Робин Хоб
Съдбовният кораб (5)

Глава трета
Уинтроу

Издяланата глава на фигурата гледаше право напред, докато пореше вълните. Вятърът зад гърба й издуваше платната й и я тласкаше напред. Носът й прорязваше водата и предизвикваше почти постоянни бели пръски. Летящите капки се нижеха по бузите и черните къдрици на Вивачия.

Беше оставила Острова на Чуждите, а после и Бразделин, зад себе си. Сега се носеше на запад, далеч от открития океан, към криещия опасности пролив между Преград и остров Последни. Зад хребета от острови, сред относителната сигурност на Пиратските острови, се намираше закътаният Вътрешен проход.

Пиратският екипаж се движеше оживено сред такелажа й, шест платна се издуваха на вятъра. Капитан Кенит хвана перилото на носа с дългите си пръсти и присви бледосините си очи. Пръските намокриха бялата риза и елегантния му сукнен жакет, но той не забеляза. Също като фигурата той гледаше напред с копнеж сякаш можеше да накара кораба да се движи по-бързо с волята си.

— Уинтроу се нуждае от лечител — внезапно настоя Вивачия и добави печално: — Трябваше да запазим хирурга от Мърморещ. Трябваше да го принудим да дойде с нас. — Тя скръсти ръце на гърдите си и ги обви плътно около себе си. Не погледна назад към Кенит, а се взираше над морето. Челюстта й се стегна здраво.

Пиратският капитан вдиша дълбоко и изтри всякаква следа от раздразнение от гласа си.

— Познавам страховете ти. Но трябва да ги оставиш настрана. И от най-малкото селище ни делят дни. Докато стигнем до някое, Уинтроу или вече ще се оправя, или ще е мъртъв. Даваме най-доброто от себе си в грижите за него, корабе. Сега най-голямата му надежда са собствените му сили. — Със закъснение, той се опита да я утеши. Заговори по-нежно: — Знам, че се притесняваш за момчето. Аз съм също толкова притеснен, колкото и ти. Уповавай се на това, Вивачия. Той диша. Сърцето му бие. Поема вода, сетне я изпикава. Всичко това са признаци на човек, който ще живее. Виждал съм достатъчно ранени мъже, за да знам.

— Така твърдиш. — Думите й бяха резки. — И аз те слушах. Сега те моля ти да ме послушаш. Нараняванията му не са нормални. Простират се по-надълбоко от болка или телесна повреда. Уинтроу не е там, Кенит. Въобще не мога да го почувствам. — Гласът й започна да трепери. — Докато не го почувствам, не мога да му помогна. Не мога да му предложа утеха или сила. Безпомощна съм. Безполезна съм за него.

Кенит с усилие удържа нетърпението си. Зад него, Джола крещеше ядно на мъжете, като ги заплашваше, че ще смъкне кожата от ребрата им, ако не вложеха гърбовете си в работата. Само си пилее дъха, помисли си Кенит. Ако просто го направеше веднъж на един от тях, никога повече нямаше да му се налага да ги заплашва.

Капитанът скръсти ръце пред гърдите си и се опита да сдържи нрава си. Взискателността не беше курс, по който можеше да поеме с кораба. И все пак му беше трудно да обуздае раздразнението си. Притеснението за момчето вече го разяждаше като гангрена. Нуждаеше се от Уинтроу. Знаеше това. Когато мислеше за него, чувстваше почти мистично усещане за връзка. Момчето беше преплетено с късмета и със съдбата му да стане крал. Понякога изглеждаше сякаш Уинтроу беше по-млада, по-невинна версия на самия него, небелязана от суровостта на живота му. Когато мислеше за него по този начин, изпитваше странна нежност. Можеше да го предпази. Щеше да бъде за него ментор, какъвто той самият никога не бе имал. Но за да направи това, трябваше да бъде единственият покровител на момчето. Връзката между него и кораба беше двойна преграда за Кенит. Докато съществуваше, нито корабът, нито момчето щяха да са напълно негови.

Той каза твърдо на Вивачия:

— Знаеш, че момчето е на борда. Ти самата ни настигна и ни спаси. Видя го как бива качван на борда. Мислиш ли, че ще те излъжа и ще кажа, че е жив, ако не беше?

— Не — тежко отвърна тя. — Знам, че не би ме излъгал. Още повече вярвам, че ако беше умрял, щях да разбера. — Тя свирепо заклати глава и тежката й коса полетя с отрицанието й. — Бяхме толкова тясно свързани за толкова дълго. Не мога да ти опиша чувството да знам, че е на борда, и да не го усещам. Сякаш част от мен е била отсечена…

Гласът й затихна. Беше забравила с кого говори. Кенит се облегна по-тежко на импровизираната патерица и почука силно, трикратно по палубата й.

— Мислиш ли, че не мога да разбера как се чувстваш? — попита той.

— Знам, че можеш — призна тя. — Ах, Кенит, това, което не мога да изразя, е колко самотна съм без него. Всеки злокобен сън, всяка зла илюзия, която някога ме е преследвала, се подвизава в краищата на съзнанието ми. Те бръщолевят забързано и ми се подиграват. Лукавият им присмех разяжда усещането ми за това коя съм. — Тя повдигна големите си ръце от магическо дърво и ги притисна към слепоочията си. — Толкова пъти си казвах, че вече не се нуждая от Уинтроу. Знам коя съм. И вярвам, че съм далеч по-значима, отколкото той може да си представи. — Въздъхна раздразнено. — Може да е толкова дразнещ. Изрича банални фрази и размишлява върху теология с мен, докато вече не мога да се закълна, че ще съм по-щастлива без него. Но когато не е с мен и трябва да се изправя срещу това коя съм наистина… — Поклати безмълвно глава.

