Робин Хоб
Съдбовният кораб (33)

Глава тридесет и първа
Разменни монети

Всички очи се насочиха към фигурата. Малта се освободи от прегръдката на Уинтроу. Никой, освен нея, изглежда, не осъзнаваше, че корабът говореше на нея. Вместо това погледите им се обърнаха към сатрапа и отново обратно към кораба. Сатрапът се взираше в движещата се, говореща фигура с удивление, но очите на Малта го подминаха. До него стоеше висок, тъмен мъж с един дървен крак. Красивото му, хладнокръвно лице изразяваше недоволство. До него, увереният вид върху лика на капитан Ред се стопяваше. Мразеше да бъде засенчван. Капитанът погледна към високия мъж и внезапно Малта разбра кой е той. Капитан Кенит, крал на Пиратските острови. Тя се възползва от разсейването, за да го прецени. Реакцията й беше едновременно привличане и недоверие. Както и Род Каерн от Бингтаун, той излъчваше опасност. Някога щеше да го сметне за мистериозен и пленителен. Беше помъдряла. Опасните мъже не бяха нито романтични, нито екзотични; бяха мъже, които можеха да те наранят. Този мъж нямаше да бъде така лесен за манипулиране и убеждаване, както капитан Ред.

— Нима срамежливостта те спира да говориш с мен? — топло я подкани корабът.

Тя отправи отчаян, умоляващ поглед към фигурата. Не искаше мъжът с дървения крак да я сметне за особено важна. Трябваше да е единствено съветник на сатрапа. Дали в очите на Вивачия не пробяга разбиране?

Сатрапът изглеждаше засегнат от увещаващите думи на кораба. Той вярваше, че говори на него.

— Привет, живи корабе — обърна се сковано към нея. Краткият му миг на почуда бе отминал. Малта предположи, че се дължи на това, че през целия му живот го бяха обсипвали с нови и изненадващи подаръци. Никое чудо не го удивляваше за дълго. Благодарността му беше също толкова краткотрайна. Поне изглеждаше, че си помни съвета й: „Не се дръж като затворник, нито като молител.“

Той се обърна към Кенит. Не се поклони, нито го поздрави по какъвто и да е начин.

— Капитан Кенит — обърна се към него той, без да се усмихва. Официалното му признаване на Кенит за крал на Пиратските острови беше едно от условията по договарянето.

Кенит го наблюдаваше със спокойно веселие.

— Сатрап Косго — отвърна фамилиарно Кенит, отсега заявявайки равенство. Погледът на сатрапа се вледени. — Насам — посочи той. Смръщи се леко към Вестритови. — Уинтроу, ела. — На Малта й се стори, че говореше на брат й сякаш беше куче или прислужник.

— Малта! — Студеният глас на сатрапа строго й напомни за задълженията й.

Имаше да поддържа фасада. Точно сега не можеше да бъде сестрата на Уинтроу, нито племенницата на Алтея. Задържа гласа си тих.

— Сега не ме питайте нищо. По-късно трябва да поговорим. Моля ви. Доверете ми се. Не се месете в това, което правя. — Тя отстъпи от тях и те я пуснаха, но очите на Алтея бяха твърди. Уинтроу забърза да изпълни командата на капитана си.

 

 

Докато другите напускаха бака, Алтея попита на глас:

— Как така тя е тук? Какво означава това?

— Тя е твоя племенница — просто отвърна Джек, ококорено загледана след тях.

— Като че това ми дава някакви отговори. Ще сдържа въпросите си и няма да се намесвам не защото тя е такъв източник на мъдри действия, а защото не мога да направя нищо друго. Надявам се, че осъзнава каква коварна змия е Кенит.

— Алтея — изморено я предупреди корабът.

Алтея се извърна към фигурата.

— Защо го поздрави като приятел на драконите? Сатрапът е драконов приятел?

— Не сатрапът — уклончиво отвърна фигурата. — Предпочитам да не говоря за това точно сега.

— Защо? — настоя Алтея.

