Робин Хоб
Съдбовният кораб (35)

Глава тридесет и трета
Съдбовният кораб

Екипажът се раздели, за да направи място на Кенит. Той пристъпи измежду тях и хвърли поглед към фигурата, проснала се с лице надолу върху палубата му. От дрехите му се стичаше вода. Капеща вода коса закриваше чертите му.

— Интересен плавей, Ета — отбеляза кисело. Който и да беше, или — Кенит се поправи тайно, докато изучаваше ръцете му — каквото и да беше, представляваше нежелано усложнение на ситуация, която и така си беше достатъчно объркана. Нямаше време за това.

— Ти го извади. Можеш да си го задържиш — обяви Кенит, а сетне се олюля, щом съветникът на сатрапа мина покрай него. Кенит се загледа в нея, но тя не забеляза. Той понечи да заговори, но тогава думите му замряха. Какво беше това на главата й? Алтея се притисна зад нея, като успя да мине покрай него, игнорирайки го напълно. Джек остана в края на тълпата заедно с нацупения сатрап.

— Диша ли? Рейн жив ли е? — настоя задъхано Малта. Тя стоеше приведена над мъжа, но не го докосна.

Алтея коленичи до нея. Предпазливо постави пръстите си отстрани на гърлото на мъжа. Лицето й замръзна за момент, след което се усмихна към племенницата си.

— Рейн е жив, Малта. — Уинтроу се беше присъединил към тях. При думите на Алтея той се сепна, след което отправи към сестра си подозрителна усмивка.

Докато Уинтроу се усмихваше на сестра си, нещо много близко до завист пробяга по лицето на Ета. След миг вече я нямаше. Тя премести погледа си към Кенит. Гласът й беше почти сърдит, когато каза:

— Повикал си ме?

— Да. — Той осъзна, че насъбралият се екипаж внимателно следи разговора. Гласът му омекна. — И ти дойде. Както си правила винаги. — Усмихна й се. Така. Тя и екипажът можеха да разбират това както поискат. Той посочи към мъжа в краката си. — Какво е това?

— Драконът го изпусна — обясни Ета.

— И разбира се, ти го прибра — иронично отбеляза Кенит.

— Вивачия каза, че трябва — обясни нервно един от мъжете от лодката на Соркор. Беше ли крал Кенит недоволен от него?

— Това е Рейн Купрус, Дъждовник. Сестра ми е сгодена за него. — Уинтроу изрече тези думи изключително спокойно. — Само Са знае как е успял да я намери тук, но го направи. Помогнете ми да го обърнем — допълни той. Хвана мъжа за едното рамо. Докато го дърпаше, Рейн изстена. Ръцете му задрапаха немощно по палубата.

Алтея приклекна до Уинтроу.

— Почакай. Дай му време да прочисти дробовете си — предложи тя, когато той започна да кашля. Рейн изхриптя, повдигна леко глава от палубата, а после я остави да се отпусне обратно долу.

— Малта? — попита хрипкаво.

Тя ахна и отскочи от него. Вдигна ръце пред лицето си.

— Не! — извика, след което се извъртя и се заблъска сред тълпата, за да си проправи път. Ета се взираше смаяно подир нея.

— Това пък за какво беше? — попита неопределено тя.

Преди някой да успее да отговори, от наблюдателния пост извикаха:

— Сър! Джамаилските кораби се връщат!

Беше ред на Кенит да се врътне и да се отдалечи забързано. Не трябваше да се оставя да бъде разсеян от враговете си, независимо колко повредени и разпръснати бяха изглеждали. Изкачи се до бака с цялата си възможна бързина и се втренчи удивено в приближаващите се съдове. Опитваха се да обградят трите му кораба. Да не бяха полудели? Някои очевидно имаха трудности с придвижването, но два в добро състояние бяха излезли отпред и водеха останалите. На палубите им видя издайническо движение на мъже, подготвящи бойни машини. Прецени ги мислено. Имаше Мариета и Мотли за подкрепа, и двата с опитни екипажи. Джамаилските мъже щяха да бъдат най-малкото изтощени и вероятно бяха изхабили голяма част от снарядите си. Технически, джамаилската флота все още го превъзхождаше по численост, но по-голямата част от корабите бяха понесли значителни щети. Два вече потъваха, екипажите им търсеха спасение по малките лодки.

Кенит държеше сатрапа като разменна монета. Едва ли щеше да има по-подходящо време да се изправи срещу джамаилската флота.

