Робин Хоб
Съдбовният кораб (14)

Глава дванадесета
Съюзи

— Парагон, Парагон. Какво да правя с теб?

Дълбокият глас на Брашън беше много мек. Трополящият дъжд, който се сипеше върху палубата, бе по-шумен от капитанския му глас. Не изглеждаше да съдържа някакъв гняв, само тъга. Парагон не отвърна. Откакто Брашън бе забранил на другите да говорят с него, той самият бе пазил мълчание. Дори когато една нощ Лавой бе дошъл до перилата му и се бе опитал да го развесели, Парагон бе останал ням. Когато помощникът без пренасочил опитите си към симпатия, му бе било по-трудно да удържи решимостта си, но бе успял. Ако Лавой наистина смяташе, че Брашън е бил несправедлив, щеше да направи нещо по въпроса. Фактът, че не беше, доказваше, че в действителност е на страната на Брашън.

Брашън хвана парапета със студените си ръце и се облегна. Парагон почти трепна при досега с нещастието му. Брашън не беше наистина от неговото семейство, така че не можеше винаги да разчита емоциите му. Но в случаи като този, когато имаше контакт между плът и магическо дърво, Парагон го усещаше достатъчно добре.

— Не си го представях така, корабе — каза му Брашън. — Да бъдеш капитан на жив кораб. Искаш ли да знаеш за какво си мечтаех? Че по някакъв начин ще ме направиш истински и значителен. Не някакъв прост моряк, посрамил семейството си и завинаги изгубил мястото си в Бингтаун. Капитан Трел от живия кораб Парагон. Добре звучи, не мислиш ли? Мислех, че заедно ще изкупим греховете си, корабе. Представях си как се връщаме в Бингтаун тържествуващи, аз, командващ отличен екипаж, а ти, плаващ като сивокрила чайка. Хората щяха да ни гледат и да казват „Ето това се казва кораб, а и човекът, който го ръководи, знае какво прави.“ И семействата, които отхвърлиха и двама ни, може би щяха да се зачудят дали не са били глупаци да го сторят.

Брашън изсумтя леко с презрение към наивните си мечти.

— Но не мога да си представя, че баща ми някога ще ме приеме обратно. Дори не мога да си го представя да си размени две любезни думи с мен. Страхувам се, че ще остана завинаги сам, корабе, и че краят ще ме завари като стар, затъпял прокуденик, изхвърлен на някакъв незнаен бряг. Когато мислех, че имаме шанс, си казах, е, капитанският живот е самотен. Едва ли ще си намеря жена, която да ме търпи за повече от един сезон. Но мислех, че с жив кораб поне винаги ще имаме един друг. Наистина мислех, че мога да направя нещо добро за теб. Представях си, че някой ден ще легна и ще умра на твоята палуба със знанието, че част от мен ще продължи да съществува чрез теб. По едно време не изглеждаше като толкова лоша идея.

— Но погледни ни сега. Позволих ти да убиеш отново. Плаваме право към пиратски води с екипаж, който не може да прави друго, освен да си се пречка в краката. Нямам план или молитва, за да оцелее който и да е от нас, а с всяка вълна, която прорязваме, се приближаваме до Заграба. По-сам не съм бил през целия си живот.

Трябваше да наруши мълчанието си, за да го стори, но Парагон не можа да устои да не нанесе още един удар на мъжа.

— И Алтея ти е бясна. Гневът й е толкова силен, че от горещ е станал студен.

Беше се надявал, че Брашън ще изпадне в ярост. С гнева можеше да се справи по-добре, отколкото с тази дълбока меланхолия. Всичко, което трябваше да направиш, за да се справиш с гнева, беше да крещиш по-силно от опонента си. Вместо това почувства ужасяващото прескачане на сърцето му.

— Това също — окаяно призна Брашън. — И дори не знам защо, а тя почти не си говори с мен.

— Говори ти — отвърна ядно Парагон. Студеното мълчание принадлежеше на него. Никой не беше толкова добър в това, колкото него, със сигурност не и Алтея.

— О, да, говори — съгласи се Брашън. — „Да, сър“, „Не, сър“. А тези нейни така черни очи остават безразлични и студени като мокра скала. Въобще не мога да достигна до нея. — Думите изведнъж се заизливаха от мъжа; думи, които — Парагон усети — Брашън би затаил в себе си, ако можеше: — А аз имам нужда от нея. За да ме подкрепя, ако не друго. Имам нужда от един човек сред този екипаж, за когото да знам, че няма да ми забие нож в гърба. Но тя просто си стои там и гледа покрай мен — или през мен — и аз се чувствам като нищожество. Никой друг не може да ме накара да се чувствам толкова зле. И това ме кара да искам просто…

Думите му заглъхнаха.

— Просто я хвърли по гръб и я вземи. Това ще те направи истински за нея — допълни Парагон вместо него. Със сигурност това щеше да предизвика някакво избухване от Брашън.

Думите му бяха последвани единствено от мълчаливото отвращение на Брашън. Никаква експлозия от ярост или погнуса.

— Къде се научи да си такъв? — след малко попита Брашън. — Познавам Лъдчънс. Трудни хора, зле с парите и безмилостни в пазаренето. Но бяха свестни. Тези, които познавах, не бяха склонни към изнасилване или убийство. Откъде идва у теб?

— Може би Лъдчънс, които аз познавах, не са били толкова придирчиви. Виждал съм купища изнасилвания и убийства, Брашън, точно там, където си застанал.

И може би не съм просто нещо, оформено от Лъдчънс. Може би съм имал форма и същина много преди някой Лъдчънс да е сложил ръка на руля ми.

Брашън мълчеше. Бурята се надигаше. Вятърът изплющя по мокрите платна на Парагон, като го принуди леко да се наклони. Двамата с кормчията го спряха, преди да стане по-сериозно. Той почувства как Брашън затяга хватката си върху парапета.

— Боиш ли се от мен? — попита го корабът.

— Трябва — простичко отвърна Брашън. — Имаше период, когато бяхме само приятели. Смятах, че те познавам добре. Знаех какво говореха хората за теб, но си мислех, че вероятно си бил докаран до това състояние. Когато уби онзи човек, Парагон… когато те видях как изтръскваш живота от него… нещо в сърцето ми се промени. Така че, да, боя се от теб. — С по-тих глас додаде: — И това не е добре за нито един от двама ни.