После започна отново.

— Когато слюнката на змията от лодката попадна върху ръцете ми… — Тя се спря. Заговори отново с променен глас. — Изплашена съм. Изпълва ме ужасяващ страх, Кенит. — Изведнъж се обърна, за да го погледне през голото си рамо. — Боя се от истината, която дебне вътре в мен, Кенит. Боя се от същината на личността си. Имам лице, което показвам на света, но съм толкова повече от това. В мен са затворени други лица. Усещам минало зад моето минало. Ако не се предпазвам от него, боя се, че то ще изскочи навън и ще ме промени изцяло. И в същото време не виждам никакъв смисъл. Как мога да бъда нещо различно от това, което съм сега? Как може да се боя от себе си? Не разбирам как може да чувствам подобно нещо. А ти?

Кенит стегна ръцете си, скръстени на гърдите му, и излъга.

— Мисля, че имаш склонност към полети на фантазията, моя морска лейди. Нищо повече. Може би се чувстваш отчасти виновна. Аз се коря за това, че заведох Уинтроу на Острова на Чуждите и той беше изложен на подобна опасност. Ти вероятно го чувстваш по-остро. Напоследък се държеше отчуждено с него. Знам, че застанах помежду ви. Извини ме, ако не съжалявам за това. Сега, изправена пред възможността да го изгубиш, оценяваш влиянието, което ти оказва. Чудиш се какво ще се случи с теб, ако той умре. Или си тръгне.

Кенит поклати глава и й се усмихна накриво.

— Опасявам се, че все още не ми вярваш. Казах ти, че завинаги ще съм с теб, до края на дните си. И все пак ти продължаваш да го смяташ за единствения достоен за твой спътник. — Кенит замълча, след което се осмели на ход, чрез който да провери реакцията й. — Мисля, че трябва да използваме това време, за да се подготвим за момента, в който Уинтроу ни напусне. Колкото и да сме привързани към него, и двамата знаем, че сърцето му не е тук, а в неговия манастир. Ще дойде време, когато, ако наистина го обичаме, ще трябва да го оставим да си върви. Не си ли съгласна?

Вивачия се обърна, за да се загледа над морето.

— Предполагам.

— Мое прекрасно водно цвете, защо не можеш да ми позволиш да заема мястото му?

— Кръвта е памет — тъжно каза Вивачия. — Двамата с Уинтроу споделяме и кръв, и спомени.

Въпреки че беше болезнено, тъй като всеки негов крайник крещеше, Кенит бавно се наведе към палубата й. Постави дланта си върху кървавото петно, което все още запазваше очертанията на бедрото и крака му.

— Моята кръв — тихо каза той. — Аз лежах тук, докато кракът ми беше отделян от тялото ми. Кръвта ми попи в теб. Знам, че тогава ти сподели спомени и с мен.

— Така е. Както и когато умря. Но… — Тя се спря, след което се оплака: — Дори в безсъзнание, ти се скри от мен. Сподели само това, което избра да разкриеш, Кенит. Останалата част от теб е забулена в мистерия и сянка и отрича съществуването на тези спомени. — Тя поклати масивната си глава. — Обичам те, Кенит, но не те познавам. Не както се познаваме двамата с Уинтроу. Притежавам спомените на три поколения от семейната му линия. Неговата кръв също се е пропила в мен. Ние сме като две дървета, изникнали от един корен. — Тя внезапно пое дъх. — Не те познавам — повтори. — Ако те познавах истински, щях да разбера какво се случи, когато се върнахте от Острова на Чуждите. Сякаш самите ветрове и морето се подчиняваха на заповедите ти. Змия се поклони пред волята ти. Не разбирам как това е възможно и все пак бях негов свидетел. А ти не изглеждаш склонен да ми обясниш. — Запита го много тихо: — Как да дам доверието си на човек, който не се доверява на мен?

За известно време тишината се носеше на вятъра.

— Разбирам — тягостно отвърна Кенит. Застана на коляно и трудоемко се изкатери по патерицата си, за да се изправи. Беше го наранила и той избра да й го покаже. — Всичко, което мога да ти кажа, е, че още не е настъпил моментът да се разкрия пред теб. Надявах се, че ме обичаш достатъчно, за да си търпелива. Ти попари тази надежда. И все пак се надявам да ме познаваш достатъчно, за да повярваш на думите ми. Уинтроу не е мъртъв. Показва признаци на подобрение. Веднъж щом се оправи, не се съмнявам, че ще дойде при теб. И тогава аз няма да заставам между вас.