— Джола! — повели той. — Мъжете да се върнат по постовете си и да стоят в готовност.

Вивачия наблюдаваше настъпващите кораби заедно с него, но умът й беше другаде.

— Как е Дъждовникът?

— Жив — кратко отвърна той.

— Драконът го доведе. Тук, при мен.

— Уинтроу, изглежда, мисли, че го е докарал за сестра му — саркастично отвърна Кенит.

— Има смисъл — дълбокомислено каза корабът. — Те принадлежат един на друг.

— Колкото смисъл има и във всичко, което се случи днес. Какви са шансовете подобно нещо да се случи, Вивачия? От всички кораби около нас, драконът да пусне любимия на Малта до правилния, така че да я намери.

— Нямаше нищо случайно в това. Драконът дойде, търсейки Малта, и я намери. Но… — Фигурата бавно огледа наближаващите кораби и каза с тих глас: — Нещо витае тук, Кенит. Нещо по-могъщо от късмета, който боготвориш. — Тя се усмихна, но в жеста имаше тъга. — Съдбата не признава шансовете — каза тя мистериозно.

Нямаше какво да отговори на подобно нещо. Самата идея за това го дразнеше. Съдбата беше нещо чудесно, когато показваше, че той ще успее. Но днес като че ли не накланяше везните в негова полза. Разпозна стъпките на Ета зад него. Обърна се към нея:

— Доведи сатрапа тук горе. И Малта.

Тя не отвърна.

— Е? — попита я накрая. Изражението й беше особено. Какво й ставаше днес? Беше я върнал на кораба. Какво повече можеше да иска от него? Защо трябваше да го иска сега?

— Имам да ти казвам нещо. Важно е.

— По-важно от оцеляването ни? — Погледна назад към приближаващите кораби. Щяха ли да спрат и най-напред да преговарят, или просто щяха да нападнат? Най-добре да не поема рискове. — Изпрати ми и Джола и Уинтроу — нареди й той.

— Ще го направя — обеща тя. Пое си дъх и добави: — Бременна съм. Нося детето ти. — После се обърна и се отдалечи.

Времето около него застина. Внезапно почувства, че не стои върху палуба, а е затворен в един-единствен миг. Толкова много пътища се разгръщаха от този момент и в толкова много посоки. Бебе. Дете. Семето на семейство. Можеше да бъде баща, както беше бил собственият му баща. Не. По-добър. Той можеше да предпази сина си. Баща му беше опитал да го предпази, но се беше провалил. Кенит можеше да бъде крал, а синът му — принц. Или можеше да се отърве от Ета, да я отведе някъде, да я остави там и да продължи без някой, който да зависи от него, някой, когото да може да провали. Мислите му не се вихреха, те трещяха в мозъка му като камъни. Може би тя лъжеше. Може би грешеше. Искаше ли дете? Ами ако беше момиче?

— Пак ли ще я наречеш Парагон? — злостно прошепна откъм китката му талисманът и нададе тих смях. — Съдбата вече не витае наоколо. Част от нея отлетя с дракона. Тя постановява, че Господарите на Трите царства ще летят отново. Остатъкът от деня на съдбата се стовари върху твоята глава. Тежи малко повече от корона, нали?

— Остави ме на мира — прошепна Кенит. Говореше не на талисмана, а на миналото, което се бе пресегнало напред и отново бе заявило претенциите си над него. Изпълниха го други, яростно отричани спомени. Стоящ в кръга, оформен от ръцете на баща му, протягащ се да положи малките си ръчички върху вътрешните ръчки на Парагоновия щурвал, докато баща му държеше стабилно кораба. Спомни си как седеше високо върху раменете му, а майка му му се смееше — сред така тъмната й коса се вееше ярък шал, докато вървяха из Заграба. Тези спомени — ярки и радостни, бяха по-непоносими от всяка припомнена болка. Те бяха присмех, лъжа, тъй като всякаква привързаност и безопасност се беше изличила през една мрачна и кървава нощ.

Сега Ета щеше да започне всичко наново. Луда ли беше? Не знаеше ли какво трябва да се случи? Накрая, разбира се, щеше да му се наложи да нарани детето. Не защото го искаше, а защото беше неизбежно. Този момент отбелязваше едната връхна точка на маха на махалото. Те трябваше да се носят на него, докато не достигнеше другия край, мястото, където той беше Игрот и Игрот беше той. Тогава детето трябваше да пристъпи напред, за да изиграе ролята, която някога беше принадлежала на Кенит.

