Робин Хоб
Съдбовният кораб (3)

Глава първа
Дъждовните земи

Малта спусна импровизираното си гребло в искрящата вода и натисна силно. Малката лодка разцепи водата и се понесе напред. Малта прехвърли сръчно кедровата дъска от другата страна на съда, мръщейки се на попадналите в лодката капки вода, стекли се при пренасянето. Но нямаше как — дъската бе всичко, с което разполагаше за направляващо средство, а ако гребеше само от едната страна на лодката, щяха единствено да се въртят в кръг. Тя отказа да мисли за киселините, които дори сега разяждаха дъските под краката им. Малко количество вода от Дъждовната река едва ли можеше да нанесе големи поражения. Малта вярваше, че прахообразният бял метал по корпуса ще попречи на реката да разяде лодката, но и нямаше никаква гаранция за това. Изтласка тази мисъл от съзнанието си. Пътят им не беше дълъг.

Всички крайници я боляха. Беше работила през цялата нощ в опит да ги върне в Трехог. Изтощените й мускули трепереха при всяко усилие, което изискваше от тях. Не е далече, отново си каза тя. Напредването им бе мъчително бавно. Главата я болеше ужасно, но най-лош беше сърбежът от зарастващата рана на челото й. Защо винаги сърбеше най-много, когато нямаше свободна ръка да се почеше?

Девойката направляваше малката гребна лодка между огромните дънери и преплетените корени на дърветата, които ограждаха Дъждовната река. Тук, под балдахина на дъждовната гора, нощното небе и звездите бяха рядко съзиран мит, и все пак в промеждутъците между дънерите и клоните я зовяха колебливи проблясъци. Светлините на дървесния град Трехог я напътстваха към топлина, сигурност и най-вече — почивка. Навсякъде около нея сенките бяха все още гъсти, но птичите звуци в короните на дърветата й казваха, че на изток небето бе осветено от изгрева. Слънчевата светлина нямаше да проникне през плътния балдахин чак до по-късно, а щом го направеше, сноповете лъчи щяха да са като бледозелена подигравка със слънчевата светлина. Там, където реката прорязваше път през гъстите дървета, денят щеше да блести в сребърно по млечната вода на широкия канал.

Изведнъж носът на малката лодка се натъкна на скрит под повърхността корен. Отново. Малта прехапа език, за да не изкрещи от безсилие. Да си пробива път през горските плитчини беше като да провира съда през подводен лабиринт. Отново и отново носещи се отломки или скрити корени я бяха отклонявали от пътя. Чезнещите светлини отпред изглеждаха малко по-близо, отколкото в началото на пътуването им по реката. Малта измести тежестта си и се наведе над ръба, за да изпробва противното препятствие с дъската. Със сумтене, тя избута лодката и я освободи. Потопи отново греблото си и лодката заобиколи скритата преграда.

— Защо не ни насочиш натам, където дърветата са по-редки? — настоятелно попита сатрапът. Някогашният владетел на цяла Джамаилия седеше на кърмата с прибрани колене, достигащи почти до брадичката му, а съветничката му Кеки се бе свила уплашено на носа на лодката. Малта не обърна глава. Със студен глас каза:

— Когато си готов да вземеш дъска и да помогнеш с гребането или направляването, тогава можеш да кажеш накъде да ходим. Дотогава мълчи. — Беше й омръзнало от надменното поведение на момчето сатрап и абсолютната му безполезност спрямо всяка практическа задача.

— Всеки глупак може да види, че там има по-малко препятствия. Бихме могли да се движим много по-бързо.

— О, много по-бързо — съгласи се саркастично Малта. — Особено ако течението ни подхване и ни запрати в основната част на реката.

Сатрапът раздразнено пое дъх.

— Тъй като сме в горната част на реката спрямо града, ми се струва, че течението е в нашата посока. Можем да се възползваме от него и да му позволим да ни отведе, където аз искам, и да пристигнем много по-бързо.

— Също така можем напълно да изгубим контрол над лодката и да подминем града.

— Още много ли остава? — жално изхленчи Кеки.

— Виждаш толкова добре, колкото и аз — отвърна Малта. Капка от речната вода падна на коляното й, докато преместваше греблото от другата страна. Първоначално я гъделичкаше, след това я засърбя и накрая започна да я пари. Тя отдели момент да я забърше с подгъва на разкъсаната си роба. Плата остави песъчинки подире си — беше мръсен от дългото й лутане през залите и коридорите на заровения Стар град предишната нощ. Толкова много се бе случило оттогава, че сякаш бяха минали хиляда нощи, а не една. Девойката се опита да си я припомни, но събитията се объркаха в съзнанието й. Беше отишла в тунелите, за да се изправи срещу драцената, да я накара да остави Рейн на мира. Но се бе случило земетресението, а после, когато беше намерила драцената… Тук нишките на спомените й безнадеждно се оплетоха. Опашкуленият дракон бе отворил съзнанието на Малта за всички спомени, съхранени в тази зала на града. Тя бе изпълнена с животите на всички тези, които бяха обитавали това място, удавени в собствените си спомени. От този момент до времето, когато бе извела сатрапа и съветничката му извън затрупания лабиринт, всичко й беше мъгливо и като в сън. Едва сега осъзнаваше, че Дъждовните Търговци бяха скрили сатрапа и Кеки, за да ги защитят.

