Робин Хоб
Съдбовният кораб (20)

Глава осемнадесета
Преданост

Кенит погледна към свитъка в ръцете си. Парченцата от восъчен печат на писалището бяха съставлявали знака на Синкюр Фолдин. Този достоен търговец се бе приспособил към загубата на жена си и една от дъщерите си. Синовете и корабът му бяха оцелели невредими от робовладелските набези над Заграба, тъй като по това време бяха били надалеч да търгуват. Както Кенит бе предсказал на Соркор, Синкюр Фолдин бе приел брака на Соркор с Алисъм, защото дуржанският търговец винаги беше пъргав в преценката у кого е властта. Това спешно съобщение беше поредното му усилие да си спечели доброжелателството на Кенит. Поради тази причина той разглеждаше писмото със съмнение.

Съобщението беше мъчително подробно и с надут изказ. Цяла трета от страницата представляваше един пищен поздрав и пожелание за добро здраве към Кенит. Колко типично за наконтения дуржански търговец, така старателно да пилее мастилото и времето си, преди да разкрие потресаващите си новини. Въпреки думкането на сърцето си, Кенит се насили да препрочете свитъка с безизразно изражение. Преся фактите от натруфените досадни приказки на търговеца. Фолдин не беше повярвал на непознатите, дошли в Заграба, и бил сред първите, проявили съмнение, че корабът е жив. Пратил сина си да подмами капитана и неговата жена в магазина си и ги засипал с истории, за да ги принуди да разкрият част от собствените си преживелици, но без успех.

Внезапното им отплаване посред нощ беше също толкова странно, колкото бе било и пристигането им, а историите, които избягалите от кораба мъже бяха разказали на следващия ден, потвърждаваха подозренията му. На борда пребиваваше някаква Алтея Вестрит, която твърдеше, че притежава Вивачия. Екипажът на кораба бил странна смесица от мъже и жени, но капитанът бил този тип Брашън, последно служил на Пролетна вечер, а преди това — роден и отгледан в Бингтаун, или поне така говореха слуховете. Ако можеше да се вярва на дезертьори, истинската мисия на кораба бе да си върне живия кораб Вивачия. Корабът бил жив кораб, фигурата му била силно повредена и носела името Парагон.

Намастиленото име като че ли прогаряше очите му. Беше му трудно да се съсредоточи върху виещата се параграф, който следваше и цитираше клюки и птичи донесения, че град Джамаилия подготвя флотата си за отплаване на север, за да наложи наказание на Бингтаун за отвличането на сатрапа и разрушаването на тарифния му док. Осведоменото мнение на Фолдин беше, че благородниците на Джамаилия отдавна си търсят извинение да разграбят Бингтаун. Явно си бяха намерили.

Кенит повдигна скептично вежди на тази история. Сатрапът напуснал Джамаилия, отишъл в Бингтаун и там бил отвлечен? Целият разказ изглеждаше като изсмукан от пръстите. Основното в този слух, разбира се, беше, че град Джамаилия подготвя флотата си, за да отмъсти. Целенасочените бойни кораби, преминаващи през водите на Пиратските острови, трябваше да се избягват. Когато обаче тръгнеха да се връщат, натоварени с трофеите от воюването си, щяха да са тлъста плячка. Неговите змии щяха да осъществят подобно пиратстване почти без усилие.

Писмото приключваше с поредна върволица от искрени комплименти и благопожелания, както и неособено тънкото напомняне, че Кенит трябва да благодари на Синкюр Фолдин за получаването на тези вести. Най-отдолу имаше сложен подпис в два цвята мастило, последван от неуместен послепис, в който мъжът ликуваше колко напращяла е Алисъм с плода на Соркор.

Кенит захвърли свитъка на писалището си и остави проклетото нещо да се навие. Соркор и останалите събрали се в каютата му упорито чакаха да чуят новините. Вестоносецът бе следвал изричните заповеди на Фолдин да достави съобщението на Соркор, така че той да може да го занесе незабавно на капитан Кенит, вероятно за да може да се възхити на интелигентността и предаността на тъста си.

Или имаше и нещо друго? Възможно ли беше Соркор или Синкюр Фолдин да подозират какво означаваха тези новини за Кенит? Беше ли имало и друго писмо, предназначено само за очите на Соркор, в което Фолдин му повеляваше да наблюдава реакцията на капитана си? За момент го заглождиха съмнение и подозрение, но само за момент. Соркор не можеше да чете. Ако Фолдин бе искал да въвлече зет си в заговор срещу Кенит, бе избрал грешното средство.

Първият път, когато Кенит прочете името и описанието на живия кораб, сърцето му бе подскочило в гърдите. Беше се принудил да запази дишането си равномерно и изражението си спокойно. Бавният повторен прочит на страницата му бе дал време да овладее гласа и поведението си. Имаше много въпроси, които изискваха отговор. Подозираше ли Фолдин връзката? Ако беше така, тогава как? Той не я споменаваше, освен ако частта за моряците, скочили от борда на Парагон, не беше намек. Знаеха ли въпросните моряци и бяха ли се разприказвали? Тази Алтея Вестрит, знаеше ли и ако да, възнамеряваше ли някак да използва Парагон като оръжие срещу него? Ако се знаеше, колко разпространено беше това знание? Беше ли отвъд убиването на няколко мъже и повторното потъване на кораб?

Нима миналото му никога нямаше да остане потопено?

За един безумен момент Кенит си предложи път за бягство. Не беше нужно да се връща в Заграба. Имаше жив кораб под краката си и флота от змии на разположение. Можеше да изостави всичко и да отиде където и да е — навсякъде, където имаше вода, и пак да осъществи съдбата си. Щеше да му се наложи да започне всичко отначало, разбира се, да установи репутацията си, но змиите щяха да подсигурят всичко да се случи бързо. Той вдигна за кратко поглед и огледа хората в стаята си. За съжаление, всички трябваше да умрат. Дори Уинтроу, помисли си той в пристъп на болка. И щеше да му се наложи да се отърве от целия си екипаж и някак да ги замени. И въпреки всичко, корабът пак щеше да знае кой е бил…

— Капитане? — внимателно го подкани Соркор.

Бляновете му се спукаха като сапунен мехур. Не бяха осъществими. Много по-практично беше да се върне в Заграба, да се разправи с онези, които подозираха нещо, и да продължи както преди. Това се отнасяше и за самия кораб, разбира се, но веднъж вече се бе разправил с Парагон. Просто трябваше да го направи отново. Изблъска тази мисъл настрана. Все още не можеше да се изправи лице в лице с нея.

— Лоши новини ли, капитане? — осмели се да попита Соркор.

Кенит успя да се усмихне язвително. Щеше да съобщи новините на части и да види дали някой щеше да трепне.