— Ах, ти нещастен, жалък негодник — прошепна в ужас талисманът. Но жалостта нямаше да възпре съдбата. Нищо не можеше да го спаси — нито пък детето. Събитията трябваше да следват последователността си. Нищо не можеше да наруши цикъла на времето. Нещата щяха да се случат отново както винаги се бяха случвали. Както винаги щяха да се случват.

— Сър? — Беше Джола, стоящ до лакътя му. Откога стоеше там? Размишленията на Кенит отлетяха като глухарче, духнато от детски устни. За какво беше мислил? Кога беше започнало да вали? Проклета жена! Защо беше избрала точно сега да го разсейва? Първият му помощник преглътна и заговори: — Джамаилският кораб ни поздравява.

— Къде е сатрапът? — ядосано изиска той. Придърпа наметалото по-плътно около себе си и махна водата от лицето си. Дъждът беше студен.

Джола изглеждаше изплашен.

— Зад вас, сър.

Кенит погледна зад себе си. Малта, чиято препаска за глава отново беше на мястото си, стоеше до сатрапа. Уинтроу се навърташе близо до сестра си. Кога се бяха качили на бака? Колко време беше стоял така, зашеметен от новините на Ета?

— Разбира се, че е там. — Той сдържа гнева си, но го насочи другаде. — Точно където трябва да бъде. Отвърни на поздрава им. Кажи им, че крал Кенит ги подтиква да помислят добре. Напомни им, че мога да повикам обратно змиите по всяко време. После им кажи, че нямам намерение да ги унищожавам, а просто да ги накарам да вземат под внимание едно законно споразумение. Могат да изпратят един кораб с представители. Ще им позволим да се качат на борда. Ще чуят от самия сатрап, че твърденията ми са верни.

Джола изглеждаше облекчен.

— Значи змиите не са ни напуснали? Ще се върнат, ако ги призовете?

Ако наблизо имаше змия, Кенит щеше да я нахрани с него.

— Предай съобщението ми! — излая на Джола. Обърна се, за да погледне към заплашителната флота. Разпозна типа й — всеки кораб принадлежеше на благородник и всеки таеше надеждата да се върне претоварен с плячка и увенчан със слава. Всеки от тях щеше да се надпреварва да бъде преговарящият за освобождаването на сатрапа; всеки благородник щеше да иска да се включи в договора. Щяха ли да бъдат толкова глупави, че да му изпратят заложник от всеки кораб? Надяваше се. И все пак знаеше, че днес можеше и да се стигне до кървава битка.

 

 

Когато Малта избяга, Джек и Алтея бяха отнесли Рейн в стаята на Алтея. Положен върху койката й, той беше дошъл на себе си.

— Къде е Малта? — замаяно настоя той. — Не я ли открих? — От едната му ноздра бавно се стичаше кръв, а от косата му капеше вода.

— Намери я — увери го Алтея. — Но капитан Кенит я повика.

Внезапно Рейн плесна ръцете си върху оголеното си лице.

— Тя видя ли ме? — попита ужасено. Подобен въпрос, в момент като този, изискваше искрен отговор.

— Да, видя те — тихо отвърна Алтея. Нямаше смисъл да лъже или да се опитва да пощади чувствата му. Медните му очи бяха трудни за разчитане, но стегнатата му челюст не беше. — Тя е много млада, Рейн — извини племенницата си Алтея. — Знаеше го, когато започна да я ухажваш. — Опита се да прозвучи нежно, но и твърдо. — Не можеш да очаква…

— Оставете ме за малко. Моля ви — помоли тихо.

Джек престана да го зяпа и отвори вратата. Алтея я последва навън.

— Това на закачалките са дрехите на Уинтроу — каза през рамо. — Ако искаш да облечеш нещо сухо. — Не че имаше шанс нещо от тях да му стане. Въпреки люспестите му лице и очи, той беше добре сложен мъж, висок и мускулест.

Джек, изглежда, следваше мислите й.

— Въпреки люспите, не изглежда зле — отбеляза тихо.

Алтея се облегна на стената на стаята си, с Джек до себе си.

— Трябва да съм отвън на бака, не тук долу — промърмори на приятелката си.