Или не? Погледът й леко се отклони към Кеки, трепереща на носа на лодката. Защитени гости ли бяха, или заложници? Може би по малко и от двете. Тя установи, че е изцяло на страната на Дъждовните родове. Колкото по-скоро върнеше сатрап Косго и Кеки в ръцете им, толкова по-добре. Те бяха ценни придобивки, които можеха да използват срещу джамаилските благородници, Новите Търговци и калсидците. Когато за първи път бе срещнала сатрапа на бала, Малта за кратко беше останала заслепена от илюзорната му власт. Сега знаеше, че елегантното облекло и аристократичните маниери бяха само лустро върху безполезно, користно момче. Колкото по-скоро се отървеше от него, толкова по-добре.

Тя се съсредоточи върху светлините отпред. След като измъкна сатрапа и съветничката му от погребания Стар град, се бе оказало, че са далеч от мястото, където Малта бе навлязла сред подземните руини. Широко тресавище и мочурливи речни плитчини ги деляха от града. Малта бе изчакала тъмнината и появата на водещите ги градски светлини, преди да поемат с древната си спасителна лодка. Сега изгревът ги заплашваше, а тя все така гребеше към насочващите фенери на Трехог. Девойката горещо се надяваше, че зле замисленото й приключение е към края си.

Трехог се намираше сред клоните на дебелостволите дървета. От най-високите висяха и се поклащаха по-малки стаи, а помещенията на най-видния род се простираха от ствол до ствол. Големи стълбища се виеха по протежение на дънерите, а площадките им предлагаха място на продавачи, менестрели и просяци. Земята под града бе двойно прокълната — мочурлива и нестабилна поради земетръсния регион. Малкото напълно сухи парчета земя бяха предимно дребни островчета около основите на дърветата.

Да направлява малката лодка измежду извисяващите се дървета беше като да лавира около грамадните колони на храм на забравен бог. Лодката отново бе повдигната от нещо и се заклещи, а водата се разплиска срещу нея. Този път като че ли не беше корен.

— В какво се ударихме? — запита Малта, поглеждайки напред.

Кеки дори не се обърна да погледне, а продължи да стои приведена над свитите си колене. Явно я беше страх да пусне краката си на пода на лодката. Малта въздъхна. Започваше да си мисли, че нещо не беше наред с разсъдъка на съветничката. Или преживяното миналия ден беше размътило здравия й разум, или — иронично разсъди Малта — винаги беше била глупава и едно злополучие бе достатъчно да изкара това наяве. Девойката остави греблото си и се придвижи напред, приклекнала ниско в лодката. Разклащането, което това движение породи, предизвика предупредителни викове от страна както на сатрапа, така и на Кеки. Тя ги пренебрегна. Отблизо успя да види, че лодката се бе завряла в гъста плетеница от вейки, клони и други речни отломки, но в мрака бе трудно да определи докъде се простира. Предположи, че някаква прищявка на течението бе довело всички тези отломки тук и ги бе събрало в това плаващо блато. Беше твърде гъсто, за да си проправи път през него с малката лодка.

— Ще трябва да го заобиколим — съобщи тя на другите. Прехапа устни. Това означаваше да се доближат до главното течение на реката. Е, както сатрапът беше казал, всяко течение, на което попаднеха, щеше да ги понесе надолу по реката към Трехог, а не надалеч от него. Дори щеше да направи неблагодарната й задача по-лесна. Тя избута страховете си настрана. Неловко обърна лодката и я насочи надалеч от купа отломки, към основния канал.

— Това е недопустимо! — изведнъж възкликна сатрап Косго. — Мръсен съм, нахапан от насекоми, гладен и жаден. И всичко е по вина на тези нещастни Дъждовни жители. Те се престориха, че ме водят тук, за да ме защитят, но откакто ме плениха, съм бил единствено малтретиран. Наскърбиха достойнството ми, застрашиха здравето ми и дори изложиха на риск живота ми. Без съмнение искат да ме пречупят, но аз няма да се поддам на техния тормоз. Гневът ми ще се излее с пълна сила над тези Дъждовни Търговци, които — сега се сещам — са се настанили тук без официално признаване на общественото им положение! Нямат никакви законни права над съкровищата, които изкопават и продават. Не са по-добри от пиратите, с които гъмжи Вътрешният проход, и трябва да вземем съответните мерки спрямо тях.

Малта задели един дъх, за да изсумти подигравателно.

— Не си в позицията да джафкаш срещу когото и да е. В действителност ти разчиташ на тяхната добра воля много повече, отколкото те на твоята. На тях ще им е изключително лесно да те продадат на онзи, който предложи най-високата цена, независимо дали ще те убие, ще те държи в плен или ще те върне на трона! Що се отнася до правата им над тези земи, те идват директно от ръката на сатрап Есклепий, твоя предшественик. Оригиналната харта на Търговците от Бингтаун посочва изрично само лефрите земя, които всеки от тях може да владее, но не и къде. Дъждовните Търговци са предявили правата си тук, бингтаунските Търговци — в пристанищния Бингтаун. Техните права са древни и почтени, и са документирани според джамаилския закон, за разлика от тези на Новите Търговци, които ти ни пробута.