— Други неща ме безпокоят — отвърна Вивачия.

Алтея въздъхна.

— Твоите змии. Нуждата им да бъдат насочени обратно към мястото за размножаване и придружени нагоре по реката. Все още ми е трудно да мисля за теб като за дракон. — И още по-трудно й беше да приеме, че Вивачия изпитва преданост, отменяща всяка друга. Но ако змиите бяха първи в сърцето й, преди Вестрит, може би предхождаха и Кенит. Алтея детински го възприе като възможен разкол. — Защо просто не го изискаш от Кенит?

— Познаваш ли някого, който реагира добре на изискване?

— Страхуваш се, че ще ти откаже.

Вивачия мълчеше и това мълчание изтръгна Алтея от коловоза на собствените й грижи. Сякаш биваш повдигнат високо върху някоя вълна и изведнъж виждаш много по-надалече. Тя осъзна ограничението на Вивачия, дух на дракон, затворен в тяло от дърво, зависещ от хората, които направляваха платната й, и ветровете, които ги издуваха. Тя внезапно прозря, че имаше множество начини да бъдеш изнасилен. Откритието разби сърцето й. Въпреки това следващите й думи прозвучаха детински в ушите й:

— Ако отново беше моя, щяхме да заминем още днес, на минутата.

— Наистина го мислиш. Благодаря ти за това.

Алтея почти беше забравила, че Джек е там, докато жената не заговори:

— Можеш да го принудиш. Заплаши го, че ще разтвориш прослойките си.

Вивачия се усмихна горчиво.

— Аз не съм лудият Парагон, че безразсъдно да заплашвам целия си екипаж с безумни постъпки на неподчинение. Не. — Алтея почувства въздишката й. — Кенит няма да бъде разколебан чрез заплахи и искания. Дори да имах нужната воля, гордостта му ще го принуди да ми се опълчи. За това трябва да се върна към мъдростта на семейството ти, Алтея. Трябва да се пазаря, без да имам какво да предложа.

Алтея се опита да го обмисли хладнокръвно.

— Първо, какво искаш от него? Второ, какво можем да му предложим?

— Какво искам? Да ме откара обратно до Дъждовната река възможно най-бързо и нагоре по течението й към земите за опашкулване. Да остана там, близо до змиите, цяла зима и да направим всичко по силите си да ги предпазим, докато се излюпят. — Тя се засмя искрено. — Още по-добре би било да имаме ескорт от съдовете му, за да пазят моите бедни, изтощени змии по дългия им път. Но всичко това е в разрив с неговите интереси.

Алтея се почувства глупаво, че не го е прозряла по-рано.

— Ако помогне на змиите, губи ползата от тях. Те ще изчезнат, за да се превърнат в дракони. Ще изгуби мощно средство срещу Джамаилия.

— Мълния-същността твърде охотно излагаше на показ силата си пред него. Тя не предвиди това. — Фигурата поклати глава. — Що се отнася до втория ти въпрос: нямам нищо, което да му предложа и което той вече да не притежава.

— Драконите могат да обещаят, че ще се върнат и ще му помогнат, след като се излюпят — предложи Джек.

Вивачия поклати глава.

— Те не са мои, за да ги обвързвам по този начин. Дори да можех, не бих. Достатъчно лошо е, че трябва да служа на хората, докогато издържи магическото дърво. Няма да обвържа следващото поколение.

Джек отпускащо раздвижи рамене.

— Безполезно е. Няма нищо, което той иска и което вече да не притежава. — Тя се усмихна безрадостно. — Освен Алтея.

Думите й бяха последвани от страшна тишина.

 

 

Точно когато Ета щеше да е от полза, тя не беше на борда, раздразнено си помисли Кенит. Трябваше да поръча всичко сам, тъй като Уинтроу изглеждаше напълно объркан от присъствието на сестра си.

— Приготви столове и маса в стаята за карти. Също така донеси и някаква храна и пиене — инструктира го припряно той.

