Робин Хоб
Съдбовният кораб (36)

Глава тридесет и четвърта
Спасяване

— Кенит не ме интересува! — изрева Брашън. — Върни се за Алтея!

— Тя е в безопасност там, където е сега! — опърничаво извика Парагон. — Трябва да си върна Кенит. Нужен ми е.

Брашън стисна зъби. В един миг беше толкова близо, а после ги бяха отминали. Нуждата да види Алтея и да знае, че е в безопасност, го разяждаше, но твърдоглавият кораб, изглежда, беше решен да ги поведе към смъртта им. Всеки път, в който Брашън започнеше да се доверява на Парагон, той попарваше надеждите му. Противопоставяше се и на руля, и на заповедите, устремен след бягащия кораб. Бялата змия скачаше и се гмуркаше сред вълните при носа им като делфин. На бака, Майка се облегна на парапета сякаш можеше да избута кораба да плава по-бързо. Янтар стоеше изправено, вятърът развяваше косата й. Очите й бяха широко отворени сякаш слушаше далечна музика.

— Поне намали малко — примоли се Брашън. — Позволи на другите кораби да се изравнят с нас. Няма нужда да се изправяме срещу цялата джамаилска флота сами.

Но Парагон бързаше сляпо напред. Брашън предположи, че някак бялата змия го насочваше.

— Не мога да се бавя. Те ще го убият, Брашън. Може да го убиват точно сега. Той не бива да умира без мен.

Това съдържаше зловеща нотка. Внезапно Брашън почувства лек допир до китката си. Погледна надолу, за да открие до себе си майката на Кенит. Бледите й очи се срещнаха с неговите тъмни и изговориха всички думи, които езикът й вече не можеше. Красноречието на тази молба не можеше да бъде отхвърлено. Брашън поклати глава — не на нея, а на собствената си глупост.

— Върви тогава! — изведнъж извика на кораба. — Хвърли се сляпо напред. Задоволи каквато лудост те движи веднъж завинаги.

— Длъжен съм — подхвърли му обратно Парагон.

— Като всички ни — тихо се съгласи Янтар.

Брашън се извъртя към нея, доволен да смени мишената си.

— Предполагам, че това е съдбата, за която спомена — раздразнено предизвика той Янтар.

Тя му отправи ефирна усмивка.

— О, да, точно така — обеща му тя. — И не само тази на Парагон. Моята. И твоята. — Тя разпери широко ръка. — И на целия свят.

 

 

Кенит никога не се беше намирал на по-ужасно място. Без патерица, без оръжие, той седеше на палубата, докато моряци, ходещи по задачите си, минаваха небрежно покрай него. Малкото мъже, които се бяха качили на борда заедно с него, представляваха кървави трупове. Беше безполезно да изпитва удовлетвореност заради джамаилците, които бяха взели със себе си. Зад него, сатрапът представляваше смачкана купчина. Не беше ранен, но беше изпаднал в несвяст. Самият Кенит беше попребит, но и той все още не беше разкървавен.

Седеше на откритата палуба близо до рубката на кораба. Трябваше да гледа нагоре към пазачите си. Той отказваше. Беше видял достатъчно от подигравателните им лица и присмехулните им гримаси. Бяха извлекли голямо удоволствие от това да му изтръгнат патерицата и да го оставят да падне. Ботушите им бяха причината ребрата да го болят. Внезапната промяна в благосъстоянието му го замайваше, колкото и нараняванията му. Къде се беше дянал късметът му? Как беше възможно това да се случи на него, крал Кенит от Пиратските острови? Допреди малко беше държал сатрапа на цяла Джамаилия като пленник и разполагаше с подписано споразумение, което го припознаваше за крал на Пиратските острови. Беше почувствал съдбата си, беше я докоснал за миг. А сега това. Не беше бил толкова безпомощен и надвит, откакто беше момче. Избута мисълта. Нищо от това нямаше да се случи, ако Уинтроу и Ета го бяха последвали, както трябваше да сторят. Куражът и вярата им в късмета му трябваше да се равняват на неговите. Щеше да им го каже, след като го спасяха.

Почувства как зад него сатрапът се отърсва от безсъзнанието си. Простена леко. Кенит дискретно го сръга с лакът.

— Тихо — каза му със снижен глас. — Седни. Опитай се да изглеждаш авторитетно. Колкото повече слабост покажеш, толкова повече ще те наранят. Трябваш ми цял.

Великият сатрап на цяла Джамаилия седна, подсмръкна и боязливо се огледа наоколо. На палубата покрай тях бързо и шумно се движеха мъже, устремени да изтръгнат още бързина от кораба. Пазеха ги двама мъже — един с дълъг нож и друг с противна къса тояга. Лявата ръка на Кенит беше почти изтръпнала от последната си среща с нея.

— Изгубен съм. Всичко е изгубено — залюля се сатрапът.

— Престани! — изсъска му Кенит и продължи стих глас: — Докато хленчиш и пъшкаш, не мислиш. Огледай се наоколо. Сега повече от всякога трябва да бъдеш сатрапът на цяла Джамаилия. Изглеждай като крал, ако искаш да се отнасят с теб като с такъв. Седни изправено. Бъди нащрек и възмутен. Дръж се сякаш имаш властта да ги убиеш всичките.