За кратко думите й бяха посрещнати със стъписано мълчание. После сатрапът се изсмя слабо:

— Колко забавно е да чуя как точно ти ги защитаваш! Каква мила малка селянка си ти. Погледни се: облечена в дрипи, покрита с мръсотия, а лицето ти вероятно е завинаги опорочено от тези бунтовници! И все пак ти ги защитаваш. Защо? Нека позная — защото знаеш, че вече никой пълноценен мъж не би те поискал. Единствената ти надежда е да се омъжиш в семейство, в което роднините ти ще са обезобразени като теб, където ще можеш да се скриеш зад воал и никой няма да се взира в страховитите ти белези. Колко жалко! Ако не бяха действията на тези бунтовници, може би щях да те избера за съветничка. Давад Рестарт се изказа в твоя полза и аз сметнах непохватните ти опити да танцуваш и да водиш разговор за трогателно провинциални. Но сега? Ъгх!

Лодката се клатеше постоянно с всяко надменно махване на ръката му.

— Няма нищо по-отвратително от красива жена, чието лице е било съсипано. По-изисканите семейства в Джамаилия няма да те вземат дори за домашен роб. Такава дисхармония няма място в едно аристократично домакинство.

Малта отказа да го погледне, но можеше да си представи как устните му се изкривяват презрително. Опита да се ядоса на арогантността му, каза си, че е невежо позьорче. Но тя не бе виждала лицето си от нощта, в която за малко не беше убита от преобърналата се карета. Докато се възстановяваше в Трехог, не й позволяваха да използва огледало. Майка й и дори Рейн, изглежда, не отдаваха значение на нараняванията по лицето й. Но разбира се, че щяха да постъпят така, нашепна предателското й сърце. Трябваше да го направят — майка й, защото й беше майка, а Рейн, защото се чувстваше отговорен за инцидента. Колко ли зле изглеждаше белегът? Раната на челото й се беше усещала дълга и нащърбена под допира на пръстите й. Сега се зачуди: дали се набръчкваше; дали придърпваше лицето й на една страна? Тя хвана здраво дървото с двете си ръце, докато отново го забиваше във водата. Нямаше да го пусне; нямаше да му достави удоволствието да я види как прокарва пръсти по белега. Стисна свирепо зъби и продължи да гребе.

След още няколко загребвания малката лодка изведнъж набра скорост. Наклони се леко настрани към водата и се завъртя, след като Малта потопи дъската си във водата и отчаяно се опита да я върне обратно в плитчините. Тя прибра импровизираното гребло и взе резервната дъска от дъното на лодката.

— Ще трябва да направляваш, докато аз греба — задъхано каза тя на сатрапа. — Иначе ще бъдем запратени в средата на реката.

Той погледна талпата, която тя бутна към него.

— Да направлявам? — попита, докато неохотно поемаше дъската.

Малта се опита да запази гласа си спокоен.

— Потопи талпата във водата зад нас, дръж я в единия край и я използвай за съпротивление, за да ни насочиш обратно към плитчините, докато аз греба в тази посока.

Сатрапът държеше дъската в деликатните си ръце сякаш никога не беше виждал парче дърво. Малта взе собствената си дъска, спусна я обратно във водата и бе изумена от внезапната сила на течението. Стисна края непохватно, докато се опитваше да се противопостави на водния поток, който ги изтласкваше далеч от брега. Утринната светлина ги докосна, щом излязоха от прикритието на надвисналите дървета. Внезапно светлината озари водата и я направи непоносимо светла след полумрака. Зад Малта, един раздразнен възклик съвпадна с плисъка на вода. Тя извърна глава да види какво се бе случило — ръцете на сатрапа бяха празни.

— Реката я издърпа от ръцете ми! — оплака се той.

— Глупак! — извика Малта. — Как ще направляваме сега?

Лицето на сатрапа потъмня от гняв.

— Как се осмеляваш да ми говориш така! Ти си глупачката, щом мислиш, че това въобще щеше да е от някаква полза. То дори не беше във формата на гребло. Освен това, дори да беше проработило, нямаме нужда от него. Използвай си очите, момиче. Няма от какво да се боим. Ето го града! Реката ще ни отнесе право до него.

— Или покрай него! — избълва Малта срещу него. Тя го загърби с отвращение, за да съсредоточи силите и мислите си върху едноръката й борба с реката. Повдигна за кратко очи към впечатляващата гледка, която беше Трехог. Погледнат отдолу, градът се носеше сред дърветата като замък с много кули. На нивото на водата, към редица дървета бе привързан дълъг док. На него беше вързан Кендри, но носът на живия кораб не беше обърнат към тях. Тя не можеше да види дори главата на фигурата. Започна трескаво да гребе.

— Когато се приближим — пухтеше тя между гребанията, — извикай за помощ. Корабът или хората на дока може да ни чуят. Дори да подминем града, могат да изпратят някого след нас да ни спаси.

— Не виждам никого в пристанището — подигравателно я информира сатрапът. — Всъщност не виждам никого никъде. Мързелив народ, вероятно още са в леглата.

