Робин Хоб
Съдбовният кораб (13)

Глава единадесета
Тела и души

Светлината от залязващото слънце хвърляше твърде ярки отблясъци по водата. Грубият плат на панталоните на Уинтроу дращеше незаздравялата му кожа. Не можеше да изтърпи да облече риза. Вече можеше да стои и да ходи сам, но се замайваше и при най-малкото усилие. Дори куцукането до бака караше сърцето му да задумка бясно. Докато се разхождаше, работещите мъже от екипажа забавяха работа и се взираха в него, след което го поздравяваха за възстановяването с фалшива сърдечност. Обезобразен достатъчно, че да накара всеки пират да трепне, казваше си язвително той. Екипажът беше искрен в благопожеланията си към него. Сега вече наистина беше един от тях.

Изкачи се по късата стълба към бака, с два крака на всяко стъпало. Ужасяваше се да се изправи пред сивата, безжизнена фигура, но щом достигна перилата и погледна надолу към възобновените й цветове, сърцето му подскочи.

— Вивачия! — весело я поздрави той.

Тя бавно се обърна към него, черната й грива се разпиля по голите й рамене. Усмихна му се. Над червените устни проблесна въртеливото златно на драконови очи.

Той я гледаше в ступор. Беше като да видиш любимо лице, оживено от демон.

— Какво си й направила? — настоя Уинтроу. — Къде е тя? — Гласът му се пречупи. Стисна здраво перилата сякаш можеше да изстиска истината от дракона.

— Кой къде е? — хладно отвърна тя и мигна бавно с очи. От златни те станаха зелени и отново златни. Беше ли зърнал Вивачия, дори за миг, да наднича от тези орбити? Докато я гледаше, цветовете на очите й се вихреха бавно и подигравателно. Червените й устни бяха извити в присмехулна усмивка.

Уинтроу пое дъх и се насили да говори спокойно.

— Вивачия — повтори упорито. — Къде е тя сега? Държиш я в плен някъде в себе си? Или си я унищожила?

— Ех, Уинтроу. Глупаво момче. Горкото глупаво момче. — Тя въздъхна сякаш го съжаляваше, след което погледна настрани, над водата. — Тя не съществуваше. Не разбираш ли? Тя беше просто черупка, бъркотия от спомени, които предците ти се опитаха да ми натрапят. Не беше истинска. В резултат на това тя не е никъде, не е затворена в мен или унищожена. Тя е като сън, който съм сънувала и предполагам, че както сънят е част от сънуващия, така и тя е част от мен. Вивачия я няма. Всичко нейно сега е мое. Включително и ти. — Тя натърти на последните думи, след което се усмихна отново и вложи топлина в гласа си. — Но нека оставим подобно незначително дърдорене. Кажи ми как се чувстваш. Изглеждаш много по-добре. Макар че смятам, че трябва да си мъртъв, за да изглеждаш по-зле, отколкото беше.

Уинтроу не го оспори. Беше се виждал в огледалото за бръснене на Кенит. Всяка следа от младоликото момче, което бе искало да стане жрец, си беше отишла. Започнатото от баща му — ампутираният пръст и татуираното лице, беше подобаващо завършено от самия него. Лицето и целите му ръце бяха на червени, розови и бели петна. На някои места кожата му заздравяваше и хващаше тен, така че изглеждаше почти нормална. Но на ръката, бузата и по протежение на очертанията на косата му мъртвешки бялата кожа беше опъната и лъщяща. Вероятно щеше да остане така завинаги. Той отказа да й позволи да го разстройва. Сега нямаше време да се притеснява за себе си.

Тя се извърна от него, за да се загледа напред към островите на бариерата. Скоро щяха да достигнат скалистите плитчини и разпръснатите възвишения в коварния канал между островите Последни и Преград.

— Но аз мога да ти покажа как да се възстановиш от белезите. Познанието е там, погребано дълбоко в съзнанието ти, скрито от теб. Горкото мъниче, с нищо повече от спомените на петнадесетте си кратки лета. Протегни се към мен. Ще ти покажа как да се излекуваш.

— Не.

Тя се засмя.

— Ех, разбирам. По този начин заявяваш верността си към „Вивачия“. Като отказваш да докоснеш съзнанието си с моето. Немощна почит, но вероятно това е всичко, на което си способен. Бих могла да те принудя, знаеш ли? Познавам те така, както никой друг не би могъл. — За един провлачен момент той усети присъствието на съзнанието й, преплетено с неговото. Тя не се стремеше към него; по-скоро му позволяваше да почувства, че тя вече е там. После отново приспа усещането си за съзнанието му. — Но щом предпочиташ да останеш деформиран… — Не си направи труда да завършва мисълта си.

Разяждаше го копнеж. Можеше да си спомни крайното задоволство, което бе изпитал, когато съзнателно бе насочвал възстановяването на тялото си, докато спеше в дракона. Отново буден и жив, той не можеше да потопи съзнанието си достатъчно дълбоко, за да постигне такъв контрол над себе си. Можеше ли тя да го научи да открие подобно майсторство когато пожелае? Жаждата му за това познание се простираше много по-далеч от спестяването на болката и заличаването на скорошните белези. Можеше ли да му покаже как да премахне мастилото от татуировката на лицето си? Да го научи да възстанови изгубения си пръст? Веднъж след като го научеше, можеше ли да прилага тези умения на други? Щеше да отключи голяма загадка. През целия си живот Уинтроу бе обичал знанието, бе обичал стремежа към знанието. Не би могла да избере по-добра примамка, за да го изкуши.

— Би могъл да станеш отличен лечител. Помисли. Мога да убедя Кенит да те пусне. Можеш да се върнеш в храма си и към простичката, задоволителна служба на Са. Можеш да си върнеш живота. Можеш да служиш на своя бог с чиста съвест. Сега, след като Вивачия си отиде, за теб няма причина да бъдеш тук.

Почти го беше убедила. Бе почувствал как сърцето му се окрилява от думите й, но последното изречение болезнено го бе върнало обратно. След като Вивачия си отиде. Къде е отишла?