Той отмести ръце от перилата и тръгна да се отдалечава. Парагон облиза устните си. Сладководният порой на зимната буря се стичаше по нарязаното му лице. Брашън щеше да е подгизнал и измръзнал както само смъртните можеха да бъдат. Опита се да измисли думи, които да го накарат да се върне. Неочаквано не искаше да бъде сам, плаващ на сляпо сред тази буря, като се доверява единствено на кормчията, който мислеше за него като за „тази проклета лодка“.

— Брашън! — извика ненадейно.

Капитанът му спря несигурно. После се върна обратно по повдигащата и спускаща се палуба, за да застане отново до парапета.

— Парагон?

— Не мога да обещая, че няма да убия отново. Знаеш това. — Той се помъчи да открие оправдание. — Ти самият може да имаш нужда да убивам. Но, е, тогава аз ще съм обвързан с обещанието си…

— Знам. Опитах се да измисля какво да искам от теб. Да не убиваш. Винаги да се подчиняваш на заповедите ми. И знаех, че и двамата сме наясно, че никога не би могъл да обещаеш тези неща. — После добави с натежал глас: — Не искам да ми даваш такива обещания. Не искам да ме лъжеш.

Изведнъж изпита жал към Брашън. Мразеше, когато чувствата му превключваха така от едно на друго. Ала не можеше да ги контролира.

— Обещавам да не убивам теб, Брашън — импулсивно предложи той. — Това помага ли?

Почувства шокираното сътресение на Брашън от думите му. Парагон изведнъж осъзна, че Брашън никога не бе обмислял възможността, че корабът можеше да убие него. Фактът, че го обещаваше сега, го накара да осъзнае, че беше бил способен да го направи. И все още беше, ако решеше да наруши думата си.

— Разбира се, че помага — безжизнено отвърна Брашън след секунда. — Благодаря ти, Парагон.

Той отново се нагласи да си тръгне.

— Чакай! — повика го Парагон. — Сега ще позволиш ли на другите да говорят с мен?

Почти почувства въздишката на мъжа.

— Разбира се. Няма много смисъл да те лишавам от това.

В Парагон се надигна горчивина. Бе възнамерявал с обещанието си да утеши човека, но мъжът настояваше да бъде опечален от него. Човеци. Никога не бяха доволни, независимо какво жертваш за тях. Ако Брашън беше разочарован от него, вината си беше негова. Защо не бе осъзнал, че първите, които трябваше да убие, са тези най-близо до него, тези, които го познаваха най-добре? Това беше единственият начин да премахне заплахата за себе си. Какъв беше смисълът да убиеш непознат? Непознатите нямаха интерес да те наранят. Това винаги се правеше най-добре от собствените ти семейство и приятели.

 

 

Дъждът носеше целувката на зимата. Той се сипеше, досаден, но безобиден по разгърнатите криле на Тинтаглия. Те махаха неотклонно, докато тя летеше нагоре по течението на Дъждовната река. Скоро отново щеше да й се наложи да убие и да яде, но дъждът бе прогонил всичката плячка към подслона на дърветата. Беше трудно да ловува сред блатистото крайбрежие по протежение на Дъждовната река. Дори в сух ден беше лесно да затънеш там. Нямаше да рискува.

Студеният сив ден подхождаше на настроението й. Търсенето на морето се бе оказало по-лошо от безуспешно. На два пъти бе мернала змии. Но щом бе прелетяла ниско, тръбейки към тях за поздрав, те се бяха гмурнали в дълбините. На два пъти бе обикаляла и кръжала, и обикаляла, тръбейки и ревейки настоятелно да се върнат. Всичките й усилия се бяха оказали напразни. Сякаш змиите не я разпознаваха. Плашеше я до дъното на душата й, че расата й бе оцеляла, но не искаше да я признае. Ужасно чувство за безполезност, примесващо се с натякващия глад до тлеещ гняв, се надигна в нея. Ловът по дължината на плажа беше слаб; миграционните морски бозайници, от които брегът трябваше да гъмжи, просто не бяха там. Не беше много учудващо, предвид че брегът, който тя помнеше, също не беше там.

Разузнаването й бе отворило очите за това колко много се бе променил светът, откакто нейният вид се бе реял за последно в небето. Целите покрайнини на континента бяха потънали. Планинската верига, която някога се бе издигала над дългата плажна ивица на крайбрежието, сега се изразяваше единствено във върховете на дълга последователност от острови. Така плодородната континентална равнина, която някога бе изобилствала от стада с плячка — както дива, така и опитомена — сега беше необятно блато от дъждовна гора. Вътрешното, изпускащо изпарения море, което някога бе заобиколено от суша, сега се изливаше в океана през множество реки, провиращи се през обширна морава. Нищо не беше както трябва. Не трябваше да се изненадва, че собствените й родственици не я познават.

Човеците се бяха размножили като мухи върху умиращ заек. Техните мръсни димящи селища покриваха света. Беше зърнала малките им островни селца и пристанищните им градове, докато беше търсила змии. Беше прелетяла високо над Бингтаун в една изпълнена със звезди нощ и го бе видяла като черно петно, изпъстрено със светлина. Трехог не беше нищо повече от съвкупност от катеричи хралупи, свързани с паяжини. Почувства неохотно възхищение към човешкото умение да си измайстори дом, където пожелае, макар да презираше съществата, безпомощни дотам, че да не могат да се справят с природната среда без изкуствено създадени постройки. Древните поне бяха строили с великолепие. Тя се замисли за грациозната им архитектура, за онези величествени, приветливи градове, които сега бяха сринати до отломки или се издигаха като ехтящи руини, и беше отвратена, че Древните са погинали и хората са наследили земята.

Беше оставила човешките коптори зад гърба си. Щом трябваше да живее сама, щеше да живее близо до Келсингра. Дивечът там беше богат, а земята — достатъчно стабилна за приземяване, без да затъне до колене. Ако пожелаеше закрила срещу елементите, старите конструкции на Древните щяха да й я осигурят. Очакваха я дълги години живот. Най-малкото можеше да ги прекара на място, където имаше поне спомен за величие.

Докато летеше през неспирния порой, тя оглеждаше бреговете на реката за дивеч. Не таеше големи надежди да намери нещо живо. От последния трус насам реката течеше побеляла и киселинна, смъртоносна за всичко без люспи.

Далеч от Трехог, нагоре по реката забеляза борещата се змия. Първоначално реши, че е пън, който речното течение въртеше надолу по реката. Тя премигна и изтръска дъждовната вода от очите си, след което погледна отново. Улови змийската миризма и се спусна от висините надолу, за да потърси смисъл във видяното.