— Новините са си новини, капитан Соркор. От получателя зависи дали ще направи нещо добро с тях, или не. Но тези вести са… интересни. Сигурен съм, че всички се радваме да научим, че твоята Алисъм продължава да се закръгля все повече и повече. Синкюр Фолдин още докладва, че странен кораб, който изявил желание да се присъедини към похода ни да отървем Вътрешния проход от робски кораби, е посетил Заграба. Но нашият добър приятел Фолдин не е убеден в искреността им. Корабът е пристигнал някак мистериозно, като е преодолял прохода до пристанището посред нощ и е напуснал по същия начин. — Нехайно погледна обратно към свитъка. — Също така има и слух, че град Джамаилия подготвя флота, за да оплячкоса Бингтаун като отмъщение за някакво оскърбление спрямо сатрапа.

Кенит небрежно се облегна назад в стола си, за да може да обхване повече лица с един поглед. Ета беше там, с Уинтроу до себе си. Напоследък изглеждаше, че винаги е с нея. Соркор, от чието широко, белязано лице струеше преданост и отдаденост към Кенит, както и гордост от плодовитостта на жена му, стоеше до Джола — настоящия първи помощник на Кенит.

Всички блестяха с богатите придобивки от най-скорошното им пиратстване. Ета беше придумала дори Уинтроу да облече риза с широки ръкави от тъмносиня коприна, избродирана с гарвани от собствената й игла. Верният Соркор сега носеше изумруди на ушите си и широк кожен колан, обшит със сребро, който държеше два съответстващи си меча. Богатството на платовете, които носеше Ета, се подсилваше още повече от невероятната й кройка. Беше ли носен някога преди плат със златни нишки за катерене по мачта? В трюма имаше други придобивки от морето: редки лекарства и екзотични ароматни масла, злато и сребро с образите на много и различни сатрапи, скъпоценности — и необработени, и грижливо оформени в бижута, чудни кожи и блестящи гоблени. Сегашното богатство в трюма му като нищо се равняваше на придобитото за цялата предходна година.

Ловът напоследък беше богат, пиратството никога не бе било по-лесно. С флотилия от змии по фланговете си, не му се налагаше да прави нищо, освен да забележи интересен съд. Двамата с Мълния избираха целите си и тя пращаше напред змиите. След час или два от тормоза им жертвата им се предаваше. Първоначално, в този момент той се приближаваше до деморализирания кораб и настояваше всичките му ценности да му бъдат предадени. Екипажите винаги раболепничеха и се подчиняваха с готовност. Без дори да вади меч, Кенит ошушкваше съдовете, след което ги отпращаше по пътя им, като строго им напомняше, че тези води вече са провинция на крал Кенит от Пиратските острови. Предлагаше, че ако владетелите им се интересуваха да си осигурят щедри такси за преминаване през територията му, той вероятно би бил склонен да преговаря с тях.

Бе наредил на змиите да му „донесат“ последните два кораба. Вивачия стоеше на котва, докато змиите подкарваха жертвите й към нея. Последният капитан се бе предал на колене, докато Кенит седеше като на трон върху удобен стол на бака на Вивачия. Мълния се наслаждаваше на зле прикрития ужас на капитана спрямо нея. След като Кенит бе направил избора си от корабния манифест, заловеният екипаж се бе погрижил за пренасянето на товара. Единствената грижа на Кенит беше да предпази собствените си хора от това да се отегчат или да станат самодоволни. Планираше от време на време да спира по някой робски кораб, за да позволи на екипажа да задоволи нуждата си от кръвопролитие и да нахрани змиите, за да подсили предаността им към себе си.

Съобщението на Фолдин беше пристигнало с бърз малък кораб на име Духче. Макар че Джола бе разпознал кораба и че съдът плаваше под гарвановия флаг на Кенит, нито той, нито Мълния бяха успели да устоят да не покажат силата си. Змиите бяха изпратени напред да наобиколят малкия кораб и да го придружат до Кенит. Капитанът се бе показал като смел, когато поздрави Кенит, но никакво количество перчене не можеше да прогони напълно треперенето на гласа му. Вестоносецът беше блед и тих, щом достигна палубата на Вивачия, тъй като бе изминал разстоянието през блещукащите гърбове на змиите с малка лодка.

Кенит бе взел писмото и бе освободил вестоносеца, за да получи една „добре заслужена дажба бренди“. Всеки мъж на борда на Духче щеше да отнесе вест до Заграба за новите съюзници на Кенит. Беше добре враговете да се впечатляват с една демонстрация на сила. Беше още по-добре да е сигурен, че и приятелите му също го помнят. С тази мисъл наум, Кенит бавно огледа лицата около себе си.

Челото на Соркор се сбръчка при опита му да мисли.

— Фолдин познава ли шкипера^[1]? Би трябвало. Той познава почти всеки проклетник в Заграба, а е нужен опитен мъж, за да преведе кораба нагоре по блатото дори на дневна светлина.

— Познава го — безпроблемно потвърди Кенит. — Някакъв Брашън Трел от Бингтаун. Доколкото разбирам, миналият сезон е бил в Заграба по работа, на борда на Пролетна вечер, със стария Фини. — Кенит се направи, че отново поглежда към писмото. — Може би този Трел е изключителен навигатор с невероятна памет, но Фолдин подозира, че по-скоро е използвал кораба, отколкото мъжа. Жив кораб. С насечено лице. На име Парагон.

Лицето на Уинтроу го издаде. Бузите му поруменяха при споменаването на името на Трел. Сега стоеше с вързан език и се потеше. Интересно. Беше невъзможно момчето да е в съюз със Синкюр Фолдин. Просто не бе имал достатъчно свободно време в Заграба. Значи това беше нещо друго. Сякаш по случайност, той остави погледа си да срещне този на Уинтроу. Усмихна му се кротко и зачака.

Уинтроу беше като ударен. На два пъти устните му се разделиха и отново се затвориха, преди едва-едва да прочисти гърло.

— Сър? — успя да изрече той като шепот.

— Уинтроу? — Кенит вложи топлина в гласа си.

Уинтроу скръсти ръце на гърдите си. Кенит се почуди каква ли тайна се опитваше да затаи в себе си? Когато заговори, гласът на Уинтроу беше тих.

— Трябва да се вслушаш в предупреждението на Фолдин. Брашън Трел беше първи помощник на дядо ми, капитан Ефрън Вестрит. Може би наистина иска да се присъедини към теб, но се съмнявам. Служил е на борда на Вивачия с години и е възможно все още да изпитва дълбока преданост към семейство Вестрит. Към моето семейство.

При тези последни думи, пръстите на момчето се стегнаха около ръцете му. Значи това беше. Уинтроу избираше да е верен на Кенит, но въпреки това го чувстваше като предателство към семейството си. Интересно. Почти трогателно. Кенит сплете пръстите си на масата пред него.