— Защо? Не е като да имаш някаква власт над онова, което се случва там горе — вбесяващо изтъкна Джек. Неочаквано тя снижи глас. — Признай си, Алтея — придума я тя. — Когато гледаш люспите по лицето му, трябва да се чудиш и за останалата част от него.

— Не, не се чудя — ледено отвърна Алтея. Не искаше да мисли за това. Мъжът беше Дъждовник, родственик на бингтаунските Търговци. Тя му дължеше вярност, не празни предположения за тялото му. И преди беше виждала Дъждовници и не се беше шокирала, каза си тя. Не можеха да направят нищо относно онова, което им причиняваха Дъждовните земи. Родът Купрус беше известен и заради богатството, и заради честта си. Рейн Купрус, с люспи или не, беше добър улов. Това, че беше дошъл да търси годеницата си толкова надалеч, и то по подобен начин, беше неоспоримо доказателство за смело сърце. И все пак тя не винеше Малта, че беше избягала. Вероятно си беше фантазирала за красиво лице под воала му. Да застане лице в лице с годеника си трябваше да я е разтърсило.

 

 

Рейн съблече мократа си риза. Тя се пльосна на пода върху другите му дрехи. Пое дълбоко въздух през стегнатото си гърло и се взря в малкото огледало в стаята, като се принуди да види онова, което беше видяла Малта. Тинтаглия не го беше излъгала. Връзката му с нея беше засилила Дъждовните промени. Той докосна фините драконови люспи по лицето си, затвори и отвори медните си рептилски очи, които се взираха в него. Роговите плочки на оголените му гърди проблясваха в бронзово. Кожата отдолу леко синееше: натъртване или промяна на цвета? Беше виждал Дъждовни старчета на петдесет, които не бяха показвали чак такива промени. Как щеше да се измени с годините? Щяха ли да му пораснат драконови нокти, щяха ли зъбите му да станат заострени, а езикът му — раздвоен?

Нямаше значение, каза си. Щеше да остарее сам, през повечето време под земята, копаейки за дракони. Външният му вид нямаше да има значение за никого. Тинтаглия беше спазила своята част от уговорката. Той щеше да спази неговата. Иронията не му убягна. Беше заложил остатъка от живота си срещу надеждата да може да спаси Малта. Нямаше да отрича безумните си фантазии. Беше си представял как я спасява, невредима въпреки ужасните опасности, които беше преживяла, и как тя се отпуска в обятията му и обещава винаги да бъде до него. Беше си представял как, щом се разбули пред нея, тя се усмихва, докосва лицето му и му казва, че това няма значение, че тя обича него, а не лицето му.

Но реалността беше по-жестока. Тинтаглия го беше оставила и беше отлетяла със скъпоценните си змии. След дни на изтощително летене и спане сред студа на самотни плажове, той почти се беше удавил. Роднините на Малта трябваше да го спасяват. Вероятно го мислеха за пълен глупак. Цялото му дирене беше безсмислено, защото Малта вече беше в безопасност. Нямаше представа защо Вивачия плаваше под джамаилско знаме, но очевидно Алтея Вестрит бе успяла да си върне кораба и да спаси племенницата си. Не само че не се нуждаеха от жалките му усилия, но и трябваше да го спасяват.

Взе една от ризите на Уинтроу от закачалката и я вдигна. С въздишка, я окачи обратно. Вдигна собствената си риза от земята и се загледа как водата се оттича от нея. Воалът му се беше оплел в нея. За известно време остана да го гледа. После го отплете и го изстиска. Това беше първото нещо, което си сложи.

 

 

Малта стоеше невиждащо под проливния дъжд. Фините люспи по лицето на Рейн бяха като копринена броня, топлият отблясък на медните му очи — като маяк. Някога беше целунала тези устни през тънката мрежа на воал. Почувства ожулените си като на прислужница пръсти върху напуканите си устни и рязко отдръпна ръката си. Вече беше недостижимо. Повдигна лице към студения дъжд и приветства ледения му допир. Вкочани ме, помоли го тя. Отнеси тази болка.

— Студено ми е — изхленчи до нея сатрапът. — И се изморих да стоя тук.

Кенит го стрелна с предупредителен поглед.

Сатрапът беше обвил ръцете си плътно около себе си, но пак трепереше от студ.

— Не мисля, че ще дойдат. Защо трябва да стоя тук в този вятър и дъжд?

— Защото така ми е угодно — сопна му се Кенит.

Уинтроу реши да се намеси.

— Можеш да вземеш плаща ми, ако искаш — предложи той.

