в противното, че Давад не може да бъде обявен за предател на Джамаилия. Поради тази причина неговата племенница щеше да наследи имота му, но съветничка Серила щеше да продължи да обитава имението Рестарт. Племенницата, разбира се, щеше да бъде подобаващо компенсирана за продължителното си гостоприемство, щом му дойдеше времето, след като гражданските междуособици се успокояха. Серила бе изнесла впечатляващо представление, докато съобщаваше решението. Беше призовала представителите на Съвета в кабинета на Давад, беше ги нахранила добре с деликатеси и вино от избата на Давад, след което им бе прочела решението си от някакъв свитък. Роника също бе присъствала, както и племенницата на Давад — тиха, спокойна млада жена, която бе изслушала всичко, без да коментира. В края на срещата жената бе казала на Съвета, че е удовлетворена. Беше гледала към Род, докато говореше. Племенницата на Давад не бе имала причини да харесва чичо си, но Роника продължаваше да се чуди дали Род не я бе купил или принудил да даде такъв отговор. Съветът бе обявил, че щом наследничката е доволна, те също са доволни.

Никой, освен Роника, изглежда, не си спомни, че репутацията на нейното семейство остана неизчистена. Никой друг не се смръщи, че предполагаемото предателство на Давад бе било срещу Джамаилия, а не Бингтаун. Всичко това накара Роника да се чувства необичайно изолирана, сякаш правилата на света се бяха изменили едва доловимо, а тя бе изостанала. Роника бе очаквала Серила да я изгони от къщата веднага щом Съветът се съгласеше с решенията й. Но жената бе направила точно обратното, като настоятелно бе насърчила Роника да остане. Беше се държала любезно и снизходително, докато я бе убеждавала, че ще й бъде от помощ в опитите да обедини Бингтаун. Роника се съмняваше в искреността й. Надяваше се да открие именно истинската причина за гостоприемството й. Засега тайната й убягваше.

Тя притаи дъх и се опита да долови всяка дума. Сега говореше съветничката.

— Избягал? В съобщението пише „избягал“?

Отговорът на Род беше груб.

— Не е нужно да го пише. На свитък, пренасян на птичи крак, могат да се съберат определен брой думи. Изчезнал е, съветничка Кеки е изчезнала, както и онова момиче с тях. Ако имаме късмет, ще са се удавили в реката. Но не забравяй, че момичето е отгледано в Бингтаун и принадлежи на моряшко семейство. Вероятно знае как да се оправи с една лодка. — Той спря за момент. — Това, че за последно са ги видели в малка лодка ме навежда на мисълта, че става дума за заговор. Не ти ли изглежда малко странно? Момичето е отишло в погребания град и ги е измъкнало по време на най-страшното земетресение, което Трехог е виждал от години. Никой не ги е видял да напускат, докато не са били съзрени от дракона в малка лодка.

— Какво значи това „от дракона“? — настоятелно го прекъсна Серила.

— Нямам представа — нетърпеливо отвърна Род. — Никога не съм бил в Трехог. Предполагам, че е някаква кула или мост. Какво значение има? Сатрапът е извън контрола ни. Всичко може да се случи.

— Бих желала да прочета тази част от съобщението. — Гласът на съветничката звучеше много колебливо. Роника се намръщи. Съобщенията минаваха през Род, преди да стигнат до нея?

— Не можеш. Унищожих го веднага след като го прочетох. Няма смисъл да рискуваме информацията да попадне в други ръце в Бингтаун по-рано, отколкото е необходимо. Бъди сигурна, че това няма да остане в тайна за дълго. Много от Търговците поддържат близки отношения с роднините си от Дъждовните земи. Други птици също ще донесат тези новини. Затова трябва да действаме бързо и решително, преди други да пожелаят да имат думата в нашите дела.

— Просто не разбирам. Как се е стигнало дотам? — Съветничката звучеше разстроена. — Обещаха да го държат на удобно и безопасно място. Когато тръгна оттук, го бях убедила, че това е най-правилният път за действие що се касае до собственото му благосъстояние. Какво би могло да промени мнението му? Защо би избягал? Какво иска?

Роника чу как Род се изсмя.

— Сатрапът може да е млад мъж, но не е глупак. Хората често допускат същата грешка и с мен. Не годините, а наследената власт е това, което определя дали един мъж е подходящ да поеме командването. Сатрапът е роден с власт, съветничке. Знам, че твърдиш, че не обръща внимание на подводните течения в политиката, но едва ли е сляп за стремежа ти към влияние. Може би се бои от това какво правиш тук в момента: поемайки властта от негово име, говорейки с неговия глас, вземайки решения в Бингтаун вместо него. От това, което съм видял и чул от теб, думите ти не ми приличат на нещо, което сатрапът би казал. Нека оставим настрана всички преструвки. Знаеш, че той е злоупотребил с властта си над нас. Аз знам на какво се надяваш. Би искала да си присвоиш властта му и да ни управляваш по-добре от него.

Роника чу ботушите на Род по пода, докато той се разхождаше из стаята. Тя леко се отдръпна от вратата. Съветничката мълчеше.

Род заговори отново, гласът му бе изгубил ласкавостта си.