— Разбирам. — Едва доловимо потреперване премина през кораба при споменаването на стария й капитан. Това беше дори по-интересно от раздвоената вярност на Уинтроу. Мълния твърдеше, че от старата Вивачия не е останало нищо. Тогава защо ще трепери при изричането на името на капитан Вестрит?

Възцари се тишина. Уинтроу се взираше надолу към ръба на масата. Лицето му не помръдваше, бе стиснал челюсти. Кенит разсъди и подхвърли и последния си къс информация. Изпусна лека, примирена въздишка.

— Ах. Това обяснява присъствието на Алтея Вестрит сред екипажа. Дезертьори от Парагон казват, че възнамерява да ми отнеме Вивачия.

Втори трепет премина през кораба. Уинтроу се вцепени, лицето му пребледня.

— Алтея Вестрит ми е леля — каза слабо. — Тя имаше близка връзка с кораба още преди да се събуди. Беше очаквала да наследи Вивачия. — Момчето преглътна. — Кенит, познавам я. Не добре, не за всичко, но що се отнася до кораба, тя няма да бъде разубедена. Ще се опита да вземе Вивачия. Това е сигурно като изгрева.

Кенит се усмихна леко.

— През стена от змии? Ако оцелее, ще открие, че Вивачия вече не е тази, която беше. Не мисля, че имам от какво да се боя.

— Вече не е тази, която беше — повтори с шепот Уинтроу. Погледът му бе станал далечен. — Нима някой от нас е? — попита той и отпусна глава в ръцете си.

 

 

На Малта й се повръщаше от кораби. Мразеше миризмите, движението, отвратителната храна, грубите мъже, а най-много от всичко мразеше сатрапа. Не, поправи се тя. Най-много мразеше, че не може да му покаже колко много се отвращава от него и го презира.

Калсидският кораб-майка ги бе качил преди дни. Тялото на Кеки беше припряно изоставено заедно с лошо пробитата галера. Докато Малта и останалите бяха издърпвани в безопасност на борда на тримачтовия кораб, спасителите им освиркваха и сочеха потъващата галера. Тя подозираше, че положението на капитана е пострадало значително от загубата на кораба му, което включваше и лишаването му от права над „гостите“ му, тъй като не го бяха виждали, откакто се бяха качили на борда.

Стаята, която понастоящем делеше със сатрапа, беше по-голяма, с истински стени от солидно дърво и врата, която се заключваше. Беше по-топла и по-суха от импровизираната палаткова каюта на палубата на галерата, но беше също толкова празна. Нямаше прозорец. Не предлагаше много повече от нещата от първа необходимост. Храната им я донасяха и след това отнасяха съдовете. Веднъж на всеки два дни идваше момче, което отнасяше кофата им за отпадъци. Въздухът в каютата беше застоял и душен, самотният фенер, който се люлееше от една греда на тавана, пушеше непрестанно и допринасяше за задушливата атмосфера.

За стената бяха заковани една малка маса, която се разгъваше при употреба, и една тясна койка със сплескан матрак и две одеяла. Сатрапът ядеше, като седеше на койката си, а Малта стоеше права. Нощното гърне стоеше под койката, в малко ограждение, така че да не се хлъзга насам-натам. Кана за вода и една-единствена чаша стояха на малка, преградена лавица до вратата. Това беше. Тъй като Малта смяташе под достойнството си да дели койката със сатрапа, за легло й служеше подът. Понякога, след като той заспеше, тя успяваше да измъкне едно от одеялата от слабата му хватка.

Първият път, когато двамата със сатрапа бяха въведени в стаята и вратата се затвори плътно зад тях, той бе започнал бавно да оглежда наоколо. Със стиснати до бяло заради гнева му устни, бе изискал:

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш за нас?

Умът й все още бе замъглен от шока. Това, че почти я бяха изнасилили, смъртта на Кеки и внезапната смяна на корабите я бе замаяло.

— Което аз мога да направя за нас? — тъпо попита тя.

— Отивай! Кажи им, че няма да търпя това. Веднага!

Малта избухна. Мразеше сълзите, които изпълниха очите й и преляха надолу по бузите й, докато отправяше въпроса си:

— Как по-точно да го направя? Не говоря калсидски, а и да знаех, не знам на кого да се оплача. А и едва ли тези животни ще ме послушат. В случай че не си забелязал, калсидците не изпитват голямо уважение към жените.

Той изсумтя презрително.

— Не и жени като теб. Ако Кеки беше тук, щеше да оправи нещата за нула време. Ти трябваше да умреш. Поне Кеки знаеше как да се оправя с нещата!

Беше отишъл до вратата и рязко я бе отворил. Стоеше в рамката й и крещеше, за да привлече нечие внимание, докато не дойде един моряк, на когото започна да писка на калсидски. Морякът бе погледнал от сатрапа към Малта и обратно, очевидно объркан. След това се бе поклонил бегло и бе изчезнал.

— Ти ще си виновна, ако не се върне! — бе изплюл към нея сатрапът, след което се хвърли върху койката. Придърпа завивките отгоре си и я игнорира. Малта бе седнала в ъгъла на пода и се бе смръщила. Морякът не се върна.

Ъгълът се бе превърнал в нейната част от стаята. Сега седеше там, опряла гръб в стената и разглеждаше мръсните си крака. Копнееше да излезе на палубата, да вдиша чист, студен въздух, да види небето и най-вече — да разбере в каква посока плаваха. Галерата ги бе носила на север, към Калсид. Калсидският кораб, който ги бе качил, се бе отправял на юг. Но нямаше как да знае дали е продължил по курса си, или е обърнал обратно към Калсид. Да бъде пленена по този начин и да няма представа кога ще приключи пътуването им бе поредното мъчение. Принудителното безделие и скуката изпълваха дните й.

Не можеше и да изкопчи някаква информация от сатрапа. От поклащането на заобления корпус на кораба му прилошаваше. Когато не повръщаше, се оплакваше от глад и жажда. Донесяха ли им храна и пиене, веднага започваше да се тъпче само за да изхвърли всичко няколко часа по-късно. С всяко хранене пристигаше и малко количество долнокачествени билки за пушене. Сатрапът сгъстяваше въздуха в малката каюта, докато Малта не се замаеше от миризмата, като през цялото време се оплакваше, че лошото качество на билките възпалява гърлото и влияе зле на главата му. Тя напразно бе настоявала да излезе за глътка въздух — всичко, което той правеше, беше да лежи на леглото и да стене или да настоява за масаж на краката или врата.

Докато сатрапът стоеше затворен в каютата, Малта също бе затворник в нея. Не смееше да пристъпи навън без него.

Тя разтърка парещите си очи. Димът от фенера ги възпаляваше. Пладнешката им трапеза вече беше разчистена. Дългите часове до вечеря се разгърнаха безкрайни пред нея. Сатрапът, противно на доброжелателния й съвет, за пореден път се беше натъпкал. Сега пуфтеше с къса черна лула. Извади я от устата си, погледна я и продължи да си дърпа. Недоволното изражение на лицето му предвещаваше неприятности за Малта. Той се размърда неудобно на леглото, след което шумно се оригна.

