Робин Хоб
Съдбовният кораб (42)

Глава четиридесета
Дъждовната река

Утринният въздух беше хладен и успокояващ по лицето й. Парагон се движеше с лекота с течението на реката. Докато гледаше към новия ден, Алтея знаеше, че Симой е на щурвала. Беше там повече защото му харесваше, отколкото защото умението му беше необходимо. Този участък от реката беше също толкова спокоен, колкото и палубата на Парагон. Голяма част от екипажа беше слязъл от кораба в Бингтаун. Други бяха останали до Трехог само за да си намерят там нова работа като работници. Когато напуснаха Трехог с малко повече от минималното количество, необходимо за управлението на кораба, нито Брашън, нито Алтея го бяха сметнали за голяма загуба. Щеше да е достатъчно трудно да измизерстват заплатите за останалите. Настоящата им задача беше да се върнат в Бингтаун, където ги очакваше товар камъни. Алтея подозираше, че беше набавен от разрушени владения на Новите Търговци. Щеше да се използва за подсилването на брега, където рано или късно щяха да се излюпят драконите. Драцената умело намираше работа за живите кораби, но не беше толкова способна в намирането на заплащане за екипажите им.

Алтея отърси подобни мрачни мисли от главата си и упорито се вкопчи в оптимизма. Можеше да вярва, че всичко ще мине добре, стига да не се замисляше твърде много. Прекоси главната палуба и скокна на бака.

— Добро утро! — заяви на фигурата. Огледа се наоколо, докато се протягаше. — Всеки ден си мисля, че тази джунгла не може да стане по-зелена, и всяка сутрин се будя и откривам, че съм сгрешила.

Парагон не отвърна. Но отвъд борда заговори Янтар.

— Пролет — съгласи се тя. — Удивителен сезон.

Алтея пристъпи до парапета, за да погледне надолу към нея.

— Ако паднеш в тази река, ще съжаляваш — предупреди я. — Независимо колко бързо те извадим оттам, ще пари. Навсякъде.

— Няма да падна — възрази Янтар. Една от ръцете на Парагон я държеше в шепа пред него. Тя седеше на нея, като поклащаше крака, с инструмент за дялане в ръка.

— Какво правиш? — любопитно попита Алтея. — Мислех, че е завършен.

— Така е. Това е само украса. Спираловидна резба и прочее. Върху дръжката на брадвата и бойните му доспехи.

— Какво изрязваш?

— Нападащи елени — неуверено отвърна Янтар. Неочаквано прибра инструментите си. — Вдигни ме горе, ако обичаш — помоли тя. Без да продума, фигурата я върна на палубата.

Реката беше обширен сив път, който течеше надалеч от тях. Гъстата гора на Дъждовните земи се извисяваше близо до десния борд, а от лявата страна широките води се простираха надалеч, до друга зелена стена от растителен живот. Алтея вдиша дълбоко от хладния въздух, примесен с речна вода и изобилстваща растителност. Незабележими птици звучаха сред дърветата. Някои от увивните растения, които кичеха гигантските дървета, бяха изкарали пищни лилави пъпки. Висока колона от танцуващи насекоми улавяше слънчевата светлина по неизброимите им дребни крилца. Алтея сгримасничи към блещукащата гледка.

— Кълна се, че всяка една от тези гадинки прекара нощта в каютата ни.

— Поне една от тях беше в моята стая — опроверга я Янтар. — Успяваше да жужи до ухото ми през по-голямата част от нощта.

— Ще се радвам отново да видя солена вода — отвърна Алтея. — Ами ти, Парагон?

— Скоро — разсеяно отвърна корабът.

Алтея вдигна вежда към Янтар. Дърводелката сви рамене. През последните два дни около кораба витаеше замисленост. Алтея беше готова да му даде колкото време му е необходимо. Това отложено с десетилетия завръщане у дома трябваше да е странно и мъчително преживяване. Тя не беше нито змия, нито дракон, но ежедневните загуби на змиите, докато ги насочваха на север, я бяха потресли и опечалили. Това, че змиите се хранеха с мъртвите си, независимо колко прагматична беше тази практика за съхраняването на храна и наследени спомени, я ужасяваше.

Кръжащото присъствие на Тинтаглия ги беше предпазило от калсидските кораби. Бяха предизвикани директно само два пъти. Имаше една кратка битка, на която беше сложен край, когато Тинтаглия се беше върнала, за да прогони чуждоземния кораб. Вторият сблъсък беше завършил, когато Помнещата се беше надигнала от дълбините, за да изпръска калсидския съд с отрова. Нейната смърт, помисли Алтея, се беше оказала най-тежка за Парагон. Осакатената змия беше чезнела постепенно, но смело бе продължила с миграцията си. За разлика от много от змиите, тя беше достигнала устието на Дъждовната река. Пътуването нагоре срещу течението се беше оказало отвъд възможностите й. Една сутрин я бяха намерили увита безжизнено около котвената верига на Парагон.

Много бяха погинали в киселинния поток на речната вода. Както бяха пребити и изтощени, малките им наранявания се превърнаха в зеещи рани под връхлитащия наплив на сивата вода. Нито корабът, нито Тинтаглия можеха да улеснят тази последна, дълга отсечка за тях. Сто двадесет и девет змии бяха навлезли в устието заедно с тях. По времето, когато плетеницата достигна речната стълба, която Дъждовниците бяха изградили, числеността им беше намаляла до деветдесет и три. Грубите, свързани помежду си ограждения от дебели дънери спираха и отклоняваха плиткия прилив на реката, с което правеха потока достатъчно дълбок, че змиите да се изтъркалят нагоре.