— Искаш да си тръгна. Защо? — тихо попита той.

Погледът във вихрещите се в златно очи проблесна.

— Защо питаш? — упорито запита тя. — Не мечтаеше ли именно за това, откакто бе качен насила на кораба? Не намекваше ли постоянно именно това на Вивачия? „Ако не беше ти, баща ми нямаше да ме откъсне от жречеството ми.“ Защо просто не вземеш каквото искаш и не си тръгнеш?

Той мисли известно време.

— Може би това, което желая истински, не включва заминаването ми. — Наблюдаваше я внимателно. — Мисля, че правиш всичко твърде съблазнително за мен. И затова се питам: какво печелиш ти от заминаването ми? Единственото нещо, за което се сещам, е, че това по някакъв начин ще отслаби Вивачия вътре в теб. Може би ако не съм тук, тя ще се предаде и ще заспи в теб. Са ми е свидетел, че нещо в мен я вика. Може би тя също копнее за мен. Докато съм жив и съм тук, някаква частица от Вивачия също е жива. Да не би да се страхуваш, че присъствието ми ще я призове обратно? Ти се бори упорито, за да я победиш. Тя те завлече до ръба на смъртта. Не я победи с много.

Увереността му нарасна.

— Веднъж самата ти каза, че ние тримата сме тясно свързани; смъртта на който и да е от нас заплашва и останалите двама. Вивачия все още живее някъде в теб, а всичко, което живее, принадлежи на Са. Дългът ми към моя бог е тук, както и дългът ми към Вивачия. Няма да се откажа от нея толкова лесно. Ако това да ме излекуваш, значи да предам Вивачия, тогава отказвам. Ще остана белязан. Казвам го на теб, но знам, че тя също ме чува. Няма да се откажа от нея.

— Глупаво момче. — Фигурата направи представление от това небрежно да почеше тила си. — Колко драматично! Колко вълнуващо! Ако имаше нещо, което да бъде развълнувано. Носи си белезите тогава, като жалка почит към някого, който никога не е съществувал. Нека бъдат последната следа от битието й. Дали искам да си тръгнеш? Да, и причината е, че предпочитам Кенит. Той е по-подходящ спътник за моите амбиции. Искам Кенит да ме придружава.

— Искаш, така ли? — Гласът на Ета беше тих и студен.

Уинтроу се стресна, но фигурата изглеждаше единствено развеселена.

— Както и ти, сигурна съм — промърмори корабът. Тя остави погледа си да обходи Ета. Устата й се изкриви в одобрителна усмивка. Тя освободи Уинтроу от вниманието си, за да се съсредоточи върху Ета.

— Ела по-близо, скъпа моя. Това коприна от Верания ли е? Леле, той наистина те глези. Или може би глези себе си като показва съкровището си на всички. В този цвят сияеш като скъпо бижу сред екзотичен обков.

Ръката на Ета се повдигна почти несъзнателно, за да докосне тъмносинята коприна на ризата си. По лицето й премина колебание.

— Не знам откъде е дошъл платът. Но ми беше даден от Кенит.

— Почти съм сигурна, че пред очите ни стои коприна от Верания. Най-добрата, която съществува, но без съмнение той не би ти предложил нещо по-малко от това. Когато бях в правилната си форма, нямах нужда от платове, разбира се. Собствената ми скъпа кожа проблясваше и искреше по-красиво от всичко, което можеха да сътворят човешките ръце. И все пак знам това-онова за коприната. Само във Верания могат да постигнат такъв нюанс на драконово синьо. — Тя наклони глава към Ета. — Отива ти. Ярките тонове са ласкави за тена ти. Кенит има право да те гизди в сребърно, а не в златно. Среброто блещука на кожата ти, докато златото би стояло просто топло.

Ета докосна гривните на китката си. Още по-наситена руменина докосна страните й. Тя се приближи със стъпка-две до перилата. Очите й срещнаха тези на дракона и за известно време двете изглеждаха омаяни една от друга. Уинтроу се почувства отхвърлен. За негова изненада през него премина тръпка на завист. Той не разбра дали не искаше да споделя Вивачия с Ета, или искаше да предпази Ета от дракона.

Ета леко поклати глава сякаш за да се освободи от омаята. Това накара черната й лъскава коса да се залюлее. Погледна към Уинтроу и на челото й изникна леко смръщване.

— Не трябва да се излагаш на вятър и слънце. Те обелват кожата от плътта, която все още се опитва да заздравее. Трябва да останеш в каютата си поне още ден.

Уинтроу внимателно се вгледа в нея. Нещо не беше наред. Подобна загриженост не беше типична за нея. По-скоро би очаквал да му каже, че трябва да се калява, вместо да се възстановява. Опита се да разчете очите й, но тя се взираше покрай него, без да среща погледа му.

Драцената беше по-пряма.

— Тя би желала да говори с мен насаме. Напусни, Уинтроу.

Той игнорира заповедта й и заговори на Ета:

— Не вярвам на много от това, което казва тя. Все още не сме чули истината за Вивачия. Легендите, описващи опасностите от разговарянето с дракони, са широко разпространени. Тя ще ти каже онова, което знае, че искаш да…

Неочаквано тя отново беше там, в съзнанието му. Този път усети присъствието й като физическо неудобство. Сърцето му прескочи един удар, след което се завълнува неравномерно. По челото му изби пот. Не можеше да си поеме дъх нормално.

— Горкото момче — изрази съчувствие драцената. — Виждаш ли как се олюлява, Ета? Въобще не е на себе си днес. Напусни, Уинтроу — повтори тя. — Иди си почини. Стори го.

— Бъди предпазлива — успя да прошепне на Ета. — Не й позволявай… — Надви го замайваща слабост. В него се надигна гадене; не посмя да заговори, за да не повърне. Опасяваше се, че ще припадне. Изведнъж денят стана болезнено ярък. Постави ръка пред очите си и се запрепъва по бака към стълбата. Тъмнина. Имаше нужда от тъмнина, тишина и неподвижност. Нуждата от тези неща надви всичко друго.