— Никого? — Малта издиша въпроса. Просто не й бяха останали сили за това последно усилие. Дъската, с която боравеше, пропусна и подскочи от повърхността на водата. С всеки следващ момент водата ги отнасяше все по-навътре в реката. Тя повдигна поглед към града — беше близо, много по-близо, отколкото беше само преди миг. Сатрапът беше прав. От няколко комина се издигаше пушек, но като се изключи това, Трехог изглеждаше пуст. Изпълни я дълбоко усещане за нещо нередно. Къде бяха всички? Какво бе станало с нормалната оживена суматоха по пътеките и стълбищата?

— Кендри! — изкрещя тя, но задъханият й вик бе слаб. Напиращата вода отнесе гласа й със себе си.

Съветничката Кеки, изглежда, внезапно разбра какво се случваше.

— Помощ! Помощ! — запищя тя по детски. Изправи се дръзко в малката лодка и започна да размахва ръце. — Помогнете ни! Спасете ме!

Сатрапът изруга, тъй като лодката се беше заклатила неудържимо. Малта скочи към жената и я смъкна обратно в лодката, като за малко щеше да изгуби дъската си заради това. Тя се огледа и разбра, че от дървото вече нямаше полза. Малката лодка бе напълно навлязла в течението на реката, което бързо я отнасяше далеч от Трехог.

— Кендри! Помощ! Помогни ни! Тук сме, в реката! Изпрати помощ! Кендри! Кендри! — Безнадеждността започна да я разкъсва и виковете й заглъхнаха.

Живият кораб с нищо не показа, че ги е чул. След секунда Малта вече гледаше назад към него. Явно вглъбена в мислите си, фигурата се бе обърнала към града. Малта видя самотен силует на една от площадките, но той бързаше нанякъде и така и не се обърна.

— Помощ! Помощ! — продължи да вика и да маха с дъската си, докато все още виждаше града, но не за дълго. Дърветата, които се протягаха над реката, скоро го скриха от погледа й. Течението продължи да ги носи напред. Тя седеше утихнала и победена.

Огледа заобикалящата я среда: тук Дъждовната река беше широка и дълбока, отсрещният бряг почти се губеше в неизменна мъгла. Погледна през ръба — водата беше сива и варовита. Небето над нея беше синьо, оградено от двете страни от извисяващата се дъждовна гора. Нищо друго не се виждаше, никакви други плавателни съдове, никакви признаци за човешко присъствие по крайбрежието. Докато уловилото ги течение неумолимо ги отнасяше далеч от мочурливите брегове, надеждите им да бъдат спасени намаляха. Дори да успееше да насочи малката им лодка към сушата, щяха да са безнадеждно изгубени в долната част на реката, под града. Бреговете на Дъждовната река бяха блатни и мочурливи. Пътуването по суша обратно до Трехог беше невъзможно. Отмалелите й пръсти отпуснаха дъската на дъното на лодката.

— Мисля, че ще умрем — тихо каза тя на спътниците си.

 

 

Ръката на Кефрия се тресеше неудържимо. Тя стисна зъби и се принуди отново да хване дръжките на количката, която копачите току-що бяха напълнили. Щом ги повдигна и започна да търкаля товара си нагоре по коридора, болката в зарастващите й пръсти се удвои. Тя я приветства. Заслужаваше я. Леките й проблясъци почти успяваха да я разсеят от парещата болка в сърцето й. Беше ги загубила. И двете й по-малки деца си бяха отишли в една нощ. Беше толкова сама, че повече от това нямаше накъде.

Беше си позволила да се съмнява възможно най-дълго. Малта и Силдин не бяха в Трехог. Никой не ги беше виждал от вчера. Разплакан приятел на Силдин бе признал през хлиповете си, че е показал на другото момче път към древния град, път, който възрастните мислеха за добре заключен. Яни Купрус не бе смекчила думите си — пребледняла, със свити устни бе казала на Кефрия, че въпросният проход е бил изоставен, защото самият Рейн го бе определил като твърде нестабилен. Ако Силдин бе отишъл в затрупаните коридори, ако бе взел Малта със себе си, то те бяха отишли в отсека, който имаше най-голяма вероятност да се срути при земетресение. От изгрев бе имало поне две силни разтърсвания. Кефрия беше изгубила бройката на по-леките, които бе усетила. Беше помолила да изпратят копачи в тази посока, но те бяха открили, че целият коридор се бе срутил малко след входа. Можеше само да се моли на Са децата й да бяха достигнали някой по-стабилен участък на заровения град преди труса и да очакват спасителен отряд, сгушени един в друг.

Рейн Купрус не се беше върнал. Преди обяд бе оставил копачите, отказвайки да чака коридорите да бъдат разчистени и подсилени. Беше тръгнал пред работните екипи, провирайки се през почти изцяло срутен тунел, и бе изчезнал. Неотдавна работниците бяха достигнали края на линията, която бе оставил да бележи пътя му. Бе оставил и няколко следи от тебешир, включително наставлението на вратата на сатрапа. Безнадеждно, бе написал Рейн. Изпод блокираната врата се процеждаше гъста кал; вероятно цялата стая беше изпълнена с нея. Скоро след тази врата коридорът беше напълно затрупан. Ако Рейн беше минал оттук, или беше премазан при срутването, или бе заклещен от другата страна.