Инженерните умения на Дъждовниците се бяха обединили със здравите гърбове на Търговци и Татуирани, за да създадат изкуствен канал, който водеше към древните плитчини. Тинтаглия беше надзиравала изкопаването на просребрената тиня. Нещото беше почти толкова кораво, колкото глина. Беше построено още едно ограждение от дънери и работниците се бяха трудили дълги, студени часове, старателно смесвали твърдото вещество с речната вода, докато Тинтаглия не одобри течната кал. Докато изтощените змии се мъчеха да се извлекат върху ниските брегове на реката, работниците пренасяха варели от плискащата се кал и я изливаха върху змиите.

Парагон се тормозеше, че не може да наблюдава опашкулването на змиите. Голям кораб като него не можеше да премине през плитките води. Алтея беше отишла вместо него. На нея се беше паднала задачата да му каже, че само седемдесет и девет от змиите бяха успели да завършат пашкулите си. Другите бяха умрели, телата им — твърде похабени да призоват специалните секрети, които щяха да им позволят да слепят калта в дълги нишки и да ги наслоят по себе си. Тинтаглия оповестяваше скръбта си с рев при всяка смърт, а после разпределяше похабените тела като храна сред останалите змии. Въпреки крайното си отвращение спрямо това поведение, Алтея също го мислеше за удачно. Самата драцена не изглеждаше много по-добре от змиите. Тя отказваше да задели време за лов, докато опашкулването беше в ход. В рамките на дни, искрящата й кожа беше провиснала, въпреки симпатизиращите й работници, които й носеха птици и дребен дивеч. Подобна щедрост я пазеше жива, но не и енергична.

Опашкулването беше последвано от още работа. Увитите в кал змии трябваше да бъдат пазени от поройните дъждове на Дъждовната зима, докато обвивката не изсъхнеше. Но в крайна сметка Тинтаглия обяви, че е доволна от пашкулите. Сега, огромните калъфи почиваха на тинестия бряг на реката като гигантски семенници, скрити в безпорядък от струпани листа, вейки и клони. Тинтаглия отново сияеше, след като отново бе подела ежедневното си ловуване. Някои нощи се връщаше, за да почива до пашкулите, но все по-често се доверяваше на групата хора, които бдяха над тях от дървените си къщи. Вярна на думата си, сега драцената патрулираше над реката до устието й и прелиташе над крайбрежието на Прокълнатите брегове.

Тинтаглия все още говореше с надежда за завръщането на още змии. Алтея подозираше, че това е истинската причина зад крайбрежната й бдителност. Дори беше намекнала, че вероятно ще изпрати живи кораби далеч на юг, които да търсят изгубили се оцелели. Алтея възприемаше това като мерило на мъката й по загубите им. Беше научила от Силдин, че не всички пашкули ще се излюпят. Винаги имаше някаква смъртност на този етап в драконовото развитие, но тези отмалели същества умираха далеч по-бързо от обичайното. Силдин, изглежда, ги оплакваше колкото Тинтаглия, макар да не можеше напълно да обясни на Алтея откъде знае кои са загинали неизлюпени.

Тя никога не беше познавала племенника си добре. В седмиците, които беше прекарала в Трехог и при разкопките на Касарик, беше видяла как той става все по-чужд. Не забелязваше само физическите промени — на моменти вече не изглеждаше като малко момче. Кадансът на гласа му и подборът на думи, когато говореше на дракона, сякаш идваха от по-зряла и чужда личност.

Единственият път, в който беше приличал на Силдин, който тя помнеше, беше когато се беше върнал мръсен и изморен от прекарания в проучвания ден с Бендир. Бяха украсили блатистата джунгла зад плажа с пашкулите с ярки платнени ивици, завързани за пръчки или клони. Цветовете бяха някакъв вид код, неразбираем за Алтея, предназначен за ориентир на бъдещи разкопки. По време на хранене Силдин и Бендир усърдно ги обсъждаха и правеха планове за усилено копаене през лятото. Тя вече не познаваше племенника си, разсъди Алтея, но беше сигурна в едно. Силдин Вестрит гореше от ентусиазъм за този нов живот, който си беше намерил. Това я радваше. Учудваше я, че Кефрия го беше пуснала. Вероятно по-голямата й сестра най-сетне разбираше, че животът е, за да се живее, а не за да се пази за невидяно бъдеще. Алтея пое дълбок дъх от пролетния въздух, наслаждавайки се едновременно и на него, и на свободата си.

— Къде е Брашън? — попита Янтар.

Алтея изпъшка.

— Измъчва Клеф.

Янтар се усмихна.

— Някой ден Клеф ще благодари на Брашън, че е настоявал да изучи писмото.

— Може би, но тази сутрин това не изглежда много вероятно. Трябваше да ги оставя, защото и двамата ме влудяваха. Клеф прекарва повече време да спори защо не може да научи буквите, отколкото в опити да го направи. Брашън не му отстъпва. Момчето е схватливо относно мореплаването. Би трябвало да може да научи буквите.

— Ще ги научи — потвърди Брашън, щом се присъедини към тях. Отмести косата от лицето си с изцапана с мастило ръка. Приличаше повече на раздразнен учител, отколкото на морски капитан. — Дадох му да препише три страници и го оставих. Предупредих го, че добрата работа ще го освободи по-бързо от нескопосаната.

— Там! — прогърмя гласът на Парагон. Ненадейният му вик запрати малко ято ярки птици от извисяващата се гора към небето. Той вдигна високо голямата си ръка, за да посочи нагоре и обратно към дърветата. — Там. Това е. — Приведе се и разлюля леко целия кораб. — Симой! Силно дясно на борд!

— Ще се врежеш в сушата! — тревожно извика Брашън. Симой не беше поставил заповедта под съмнение. Корабът внезапно се извъртя към извисяващите се дървета.

— Дъното е тинесто — спокойно отвърна Парагон. — Ще ме избутате достатъчно лесно, когато ви се наложи.