— Кенит! — извика тя след него, но пиратът се отдалечаваше бавно, куцукайки. Достигнал късата стълба, водеща от бака към главната палуба, той трябваше неумело да се спусне по нея. Остави патерицата си на пода и задрапа с тялото си по стълбата. Тя създаваше затруднения за човек с един крак, но той ги преодоля без помощ. Ета, която трябваше да е до него и да му помага, се грижеше за Уинтроу. Предполагаше, че вече и тя предпочита компанията на момчето пред неговата. Никой, изглежда, не се интересуваше от изтощението му, причинено от усилията му на Острова на Чуждите. Въпреки топлото време, бе започнал да кашля заради дългото им, стремително плуване. Всеки мускул и става го боляха, но никой не му предложи съчувствие или утеха, тъй като Уинтроу беше ранен, кожата му беше свалена от тялото, попарена от отровата на морската змия. Уинтроу. Той беше всичко, от което Ета и Вивачия се интересуваха.

— О! Горкият пират. Горкият, жалък, разлюбен Кенит.

Думите бяха саркастично провлачени от малко гласче. То идваше от издълбания талисман, който носеше около китката си. Дори нямаше да чуе тихия, тънък глас, ако не се спускаше по стълбата, с ръка, хванала стъпалото пред лицето му. Кракът му достигна долната палуба. Той се задържа за стълбата с една ръка, докато оправяше палтото си и прибираше дантелата, измъкнала се от маншетите му. В него гореше гняв. Даже и талисманът от магическо дърво, който бе направил, за да му носи късмет, се бе обърнал срещу него. Собственото му лице, издялано в миниатюра, го засипваше с подигравки. Замисли се за заплаха, подходяща за отвратителния малък нещастник.

Повдигна ръка, за да приглади извивката на мустака си. Личицето се приближи до устата му и той отбеляза тихо:

— Магическото дърво гори.

— Както и плътта — отвърна тънкото гласче. — Ти и аз сме здраво свързани, както е Вивачия с Уинтроу. Искаш ли да изпиташ тази връзка? Вече загуби крак. Би ли искал да опиташ живот без очи?

Думите на талисмана предизвикаха ледени тръпки по гърба на пирата. Колко ли знаеше?

— Ех, Кенит, малко тайни може да има между такива като нас. Малко — отговори то не на думите, а на мислите му. Наистина ли знаеше какво си мисли, или налучкваше проницателно?

— Ето една тайна, която мога да споделя с Вивачия — продължи безмилостно фигурката. — Мога да й кажа, че ти самият нямаш представа какво се случи по време на спасяването; че след като възбудата ти премина, ти страхливо се сви в леглото си и затрепери като дете, докато Ета се грижеше за Уинтроу. — Спря се. — Може би Ета ще го сметне за забавно.

Нехаен поглед към китката му показа язвителната гримаса на личицето. Кенит потисна смущението си. Нямаше да удостои малкото злонраво нещо с отговор. Взе патерицата си и чевръсто се отмести от пътя на група мъже, бързащи да оправят платно, което не отговаряше на изискванията на Джола.

Какво бе станало, докато напускаха Острова на Чуждите? Бурята се беше вихрила около тях и Уинтроу бе изпаднал в безсъзнание, вероятно умиращ, на пода на корабната лодка. Кенит се беше разгневил на съдбата, която се опитваше да открадне бъдещето му толкова близо до неговото реализиране. Бе стоял прав в лодката, за да размаха юмрук и да забрани на морето да го удави и на ветровете да му се противопоставят. Не само че го бяха послушали, но и змията от острова се бе надигнала от дълбините, за да събере лодката и кораба. Той издиша рязко и отказа да се поддаде на лековерния страх. Достатъчно тежко беше, че собственият му екипаж го възхваляваше и свеждаше изпълнени с ужас очи при най-малкото му възражение. Дори Ета трепереше от страх под допира му и му говореше с наведени очи. Понякога се връщаше към фамилиарниченето само за да се втрещи от себе си, след като осъзнаеше какво е направила. Само корабът се държеше все така безстрашно с него. Сега бе разкрила, че чудото му е поставило нова преграда между тях. Той отказа да се поддаде на суеверието им. Каквото и да се беше случило, трябваше да го приеме и да продължи, както беше правил винаги.

Командването на кораб изискваше от капитана винаги да води откъснат живот. Никой не можеше да се сприятелява с него. Кенит винаги се бе наслаждавал на уединението, което му носеше командният пост. Откакто Соркор бе поел управлението на Мариета, бе изгубил част от почтителното си отношение към Кенит. Инцидентът с бурята отново твърдо бе поставил Кенит над Соркор. Сега бившият му заместник-капитан го гледаше с благоговение. Притесняваше го не толкова въздигнатостта на всеобщата им почит, а знанието, че падането от този пиедестал ще го довърши. И най-малката грешка вече можеше да го принизи в очите им. Трябваше да е по-внимателен от преди. Пътят, по който бе поел, ставаше все по-тесен и стръмен. Сложи обичайната си лека усмивка на лицето си. Никой нямаше да види опасенията му. Той се отправи към каютата на Уинтроу.

 

 

— Уинтроу? Ето ти вода. Пий.

Ета стисна малка гъба над устните му. От нея паднаха ситни капчици. Тя гледаше тревожно как мехурестите му устни се отварят, за да поемат водата. Дебелият му език се размърда в устата му и тя го видя да преглъща. Последва бърза глътка въздух.

— Така по-добре ли е? Искаш ли още?

Наведе се по-близо и се вгледа в лицето му сякаш можеше с волята си да изтръгне отговор. Щеше да приеме всичко: потрепване на клепач, разширяване на ноздра. Нямаше нищо. Отново натопи гъбата.