Едва когато се озова в каютата си, симптомите заглъхнаха. Замени ги страх. Тя можеше да му причини това по всяко време. Можеше да го излекува, но можеше и да го убие. Как щеше да помогне на Вивачия, ако драцената имаше такава власт над него? Опита се да потърси утеха в молитва, но го завладя страшно изтощение и той потъна в дълбок сън.

 

 

Ета поклати глава подире му.

— Погледни го. Едва се държи на краката си. Казах му, че се нуждае от почивка. А и предишната нощ пи прекалено много. — Тя завъртя главата си, за да срещне погледа на фигурата. Очите й се завихряха като разтопено злато, красиви и завладяващи. — Коя си ти? — Думите й бяха по-дръзки, отколкото се чувстваше. — Не си Вивачия. Тя никога не заделяше и една учтива дума за мен. Искаше само да ме прогони надалеч, за да запази Кенит единствено за себе си.

Сочните устни на кораба се разтегнаха в още по-широка усмивка.

— Най-накрая. Трябваше да се досетя, че първият разумен човек, с когото говоря, ще е от някогашния ми пол. Не. Не съм Вивачия. Нито искам да те прогоня или да ти отнема Кенит. Помисли за мъжа, който е Кенит. Няма нужда да има съперничество между нас. Той се нуждае и от двете ни. Изпълнението на амбициите му ще изисква помощта и на двете ни. Ти и аз ще станем по-близки и от сестри. Сега. Нека помисля за име, с което да се обръщаш към мен. — Драцената присви златните си очи в размисъл. Усмивката й се разшири.

— Мълния. Мълния ще свърши работа.

— Мълния?

— Едно от по-ранните ми имена, на древен език е нещо като „Зачената в гръмотевична буря в мига на мълниеносен гръм“. Но вие сте народ с краткотраен живот, склонен да съкратява всяко житейско изживяване, с надеждата да го разбере. Ще ти се оплете езикът от толкова много думи. Така че можеш да ме наричаш Мълния.

— Нямаш ли истинско име? — осмели се Ета.

Мълния се засмя сърдечно, отметнала глава назад.

— Сякаш бих го споделила. Хайде, жено. За да заплениш Кенит, трябва да притежаваш повече лукавост. Ще трябва да направиш нещо повече от това просто да ме попиташ за тайните ми с невинно изражение. — За кратко по издълбаните черти на лицето й се изписа шок.

— Кормчия! — извика тя. — Два пункта надясно каналът става по-дълбок и течението е по-благоприятно. Отведи ни там.

Джола беше на руля. Без да задава въпроси, той премести кораба. Ета се смръщи за миг. Какво щеше да каже Кенит за това? Преди време беше казал на мъжете, че който и да е на вахта, трябва да следва командите на кораба все едно идват от него. Но това беше преди тя да се промени. Корабът смени курса си и Ета почувства как се понесе по-бързо и плавно. Тя повдигна лице към вятъра, милващ страните й, и огледа хоризонта. Кенит бе казал, че плават към Заграба, но това нямаше да го спре да плячкосва по пътя. Уинтроу се възстановяваше добре — нямаше нужда да се бърза за лечител. Пък и лечителят не можеше да му помогне кой знае колко много. Щеше да носи белезите до края на дните си.

— Имаш поглед на ловец — одобрително отбеляза Мълния. Тя обърна голямата си глава, за да огледа хоризонта от край до край. — Двете с теб бихме ловували чудесно заедно.

Непривична тръпка пробяга по гръбнака на Ета.

— Не би ли трябвало подобни думи да са насочени към Кенит, а не към мен?

— Към мъжкар? — попита Мълния с лека нотка на презрение в смеха си. — Знаем ги какви са мъжкарите. Мъжките дракони ловуват, за да напълнят собствените си търбуси. Когато една кралица полети в търсене на жертва, тя го прави, за да съхрани цялата раса. Ние сме тези, които знаят до мозъка на костите си, че такава е целта на всяко наше движение. Да продължим вида.

Ета положи ръка на плоския си корем. Макар и облечена, пак можеше да усети малката издутинка на черепния талисман върху пръстена на пъпа й. И той като фигурата на кораба беше издялан от магическо дърво. Не й позволяваше да зачене. Носеше го от години, откакто бе станала курва по времето, когато бе била малко по-голяма от момиче. Досега трябваше да се е превърнал в част от нея. В последно време обаче бе започнал да я протрива и дразни, както физически, така и психически. Откакто бе намерила малката бебешка фигурка на Плажа на съкровищата, която без да иска бе отнесла със себе си, бе започнала да усеща повика на собственото си тяло за дете.

— Свали го — предложи Мълния.

Ета замръзна на мястото си.

— Откъде знаеш за него? — попита с мъртвешки тих глас.

Мълния дори не я погледна, а продължи да разглежда внимателно водната шир пред тях.

— О, моля ти се! Имам си нос. Мога да го помириша по теб. Свали го. Не носи никаква чест нито на този, от когото някога е бил част, нито на теб, затова, че го използваш по този начин.

Мисълта, че талисманът някога е бил част от дракон накара кожата й да настръхне. Закопня да го свали, но…

— Първо трябва да го обсъдя с Кенит. Той ще ми каже, когато е готов да имаме дете.

— Никога — отвърна Мълния с равен тон.

— Какво?

— Никога не чакай на мъжкар за подобно решение. Ти си кралицата. Ти решаваш. Мъжете не са направени за подобни решения. Виждала съм го безброй пъти. Ще искат да чакаш да дойдат дни на слънце, богатство, изобилие. Но за един мъжкар достатъчното никога не е задоволително, а изобилието никога не е постигнато. Кралицата знае, че когато времената са най-тежки и дивечът е най-оскъден, тогава трябва да се тревожи най-много за продължаването на вида. Някои решения не принадлежат на мъжките. — Тя повдигна ръка и приглади косата си назад. Отправи към Ета поверителна усмивка, изведнъж изглеждаща изключително човешка. — Все още не съм свикнала с косата. Очарователна е.