Алтея сграбчи парапета, но вместо да се вреже в сушата, Парагон беше намерил дълбок, макар тесен канал с почти спокойна вода. Може би в дъждовния сезон това беше една от многото рекички, които подхранваха Дъждовната река. Сега беше сведена до пръст спокойна вода, лъкатушеща назад между дърветата. Оставиха основния канал на Дъждовната река зад себе си. Въпреки всичко, не стигнаха далеч, преди такелажа на Парагон да започне да се оплита в протягащите се клони.

— Объркваш такелажа си — предупреди го Брашън, но корабът нарочно навлезе по-навътре сред заплитащата бъркотия. Алтея размени тревожна гримаса с него. Той поклати глава към нея и запази мълчание. Парагон беше независима душа. Имаше право да командва накъде ще иде собственото му тяло. Новото предизвикателство в управлението на този кораб беше да зачита волята му и да вярва в преценката му. Дори това да означаваше да му позволи да заседне в някоя лагуна на джунглата.

Няколко моряци нададоха колебливи викове, но Симой стоеше непоклатимо зад руля. Върху тях се сипеха листа и силно разклонени клони. Стреснати птици нададоха писъци и избягаха. Корабът забави, а после спря.

— Тук сме — възторжено обяви Парагон.

— Несъмнено — кисело се съгласи Брашън, загледан нагоре към заплетената бъркотия.

— Съкровището на Игрот — ахна Янтар.

И двамата се извърнаха да я погледнат. Взорът й следваше насочения пръст на Парагон. Алтея не виждаше нищо, освен тъмна купчина сред някакви древни дървета високо над главите им. Фигурата се обърна, за да ги погледне с триумфиращо изражение.

— Тя предположи първа и предположи правилно — заяви той сякаш играеха игра.

Повечето от намалелия им екипаж бяха на палубата, взрени нагоре, накъдето сочеше Парагон. Скандалната звезда на Игрот беше всечена дълбоко в кората на близкото дърво. Времето беше разширило знака.

— Най-големият улов на Игрот — заспомня си Парагон, — беше, когато превзе пратка със съкровища, предназначена за сатрапа на цяла Джамаилия. Това беше в дните, когато сатрапството веднъж в годината изпращаше данъчен кораб, който да събере дължимото му от отдалечените му селища. Бингтаун беше дал стока от Дъждовните земи, богат улов. Но на път за Джамаилия цялата баржа изчезна. Никой не я видя повече.

— Беше преди моето време, но съм чувал за това — каза Брашън. — Хората казваха, че е най-богатият товар, напускал някога Трехог. Били открити някакви зали със съкровища. Всичко беше изгубено.

— Скрито — поправи го Парагон. Той погледна отново към високите дървета. Алтея се загледа към тъмната маса, украсена с увивни и пълзящи растения, покатерили се нависоко. Обхващаше живите клони на няколко дървета.

Гласът на Парагон беше тържествуващ.

— Никога ли не сте се чудили защо Игрот искаше жив кораб? За да разполага с място, където да трупа находките си, място, което никой обикновен пират да не може да достигне. Дори някой член на екипажа да издрънкаше местоположението им, на крадците щеше да им е необходим жив кораб, за да ги вземат. Той застана тук, а моряците му се покатериха от такелажа ми към дърветата. Там построиха платформа и вдигнаха съкровището до нея. Той мислеше, че ще е завинаги в безопасност.

Брашън издаде нисък звук. В гласа му имаше ярост, докато питаше:

— Преди или след като избра това място те ослепи?

Фигурата не трепна от въпроса.

— След — каза тихо. — Така и не ми се довери. И с причина. Изгубих бройката колко пъти се опитах да го убия. Ослепи ме, за да не мога никога да намеря обратния път без него. — Отново се извърна към слисания екипаж на палубата му и бавно намигна на Янтар. — Никога не си е помислял, че някой може да ме поправи. Както и аз, в онези дни. Въпреки всичко ето ме тук. Единственият оцелял от онзи проклет екипаж. Сега е мое. И следователно ваше. — Последва вцепенена тишина. Никой не продумваше и не помръдваше.

Фигурата повдигна въпросително вежди.

— Никой ли не иска да го вземе за нас? — попита иронично.

 

 

Да му хвърлят пръв поглед беше лесната част. Да устроят подиуми и подемници през дърветата, за да пренесат нещата обратно на палубата на Парагон беше времеотнемащата част. Въпреки трудоемката работа, никой не се оплакваше.

— Що се отнася до Клеф, ще си помислиш, че Парагон специално е планирал всичко това, за да го измъкне от уроците му — изтъкна Брашън. Като чевръстата такелажна маймунка на кораба, момчето беше освободено от уроците си за тази задача.

— Ако се ухили по-широко, горната част на главата му може да падне — съгласи се Алтея. Тя изви врат, за да погледне Клеф. На гърба му, докато се връщаше по обратния път към кораба, подскачаше тежка торба. Никакви змии или рояци насекоми не бяха успели да попарят ентусиазма на момчето спрямо въжените му разходки напред-назад между кораба и платформата. — Иска ми се да беше малко по-предпазлив — притесняваше се тя.