Кефрия се стресна, усетила докосване по ръката си. Обърна се и се озова лице в лице с измъчената Яни Купрус.

— Намери ли нещо? — несъзнателно попита Кефрия.

— Не. — Яни произнесе ужасната дума меко. Страхът, че синът й е мъртъв, бе жив в очите й. — Коридорът се пълни със същата скорост, с която го разчистваме. Решихме да го оставим. Древните не са построили този град, както ние нашия — с раздалечени една от друга къщи. Построили са го като голям мравуняк. Лабиринт от пресичащи се коридори. Ще се опитаме да достигнем тази секция от друго място. Работните отряди вече биват премествани.

Кефрия погледна към натоварената си количка, после обратно надолу, към разкопания коридор. Работата бе спряла, работниците се връщаха на повърхността. Докато наблюдаваше, тълпа от мръсни и изморени мъже и жени се разцепи, за да я заобиколи. Лицата им бяха сиви от пръст и отчаяние, краката им се влачеха. Фенерите и факлите, които носеха, капеха и димяха. Зад тях, разкопките бяха останали тъмни. Нима цялата тази работа се бе оказала безполезна? Тя пое дъх.

— Къде трябва да копаем сега? — попита тихо.

Яни я погледна с витаещ поглед.

— Беше решено да починем няколко часа. Топла храна и няколко часа сън ще ни се отразят добре.

Кефрия я погледна невярващо.

— Храна? Спане? Как бихме могли да правим което и да е от тези неща, докато децата ни все още липсват?

Жената от Дъждовните земи непринудено зае мястото на Кефрия между дръжките на количката. Повдигна я и започна да я бута напред. Кефрия неохотно тръгна след нея. Жената не отговори на въпроса й, а вместо това каза:

— Изпратихме птици до някои от близките селища. Фуражирите и събирачите на реколтата от Дъждовните земи ще изпратят работници да ни помогнат. Пътуват насам, но ще им трябва време, за да пристигнат. Свежите работници ще повдигнат духа ни. — После додаде през рамо: — Също така получихме новини и от другите работни отряди. Те са имали повече късмет. Четиринайсет души са били спасени от участък, който наричаме Гобленната мина, и още трима са били намерени в коридорите на Огнения кристал. Тяхната работа е напредвала по-бързо. Вероятно бихме могли да достигнем тази част на града от някой от тези участъци. Бендир вече се съветва с тези, които най-добре познават града.

— Мислех, че Рейн познава Стария град по-добре от всеки — грубо каза Кефрия.

— Така беше. Така е. Затова съм се вкопчила в надеждата, че може да е още жив. — Дъждовната Търговка погледна към бингтаунската. — Затова и вярвам, че ако някой може да намери Малта и Силдин, това е Рейн. Ако ги е открил, не би се опитал да се върне по този път, а би се насочил към по-стабилните участъци на града. С всеки дъх се моля някой да дотича, за да ни извести, че са се измъкнали сами.

Бяха достигнали голяма стая, която приличаше на амфитеатър. Работните екипи бяха захвърляли отпадъците от работата си тук. Яни наклони количката и добави товара си от камъни и пръст към безредната купчина в средата на бившата величествена зала. Количката им се присъедини към редицата с останалите. Наблизо бяха скупчени кални лопати и кирки. Изведнъж Кефрия надуши супа, кафе и топъл, сутрешен хляб. Гладът, който бе отричала, се пробуди с шумно ръмжене. Внезапният протест на тялото й я накара да си спомни, че не бе яла нищо цяла нощ.

— Зазорява ли се? — запита ненадейно. Колко време беше минало?

— Боя се, че е много след изгрев — отвърна Яни. — Времето винаги препуска бясно, когато копнея да минава по-бавно.

В далечния край на залата бяха поставени маси и пейки. Там се трудеха най-старите и най-малките, като разливаха супа по съдовете, обгрижваха малки мангали под врящи чайници, събираха и разчистваха чинии и чаши. Обширната зала приглушаваше обезкуражените, промърморени разговори. Дете на около осем забърза с легенче, от което се издигаше пара, а на ръката му бе преметната кърпа.

— Измиване? — предложи им момиченцето.

— Благодаря. — Яни посочи легенчето на Кефрия. Тя изми ръцете и наплиска лицето си. Топлината я накара да осъзнае колко бе измръзнала. Превръзките на счупените й пръсти бяха подгизнали и окаляни. — Тези трябва да ги подменим — отбеляза Яни, докато Кефрия се бършеше в кърпата.

Жената се изми и отново благодари на детето, след което поведе Кефрия към няколко маси, на които лечители практикуваха занаята си. Някои просто лекуваха пришки по ръцете или масажираха гърбове, но имаше и място, където се грижеха за счупени крайници и кървящи рани. Работата по разчистването на срутения коридор беше опасна. Яни настани Кефрия на една маса, за да изчака реда си. По времето, когато Търговката се върна с хляб, супа и кафе за двете им, лечител вече се беше захванал да превързва ръката й. Лечителят приключи бързо, рязко съобщи на Кефрия, че я освобождава от задължения, и продължи към следващия си пациент.