— Да бъдем откровени. Двамата с теб имаме общи интереси. И двамата искаме да видим Бингтаун възстановен. Всички около нас непрестанно дрънкат за независимост или за поделяне на властта с Новите Търговци. Но нищо от това няма да сработи. Бингтаун се нуждае от връзките си с Джамаилия, за да можем да процъфтяваме в търговията. Поради същата причина Новите Търговци трябва да бъдат прогонени от града. За мен ти представляваш идеалния вариант: ако останеш в Бингтаун и говориш от името на сатрапа, можеш да подсигуриш и двете. Но ако сатрапът загине, с него си отива и източникът ти на власт. И по-лошо, ако сатрапът се завърне неконтролируем, твоят глас ще бъде удавен в неговия. Моят план е простичък, ако не като изпълнение, то поне като идея. Сатрапът отново трябва да бъде под наш контрол. Щом си го върнем, ще го принудим да отстъпи властта над Бингтаун на теб. Би могла да намалиш данъците ни, да прогониш калсидците от пристанищата ни и да конфискуваш притежанията на Новите Търговци. Ние разполагаме с най-очевидната разменна монета — предлагаме на сатрапа живота му в замяна на тези отстъпки. След като ги документира, ще го задържим тук с достойнство. Ако заплахата на джамаилската флота надвисне над нас, все още ще разполагаме с нашия коз. Ще им го покажем, за да видят, че нямат за какво да отмъщават. В крайна сметка ще го изпратим обратно в Джамаилия жив и здрав. Има смисъл в това, нали?

— Освен две неща — тихо отбеляза Серила. — Сатрапът вече не е в ръцете ни. — В гласа й се прокрадна хитра нотка. — А и не изглежда да има големи ползи за теб във всичко това. Може и да си патриот, Род Каерн, но не вярвам да си напълно безкористен.

— Точно затова трябва да предприемем спешни мерки за завръщането на сатрапа и поставянето му под наш контрол. Убеден съм, че това е очевидно. Що се отнася до мен, моите амбиции, както и положението ми, не са по-различни от твоите. Баща ми е здрав мъж от семейство, известно с дълголетието си. Ще минат години, може би дори десетилетия, докато стана Търговеца за рода Каерн. Нямам желание да чакам толкова дълго, за да се сдобия с влияние и власт. Още по-лошото е, че се боя, че докато дойде времето да наследя каквато и да е власт, Бингтаун ще се е превърнал в нищо повече от сянка на предишния си облик. За да подсигуря бъдещето си, трябва да си създам позиция с власт. Точно каквото правиш ти сега. Не виждам причина да не обединим усилията си.

Токовете на ботушите му изтрополиха енергично по пода. Роника си представи, че се е върнал да застане пред съветничката.

— Ти очевидно не си свикнала да си сама. Имаш нужда от закрилник тук, в Бингтаун. Ще се оженим. В замяна на моята закрила, името и дома ми, ще споделиш властта си с мен. Има ли нещо по-просто от това?

Гласът на съветничката бе нисък и невярващ.

— Позволяваш си твърде много, Търговски сине!

Род се засмя.

— Така ли? Съмнявам се, че ще получиш по-добро предложение. Според бингтаунските порядки си почти стара мома. Погледни напред, Серила, по-напред от седмица или месец. В края на краищата тези проблеми ще отминат. Какво ще стане с теб тогава? Не можеш да се върнеш в Джамаилия. Един мъж трябва да е глух и сляп, за да си помисли, че харесваш ролята си на съветничка на сатрап Косго. И така. Какво ще направиш? Ще останеш тук, в Бингтаун, за да живееш в социална изолация сред хора, които никога не биха те приели напълно? Накрая ще станеш възрастна жена, сама и без деца. Домът и килерът на Рестарт няма да са винаги на твое разположение. Къде и как ще живееш?

— Както ти самият предложи, аз ще представлявам гласа на сатрапа в Бингтаун. Ще използвам авторитета си, за да си създам свои собствени условия за живот. — Роника почти се усмихна, щом чу как съветничката се опълчи на Род Каерн.

— Разбирам. — Веселието му не беше прикрито. — Мислиш си, че ще си жена, която ще живее независимо в Бингтаун.

— И защо не? Виждам и други жени, които се справят сами с работите си и упражняват собствения си авторитет. Вземи например Роника Вестрит.

— Да, нека вземем за пример Роника Вестрит — рязко я прекъсна гласът на Род. — Трябва да се съсредоточим върху належащото. Съвсем скоро ще осъзнаеш, че съм ти отправил чудесно предложение. Дотогава трябва да се концентрираме върху сатрапа. И преди сме имали причини да подозираме семейство Вестрит. Припомни си щуротиите, през които трябваше да мине Давад Рестарт, за да може да представи Малта Вестрит пред сатрапа на бала. Ако тя го е отвела далеч от Дъждовните Търговци, то това е част от конспиративен план. Може би ще го върнат обратно в Бингтаун, за да се съюзят с Новите Търговци. Може би бяга по реката и до морето, за да доведе при нас калсидските си съюзници и да ни засипят с огън и бойни машини.

Настъпи тишина. Роника раздалечи устни и пое дълбок, безмълвен дъх. Малта? Какво значеше, че е отвела сатрапа? В това нямаше никакъв смисъл. Не можеше да е истина. Малта не можеше да е забъркана в това. И все пак, с безнадеждна сигурност почувства, че беше така.

— Все още разполагаме с оръжие. — Гласът на Род прекъсна размишленията й. — Ако това е заговор, ние разполагаме със заложник. — Следващите му думи потвърдиха опасенията на Роника. — Държим бабата на момичето. Животът й е гаранция за съдействие. Дори да не се интересува от семейството си, можем да използваме семейното богатство — можем да конфискуваме дома й, да заплашим, че ще го унищожим. Момичето Вестрит има приятели сред бингтаунските Търговци. Не е неподатливо на убеждение.

След думите му се възцари тишина. Гласът на съветничката, щом заговори отново, се бе извисил от възмущение.