Реката беше плитка, стремително течаща млечнобяла вода, обливаща нащърбени скали. Това също се различаваше от спомените й. Някога реката бе предлагала чудесен дълбок канал, който водеше навътре в сушата до градове като Келсингра и до земеделските общности и търговските градове отвъд. Не само змиите, но и големи кораби бяха плавали по него с лекота. Сега, пребитата синя змия немощно се бореше срещу течението на води, които дори не я покриваха.

Направи два кръга, преди да открие участък от реката, където можеше безопасно да се приземи. Загази надолу по реката, забързана към жалката картинка, която представляваше изпадналата в безпомощност змия. Отблизо, положението й бе отчайващо. Беше стояла заклещена тук известно време. Слънцето бе изгорило гърба й, а упорстването й върху каменната повърхност бе направило кожата й на парцали. След като защитната й люспеста кожа бе разкъсана веднъж, речната вода бе разяла плътта надълбоко. Толкова бе наранена, че Тинтаглия не можеше дори да разбере пола й. Напомняше й на снесла яйцата си сьомга, изтощена и отнесена сред плитчините да умре.

— Добре дошла у дома — каза й Тинтаглия без сарказъм или горчивина. Змията я погледна с едно око и изведнъж удвои усилията си да си пробие път нагоре по течението. Бягаше от нея. Паниката на съществото бе непогрешима, както и смрадта на смърт, която се носеше от него.

— Леко, леко, перкатото ми. Не съм дошла да те нараня, а да ти помогна, ако мога. Нека те избутам до по-дълбоки води. Кожата ти се нуждае от намокряне. — Тя говореше нежно, влагайки в думите си музика и добрина. Змията спря да се съпротивлява, ала повече от изтощение, отколкото от спокойствие. Очите й все още шареха в търсене на път за бягство, което тялото й бе твърде отмаляло да опита. Тинтаглия направи ново усилие. — Тук съм, за да те приветствам и да ти покажа пътя към дома. Можеш ли да говориш? Разбираш ли ме?

Вместо отговор, змията надигна главата си над водата. Направи немощен опит да наежи гривата си, но никаква отрова не се появи.

— Махай се — изсъска съществото. — Убия — заплаши.

— Не говориш смислено. Тук съм, за да ти помогна. Помниш ли? Когато дойдеш нагоре по реката, за да оформиш пашкула си, драконите те посрещат и ти помагат. Ще ти покажа най-добрия пясък, с който да направиш обвивката си. Слюнката ми в пашкула ти ще вложи спомените на вида ни. Не се страхувай от мен. Не е твърде късно. Зимата наближава, но аз ще те пазя добре през студените месеци. Дойде ли лятото, ще издраскам листата и калта, които ще са те покрили. Слънцето ще докосне пашкула ти и той ще се разтопи. Ще станеш чудесен дракон. Ще бъдеш Господар на Трите царства. Обещавам.

Съществото спусна клепки над очите си, след което отново ги отвори. Тя можеше да види как в тях се съревновават неверие и отчаяние.

— По-дълбока вода — примоли се змията.

— Да — съгласи се Тинтаглия. Тя повдигна глава и се огледа, но наоколо нямаше по-дълбока вода, освен ако не завлечеше горкото създание надолу по течението, където нямаше да намери нито храна, нито място да оформи пашкула си. Градът Трехог отбелязваше първия терен за пашкулите. Той беше погълнат от покачващото се ниво на реката. Беше имало и друг, не чак толкова нагоре по течението. Но реката се бе изместила в широкото си корито и течеше плитка и камениста покрай някога богатите на сребриста пясъчна кал брегове. Как можеше да помогне на змията да стигне до там? И след като вече беше там, как да събере на едно място кал, вода и змия, така че змията да погълне течната тиня и да си оформи пашкул?

Змията повдигна изнемощялата си глава и нададе слаб тръбеж на отчаяние. Тинтаглия почувства нуждата да действа. Бе повдигнала и пренесла двама души с лекота, но теглото на змията бе почти равно на нейното. Щом опита да я завлече в малко по-дълбок канал, близо до брега, ноктите й одраскаха изнежената кожа и потънаха дълбоко в отворените рани. Съществото завика и бясно се замята. Плющящата му опашка цапардоса Тинтаглия и я накара да се олюлее. Тя запази равновесие като стъпи и на четирите си крака. В това време, опипващият й слепешката крак намери нещо гладко, твърдо и обло на дъното на реката. То се извъртя и изхрущя под тежестта й. Подчинявайки се на внезапен импулс, тя сви нокти около него и го извади на повърхността.

Череп. Змийски череп. Киселинната вода на реката бе разяла тежката кост дотам, че я бе направила крехка; тя се счупи между ноктите й. Зарови в плитчините с угнетяваща увереност. Тук бяха три дебели гръбначни кости, все още висящи една от друга. Още един череп ето там. Разрови дъното и откри още ребра и челюстна кост, в различни фази на разлагане. Някои все още имаха парчета хрущяли, висящи от ставите им, а други бяха гладко излъскани или проядени. Костите на расата й бяха тук. Тези, които бяха успели да си спомнят поне толкова от миграционния си път, се бяха сблъскали с това последно препятствие и бяха загинали.

Безпомощната змия лежеше на една страна и тежко вдишваше и издишваше болката си. Няколкото капки отрова, които бе успяла да изцеди, се стичаха от гривата в собствените й очи. Тинтаглия закрачи към нея и се надвеси, загледана. Съществото спусна за кратко клепки над големите си очи. После издиша една-единствена дума:

— Моля.

Тинтаглия отметна главата си назад и нададе разтърсващ вик на гняв и омраза към настоящия момент. Позволи на гнева да се разбушува свободно в нея, позволи му да замъгли ума и очите й в червена мъгла. Сетне удовлетвори молбата на създанието. Мощните й челюсти сграбчиха врата на змията малко под сълзящата токсини грива. С единствено жестоко захапване тя прекъсна гръбначния й стълб. Тялото се разтресе, върхът на опашката изплющя и изплиска във водата. Тинтаглия стоеше надвесена над създанието, докато то умираше. Очите му се завъртяха бавно за един последен път. Челюстите се отвориха и затвориха конвулсивно. Накрая застина.