— Една обиколка на палубата може да помогне на храносмилането ти — тихо предложи Малта.

— О, моля те, замълчи. Самата мисъл за усилието да вървя кара горкия ми корем да се разстройва. — Внезапно извади лулата от устата си и я запрати по нея. Без дори да дочака реакцията й, се извърна с лице към стената и сложи край на разговора.

Малта отново опря главата си в стената. Лулата не я беше ударила, но намекнатата заплаха в избухването му бе разклатила нервите й. Опита се да помисли как трябва да постъпи. Сълзи заплашиха да се надигнат в очите й. Тя стисна челюсти и сви юмруци, като ги притисна към очите си. Нямаше да заплаче. Беше корава наследничка на непоколебим народ, напомни си, дъщеря на бингтаунска Търговка. Зачуди се как ли щеше да постъпи баба й. Или Алтея. Те бяха силни и умни. Те щяха да намерят изход от тази ситуация.

Малта се усети, че несъзнателно опипва белега на челото си и отдръпна ръка. Раната се бе затворила отново, но зарасналата кожа имаше неприятен жилав вид. Набразденият белег се простираше цял пръст назад, навътре под косата й. Почуди се как ли изглежда и преглътна болезнено.

Придърпа колене плътно към гърдите си и обви ръце около тях. Затвори очи, но не се отдаде на съня. Той носеше сънища, ужасяващи сънища за всичко, пред което отказваше да се изправи през деня. Сънища за Силдин, погребан в града, сънища за майка й и баба й, които я назидаваха, че го е подмамила към смъртта му. Сънуваше Дело, която се отдръпваше отвратено от съсипаното лице на Малта. Сънуваше баща си — как извръща изопнато лице от посрамената си дъщеря. Най-ужасни бяха сънищата й за Рейн. Те винаги танцуваха, музиката беше омайна, факлите пламтяха. Първо падаха пантофките й и разкриваха разранените й, мръсни крака. После роклята й внезапно се разпадаше на мръсни парцали. Накрая косата й се разпиляваше отпуснато по раменете, белегът й започваше да сълзи надолу по лицето й, а Рейн я отблъскваше от себе си. Тя се просваше на пода и всички танцуващи я наобикаляха и започваха да я сочат с отвращение.

— Един красив момент, съсипан завинаги — дразнеха я те, докато я сочеха.

Преди няколко нощи сънят беше бил различен. Беше толкова реален, почти като споделените видения от сънната кутия. Той бе протегнал ръце, за да хване нейните.

— Малта, протегни се към мен — бе умолявал той. — Помогни ми да те достигна. — Но дори в съня тя знаеше, че е безполезно. Беше стиснала ръце зад гърба си и бе скрила срама си от него. По-добре никога повече да не го докоснеше, отколкото да види съжаление или погнуса, изписани на лицето му. Беше се събудила ридаеща, пронизвана от сладкия му глас. Този сън беше бил най-лошият от всички.

Когато мислеше за Рейн, сърцето й се изпълваше с копнеж. Тя докосна устните си, спомнила си открадната целувка, платът на воала му — мека преграда между устните им. Но всеки сладък спомен беше поръбен със стотици остри разкаяния. Твърде късно, каза си тя. Завинаги твърде късно.

Повдигна глава с въздишка и отвори очи. Така. Тя беше тук, на кораб, запътил се Са знае накъде, облечена в дрипи, с белязано лице, лишена от правата и статуса си на Търговска дъщеря и в компанията на непоносимо, самодоволно момче. Със сигурност не можеше да разчита на него да подобри положението им. Всичко, което той правеше, беше да лежи на койката и да мрънка, че не така трябва да се отнасят към сатрапа на цяла Джамаилия. Очевидно все още не беше схванал, че са пленници на калсидците.

Погледна към Косго и се опита да го погледне безпристрастно. Беше станал блед и хърбав. Сега като се замислеше, през последния ден или два дори не се беше оплаквал толкова. Вече не се опитваше да се поддържа. Когато първоначално се бяха качили на борда, се бе опитал да се погрижи за външния си вид. Без гребени или четки, сатрапът бе инструктирал Малта да среши пуснатата му коса с пръстите си. Тя го беше направила, но едва бе успяла да прикрие отвращението си. Той се беше насладил твърде явно на докосването й, като бе отпуснал тялото си назад към нейното, докато тя седеше на ръба на леглото му. В гротесков флирт я бе подиграл, предричайки, че някой ден тя ще се хвали пред другите как се е грижила за сатрапа по време на трудностите му. Но той щял да разкаже на всички колко жалко се е провалила и като съвестна поданица, и като жена. Освен… И тогава бе сграбчил китката й и се бе опитал да я насочи натам, където тя не би й позволила да отиде. Бе се освободила рязко от него и се беше оттеглила.

Но всичко това се бе случило преди морската болест да го налегне. Откакто бе започнало да му се гади, беше ставал все по-тих с всеки изминал ден. Разтърси я внезапна тревога. Ако той умреше, какво щеше да стане с нея? Мъгливо си спомни нещо, което Кеки й бе казала на галерата… Малта свъси вежди и думите заприиждаха обратно към нея.

— Неговото положение ще ни пази, ако и ние пазим него.

Тя ненадейно се изправи и се загледа в него. Тук нямаше нужда да е бингтаунска Търговка. За да оцелее на този кораб, трябваше да мисли като жена от Калсид.

Малта отиде до койката и се надвеси над сатрапа. Затворените му клепачи бяха тъмни, той стискаше хлабаво завивката в тънките си ръце. Макар и да не го харесваше, тя установи, че го съжалява. Как си беше помислила, че той може да направи каквото и да било за тях? Ако някой щеше да подобри положението им, трябваше да е тя. Сатрапът очакваше именно това — съветничките му да се грижат за нуждите му. Още повече че и калсидците го очакваха, осъзна тя. Бе се присвивала в стаята им, докато всъщност беше трябвало да настои гневно за добро отношение към мъжа й. Калсидците нямаше да уважават мъж, чиято собствена жена се съмняваше във властта му. Сатрапът се беше оказал прав. Тя, а не той ги бе обрекла на подобно окаяно отношение. Само се надяваше да не е твърде късно да спаси статуса му.

Издърпа одеялото настрани, въпреки промърморените му възражения. Както бе виждала да прави майка й, когато Силдин беше болен, така и тя постави ръка върху челото на сатрапа, после под ръцете му, но не усети да има температура или подуване. Много внимателно потупа бузата му, докато очите му не се отлепиха. Бялото им жълтееше, а дъхът му беше плитък, щом заговори.

— Остави ме на мира — изстена и се пресегна за одеялата.