Ета осъзна, че се усмихва въпреки себе си. Облегна се на перилата. Бе изминало дълго време, откакто бе имало жена, с която да си поприказва, да не говорим за жена, говореща толкова открито сякаш самата тя беше курва.

— Кенит не е като другите мъже — дръзна да каже.

— И двете знаем това. Избрала си си добър мъж. Но какво му е доброто, ако спре дотам? Свали го, Ета. Не чакай той да ти каже да го направиш. Огледай се. Да не би да казва на всеки мъж кога е най-подходящото време да изпълни задълженията си? Разбира се, че не. Ако трябваше да го прави, по-добре да свърши всичко сам. Той е мъж, който очаква другите да мислят сами. Ще си позволя един облог. Не ти ли е намеквал вече, че се нуждае от наследник?

Ета се замисли над думите му, след като му бе показала издяланото бебе.

— Така е — меко призна тя.

— Е, нима тогава ще го чакаш да ти заповяда? Срамота. Никоя женска не трябва да чака командата на мъжкия за това, което си е нейна работа. Ти трябва да си тази, която да му казва подобни неща. Свали го, кралице.

Кралица. Ета знаеше, че драцената имаше предвид просто женска. Женските дракони бяха кралици, като котките. И въпреки това, когато Мълния изрече думата, тя заплашваше да зароди идея, която Ета дори не смееше да обмисли. Ако Кенит щеше да бъде крал на Пиратските острови, какво значеше това за нея? Може би щеше просто да е неговата жена. Но ако му родеше дете, тогава със сигурност…

Макар че се скастри за подобни амбиции, ръката й все пак се плъзна под копринената й риза към топлата плът на корема й. Малкият талисман от магическо дърво, оформен като човешки череп, беше окачен на тънка сребърна верижка. Беше закопчана с кукичка и клупче. Тя го притисна с пръсти и верижката се разкопча. Измъкна внимателно талисмана, особено около кукичката, и го задържа в дланта си. Черепът й се усмихваше. Тя потрепери.

— Дай ми го — тихо каза Мълния.

Ета отказа да мисли за това. Протегна ръка и след като Мълния подаде своята, го пусна в широката длан на кораба. Той лежа там за момент, сребърната верижка проблясваше на слънцето. Тогава, като дете, налапващо сладка, Мълния надигна свитата си в шепа ръка към устата си. Смеейки се, тя показа на Ета празната си длан.

— Изчезна! — каза и от този момент решението беше необратимо.

— Какво ще кажа на Кенит? — почуди се гласно Ета.

— Абсолютно нищо — безгрижно й отвърна корабът. — Абсолютно нищо.

 

 

Плетеницата бе растяла на брой, докато не бе станала най-голямата група от змии, предани на една-единствена змия, която Шривър бе виждала. Понякога се разделяха, за да търсят храна, но всяка вечер ги заварваше отново заедно. Идваха при Молкин във всякакви цветове, размери и състояния. Не всички помнеха как да говорят, а някои бяха по животински диви. Други носеха белези от злополуки или гнойни рани от срещи с враждебни кораби. Някои от дивите плашеха Шривър с възможността си да надскочат всички граници на цивилизованото поведение. Малка част от тях, като призрачно бялата змия, й причиняваха болка с едва сдържаната агония, която ги обгръщаше. Белият, в частност, сякаш беше замръзнал в мълчание от гняв. И все пак всички следваха Молкин. Когато вечер се скупчваха заедно, те се закотвяха в поле от полюшващи се змии, които напомняха на Шривър за море от водорасли.

Числеността им, изглежда, подсилваше увереността им във водачеството на Молкин. Сега той почти блестеше, златните му очи отразяваха блясъка по цялото му тяло. Числеността им осигуряваше и това, което можеше да липсва на всеки поотделно. Носеха утеха един на друг чрез спомените, които всеки пазеше, и често дума или име от един предизвикваше припомняне у друг.

Въпреки количеството им обаче, не бяха по-близо до намирането на верния път за преселение. Споделената памет само правеше лутането им по-досадно. Тази вечер Шривър не можеше да стои спокойно. Тя се разплете от спящите си другари и се остави да се носи свободно, взирайки се надолу към живата гора от змии. Имаше нещо примамливо познато в това място, нещо точно на ръба на спомените й. Беше ли идвала тук и преди?

Чувствителен към настроенията й заради дългата им дружба, Сесурея се заизвива нагоре, за да се присъедини към нея. Той тихо се включи в наблюдението й на морското дъно. Двамата отвориха очите си широко за бледата лунна светлина, която достигаше до тези дълбини. Шривър изучаваше разположението на земята под слабата луминесценция на двете змии и дребния морски живот. Нещо.

— Права си. — Това бяха първите думи на Сесурея. Той я остави и кротко се заизвива надолу към един конкретен неравен участък от морското дъно. Бавно завъртя глава назад и напред. Тогава, за неин ужас, внезапно сграбчи голямо листо на водорасло в челюстите си и го откъсна. Хвърли го настрана, захапа друго и се разправи с него по същия начин.

— Сесурея? — протръби въпросително, но той я пренебрегна. Туфа след туфа от водорасли беше откъсвана и захвърляна. Тогава, точно когато вече си мислеше, че е полудял, той се спусна на дъното и бясно замаха с опашка, разбутвайки десетилетната тиня.

Нейният зов и странното буйство на Сесурея бяха събудили някои от останалите. Те се присъединиха към нея, загледани надолу към него. Той изскуба още водорасли и отново замаха с опашка.

— Какво прави? — попита слаба синя змия.

— Не знам — отвърна печално.

Сесурея спря бесните си извивания толкова внезапно, колкото ги бе започнал. Той се стрелна бързо нагоре към тях. Приведе се в приличен вид, преди да се увие развълнувано около нея.

— Виж. Беше права. Е, изчакай малко, докато тинята се слегне. Ето. Виждаш ли?