— Ей сега идва още вода — увери го тя и отпрати нова тънка струйка в устата му. Той отново преглътна.

Още три пъти му даде вода. Последният път тя се стече по насинената му буза. Попи я внимателно. Заедно с нея падна и кожа. Облегна се назад в стола до койката му и го огледа уморено. Не можеше да прецени дали жаждата му беше утолена, или беше твърде изморен, за да преглътне повече. Преброи утешенията си. Беше жив. Дишаше, пиеше. Опита се да си изгради надежда върху всичко това. Пусна гъбата обратно в тавичката с вода. За момент огледа собствените си ръце. Беше ги опарила по време на спасяването на Уинтроу, тъй като го беше задържала, за да го предпази от удавяне, и змийската слюнка по дрехите му се бе отъркала в нея, оставяйки блестящи, червени участъци, които бяха чувствителни към топло и студено. И слюнката беше предизвикала такива поражения едва след като бе изхабила по-голямата част от силата си върху дрехите и кожата на Уинтроу.

Дрехите му бяха разядени до нищо и никакви дрипи. После, както топлата вода разтапя леда, слюнката бе разяла плътта му. Ръцете му бяха понесли най-големите щети, но пръски бяха помрачили и лицето му. Киселината бе достигнала и моряшката му опашка, оставила неравни фъндъци черна коса да висят от главата му. Тя бе подстригала остатъка от косата, за да не попада в раните му. Остриганият му скалп го караше да изглежда още по-млад.

На някои места пораженията не изглеждаха по-лоши от изгаряния от слънцето; на други, кървяща тъкан блестеше влажно до загоряла и здрава кожа. Чертите му бяха изкривени от подуване, придавайки на очите му вид на цепки под издадените му вежди. Пръстите му бяха като наденици. Дъхът му излизаше влажно. Сълзящата му плът залепваше по ленените чаршафи. Подозираше, че изпитва остра болка, но той даваше малко признаци за това. Беше толкова неотзивчив, че тя се страхуваше, че умира.

Стисна здраво очи. Ако той умреше, това щеше да събуди цялата болка, която се бе научила да загърбва. Беше толкова чудовищно нечестно да го изгуби толкова скоро, след като бе започнала да му вярва. Беше я научил да чете. Тя го беше научила да се бие. Завистливо се бе състезавала с него за вниманието на Кенит. Някак през това време бе започнала да го смята за приятел. Как бе допуснала да е толкова невнимателна? Защо си беше позволила подобна слабост?

Беше го опознала по-добре от всеки друг на борда. За Кенит Уинтроу бе проява на късмета и предзнаменование за успеха му, макар че ценеше момчето и може би дори го обичаше по своя не особено охотен начин. Екипажът го приемаше — отначало без желание, но с почти родителска гордост, откакто кроткото момче бе отстояло позицията си при Заграба с меч в ръка и бе огласило подкрепата си за Кенит като крал. Спътниците му бяха очаквали с нетърпение разходката му до Плажа на съкровищата, сигурни, че каквото и да откриеше, щеше да е поличба за предстоящото величие на Кенит. Дори Соркор бе започнал да зачита Уинтроу с търпимост и привързаност. Никой обаче не го познаваше колкото нея. Щяха да тъжат, ако умреше, но Ета щеше да е съкрушена.

Избута собствените си чувства настрана. Те не бяха важни. Жизненоважният въпрос беше как смъртта на Уинтроу ще се отрази на Кенит? Не можеше да отгатне. Преди пет дни щеше да се закълне, че познава пирата толкова добре, колкото всеки друг. Не че претендираше да знае всяка негова тайна. Той беше самотен човек и мотивите му често я озадачаваха. Въпреки това се отнасяше любезно към нея, че дори и повече от любезно. Знаеше, че го обича. Това й стигаше; не се нуждаеше от любов в замяна. Той беше Кенит и това беше всичко, което искаше от него.

Бе слушала със снизходителен скептицизъм как Уинтроу срамежливо бе започнал да споделя спекулациите си. Първоначалното му недоверие спрямо Кенит постепенно бе прераснало в убеждението, че капитанът е избран от Са, за да осъществи някаква велика орис. Беше подозирала, че Кенит си играе с наивността на момчето, насърчавайки възгледите му само за да може да го включи в собствените си начинания. Колкото и привързана да беше към Кенит, вярваше, че е способен на подобни заблуди. Това не я караше да уважава мъжа си по-малко само защото беше готов да направи каквото е нужно, за да постигне целите си.

Но това беше, преди да види как Кенит повдига ръце и повишава глас, за да обуздае буря и да контролира морска змия. От този момент се бе почувствала сякаш мъжът, когото обичаше, й беше отнет и подменен с друг. И не само тя се чувстваше така. Екипажът, който щеше да последва капитан Кенит към всякаква кървава смърт, сега замлъкваше, щом той се приближеше, и почти се свиваше от страх при пряка негова заповед. Кенит почти не забелязваше. Това беше странното. Изглежда, приемаше стореното от него и очакваше същото и от другите. Говореше с нея сякаш нищо не се беше променило. Шокиращо беше, че я докосваше както преди. Тя не бе достойна да бъде докосвана от такова създание, но и не смееше да му откаже. Коя беше тя, че да поставя под въпрос волята на такъв като него?