— Ако го направя, се боя, че ще умреш, знаменити. — Тя се опита да докара интонацията, която Кеки винаги бе използвала с него. — Думите не могат да опишат колко ме натъжава да гледам как злоупотребяват с теб. Ще рискувам себе си и сама ще отида при капитана, за да протестирам. — Мисълта да излезе навън, сама, я ужасяваше, но и знаеше, че е единствената им възможност. Изрепетира думите, които се надяваше да е достатъчно смела да изрече в лицето на мъжа. — Той е глупак да третира сатрапа на цяла Джамаилия така позорно. Заслужава да умре, и честта, и името му да умрат с него.

Очите на сатрапа се отвориха по-широко и с мътен поглед се взряха изненадано в нея. Той примигна и в очите му започнаха да пламтят искри на справедлив гняв. Добре. Ако тя изиграеше ролята си добре, щеше да му се наложи и той да извърши нещо под достойнството си. Малта пое дъх.

— Дори на тази стара каца трябва да могат да ти осигурят по-добри условия! Нима капитанът пребивава в оголена стая, без каквото и да е удобство и красота? Съмнявам се. Нима яде твърда храна и пуши сламени пръчки? На какъвто и балсам за душата да се наслаждава, трябваше да предложи и на теб, когато се качи на борда. Ден след жесток ден ти изчакваше търпеливо да се отнесат към теб както подобава. Ако след това гневът на цяла Джамаилия се стовари отгоре им, само те ще са си виновни. Ти показа търпението на самия Са. Сега аз ще настоявам да поправят този позор. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — Коя е калсидската дума за „капитан“?

По лицето му се изписа смайване. Той пое дъх.

— Ле-фей.

— Ле-фей — повтори тя. Спря се и погледна сатрапа по-отблизо. Дали от самосъжаление или изумление, но очите му се пълнеха със сълзи. Тя го зави и подпъхна одеялата под него сякаш беше Силдин. В нея се беше разбудила странна решителност.

— Сега почивай, великолепни. Аз ще се подготвя, след което ще се погрижа да получиш отношението, което заслужава сатрапът на Джамаилия, или ще умра, докато се опитвам да го постигна. — Тя се боеше, че последната част беше истина.

Очите му отново се притвориха отпуснато и тя се изправи, за да се захване за работа. Робата, която носеше, беше същата от вечерта, в която бе напуснала Трехог. Бе успяла да я заплакне, след като се качиха на галерата. Подгъвът висеше на парцали и беше изцапан от честата употреба. Малта свали дрехата и откъсна веещите се парчета с пръсти и зъби. Разтръска я добре и изтърка най-мръсните части, преди отново да я облече. Оголваше краката й от коленете надолу, но нямаше какво да се прави. Използва парчетата от робата, за да оформи дълга плитка. Вчеса косата си с пръсти, доколкото можа, след което използва сплетения плат като лента, с която да обвие главата си. Надяваше се, че като покрие косата си, ще изглежда по-голяма и че ще скрие по-голямата част от белега си. В стомната имаше малко вода. Малта използва късче плат, за да забърше лицето и ръцете си, а след това и краката и стъпалата си.

С горчива усмивка си спомни колко внимателно се бе подготвяла за представителния бал и колко се бе измъчвала заради преправената си рокля и пантофки.

— Поведение и осанка — я бе посъветвала тогава Рейч. — Вярвай, че си красива, и всички други ще направят същото. — Не бе могла да повярва на робинята. Сега думите й бяха единствената й надежда.

Щом направи всичко, което можа, тя се овладя. Изправи се, вдигни глава. Представи си малки брокатени пантофки на краката си, пръстени по ръцете и корона от цветенца на главата си. Впери гневен поглед във вратата и се обърна твърдо към нея:

— Ле-фей! — изиска тя от нея. Пое дълбоко дъх, после още един. На третия се отправи към вратата, вдигна резето и излезе.

Отправи се по продълговата пътека, осветена от единствен фенер в отсрещния край. Сенките се мърдаха заедно с пламъка и правеха трудно задържането на царственото й излъчване. Вървеше сред струпан товар. Многообразието му събуди подозренията й. Честните търговски кораби не пренасяха такова голямо разнообразие от стоки, нито пък биха ги натрупали така безразборно. Пирати или мародери, помисли си тя, макар че те вероятно мислеха за себе си по друг начин. Беше ли сатрапът само плячка за тях, която да продадат на онзи, който предложеше най-висока цена? Мисълта почти я върна обратно в стаята. Тогава обаче си каза, че въпреки това тя пак щеше да настоява да се отнасят добре с него. Несъмнено подобна стока щеше да привлече по-добра цена, ако беше в най-доброто възможно състояние.

Малта се изкачи по късата стълба и се озова в стая, пълна с мъже. Вонеше на пот и дим. Наблизо бяха опънати хамаци, някои заети от хъркащи обитатели. В ъгъла един мъж кърпеше платнени панталони. Други трима седяха около щайга, по която бяха разпилели гвоздеи за игра. Щом влезе, всички се обърнаха, за да вперят погледи в нея. Един — рус мъж, някъде около нейните години, дръзна да се ухили. Кирливата му раирана риза беше разгърната наполовина на гърдите му. Малта вдигна брадичка и отново си напомни за блестящите пръстени и цветната корона. Не се усмихна, нито извърна поглед. Вместо това се опита да докара неодобрителния поглед на майка си, когато попаднеше на безделничещи работници.

— Ле-фей.

— Лефей? — невярващо попита прошарен стар мъж от игралната маса. Веждите му скочиха към оплешивяващото му теме в удивление. Другият мъж на масата се изкиска.

Малта не позволи изражението на лицето й да се промени. Единствено очите й станаха по-студени.

— Ле-фей! — настоя тя.

С въздишка и свиване на рамене, русият мъж се изправи. Докато се приближаваше към нея, тя се насили да отстоява позицията си. Трябваше да погледне нагоре, за да срещне очите му. Беше трудно да поддържа внушителността си. Той понечи да хване ръката й, но тя презрително го перна. С искрящи очи, тя допря два пръста до гръдта си.

— На сатрапа — каза му студено. — Ле-фей. Веднага! — сопна се, без да се интересува дали я разбират, или не. Русият мъж погледна назад към другарите си и сви рамене, но не се опита отново да я докосне. Вместо това посочи покрай нея. С махване на ръката си му посочи, че той трябва да води. Не мислеше, че ще понесе някой да стои зад нея.

Мъжът бързо я преведе през кораба. Една стълба ги отведе нагоре през някакъв люк и върху помитана от вятър палуба. Сетивата й се замаяха от свежия студен въздух и миризмата на солена вода, слънцето потъваше към своя отдих зад куп розовеещи облаци. Сърцето й подскочи. На юг. Корабът ги отвеждаше на юг, към Джамаилия, не на север към Калсид. Имаше ли някаква вероятност някой бингтаунски кораб да ги забележи и да се опита да ги спре? Тя забави ход с надеждата да зърне земя, но морето се сливаше с облаците при хоризонта. Дори не можеше да предположи къде се намираха. Разтегли крачката си, за да настигне водача си.