Вкусът на змийската кръв беше трапчив и горчеше в устата й. Немощните токсини жилеха езика й. В този момент тя позна жизнения цикъл на съществото. Мигновено, тя беше него и трепереше от изтощение и болка. Над всичко бе обзелото я объркване. Докато се съвземаше, пълната безполезност на живота на змията я разтърси. Отново и отново тялото й бе реагирало на сигналите, които й казваха да мигрира и да се преобрази. Не можеше да каже колко често жалкото създание бе напускало богатите терени за хранене на юга и бе мигрирало на север.

Докато извиваше врат и поглъщаше плътта му, всичко й се изясни. Съвкупността от спомените му се бе прибавила към нейната. Ако светът се бе въртял както трябва, тя щеше да предаде както своите, така и неговите спомени на потомството си. Все някой щеше да се е облагодетелствал от неговия пропилян живот. Създанието нямаше да е умряло напразно. Видя всичко, което и то беше видяло и бе било. Узна всичките му отчаяния и беше него, когато отчаянието бе дегенерирало до объркване и накрая до скотство. При всяка миграция змията бе търсила познати морски пейзажи и Помнеща. И всеки път бе оставала разочарована. Зимите я бяха подтиквали отново на юг, за да се храни и възобновява запасите на тялото си, докато завъртането на годините не я запратеше за пореден път на север. Знаеше това от драконовата си перспектива. Беше цяло чудо, че змията бе достигнала дотук само чрез спомените от змийските си минали животи. Тя погледна надолу към оголените кости и мръсотията на плътта в устата си. Дори да бе успяла да помогне на създанието да се добере до по-дълбоки води, то пак щеше да умре. Загадката на змиите, които бяха избягали от нея, бе разкрита. Тинтаглия изрови още кости и започна да ги изучава внимателно. Тук беше нейният народ; тук беше нейната раса. Тук беше бъдещето и тук беше миналото.

Обърна гръб на останките на змията. Нека реката ги унищожеше, както бе направила с толкова много други. Несъмнено й предстоеше да унищожи още, докато не останеше никой. Тинтаглия беше безпомощна да промени това. Не можеше да принуди реката да стане по-дълбока, нито да промени курса си и отново да се приближи до бреговете на земите, прошарени в сребристо. Изсумтя. Господари на Трите царства. Владетели на Земята, Морето и Небето, и въпреки това повелители на никое от тях.

Реката я охлаждаше, а киселинната целувка на водите започваше да я дразни. Дори нейната кожа с гъстите си люспи не бе непроницаема за реката, когато течеше толкова буйно. Тя закрачи от крайбрежието към центъра на реката, където над нея се разкриваше небето, разпери криле и пренесе тежестта на задните си крайници. Скочи само за да се стовари отново тежко във водата. Пясъкът се бе изместил под ноктестите й крака и попречи на тласъка й. Беше изморена. За момент изпита копнеж по отъпканите терени за приземяване, които Древните с такава любов бяха предвидили за крилатите си гости. Ако Древните бяха оцелели, расата й все още щеше да процъфтява, помисли си тя. Щяха да са оградили това плитко място в реката за доброто на драконовите си родственици. Но Древните бяха измрели и бяха оставили жалките човеци като свои наследници.

Бе приклекнала в опит за нов скок, когато мисълта потръпна в нея. Хората строяха неща. Можеха ли да разкопаят реката, да прокарат канал и да направляват течението на водата през този участък, така че да го направят достатъчно дълбок за змия? Можеха ли да отбият реката, така че отново да потече близо до сребристата земя, необходима за подобаващо опашкулване? Обмисли какво бе видяла от творенията им.

Можеха. Но щяха ли да го направят?

Изпълни я решителност. Скочи мощно, махащите й криле удържаха теглото й и я повдигнаха. Трябваше да убие отново, да промие мръсния вкус на развалената змийска плът от устата си. Щеше да го направи, но междувременно щеше да разсъждава. Принуда или подкуп? Пазарене или заплаха? Щеше да обмисли всяка възможност, преди да се върне в Трехог. Човеците можеха да й послужат. Видът й все още можеше да оцелее.

 

 

Почукването по вратата на каютата му бе съвсем леко по-силно. Брашън се изправи в стола си, стиснал зъби. Смъмри се да не прибързва със заключенията. Пое дълбоко дъх и каза тихо:

— Влез.

Лавой влезе и плътно затвори вратата. Вахтата му беше приключила току-що. Брезентовите му дрехи го бяха запазили сух, но когато свали кепето си, косата му бе толкова мокра, че бе прилепнала за скалпа. Бурята не беше свирепа, но постоянството на дъжда беше обезсърчително. Вледеняваше човека до мозъка на костите.

— Искали сте да ме видите — поздрави го Лавой.

Брашън отбеляза липсата на „сър“.

— Да, така е — съгласи се спокойно. — В бюфета има ром. Сгрей се. След това искам да ти дам някои инструкции.

Ромът беше учтивост към всеки другар по време на подобна студена буря. Брашън щеше да му я даде, въпреки че се готвеше да го мъмри.

— Благодаря ви, сър — отвърна Лавой. Брашън го наблюдаваше, докато си наливаше и обръщаше чашата. Това бе свалило гарда му. Държанието му не беше така грубо, когато се приближи към масата на Брашън и застана пред него. — Инструкции, сър?

Брашън подбра думите си внимателно.

— Искам да изясня предварително как да бъдат изпълнявани заповедите ми, особено що се отнася до теб.

Това отново вдърви мъжа.

— Сър? — попита студено.

Брашън се отпусна назад в стола си и задържа гласа си равен.

— Изпълнението на екипажа по време на нападението беше под всякаква критика. Бяха разединени и неорганизирани. Трябва да се научат да се бият заедно. Наредих ти да смесиш бившите роби с останалата част от екипажа. Това не бе направено достатъчно задоволително. Затова инструкциите ми към теб са да ги пренасочиш към вахтата на втория помощник и да оставиш на нея въпроса с интегрирането. И нека са наясно, че това не е поради някакво недоволство спрямо тяхното изпълнение. Не искам да си мислят, че биват наказвани.

Лавой си пое дъх.

— Най-вероятно ще го приемат точно така. Те са свикнали да работят за мен и може да са недоволни от промяната.

— Погрижи се да не бъдат — кратко заповяда Брашън. — Втората част от инструкциите ми касае разговарянето с фигурата. — Очите на Лавой се разшириха, съвсем за кратко, съвсем леко, но това бе достатъчно, за да увери Брашън. Лавой вече бе нарушил тази заповед. Сърцето му натежа още повече. Беше по-зле, отколкото се бе страхувал. Задържа гласа си равен и продължи:

— Ще отменя заповедта, забраняваща на екипажа да говори с Парагон. Искам обаче да е ясно, че на теб все още ти е забранено. Ще позволя ограничението да си остане само между мен и теб, поради причини, засягащи дисциплината и доверието на кораба. Но няма да търпя дори и намек за нарушението му. Няма да разговаряш с фигурата.