— Как може да обмисляш подобно нещо? Какво ще направиш? Ще я заловиш тук, под покрива ми?

— Това са тежки времена! — В гласа на Род прозвуча осъдителност. — Бингтаун няма да се възстанови с благост. Трябва да сме склонни да предприемем крупни мерки в името на родния си град. Това не е само мое виждане. Синовете на търговците често виждаме това, което заслепените ни бащи не могат. Накрая, след като истинският народ на Бингтаун отново държи властта, всички ще разберат, че сме постъпили правилно. Вече започнахме да отваряме очите на старците в Съвета за силата си. Нещата не вървят добре за тези, които действат срещу нас. Но нека оставим това настрана.

— Истинският народ на Бингтаун?

Роника нямаше възможност да чуе кой според Род беше истинският народ на Бингтаун. Изскърцването на далечна врата я предупреди тъкмо навреме. Някой идваше в нейна посока. С тиха като на дете стъпка тя се отдалечи от мястото, където бе подслушвала, стрелна се надолу по коридора и се вмъкна в приемния салон. Там се спря, стояща в полумрака на притворените кепенци на прозорците, а сърцето й пулсираше в ушите. Всичко, което можеше да чуе за известно време, бе паниката, изпълнила тялото й. След това сърцето й се успокои, дишането й се нормализира и до ушите й започнаха да долитат и други звуци — голямата къща се разбуждаше. С ухо, допряно до процепа на вратата на приемната, тя успя да чуе как прислужница донася закуска в кабинета на Давад. Тя изчака, тръпнеща от нетърпение, докато не чу, че жената е освободена. Изчака още малко, за да даде време на слугинята да се върне в кухнята, след което забърза от скришното си място към покоите си.

Рейч отвори очи с объркан поглед, докато Роника затваряше вратата след себе си.

— Събуди се — тихо й каза Роника. — Трябва да си съберем нещата и да избягаме незабавно.

 

 

Серила почувства жалка благодарност за прекъсването, когато прислужницата влезе с кафе и кифлички. Род се разгневи, но също замлъкна. Единствено в тишината тя можеше да се довери на мислите си. Когато Род беше в стаята, когато се извисяваше толкова висок и говореше така убедително, се хващаше, че кима на думите му. Едва после успяваше да осъзнае какво всъщност бе казал и се чувстваше засрамена от съгласието си.

Той я плашеше. Когато бе разкрил, че е запознат с тайните й надежди да си присвои властта на сатрапа, едва не беше припаднала. Когато спокойно беше предположил да я вземе за жена и бе подминал оскърблението й със смях, беше почувствала, че се задушава. Дори сега ръцете й бяха влажни от пот и трепереха в скута й. Сърцето й разтърсваше цялото й тяло, откакто прислужницата я беше събудила и й беше казала, че Род е долу и настоява да я види незабавно. Беше навлякла дрехите си, сопвайки се на жената, щом се бе опитала да й помогне. Не бе имало време да си направи подобаваща прическа. Набързо бе разресала косата си, беше я навила стегнато на кок и прихванала с фиби към главата си. Почувства се нечиста като разпусната домашна прислужница.

И все пак една малка частичка от нея чувстваше гордост. Беше му се опълчила. Ако сянката, която бе зърнала в пролуката на вратата, беше била Роника, тя я бе предупредила. Беше заподозряла, че има някой отвъд вратата, когато той бе отправил брачното си предложение. Някак мисълта, че Роника може би е свидетел на безочливото му предложение, й бе дала хладнокръвието да му откаже. Това, че Търговката можеше да чуе как й говори Род, я бе изпълнило със срам. Този срам обаче се бе превърнал в изкуствен кураж. Беше се противопоставила на Род, като бе предупредила Роника. А той дори не подозираше.

Тя седеше сковано зад писалището на Давад, докато прислужницата подреждаше закуската от кафе и пресни сладки кифлички от кухнята. Всяка друга сутрин ароматът на кафето и уханието на топлите кифлички щеше да бъде апетитно. Но с Род, който стоеше в стаята и кипеше от нетърпение, уханието й беше противно. Щеше ли да се досети какво е направила? И по-лошото — щеше ли тя да съжалява после за това? За времето, през което познаваше Роника Вестрит, бе започнала да я уважава. Дори Търговката да беше предателка на Джамаилия, Серила не искаше да участва в залавянето и изтезаването й. Връхлетяха я спомени от собствените й преживявания. Род бе говорил за „убеждаването“ на Роника така небрежно, както бе говорил и сатрапът, преди да я предаде на калсидския капитан.

Веднага след като прислужницата излезе, Род се втурна към храната и се самообслужи.

— Не можем да губим време, съветничке. Трябва да сме подготвени, преди сатрапът да пристигне с калсидците на каишка.

По-вероятно беше обратното, помисли си Серила, но не успя да огласи думите си. О, защо, защо моментният й кураж бе изчезнал? Не можеше дори да мисли логично, когато той беше в стаята. Не вярваше на това, което казва; знаеше, че тя има повече политически опит от него и бе по-способна да анализира ситуацията, но някак не можеше да действа, позовавайки се на тази мисъл. Докато той беше в стаята, тя се чувстваше пленена в неговия свят, неговите мисли. Неговата действителност.

Той й се мръщеше. Не бе внимавала. Бе казал нещо и тя не бе отвърнала. Какво бе казал? Умът й бясно запревърта назад, но не можа да открие нищо. Можеше само да се взира в него с нарастваща тревога.

— Е, щом не искаш кафе, да извикам ли прислужницата за чай?

Тя се опомни.