— Ще му помогна — добродушно предложи услугите си Соркор и тежко се отправи след Уинтроу. Чудесно. Соркор и семейството му бяха изтърпели много в ръцете на сатрапските бирници и робските му господари. В ранните им дни заедно той често беше многоглаголствал пиянски какво точно смята да направи, ако някога докопа самия сатрап. Най-добре беше да не му дава твърде много възможности да се замисля над това точно сега.

Кенит ги последва с ленива крачка, за да даде време на Уинтроу и Соркор да подготвят стаята. Видя, че младата жена поглежда към пънчето и дървения му крак. Малта Вестрит приличаше на баща си. Арогантността на Кайл Хейвън се съдържаше във внимателно премерените приказки и присвитите очи. Той внезапно спря и размаха пънчето си пред нея.

— Една змия го отхапа — уведоми я небрежно. — Опасностите на живота в морето.

Сатрапът отскочи назад — изглеждаше по-стресиран от младата си съветничка. Кенит запази усмивката си съвсем лека. Ах. Беше забравил благородното джамаилско отвращение от физическите недостатъци. Можеше ли да го използва? Капитан Ред бе изложил подробностите по предложението на сатрапа. Примамливо предложение, разсъди весело Кенит, при това едва първото.

Той ги въведе в стаята за карти. Подготовката беше задоволителна. Уинтроу беше сложил тежка покривка и бе добавил сребърни свещници. Сребърният поднос, който държеше, съдържаше съвкупност от бутилки и няколко стъклени кани с алкохолни напитки от Крайюжния остров, все скорошен улов. Бяха приготвени и стъклени чаши, и малки канички, подходящи за разнообразни напитки. Беше подобаващ показ на богатство, без да бъде прекомерно. Кенит беше доволен. Посочи към масата.

— Моля, моля, заповядайте. Уинтроу, бъди така добър да налееш пиенето, а така, добро момче.

Малта Вестрит оглеждаше стаята. Кенит не можа да се сдържи.

— Несъмнено тази стая се е променила от последния път, в който си я виждала, съветничке. Но моля, отпусни се сякаш все още я обитава баща ти.

Това предизвика непредвиден отговор.

— Малта Вестрит не е моя съветничка. Можеш да се обръщаш към нея със Съветник — надменно го уведоми сатрапът.

Още по-интересно обаче беше как Малта пребледня. Тя се замъчи да прогони болката от лицето си.

Слабостта трябваше да се използва. Капитан Ред го беше предупредил, че тя преговаря хитро. Леко разтърсване можеше да отнеме остротата на ума й. Кенит наклони глава в нейна посока и леко сви рамене.

— Жалко, че капитан Хейвън се забърка в търговията с роби. Ако не беше направил този избор, този кораб все още можеше да е негов. Сигурен съм, че си запозната с обещанието ми към моите хора. Ще отърва Пиратските острови от робовладелците. Превземането на Вивачия беше едно от първите ми дела. — Той й се усмихна.

Устата й се раздвижи леко, но мъчителните й въпроси си останаха неогласени.

— Тук сме, за да договорим връщането ми в град Джамаилия — стегнато отбеляза сатрапът. Вече се беше настанил на масата за преговори. Другите си бяха избрали места, но оставаха прави, изчакващи Кенит. Това встъпване в протокол не убягна на пирата.

— Разбира се — широко се усмихна Кенит. Той докуцука до челото на масата. — Уинтроу — каза той и момчето послушно издърпа стола и прие патерицата му, след като Кенит седна. — Моля, настанете се — покани ги той и другите заеха местата си. Соркор беше от дясната му страна, а капитан Ред беше до него. Уинтроу зае стола от лявата му страна. Сатрапът и Малта седяха срещу Кенит. Тя си бе възвърнала хладнокръвието. Сплете ръце на масата пред себе си и зачака.

Кенит се настани удобно в стола си.

— Разбира се, баща ти е все още жив и под моя грижа. О, естествено не на този кораб. Кайл Хейвън предизвикваше твърде голяма неприязън сред екипажа. Но е на сигурно там, където е. Ако днес достигнем до благоприятен завършек, може би ще го добавя като подарък за Съветник Малта Вестрит, в смирена благодарност за помощта й в преговорите.