За известно време тя виждаше единствено носеща се утайка. Сесурея се беше задъхал, хрилете му се задъхваха от вълнение. Миг по-късно синята змия до нея ненадейно затръби с все сила:

— Това е Пазител! Но не може да е тук в Обилието. Това не е както трябва!

Шривър се ококори объркано. Думите на синята бяха толкова извън контекст, че не можеше да намери смисъла им. Пазителите бяха дракони пазители. Нима на дъното на морето имаше мъртви дракони? Тогава, както се взираше, неясните форми сред носещата се утайка изведнъж започнаха да добиват друга форма. Тя видя. Беше Пазител, очевидно женски. Простираше се настрана, с едното й крило повдигнато, а другото — все още в калта. От едната й повдигната лапа бяха счупени три нокътя. Част от опашката й стоеше непривично вдигната нагоре отстрани до нея. Статуята бе счупена при падане; това поне беше ясно. Но как се бе озовала тук, под морето? Беше стояла над градските порти в Ируран. Тогава очите на Шривър откриха паднала колона. А ето там, онова трябваше да е атриумът, който Десмоло Нетърпеливия бе построил, за да приюти всички екзотични растения, донесени му от драконовите му приятели от четирите края на света. А отвъд него беше потъналият купол на Храма на водата.

— Целият град е тук — тихо протръби тя.

Изведнъж сред тях се появи Молкин.

— Цяла провинция е тук — поправи я той. Всички погледи го последваха надолу към разкритите останки на света, който почти си спомняха. Той си проправи път през тях с извиване, като докосваше първо една, после друга от оголените забележителности. — Плуваме там, където някога сме летели. — Издигна се бавно към тях. Цялата плетеница вече беше будна и наблюдаваше нежните му вълнообразни движения. Те оформиха живо, движещо се кълбо, с Молкин в центъра. Тялото и думите му се преплитаха, докато говореше.

— Ние се опитваме да се завърнем у дома, в земите, където ловувахме и летяхме. Страхувам се, че пристигнахме. Предният път, когато намерихме статуя или арка, се престорих, че по случайност една или две крайбрежни сгради са се сринали във водата. Но Ируран беше навътре в сушата. Под нас се простират потъналите руини. — Той обгърна надеждите им с бавно отрицание. — Това не е бил дребен земетръс. Всички особености са се променили отвъд разпознаване. Търсим река, която да ни отведе у дома. Но се боя, че без водач от света над нас, никога няма да я намерим. Такъв водач не е идвал при нас. Бяхме и на север, и на юг, и все още не сме открили път, който да ни зове. Всичко е твърде различно; накъсаните спомени, които успяхме да съберем, не са достатъчни за тази задача. Изгубени сме. Единствената ни надежда е Помнещ. А дори и това може да се окаже недостатъчно.

Телур, слаба зелена змия, дръзна да протестира.

— Търсихме такъв, но без успех. Започваме да се изморяваме. Още колко дълго трябва да се лутаме и да копнеем, Молкин? Ти събра огромна плетеница и въпреки това сме малко в сравнение с онова, което бяхме някога. Нима всички са загинали? Другите плетеници, от които сега трябваше да гъмжи навсякъде? Ние ли сме всичко, което е останало от нашите хора? И ние ли трябва да умрем в лутане? Възможно ли е да няма река, да няма дом, в който да се върнем? — изпя той мъката и отчаянието си.

Молкин не ги излъга.

— Може би. Може би ще загинем и видът ни ще изчезне. Но няма да си идем без битка. За един последен път ще потърсим Помнещ, но този път ще вложим всичките си усилия в начинанието. Ще намерим водач или ще умрем, докато опитваме.

— Тогава ще умрем. — Гласът му беше мъртъв и студен, като дебел пропукващ лед. Бялата змия се запровира към центъра на кълбото и обидно се изви пред Молкин. Гривата на Шривър се изправи от ужас. Той провокираше Молкин да го убие. Наглите му пози приканваха смъртта. Всички изчакваха присъдата му.

Но Молкин се сдържа. Той самият заизвива тялото си в по-обширна последователност, която обхвана обидите на белия, забранявайки на другите да действат срещу него. Не каза нищо, макар че гривата му се надигна и започна да изпуска слаба диря от токсини във водата, докато плуваше. Тишината и отровите се превърнаха в мрежа около бялата змия. Движенията й се забавиха; тя увисна толкова неподвижно, колко бе постижимо за змия. Молкин не беше отправил въпрос към белия, но той въпреки това заговори гневно:

— Защото аз говорих с Помнеща. Бях див и без разсъдък, звяр, колкото която и да е от онези змии, глупавите, които сега те следват. Но тя ме хвана и ме задържа, като насилваше спомените си в мен, докато не се задавих с тях. — Той се завъртя в бърз, яростен кръг сякаш щеше да атакува себе си. По-бързо и по-бързо. — Спомените й бяха отрова! Отрова! По-токсични от всичко, изпускано някога от грива. Когато си припомням какви сме били, какво трябва да сме сега и го сравня с това, в което сме се превърнали… се давя. Бих отдал този нечестив живот, който продължаваме да прегръщаме!

Молкин не бе спрял безмълвния си, извиващ танц. Движенията му оформяха преграда между белия и заслушаните змии.

— Прекалено късно е. — Белият протръби всяка дума отчетливо. — Твърде много сезони минаха. Времето за промяна дойде и си отиде многократно. Спомените на Помнещата са от отдавна отишъл си свят! Дори да успеем да намерим реката, водеща към земите на пашкулите, няма кой да ни помогне с оформянето на обвивките. Всички са мъртви. — Той започна да говори по-бързо, думите му бликаха като бързотечаща река: — Няма родители, които да ни чакат, за да вложат спомените си в нашите обвивки. Ще излезем от метаморфозата си толкова невежи, колкото и когато сме я започнали. Тя ми даде спомените си и ви казвам, че те не бяха достатъчни! Разпознавам малко неща тук, а това, което наистина си спомням, е разположено погрешно. Ако сме обречени да изчезнем, нека изгубим гласовете и разсъдъка си, преди да умрем. Нейните спомени не си заслужават агонията, която нося. — Изправената му грива изведнъж изпусна облак от парализиращи токсини. Той зарови собственото си лице в него.