Какво беше той?

Дойдоха й думи, на които преди би се присмяла. Докоснат от бога. Обичан от Са. Предопределен. Предречен. Избран от съдбата. Искаше й се да се засмее и да отхвърли подобни измислици, но не можеше. От самото начало Кенит не беше приличал на никой мъж, когото бе познавала. Правилата, изглежда, никога не важаха за него. Беше успял там, където всеки друг мъж би се провалил, беше постигнал невъзможното безпроблемно. Задачите, които си беше поставил, я объркваха. Големината на амбициите му я изумяваше. Нима не беше хванал бингтаунски жив кораб? Кой друг беше оцелял от нападение на морска змия? Кой, освен Кенит, можеше да накара сбирщината от селища на Пиратските острови да започнат да мисля за себе си като за предни постове на обширно владение, полагащото се на Кенит кралство?

Какъв мъж таеше такива мечти, камо ли пък да успее да ги осъществи?

Такива мисли я караха да усеща липсата на Уинтроу още по-остро. Ако беше буден, той можеше да й помогне да разбере. Макар че беше млад, бе прекарал почти целия си живот, обучавайки се в манастир. Когато го беше срещнала за първи път, го бе презряла заради възпитаните му порядки и благи маниери. Сега й се искаше да може да се обърне към него относно съмненията си. Думи като съдба, орис и поличба се отронваха от устата му така лесно, както проклятията от нейната. Идващи от него, такива думи звучаха правдоподобно.

Хвана се, че си играе с малката торбичка, която носеше около врата си. Отвори я с въздишка и за пореден път извади малката фигурка. Беше я намерила в ботуша си, заедно с известно количество пясък и варовикови черупки, след като избягаха от Острова на Чуждите. Беше попитала Кенит какво може да означава подобна поличба от Плажа на съкровищата, а той й беше отвърнал, че вече знае. Този отговор я беше изплашил повече от всяко злокобно пророчество, което би могъл да изрече.

— Но наистина не знам — каза меко на Уинтроу. Куклата едва изпълваше дланта й. Усещаше я като слонова кост, но беше оцветена точно като розова бебешка кожа. Свитото спящо пеленаче имаше малки, перфектни мигли на бузите си, уши като дребни миди и навита около него змийска опашка. Бързо се затопли в ръката й, а плавните контури на телцето молеха да бъдат докоснати. Показалецът й проследи извивката на гръбнака.

— Прилича ми на бебе. Но какво може да означава това за мен? — Тя снижи глас и заговори по-уверено сякаш юношата можеше да я чуе. — Кенит спомена за бебе веднъж. Попита ме дали бих родила дете, ако поиска това от мен. Казах му, че разбира се, че ще го направя. Това ли означава? Кенит ще ме помоли да родя детето му?

Ръката й се отклони към плоския корем. През блузата пръстите й докоснаха малка подутина. За пъпа й беше закачен талисман от магическо дърво във формата на череп, за да я предпазва от болести и бременност.

— Уинтроу, страх ме е. Боя се, че няма да мога да осъществя подобни мечти. Ами ако го проваля? Какво ще правя тогава?

— Няма да поискам от теб нещо, което не е по силите ти.

Със стреснат вик Ета скочи на крака. Тя се обърна и откри Кенит да стои на прага на отворената врата. Покри устата си с ръка.

— Не те чух — извини се виновно.

— Но аз те чух. Момчето ни будно ли е? Уинтроу? — Кенит изкуцука в стаята, за да погледне с надежда неподвижното тяло на Уинтроу.

— Не. Пие вода, но с изключение на това няма никакви признаци на възстановяване. — Ета остана права.

— Но ти все пак му задаваш тези въпроси — спекулативно отбеляза Кенит. Той обърна глава, за да я прониже с поглед.

— Нямам с кого другиго да споделя подобни съмнения — започна тя и после спря. — Имам предвид — започна колебливо, но Кенит я накара да замълчи с нетърпеливо движение на ръката си.

— Знам какво имаше предвид — заяви той и потъна в стола й. Освободи патерицата си и тя я хвана, преди да е паднала на пода. Наведе се напред, за да погледне Уинтроу по-отблизо, смръщил вежди. Пръстите му докоснаха подутото лице на момчето с женска нежност.

— И на мен ми липсват съветите му. — Погали поникналата по главата на Уинтроу коса, след което отдръпна ръката си, отвратен от нейната загрубялост. — Обмислям да го сложа на бака, до фигурата. Тя може да ускори оздравяването му.

— Но… — започна Ета, но задържа езика зад зъбите си и наведе очи.

— Възразяваш? Защо?

— Не исках да…

— Ета! — Кенит изрева името й, карайки я да подскочи. — Спести ми това мрънкане и подмилкване. Ако ти задам въпрос, то е защото искам да говориш, не да ми хленчиш. Защо възразяваш на преместването му там?

Тя преглътна страха си.

— Коричките на раните му са ронливи и влажни. Ако го преместим, може да паднат и да забавят излекуването му. Вятърът и слънцето може да изсушат и напукат суровата кожа още повече.

Кенит гледаше единствено към момчето. Изглеждаше сякаш обмисля думите й.