Момчешкото лице на сатрапа почервеня от ярост. Така. Това ги разедини. Малта незабавно го беше потиснала, но надеждата в очите й бе пламнала ярко. Вече имаше интерес да удовлетвори Кенит, вместо да защитава сатрапа.

Тя си пое рязко дъх. Гласът й беше почти овладян.

— Това е изключително мило от ваша страна, капитан Кенит. Но днес моите интереси не са тези на семейството ми. — Опита се да установи зрителен контакт със сатрапа, но той се взираше хладно в Кенит. — Тук съм като верен поданик на сатрапа — завърши тя. Опита се да придаде истинност на думите си, но Кенит чу колебанията й.

— Разбира се, скъпа моя. Разбира се — измърка той.

Сега вече беше готов да започнат.

 

 

Брашън дремеше в койката си. Заграба беше на малко повече от един ден и една нощ път. Той се въртеше в чаршафите в опит да си изрови пътя към съня. Беше се увил в одеялото на Алтея. Все още носеше миризмата й. Вместо да го успокои, уханието го караше да се измъчва от копнеж. Страхуваше се за нея. А ако планът им се провалеше? Последните няколко дни всичко беше вървяло добре, напомни си той. Духът на екипажа се беше повдигнал значително. Един ден на брега, прясно месо и зеленчуци и триумфът от „кражбата“ на майката на Кенит бяха възстановили вярата им в себе си. Самата Майка, изглежда, им влияеше развеселяващо. Когато климатичните условия я прогонваха от бака, тя отиваше в корабния камбуз, където разкриваше дарба в претворяването на сухари в някакъв вид тестен пудинг, който екипажът много харесваше. За Брашън най-окуражително беше уверението на Клеф, че мъжете влагаха сърцата си във връщането на Алтея. Някои изпитваха преданост към нея; други копнееха да си върнат изгубената заради пердаха, нанесен им от пирата, гордост.

Дълбок, повтарящ се звук прониза мозъка на Брашън. Сънят му се изплъзна. Той се изтърколи от койката, потърка сънените си очи и надяна краката си в обувките. Излезе на палубата сред слаба зимна слънчева светлина и свеж бриз. Парагон пореше вълните с лекота. Екипажът внезапно поде песен и той вдигна поглед, за да види как по мачтите се разгръщат още платна. Неочаквано осъзна какво го беше събудило. Дълбокият глас на Парагон вибрираше из палубата с матроска песен и отбелязваше темпото за екипажа, докато мъжете вдигаха платната. По гръбнака на Брашън пролази тръпка, последвана от радостен подскок на сърцето му. Макар да бе запознат как нравът на един жив кораб можеше да повлияе на екипажа му, пак не беше подготвен за това. Екипажът сред въжетата горе работеше с добродушна енергия. Той се забърза напред и попадна на Симой.

— Вятърът е твърде благоприятен, че да го похабим, сър! — Действащият помощник поздрави капитана си с рехава усмивка. — Мисля, че ще можем да видим Заграба утре преди обяд, ако запазим платната си издути! — Примижал в решителност, той допълни: — Ще си върнем нашата Алтея, сър. Ще видите.

Брашън кимна и се усмихна колебливо. Достигна до бака, където откри Янтар и Майка. Някой беше прибрал дългата черна коса на Парагон във воинска опашка.

— Какво става тук? — попита с тихо неверие Брашън.

Парагон обърна главата си, устата му беше широко отворена, държаща последната нота от песента, а после рязко я прекъсна.

— Добър ден, капитан Трел — прогърмя той.

Янтар се засмя с глас.

— Не съм сигурна, но днес никой не може да устои на настроението му. Не знам дали е защото Майка приключи с четенето на дневниците, или той просто е…

— Решен! — рязко обяви Парагон. — Достигнах до решение, Брашън. За себе си. Както никога досега. Реших да вложа сърцето си в това, което правим. Не за теб, а за мен. Сега вече вярвам, че можем да успеем. Майка също. Тя е сигурна, че двамата с нея ще успеем да вразумим Кенит.