Самият Кенит вече беше последвал съвета си. Ако джамаилците бяха отвлекли сатрапа, за да се отърват от него, размисли той, щяха да го убият намясто. Това, че и двамата все още бяха живи, значеше, че за тях сатрапът представляваше някаква ценност жив. И ако беше така — и сатрапът изпитваше някаква нищожна благодарност към Кенит — вероятно той можеше да запази и живота на пирата. Кенит събра сила в гласа си. Вля убеждение в шепота си:

— Няма да излязат невредими от подобно отношение към нас. Даже и сега корабите ми ни преследват. Погледни пленителите ни и само помисли как ще ги убиеш.

— Бавно — каза сатрапът с глас, който все още леко трепереше. — Ще умрат бавно — каза по-твърдо, — с много време да съжаляват за глупостта си. — Той успя да седне в изправено положение. Уви аления плащ по-плътно около себе си и се втренчи в пазачите им. Гневът, помисли Кенит, му отиваше. Изместваше страха и детинщината от лицето му. — Собствените ми благородници се обърнаха срещу мен. Ще си платят за измяната. Те и семействата им. Ще срутя именията им, ще изсека горите им, ще изгоря полята им. Ще страдат до десето коляно за това. Знам им имената.

Единия пазач го беше чул. Удостои сатрапа с презрително побутване с крак.

— Млъкни. Ще си мъртъв преди края на деня. Чух ги да го казват. Просто искат да го направят някъде, където всички да могат да гледат. Обвързване чрез кръв, така го наричат. — Той се ухили, като показа моряшки зъби. — Ти също, „крал“ Кенит. Може би ще ми позволят аз да го направя. Изгубих двама другари заради проклетите ти змии.

— КЕНИТ!

Ревът беше гласът на самия вятър, викът на вбесен бог. Подиграващият се пазач се завъртя, за да погледне назад. Страховита тръпка полази Кенит. Не му трябваше да поглежда. Това беше гласът на мъртвия му кораб, зовящ го да се присъедини към него. Замъчи се да стане, но без патерицата беше трудно.

— Помогни ми да стана! — заповяда на сатрапа. По всяко друго време величественият младеж вероятно щеше да презре подобна команда, но звукът от името на пирата все още се носеше из ушите на всички. Той се изправи бързо и протегна ръка към пирата. Дори мъжете по палубата бяха забавили възложенията си, за да погледнат назад. На някои от лицата се появи ужасено изражение. Кенит се надигна в изправена позиция до слабото рамо на сатрапа и диво се заозърта наоколо за призрачния кораб.

Откри го, приближаващ бързо откъм десния им борд.

Невъзможно — беше Парагон, но променен в смъртта в младеж. Призрачна бяла змия подскачаше пред кораба. По-бърз от вятъра, неестествено чевръст, живият кораб се плъзна до тях. Завършваща кошмара, на бака стоеше майка му, бялата й коса се вееше на вятъра. Видя го. Протегна умоляваща ръка към него. До нея стоеше златна богиня, а един мъртвец командваше екипажа. За момент езикът на Кенит се залепи за небцето му. Призраците на миналото му дойдоха — невъзможно бързо — застанаха редом до джамаилския кораб, след което се наклониха към него.

— Кенит! — прогърмя отново гласът. — Дошъл съм за теб! — Парагон вложи студена ярост в гласа си. — Предайте ми Кенит! Заповядвам ви! Той е мой!

— Предайте се! — Гласът на Вивачия разцепи небето, идващ откъм левия борд на кораба. Гледката му към нея беше препречена, но той знаеше, че е близо. Сърцето му подскочи болезнено в гърдите. Тя можеше да го спаси. — Предай се, джамаилски корабе, или ще те пратим на дъното!

Джамаилският кораб нямаше къде да иде. Въпреки трескавите заповеди на капитана му да изгони вятъра от платната си, не можеше да го забави достатъчно бързо. Парагон се носеше безразсъдно към носа му. Джамаилският кораб зави, но това не беше достатъчно. Със страховит, трошащ звук, последван от стенанията на носещите греди, той се удари под ъгъл в Парагон и отскочи. Магическото дърво пое сблъсъка, но именно от джамаилския кораб се разхвърчаха трески. Той се въртеше наоколо, изгубил всякакъв контрол. Горе, платната плющяха бясно. Неочаквано последва пореден стържещ сблъсък, щом Вивачия го притисна от другата страна. Маневрата беше безразсъдна — можеше да потопи и трите кораба. Прекъснатият устрем на корабите завъртя всички им в бавно извъртащ се кръг. Моряци на всяка палуба крещяха смаяно. Над главите им такелажите заплашваха да се оплетат. Мариета и Мотли минаха от двете им страни покрай тях, за да възпират приближаващи джамаилски съдове.

Палубата под Кенит все още потръпваше от сблъсъците, когато куки и от двата живи кораба се забиха в нея. Бордови групи и от двете страни прескочиха перилата. Около тях се надигна дрънченето на битка, придружено от виковете на самите живи кораби. Дори змията добави тръбенето си. Пленителите им изведнъж се устремиха да защитават собствените си животи.

— Сатрапе! Трябва да се опитаме да стигнем до Вивачия. — Кенит запазваше хватката си върху рамото на сатрапа и извика до ухото му: — Ще те насоча натам — заяви той, да не би живата му патерица да реши да го изостави.

— Убийте ги! — Ревът на джамаилския капитан разцепи шума на битката. Яростният вик на отчаян мъж. — По заповед на лорд Криат, те не трябва да бъдат хванати живи. Убийте сатрапа и пиратския крал. Не им позволявайте да избягат!