— Не, моля те, не се затруднявай. Кафе е добре, наистина.

Преди да е успяла да помръдне, той вече й наливаше. Тя наблюдаваше, докато той добавяше мед и сметана, твърде много, за да е по неин вкус, но не каза нищо. Постави кифличка в една чиния и й ги занесе. Докато ги поставяше пред нея, я попита прямо:

— Съветничке, добре ли си? Изглеждаш бледа.

Мускулите на загорелите му ръце изпъкнаха. Кокалчетата на ръката му се издигнаха в корави изпъкналости. Тя припряно повдигна чашката си и отпи. След като я постави обратно, се опита да заговори със стабилен глас. Отговорът й беше скован.

— Добре съм. Моля те, продължи.

— Уговорките на Мингсли за мир са просто фарс, отвличане на вниманието, за да ни държи заети, докато те събират силите си. Знаят за бягството на сатрапа, а вероятно са по-запознати от нас и с детайлите. Също така съм сигурен, че Вестрит са замесени в това от самото начало. Припомни си как тази стара жена се опита да ни дискредитира на срещата на Съвета! Беше с цел да отвлече вниманието от собствената си подлост.

— Мингсли… — поде Серила.

— … е неблагонадежден. По-скоро ще го използваме. Ще го оставим да ни уговаря за примирие. Дори ще изглеждаме нетърпеливи да се срещнем с него. Тогава, след като го примамим достатъчно надалеч, ще се отървем от него. — Род направи рязко движение с ръка.

Серила събра целия си кураж.

— Има някакво несъответствие. Роника Вестрит ме предупреди, че на Мингсли не може да се вярва. Ако двамата бяха съюзници, то със сигурност…

— Тя би направила всичко, за да изглежда, че не са — категорично завърши Род. Тъмните му очи заблестяха от гняв.

Серила пое дъх и изпъна гръб.

— Роника често ме подтиква да създам мир, в който всички бингтаунски фракции да имат право на глас. Не само Старите и Новите Търговци, но и робите, хората от Трите кораба и другите преселници. Тя настоява, че всички трябва да са част от събранието за примирие, за да постигнем честно постигнат мир.

— Тогава се е обрекла със собствените си думи! — решително заяви Род Каерн. — Подобни приказки са предателство спрямо Бингтаун, спрямо Търговците и Джамаилия. Всички трябваше да се усетим, че Вестрит са пропаднали, щом позволиха на дъщеря си да се омъжи за чужденец, на всичкото отгоре — калсидец. Ето толкова надалече се простира този заговор. Години и години са заговорничели и печелили на гърба на Бингтаун. Старият никога не търгуваше нагоре по Дъждовната река. Знаеше ли това? Кой Търговец все още с всичкия си, собственик на жив кораб, би загърбил подобна възможност? И все пак, някак продължаваше да печели пари. Откъде? От кого? Приемат калсидски мелез в собственото си семейство. На мен това ми прилича на улика. Това не те ли кара да подозираш, че Вестрит от самото начало са изоставили верността си към Бингтаун?

Той изброи всичко това твърде бързо. Тя се почувства смазана от логиката му. Усети се, че кима и с усилие се спря.

— Но за да се постигне мир в Бингтаун — успя да отрони тя, — трябва да достигнем до някакво съгласие с всички народи, които живеят тук. Трябва.

Той я изненада, като кимна.

— Именно. Права си. Но да кажем по-точно — всички народи, които трябва да живеят тук. Старите Търговци, имигрантите от Трите кораба, които сключиха сделки с нас, когато пристигнаха. И тези, които оттогава са пристигнали сами, по двама или цели семейства, да приемат нашия начин на живот и да живеят по нашите закони, като в същото време се съгласят, че не могат да бъдат бингтаунски Търговци. Това е смесица, с която можем да живеем. Ако изключим Новите Търговци и техните роби, икономиката ни ще се възстанови. Нека бингтаунските Търговци вземат земите, които неправомерно бяха дадени на Новите Търговци — като обезщетение за това, че сатрапът наруши дадената ни дума. Тогава всичко в Бингтаун ще е отново както трябва.

Логиката му беше детинска, твърде елементарна, за да е реална. Той предлагаше да го направят така, както си е било преди. Не разбираше ли, че историята не е чаша с чай, която да можеш да изсипеш обратно в чайника? Тя направи нов опит, влагайки в гласа си сила, която не притежаваше:

— На мен не ми се струва справедливо. Робите не са имали думата дали да бъдат доведени тук. Вероятно…

— Справедливо е. Няма да имат думата и за това да бъдат отпратени от Бингтаун. Уравновесяват се идеално. Остави ги да си тръгнат и да бъдат проблем на тези, които са ги довели тук. В противен случай те ще продължат да беснеят из улиците, да плячкосват и рушат, да ограбват честните хора.

Малка искрица от стария й дух се разгоря в нея.

— Но как предлагаш да направим всичко това? — настоя тя. — Просто да им кажем да си вървят? Съмнявам се, че ще се подчинят.

Каерн изглеждаше стъписан за момент. Сянка на съмнение проблесна в погледа му. После тънките му устни се изкривиха презрително.

— Не съм глупав — изплю той. — Ще има кръвопролитие. Знам това. Има и други Търговци и Търговски синове, които ме подкрепят. Обсъждали сме го. Всички приемаме, че ще има кръвопролитие, преди всичко да приключи. Това е цената, която предците ни са платили за Бингтаун. Сега е наш ред и щом трябва, ще я платим. Но не възнамеряваме да пролеем нашата кръв. О, не. — Той си пое дъх и направи бърза обиколка на кабинета.