Сатрапът се намръщи.

— Той е подгизнал! Каква работа ще ми свърши?

— Можеш да бъдеш и по-мокър — изръмжа Кенит.

Малта вдиша дълбоко. Пиратът и сатрапът не изглеждаха много различни един от друг. Ако можеше да се справи с единия, можеше да се справи и с другия. Не кураж, а дълбоко отчаяние я подтикна да прекоси палубата с маршова стъпка и да застане пред Кенит със скръстени ръце. Той беше опасен, буен мъж, но тя не се страхуваше от него. Какво можеше да й стори? Да провали живота й? Мисълта почти я накара да се усмихне.

Тихите й, спокойни думи бяха предназначени единствено за Кенит, но високата жена, която стоеше зад рамото му също слушаше.

— Моля ви, крал Кенит, позволете ми да му донеса по-дебел плащ и стол, ако не искате да му позволите да се подслони вътре.

Тя почувства погледа му върху себе си, търсещ следи от белега й. Отговори й коравосърдечно:

— Той се държи глупаво. Нищо няма да му стане от малко дъжд. Не разбирам защо се тревожиш.

— Вие, сър, се държите по-глупаво от него. — Тя говореше смело, без повече да се интересува дали ще го обиди. — Забравете моята грижа и помислете за вашата. Каквото и удоволствие да извличате от нещастието му, то не си заслужава онова, което ще загубите. Ако желаете капитаните на онази флота да го видят като нещо ценно, трябва да се държите с него като с Негово величество, велеславния сатрап на цяла Джамаилия. Ако възнамерявате да го спазарите за богатства, това е човекът, когото трябва да държите. Не мокро, раздразнително, нещастно момче.

Очите й се прехвърлиха от бледосините на Кенит върху тези на жена му. За нейна изненада, тя гледаше леко развеселено, почти одобрително. Дали Кенит беше доловил това? Той гледаше Малта, но говореше на жена си:

— Ета. Виж какво можеш да намериш за него. Искам да е много забележим.

— Мога да го уредя. — Жената имаше мек, контраалтов глас, по-изтънчен от онова, което Малта беше очаквала от жената на пират. В очите й имаше интелигентност.

Малта срещна погледа й открито и направи реверанс, докато казваше:

— Моите благодарности, лейди.

Тя последва Ета, като успяваше да поддържа темпото й. Вятърът бе предизвикал леко, неприятно вълнение и мократа палуба беше нестабилна, но в дните си на Мотли тя най-накрая беше намерила баланса си. Удивяваше се от себе си. Въпреки всичко, което не беше наред в живота й, тя се гордееше, че може да се придвижва умело из бащиния си кораб. Баща й. Тя решително пропъди всякаква мисъл за него. Нямаше да се замисля и за Рейн, който беше толкова близо, че можеше да почувства присъствието му. Все някога щеше да й се наложи да се изправи пред него — съсипана и белязана, и да посрещне разочарованието в тези необикновени, медни очи. Поклати глава и стисна зъби против парещите очите й сълзи. Не сега. Точно сега нямаше да чувства нищо за себе си. Всичките й мисли и усилия трябваше да са насочени към възстановяването на сатрапа на трона му. Опита се да мисли ясно, докато влизаше след Ета в каютата на баща си.

Стаята беше каквато я помнеше още от времето на дядо й като капитан на Вивачия. Погледна измъчено към познатата мебелировка. С претенциозен жест, Ета отвори богато резбован кедров сандък. Беше подреден с дрехи от разкошни и колоритни платове. Във всеки друг момент Малта щеше да бъде завладяна от завист и любопитство. Сега стоеше и се взираше невиждащо през стаята, докато Ета ровеше из него.

— Ето. Това ще свърши работа. Ще му е голямо, но ако го сложим да седне на стол, никой няма да забележи. — Тя измъкна тежко алено наметало, поръбено с черни, лъскави мъниста. — Кенит каза, че е твърде натруфено, но аз продължавам да мисля, че ще изглежда много добре в него.

— Несъмнено — съгласи се безизразно Малта. Тя лично не смяташе, че има значение как се облича един изнасилвач веднъж щом узнаеш какъв е.

Ета се изправи, богатият плат висеше на дипли на ръката й.

— Качулката е поръбена с кожа — отбеляза тя. Ненадейно попита: — Какво си мислиш?