Той я отведе до висок, загорял мъж, който наставляваше няколко членове на екипажа как да сплитат въжета. Морякът кимна към мъжа, посочи Малта и издърдори нещо, в което Малта различи думата ле-фей. Мъжът плъзна поглед нагоре и надолу по нея по познат начин, но тя му отвърна с надменен взор.

— Какво иска? — попита я той.

Коства й всяко зрънце кураж да отговори.

— Да разговарям с капитана ви. — Предположи, че морякът я е завел при помощника.

— Кажи на мен какво иска. — Имаше тежък акцент, но думите му бяха ясни.

Малта скръсти ръце пред гърдите си.

— Да разговарям с капитана ви. — Говореше бавно и отчетливо сякаш мъжът просто беше глупав.

— Кажи на мен — настоя той.

Беше неин ред да го изгледа от глава до пети.

— В никакъв случай! — тросна се тя. Тръсна глава, извърна се с движение, което двете с Дело бяха репетирали, откакто бяха на девет (то щеше да размята полите на всяка подобаваща рокля), след което закрачи надалеч от тях, като задържа главата си високо вдигната и се опита да вдиша, въпреки лумкащото си сърце. Опитваше се да си спомни през кой люк се бяха качили, когато той извика:

— Чакай!

Тя спря. Бавно извърна глава, за да погледне към него през рамо. Повдигна едната си вежда въпросително.

— Върни се. Заведа те капитан Деяри. — Леко жестикулираше с ръка, за да е сигурен, че го разбира.

Тя го остави да ръкомаха още известно време, преди да се върне с изпълнена с достойнство походка.

Покоите на капитана, поместени на кърмата, бяха прекрасни в сравнение със стаята, която делеше със сатрапа. Имаше голям панорамен прозорец, дебел килим на пода и няколко удобни стола; в стаята се носеше сладката миризма на тютюнев дим и други билки. В единия ъгъл, леглото на капитана можеше да се похвали с добре натъпкан с пера матрак, както и с дебели завивки и дори с дебело покривало от бяла вълна. На един рафт, една на друга се бяха облегнали книги, а няколко стъклени гарафи съдържаха спиртни напитки в различни цветове.

Самият капитан седеше в един от уютните столове, с изпънати напред крака и с книга в ръце. Носеше риза от мека сива вълна над тежки панталони. Дебели чорапи предпазваха краката му от студа; здравите му, мокри ботуши стояха до вратата. Малта копнееше за подобни топли, сухи, чисти дрехи. Той вдигна раздразнено поглед, докато влизаха. При вида й, капитанът изстреля някакъв суров въпрос към помощника. Малта ловко се намеси, преди мъжът да успее да отговори.

— Деяри Ле-фей. Дойдох по желание на милостивия сатрап Косго да ви предложа възможност да поправите грешките си, преди да станат непоправими. — Тя срещна взора му със студен поглед и зачака.

Той я остави да чака. В нея се надигна вледеняваща увереност — беше сбъркала. Щеше да нареди да я убият и да я хвърли зад борда. Позволи до лицето й да достигне единствено на студенината. Скъпоценности по пръстите й, корона от цветчета, не, от плътно злато на челото й. Беше тежка. Тя повдигна брадичка, за да понесе теглото й и се загледа в бледите очи на мъжа.

— Милостивият сатрап Косго — вяло отвърна най-накрая мъжът. Думите му бяха ясни, без следа от акцент.

Малта кима едва забележимо в потвърждение.

— Той е по-търпелив от повечето мъже. Когато първоначално се качихме на борда, той извини липсата ви на учтивост спрямо него. Несъмнено, каза ми, капитанът е зает с всички тези мъже, които прие на борда. Има да чуе доклади и да обмисли решения. Виждате ли, сатрапът знае какво е да се командва. Каза ми: „Сдръж раздразнението си от тази обида към мен. Когато има време да подготви подобаващо посрещане, лефей ще изпрати пратеник до тази мизерна каюта, отличаваща се с малко от животинска дупка, която ми е осигурил.“ Дните си минаваха, а той ви намираше извинение след извинение. Може би бяхте болен; може би не искахте да го смущавате, докато възстановява силите си. Може би не бяхте запознат напълно с честта, която трябва да му се окаже.

— Като мъж, не се интересува особено от личните си неудобства. Какво е един гол под или некачествената храна в сравнение с трудностите, които изтърпя в Дъждовните земи? Въпреки това, като негов верен служител, аз съм обидена заради него. Той великодушно предполага, че сте му предложили най-доброто, което сте могли. — Тя направи пауза и бавно огледа стаята. — В Джамаилия от това ще излезе страшна история — тихо разсъди тя сякаш за себе си.

Капитанът се вдигна на крака. Нервно потърка носа си отстрани, после махна с ръка да освободи помощника, който все още стоеше до вратата. Мъжът се изниза незабавно и вратата се затвори плътно след него. Малта можеше да подуши острата миризма на внезапно избила пот, но външно капитанът изглеждаше спокоен.

— Историята беше толкова невероятна, че не й придадох почти никаква достоверност. Този мъж наистина е сатрапът на цяла Джамаилия?

Тя рискува. Всякаква любезност изчезна от лицето й, докато снижаваше глас, за да отправи обвинение.

— Знаете, че е той. Да претендирате за неведение относно позицията му е жалко извинение, сър.

— И тогава предполагам, че вие сте дама от неговия двор?

Тя посрещна сарказма му открито.

— Разбира се, че не. Акцентът ми е от Бингтаун, както съм убедена, че знаете. Аз съм най-смирената от слугите му и за мен е чест да му служа в този момент на нужда. Напълно съм наясно, че съм недостойна. — Тя рискува отново. — Кончината на съветничката му Кеки на борда на калсидската галера дълбоко го опечали. Не че обвинява капитана на галерата. Но несъмнено ако първо съветничката му, а след това и самият сатрап умре в ръцете на калсидци, това няма да говори добре за гостоприемството ви. — И добави изключително тихо: — В някои кръгове дори може да се сметне за политическо стремление.

— Ако някой въобще чуе за това — тежко отбеляза капитанът. Малта се зачуди дали не е прекалила. Последвалият му въпрос обаче й вдъхна нови сили. — Какво изобщо правехте нагоре по реката?

Тя се усмихна загадъчно.

— Не ми е работа да разгласявам тайните на Дъждовните земи. Ако желаете да научите повече, вероятно сатрапът би склонил да ви просветли. — Косго знаеше твърде малко за Дъждовните земи, за да издаде нещо съществено. Тя издиша. — Или пък не. Защо да споделя подобни тайни с човек, който се е отнесъл така позорно към него? За някого, който уж му е съюзник, се представихте като лош домакин. Или сме ваши пленници и в действителност, освен в настоящите условия? Нима единствената причина, поради която ни държите, е да ни продадете сякаш сте обикновен пират?