— Разбирам. Но ще го преместим внимателно и няма да го държим там за дълго. Вивачия се нуждае от уверение, че е още жив, а и мисля, че той ще има нужда от силата й, за да се излекува.

— Сигурна съм, че знаеш по-добре от мен… — заекна тя, но той преряза възражението й:

— Сигурен съм, че е така. Иди викни няколко мъже от екипажа да го преместят. Аз ще изчакам тук.

 

 

Уинтроу плуваше надълбоко, сред мрак и топлина. Някъде далече над него имаше свят на светлина и сянка, на гласове и болка, и допир. Той го избегна. В друго измерение имаше същество, което го търсеше слепешком, викаше го поименно и го залъгваше със спомени. Тя беше по-трудна за отбягване, но решителността му беше непоклатима. Ако го намереше, щеше да последва силна болка и разочарование и за двамата. Докато оставаше дребно, безформено създание, плуващо през мрака, можеше да избегне всичко.

Нещо бе направено на тялото му. Имаше тропане, говорене и суетня. Той се съсредоточи в очакване на болката. Болката имаше силата да го хване и да го задържи. Болката можеше да го извлече до този свят, където имаше тяло и съзнание, и група от спомени, които вървяха с тях. Тук долу беше много по-безопасно.

Само така изглежда. И макар да изглежда така за дълго, рано или късно ще закопнееш за светлина и движение, за вкус, звук и допир. Ако чакаш твърде дълго, може да изгубиш тези неща завинаги.

Този плътен глас бумтеше навсякъде около него — като гърмежа на морска пяна, разбиваща се в скали. Като самият океан, гласът го обърна и прекатури, оглеждайки го от всички страни. Той напразно се опита да се скрие от него. Познаваше го.

— Коя си ти? — настоя той.

Гласът беше развеселен. Коя съм аз? Знаеш коя съм аз, Уинтроу Вестрит. Аз съм това, от което най-много се боиш и от което тя най-много се бои. Аз съм тази, която отбягвате да признаете. Аз съм тази, която отричате и скривате от себе си и един от друг. И въпреки това аз съм част и от двама ви.

Гласът замлъкна в очакване, но той не искаше да изрече думите. Знаеше, че старата назоваваща магия работеше в двете посоки. Да знаеш истинското име на някое същество означаваше да притежаваш силата да го обвържеш. Но назоваването на подобно същество можеше освен това да го направи реално.

Аз съм драцената. Гласът говореше категорично. Вече ме познаваш. И никога нищо няма да е същото.

— Съжалявам, съжалявам — тихо изпелтечи той. — Не знаех. Никой не знаеше. Съжалявам. Толкова много съжалявам.

Не колкото мен. Гласът беше неумолим в огорчението си. Нито колкото тепърва ще съжаляваш.

— Но грешката не е моя! Нямам нищо общо с това!

Не е и моя, но аз съм най-мъчително наказана от всички. Грешката няма място във великата схема на нещата, мъничък. Грешката и вината са безполезни като извинение, след като постъпката е извършена. След като действието е било предприето, всички трябва да изтърпят последствията.

— Но защо си тук долу, толкова надълбоко?

Къде другаде да съм? Къде другаде ми е останало да бъда? Докато си припомня коя съм, твоите спомени се бяха натрупали на много слоеве дълбоко в мен. И все пак съм тук, и тук ще остана, независимо колко дълго ме отричаш. Гласът замлъкна. Независимо колко дълго отричам себе си.

Прониза го болка. Уинтроу се напрегна сред блясък от топлина и светлина, като се бореше да задържи очите си затворени и езика си неподвижен. Какво му причиняваха? Нямаше значение. Нямаше да реагира. Ако мръднеше, ако извикаше, щеше да се наложи да признае, че той е жив, а Вивачия — мъртва. Щеше да се наложи да признае, че е свързан със същество, било мъртво по-дълго, отколкото той беше живял. Беше отвъд зловещо; вцепеняваше го от ужас. Това беше чудото и великолепието на един жив кораб. Той трябваше да е вечно спътник на една смърт. Не искаше да се събуди и да го признае.

Би ли предпочел да останеш тук долу с мен? В гласа на създанието имаше горчиво веселие. Желаеш ли да скиташ в гробницата на моето минало?

— Не. Не, искам да съм свободен.

Свободен?

Уинтроу се поколеба.

— Не искам да знам нищо от това. Искам въобще да не бях част от него.

Ти стана част от него в момента, в който беше заченат. Няма как да отмениш подобно нещо.

— Тогава какво трябва да сторя? — Думите се отрониха от него неизречени. — Не мога да живея с това.

Можеш да умреш, язвително предложи гласът.

— Не искам да умра. — В това поне беше сигурен.

Аз също не исках, безжалостно отбеляза гласът. Но умрях. Колкото и богата да съм на спомени за летене, никога не разгърнах собствените си криле. В името на построяването на този кораб, пашкулът ми ми беше отнет, преди да успея да се излюпя. Те захвърлиха това, което щеше да е тялото ми, на студения каменен под. Всичко, което съм, са спомени — спомени, съхранявани в стените на пашкула ми; спомени, които трябваше да абсорбирам, докато се оформях под топлото лятно слънце. Нямаше как да живея и да раста, освен чрез спомените, които твоят вид ми предложи. Попих каквото ми дадохте, и щом беше достатъчно, оживях. Но не като себе си. Не. Приех формата, която ми наложихте, и отдадох себе си на личността, съставена от очакванията на семейството ти. Вивачия.