Нямаше смисъл да запраща остри думи срещу тази жена. Уинтроу беше казал, че Ета знае какъв е Кенит. Някак се беше примирила с това. Коя беше тя, че да критикува предаността на Ета? Вероятно намираше Малта за също толкова малодушна заради службата й на сатрапа.

— Чудех се дали Кенит е обмислил това. Вярвам, че съюз от джамаилски благородници е искал сатрапа да умре в Бингтаун, за да могат да набедят Търговците за смъртта му и да ограбят града ни. Дали благородниците в тази флота от кораби са верни на сатрапа и възнамеряват да го спасят? Или са предатели, надяващи се да приключат започнатото в Бингтаун? Да набедят Пиратските острови както Бингтаун. Или и двете. — Тя свъси вежди замислено. — Може да имат по-голям интерес да предизвикат Кенит да убие сатрапа, вместо да го спасят.

— Сигурна съм, че Кенит е обмислил всичко — сковано отвърна Ета. — Той не е като другите мъже. Вижда надалече и във времена на голяма опасност проявява забележителни сили. Знам, че вероятно се съмняваш в думите ми, но всичко, което трябва да направиш, е да питаш брат си. Той е виждал как Кенит овладява буря и заповядва на змиите да му служат. Самият Уинтроу беше излекуван от изгаряне от змия от ръката на Кенит, да, и татуировката, която собственият му баща му беше поставил на бузата, беше изтрита от неговия капитан. — Ета срещна скептичния поглед на Малта непоколебимо. — Вероятно мъж като него не трябва да се придържа към обикновените правила — продължи тя. — Вероятно собствената му далновидност го подтиква да прави неща, забранени за другите мъже.

Малта наклони глава към жената на пирата.

— Все още ли говорим за преговорите относно връщането на сатрапа на трона му? — попита тя. — Или търсиш извинение за онова, което е сторил на баща ми? — И на леля ми, додаде мислено.

— Държанието на баща ти се нуждае от повече извинения, отколкото това на Кенит — студено отвърна Ета. — Попитай Уинтроу какво е да носиш робски окови и татуировка. Баща ти си получи заслуженото.

— Може би всички получаваме онова, което заслужаваме — остро й върна Малта. Очите й пробягаха нагоре-надолу по Ета и тя видя как жената почервеня от гняв. Изпита моментно разкаяние, когато забеляза внезапна, неприкрита болка в очите на Ета.

— Може би е така — хладно отвърна жената. — Донеси онзи стол.

Това беше дребнаво отмъщение, помисли си Малта, докато вдигаше тежкия стол. Понесе го тромаво, като удряше пищялите си в дебелите му пречки, докато вървеше.

 

 

Рейн Купрус стоеше далеч от бака, откъдето можеше да наблюдава, без да бъде видян. Гледаше Малта. Воалът запречваше гледката му, но той се взираше гладно в нейна посока. Видяното го нараняваше, но не можеше да откъсне поглед. Тя се усмихна на сатрапа, докато поставяше стола за него. Обърна се към високата жена до нея и със задоволство посочи аленото наметало, което тя носеше. Лицето на сатрапа не измени горделивия си вид. Той вирна брадичка към нея. Последвалото беше като нож, завъртащ се в Рейн. Малта развърза мокрото му наметало вместо него, като през цялото време се усмихваше топло. Не можеше да чуе думите, но нежната загриженост личеше върху лицето й. Тя небрежно захвърли мократа наметка настрани, след което се забърза да увие сатрапа в голямата червена пелерина. Вдигна качулката и я пристегна топло около него. Внимателно, с леки докосвания на ръката си отмести мокрите кичури от челото и бузите му. Когато сатрапът седна, тя се засуети с падналата на земята част и дори се отпусна на коляно, за да оправи гънките.

Във всяко нейно докосване имаше привързаност. Не можеше да я вини. Сатрапът, с неговото бледо, патрицианско лице и господарски порядки беше далеч по-подходяща партия за Малта Вестрит, отколкото един люспест и очукан Дъждовник. С жегване си спомни, че мъжът беше споделил с нея първия танц на представителния й бал. Дали сърцето й не бе започнало да тупти за него още тогава? Тя се премести, за да застане зад стола на сатрапа и фамилиарно постави ръце на облегалката. Изпитанията, през които бяха преминали заедно, несъмнено ги бяха сближили. Кой мъж би могъл да устои за дълго на чара и красотата на Малта? Без съмнение сатрапът изпитваше и дълбока благодарност; сам не би могъл да оцелее.