Тя, Брашън и няколко членове на екипажа стояха върху платформа от наредени трупи. Увивните растения бяха подсилили старата конструкция с нарастващата си през годините сила, като фактически я бяха вградили в мрежата си от филизи и корени, висящи във въздуха. Сандъците и бъчвите, които съдържаха имането на Игрот, не бяха имали същия късмет. Голяма част от работния ден беше отишла в повторното събиране на изсипаното съкровище в изпразнени щайги за храна и бъчви. Разнообразието му ги удивляваше. Бяха намерили джамаилски монети и изровиха сребро измежду плячката — сигурен знак, че Игрот беше скътал тук не само Дъждовното съкровище. Някаква част от трофеите му не беше оцеляла. Имаше отдавна плесенясали останки от гоблени и килими и купища железни пръстени връз изгнилата кожа, която някога беше изграждала бойните ризи. Оцелялото далеч надминаваше онова, което беше загубено. Брашън беше видял украсени със скъпоценни камъни чаши, изумителни мечове, които все още блестяха ярко, щом бъдеха извадени от филигрираните им ножници, огърлици и корони, статуи и вази, игрови дъски от слонова кост и мрамор с искрящи кристални игрални фигури и други предмети, които не можеше да оприличи. Имаше и по-скромни предмети, от подноси и фини чаени чашки до издялани гребени за коса и фиби със скъпоценни камъни. Измежду придобивките от Дъждовните земи имаше комплект от деликатно издялани дракони с тънки слоеве от скъпоценности за люспи и семейство от кукли с люспести лица. Брашън прибираше внимателно тези последни предмети в кошницата за лук от камбуза на Парагон.

— Мисля, че това са музикални инструменти или поне каквото е останало от тях — умуваше Алтея.

Той се обърна, докато опъваше гърба си, за да види какво прави. Тя беше коленичила и вадеше предмети от един голям сандък, който се беше сцепил по шевовете. Алтея вдигна верига кристали, които дрънчаха и звънтяха сладко едно в друго, докато тя ги освобождаваше от гробницата им, и се усмихна, когато се обърна да ги покаже. Беше забравила, че косата й е натежала от мрежичка със скъпоценности. Движението улови блещукаща слънчева светлина в косите й. Тя го заслепи. Сърцето му запя.

— Брашън? — оплака се миг по-късно тя. Той осъзна, че все още се е втренчил в нея. Без да продума, стана и отиде при нея. Вдигна я на крака и я целуна, без да го е грижа за толерантните усмивки на двама моряци, които загребваха разпръснати монети и ги изсипваха в големи платнени торби. Той я задържа в обятията си, все още наполовина смаян, че може да го направи. Придърпа я по-близо.

— Никога не си отивай от мен — каза дрезгаво в косата й.

Алтея извърна глава нагоре, за да му се ухили.

— Защо бих оставила богат мъж като теб? — подразни го тя. Постави ръце на гърдите му и нежно го избута от себе си.

— Знаех си, че си хвърлила око на богатството ми — отвърна той и я пусна. Сдържа една въздишка. Винаги искаше да се отдръпне от него, преди да е готов да я пусне. Предполагаше, че такава беше независимата й природа. Отказваше да се притеснява, че започва да й омръзва. И все пак, не бе изглеждала твърде разочарована, когато не беше могъл да уреди сватбата им в Търговската зала. Може би не искаше да е чак толкова неизменно свързана с него. После се порица за неспирните съмнения и недоволство. Алтея все още беше до него. Това беше повече, отколкото някога беше имал в живота си, и за него струваше повече от това непостижимо изобилие от съкровища.

Той се озърна около платформата, на която стояха, а после вдигна очи към подобната конструкция в две близкостоящи дървета.

— Тази плячка ще напълни трюма на Парагон. Игрот го е довел тук, натежал със съкровища и така и ще си тръгне. Опитвам се да си представя как това ще промени нещата за нас и не мога. Увличам се в чудото на отделните предмети.

Алтея кимна.

— Не мога да го свържа със себе си. Основно мисля как ще се отрази на други. На семейството ми. Мога да помогна на майка да възстанови дома ни. Няма да е необходимо Кефрия да се тревожи толкова много за семейните финанси.

Брашън се ухили.

— Моите планове засягат предимно Парагон. Нови прозорци. Нов такелаж. Услугите на добър производител на платна. После — нещо за нас. Нека предприемем пътешествие на юг към Островите на подправките. Бавно пътуване, изследователско, без графици и необходимост от печалба. Искам отново да посетим пристанищата, които не сме виждали, откакто баща ти беше капитан на Вивачия. — Той внимателно наблюдаваше лицето й, докато добавяше: — Бихме могли да се срещнем с Уинтроу и Вивачия. Да видим как се справят.

Наблюдаваше я как го обмисля. За Алтея посещението на най-южните търговски острови щеше да означава завръщане в пристанищата от пътешествията й в детството. Може би там можеше да се освободи от част от постоянното съжаление, което хвърляше сянка отгоре й. И може би виждането на Уинтроу и Вивачия можеше да прогони някои призраци. Ако видеше, че корабът й е доволен и в добри ръце, щеше ли това да снеме тежестта от сърцето й? Той отказваше да се бои от подобна среща. Колкото и да го болеше да признае, ако скоро не успееше да разсее меланхолията й, може би щеше да е по-добре да я пусне да си иде. Не че не се усмихваше и смееше. Правеше го. Но усмивката и смехът й винаги избледняваха твърде скоро в тишина, която го изключваше.

— Би ми харесало — призна тя, връщайки го обратно към себе си. — Ако успеем да убедим Парагон. Същевременно можем да търсим змиите на Тинтаглия.

— Чудесно — каза с престорена сърдечност. — Значи така ще направим. — Вдиша дълбоко и вдигна очи. Краткият пролетен ден беше към края си. През преплетените клони по върховете на дърветата можеше да зърне буреносни облаци. Тази нощ зимата можеше да направи кратко завръщане. — Най-добре всички да се върнем на кораба за през нощта — реши той. — Смрачава се бързо и не виждам смисъл да рискувам придвижването на човек или съкровище.

Алтея кимна.

— Така или иначе ще искам да видя как са го поместили. — Тя се обърна към другите: — Последно товарене, мъже. Утрото е достатъчно скоро, та да приключим с това.