— Хапни нещо — подкани я Яни.

Кефрия взе чашата с кафе. Топлината между дланите й бе странно успокояваща. Отпи дълга глътка. Докато поставяше чашата обратно на масата, погледът й пробяга през залата.

— Всичко е толкова организирано — объркано забеляза тя. — Сякаш сте очаквали това да се случи, планирали сте…

— Така е — тихо каза Яни. — Единственото, което отличава това срутване, е мащабността. Силно земетресение обикновено предизвиква няколко свличания. Понякога някой коридор ще рухне без никаква явна причина. И двамата ми чичовци загинаха при срутване. Почти всяко Дъждовно семейство, което работи по града, губи по един-два члена от всяко поколение на семейството тук долу. Това е една от причините, поради които съпругът ми Стърб бе толкова настоятелен в увещаването на Дъждовния съвет да му помогнат в развитието на други средства за осигуряване на благосъстояние. Някои казват, че се интересува единствено да натрупа собствено богатство. Като по-младия от синовете на внук на Дъждовен Търговец, той няма много права над семейното богатство. Но аз вярвам, че това, което го кара да работи толкова усилено в разработването на фуражирни и урожайни постове, не е собственият интерес, а чист алтруизъм. Той настоява, че Дъждовните земи могат да ни снабдят с всичко необходимо, стига да отворим очите си за богатствата на гората.

Тя стисна устни и поклати глава.

— И все пак това не прави нещата по-лесни, когато каже „Предупредих ви“, щом нещо подобно се случи. Повечето от нас не искат да изоставят заровения град заради благата на гората. Градът — разкопаването и изследването — е всичко, което познаваме. Трусове като този са опасността, която трябва да приемем, също както вашите семейства, които търгуват по море, знаят, че все някога ще изгубят някого в него.

— Неизбежно е — призна Кефрия. Тя взе лъжицата си и започна да се храни. Само няколко хапки по-късно обаче я остави.

Срещу нея, Яни остави чашата си с кафе.

— Какво има? — тихо запита тя.

Кефрия бе притихнала.

— Ако децата ми са мъртви, коя съм аз? — попита тя. Докато говореше, я заля хладно спокойствие. — Мъжът ми и големият ми син са отвлечени от пирати, вероятно мъртви. Единствената ми сестра тръгна след тях. Майка ми остана в Бингтаун, когато избягах, и не знам какво се е случило с нея. Дойдох тук само за да предпазя децата си, а сега тях ги няма, изчезнали или може би дори мъртви. Ако оцелея само аз… — Тя замлъкна, неспособна да продължи посоката на мисълта си. Необятността на случващото се се сгромоляса отгоре й.

Яни й се усмихна непривично.

— Кефрия Вестрит. Едва вчера ти доброволно искаше да оставиш децата си под моите грижи и да се върнеш в Бингтаун, за да шпионираш Новите Търговци за нас. Струва ми се, че тогава имаше доста ясна представа за това коя си, отделно от ролите си на майка и дъщеря.

Кефрия опря лакти на масата и сведе лице в ръцете си.

— А случилото се е като наказание за това. Ако Са си е помислил, че не ценя достатъчно децата си, не би ли ми ги отнел?

— Може би. Ако Са имаше само мъжко проявление. Но спомни си старото, истинското преклонение пред Са. Мъжко и женско, птица, звяр и растение, земя, огън, въздух и вода, всички са проявления на Са и Са присъства във всички тях. Ако божественото е и женско и женското също е божествено, тогава то разбира, че жената е повече от майка, повече от дъщеря и съпруга. Това са аспектите на един пълноценен живот, но никой отделен аспект не определя бижуто.

Старото поверие, някога представлявало утеха, сега звучеше кухо в ушите й. Но мислите на Кефрия не се задържаха дълго върху него. Голяма суматоха на входа на залата привлече вниманието им.

— Стой спокойно и си почивай — посъветва я Яни. — Аз ще видя за какво е цялата тази врява.

Кефрия обаче не се подчини. Нима можеше просто да си седи и да се чуди дали този смут не е предизвикан от новини за Рейн, Малта или Силдин? Тя се отблъсна от масата и последва Дъждовната Търговка.

Изморени и раздърпани копачи се бяха скупчили около четири деца, които току-що бяха оставили кофите си с прясна вода на пода.

— Дракон! Казвам ви, голям сребърен дракон! Прелетя право над нас. — Най-високото момче изрече думите сякаш предизвикваше слушателите си. Някои от работниците изглеждаха смаяни, други бяха отвратени от тази измишльотина.

— Той не лъже! Така беше! Беше истински и толкова светъл, че едва можех да го гледам! Но беше син, искрящо син — поправи по-малкото момче.

— Сребристосин! — включи се и третото момче. — И по-голям от кораб! — Единственото момиче в групата мълчеше, но очите му блестяха от вълнение.

Кефрия погледна към Яни, в очакване да срещне раздразнение. Как можеха тези деца да си позволяват да разказват такива лекомислени истории в момент, когато бяха застрашени животи? Вместо това лицето на Дъждовната Търговка бе пребледняло и караше фините люспи покрай очите и устата й да изпъкват.