Молкин удари, бърз като че ли улавяше плячка. Златните му очи проблеснаха, докато увиваше белия и го откъсваше от собствената му отрова.

— Достатъчно! — изрева той. Думите му бяха гневни, но гласът му бе спокоен. Глупавата бяла змия се забори, но Молкин я стисна сякаш беше делфин.

— Ти си само един! Не можеш да решаваш за цялата плетеница, камо ли за целия вид. Имаш дълг и ще го изпълниш, преди да отнемеш собствения си, глупав, безсмислен живот. — Молкин изпусна собствено кълбо от токсини. Бясно въртящите се червени очи на белия се забавиха и станаха замъглено кафяви. Челюстта му висеше лениво отворена, докато токсините си вършеха работата. Молкин заговори меко:

— Ти ще ни направляваш до Помнещата. Вече сме поели някои от спомените на сребристите кърмители. Ако се налага, можем да поемем още. С това, което ще получим от Помнещата, може би ще е достатъчно. — И добави с неохота: — Имаме ли друг избор?

 

 

Кенит пазеше равновесие пред огледалото, като обръщаше лице ту на едната, ту на другата страна пред отражението си. Косата и подрязаната му брада лъщяха от лимоновото масло. Мустаците му бяха елегантно завити, но не чак претенциозни. Безупречна бяла дантела се спускаше надолу по гърдите и от маншетите на тъмносиния му жакет. Дори столчето на чашата му бе полирано до блясък. Сложи си големи сребърни обици. Изглеждаше като мъж, готов да се впусне в ухажване, разсъди той. И в известен смисъл си беше така.

Не беше спал добре след разговора си с кораба предната нощ. Проклетият талисман го бе държал буден, шепнещ и хихикащ, като го подканяше да приеме условията на дракона. Именно това подканяне тревожеше Кенит най-много. Смееше ли да има доверие на проклетото нещо? Смееше ли да го пренебрегне? Беше се въртял и мятал, а когато Ета се бе присъединила към него в леглото му, дори нейните нежни разтривки по врата и гърба му не бяха успели да го приспят. Едва когато изгревът бе прошарил небето, той най-сетне се бе унесъл. След като се събуди, откри тази решителност в себе си. Щеше да спечели кораба обратно, да започне отначало. Поне този път нямаше да се налага да се бори с привличането й към Уинтроу.

Не знаеше много за драконите, затова се съсредоточи върху това, което знаеше. Тя беше женска. Затова той щеше да приглади четината си, да предлага подаръци и да види какво ще му донесе това. Доволен от външния си вид, Кенит се върна обратно до леглото и огледа находките. Колан от сребърни пръстени, украсени с лапис лазули, щеше да предложи като гривна. Ако й харесаше, имаше и две сребърни гривни, които можеха да се преправят като обици. На Ета нямаше да й липсват. Една тежка манерка съдържаше количество глициниево масло. Вероятно бе ограничено само до калсидските парфюмерии. Не знаеше какви други осезателни предмети можеха да я удовлетворят. Ако тези съкровища не я разчувстваха, щеше да прибегне до друга тактика. Но щеше да я спечели. Пусна даровете си в една кадифена чанта и я привърза за колана си. Най-добре се движеше, когато ръцете му бяха свободни. Не искаше да изглежда неумел пред нея.

В коридора пред каютата му се натъкна на Ета, ръцете й бяха натежали от чисти чаршафи. Погледът й така го обходи, че се почувства почти оскърбен от откритото й преценяване. Одобрението, което блестеше в очите й, обаче го увери, че подготовката му е била успешна.

— Леле! — отбеляза почти безочливо тя. По устните й се появи лека усмивка.

— Отивам да говоря с кораба — дрезгаво отвърна той. — Никой да не ни безпокои.

— Ще предам вестта незабавно — съгласи се тя. Усмивката й се разшири и добави: — Мъдро си постъпил да се явиш в този вид. Това ще й се хареса.

— Какво знаеш ти за подобни неща? — каза той, докато куцукаше покрай нея.

— Поприказвахме си тази сутрин. Искаше да мине за любезна пред мен, затова говори открито относно възхищението си към теб. Нека види, че и ти й се възхищаваш — това ще погъделичка суетността й. Може да е дракон, но природата й е достатъчно женска, че да се разбираме. — Тя замлъкна, но после добави: — Казва да я наричаме Мълния, от мълниеносен гръм. Името й приляга много добре. Тя сияе от светлина и енергия.

Кенит спря. Обърна се да я погледне.

— Какво предизвика това ново съюзничество? — запита неспокойно.

Ета наклони глава и сякаш се замисли.

— Сега тя е различна. Това е всичко, което мога да кажа. — Неочаквано се усмихна. — Мисля, че ме харесва. Каза, че можем да бъдем като сестри.

Той се надяваше, че е прикрил изненадата си.

— Тя го е казала?

Курвата стоеше, притиснала чаршафите към пазвата си, и се усмихваше.

— Каза, че и двете ще сме ти нужни, за да постигнеш целите си.

— Аха — отвърна той, обърна се и се отдалечи тежко. Корабът я беше спечелил. Просто така, с няколко мили думи? Не му се струваше много вероятно. Ета не беше жена, на която да повлияеш лесно. Какво й беше предложила драцената? Власт? Богатство? Но по-същественият въпрос беше защо. Защо искаше да се съюзи с курвата?

Усети, че се е забързал и нарочно забави ход. Нямаше да се срещне с драцената припрян. Успокой се. Ухажвай я бавно. Спечели я и тогава приятелството й с Ета няма да е заплаха.