Възрастната жена се усмихна нежно. Студеният вятър зачервяваше бузите й. В странно противоречие, тя изглеждаше едновременно по-крехка и по-жизнена от преди. Жената кимна, одобрявайки изказването на Парагон.

— Корабните дневници бяха част от това, Брашън, но не най-голямата. Най-голямата част съм аз. Подейства ми добре да погледна назад и да видя пътешествията си през очите на капитаните ми. Местата, на които съм бил, Брашън, и нещата, които съм видял, само в живота си на кораб… всички те са мои. — Той се извърна от него. Очите му все още бяха затворени, но изглеждаше сякаш се взира някъде далеч над водите. Със снижен глас, той продължи: — Болката беше само част от всичко това. Имал съм животи и преди този и те са също толкова мои, колкото и той. Мога да събера всичките си минали животи, да ги съхраня и да определя собственото си бъдеще. Не се налага да бъда такъв, какъвто ме прави някой друг, Брашън. Мога да бъда Парагон.

Брашън вдигна ръцете си от парапета. Дали другите чуваха отчаянието зад изпълнените с надежда думи на кораба? Ако Парагон се провалеше в този последен стремеж към цялост, Брашън подозираше, че корабът ще се свлече спираловидно надолу към лудостта.

— Знам, че можеш — каза му топло. Едно тъмно кътче на душата му се почувства огорчено и старо при лъжата му. Не смееше да се довери на внезапната приповдигнатост на кораба. Приличаше на огледално изкривяване на предишните му мрачни настроения. Нима не можеше да изчезне също толкова бързо и произволно?

— Платно! — извика ясният тенор на Клеф откъм въжетата надолу. После: — Платна! — поправи се той. — Мно’у от тях. Джам’илски кораби.

— В това няма смисъл — отбеляза Брашън.

— Искаш ли да се кача и да погледна? — предложи Янтар.

— Сам ще го направя — успокои я Брашън. Искаше да остане известно време сам, за да обмисли ситуацията. Не се беше качвал сред такелажа, откакто бяха направили преустройството. Моментът беше подходящ колкото всеки друг, да види как се държаха поправките им. Започна да се катери нагоре по мачтата.

Скоро нещо го разсея от поправения такелаж. Клеф беше прав. Корабите в далечината бяха джамаилски. Странната смесица на флотата плаваше не само под флага на Джамаилия, но и под флаговете на сатрапството. Балиста и други обсадни машини бяха струпани на палубите на няколко от по-големите кораби. Това не беше търговска флота. Същият вятър, който забързваше Парагон на север към Заграба, задвижваше и тях. Брашън се съмняваше, че са се насочили към пиратския град. При всички положения той нямаше желание да привлича вниманието им.

Щом се върна на палубата, нареди на Симой да намали скоростта.

— Но постепенно. Ако наблюдателите им гледат, искам да изглежда, че просто изоставаме заради тяхната скорост, а не че намаляваме, за да ги избегнем. Нямат причина да проявяват любопитство към нас. Да не им даваме такава.

— Алтея каза нещо за някакви слухове в Заграба — каза Янтар. — Смяташе, че е просто измислица. Нещо за това, че бингтаунските Търговци били оскърбили или наранили сатрапа и че Джамаилия била изпратила флота, която да накаже града.

— По всяка вероятност сатрапът най-накрая се е изморил и от истинските пирати, и от онези, представящи се за калсидски патрулиращи кораби.

— Тогава те може да са наши съюзници срещу Кенит? — предположи Янтар.

Брашън поклати глава и се засмя грубо.

— Стремежът им ще е колкото да прочистят каналите от пирати, толкова и да се сдобият с плячка и роби. Ще запазят за себе си всеки кораб, който заловят, както и хората на борда му. Не. Моли се на Са да запази Вивачия извън полезрението им, защото, ако я пленят, шансовете ни да си върнем Алтея се свеждат до това да я купим от пазара за роби.