 

 

Тя излезе на палубата в мрака, носеща фенер. Парагон не се обърна да види кой е. Разпозна леките босоноги стъпки на Янтар. Тя често идваше при него нощем. Бяха провели множество нощни разговори. Също така бяха споделили и много вечери без приказки, доволни да оставят звуците на нощните птици и течащата река да останат необезпокоявани. Обикновено ръцете й върху парапета му излъчваха към него покой. Тази вечер тя окачи фенера на една кука и постави нещо на палубата му, преди да се облегне на перилото.

— Нощта е прекрасна, нали?

— Да. Но няма да е така за дълго, не и за теб. Този фенер ще привлече всяко насекомо, което лети. Точно преди буря са най-нагъсто. Задръж се по-дълго и ще те нахапят навсякъде.

— Трябва ми само за малко. — Тя пое дъх и той долови как я обзема необичайно вълнение. Звучеше почти нервна. — Парагон, по-рано ти предложи да споделиш съкровището си с нас. Намерих нещо сред него, нещо, което отчаяно копнея да притежавам.

Той погледна назад към нея. Беше по нощната си риза — дълго, свободно облекло, което достигаше до голите й крака. Неравномерната й коса падаше свободно до раменете й. Змийските изгаряния все още си личаха, мъртво бяло на фона на златната й кожа. Вероятно времето щеше да заличи тези белези или поне така му харесваше да мисли. Под светлината на фенера очите й блестяха. Откри, че отвръща на усмивката й.

— И какво е това съкровище, което трябва да притежаваш? Злато? Сребро? Старинно бижу на Древните?

— Това. — Тя се наведе към груба конопена торба в краката й, разгърна отвора й и бръкна вътре. Извади резбована дървена диадема. Държеше я почти почтително, докато я въртеше в ръце. После дръзновено се увенча с нея и вдигна поглед към него. — Протегни се сред драконовите си спомени, ако можеш. За мен. Помниш ли това?

Той я гледаше безмълвно и тя отвърна на взора му. Зачака. Короната беше украсена с главите на птици. Не. Петли. Повдигна вежда към нея. Със съжаление Янтар свали короната и му я подаде. Парагон я взе внимателно в ръцете си. Дърво. Резбовано дърво. Поклати глава над него. Злато и сребро, скъпоценности и изкуство. Беше й предложил да избира измежду богатствата на Прокълнатите брегове. И какво избираше дърводелката? Дърво.

Тя отново се опита да подбуди у него отговор.

— Някога е била позлатена. Виждаш ли? Все още можеш да видиш парченца позлата, уловени в детайлите на петльовите глави. И има места, където да бъдат поставени пера за опашките, но те отдавна са изгнили.

— Помня я — каза колебливо. — Но това е всичко. Някой я носеше.

— Кой? — притисна го настойчиво тя. Той й я подаде и отново поклати глава. Тя махна косата от очите си, след което за пореден път постави петльовата корона на главата си. — Някой като мен? — попита обнадеждено.

— О! — Направи пауза, мъчейки се да си я спомни. — Съжалявам — каза, след като най-сетне поклати глава. — Тя не беше Древна. Това е всичко, което мога да си спомня за нея. — Жената, която я носеше, беше била бяла като мляко. Изобщо не приличаше на Янтар.

— Всичко е наред — увери го припряно, но той долови разочарованието й. — Ако не възразяваш, бих искала да я задържа.

— Разбира се. Другите възразиха ли?

— Не съм ги питала — отговори смутено тя. — Не им дадох тази възможност. — Отново свали короната. Очите и пръстите й заскитаха обичливо по резбата.

— Твоя е — потвърди Парагон. — Вземи я със себе си, когато тръгнеш.

— Ах. Значи си се досетил, че си тръгвам.

— Да. Няма дори да останеш с мен до разгара на лятото? Тогава ще се върна тук, за да съм наблизо, когато драконите се излюпят.

Пръстите й проследиха детайлите на резбованите птичи глави.

— Изкушавам се. Може и да го сторя. Но в крайна сметка мисля, че отново трябва да отида на север. Имам приятели там. Не съм ги виждала от много отдавна. — Тя снижи глас: — Гложди ме подозрение. Мисля, че трябва да ида и още малко да се помеся в живота им. — Тя се засмя с фалшива лекота. — Надявам се, че с тях ще ми провърви повече, отколкото тук долу. — Изражението й стана тревожно. Неочаквано се покачи върху парапета и каза меко: — Качи ме горе.

Парагон се пресегна през рамо и й предложи дясната си ръка. Янтар се покатери в нея и той се обърна и се загледа умислено в плетеницата на джунглата. Беше по-лесно да извърне поглед от светлината и да се взре в тъмното. По-спокойно. Внимателно се размърда, докато не скръсти ръце пред гърдите си. Тя седна върху скръстените му ръце с детинско доверие и приятелски се облегна на него. Навсякъде около тях нощните насекоми издаваха пронизителни звуци. Голите й крака висяха надолу.

Винаги тя беше била онази, която смееше да зададе въпросите, останали неизречени от другите. Тази вечер имаше още един.

— Как умряха всички те?

Отлично знаеше какво има предвид. Беше безсмислено да се преструва в обратното. А и вече беше безсмислено да пази тайна. Почувства се почти добре да го сподели с някого.

— Магическо дърво. Кенит запази парче от лицето ми. Едно от задълженията му беше да помага в готвенето. Пусна го във врящата супа. Почти целият екипаж на Игрот умря от него. — Усети я как се присви отвратено.

Опита се да я накара да разбере.

— Той само довършваше започнатото от Игрот. На кораба бяха започнали да умират мъже. Игрот провлачи под кила двама моряци за неподчинение. И двамата се удавиха. Други двама паднаха зад борда по време на буреносна нощна вахта. Имаше някакъв глупав инцидент сред такелажа. Умряха трима. Решихме, че зад всичко стои Игрот. Вероятно искаше да се разправи с всеки, който знаеше къде е скрито съкровището. Включително и Кенит. — Той се принуди да отпусне юмруците си. — Разбираш ли, трябваше да го сторим. За да спасим живота на Кенит.