Прямотата на въпроса й го разтърси.

— Аз… разбира се, че не, не сте пленници. — Той вирна брадичка. — Ако той беше заложник, щях ли да го карам с цялата си бързина към Джамаилия?

— Където да бъде продаден на онзи, който предложи най-висока цена? — сухо попита Малта. Капитанът пое остро и ядосано дъх, но тя продължи, преди той да успее да заговори: — Разбира се, няма как да не съществува подобно изкушение. Само глупак би пропуснал тази възможност в разгара на настоящите безредици. Но един мъдър мъж ще знае за легендарната щедрост на сатрапа към приятелите му. Докато щедрите дарове на мъж, който ти плаща кървави пари, носи със себе си позора и унижението си. — Тя леко килна глава. — Ще бъдете ли средство за скрепяването на дружбата между Калсид и Джамаилия? Или завинаги ще утвърдите репутацията на калсидците като изменници, които продават съюзниците си?

Думите й бяха последвани от продължителна тишина.

— Говориш като бингтаунска Търговка. Само че Търговците винаги са недолюбвали Калсид. Какъв е твоят интерес в това?

Животът ми, идиот такъв. Малта престорено се шокира от изненада.

— Искате да знаете какъв е интересът на една жена, сър? Тогава ще ви кажа: баща ми е от Калсид, сър. Но, разбира се, в случая моят интерес е без значение. Единственият интерес, с който се съобразявам, е този на сатрапа. — Тя сведе почтително глава.

Последните й думи бяха като пепел в устата й. В последвалата тишина Малта наблюдава внимателната работа на ума на мъжа. Той нямаше какво да губи, ако се отнесеше добре със сатрапа. Жив и здрав заложник със сигурност щеше да донесе повече, отколкото такъв на ръба на смъртта. А благодарността на сатрапа можеше да струва повече от онова, което щеше да изстиска от благородниците му в замяна на връщането му.

— Можеш да си вървиш — отсечено я освободи мъжът.

— Както желаете, убедена съм — промълви Малта, подправила покорството си със сарказъм. Жената на сатрапа не биваше да е твърде смирена. Кеки й беше показала това. Тя сведе сериозно глава, но после, вместо да излезе заднишком от стаята, му обърна гръб. Нека го приема както си иска.

Щом пристъпи навън в хладния вечерен вятър, й се зави свят, но тя се насили да остане изправена. Беше изтощена. Още веднъж повдигна глава под тежестта на въображаемата си корона. Не се забърза. Откри правилния люк и се спусна в смрадливите дълбини на кораба. Докато подминаваше помещенията на екипажа, се престори, че не забелязва никого от мъжете, а те от своя страна прекъснаха всякакви разговори и се загледаха след нея.

Малта достигна каютата, затвори вратата след себе си, прекоси разстоянието до леглото и разтреперано се свлече на колене пред него. Добре беше, че това рухване пасваше на ролята, която трябваше да продължи да играе.

— Върнах се, възвишени — каза тихо. — Добре ли си?

— Добре? Уморен съм от глад и жена ми надува главата — озъби се сатрапът.

— О. Разбирам. Е, великолепни, имам надежда, че подобрих положението ни.

— Ти? Съмнявам се.

Малта сведе чело към коленете си и поседя така, потръпваща, за момент. Тъкмо беше решила, че се е провалила, когато на вратата се почука. Това трябваше да е корабният юнга с вечерята им. Принуди се да стане и да отвори, вместо само да му нареди да влезе.

Трима яки моряци стояха зад помощника. Той се поклони сковано.

— Тази вечер споделите трапезата на ле-фей. Вие, за вас, измиете, облечете. — Това послание, изглежда, затрудни речника му, но той посочи с жест мъжете, носещи кофи с вода, от които се надигаше пара, и куп с дрехи. Тя отбеляза, че част от одеянията бяха женски. Беше го убедила и в собствения си статус. С усилие удържа доволството и триумфа от лицето си.

— Ако това удовлетворява сатрапа — отвърна спокойно и с жест ги покани да внесат всичко вътре.

 

 

— Какво ще правиш? — осмели се да попита Уинтроу кораба. Хладният нощен вятър вееше покрай тях. Момчето стоеше на бака, обвило ръце около себе си против студа. Напредваха бързо обратно към Заграба. Ако можеше, Уинтроу би усмирил вятъра, би забавил кораба, би направил всичко, за да спечели време да помисли.

Морето не беше тъмно. Върховете на вълните улавяха лунната светлина и я понасяха със себе си. Светлината на звездите нежно се къдреше и се отразяваше от гърбовете на змиите, които се надигаха като хълмчета от водата до тях. Очите им сияеха в меки цветове — мед, сребро, топло злато, злокобно розово и синьо, като нощни морски цветя. Уинтроу имаше усещането, че го наблюдаваха винаги щом излезете на бака. Вероятно беше така. Като отговор на мисълта му, една глава се надигна от водата. Не можеше да бъде сигурен в мрака, но си помисли, че беше зелено-златната змия от плажа на Чуждите. За времето на три вдишвания тя запази позицията си до кораба, загледана в Уинтроу. Познавам те, двукраки, прошепна в съзнанието му, но той не можа да реши дали говореше на него, или само си спомняше гласа й от плажа.

— Какво ще правя? — лениво го подразни корабът.

Можеше да го смаже когато си поиска. Уинтроу избута безполезните си страхове настрана.

— Знаеш какво имам предвид. Алтея и Брашън ни търсят. Може да ни причакват някъде близо до Заграба или може просто да ни се изпречат на пътя в пристанището. Какво ще направиш — ти и змиите ти?

— А, това. Е. — Фигурата се облегна назад към него. Тъмните й къдрици се заизвиваха като гнездо усойници. Постави ръка от едната страна на устата си сякаш искаше да сподели някаква тайна с него. Шепотът й обаче беше силен, престорен шепот, предназначен за Кенит, докато стъпваше потропвайки на палубата.

— Ще направя каквото пожелая. — Тя се усмихна покрай Уинтроу към пирата. — Добър вечер, скъпи мой.

— Добър вечер и попътен вятър, прелестна — отвърна Кенит. Той се облегна на парапета и докосна огромната ръка, която корабът протегна към него в поздрав. След това, със зъби, белеещи се на лунната светлина като на змия, се усмихна на Уинтроу. — Добър вечер, Уинтроу. Надявам се, че си добре. По-рано, когато напусна каютата ми, изглеждаше малко блед.