 

 

— Още свещи, Уинтроу — весело предложи Кенит.

Уинтроу потисна една въздишка и стана да се подчини. Сатрапът изглеждаше като призрак с хлътнали очи, а гримът стоеше крещящо върху бледото лице на Малта. Дори капитан Ред и Соркор бяха започнали да показват признаци на умора. Единствено Кенит все още разполагаше с неистовата си енергия.

Малта беше дошла на масата с достойнството и държанието на Търговка. Уинтроу беше горд от по-малката си сестра. Беше изложила предложението си с внимателно подбрани фрази и при всяка точка беше изброявала предимствата, които щеше да донесе както на Кенит, така и на сатрапа. Припознаване на Кенит като крал на Пиратските острови — суверенна държава. Край на джамаилските похищения за роби на Пиратските острови. Без повече калсидски „патрулни“ съдове на Пиратските острови. Капитан Ред и Соркор се бяха усмихнали ликуващо. Бяха станали по-тихи, след като тя продължи с изброяването на исканото от сатрапа в замяна: безопасното му завръщане в град Джамаилия, придружен от флотата на Кенит, с уверението, че Пиратските острови го признават и подкрепят като сатрап на Джамаилия. В бъдеще Кенит ще гарантира безопасен преход на корабите, плаващи под джамаилско знаме, през Вътрешния проход и самият той ще сломява всякакви „независими“ пирати, които пренебрегват споразумението.

Първоначално Кенит беше ставал все по-ентусиазиран. Беше изпратил Уинтроу да донесе пергамент, писец и мастило и го беше инструктирал да запише всичко. Това се беше оказало лесно, с изключение на въпроса за правилното обръщение към сатрапа. Само това беше отнело близо половин страница с „Негово най-славно и великолепно благородие“ и тем подобни. Кенит се бе включил в същия дух, като му издиктува документа да го посочва като „Дръзкият и непобедим пират капитан Кенит, крал на Пиратските острови по силата на неговата смелост и хитрост“. Уинтроу беше видял танцуващото веселие в очите на капитан Ред, както и искрената гордост в очите на Соркор, докато записваше тези знаменити титли. Беше решил, че с това преговорите ще приключат бързо, но Кенит едва беше започнал.

Бързо и сигурно, той започна да добавя и други условия към договора. Баснословно могъщият сатрап на Джамаилия не можело да очаква от него — крал на разпръснати градчета от прокуденици, да пази тези води от подли пирати без възнаграждение. Каквото споразумение имало между Джамаилия и калсидските патрулни кораби, то щяло да се прехвърли върху Кенит и неговите „патрулни“ кораби. Как можеше сатрапът да откаже? Хазната му нямаше да се лиши от повече монети — те просто щяха да отиват при друга група от кораби. И разбира се, като съответна любезност, корабите, вдигнали гарвановия стяг на Кенит, щяха да преминават необезпокоявано през джамаилски води по пътя си на юг. Що се отнася до подбрани помилвания на престъпници, избягали на Пиратските острови, е, всичко това беше твърде объркващо. Едно общо помилване на всеки един от поданиците на Кенит щеше да бъде много по-лесно за осъществяване.

Сатрапът беше възразил, че тези „Татуирани“ ще бъдат неразличими от законните роби в Джамаилия — тогава, изглежда, Кенит го взе насериозно. Той мрачно бе предложил сатрапът, чрез декрет, да накара всички свободни хора в Джамаилия да се татуират със специални знаци, които да ги обявяват за свободни поданици на сатрапа. Капитан Ред се бе покашлял подобаващо, за да прикрие смеха си, но сатрапът бе почервенял. Той се бе изправил и се беше обявил за безвъзвратно оскърбен. Горделиво бе закрачил към вратата и беше излязъл. Малта го беше последвала нещастно. Унизеният й поглед издаваше, че осъзнава онова, което сатрапът не бе успял. Той нямаше къде да отиде. Тези „преговори“ щяха да се превърнат в малко повече от документирана кражба. Докато чакаха гневното избухване на сатрапа да се уталожи, Кенит заповяда на Уинтроу да налее от най-хубавите спиртни напитки на помощниците му и го изпрати да донесе мостри от сирената и запазените екзотични плодове, с които се беше сдобил по време на най-скорошния си набег. Те бяха отпуснати, сгрени и удобно разположени, когато сатрапът се върна, следван от надвита Малта. Двамата заеха местата си на масата. С хладен глас, сатрапът предложи на Кенит сто подписани помилвания, които да раздаде както сметне за добре.