Янтар преглътна. Въпреки всичко зададе въпроса:

— А онези, които не умряха от супата?

Парагон пое дъх.

— Кенит и така ги хвърли през борда. Повечето бяха твърде отровени, за да окажат кой знае каква съпротива. Мисля, че трима успяха да спуснат лодка и да избягат. Съмнявам се, че са оцелели.

— А Игрот?

Джунглата изглеждаше като тъмно, спокойно място. Сред нея, извън кръга на светлината от фенера, се движеха същества. Змии и нощни птици, малки, пълзящи по дърветата създания — както космести, така и люспести. Множество същества живееха и се движеха из заплетения мрак.

— Кенит го преби до смърт. Под палубата. Виждала си белезите там долу. Отпечатъците на пълзящ мъж. — Той пое дъх. — Беше справедливо, Янтар. Справедливо.

Тя въздъхна.

— Мъст и за двама ви. За времената, когато той е пребивал Кенит до смърт.

Той кимна над нея.

— Стори го два пъти. Веднъж момчето умря на палубата ми. Но не можех да го пусна. Не можех. Той беше всичко, което имах. Друг път, свит под палубата в скривалището си, умираше бавно. Кървеше вътрешно и ставаше все по-студен и по-студен. Плачеше за майка си. — Парагон въздъхна. — Задържах го с мен. Тласнах живот в него и принудих тялото му да се закърпи колкото ми беше по силите. После го върнах обратно в тялото му. Дори тогава се чудех дали от него е останало достатъчно, за да бъде пълноценно същество. Но го направих. Беше егоистично. Не го направих за Кенит. Направих го за себе си. За да не бъда оставен отново сам.

— Той наистина беше толкова теб, колкото и себе си.

Парагон почти се изкиска.

— Нямаше подобно разграничение между двама ни.

— И затова трябваше да си го върнеш?

— Не можеше да умре без мен. Не повече, отколкото аз можех да живея истински без него. Трябваше да си го върна. Докато не станех отново цял, бях уязвим. Не можех да се запечатам за останалите. Всяка пролята на палубата ми кръв беше мъчение за мен.

— О.

Дълго време тя изглеждаше удовлетворена да спрат дотам. Облегна се назад върху него. Дишането й стана толкова дълбоко и равномерно, че той реши, че е заспала. На палубата зад него, във фенера се забиваха насекоми. Той чу как Симой прави бавна обиколка на палубата. Спря при фенера.

— Всичко наред ли е? — тихо попита той.

— Всичко е наред — отвърна корабът. Беше започнал да харесва Симой. Мъжът знаеше как да си гледа работата. Стъпките му отново се отдалечиха.

— Чудиш ли се понякога — попита го тихо Янтар, — колко много си променил света? Не само като си запазил Кенит жив. Просто чрез съществуването си.

— Като съществувам като кораб, вместо като дракон?

— Всичко. — Лек мах на ръката й обхвана всичките му животи.

— Живях — каза просто. — И останах жив. Предполагам, че имах право на това колкото всеки друг.

— Абсолютно. — Тя се размърда, а после се излегна на ръцете му, така че да гледа нагоре. Той последва погледа й, но видя единствено тъмнина. Отвъд дърветата, облаците бяха гъсти. — Всеки от нас има право на живота си. Но какво ще стане, ако поради липса на насока, поемем по грешни пътища? Вземи например Уинтроу. Ами ако е предопределен за друг живот? Ако стане крал на Пиратските острови заради нещо, което не съм успяла да сторя или кажа, когато всъщност е трябвало да води живот на просветително съзерцание? Мъж, чиято съдба е била да изпита отшелнически, отдаден на размисъл живот, вместо това става крал. Вглъбените му духовни размишления никога не се случват и остават завинаги несподелени със света.

Парагон поклати глава.

— Тревожиш се твърде много. — Очите му проследиха една нощна пеперуда. Тя пърхаше усърдно наблизо, решена да се удря до смърт във фенера. — Хората живеят толкова кратки животи. Вярвам, че оказват незначително влияние върху света. Значи Уинтроу няма да е жрец. Вероятно това е също толкова важно, колкото ако мъж, предназначен да бъде крал, вместо това стане примирен отшелник.

Той почувства как по тялото й премина тръпка.

— О, корабе — меко го порица тя. — Нима това трябваше да е утешаващо?

Той я потупа внимателно, както баща успокояваше дете.

— Извлечи утеха от това, Янтар. Ти си само едно малко създание с мимолетен живот. Трябва да си шут, за да мислиш, че можеш да промениш курса на целия свят.

Тя остана смълчана, докато не избухна в разтърсващ смях.

— О, Парагон, в това си по-прав, отколкото предполагаш, приятелю.

— Бъди доволна от собствения си живот, приятелко, и го живей щастливо. Остави другите да решат за себе си кой път да следват.

Тя се навъси насреща му.

— Даже и когато виждаш с абсолютна яснота, че този път е грешен за тях? Че ще се наранят?

— Може би хората имат право на болката си — осмели се той и добави неохотно: — Може би дори им е необходима.

— Може би — призна нещастно Янтар, а после каза: — Вдигни ме, ако обичаш. Мисля да ида да си легна и да обмисля това, което ми каза. Преди да ме заварят дъждът и комарите.

 

 

Алтея се задушаваше в кошмар. Знанието, че сънува, не й помагаше особено. Не можеше да го избегне. Не можеше да диша, а той беше върху гърба й, притискаше я надолу и я нараняваше, нараняваше я. Искаше да изкрещи, но не успя. Само да успееше да изкрещи и щеше да може да се събуди, но не успя да издаде звук, който да послужи за отдушник. Виковете й бяха пленени в нея.