Ръцете на първия помощник се свиха в юмруци. Фасадата на уважение изтъня, докато изръмжаваше:

— И може ли да попитам защо, сър?

Брашън отвърна невъзмутимо:

— Не. Не е необходимо.

Лавой се опита да реагира като невинен човек. На лицето му се появи маска на мъченически протест.

— Не знам за какво се отнася това, сър, или кой е говорил против мен, но не съм направил нищо лошо. Как да изпълнявам задълженията си, след като заставате между мен и екипажа? Какво се предполага да направя, когато корабът ми говори? Да го игнорирам? Как мога…

На Брашън му се искаше да го стисне за гушата, но остана на мястото си и успя да продължи да се държи като капитан.

— Ако работата не е по силите ти, Лавой, кажи. Можеш да се оттеглиш. На борда има достатъчно способни хора.

— Което ще рече онази жена. Ще ме изтеглите от поста и ще позволите на нея да стане първи помощник. — Очите му потъмняха от ярост. — Е, ще ви кажа нещо — тя няма да оцелее през първата си вахта като помощник. Мъжете няма да я приемат. Вие двамата може да се преструвате, че притежава нужните умения, но не е така. Тя е…

— Достатъчно. Имаш заповедите си. Върви. — Това бе всичко, което Брашън успя да направи, за да остане на мястото си. Не искаше нещата да приключат с удари. Лавой не беше човек, който се учи от бой. Само щеше да таи злоба.

— Лавой, аз те взех, когато никой друг не те искаше. Това, което ти предложих, беше ясно: възможност да се докажеш. Все още я имаш. Стани първия помощник, който можеш да бъдеш. Но не се опитвай да бъдеш повече на този кораб. Приемай нарежданията ми и съблюдавай изпълнението им. Това е единственото ти задължение. Направи по-малко, и ще те отпратя от този кораб при първа възможност. Няма да те задържа като обикновен моряк. Ти не би позволил това да е от полза за когото и да е от нас. Помисли над нещата, които казах. Сега излез.

Мъжът се взираше в него с мрачно мълчание, след което се обърна и тръгна към вратата. Брашън проговори за последно:

— Все още съм склонен да оставим този разговор само между нас. Предлагам да сториш същото.

— Сър — отвърна Лавой. Не беше съгласие. Беше просто потвърждение, че Брашън е проговорил. Вратата се затвори след него.

Брашън се отпусна назад в стола си. Гръбнакът го болеше от напрежение. Не бе оправил нищо. Може би си беше осигурил още малко време. Намръщи се. С неговия късмет, щеше да задържи нещата, докато не стигнеха в Заграба, където всичко щеше да се сгромоляса.

Постоя така известно време, от страх да пристъпи към последната си задача за нощта. Бе говорил с Парагон и се бе опълчил на Лавой. Все още имаше да оправи нещата с Алтея, но си спомни заяждането на кораба: гневът й е толкова силен, че от горещ е станал студен. Много добре знаеше какво имаше предвид корабът и не се съмняваше в истинността на думите му. Опита се да намери кураж да я повика, след което внезапно реши да почака до края на вахтата й. Така щеше да е по-добре.

Отиде до леглото, събу ботушите и отхлаби ризата си, след което се изтегна по гръб. Не заспа. Опита се да се тревожи за Заграба и какво щеше да прави там. Призракът на студената ярост на Алтея пламтеше по-мрачно от сянката на който и да е пират. Срещата го плашеше не заради думите, които тя щеше да му отправи, а заради това колко силно желаеше да си намери извинение, за да бъде насаме с нея.

 

 

Дъждът беше отвратителен — студен и пронизващ, но навяващият го вятър беше стабилен. Тази вечер Алтея бе поставила Кипрос на руля. Задължението не изискваше нищо друго, освен да стоиш там и да го държиш стабилно. Джек беше на наблюдателен пост на бака. Пороят можеше да е повлякъл плаващи трупи от заобикалящите ги острови. Джек имаше зорко око за подобни опасности и щеше да предупреди кормчията предварително. Парагон предпочиташе Джек пред другите от вахтата й. Макар Брашън да бе забранил на всички да говорят с фигурата, тя имаше благоразумието да направи тишината дружелюбна, а не обвинителна.

Докато обхождаше палубата, Алтея предъвкваше проблемите си. Брашън не беше сред тях, упорито си каза тя. Най-голямата й грешка беше, че бе позволила един мъж да я разсее от целите й. Сега, след като знаеше истинското му мнение за нея, можеше да го остави настрана и да съсредоточи усилията си върху това отново да поеме живота си в свои ръце. Веднъж щом спря да мисли за него, всичко се изясни.

От деня на битката Алтея бе повишила собствените си очаквания за себе си. Докато се придържаше към собствения си висок стандарт, нямаше значение, че Брашън я смята за неспособна и слаба. Бе съсредоточила живота си върху кораба и безпроблемното му плаване. Бе стегнала дисциплината на вахтата си, при това не с удари и крясъци, както правеше Лавой, а просто с настоятелност всяка задача да бъде изпълнявана точно както е наредила, и бе открила слабите и силните страни на моряците си. Симой не беше пъргав, но притежаваше богато познание за корабите. По време на първата част от това пътешествие бе страдал ужасно, тъй като не бе имал достъп до алкохол. Лавой го бе пратил в нейната вахта като безполезна досада с треперещи ръце, но след като отново бе стъпил на моряшките си крака, Симой бе показал, че знае изключително много трикове относно такелажа и платната. Лоп беше глупав и не се справяше с взимането на решения и стреса, но що се отнасяше до скучните, рутинни задължения по плаването на кораба, бе неуморим. Джек беше негова противоположност, пъргава и наслаждаваща се на предизвикателства, но бързо се отегчаваше — и ставаше небрежна — от рутинна работа. Алтея се ласкаеше, че вече всички задачи на вахтата й бяха подходящо разпределени. Не й се бе налагало да говори остро на никого от два дни.