 

 

Палубата на Вивачия все още беше затрупана с тела, кръвта капеше и се стичаше по запечатаното дърво. Беше хлъзгаво за вървене. Неистовото движение на моряците — бързо и тревожно, протегнатите, молещи ръце на ранените и усилилото се полюляване на палубата направиха придвижването на Малта към мястото, където беше паднал Рейн, кошмарно. Усещаше, че се движи мудно, сама, през хаоса и лудостта, към края на света. Покрай нея се стрелкаха пирати, отзоваващи се на извиканите от Уинтроу заповеди. Тя дори не ги чуваше. Рейн беше изминал целия този път, за да я намери, а тя беше била твърде страхлива да му предложи дори една дума. Толкова много се беше бояла от болката от отхвърлянето му, че не бе имала куража да му благодари. Сега се страхуваше, че търси мъртвец.

Той лежеше с лице надолу. Трябваше да издърпа друго тяло от него. Мъжът върху му беше тежък. Тя го задърпа безнадеждно, докато светът около нея се отправяше на безумна мисия да спаси Кенит. Никой — нито брат й, нито леля й, дойде да й помогне. Малта хлипаше бездиханно и страхливо, докато се трудеше. Чу как двата живи кораба изкрещяха един на друг. Забързани моряци я заобикаляха, без да обръщат внимание на усилията й. Тя падна на колене в кръвта, опря рамо в тялото на мъртвия мъж и го избута от Рейн.

Разкритата касапница я накара да ахне. Дрехите му бяха напоени с кръв, която се събираше на локва около тялото му. Той се беше проснал сред нея, ужасяващо неподвижен.

— О, Рейн. О, любов моя. — Тя изтръгна дрезгавите думи, които бяха живели непризнати в сърцето й още от първия им споделен сън. Без да обръща внимание на кръвта, тя се приведе да го прегърне. Беше все още топъл. — Никога няма да бъде — простена, докато се поклащаше. — Никога няма да бъде. — Беше като да изгуби дома и семейството си повторно. Изведнъж осъзна, че в обятията му беше единственото място, където отново можеше да бъде Малта. С него умираха младостта, красотата и мечтите й.

Нежно, сякаш той още можеше да усеща болка, тя го обърна. Щеше да види лицето му един последен път, да погледне в медните му очи дори той да не отвърнеше на погледа й. Това щеше да е всичко, което някога щеше да има от него.

Ръцете й лепнеха от кръвта му, докато разпасваше воала от яката на ризата му. Използва и двете си ръце, за да го повдигне и да го махне от лицето му. Той се обели, оставяйки решетка от кръв, отбелязала се върху застиналото му лице. Тя се приведе и целуна неподвижната му уста, устни върху устни, без сън, без воал между тях. Малта смътно осъзнаваше, че шумният свят от платна и битка продължаваше да кипи около тях. Не я интересуваше. Животът й беше свършил тук. Тя проследи люспестата линия на челото му, грапавата кожа беше като фино кована верига под връхчетата на пръстите й.

— Рейн — каза тихо. — О, моят Рейн.

Очите му се отвориха до цепки. Просветнаха медни отблясъци. Онемяла, Малта се взираше, докато той примигна два пъти, а после отвори очи. Замижа нагоре към нея. Изпъшка от болка, дясната му ръка се насочи към подгизналия ръкав на лявата.

— Ранен съм — каза замаяно.

Тя се приведе по-близо до него. Сърцето й бумтеше в ушите. Едва чу собствените си думи:

— Рейн. Лежи неподвижно. Кървиш лошо. Позволи ми да се погрижа за теб. — С вещина, която не чувстваше, започна да разкопчава ризата му. Не смееше да се надява, не се надяваше на нищо, не, не смееше дори да се моли — да оцелее, да я обича. Подобни надежди бяха твърде големи. Треперещите й ръце не можеха да разкопчаят копчетата.

Тя скъса ризата и я разгърна широко, като очакваше да види под нея развалина.

— Ти си цял! — възкликна тя. — Благословен да е Са навеки! — Прокара удивено ръка по гладката му бронзова гръд. Люспите по нея се набръчкаха под допира й и заблестяха на бледата зимна светлина.

— Малта? — Той примижа сякаш най-сетне можеше да види кой коленичи над него. Хвана с дясната си ръка двете нейни и ги задържа настрани от себе си, а очите му се спряха върху челото й. Те се разшириха и той пусна ръцете й. Срам и болка опариха Малта, но тя не отмести поглед от него. Сякаш не можеше да устои на подтика, Рейн вдигна ръка. Само че не докосна бузата й, както се беше надявала. Вместо това пръстите му се насочиха право към изпъкналия й белег и го проследиха сред косата й. В очите й засмъдяха сълзи.

— Коронована — промълви Рейн. — Но как е възможно? Увенчана като древната кралица на Древните в старите гоблени. Люспите едва започват да почервеняват. О, моя хубост, моя лейди, кралице моя, Тинтаглия беше права. Само ти можеш да родиш деца, каквито ще създадем.

В думите нямаше смисъл, но не я интересуваше. По лицето му се четеше одобрение и благоговение. Очите му неспирно обхождаха лицето й в почуда и радост.

— И веждите ти, даже и устните. Започваш да се олюспваш. Помогни ми да стана — настоя той. — Трябва да те видя цялата. Трябва да те държа в обятията си, за да знам, че това е истина. Дойдох толкова далеч и така често мечтаех за теб.

— Ранен си — възрази Малта. — Има толкова много кръв, Рейн…

— Мисля, че повечето не е от мен. — Той вдигна ръка отстрани на главата си. — Бях зашеметен. Поех удар с меч в горната част на лявата ми ръка. Но друго освен това… — Движеше се бавно, пъшкайки. — Просто всичко ме боли.