— Ето какво трябва да направиш. Ще свикаме извънредна среща на Търговците… не, не на всички от тях, само председателите. Ти ще им съобщиш скръбните вести: че сатрапът е изчезнал по време на трус в Трехог и се боим, че е загинал. Затова си решила да действаш сама и да потушиш размириците в Бингтаун. Кажи им, че трябва да се сдобием с мирно споразумение със семействата на Новите Търговци. Ще изпратим вест до Мингсли, че сме готови да обсъждаме условия за примирие, но всяко от семействата на Новите Търговци трябва да изпрати по един представител на преговорите. Трябва да дойдат под знака на примирие, невъоръжени и без слуги или какъвто и да е вид охрана. В Търговската зала. Веднъж щом ги съберем там, капанът може да хлопне. Ще съобщим на Новите Търговци, че трябва да напуснат мирно нашите брегове, оставяйки всякакви притежания, или заложниците ще платят цената. Могат да постъпят както решат, но нека знаят, че заложниците ще бъдат изпратени да се присъединят към тях с кораб едва след като всички останали са на ден път от пристанището на Бингтаун. Тогава…

— Наистина ли си готов да убиеш всички заложници, ако не се съгласят? — Серила не успя да намери повече сила, която да вложи в гласа си.

— Няма да се стигне до там — веднага я увери той. — А ако все пак се стигне, то ще лежи на съвестта на собствените им хора, не на нашата. Ако ни принудят да го сторим… но ти знаеш, че няма да го направят. — Той говореше твърде прибързано. Нея ли се опитваше да убеди, или себе си?

Тя се опита да намери кураж и да му каже колко бе глупав. Той беше голямо момче, бълващо жестоки нелепици. Серила беше била глупачка да разчита за каквото и да било на него. Твърде късно бе открила, че този инструмент има остри ръбове. Трябваше да го премахне, преди да е нанесъл още повече щети. Но не можеше. Той стоеше пред нея, с разширени ноздри, притиснати до тялото юмруци и гняв, който можеше да усети изпод спокойната му маска; гневът, който подхранваше така праведната му омраза. Ако заговореше против него, можеше да обърне гнева си срещу нея. Единственото, за което можеше да се сети, бе да избяга.

Стана бавно в опит да изглежда спокойна.

— Благодаря ти, че ми донесе тези вести, Род. Трябва ми време да се усамотя и да ги обмисля добре. — Тя наклони тъжно глава към него с надеждата, че той на свой ред ще се поклони и ще си тръгне.

Вместо това той поклати глава.

— Нямаш време да размишляваш над това, съветничке. Обстоятелствата ни притискат да действаме веднага. Състави писмата за председателите на Съвета тук, после повикай прислужник, който да ги разнесе. Аз ще арестувам жената Вестрит. Кажи ми коя е нейната стая. — Внезапно смръщване проряза челото му. — Или е успяла да те привлече към нейната кауза? Мислиш ли, че ще спечелиш повече власт, ако се присъединиш към заговора на Новите Търговци?

Разбира се. Всякакво противопоставяне щеше да го подтикне да я нарочи за враг. Тогава щеше да е също толкова безмилостен, колкото се канеше да бъде с Роника. Старицата Вестрит го беше уплашила, когато му се бе опълчила.

Наистина ли Роника бе била сянката в коридора? Беше ли чула предупреждението и беше ли го разбрала? Беше ли имала време да избяга? Беше ли направила Серила нещо, за да я спаси, или я жертваше, за да спаси себе си?

Род стискаше и отпускаше неспокойно юмруци до тялото си. Прекалено ясно можеше да си представи грубата му хватка върху тънката китка на Търговката. Въпреки това не можеше да го спре. Само щеше да я нарани, ако се опиташе: беше твърде грамаден и твърде силен, твърде плашещо мъжкар. Тя не можеше да мисли, докато той беше в стаята, а задачата му щеше да го държи надалеч за известно време. Вината нямаше да е нейна, поне колкото смъртта на Давад не беше по нейна вина. Беше направила каквото можеше, нали? Ами ако сянката край врата не беше принадлежала на никого? Ако старата жена още спеше? Устата й бе пресъхнала, ужасяващите думи бяха като произнесени от непозната.

— На върха на стълбището. Четвъртата врата отляво. Стаята на Давад.

Род излезе, а ботушите му потракваха целенасочено, докато се отдалечаваше от нея.

Серила го наблюдаваше как си тръгва. След като се скри от поглед, тя се преви и облегна глава на ръцете си. Вината не беше нейна, опита се да се утеши. Никой не би могъл да преодолее невредим онова, което тя бе изживяла. Вината не беше нейна. Като укорителен призрак, чу думите на Роника:

— Това е предизвикателството, съветничке. Да приемеш случилото се и да се поучиш от него, вместо да се оставиш то да те плени.

 

 

Да познаваш разположението на Бингтаун не беше същото като да познаваш географията му, горчиво разсъди Роника. Със сподавено ридание тя затаи дъх при вида на дълбоката клисура, която пресичаше пътя им. Беше избрала да повлече Рейч насам, през горите зад къщата на Давад. Знаеше, че ако преминеха право през горите към морето, щяха да се озоват в бедния участък на Бингтаун, където семействата от Трите кораба бяха установили домовете си. Беше го виждала често на картата в кабинета на Ефрън. Но картата не бе показвала тази клисура, простираща се през горите, нито блатистото поточе на дъното й. Тя спря, загледана надолу към него.

— Може би трябваше да тръгнем по пътя — каза жално на Рейч и уви подгизналия си шал по-плътно около раменете.