Така че не бе имало причина Брашън да се появява на палубата по време на вахтата й, когато всъщност трябваше да спи. Можеше да го пренебрегне, ако бурята изцеждаше силите на хората й до последната капка, само че времето бе просто неприятно, не и опасно. Бе го срещнала два пъти по време на обиколките си на палубата. Първият път бе срещнал погледа й и й бе пожелал добър вечер. Тя мрачно бе отвърнала на любезността му и бе продължила по пътя си. Отбеляза си, че бе тръгнал към бака. Може би „наблюдаваше“ Джек по време на дежурството й, бе разсъдила иронично.

Вторият път бе имал благоприличието да изглежда смутен. Спря пред нея и направи някакъв несъществен коментар относно бурята. Тя се съгласи, че е неприятна, и се опита да го подмине.

— Алтея. — Гласът му я спря и тя се извърна обратно към него.

— Сър? — попита изпълнително.

Той стоеше и се взираше в нея. Сенките по лицето му се меняха според поклащането на корабния фенер. Видя го как примигна, за да премахне студения дъжд от очите си. Така му се падаше. Нямаше реално поръчение, което да го доведе навън в това време. Наблюдаваше го, докато се мъчеше да си намери извинение. Той пое дъх.

— Исках да те уведомя, че в края на твоята вахта ще отменя забраната да не се говори с кораба. — Въздъхна. — Не съм сигурен, че имаше някакъв ефект върху него. Понякога се боя, че изолацията само ще го подтикне към още по-голямо неподчинение. Затова ще отменя нареждането.

Тя кимна.

— Казахте го вече. Разбрах, сър.

Той се задържа още малко сякаш очакваше тя да каже още нещо. Вторият помощник обаче нямаше какво друго да каже на капитана относно това съобщение. Той щеше да промени нареждане; тя щеше да се увери, че хората й ще се подчинят. Продължи да го гледа очаквателно, докато той не кимна леко и не се отдалечи от нея. След това се върна към работата си.

Значи щеше да им е позволено отново да говорят с Парагон. Не знаеше дали изпитва облекчение или не. Това вероятно щеше да разведри Янтар. Дърводелката бе мрачно замислена, откакто Парагон беше убил. Когато говореха за това, тя винаги обвиняваше Лавой, като настояваше, че помощникът го бе подбудил. Самата Алтея не можеше да се съгласи, но и един втори помощник не можеше да се съгласи с такова твърдение. Затова бе сдържала езика си, което единствено бе вбесило Янтар.

Чудеше се какво ли щеше да е първото, което жената щеше да каже на Парагон. Щеше ли да го смъмри, или щеше да настоява да й даде обяснение? Алтея знаеше какво самата тя би направила — щеше да се отнесе към това, както се бе отнасяла към всички прегрешения на Парагон досега. Щеше да го игнорира. Нямаше да говори по този въпрос с кораба, не и повече, отколкото някога бе говорила за двата пъти, в които се бе преобърнал и бе убил целия си екипаж. Някои действия бяха твърде чудовищни, за да бъдат потвърдени с думи. Парагон знаеше мнението й спрямо деянията му. Той беше стар жив кораб, построен с голямо количество магическо дърво по протежение на цялата си конструкция. Не можеше да докосне никое място, без да му предаде ужаса и удивлението си. За съжаление, всичко, което усещаше от него като отговор, бе непокорство и гняв. Той чувстваше, че стореното от него е оправдано и се ядосваше, че никой друг не споделя тази емоция. Тя добави това към безкрайния си списък от загадки, свързани с Парагон.

Направи още една бавна обиколка на палубата, но не откри нищо нередно. Щеше да е облекчение да намери някаква проста задачка. Вместо това усети как мислите й се насочиха към Вивачия. С всеки изминал ден надеждите й да си върне кораба намаляваха. Болката от раздялата им вече беше стара болка. Тя крещеше дълбоко в нея, като нараняване, което не искаше да се изцели. Понякога, като сега, Алтея я проучваше като че разклащаше болен зъб. Подхващаше болката и подклаждаше нови пламъци само за да докаже, че душата й е още жива. Казваше си, че само да си върнеше кораба, и всичко щеше да се нареди. Ако под краката си имаше палубите на Вивачия, никоя от останалите й тревоги нямаше да има значение. Можеше да забрави Брашън. Тази вечер мечтата да си върне кораба изглеждаше безнадеждна. От казаното от онова момче, преди Парагон да го убие, се разбираше, че Кенит нямаше да бъде склонен на откуп, със сигурност не и на толкова скромен. Това оставяше единствено сила или измама. Защитата на екипажа по време на нападението не я караше да изпитва голяма увереност в уменията им да принудят когото и да било да стори нещо.

Оставаше измамата. И все пак идеята да се преструват на бегълци, избягали от Бингтаун с надеждата да станат пирати, й се струваше по-подходяща за представление на сцена, отколкото за план за действие. В крайна сметка можеше да се окаже нещо по-лошо от нелеп или безполезен. Можеше да се окаже подходящ за интересите на Лавой. Очевидно той и татуираният му екипаж одобряваха идеята. Наистина ли се надяваше тя да го доближи до това да превземе Парагон и наистина да го използва като пиратски кораб? Ако разиграеха ситуацията, беше неизбежно идеята да достигне до съзнанието на всеки моряк. Бингтаунските палубни стъргалки, които бяха взели за екипаж, нямаше да окажат силна морална съпротива на подобна промяна в професионалното развитие и целите. Що се отнасяше до самия кораб, вече не знаеше. Цялото това приключение бе разкрило аспекти на Парагон, за които не бе и подозирала. Нуждаеше се от време — време, през което да състави по-добър план; време, през което да разбере този тъжен, побъркан кораб. Но времето се изплъзваше през ръцете й като побесняло въже. Всяка вахта ги приближаваше до Заграба, укреплението на Кенит.

Дъждът понамаля с идването на утрото. Вахтата й бе към края си, когато слънцето проби облачното було и запрати обширни лъчи светлина да докоснат водата и осеялите я острови. Вятърът забушува и започна да мени посоката си. Тя нареди на хората си да се съберат, за да чуят промяната в заповедта на Брашън, докато мъжете на Лавой излизаха на палубата. Той я погледна, докато я подминаваше, но враждебността му вече не я изненадваше. Беше част от работата й.