Веднага щом излезе на палубата, усети промяна. Сред въжетата горе, мъжете сменяха платната, като междувременно си подмятаха шеги. Джола изкрещя поредна заповед и мъжете скочиха да я изпълняват. Един от тях се подхлъзна, но се задържа с едната от яките си ръце. Засмя се гласно и се изтегли отново нагоре. Откъм фигурата се понесе възторжен вик заради ловкостта му. Кенит мигновено разбра, че морякът изобщо не се беше подхлъзнал. Фукаше се пред фигурата. Беше накарала целия екипаж да й демонстрира мореплавателните си умения за нейно одобрение. Те се надпреварваха за вниманието й като ученици.

— Какво си направила, че да им повлияе така? — поздрави я той.

Тя се изкиска топло и погледна назад към него през едното си голо рамо.

— Нужно е толкова малко, за да ги измамиш. Усмивка, дума, предизвикателство дали не биха могли да опънат платната по-бързо. Малко внимание, много малко внимание и те се съревновават за още.

— Изненадан съм, че въобще ги намираш достойни за вниманието ти. Снощи изглеждаше сякаш нямаш нужда от което и да е човешко същество.

Тя подмина думите му.

— Обещах им плячка преди утрешния залез. Но само ако уменията им отговарят на сетивата ми. Недалеч оттук има търговски съд. Пренася подправки от островите Мангардор. Скоро ще го настигнем, ако държат платната ми изпънати.

Изглежда, бе приела новото си тяло. Той реши да не го коментира.

— Можеш да видиш кораба отвъд хоризонта?

— Не ми е нужно. Вятърът ми донесе миризмата му. Карамфил и сандалово дърво, хесийски пипер и пръчки от кимори. Мирисът на самия остров Мангардор. Само кораб с богат товар би могъл да отнесе миризмите толкова далеч на север. Скоро ще го забележим.

— Наистина ли обонянието ти е толкова остро?

Усмивка на ловец изви устните й.

— Плячката не е чак толкова далече. Тя подбира пътя си през тези острови. Ако зрението ти беше толкова зорко, колкото моето, щеше да я различиш. — Усмивката слезе от устните й. — Познавам тези води като кораб. Като дракон обаче не е така. Всичко е изключително различно от последния път, когато летях. Познато и не съвсем. — Тя се намръщи. — Познаваш ли островите Мангардор?

Кенит сви рамене.

— Знам за скалите Мангардор. Опасност, скрита сред мъгла, която по време на някои приливи се показват достатъчно, за да разкъса дъното на всеки кораб, дръзнал да се доближи.

Думите му бяха последвани от продължителна, напрегната тишина.

— Значи — тихо каза накрая тя, — или нивото на световните океани се е покачило, или земите, които познавах, са потънали. Чудя се какво ли е останало от дома ми. — Замълча. — Въпреки това Островът на Чуждите, както го наричате, не изглежда да се е променил. Тогава част от моя свят е останал непроменен. Това е загадка за мен, загадка, която мога да разреша само когато се върна у дома.

— У дома? — Опита се въпросът му да прозвучи небрежно. — И къде е това?

— У дома е една възможност. Нищо, за което да има нужда да се тревожиш в момента — отвърна тя. Усмихна се, но гласът й бе охладнял.

— Възможно ли е това да е нещото, което ще поискаш, когато го поискаш? — притисна я той.

— Може би. А може би не. Ще те уведомя. — Притихна за малко. — В крайна сметка още не съм те чула да се съгласяваш с условията ми.

Внимателно, внимателно.

— Не съм припрян човек. Все още бих искал да узная какви са те.

Тя се засмя на глас.

— Каква незначителна тема за обсъждане. Съгласен си. Защото имаш дори по-малко избор и от мен относно живота, който трябва да споделим. Какво друго ни остава, освен че имаме един друг? Донесъл си ми дарове, нали? Това е по-правилно, отколкото осъзнаваш. Но дори няма да чакам да ми ги покажеш, преди да ти разкрия, че аз съм далеч по-ценна находка, отколкото някога си си представял, че можеш да спечелиш. Мечтай по-смело, отколкото някога си мечтал, Кенит. Мечтай за кораб, който може да привиква змии от дълбините, за да ни помогнат. Те са под моя власт. Какво ще им заповядаш? Да спрат кораб и да го оплячкосат? Да придружат друг кораб, за да пристигне в безопасност, където пожелае? Да те насочват през мъгла? Да пазят пристанището на града ти от всеки, който може да го застраши? Мечтай по-смело и дори още по-смело, Кенит. И след това приеми каквито условия ти предложа.

Той прочисти гърло. Устата му беше пресъхнала.

— Предлагаш ми твърде много — дръзко каза той. — Какво искаш, какво бих могъл да ти дам, което да е достойно за предлаганото от теб?

Тя се изкикоти.

— Ще ти кажа, щом не можеш сам да го съзреш. Ти си дъхът на тялото ми, Кенит. Завися от теб и екипажа ти, за да се движа. Щом трябва да съм заклещена в този кораб, тогава ми трябва смел капитан, който да ми даде крила, пък дори да са само от платно. Нуждая се от капитан, който разбира насладата от лова и стремежа към власт. Имам нужда от теб, Кенит. Приеми. — Гласът й стана по-тих и нежен. — Приеми.

Той пое дъх.

— Приемам.

Тя отметна глава назад и се засмя. Беше сякаш биеха камбани. Самият вятър като че задуха по-силно, развълнуван от звука.

Кенит се облегна на перилата й. Обзе го радостна възбуда. Едва можеше да повярва, че всичките му мечти са достъпни за него. Затърси да каже нещо.

— Уинтроу ще бъде много разочарован. Горкото момче.

Корабът кимна с лека въздишка.

— Той заслужава малко щастие. Да го изпратим ли обратно в храма му?

— Мисля, че това ще бъде най-мъдро — потвърди Кенит. Той прикри изненадата си, че предложението дойде от нея. — И въпреки това ще ми е тежко да го видя как си отива. Сърцето ми се скъса да видя красотата му така унищожена. Беше много миловиден младеж.