— Дракон? — заекна тя. — Видели сте дракон?

Намерило благоразположен слушател, високото момче си проби път през тълпата към Яни.

— Беше дракон като тези, които са изобразени на фреските. Не си измислям, Търговке Купрус. Нещо ме накара да погледна нагоре и той беше там. Не можех да повярвам на очите си. Прелетя като сокол! Не, не, като падаща звезда! Беше толкова красив!

— Дракон — замаяно повтори Яни.

— Майко! — Бендир беше толкова мръсен, че Кефрия едва го позна, докато си проправяше път през тълпата. Погледна към момчето пред Яни, а после и към шокираното лице на майка си.

— Чула си значи. Една жена, която се грижеше за бебетата горе, изпрати момче да ни съобщи какво е видяла. Син дракон.

— Възможно ли е? — сподавено го попита Яни. — Възможно ли е Рейн да е бил прав през цялото време? Какво означава това?

— Означава две неща — кратко отвърна Бендир. — Изпратих търсачи нагоре по сушата, до мястото, където мисля, че съществото е избягало от града. Според описанието то е твърде голямо, за да се е придвижило през тунелите. Трябва да е излетяло от залата с Коронования петел. Имаме приблизителна представа къде е това. Ако не друго, то поне може да намерим друг път, по който да навлезем в града и да търсим оцелели.

При тези му думи се надигна тиха глъчка. Някои изразяваха неверие, други почуда. Той извиси глас, за да може да ги надвика:

— А второто е, че трябва да помним, че съществото може да е враг. — Момчето до него започна да възразява, но Бендир го предупреди: — Без значение колко красиво изглежда, може да ни навреди. Не знаем почти нищо за истинската природа на драконите. Не го гневете, но и не предполагайте, че е добронамереното създание, което виждаме по фреските и мозайките. Не привличайте вниманието му.

В залата избухнаха множество разговори. Кефрия отчаяно дръпна ръкава на Яни и заговори през шума.

— Ако намерите Рейн там… мислиш ли, че има вероятност Малта да е с него?

Яни срещна погледа й прямо.

— Той се боеше точно от това — че Малта е отишла в залата с Коронования петел. При драцената, която спеше там.

 

 

— Никога не съм виждал нещо толкова красиво. Мислиш ли, че тя ще се върне? — Слабостта и почудата караха момчето да шепти.

Рейн се обърна, за да го погледне. Силдин се беше свил върху калта, на остров от отломки. Гледаше към светлината над тях, лицето му беше променено от онова, на което беше станал свидетел. Наскоро освободената драцена бе изчезнала, вече далеч отвъд полезрението им, но момчето все още стоеше загледано подире й.

— Не мисля, че трябва да разчитаме да се върне и да ни спаси. Това зависи от нас — прагматично каза Рейн.

Силдин поклати глава.

— О, нямах това предвид. Не бих очаквал тя да ни обърне толкова внимание. Очаквам, че ще трябва сами да се измъкнем оттук. Но би ми харесало да я видя дори само още веднъж. Такова чудо беше. Такава радост. — Той отново повдигна очи към напукания таван. Въпреки калта и мръсотията, които покриваха лицето и дрехите му, той сияеше.

Слънцето се провря в рухналата зала, като донесе слаба светлина, но незначително количество топлина. Рейн вече не помнеше какво бе да си сух, камо ли да ти е топло. Измъчваха го глад и жажда. Костваше му усилия, за да се помръдне. Но се усмихна. Силдин беше прав. Чудо. Радост.

Куполът на затрупаната зала с Коронования петел беше пукнат като повърхността на рохко яйце. Той стоеше върху част от падналите отломки и погледна нагоре към преплетените дървени корени и малкия промеждутък небе. Драцената бе избягала оттам, но Рейн се съмняваше, че двамата със Силдин ще могат да го направят. Стаята бързо се пълнеше с кал, блатото нямаше търпение да превземе града, който му бе устоявал толкова дълго. Потокът от хладна кал и вода щеше да погълне и двамата много преди да успеят да намерят начин да достигнат излаза над тях.

И при все мрачната ситуация, той продължаваше да се диви на спомена за драцената, която бе изплувала от вековното си чакане. Фреските и мозайките, които бе гледал през целия си живот, не го бяха подготвили за действителността. Думата син бе придобила ново значение под блясъка на люспите й. Нямаше да забрави как отпуснатите й криле бяха добили сила и цвят, докато ги размахваше. Змийската воня от трансформацията й все още се носеше тежко във влажния въздух. Той не виждаше никакви останки от магическото дърво, което я бе обгръщало. Изглежда, докато се превръщаше в дракон, го беше абсорбирала цялото.

Но сега я нямаше. А проблемът с оцеляването оставаше да бъде решен от Рейн и момчето. Трусовете от предишната нощ най-накрая бяха нарушили целостта на стените и таваните на заровения град и блатата отвън се просмукваха в залата. Единственият път за бягство беше високо над главите им, измамен прозорец от синьо небе.

По ръба на откъснатото от купола парче, на което стоеше Рейн, мокро бълбукаше кал. После тя възтържествува, поглъщайки краищата на стъклото и хлъзгайки се към босите му крака.