След като всички се струпаха на палубата, Брашън изнесе речта си. Тя слушаше невъзмутимо как вдига забраната си относно говоренето с фигурата. Както бе и очаквала, лицето на Янтар изразяваше облекчение. Брашън продължи, за да смени част от хората й с тези от бившите роби, и тя успя да запази самообладание. Без дори да се посъветва с нея, той бе разрушил всичките й внимателни усилия да направи вахтата си максимално ефективна. Сега, докато с всеки изминал ден навлизаха все по-дълбоко в пиратска територия, той я бе направил отговорна за мъже, които почти не познаваше, мъже, които Лавой най-вероятно бе подтиквал към метеж. Чудесна добавка към вахтата й. Отвътре й кипеше, но с нищо не издаде възмущението си.

Щом приключи, Брашън освободи моряците й да отидат да се нахранят и поспят или каквото друго развлечение можеха да намерят. Гневът бе убил апетита й. Тя тръгна към каютата си, като й се искаше да бе изцяло нейна, а не да се налага да дели тясното пространство с други две жени. Като никога, беше празна. Джек щеше да се храни, а Янтар вероятно вече беше при Парагон. За миг почувства вина, че бе отбягнала фигурата. После обаче се концентрира върху гнева си и реши, че е било за добро. Беше премахнала не само Брашън от по-нежните си вълнения, а и кораба, и Янтар. Така беше по-просто, по-добре. Щеше да действа най-добре като помощник, ако между нея и задълженията й не се намесваха лични съображения.

Реши, че сънят е нещото, от което се нуждае. Беше извадила подгизналата си от дъжда риза от панталоните и бе започнала да я съблича през глава, когато чу почукване на вратата. Тя изсвистя раздразнено.

— Какво има? — запита през дървото. Гласът на Клеф каза нещо тихо от другата страна на вратата. Тя навлече отново ризата си, отвори рязко вратата и настоя:

— Какво?

Клеф отстъпи две крачки.

— Капитанът иска да ви види — избълва той. Стъписаното му лице беше като кофа студена вода, върнала я в реалността. Тя пое дъх и чертите й омекнаха.

— Благодаря — отвърна кратко и затвори вратата. Защо Брашън не се бе погрижил за каквото и да ставаше дума, когато беше на палубата, заедно с всички останали? Защо трябваше да се прекъсва малкото усамотение и сън, които можеше да намери? Затъкна отново ризата в панталоните си и затръшна вратата на излизане.

 

 

— Влез! — отвърна на чукането на вратата Брашън. Вдигна поглед от картите си в очакване да види Лавой или някой от моряците с важни новини. Вместо това в стаята влезе Алтея и закрачи през нея, за да застане пред него.

— Изпратили сте Клеф да ме повика, сър.

Сърцето му се сви.

— Така е — потвърди и не можа да каже нищо повече. — Седни — покани я след миг, но тя се доближи до стола сковано, сякаш й беше наредил. Седна и срещна погледа му с нетрепващ поглед. Капитан Ефрън Вестрит винаги бе успявал да го победи в това съревнование по взиране.

— Когато баща ти се взираше така в мен, знаех, че ме чака мъмрене, от което да ми запищят ушите.

При вида на стъписаното й лице, осъзна, че го е казал на глас. Макар че беше ужасѐн, с усилие потисна порива да се засмее на изражението й. Облегна се назад и успя да запази лицето си сдържано, както и да добави със спокоен глас:

— Защо просто не го кажеш и да приключим с това?

Тя го изгледа. Можеше да забележи трупащото се в нея напрежение. Не можеше да устои на поканата му. Той се стегна, щом тя си пое дълбоко дъх сякаш щеше да му крещи. После обаче изненадващо го издиша. С тих, овладян глас, който все още леко потреперваше, каза:

— Не ми влиза в работата, сър.

— Сър. — Придържаше се към официалния тон и въпреки това напрежението й вибрираше по него. Той нарочно му даде тласък, решен да изчисти нещата между тях.

— Вярвам, че току-що ти дадох разрешение. Нещо те притеснява. Какво? — Тя продължи да мълчи и той усети, че неговият гняв започва да нараства. — Говори! — сопна й се той.

— Много добре, сър. — Тя изплю думите, а черните й очи проблеснаха. — Намирам за трудно да изпълнявам задълженията си, когато капитанът ми очевидно няма никакво уважение към мен. Ти ме унизи пред екипажа, а после очакваш да следя за реда по време на вахтата си. Не е правилно и не е честно.

— Какво? — възмутено настоя той. Как можеше да говори подобни неща, след като я беше взел за помощник, бе й доверил личните си планове, дори се бе посъветвал с нея за това какво беше най-добро за кораба? — Кога съм те „унизил пред екипажа“?

— По време на битката — каза през зъби тя. — Правех всичко по силите си да отблъсна качващите се на борда. Ти не само че се намеси и пое моята задача, но и ми каза „Назад. Пази се.“ — С разгарянето на гнева й гласът й се извисяваше. — Сякаш бях дете, което трябваше да предпазиш. Сякаш бях по-некомпетентна и от Клеф, когото държеше до себе си.

— Не е вярно! — защити се той, след което се спря, видял пристъпа на ярост, изписан на лицето й. — Вярно ли е?

— Вярно е — отвърна му студено тя. — Попитай Клеф. Сигурна съм, че си спомня.

Той мълчеше. Не можеше да си спомни да е изричал подобни думи, но си спомняше как сърцето му се бе изпълнило със страх, когато бе видял Алтея насред битката. Беше ли казал подобно нещо? Сърцето му се сви от вина. В разгара на битката и хладния допир на страха… вероятно го беше казал. Представи си публичното оскърбление върху гордостта и увереността й. Как бе могъл да й каже подобно нещо по време на битка и да очаква от нея да опази самоуважението си? Заслужаваше гнева й. Навлажни устни.

— Предполагам, че съм. Щом казваш, че съм, значи съм. Не беше правилно. Извинявай.

Той вдига очи към нея. Извинението му я беше шокирало. Очите й бяха ококорени. Можеше да пропадне в дълбините им. Поклати леко глава и сви рамене. Тя продължаваше просто да го гледа в мълчание. Непринудената искреност на извинението му бе пропукала сдържаността му към нея. Той отчаяно се помъчи да запази контрола си.

— Силно вярвам в теб, Алтея. Ти си била до мен и заедно сме се изправяли пред вербовчици и змии… Заедно върнахме този проклет кораб във водата. Но по време на битката аз просто… — Гърлото го стегна. — Не мога да правя това — каза внезапно. — Не мога да продължавам повече така.

— Какво? — отвърна бавно тя сякаш не го беше чула правилно.

Той скочи на крака и се приведе над масата.

— Не мога да продължавам да се преструвам, че не те обичам. Не мога да се преструвам, че да те видя в опасност, не ме плаши до смърт.