Ненадейна промяна в позицията на тялото му поднови физическата му болка. Над него се носеше въздух, топлината на слънцето го докосваше. Дори този допир ожули смъкнатата му кожа. Но най-лош беше гласът, който го викаше със смесица от радост и загриженост.

— Уинтроу? Можеш ли да ме чуеш? Вивачия е. Къде си, какво правиш, та не мога да те усетя?

Почувства как спомените на кораба се протягат към него. Сви се надалече, нежелаещ тя да докосне съзнанието си до неговото. Той се смали, скри се по-надълбоко. Ако го достигнеше, Вивачия щеше да узнае всичко, което той знаеше. Какво щеше да й причини да се изправи пред истинската си същност?

Страхуваш ли се, че това ще я подлуди? Страхуваш ли се, че тя ще завлече и теб? Имаше ожесточено тържество в гласа, докато формираше мисълта — почти като заплаха. Уинтроу изстина от страх. Веднага разбра, че това укритие не е убежище, а капан.

— Вивачия! — яростно извика той, но тялото не му се подчини. Устните не огласиха вика му. Дори мисълта му беше притъпена сред драконовата същност, обгърната, потисната и ограничена. Той се опита да се бори; задушаваше се под тежестта на присъствието й. Държеше го толкова близо, че той не можеше да си спомни как да диша. Сърцето му подскачаше извън ритъм. Болката сякаш го зашлеви, когато тялото му се загърчи в протест. В далечен свят, на обливана от слънцето палуба в безпомощен ужас крещяха гласове. Той се оттегли в неподвижност на тялото и душата, която бе на крачка от мрака на смъртта.

Добре. В гласа имаше удовлетворение. Стой мирно, мъничък. Не се опитвай да ми се противопоставяш и няма да се налага да те убивам. Пауза. Наистина нямам никакво желание да видя който и да е от нас мъртъв. Преплетени сме толкова здраво, че смъртта на един от нас ще е риск за другите. Щеше да го осъзнаеш, ако се беше спрял да помислиш. Давам ти това време сега. Използвай го, за да обмислиш ситуацията ни.

За известно време Уинтроу се съсредоточи само върху оцеляването си. Пое дъх, след което въздухът повторно потръпна през дробовете му. Сърцебиенето му се успокои. Отдалеч долавяше облекчени възклицания. Болката още бушуваше. Опита се да отдръпне съзнанието си от нея, да пренебрегне протестите на тялото си заради сериозните поражения, така че да може да съсредоточи мислите си върху поставения му от драцената проблем.

Той се присви при внезапния проблясък на раздразнение. В името на всичко летящо, никакъв разум ли нямаш? Как същества като теб са успели да оцелеят и да се навъдят по целия свят, след като притежават толкова малко познание за себе си? Не бягай от болката, а си представи как те прави по-силен. Погледни я, глупако! Опитва се да ти каже какво не е наред, за да го оправиш. Нищо чудно, че жизненият ви цикъл е толкова кратък. Не, погледни я! Ето така.

 

 

Мъжете, носили краищата на чаршафа, поддържащ тялото на Уинтроу, го бяха положили внимателно на палубата. Въпреки това Кенит беше забелязал спазъма на нова болка, преминала по лицето на Уинтроу. Предположи, че може да се приеме за добър знак — поне все още реагираше на болка. Щом фигурата му заговори обаче, момчето дори не трепна. Никой от останалите, наобиколили лежащото тяло, не предполагаше колко тревожно беше това за Кенит. Пиратът бе сигурен, че момчето ще реагира на гласа на кораба. Фактът, че не го направи, вероятно означаваше, че смъртта ще го вземе. Кенит вярваше, че има място между живота и смъртта, където тялото на човек не беше нищо повече от нещастно животно, способно единствено на животински реакции. Беше го виждал. Под жестокото управление на Игрот, баща му се беше реял в това състояние с дни. Може би Уинтроу беше там.

Приглушената светлина в каютата бе била милостива. Тук навън, под ярката светлина на деня, Кенит не можеше да си втълпи, че Уинтроу ще се оправи. Всеки грозен детайл от попареното му тяло беше видим. Кратките му спазми бяха обезпокоили влажните корички, които кожата му бе успяла да оформи; от раните се стичаше течност. Уинтроу умираше. Неговото момче пророк, жрецът, който щеше да е неговият гадател, умираше, докато бъдещето на Кенит все още не беше се осъществило. Несправедливостта на случващото се се надигна и задави Кенит. Беше стигнал толкова близо, толкова изключително близо до постигането на мечтата си. Сега, със смъртта на този недорасъл мъж, щеше да загуби всичко. Беше твърде мъчително, за да размишлява върху това. Стисна очи срещу жестокостта на съдбата.

— О, Кенит! — проплака с нисък глас корабът и той разбра, че тя усеща чувствата му толкова добре, колкото нейните собствени. — Не му позволявай да умре! — умоляваше го тя. — Моля те. Ти го спаси от змията и морето. Не можеш ли и сега да го спасиш?

— Тихо! — почти грубо заповяда той. Трябваше да помисли. Ако момчето умреше сега, това щеше да е отрицание на целия досегашен късмет, който бе събрал. Щеше да е по-лошо от урочасване. Кенит не можеше да позволи подобно нещо.