Сви краката си към себе си, застана на колене и успя бавно да се изправи. Малта се надигна заедно с него, като го подкрепяше. Рейн вдигна ръка, за да разтърка очите си.

— Воалът ми — възкликна изведнъж. После сведе поглед към нея. Тя не беше мислила, че подобна радост може да грейне на лицето на един мъж. — Значи ще се омъжиш за мен? — попита в блажено неверие.

— Ако ме приемеш каквато съм. — Тя застана изправено и избра истината. Не можеше да му позволи да се хвърли в това на сляпо, без да знае какво можеха да шепнат по-късно другите за невястата му. — Рейн, първо трябва да разбереш толкова много неща за мен.

В този момент Вивачия изкрещя нещо за предаване. Миг по-късно силен сблъсък запрати и двама им обратно на палубата. Рейн изкрещя от болка, но се търколи, за да се хвърли покровителствено над нея. Корабът под тях се разтресе, докато той я поемаше в обятията си. Лежеше до нея, здраво стиснал я със здравата си ръка, като предпазваше и двама им от ударите на света. Докато моряци крещяха и звуците на битка се надигнаха отново, той извика край ухото й:

— Единственото, което трябва да знам, е, че сега си моя.

 

 

Уинтроу знаеше как да командва. Насред всичко останало, докато Алтея изпълняваше заповедите му заедно с останалите, тя видя смисъла в тях. Видя и нещо друго, нещо много по-важно от това дали одобрява как ръководеше палубата си. Екипажът му се доверяваше. Джола, първият помощник, не поставяше под въпрос способността му или авторитета му да поеме командването. Нито пък Ета. Вивачия се оставяше в ръцете му безрезервно. Алтея завистливо осъзнаваше обмена между Вивачия и Уинтроу. Без усилие, като вода, той преминаваше покрай нея. Спокойно, без затруднения, те разменяха насърчителност и информация. Не я изключваха; това просто минаваше край нея както разговор между възрастни беше отвъд възможностите на едно дете.

Момчето жрец, дребно и източено като дете, беше станало този слаб, но енергичен млад мъж, който крещеше команди с мъжки глас. С внезапна вина тя осъзна, че собственият й баща не беше прозрял тези заложби у Уинтроу. Ако го беше сторил, Ефрън Вестрит щеше да се възпротиви на Кефрия да го изпрати при жреците. Дори собственият му баща беше възнамерявал само да го използва като някакъв заместник, докато Силдин, по-малкият му, по-смел син, достигнеше нужните години. Единствено Кенит беше видял това и го беше подхранил. Кенит изнасилвачът някак беше бил и водачът, когото Уинтроу почти боготвореше, и менторът, който му бе позволил да заеме мястото му на тази палуба и да я ръководи.

Мислите се стрелкаха из глава й така бързо, както вятърът буташе платната, потъпкващи чувствата й, както босите моряци тъпчеха палубите на Вивачия. Алтея вля гневната си сила в тегленето на едно въже. Тя мразеше и ненавиждаше Кенит. По-силно от копнежа й да го убие, тя имаше нужда да го разобличи. Искаше да му отнеме любовта и предаността на последователите му, както той беше отнел достойнството и уединението на тялото й. Искаше да му стори онова, което той беше сторил на нея, да му отнеме нещо, което никога да не може да си върне. Да го остави завинаги осакатен по начин, който не се подчиняваше на разума. Не искаше да нарани тези двамата — племенника и кораба си, но независимо колко ги обичаше, не можеше да загърби онова, което Кенит й беше сторил.

Сега, след като знаеше, че Брашън е жив, болеше още повече. Всеки път, в който успееше да го зърне на палубата на Парагон, неудържимата й радост беше опетнена от страх. Мисълта да му каже помрачаваше нетърпението й от срещата им. Дали Брашън изобщо щеше да схване цялата история? Тя не беше сигурна от какво се бои най-много: че ще се разяри сякаш Кенит е откраднал от него; че може да я отблъсне като омърсена или че може да отхвърли случилото се като лошо преживяване, което тя щеше да преодолее. Заради това, че не знаеше как ще реагира, Алтея внезапно се уплаши, че изобщо не го познава. Откритата любов и доверие между двамата с Брашън беше, в някои отношения, все още нова и прясна. Можеше ли да понесе тежестта на истината? Гневът в нея се разбуди, докато се чудеше дали и това не беше разрушено от Кенит.

Тогава времето за мислене свърши. Бяха изравнили джамаилския кораб. Алтея чу ужасяващ звук, когато той се сблъска с нещо. Вероятно Парагон, помисли си с внезапна болка. Горкият й луд кораб се впускаше в тази битка заради Кенит. Джамаилският кораб придоби застрашителни размери и наближаваше все повече и…

— Дръжте се! — извика някой.

Миг по-късно разбра, че беше предупреждение, но дотогава вече се плъзгаше по палубата. Докато се търкаляше и плъзгаше, в нея проблесна гняв. Как смееше Уинтроу да рискува така кораба й? После през плътта си, опряна в магическото дърво, почувства колко устремена беше Вивачия в това преследване и залавяне. Тя беше избрала риска. Уинтроу бе направил всичко по силите си да го намали. Алтея достигна едно от телата на палубата и с потръпване се претърколи на крака. Бордът на джамаилския кораб беше близо колкото пристан. Тя видя как Ета скача от едната на другата палуба с острие в ръка. Дали Уинтроу предвождаше? Не го виждаше никъде. Тя се забърза да вземе острието, което мъртвецът все още стискаше.