— Хиляда — хладнокръвно контрира Кенит. Той се облегна назад в стола си. — И ще ми дадеш правото да издавам други, когато е необходимо.

— Готово — намусено се сопна сатрапът, докато Малта отваряше уста в гневен протест. Младият владетел се вторачи в нея. — Не ми струва нищо. Защо да не му го дам?

Това даде тон на всичко, което последва. Усилията на Малта да отстъпи неохотно бяха подкопани от очевидното отчаяние и най-вече от отегчението на сатрапа спрямо целия процес. Джамаилските кораби, които спираха за вода, провизии или търговия на Пиратските острови, щяха да плащат на Кенит такса. Джамаилия нямаше да се меси в правото на Кенит да направлява търговията и преминаващите през Пиратските острови кораби. Триумфът на Соркор беше, че на лицата, обречени да бъдат продадени заради дълг, щеше да им бъде предложена възможността да останат в изгнание на Пиратските острови. Капитан Ред добави индивидуалните актьори вече да не бъдат отговорни за дълговете на цялата трупа. Оттам, политическото значение на изискванията на Кенит спадна до чисто пиратство на привилегии. Група стаи в двореца на сатрапа да бъде специално запазена за Кенит, в случай че реши да посети град Джамаилия. Всяка змия, съзряна във водите на Вътрешния проход, да се счита за собственост на Кенит и да бъде оставена необезпокоявана. Към Кенит трябваше винаги да се обръщат като към Милостивия и справедлив крал Кенит от Пиратските острови. Преговорите се изтощиха чак когато изобретателността на Кенит започна да го предава.

Докато се надигаше да донесе нови свещи за масата, Уинтроу си помисли, че скоро нямаше да им бъдат необходими. Разговорите бяха погълнали цялата нощ: над водата се пукваше късна зимна зора. Той застана до Малта, докато поставяше свещите в тежките сребърни поставки, и му се прииска да може да я достигне, както правеше с кораба, с нищо повече от фокусирана мисъл. Искаше му се тя да знае, че въпреки че седеше с онези, които й се противопоставяха, той беше горд с нея. Беше се пазарила като истинска Търговка. Ако предложението на Кенит да върне баща им тегнеше над съзнанието й, тя бе отказала да го покаже. Нямаше голяма надежда Кенит да уважи това предложение. Как Малта се бе оказала в присъствието на сатрапа, оставаше мистерия, но трудностите на това пътуване личаха върху лицето й. Ако преговорите минеха успешно, тогава какво? Щеше ли да си тръгне със сатрапа?

Той копнееше всичко да приключи, за да може да поговори с нея. Жаждата му за новини от дома беше по-силна от нуждата от храна и сън. Запали последната свещ и се върна на мястото си. Кенит го изненада като го плесна сърдечно по рамото.