— Рейн. — Гласът на Силдин дрезгавееше от жажда. Малкият брат на Малта седеше върху бавно потъващ остров от отломки. В опитите си да избяга, драцената бе откъртила отломки, пръст и дори дърво. То бе паднало в потъналата зала и част от него все още се носеше по надигащия се поток от кал. Момчето събра вежди, тъй като естественият му прагматизъм се бе завърнал.

— Може би можем да повдигнем това дърво и да го подпрем на стената. После, ако се покатерим по него, можем…

— Нямам достатъчно сили — намеси се в оптимистичния план на момчето Рейн. — Дори да бях достатъчно силен да вдигна дървото, калта е твърде мека, за да ме издържи. Но бихме могли да отчупим някои от по-малките клони и да направим нещо като сал. Ако успеем да разпределим тежестта си достатъчно добре, можем да се задържим на повърхността.

Силдин обнадеждено погледна нагоре към дупката, през която се процеждаше светлина.

— Мислиш ли, че калта и водата ще запълнят стаята и ще ни издигнат дотам?

— Вероятно — с готовност излъга Рейн. Той предположи, че калта ще спре малко преди да напълни стаята. Вероятно щяха да се задушат, когато надигащото се ниво на водата ги погълнеше. Ако ли не, евентуално щяха да умрат от глад. Парчето от купола под краката му потъваше бързо. Беше време да го изостави. Скочи върху купчина от свлекли се земя и мъх, която поддаде под него. Калта беше по-мека, отколкото си беше помислил. Насочи се към дървесния дънер, хвана един от клоните и се издърпа навън и върху него. Надигащата се тиня достигаше поне нивото на гърдите и гъстотата на овесена каша. Ако потънеше в нея, щеше да умре в студената й хватка. Движенията му значително го бяха приближили до Силдин. Протегна ръка към момчето и то скочи от потъващия си остров, прелетя кратко и се закатери по меката кал, за да го достигне. Рейн го издърпа върху стъблото на вечнозеленото дърво. Момчето се сви треперещо до него. Дрехите бяха прилепнали към тялото му със същата кал, която покриваше лицето и косата му.

— Ще ми се да не бях губил инструментите и провизиите си. Но те са отдавна изгубени. Ще трябва да начупим тези клони, колкото можем, и да ги оформим в плътна мрежа.

— Толкова съм изморен. — Момчето го съобщи като факт, не като оплакване. Погледна нагоре към Рейн и се вгледа в него. — Не изглеждаш толкова зле, даже и отблизо. Все се чудех как изглеждаш под воала. В тунелите, само с една свещ, не можех да видя лицето ти добре. После снощи, когато очите ти светеха в синьо, първоначално беше плашещо. Но след известно време беше сякаш… е, беше хубаво да ги видя и да знам, че си още тук.

Рейн се засмя с лекота.

— Очите ми светят? Това обикновено не се случва, докато Дъждовният мъж не стане доста по-възрастен. Ние го възприемаме като знак, че е достигнал пълна зрялост.

— О, но на тази светлина изглеждаш почти нормално. Нямаш много от тези трепкащи неща. Само малко люспи около очите и устата. — Силдин го гледаше открито.

Рейн се ухили.

— Не, още нямам от онези трепкащи неща. Но с годините може и те да се появят.

— Малта се притесняваше, че ще си целият в брадавици. Някои от приятелите й я дразнеха с това и тя се ядосваше. Но… — Изведнъж Силдин се усети, че думите му не бяха тактични. — Имам предвид в началото, когато първоначално започна да я ухажваш, това много я тревожеше. Напоследък не е говорила кой знае колко по въпроса — окуражително предложи момчето. Той погледна към Рейн, а после се отдръпна от него по дървесното стебло. Хвана един клон и го задърпа.

— Ще са трудни за чупене.

— Предполагам, че е имала други неща, за които да мисли — измънка Рейн. Думите на момчето раниха сърцето му. Нима външният му вид имаше такова значение за Малта? Щеше ли да я спечели с постъпките си само за да я отблъсне веднъж щом видеше лицето му? Осени го още по-горчива мисъл: може би тя вече беше мъртва и той никога нямаше да получи отговор. Може би той щеше да умре и тя никога нямаше да види лицето му.

— Рейн? — Гласът на Силдин беше колеблив. — Мисля, че е по-добре да се захващаме за работа с тези клони.

Рейн изведнъж осъзна колко дълго бе клечал притихнал. Беше време да избута всякакви безполезни мисли настрана и да се опита да оцелее. Сграбчи едно тънко разклонение в ръцете си и отчупи от него голям клон.

— Не се опитвай да пречупиш цялото разклонение наведнъж. Просто вземай клонките. Ще ги натрупаме там горе. Искаме да ги преплетем, както при сламен покрив…

Ново разтърсване на земята прекъсна думите му. Той се вкопчи безпомощно в дървесния дънер, докато от разкъсания таван се изсипваше дъжд от пръст. Силдин се сви и надигна ръце да предпази главата си. Рейн се размърда по клонестото стъбло, за да го достигне и да го заслони с тялото си. Древната врата на залата изскърца и ненадейно увисна на пантите си. През нея в залата нахлу струя вода и кал.