Сънят се промени.

Внезапно над нея стоеше Парагон. Той беше мъж, висок, тъмнокос и мрачен. Погледна я с очи като тези на Кенит. Тя се присви надалеч от него. Когато заговори, в гласа му звучеше болка:

— Алтея. Стига с това. Никой от нас не може да го търпи повече. Ела при мен — нареди й той. — Безшумно. Веднага.

— Не. — Тя почувства как я дърпа и започна да се съпротивлява. Знаещият поглед в очите му я заплашваше. Никой не биваше да разбира така отявлено какво чувства.

— Да — каза й, докато тя упорстваше. — Знам какво правя. Ела при мен.

Не можеше да диша. Не можеше да помръдне. Той беше твърде едър и силен. Но въпреки това тя се опитваше. Ако се бореше и не се даваше, как можеше вината да е нейна?

— Вината не беше твоя. Отърси се от този спомен; той не е настоящето. Това мина и приключи. Остави го да си иде. Тихо, Алтея, тихо. Ако изкрещиш, ще се събудиш. По-лошо, ще събудиш целия екипаж.

Тогава всички щяха да узнаят срама й.

— Не, не, не. Изобщо не става дума за това. Просто ела при мен. Имаш нещо мое.

Ръката от устата й изчезна, както и тежестта от тялото й, но тя все още беше пленена в себе си. Тогава внезапно се понесе свободно. Беше някъде другаде, някъде на студено и ветровито, и тъмно. Беше много самотно място. Компанията на когото и да било беше за предпочитане пред тази изолация.

— Къде си? — повика го тя, но въпросът излезе като шепот.

— Тук. Отвори очи.

Тя стоеше на бака сред нощна буря. Извиващ се вятър разклащаше дърветата над главата й и дребни парчета отломки падаха сред мръсен дъжд. Парагон се беше извил, за да погледне назад към нея. Алтея не можеше да различи чертите му, но чу гласа му.

— Така е по-добре — каза й успокояващо. — Имах нужда да дойдеш тук, при мен. Чаках, като мислех, че в крайна сметка ще дойдеш сама. Но ти не го направи, а това продължи твърде дълго за всички ни. Вече знам какво трябва да сторя. — Фигурата замълча. Следващите му думи излязоха по-тежко. — Имаш нещо мое. Искам си го обратно.

— Нямам нищо твое. — Изговори ли думите, или само си ги помисли?

— Напротив, имаш. То е последното парченце. Независимо дали ти харесва, или не, трябва да си го върна, за да стана цялостен. За да станеш цялостна и ти. Мислиш, че то е твое, но грешиш. — Той извърна поглед от нея. — По право тази болка е моя.

Започна да се сипе дъжд, леденостуден дъжд. Първо го чу сред дърветата горе. После капките си пробиха път през балдахина. Най-напред западаха нежно, а после извил се вятър забърса върховете на дърветата и капките стовариха студения си товар в потоп. Алтея вече беше изтръпнала за студа. Парагон продължи да говори нежно:

— Върни ми я, Алтея. Няма причина да я задържаш. Тя никога дори не му е принадлежала, че да ти я дава. Разбираш ли? Той ти я предаде. Опита се да се отърве от болката, като я предаде, но не беше негова. Трябваше да си остане с мен. Сега си я взимам от теб. Всичко, което трябва да направиш, е да я пуснеш. Оставям ти спомена, защото той, боя се, си е изцяло твой. Но болката е стара, предавана от един на друг като зараза. Реших да сложа край. Сега се връща при мен и остава с мен.

За известно време тя се съпротивлява, стискайки я силно.

— Не можеш да я вземеш от мен. Беше толкова ужасно. Беше толкова болезнено. Никой не би разбрал; никой не би повярвал. Ако ми отнемеш болката, правиш лъжа от онова, което изтърпях.

— Не. Не, скъпа моя, правя го само спомен, вместо нещо, което да изживяваш непрестанно в главата си. Остави го в миналото. Вече не може да те нарани. Няма да му позволя.

Той протегна към нея широка ръка. Тя се страхуваше от него, но неспособна да се противопостави, положи малката си длан върху неговата. Той въздъхна дълбоко.

— Върни ми я — каза й меко.

Беше като да издърпаш забила се надълбоко треска. Имаше я протяжната болка от изваждането, а после рязкото жегване на потеклата прясна кръв. Нещо здраво стегнато вътре в нея изведнъж се отпусна. Беше се оказал прав. Не беше нужно да задържа болката си. Можеше да я пусне. Споменът все още беше там. Не беше изчезнал, но се беше променил. Беше спомен, част от миналото. Тази рана можеше да се затвори и да заздравее. Нанесената й вреда вече я нямаше. Не й се налагаше да я държи като част от себе си. Можеше да си позволи да се излекува. Сълзите й се разводняваха от падащия по лицето й дъжд.

 

 

— Алтея!

Тя дори не трепна. Непрестанният дъжд измиваше нощта от небето, като го изсветляваше до сиво утро, което едва проникваше през покрова на дърветата. Алтея стоеше на бака с ръце, протегнати към полумрака, докато проливният дъжд я мокреше. Беше прилепил нощната риза до тялото й. Като прокле и двама им за глупаци, Брашън се спусна напред през палубата, за да я хване за рамото и да я разтърси.

— Да не си се побъркала? Ела вътре.

Тя вдигна ръка към лицето си, очите й бяха затворени, стиснати в гримаса. После неочаквано се блъсна и се вкопчи здраво в него.

— Къде съм? — настоя замаяно.

— Отвън на палубата. Ходейки насън, мисля. Събудих се и те нямаше. Да влезем вътре. — Дъждът се стичаше по голия му гръб и прилепваше памучните панталони към тялото му; разделяше чудесната й коса на кичури и течеше на струйки по лицето й. Тя се придържаше за него, треперейки, без да се опитва да се скрие от пороя.