Миг по-късно краката й удариха джамаилската палуба. Навсякъде около нея се водеше сражение, твърде плътно, за да може да се ориентира. Къде беше племенникът й? Един джамаилски моряк скочи да посрещне колебливото й острие. Алтея парира непохватно първите му два опита да я убие. После отнякъде се появи друго острие, което преряза мъжа през гърдите. Той се извърна с вик и се запрепъва надалеч от нея.

Неочаквано до рамото й стоеше Джек, налудничаво ухилена, както правеше при всякаква опасност.

— Мислиш ли, че ако спася сатрапа, той ще се ожени за мен? Ще ми хареса да съм сатрапеса или както там се казва.

Преди Алтея да успее да отговори, нещо разклати палубата под нея и запрати поборниците да се олюляват. Тя стисна здраво Джек.

— Какво беше това? — попита, докато се чудеше дали джамаилската флота не използваше катапултите си срещу заклещените кораби. Отговорът дойде от неистовия вик на един джамаилски моряк.

— Капитане, капитане, проклетата змия откъсна руля ни. Пълним се с вода и то бързо!

— Най-добре да вземем за каквото сме дошли и да се махаме от тази черупка — весело предложи Джек. Тя се хвърли в битката, без да показва предпочитания към определен противник, а си проправяше път като косеше през мелето. Алтея я следваше плътно, като не правеше много повече от това да държи мъжете на разстояние. — Мисля, че видях Ета… ах, ето ни! — възкликна Джек, а после: — В името на Са и топките на Ел! — изпсува тя. — Те са на земята, окървавени, и двамата!

 

 

Джамаилският капитан беше обучил хората си да се подчиняват без въпроси. Това заслужаваше възхищение, докато не се обърнеше срещу теб. Пълното им подчинение се четеше в очите им, когато се приближиха към Кенит. Щяха да убият и пирата, и сатрапа, без да се поколебаят, по заповед на капитана си. Очевидно сатрапът трябваше да е или в тяхна власт, или мъртъв. Приблизителната преценка на Кенит за Косго се повиши. Щеше да го запази жив и под собствената си власт. Явно именно в това положение представляваше най-голяма заплаха за джамаилците и следователно — именно така беше най-ценен. Бяха преминали през нападение на змии и бяха рискували всичко, за да го заловят. Кенит щеше да си го върне и те щяха да платят по-скъпо, отколкото някога си бяха представяли. Вивачия беше редом с кораба им. Трябваше да ги удържи само няколко минути, докато Ета и Уинтроу дойдеха за него.

— Застани зад мен! — заповяда на сатрапа и го избута грубо назад. Кенит стегна захвата си върху корабната рубка, за да не се прекатури. Тялото му предпазваше велеславния страхливец. Със свободната си ръка Кенит се освободи от наметалото си. Прииждащите мъже не спряха. Той осуети мушкането на първия мъж, като уви наметалото си около острието, когато то се приближи, и го избута настрани. Опита се да го грабне, като рискува, за да може да го изтръгне от хватката на притежателя му, но то се изплъзна измежду гънките на тежкия плащ.

Вторият мъж беше едър, мускулест тип, по-скоро ковач, отколкото мечоносец. Без изтънченост или преструвка, той пристъпи напред и тласна тежкото си острие през Кенит и в сатрапа. Острието ги прикова един за друг.

— Улучих ги и двамата! — доволно възкликна мъжът. Раираната риза на убиеца му беше изцапана с масло, шокирано забеляза Кенит. Мъжът издърпа обратно острието си и се извърна да посрещне бордовата група. Кенит и сатрапът паднаха едновременно.

Даже и докато падаше, Кенит не можеше да повярва. Това не можеше да се случва, не и на него. Писклив крясък, като от приклещен заек, се надигна точно зад него. Крясъкът заглъхна и се превърна в болка. Тя го разкъсваше отвътре и се разпростря из цялото му тяло. Болката беше бяла, непоносимо бяла и толкова наситена, че нямаше нужда да крещи. Стори му се, че след много дълго време палубата спря падането му. И двете му ръце стиснаха средата на тялото му. Измежду пръстите му бликаше кръв. Миг по-късно той вкуси кръв, собствената си кръв, солена и сладка в устата му. И преди беше вкусвал кръв; Игрот беше обичал да го зашлевява с опакото на ръката си. Вкусът на кръв в устата му винаги беше бил предвестник на по-силна болка.

— Парагон — чу се да зове бездиханно, както винаги, когато болката беше прекомерна, за да я понесе. — Ранен съм, корабе. Ранен съм.

— Продължавай да дишаш, Кенит. — Тънкото гласче откъм китката му беше настоятелно, почти паникьосано. — Дръж се. Почти са тук. Продължавай да дишаш.

Глупав талисман. Той дишаше. Нали? Нещастно насочи погледа си надолу. С всеки тежък дъх плискаше кръв от устните си. Хубавата му бяла риза беше съсипана. Ета щеше да му направи нова. Вкусваше кръв, подушваше я. Къде беше Парагон? Защо не отнемаше болката му? Опита се да го призове, като изричаше старите думи на кораба си към него:

— Не мърдай, момче — прошепна на себе си, както Парагон беше правил винаги. — Не мърдай. Аз ще я взема от теб. Дай ми я всичката. Тревожи се само за себе си.