— По пътя щяха да ни догонят за нула време. Не. Постъпи мъдро като тръгна насам. — Ненадейно прислужницата хвана Роника за ръката, постави я на рамото си и я потупа успокоително. — Нека следваме течението на реката. Или ще достигнем място, където животните я преминават, или ще ни отведе до плажа. Оттам винаги можем да вървим по брега, докато не стигнем риболовните лодки, изкарани на сушата.

Рейч поведе и Роника я последва с благодарност. Многоклонести голи храсти се закачаха в полите и шала й, но Рейч енергично си проправяше път напред през мечовидна папрат и салал, от който капеше вода. Над тях се извисяваха кедрови дървета, улавящи по-голямата част от дъжда, но понякога ниските клони изсипваха товара си върху тях. Не носеха нищо. Не бе останало време да опаковат каквото и да било. Ако народът на Трите кораба ги отпратеше, щяха да прекарат нощта навън, без никаква закрила, освен собствените си кожи.

— Не е нужно да се забъркваш в това, Рейч. — Роника се почувства задължена да й го изтъкне. — Ако ме оставиш, можеш да намериш убежище сред Татуираните. Род няма причина да те преследва. Можеш да си в безопасност.

— Глупости — заяви прислужницата. — Освен това ти не знаеш пътя до къщата на Спарс Келтър. Убедена съм, че трябва да отидем първо там. Ако той ни отпрати, вероятно и на двете ни ще се наложи да се подслоним при Татуираните.

До средата на сутринта дъждът понамаля. Двете достигнаха място, където по стръмния склон на клисурата преминаваше пътека. Сред чифтокопитните дири, в хлъзгавата кал Роника забеляза стъпка от гол крак. Не само сърните използваха тази пътека. Тя последва неловко Рейч, като се хващаше за дънери на дървета и малки храстчета, за да не падне. Докато достигнат дъното, изподраните й крака бяха окаляни до коленете. Нямаше значение. Над зелената водна шир на дъното на клисурата нямаше мост. Двете жени се запровираха тежко и безмълвно през нея. Отсрещният бряг не беше нито толкова стръмен, нито толкова висок. Вкопчени една в друга, двете се запрепъваха нагоре по него и изникнаха в по-рехава гора.

Вече вървяха по пътечка, която съвсем скоро премина в отъпкан път. Роника започна да забелязва импровизирани заслони под дърветата. Веднъж улови миризмата на пушек и готвеща се яхния. Това накара стомаха й да закъркори.

— Кой живее тук? — попита тя Рейч, която я караше да бърза.

— Хора, които не могат да живеят никъде другаде — уклончиво отвърна Рейч. Миг по-късно, като че засрамена от заобиколния си отговор, допълни: — Предимно роби, избягали от господарите си — Нови Търговци. Трябваше да останат скрити. Не можеха да си потърсят работа или да напуснат града. Новите Търговци имат пазачи на доковете, които спират всички роби без документи. Това не е единственият бедняшки квартал, скрит в горите около града. Има и други, и от Нощта на огъня насам са се разраснали. Тук има цял втори Бингтаун, Роника. Живеят в покрайнините, от трохите на търговията на града ви, но и те като вас са хора. Ловят дивеч и имат малки скрити градинки или събират дивите ядки и плодове на гората. Търгуват, предимно с народа от Трите кораба, за риба, плат и други неща от първа необходимост.

Подминаха две колиби, дружно полегнали в сянката на кедрови подпори.

— Никога не съм знаела, че има толкова много — колебливо каза Роника.

Рейч изсумтя развеселено.

— Всеки Нов Търговец, дошъл в града ви, води със себе си поне десетима роби. Гледачки, готвачи, лакеи за домакинството и работна ръка за нивите и овощните градини. Те не се разхождаха измежду вас в града, но бяха там. — Бледа усмивка накъдри татуировката й. — Ако не друго, то поне числеността ни е сила, с която другите ще трябва да се съобразят. За добро или зло, Роника, ние сме тук и тук ще останем. Бингтаун трябва да приеме това. Не можем да продължим да живеем като спотайващи се в покрайнините на града ви изгнаници. Трябва да бъдем приети.

Роника мълчеше. Думите на бившата робиня бяха почти заплашителни. Надолу по пътя мерна едно момче и малко момиченце, но само след миг те изчезнаха като паникьосани зайци. Роника се зачуди дали Рейч не я беше насочила умишлено по този път. Жената изглеждаше спокойна и запозната с околността.

Изкачиха поредния хълм, с което оставиха разпръснатите постройки на коптори и колиби зад себе си. Около тях се притваряха вечнозелени растения и облачният ден стана още по-мрачен. Пътят се стесни и като че ли в тази част беше по-малко използван, ала след като вече знаеше какво да търси, Роника видя други малки пътечки да се разклоняват от него. По времето, когато достигнаха къщите на Трите кораба, разположени край шистовия плаж, пътят вече не приличаше на нищо повече от животинска пътека. Облъхна ги хладен, идващ откъм откритото море вятър. На Роника й стана неприятно, че трябва да се представи в такъв окъсан и мърляв вид, но нямаше какво да направи.

В тази част на Бингтаун къщите следваха контура на плажа, откъдето семействата от Трите кораба можеха да следят за завръщането на риболовните си лодки. Докато Рейч я пришпорваше надолу по улицата, Роника се озърна наоколо с прикрит интерес. Никога преди не бе стъпвала тук. Бурите от залива пълнеха дупките на лъкатушещите улици и образуваха локви. По дългите веранди на облицованите с дърво къщи играеха деца. По силния вятър се носеше мирисът на горящ плавей и пушена риба. Между къщите бяха опънати мрежи, чакащи да бъдат закърпени. Размириците и последвалото опустошение не бяха оказали ефект върху тази част на града. Една жена, добре закачулена срещу лошото време, мина забързано покрай тях, като буташе количка, пълна с плоска риба. Тя им кимна за поздрав.