— Сънувах сън — каза дезориентирано. — Беше толкова ярък, само за миг, а сега изчезна. Не мога да си спомня нищо от него.

— Такива са сънищата. Идват и си отиват. Не значат нищо. — Боеше се, че говори от опит.

С рев, бурята поднови яростта си. Шибащият дъжд издаваше съскав звук върху водата на откритата река, която ги достигаше дори и тук.

Тя не помръдна. Вдигна поглед към него, като примигваше, за да махне водата от очите си.

— Брашън, аз…

— Подгизвам тук навън — обяви нетърпеливо и внезапно я взе на ръце. Тя облегна глава на рамото му, докато я носеше. Не изпротестира дори когато удари главата й в тесния коридор. Вече в каютата, затвори вратата с ритник и пусна Алтея на крака. Избута косата от лицето си и почувства как надолу по гърба му се стича нова струйка. Тя стоеше и мигаше срещу него. От брадичката и миглите й капеше вода. Мокрият плат на нощната й риза беше прилепнал по всяка извивка на тялото й и го изкушаваше. Изглеждаше толкова объркана, че му се искаше да я вземе в обятията си и да я прегърне. Но тя нямаше да иска това. С усилие, той се извърна от нея. — Почти се съмна. Ще се преоблека в някакви сухи дрехи — каза хрипливо.

Чу мокрото пльосване на ризата й на пода и дребните звуци от ровенето сред сандъка й с дрехи. Нямаше да се обърне. Нямаше да се измъчва. Беше се научил да се владее.

Тъкмо беше намерил чиста риза в шкафа си, когато тя го прегърна изотзад. Кожата й беше все още мокра там, където се допря до него.

— Не мога да намеря никакви чисти дрехи — каза до ухото му. Той стоеше като закован. Дъхът й беше топъл. — Боя се, че ще трябва да взема твоите. — Целувката отстрани по врата му изпрати тръпка надолу по гърба му и опроверга думите й, след като тя взе ризата от ръцете му и я захвърли на пода зад тях.

Той се извъртя бавно в ръцете й, за да се обърне с лице към нея, и се взря надолу към усмивката й. Игривостта й го порази. Почти беше забравил, че можеше да е такава. Смелостта на изразеното й желание накара сърцето му да запрепуска. Гърдите й се отъркаха в неговите. Положи ръка върху бузата й и видя сянка на несигурност да преминава по лицето й. Незабавно отдръпна ръката си.

Тревога изми усмивката й. Ненадейно очите й се напълниха със сълзи.

— О, не — примоли се тя. — Моля те, не се отказвай от мен. — Тя достигна до някакво решение. Хвана ръката му и я постави на лицето си. Думите се откъснаха от нея: — Той ме изнасили, Брашън. Кенит. Опитвах се да го преодолея. През цялото време… просто исках теб — каза на пресекулки. — Само теб. О, Брашън. — Някаква емоция внезапно отне думите й. Тя се притисна към него и зарови лице в гърдите му. — Моля те, кажи ми, че всичко между нас все още може да е наред.

Беше знаел. В някаква степен беше знаел.

— Трябваше да ми кажеш. — Това прозвуча като обвинение. — Трябваше да се досетя — обвини себе си.

Тя поклати глава.

— Можем ли да започнем отначало? — попита го. — И този път да караме бавно?

Чувстваше хиляди неща. Убийствена ярост към Кенит. Гняв към самия себе си, че не я беше защитил. Болка, че не му беше казала по-рано. Как се предполагаше да се справи с всичко това? После разбра какво бе имала предвид. С новото начало. Вдиша дълбоко. С усилие избута всичко настрана.

— Мисля, че така трябва — отвърна мрачно. Примири се, че трябва да бъде търпелив. Изучаваше лицето й. — Би ли искала тази стая само за себе си за известно време? Докато се почувстваш по-различно относно… всичко? Знам, че трябва да караме бавно.

Тя избърса сълзите от очите си. Усмивката, която му отправи, този път беше истинска.

— О, Брашън, не чак толкова бавно — възрази. — Имах предвид, че трябва да започнем отново сега. С това. — Тя вдигна устни към неговите. Той я целуна много нежно. Шокира се, щом усети стрелкащия се връх на езика й. Тя пое накъсано дъх. — Трябва да свалиш тези мокри дрехи — смъмри го Алтея. Хладните й от дъжда пръсти заопипваха около кръста му.

 

 

Парагон обърна лице към небето. Дъждът се стичаше по затворените му очи и влизаше в устата му. Хладността на зимата се отдръпна, щом слънцето докосна деня по-уверено. Той отвори очи с примигване и се усмихна. Дъждът внезапно намаля трополенето си и спря, а някъде в далечината въпросително запя птица. Друга й отговори някъде по-наблизо. Животът беше хубав.

Малко по-късно почувства как Янтар поставя ръка върху парапета му. До нея положи гореща чаша с нещо.

— Рано си станала — поздрави я той.

Погледна през рамо и я завари да го изучава внимателно. Усмихваше се.

— Събудих се изпълнена със странно усещане за добро физическо здраве.

— Така ли? — Той се усмихна самодоволно, а после отново погледна към деня. — Мисля, че познавам това чувство. Янтар, мисля, че късметът ми се обръща.

— Заедно с този на всеки друг.

— Предполагам. — Замисли се за кратко. — Помниш ли какво обсъждахме снощи?

— Да. — Тя зачака.

— Промених мнението си. Права си да искаш отново да идеш на север. — Той се озърна наоколо, сред чудото на пролетния свят. — Приятно е да насочиш хората по правилния път. — Отново й се усмихна. — Иди на север.