— Жив е! — извика някой. Той завъртя очи нагоре към говорещия, молейки се за избавление. Но лицето, което гледаше надолу към него, беше джамаилско. — Флад, идиот такъв! Даже не си го убил. — Мъжът ефективно заби тънкото си острие в гърдите на Кенит и го издърпа. — Този път го довърших! — Задоволството в гласа последва Кенит в тъмнината.

 

 

Закъсняха. Уинтроу изкрещя мъката си и уби мъжа, който току-що беше убил капитана му. Направи го без никаква мисъл, камо ли пък угризение. Хората, които го бяха последвали от Вивачия, им прорязаха път сред претъпканата палуба. Ета се хвърли покрай Уинтроу и се приземи на колене до Кенит. Тя докосна лицето и гърдите му.

— Диша, диша! — извика, поразена от радост. — Помогни ми, Уинтроу, помогни ми! Трябва да го върнем на Вивачия! Все още можем да го спасим.

Знаеше, че тя греши. Имаше твърде много кръв, тъмна, гъста кръв и продължаваше да се излива от Кенит, докато говореха. Не можеха да го спасят. Най-доброто, което можеха да направят, беше да го върнат да умре у дома и трябваше да действат бързо, за да успеят. Той се наведе и преметна ръката на капитана си през рамената си. Ета застана от другата страна на Кенит, като през цялото време му напяваше. Това, че не проплака от болка, докато го повдигаха, доказа на Уинтроу, че почти си беше отишъл. Трябваше да побързат. Джамаилците бяха отблъснати, но не за дълго.

Под Кенит се намираше сатрапът. Докато повдигаха пирата, той се сгърчи за живот, закрещя и се сви на кълбо.

— Не, не, не, не ме убивайте, не ме убивайте! — изпелтечи той. С широкия червен плащ приличаше на дете, криещо се под одеялата си.

— Какво безобразие — измърмори на себе си Уинтроу, а после прехапа език, като едва можеше да повярва, че е изрекъл подобни думи. Докато се връщаха към кораба с Кенит, той извика на екипажа си: — Някой да доведе сатрапа.

Джек скочи покрай него от края на групата. Приведе се и вдигна сатрапа на ръце, след което го премести на рамото си.

— Да вървим! — оповести тя, като пренебрегна писъците на сатрапа. До нея, Алтея заплашваше приближаващите се джамаилски бойци с меч, като пазеше гърба на Джек. Уинтроу мерна един проблясък от тъмните й, гневни очи. Опита се да не му пука. Трябваше да върне Кенит на собствената му палуба. Искаше му се тя да разбере, че въпреки онова, което Кенит й беше сторил, между него и Уинтроу все още имаше връзка. Искаше той самият да го разбере. Прекосиха палубата в полубяг. Дървеният и другият крак на Кенит се влачеха зад него, като оставяха подире им драскулки кръв. Някой вдигна краката му и им помогна, докато се прехвърляха през парапетите.

— Отплаваме! — извика на Джола веднага щом Алтея и другите стъпиха на борда на Вивачия. Те се обърнаха да замахнат към джамаилците, които се опитваха да се прехвърлят при тях, решени да си върнат сатрапа или поне тялото му. Корабите започнаха да се отдалечават един от друг. Един джамаилец направи бесен скок и падна в разширяващата се пропаст. Сега корабът им затъваше. Каквото и да беше направила змията на руля им, пълнеше трюмовете им с вода. Същата змия беше наблюдавала жадно кораба им, позиционирала се точно под лодката, от която се опитваха да се измъкнат. Уинтроу откъсна поглед.

— Уинтроу! Донеси ми Кенит! — извика Вивачия, а после, дори още по-силно: — Парагон, Парагон, при нас е! Кенит е тук!

Уинтроу размени погледи с Ета. Пиратът висеше безмълвно помежду им. От гърдите му и в локвичка на палубата капеше кръв. Очите на Ета бяха широко отворени и мрачни.

— Към бака — тихо каза Уинтроу. После изкрещя към екипажа: — Измъкнете ни надалеч от джамаилския кораб. Той потъва. Джола! Разкарай ни оттук, преди флотата да ни приклещи.

— Малко сме закъснели за това! — весело оповести Джек, докато стоварваше сатрапа на краката му върху палубата на Вивачия. Алтея хвана ръката му, за да му попречи да падне. Докато той се задъхваше от ярост, Джек сграбчи ризата му и я разпори. Огледа тъмната рана, от която надолу по корема му мудно бликаше кръв. — Не мисля, че е уцелил нещо наистина важно. Кенит пое смъртта ти вместо теб. Най-добре иди долу и легни, докато някой намери време да дойде да те погледне. — Тя небрежно откъсна парче от ризата му и му го подаде. — Ето. Притисни това върху раната. Ще намали кръвотечението.

Сатрапът погледна дрипата, която беше пъхнала в ръката му. После погледна надолу към раната си. Пусна безсилно парчето и се олюля на краката си. Алтея го държеше здраво, докато Джек поемаше другата му ръка с поклащане на главата. Завъртя очи към Алтея.

Алтея се взираше след Уинтроу. Ръката на Кенит беше преметната през рамената на племенника й, ръката на Уинтроу беше около кръста му, докато го влачеха подире си. Тя стисна зъби. Този мъж я беше изнасилил, а Уинтроу въпреки това беше рискувал живота си за него. Сатрапът пое дъх и:

— Малта! — зави той, както дете би проплакало „Мамо!“ — Кървя. Умирам. Къде си?