— Ето. Това е къщата на Спарс — неочаквано каза Рейч. Кривата едноетажна постройка не се различаваше особено от съседите си. Единственият признак за по-голямо благополучие, който Роника можеше да забележи, беше пресният слой бяла боя. Двете пристъпиха на покритата веранда, обхващаща цялата дължина на къщата, и Рейч почука на вратата.

Роника отмести наквасената си с вода коса от лицето си, щом вратата се отвори. В рамката стоеше висока, едра и дружелюбна жена, каквито бяха повечето заселници от Трите кораба. Имаше лунички, а пясъчнорусата й разрошена коса имаше червеникав оттенък. Взря се подозрително в тях за момент, след което лицето й се озари с усмивка.

— Помня те — каза тя на Рейч. — Ти си жената, която измоли парче риба от татко.

Рейч кимна, незасегната от тази характеристика.

— Оттогава съм идвала два пъти да го видя. И двата пъти ти беше навън с лодката си, на лов за камбала. Ти си Еке, нали?

Еке спря да се колебае.

— О, влезте тогава. И двете изглеждате по-мокри от водата. Не, не, не се притеснявайте от калта по обувките си. Ако достатъчно хора вкарат вътре кал, все някой ще започне да я изкарва навън.

Според количеството, натрупано на пода отвъд вратата, това щеше да се случи скоро. Подът бе покрит с неполирано дърво, износено от протриване. Вътре в къщата таваните бяха ниски, а малките прозорци не вкарваха достатъчно количество светлина. Една котка се бе изтегнала до рунтаво куче. Кучето отвори едното си око, за да ги приветства, докато се разхождаха наоколо, след което отново заспа. Непосредствено зад дремещото куче стоеше здрава маса, наобиколена от също толкова здрави столове.

— Моля, седнете — покани ги жената. — И свалете мокрите си дрехи. Татко още го няма, но очаквам да се прибере скоро. Чай?

— Бих била изключително благодарна — каза й Роника.

Еке сипа вода в чайника от един варел. Докато го поставяше на огнището да заври, тя се обърна към тях през рамо.

— Изглеждате пребити. Има малко останало от сутрешната яхния — гъста като лепило, но все така засищаща. Да ви я затопля ли?

— Ако обичаш — отвърна Рейч, тъй като Роника не успя да намери думи. Простичкото, открито гостоприемство на момичето към две непознати я просълзи, макар в същото време да осъзнаваше, че вероятно изглежда изключително раздърпана, за да предизвика подобно великодушие. Почувства се унизена докъде е стигнала: да моли на вратата на Трите кораба. Какво би си помислил за нея Ефрън в този момент?

Остатъците от яхнията наистина бяха лепкави и гъсти. Роника омете своето заедно с топла чаша червеникав чай, приятно подправен с кардамон, в стила на Трите кораба. Еке като че ли усети, че двете бяха изгладнели и изтощени. Остави ги да се хранят и водеше целия разговор сама, като говореше за настъпващата зима, за мрежи, които трябваше да се закърпят, и за количеството сол, което трябваше да закупят отнякъде, за да могат да съхранят рибата през буреносния сезон. На всичко това Роника и Рейч кимаха, дъвчейки.

Щом приключиха с яхнията, Еке отнесе купите им и ги напълни с ароматния чай, от който се вдигаше пара. Едва тогава тя седна на масата, също с чаша чай в ръка.

— Значи вие сте жените, говорили и преди с татко? Дошли сте да обсъдите ситуацията в Бингтаун, а?

Роника оценяваше прямотата й и отвърна по същия начин.

— Не точно. Два пъти преди говорих с баща ти за нуждата всички народи в Бингтаун да се обединят и да преговарят за мир. Нещата не могат да продължат както досега. Ако това се случи, калсидците просто трябва да си стоят отвъд пристанището ни и да чакат, докато сами не се изкълвем едни други. В настоящото положение, когато патрулните ни кораби се завърнат, срещат трудности в намирането на пресни провизии. Да не говорим, че на бащите и братята никак не им е лесно да напуснат домовете си, за да прогонват калсидците, тъй като се тревожат, че семействата им у дома са незащитени.

На челото на Еке се появи бразда, докато кимаше в съгласие с всичко това. Внезапно Рейч ловко се намеси:

— Но не затова сме тук сега. Роника и аз търсим убежище, по възможност при хората на Трите кораба. Животът ни е застрашен.

Твърде драматично, помисли си Роника печално, забелязала как жената от Трите кораба присви очи. Миг по-късно, откъм верандата отвън долетя тропот на ботуши и вратата се отвори, за да пропусне Спарс Келтър. Както Рейч го бе описала веднъж, беше мъж като бъчва, с повече червени косми по брадата и ръцете, отколкото по темето на главата си. Той спря смаян, след което затвори вратата зад себе си и остана да стои, почесващ неразбиращо брадата си. Погледна от дъщеря си към двете жени на масата.

Пое си внезапно дъх сякаш току-що си бе спомнил за обноските си. Поздравът му обаче беше също толкова прям, колкото и на дъщеря му.

— Какво води Търговката Вестрит пред вратата и на масата ми?

Роника бързо се изправи.