— Изморен ли си, синко? Е, вижда му се краят. Остава единствено да договорим самия откуп. Някои предпочитат пари, но аз съм по-снизходителен в това отношение. Скъпоценни камъни, перли, кожи, гоблени, дори…

— Това е възмутително! — Въпреки изтощението си, сатрапът се изправи на крака. Устата му бе станала бяла и тънка като черта. Стиснатите му юмруци трепереха от ярост. За един ужасяващ момент Уинтроу се изплаши, че ще избухне в гневни сълзи. Малта протегна ръката си към него в знак на подкрепа, но се спря точно преди да го докосне. Хвърли убийствен поглед към Кенит. Когато заговори, гласът й беше спокоен:

— Велеславни сатрапе, виждам логиката в това. Благородниците ти няма да те ценят толкова високо, ако не им се наложи да платят нищо, за да те спасят. Обмисли го. Ще получиш възможност да прецениш кой ти е истински верен. По-късно ще наградиш онези, които са били склонни да допринесат за твоето завръщане. Онези, които не са, ще изпитат величествения ти гняв. Крал Кенит в крайна сметка, милорд, си остава пират. — Отправи усмивка към Кенит със здраво стиснати устни, сякаш за да е сигурна, че кукичката на въдицата й е попаднала в целта. — Всичките ти благородници ще погледнат подозрително на преговори, на които той не е поискал някаква награда, вместо единствено ползи за хората си.

Беше жалко. Тя видя, че сатрапът е безсилен да откаже на Кенит. Търсеше начин да спаси гордостта на момчето. Устата на сатрапа заработи безшумно за момент. Той стрелна Малта с отровен поглед. После изсъска с по-тих глас:

— Несъмнено е така. И няма нищо общо с твоето угодничество, за да си върнеш бащата, нали? — Той извъртя погледа си към Кенит. — Колко? — озъби се горчиво.

— ПЛАТНА! — Всички глави се извърнаха при вика откъм наблюдателницата, Кенит обаче погледна единствено раздразнено.

— Соркор, ако обичаш, погрижи се за това — лениво помоли той. Обърна се обратно към сатрапа и се усмихна — голям, черен котарак, играещ си с мишка. Но преди Соркор да успее да стигне вратата, Уинтроу чу тичащи стъпки от отвън. Джола не почука, а заблъска по дървото. Соркор отвори рязко вратата.

Джола избълва:

— Сър, джамаилски кораби! Цяла флота се е насочила в наша посока от юг. Наблюдателят казва, че вижда бойни машини на палубите им. — Пое си дъх. — Можем да им избягаме, ако веднага вдигнем котва.

В очите на сатрапа пламна надежда.

— Сега ще видим! — заяви той.

— Наистина — приветливо се съгласи Кенит. Обърна се към помощника си с укор: — Джола, Джола, защо да бягаме, когато съдбата ми е осигурила всяко предимство в този сблъсък? В познати води сме, змиите ни ни обкръжават и върховният, велеславен сатрап е наш… гост. Редно е да направим малка демонстрация на сила. — Той се обърна към сатрапа: — Флотата ти може да е по-склонна да уважи нашето споразумение, ако първо се наслади на вниманието на няколко змии. Тогава ще видим колко добре преговарят за освобождението ти. — Стиснал здраво устни, Кенит отправи усмивка към сатрапа и бутна договора към него. — Окончателното приключване на това ще ми достави удоволствие. Подписа ви, сър. После ще поставя и своя. Когато се изправят срещу нас, ако го направят, ще видим какво е отношението им към думата на техния сатрап. Както и към живота му. — Той се ухили към Соркор. — Вярвам, че имаме няколко джамаилски флага сред плячката си. След като върховният велеславен сатрап на цяла Джамаилия е наш гост, би било подходящо да ги вдигнем в негова чест.

Кенит стана от масата, ненадейно станал отново морски капитан. Отправи надменен поглед към първия си помощник.

— Джола. Успокой се. Погрижи се знамето на сатрапа да се присъедини към нашето, а после кажи на мъжете да се подготвят за битка. Соркор, Ред, препоръчвам ви да се върнете на собствените си кораби и да направите същото. Трябва да се посъветвам с кораба си и змиите. А, да. Нашите гости. Уинтроу, настани ги удобно и на сигурно в стаята на Алтея, става ли? Тя и Джек ще се присъединят към тях, докато всичко свърши.

Не заповяда изрично да бъдат заключени. Уинтроу запази този пропуск за себе си. Щеше да има няколко мига насаме със сестра си.