Добър въпрос, помисли Алтея. Къде беше малката й племенница? Тя обходи палубата с поглед. Очите й се спряха изумени. Малта и Рейн работеха заедно, за да отведат един ранен пират под палубата. Лявата ръка на Рейн беше увита в дебела, бяла превръзка. Той ходеше незабулен, а главата на Малта беше непокрита. На слънчевата светлина белегът й проблясваше в червено. Алтея я видя как се обърна и каза нещо кратко на Рейн, който й кимна без колебание. Той обви с ръка кръста на мъжа, на когото помагаха, и го отведе долу, а Малта се забърза към сатрапа. Първите й думи обаче бяха към Алтея:

— Рейн мисли, че съм красива. Можеш ли да повярваш? Знаеш ли какво каза за ръцете ми? Че ще се покрият с още повече люспи, най-вероятно чак до лактите. Казва, че ако олющя мъртвата кожа, ще видя как се оформят алените люспи. Мисли, че съм красива. — Очите на племенницата й сияеха от радост, докато бълваше думи към Алтея. И повече от радост? Алтея се приведе невярващо напред. Рейн беше прав. Сега Малта имаше Дъждовен блясък в очите си. Алтея повдигна шокирано ръка пред устата си.

Малта не изглеждаше да забеляза. Тя плъзна ръката си около сатрапа, лицето й внезапно бе придобило загрижено изражение.

— Ти си ранен! — възкликна изненадано. — Мислех, че си само… олеле, ами, ела с мен, нека те отведем долу и да се погрижим за това. Рейн! Рейн, трябваш ми! — Примамващо и увещаващо, Малта отведе сатрапа на цяла Джамаилия.

Алтея се извърна от зрелището как незабуленият Дъждовник припряно се отзовава на повелителния зов на племенницата й. Побутна с лакът Джек и я изтръгна от втренченото й състояние.

— Хайде — каза й. Те се забързаха към бака, следвайки дирята от кръвта на Кенит. Капките и локвичките кръв й изглеждаха странно. После я осени. Магическото дърво я отхвърляше. Кръвта на Кенит оставаше на повърхността, както и другата кръв, която се бе проляла днес. Опита се да разгадае какво можеше да означава това. Дали Вивачия отхвърляше умиращия пират? Внезапно почувства лъч надежда.

Миг по-късно той се превърна в изумление, когато я обля огромен плисък.

— Това беше близо! — възкликна Джек. Следващият камък уцели корпуса на Вивачия. Усиленото дърво закънтя от удара и корабът потръпна. Алтея се завъртя бясно в търсене на пролука в кръга от заобикалящите ги кораби. Нямаше такава. Мариета и Мотли също бяха приклещени, макар че се опитваха да се измъкнат. Друг катапулт запрати към тях огромен камък, когато Парагон се отклони покрай носа на джамаилския кораб и се показа напълно.

 

 

— Ета, Ета. — Задъханият му шепот едва достигна до ушите й.

— Да, скъпи, тук съм, тихо, тихо. — Пореден плисък разлюля кораба. — Ще те отведем при Вивачия. Ще се оправиш. — Тя стегна хватката си върху Кенит, докато бързаха напред. Искаше да бъде внимателна, но трябваше да го отведе на бака. Вивачия можеше да му заеме сила; знаеше го, въпреки вдървеното отчаяние върху лицето на Уинтроу. Кенит щеше да се оправи, трябваше да се оправи. Опасността да го изгуби премахваше всякакви съмнения от ума и сърцето й. Какво значение можеше да има за нея какво беше сторил на някой друг? Беше я обичал, беше я обичал както никой друг.

— Няма да се оправя, скъпа моя. — Главата му висеше върху гърдите му, лъскавите му черни къдрици покриваха лицето му. Покашля се леко. Пръсна кръв. Не знаеше как намира сили да говори. Задъханият му шепот беше отчаян, неотложен. — Любов моя. Вземи талисмана от магическо дърво от китката ми. Носи го винаги, до деня, в който го предадеш на сина ни. На Парагон. Нали ще го кръстиш Парагон? И ще носиш талисмана?

— Разбира се, разбира се, но ти няма да умреш. Тихо. Пести си силите. Ето я стълбата, това е последното препятствие, любов моя. Продължавай да дишаш. Вивачия! Вивачия, той е тук, помогни му, помогни му!

Мъжете от екипажа и Уинтроу изглеждаха толкова груби, докато го качваха на бака. Ета скочи нагоре по стълбата и се забърза преди тях. Свали мантията си и я разстла на палубата.

— Ето — проплака към тях, — сложете го тук.

— Не! — прогърмя Вивачия. Фигурата се бе извърнала назад доколкото можеше, повече, отколкото би могъл един нормален човек. Тя протегна ръце към Кенит.

— Ти можеш да му помогнеш. — Ета потърси уверението й. — Той няма да умре.

Вивачия не отговори на въпроса й. Зелените й очи бяха дълбоки като океана, когато срещнаха взора на Ета. Неизбежността на океана се четеше в погледа й.

— Дай ми го — повтори тихо.

Безмълвен писък отекна в сърцето на Ета. Въздухът не искаше да стигне до дробовете й. Цялото й тяло беше странно изтръпнало, а после се вкочани.

— Дай й го — отстъпи тя. Не усещаше как устата й се мърда, но чу думите. Уинтроу и Джола вдигнаха тялото на Кенит и го подадоха на Вивачия. Ета задържа ръката на Кенит здраво в своите, докато корабът го поемаше в нежната си прегръдка. — О, любов моя — опечалено каза тя, щом Вивачия го взе. После фигурата се извърна от тях и тя трябваше да пусне висящата му ръка.