— Спешна нужда, Спарс Келтър. Собствените ми хора се обърнаха срещу мен. Набедена съм за предател и съм обвинена в заговор, макар никое от двете да не е истина.

— И си дошла да търсиш закрила при мен и народа ми — тягостно отбеляза Келтър.

Роника наведе глава в признание. И двамата знаеха, че носи със себе си неприятности и че най-тежко щяха да си изпатят Спарс и дъщеря му. Не беше необходимо да изрича всичко това.

— Това е Търговски проблем и не е справедливо да те моля да си го навличаш на плещите. Няма да те моля да ме подслониш тук: само да изпратиш вест до друг Търговец — такъв, на когото имам доверие. Ако напиша писмо и ти намериш по кого да го изпратиш до Граг Тенира от бингтаунските Търговци и ми позволиш да изчакам отговора му тук… това е всичко, за което моля.

В настъпилата тишина тя добави:

— И знам, че това, което искам, е огромна услуга от човек, с когото съм говорила само два пъти досега.

— Но всеки път говориш честно. За неща, които са ми скъпи, за мир в Бингтаун, мир, в създаването на който хората от Трите кораба също имат право на глас. И името Тенира също не ми е непознато. Продавал съм им осолена риба за корабни провизии много пъти. Възпитават честни мъже в онзи дом, няма съмнение. — Спарс стисна устни и издаде всмукващ звук, докато обмисляше. — Ще го направя — бе окончателното му решение.

— Нямам с какво да ти се отплатя — бързо отбеляза Роника.

— Не си спомням да съм искал някаква отплата — отвърна сърдито, но не и неучтиво Спарс. После небрежно добави: — Не мога да се сетя за нищо, което би си заслужавало да рискувам дъщеря си. Като изключим собственото ми чувство за това какво съм длъжен да сторя, рискът за нас е без значение.

— Нямам нищо против, татко — тихо се намеси Еке. — Нека дамата си напише писмото. Сама ще го занеса до Тенира.

Странна усмивка разкриви широките черти на Спарс.

— Помислих си, че може да поискаш — каза той. Роника си отбеляза, че изведнъж бе станала „дамата“ за Еке. Необичайно, но това я накара да се чувства принизена.

— Не притежавам ни късче хартия или капка мастило, които да нарека свои — тихо отбеляза тя.

— Ние имаме и двете. Само защото сме Трите кораба не означава, че не си пишем писма — отвърна Еке. В гласа й се бе появила хаплива нотка. Тя се надигна енергично и донесе на Роника лист хартия, който щеше да свърши работа, перо и мастило.

Роника взе перото, натопи го и се спря. Заговори колкото на себе си, толкова и на Рейч:

— Трябва да напиша всичко внимателно. Трябва не само да го помоля за помощ, но и да му предам вести, които засягат цял Бингтаун, вести, които трябва да достигнат колкото се може повече хора възможно най-скоро.

— И въпреки това забелязах, че не предложи да ги споделиш с нас — отбеляза Еке.

— Права си — смирено се съгласи Роника. Тя остави перото настрана и повдигна очи към тези на Еке. — Почти не знам какво означават новините, но се боя, че ще засегнат всички ни. Сатрапът е изчезнал. Бил е отведен нагоре по Дъждовната река, за по-сигурно. Всички знаят, че нищо друго не може да плава по реката, освен жив кораб. Там, изглежда, е щял да бъде в безопасност от всякакви заговори на Нови Търговци или калсидци.

— Така е. Само бингтаунски Търговец би успял да се добере до него.

— Еке! — смъмри я баща й. Обърна се с намръщено изражение към Роника. — Продължи.

— Имало е земетресение. Не знам нищо повече, освен че е нанесло големи поражения и за известно време сатрапът е бил в неизвестност. Сега се говори, че е бил забелязан в лодка надолу по реката. С младата ми внучка Малта. — Следващите думи произнесе с мъка: — Някои се страхуват, че тя го е насъскала срещу Старите Търговци; че е предателка и че го е убедила, че за да остане в безопасност, трябва да напусне скривалището си.

— А каква е истината? — настоя Спарс.

Роника поклати глава.

— Не зная. Думите, които чух, не бяха предназначени за мен; не можех да задавам въпроси. Говореха за опасност от нападение на джамаилската флота, но споменаха твърде малко, за да мога да преценя дали заплахата е истинска или само предполагаема. Що се отнася до внучка ми… — Гърлото й се стегна за момент. Страхът, който бе отхвърлила, внезапно я заля. Тя се принуди да вдиша въпреки буцата в гърлото си и заговори със спокойствие, което не усещаше. — Не е сигурно дали сатрапът и тези с него са оцелели. Реката може да е разяла лодката им или да са се преобърнали. Никой не знае къде са. А ако сатрапът е изгубен, боя се, че независимо от обстоятелствата, това ще ни хвърли във война. С Джамаилия и вероятно с Калсид. Или просто в гражданска война — Стари Търговци срещу Нови.

— И Трите кораба по средата, както винаги — кисело изкоментира Еке. — Е, всичко е такова, каквото е. Напиши си писмото, госпожо, и ще го отнеса. Струва ми се, че е по-добре тези вести да се разпространят, вместо да се пазят в тайна.

— Бързо откриваш същественото — съгласи се Роника. Взе перото и отново го натопи. Докато го поставяше на хартията обаче, мислеше не само какви думи биха изпратили най-бързо Граг при нея, но и колко трудно щеше да бъде да се изкове траен мир в Бингтаун. Много по-трудно, отколкото си бе мислила в началото. Върхът на перото дращеше по грапавата хартия, докато се движеше бързо по нея.