— Сигурна съм, че ще бъде по-щастлив в храма си. Един монах няма нужда от гладка кожа. И все пак… да го излекуваме ли, ей така, като подарък на изпроводяк? Напомняне, което да носи винаги със себе си, за това как го оформихме? — Мълния се усмихна, разкривайки бели зъби.

Кенит не можеше да повярва.

— И това ли можеш да правиш?

Корабът се усмихна заговорнически.

— И това можеш ти да правиш. Много по-ефектно, не мислиш ли? Иди в каютата му. Постави ръцете си върху него и му пожелай всичко добро. Аз ще те насочвам за останалото.

 

 

Странна летаргия бе обгърнала Уинтроу. В опитите си да медитира, съзнанието му бе потъвало все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква въображаема бездна. Захвърлен там, той отнесено се чудеше какво се случва с него. Беше ли успял най-накрая да овладее по-дълбоко ниво на съзнанието? Смътно усети как вратата се отваря.

Почувства ръцете на Кенит върху гърдите си. Направи усилие да отвори очи, но не можа. Не можеше да се събуди. Нещо го задържаше в унес като задушаваща ръка. Чу гласове, Кенит приказваше, а Ета му отговаряше. Ганкис каза нещо тихо. Уинтроу се забори да се събуди, но колкото повече се бореше, толкова повече светът му се изплъзваше. Той се зарея, изтощен. Пипалата на осъзнаването го достигнаха. От разстланите ръце на Кенит потече топлина. Тя обля кожата му, след което се просмука дълбоко в тялото му. Кенит говореше нежно, вдъхвайки му кураж. Пламъците на жизнената му сила неочаквано се разгоряха. За неговото съзнание беше като свещичка, внезапно пламнала със светлината и горещината на клада. Започна да се задъхва сякаш участваше в надбягване нагоре по хълм. Сърцето му се мъчеше да не изостава от забързаното му дишане. Спри, искаше да замоли Кенит, моля те, спри, но думите му убягваха. Изкрещя молбата си сред собствената си чернота.

Чуваше. Чуваше стъписаните въздишки и благоговейните викове на гледащите го отвън. Разпозна гласовете на другарите си от екипажа.

— Гледай, можеш да видиш как се променя!

— Дори косата му расте.

— Това е чудо. Капитанът го лекува.

Запасите на тялото му се изчерпваха бързо. Усети, че години от живота му бяха използвани за това действие, но не можа да му се противопостави. Възобновяващата се кожа сърбеше неимоверно, но той не можеше да помръдне и мускулче. Собственото му тяло беше извън неговия контрол. Успя да изхленчи, дълбоко навътре в гърлото си. Беше пренебрегнат. Лечението го поглъщаше отвътре навън. Убиваше го. Светът избледня. Той се носеше, дребен сред мрака.

След известно време осъзна, че ръцете на Кенит ги няма. Болезненото туптене на сърцето му утихна. Някой говореше от много далеч. В гласа на Кенит отекваха гордост и умора.

— Ето така. Сега го остави да почива. В следващите няколко дни вероятно ще се буди само за да яде и отново ще изпада в дълбок сън. Нека никой не се тревожи. Това е необходима част от възстановителния му процес. — Той чу дълбокото, накъсано дишане на пирата. — Това ме изцеди, но той го заслужава.

 

 

Кенит се събуди рано вечерта. За известно време лежа неподвижно, наслаждавайки се на еуфорията си. Сънят го бе възстановил напълно. Уинтроу бе излекуван. От неговите ръце. Никога досега не се беше чувствал толкова могъщ, както когато ръцете му бяха положени върху Уинтроу и волята му бе излекувала плътта на момчето. Тези от екипажа, които бяха станали свидетели на случката, го гледаха с дълбоко страхопочитание. Цялото крайбрежие на Прокълнатите брегове беше негово за плячкосване. Ета с право сияеше от любов и възхищение към него. Той отвори очи и загледа талисмана, вързан около китката му — дори малкото личице му се усмихваше хищно. За един перфектно балансиран момент всичко в света му беше наред.

— Щастлив съм — каза гласно Кенит. Ухили се, щом се чу да изрича така чужди за себе си думи.

Надигаше се вятър. Той се заслуша как свисти покрай платната на кораба и се зачуди. Не бе виждал признаци за задаваща се буря, нито пък корабът се клатеше като подхванат от вятъра. Нима драцената имаше влияние и над неща като зараждаща се буря?

Стана припряно, сграбчи патерицата и излезе на палубата. Вятърът, който развяваше косата му, бе благоприятен и спокоен. Не се виждаха буреносни облаци, а вълните бяха ритмични и равномерни. И въпреки това, дори докато стоеше и се оглеждаше, звукът от надигащ се вятър отново докосна слуха му. Той забърза към източника му.

За негово удивление, целият екипаж се бе събрал около бака. Сред изпълнено с възхищение мълчание, те му направиха път да мине. Той закуцука между тях и се насили да се качи по стълбата към бака. Докато стъпваше на крака, звукът от надигащия се вятър долетя отново. Този път видя източника му.

Мълния пееше. Не можеше да види лицето й. Главата й бе отметната назад, така че дългата коса се спускаше по раменете й. Сребристото и лаписът от подаръците му блестяха на фона на вилнеещите черни къдрици. Тя пееше с гласа на извил се вятър, след което със звука на вълни, през които плющеше вятър. Гласът й се простираше от дълбок прилив до високо свистене, които никое човешко гърло не би могло да възпроизведе. Това беше песента на вятъра, на която бе дадена гласност, и тя го вълнуваше както никоя човешка мелодия не бе могла. Говореше дълбоко в него, на езика на самото море, и Кенит разпозна майчиния си език.

Тогава друг глас се присъедини към нейния, виещ чисти ноти около и през морската песен на Мълния. Всички глави се извърнаха. Всеки човешки глас на кораба бе усмирен от пълна тишина. Почуда замени първоначалния миг на страх, сграбчил Кенит. Тя също бе красива като кораба му. Вече виждаше това. Зелено-златната змия се издигна с поклащане от дълбините, а челюстите й бяха широко разтворени в песен.