Тя скочи на крака сякаш я беше заплашил. Извърна се от него, но две крачки го отведоха между нея и вратата. Тя стоеше като сърна, хваната на мушка.

— Поне ме изслушай — примоли се той. Думите се заизливаха от него. Не се замисляше колко глупаво щяха да й прозвучат или че нямаше да може да си ги върне обратно. — Казваш, че не можеш да изпълняваш задълженията си без уважението ми. Не знаеш ли, че същото важи и за мен? По дяволите, един мъж трябва да вижда отражението си някъде, за да е сигурен, че е истински. Аз виждам себе си в твоето лице, в това как очите ти ме следват, когато съм се справил добре с нещо, в това как ми се подсмихваш, щом направя нещо глупаво, но накрая успея да го оправя, така че всичко да завърши добре. Когато ми отнемеш това, когато…

Тя просто стоеше там, стъписана и гледаща. Сърцето му се сви. Думите му излязоха като молба.

— Алтея, толкова съм самотен. Най-лошото е да знам, че независимо дали се провалим, или успеем, аз пак ще те загубя. Да знам, че всеки ден си тук, на същия кораб като мен, и да не мога да споделя дори една вечеря с теб, камо ли да докосна ръката ти, е достатъчно мъчение. Когато не искаш да ме погледнеш или да говориш с мен… Не мога да продължа с тази студенина между нас. Не мога.

Страните на Алтея бяха поруменели. Подгизналата й от дъжда коса тъкмо бе започнала да съхне, като се измъкваше от опашката й на къдрави кичури, които ограждаха лицето й. За момент трябваше да затвори очи, за да преодолее сладката болка от копнежа си по нея. Думите й успяха да достигнат до него.

— Един от нас трябва да е разумен. — Гласът й беше скован. Стоеше точно пред него, нямаше дори ръка разстояние помежду им. Тя уви плътно ръце около себе си сякаш се страхуваше, че ще се разпадне. — Пусни ме да мина, Брашън. — Гласът й беше спаднал до шепот.

Не можеше.

— Просто… остави ме да те прегърна. Само за момент и после ще те пусна — примоли се той, като напълно осъзнаваше, че лъже.

 

 

Той лъжеше, и двамата го знаеха. Само за момент нямаше да е достатъчно за никого от тях. Алтея дишаше тежко и щом мазолестата му длан докосна челюстта й, тя се замая. Опря длан на гърдите му, колкото да се уравновеси, дори може би да го отблъсне, нищо повече. Не беше толкова глупава, че да допусне това, но кожата му беше топла под ризата и тя можеше да усети туптенето на сърцето му. Предателската й ръка се вкопчи в плата и го придърпа по-близо. Той залитна напред, след което ръцете му се увиха около нея и я задържаха толкова здраво, че едва си поемаше дъх. Известно време не помръднаха. Тогава той въздъхна сякаш някаква болка в него се бе успокоила. Заговори нежно:

— О, Алтея. Защо всичко с нас трябва да е толкова сложно?

Дъхът му беше топъл върху главата й, докато целуваше нежно косата й. Изведнъж всичко й се стори много просто. Той се приведе да целуне ухото и врата й, но тя се извърна, за да пресрещне устните му със своите, и затвори очи. Нека се случи тогава.

Усети как извади ризата от панталоните й. Кожата на ръцете му беше груба, но допирът му беше нежен, докато ръцете му се плъзгаха под ризата. Едната му ръка обгърна гърдата й и се заигра с изпъкналото й зърно. Тя не можеше да помръдне, а после можеше. Ръцете й откриха ханша му и го притиснаха до нея.

Той прекрати целувката.

— Чакай — предупреди я. Пое си дъх. — Спри.

Беше се вразумил. Тя се олюля от разочарование, когато той се отдръпна от нея. Отиде до вратата. С треперещи ръце, той заключи. Върна се и хвана ръката й. Целуна дланта й, след което я пусна и застана мълчаливо, загледан надолу в нея. Чакаше. Тя реши. Взе ръцете му в своите и нежно го придърпа към леглото.

 

 

Янтар говореше унило и бавно.

— Не мисля, че разбираш напълно какво направи. Затова мога да ти простя. Но само този път. Парагон, трябва да научиш какво означава за един мъж да умре. Не мисля, че разбираш окончателността на постъпката си.

Бурният вятър биеше в нея, но тя стискаше перилата му и чакаше отговор. Той се опита да измисли нещо, което да я зарадва. Не искаше да е тъжна заради него. Мъката й, когато го оставеше да я почувства, бе по-горестна от тази на всеки човек. Беше почти толкова нетърпима, колкото и неговата.

Парагон насочи всичките си сетива навътре, в търсене. Нещо се случваше. Нещо опасно, нещо плашещо. Беше го преживявал и преди и се стегна за сгърчващата агония и срама. Когато човеците се събираха по този начин, това винаги означаваше болка за по-слабия. Защо Брашън й беше толкова ядосан? Защо тя го позволяваше, защо не се бореше? Нима беше толкова уплашена от него, че не можеше да се съпротивлява?

— Парагон. Слушаш ли ме?

— Не. — Той пое лек дъх през отворената си уста. Не разбираше. Мислеше си, че знае какво означава това. Ако Брашън не се опитваше да я накаже, ако не се опитваше да я подчини чрез болка, тогава защо го правеше? Защо Алтея го допускаше?

— Парагон?

— Шшт. — Стисна ръцете си в юмруци и ги притисна към гърдите си. Нямаше да крещи. Нямаше. Янтар му говореше, но той заглуши слуха си и включи останалите си сетива. Това не беше каквото си мислеше. Мислеше, че разбира хората и начините, по които се нараняваха, но това беше различно. Това беше нещо друго. Нещо, което почти можеше да си спомни. Плахо, той затвори очите, които вече не притежаваше. Остави мислите си да се носят и почувства в него да се реят древни спомени.

 

 

Алтея притискаше Брашън в обятията си и почувства как сърцето му бие в гърдите. Той дишаше тежко и облъхваше шията й. Косата му се пилееше по лицето й. Пръстите й проследиха нежно дългия прорез на едва зарасналата рана върху ребрата му. Постави дланта си отгоре й сякаш можеше да я изцели само с докосване. Въздъхна. Той миришеше добре — като морето и кораба, и като себе си. Докато го държеше в прегръдките си, държеше и всички тези неща вътре в себе си.

— Почти — прошепна тя. — Почти помислих, че летим.