Забравил за събраните мъже, които гледаха съсипаното момче в приглушена тишина, Кенит неловко се отпусна на палубата. Дълго гледа безизразното лице на Уинтроу. Все още нямаше брада и бузата му беше мека. Болеше го сърцето да види красотата на момчето опорочена по такъв начин.

— Уинтроу — повика го нежно. — Момче, аз съм. Кенит. Каза, че ще ме последваш. Са те изпрати да говориш от мое име. Помниш ли? Не можеш да си идеш сега, момче. Не и когато сме толкова близо да постигнем целите си.

Приглушеното мърморене на наблюдаващия екипаж достигаше частично до него. Симпатия, те изпитваха симпатия към него. Почувства леко раздразнение, че можеха да разтълкуват думите му като слабост. Но не, не изпитваха жал. Той погледна нагоре към лицата им и видя само загриженост, не само за Уинтроу, но и за него. Бяха трогнати от вниманието на капитана им към раненото момче. Той въздъхна. Е, ако Уинтроу трябваше да умре, щеше да извлече каквото можеше от това. Погали нежно бузата му.

— Горкото момче — промълви той достатъчно силно, че да бъде чут. — Толкова много болка. Ще е милостиво да те оставя да си идеш, нали?

Той вдигна поглед към Ета. По бузите й открито се стичаха сълзи.

— Опитай отново с водата — меко й заповяда той. — Но не се разочаровай. Сега той е в ръцете на Са.

 

 

Драцената отклони вниманието си. Уинтроу не виждаше с очите си, нито се мяташе в усещането за болка. Вместо това тя насочи вниманието му в посока, която той не си беше представял никога досега. Какво беше болката? Поразени участъци от тялото му, пробив в защитата му срещу външния свят. Преградите имаха нужда от поправяне, поразените участъци трябваше да се премахнат и разпръснат. Нищо не трябваше да застава на пътя на тази задача. Всичките му налични средства трябваше да се вложат в нея. Тялото му го изискваше, а болката беше сигналът, който звучеше в него.

— Уинтроу? — Гласът на Ета прониза вълнистата чернота. — Ето ти вода. — Скоро след това почувства дразнещо гъделичкане на влага върху устните си. Размърда ги, като се задави за момент, докато се опитваше да я избегне. Миг по-късно осъзна грешката си. Тази течност беше необходима за възстановяването на тялото му. Вода, препитание и пълна почивка, необезпокояван от раздвоението, което го затрудняваше.

Слаб натиск върху бузата му. Далечен глас, който познаваше.

— Умри, ако трябва, момче. Но знай, че ме боли. Ех, Уинтроу, ако въобще изпитваш някаква обич към мен, пресегни се и живей. Не захвърляй мечтата, която ти самият предсказа.

Думите се съхраниха в него, за да бъдат обмислени по-късно. Точно сега нямаше време за Кенит. Драцената му показваше нещо — нещо, което беше дотолкова част от Са, че той се чудеше как е могло да бъде вътре в него толкова време и да е останало незабелязано. Функционирането на собственото му тяло се разкриваше пред него. Въздух нашепваше от дробовете му, кръв течеше през крайниците му и всичко принадлежеше на него. Това не беше някаква неконтролируема територия; това беше собственото му тяло. Можеше да го поправи.

Почувства как се успокоява. Неограничавани от напрежение, сега ресурсите на тялото му се стичаха към ранените му части. Познаваше нуждите си. След миг откри отказващите мускули на челюстта и мудния език. Раздвижи устата си.

— Вода — успя да изграчи. Повдигна скованата си ръка в немощен опит да се защити. — Сянка — помоли. Докосването на слънцето и вятъра до наранената му кожа беше мъчително.

— Той проговори! — заликува Ета.

— Капитанът беше — обяви някой. — Издърпа го право от смъртта.

— Самата смърт отстъпва пред Кенит! — оповести друг.

Грубата длан, която толкова нежно докосна бузата му, и силните ръце, които така внимателно повдигнаха главата му и задържаха блажено хладната, капеща купа до устата му, бяха на Кенит.

— Ти си мой, Уинтроу — заяви пиратът.

Уинтроу пи за това.

 

 

Мисля, че можеш да ме чуеш. Помнещата протръби думите, докато плуваше в сянката на сребристия корпус. Успяваше да напредва заедно с кораба. Надушвам те. Усещам те, но не мога да те намеря. Умишлено ли се криеш от мен?

Тя притихна, напрягайки всяко сетиво, за да долови отговор. Нещо, вкусваше нещо във водата, горчива следа като парещи токсини от собствените й жлези. То сълзеше от корабния корпус, ако такова нещо беше възможно. Като че ли чуваше гласове, толкова далечни гласове, че не можеше да различи думите им; единствено, че говореха. Нямаше никакъв смисъл. Змията почти се опасяваше, че полудява. Щеше да е горчива ирония най-накрая да постигне свободата си и в този момент да позволи на лудостта да я победи.

Разтресе се по цялата си дължина и освободи тънка струя от токсини. Коя си ти? — настоя. Къде си? Защо се криеш от мен?

Чакаше отговор. Такъв не дойде. Никой не й отвърна, но беше убедена, че някой слушаше.