Вивачия повдигна отпуснатото тяло на Кенит към гърдите си и го задържа близо до себе си. Голямата й глава се приведе над него. Можеше ли един жив кораб да плаче? После тя повдигна глава, отмятайки гарвановата си коса назад. Нов камък удари носа й. Целият кораб закънтя от съприкосновението.

— Парагон! — извика високо. — Бързо, бързо. Кенит е твой. Ела и го вземи!

— Не! — неразбиращо проплака Ета. — Ще го дадеш на врага му? Не, не, върни ми го!

— Тихо. Така трябва да бъде — учтиво, но твърдо каза Вивачия. — Парагон не му е враг. Връщам го на семейството му, Ета. — И добави нежно: — Трябва да идеш с него.

Парагон се зададе постепенно, все по-близо и по-близо. Ръцете му опипваха сляпо към Вивачия.

— Тук съм — извика тя, за да го насочи. Да доближи два кораба в такава близост — нос до нос, беше безразсъдна маневра, особено посред градушка от камъни. Един от тези снаряди се разби във водата и плисъкът опръска и двамата. Те го игнорираха. Ръцете на Парагон ненадейно прихванаха Вивачия и неумело намериха пътя си към лежащия в ръцете й Кенит. За един дълъг момент двата живи кораба се клатушкаха в странна прегръдка, с пирата помежду им. После Вивачия безмълвно постави безжизненото тяло на Кенит в очакващите ръце на Парагон.

Стоящата до парапета Ета наблюдаваше промяната, която се появи на младото лице на кораба. Той прехапа долната си устна, вероятно за да я спре да не трепери. После повдигна тялото на Кенит.

Най-накрая бледосините очи на Парагон се отвориха. Дълго време той се взира в лицето на пирата, втренчен с дългогодишен глад. После бавно го притисна към себе си. Кенит беше почти като кукла в прегръдката на фигурата. Устните му се мърдаха, но Ета не чуваше нищо. Кръвта от раните на Кенит изчезваше веднага щом докоснеше дървото на Парагон, попивайки незабавно, без да оставя петно от преминаването. После той се приведе над Кенит и целуна челото му с невъзможна нежност. Накрая Парагон вдигна поглед. Той се вгледа в нея с очите на Кенит и с усмивка, непоносимо тъжна усмивка, която все още съдържаше спокойствие и цялост.

На палубата на Парагон възрастна жена се протегна към тялото на Кенит. По лицето й се стичаха сълзи и тя плачеше гласно, но безсловесно — ужасяващ, ломотещ вопъл. Зад нея, със здраво скръстени на гърдите ръце, стоеше тъмнокос мъж. Челюстта му беше здраво стисната, очите — присвити, но не се намеси. Дори пристъпи напред и помогна да подкрепи тялото на Кенит, докато Парагон го предаваше в протегнатите ръце на жената. Те нежно го положиха на палубата на живия кораб.

— А сега ти — внезапно каза Вивачия. Фигурата се протегна към Ета и тя пристъпи в хватката на живия кораб.

 

 

Някъде в тъмнината някой биеше тъпан. Ритъмът беше неравномерен — гръмко-тихо, гръмко-тихо, и забавяше, забавяше неумолимо към покой. Имаше и други звуци, викове и гневни крясъци, но те вече бяха без значение. По-наблизо, до ушите му говореха познати гласове. Уинтроу мълвеше на него и на още някого:

— Проклятие, извинявай, извинявай, Кенит. Не можеш ли да внимаваш, придържай му краката, докато аз повдигам…

От другата му страна говореше Ета:

— … Тихо. Пести си силите. Ето я стълбата, това е последното препятствие, любов моя. Продължавай да дишаш… — Можеше да ги игнорира, ако поискаше. Ако го стореше, върху какво можеше да се съсредоточи? Какво беше от значение сега?

Почувства как Вивачия го поема. О, да, така щеше да е най-добре, така щеше да е най-лесно. Освободи напрежението и се опита да се пусне. Почувства как животът се отцежда от тялото му и той се понесе в очакване да си иде. Но тя продължаваше да го държи в шепите си като вода и отказваше да го вземе.

— Почакай — прошепна му. — Издръж само още миг или два. Трябва да се върнеш у дома, Кенит. Ти не си мой. Никога не си бил мой, винаги сме го знаели. Трябва отново да станеш цял. Почакай. Само още малко. Почакай. — После извика високо: — Парагон. Бързо, бързо. Кенит е твой. Ела и го вземи!

Парагон? Прободе го страх. Парагон беше изгубен за него, вече не беше нищо повече от момчешки призрак. Той го беше убил. Собственият му кораб вече не можеше да го приеме обратно. Не можеше да се върне у дома. Парагон щеше да го отхвърли, щеше да го остави да потъне в морето точно както той беше…

Познаваше допира на големите ръце, които го приеха. Щеше да заплаче, но не му бяха останали сълзи. Опита се да накара устата си да се раздвижи, да каже гласно колко много съжалява.

— Хайде, хайде — каза някой успокоително. Парагон? Баща му? Някой, който го обичаше, каза: — Не се страхувай. Вече си при мен. Няма да те пусна. Вече няма да бъдеш нараняван. — После почувства целувката, която го опрости, без да го съди. — Върни се при мен — каза той. — Върни се у дома. — Тъмнината вече не беше черна. Стана сребриста, а после, когато Парагон го взе в обятията си и го отведе у дома, той се изгуби сред белота.