— Не съм добре — равно отговори Уинтроу. Погледна към Кенит и сърцето му се качи в гърлото. — Разкъсван съм, не мога да спя от страховете, които ме измъчват. — Той върна погледа си обратно върху кораба. — Моля те, не се отнасяй така пренебрежително към мен. Говорим за нашето семейство. Алтея е моя леля и твоя дългогодишна спътница. Помисли, корабе! Тя постави елемента в теб и те приветства, когато се събуди. Не го ли помниш?

— Чудесно помня, че скоро след това тя ме изостави и позволи на Кайл да ме превърне в робски кораб. — Мълния изви едната си вежда. — Ако това бяха твоите последни спомени за нея, как щеше ти да реагираш на името й?

Уинтроу стисна юмруци до тялото си. Нямаше да бъде отклонен от въпроса си.

— Но какво ще правим? Тя си остава част от нашето семейство!

— Нашето? Какво е това „нашето“? Да не би отново да ме бъркаш с Вивачия? Скъпо момче, между нас няма „ние“ и „наше“. Има теб, има и мен. Когато аз говоря за „ние“ и „наше“ нямам предвид теб. — Очите й пробягаха гальовно по Кенит.

Уинтроу се инатеше.

— Отказвам да повярвам, че в теб няма нищо от Вивачия. Иначе как би могла да изпитваш подобна горчивина от спомените, които помниш?

— Ах — промърмори с въздишка корабът. — Пак ли се връщаме на това?

— Опасявам се, че да — утешително й отвърна Кенит. — Хайде, Уинтроу, недей да ме гледаш така. Бъди честен с мен, момче. Какво очакваш да направим? Да предадем Мълния обратно на Алтея, за да предпазим чувствата ти? Къде е предаността ти към мен в това?

Уинтроу бавно се приближи към парапета, за да застане до Кенит. Накрая заговори:

— Предаността ми ти принадлежи, Кенит. Знаеш го. Мисля, че го знаеше още преди да го призная пред себе си. Ако не разполагаше с предаността ми, в момента нямаше да ми е толкова трудно.

Пиратът изглеждаше истински трогнат от признанието му. Той постави ръка върху рамото на Уинтроу. За известно време и двамата мълчаха.

— Ти, скъпо мое момче, си толкова млад. Трябва да оповестиш гласно какво искаш. — Гласът на Кенит не беше нищо повече от шепот.

Уинтроу се извърна изненадано към него. Кенит се взираше напред в нощта сякаш не беше проговорил. Уинтроу си пое въздух и с усилие вкара ред в мислите си.

— Това, което искам от двама ви, е Алтея да не бъде наранена. Тя е сестра на майка ми, кръв от кръвта ми, и истинско семейство на кораба. Мълния може да отрича, но не вярвам, че би могла да гледа как Алтея умира и да остане незасегната от това. — С по-нисък глас добави: — Знам, че аз не бих могъл.

— Кръв от кръвта ти и истинско семейство на кораба — повтори на себе си Кенит. Той стисна леко рамото на Уинтроу. — За себе си обещавам, че и косъм няма да падне от главата й. Корабе?

Фигурата сви грамадните си рамене.

— Каквото казва Кенит. Разбираш ли, аз не изпитвам нищо. Нямам желание нито да я убивам, нито да я оставя да живее.

Уинтроу изпусна облекчена въздишка. Не вярваше, че Мълния не изпитва нищо. Твърде голямо напрежение жужеше през него: не беше възможно всичкото да е негово.

— А екипажът й? — позволи си да попита.

Кенит се засмя и приятелски разтърси рамото му.

— Е, хайде, Уинтроу. Не можем да гарантираме тяхната участ. Ако човек избере да се бие до смърт, какво се предполага да направя, че да го спра? Но както виждаш, напоследък проливаме кръв само когато сме принудени. Помисли за всички кораби, които сме пуснали да продължат по пътя си. Разбира се, робските кораби са друг въпрос. Що се отнася до тях, трябва да остана верен на всички поданици в кралството си — трябва да отидат на дъното. Не можеш да спасиш всички, Уинтроу. Някои хора са решили да бъдат убити от мен много преди да се натъкна на тях. Когато срещнем капитан Трел и Парагон, тогава ще действаме според ситуацията. Сигурен съм, че не би искал нищо повече от нас.

— Предполагам, че не. — Това беше най-доброто, което можеше да направи за тази вечер. Зачуди се дали ако беше бил сам с кораба, щеше да я накара да признае, че все още е свързана с Алтея? Алтея, помисли яростно към кораба. Знам, че я помниш. Тя те събуди от дългия ти сън; приветства завръщането ти към живот. Обичаше те. Можеш ли да обърнеш гръб на такава обич?

През кораба премина тръпка на възбуда, а шумно плискане до нея оповести завръщането на зелено-златната змия. Фигурата се обърна с присвити очи и пръхтящи ноздри, за да впери поглед в Уинтроу. Той се стегна в очакване тя да му причини болка. Вместо това обаче, Кенит го разтърси.

— Достатъчно! — сурово каза на Уинтроу. — Мислиш ли, че не мога да усетя какво й причиняваш? Тя каза, че не изпитва нищо. Приеми го. — После съчувствено побутна рамото му. — Чувствата си отиват, момче. Мълния вече не е тази, която беше за теб. Защо не идеш да потърсиш Ета? Тя като че ли винаги те разведрява.

 

 

Докато Кенит наблюдаваше как Уинтроу прекосява главната палуба, талисманът заговори. Не зашепна и изобщо не се опита да се прикрие от кораба.

— Чувствата си отиват — подигра му се. — Мълния не е тази, която беше. О, да. Убеди се в това, сърце, и ще можеш отново да се разправиш с Парагон. — Внезапно сниши глас в поверителен тон: — Винаги си знаел, че пак ще ти се наложи да се оправяш с него, нали? Първият път, когато слухът за ослепен жив кораб, завърнал се в Бингтаун, те достигна, ти знаеше, че все някога пътищата ви отново ще се пресекат.

— Млъквай! — Яростният изблик на Кенит бе подправен със страх. Под яката, косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Познавам Парагон — изведнъж каза корабът. — По-точно притежавам спомените на Алтея за него. Както и тези на баща й. Ефрън Вестрит не харесваше този кораб. Не искаше дъщеря му да си играе близо до него. Парагон е луд, разбираш ли. Доста луд.

— О, доста луд — приятелски се съгласи талисманът. — Но и кой не би бил, предвид всички спомени, попили в дъските му. Цяло чудо е, че изобщо може да говори. Не си ли съгласен, Кенит? Не беше ли достатъчно да се запрати едно момче в ступор? Няма нужда да му режеш езика, предвид че за три години едва е обелило и дума. О, Игрот вярваше, че тайните му са в безопасност. Всичките му тайни. Но тайните имат навика да излизат наяве.

— Замълчи! — избухна в дрезгав шепот Кенит.

— Да замълча — отрони издяланото магическо дърво от китката му. — Безмълвен като ослепен кораб, плаващ в морето с дъното нагоре. Безмълвен като вик под водата.