Рейн се чувстваше сякаш сърцето му бе изчезнало от гърдите, оставило зееща дупка подире си. Нищо чудно, че бе избягала от него. Преглътна тежко. Дори не бе отправила и една приветствена дума към него, даже и като към приятел. Дали се боеше, че ще я накара да удържи на обещанието си? Дали се боеше, че ще я унижи пред сатрапа? Той се къпеше в болката, породена от гледката на двамата. Никога повече нямаше да бъде негова.

 

 

Алтея бе помогнала на племенницата си да вдигне тежкия стол на бака. Самата тя го намираше за глупаво представление, не виждаше смисъл в нищо от това. Всички бяха пленени от нелепата и опасна демонстрация на сила на Кенит. Тя наблюдаваше как Малта сваля мокрия плащ от раменете на сатрапа и го увива на топло в новия. Вдигна качулката високо, сякаш мъжът беше Силдин. След като той седна на импровизирания си трон, тя дори подви наметката по-плътно около краката му. Болеше я да гледа как Малта изпълнява подобна смирена служба. Още по-лошо я жегна леката подла усмивка на лицето на Кенит, докато наблюдаваше цялото представление.

Заля я вълна на толкова гореща омраза, че придаде червеникав оттенък на зрението й. Тя действително се задъха, щом ноктите й се забиха дълбоко дланите й. Облегна се назад върху парапета на кораба и се съсредоточи върху това да позволи на усещането да мине през нея.

— Толкова силно искаш да го убиеш — тихо отбеляза корабът. Коментарът изглеждаше предназначен само за нея, но Алтея видя как Кенит леко се извърна при думите. Повдигна вежда в лек, присмехулен въпрос.

— Да, искам. — Тя му позволи да разчете думите по устните й.

 

 

Кенит леко и тъжно поклати глава. После насочи вниманието си обратно към малък кораб, който неотклонно напредваше към тях. Носеше се мудно през смрачаващия се следобед. Кенит се зачуди дали е понесъл някакви щети от змийската атака. Ред впечатляващо облечени мъже стояха на палубата му и се взираха към тях. Повечето от тях изглеждаха едри под богатите си мантии. Моряци стояха в готовност да помогнат на по-видните от тях да се прехвърлят на Вивачия. Устните му се изкривиха в усмивка. Щеше да бъде забавно, ако корабът започнеше да потъва, докато бяха борд до борд.

— Може би трябваше да се преоблека за повода — високо изтъкна на Ета. — Така разкошно, както нагиздихме нашия сатрап. Може би всичко, което те признават, е облеклото. — Той скръсти ръце на гърдите си и се ухили очаквателно. — Хвърли няколко въжета, Джола. Да видим какъв улов ще ни донесат.

 

 

— Ето ги — продължи да говори полугласно на сатрапа Малта. — Стой изправен и величествен. Разпознаваш ли някои от тях? Мислиш ли, че са ти верни?

Той безмълвно огледа благородниците си.

— Познавам цветовете на стария лорд Криат. Той беше най-възторжен от моето пътуване на север, но въпреки това отказа да се присъедини към мен, защото морските пътешествия му причинявали болки в ставите. Въпреки всичко обаче виж колко лесно прекосява на нашата палуба и колко изправено стои. Почти не се нуждае от мъжа, който го превежда отсреща. Петият мъж, онзи, който сега идва насам, носи цветовете на дома Фердио, но лорд Фердио е дребен, слаб мъж. Това трябва да е някой по-набит, по-висок негов син. За другите… не мога да кажа. Така добре са се закачулили и са нахлупили шапки, яките им са вдигнати толкова високо, че едва виждам лицата им…

Малта го заподозря миг преди всеки друг. Тя погледна покрай мъжете, които се качваха на борда на Вивачия. На палубата на другия кораб моряците помагаха на водачите си да прекосят. Много враждебни, гледащи кръвнишки моряци, всички покрити с плащове заради студения ден. Твърде много?

— Внимавайте! Предателство! — внезапно изкрещя тя. Викът й ги принуди да действат, вероятно по-рано, отколкото бяха замислили. Някои от добре облечените мъже останаха на другия кораб, но при вика на Малта всички захвърлиха наметалата си — моряци, както и фалшиви благородници. Видяха се оръжията им, както и дрехите на обикновени бойци. С рев, моряците, които бяха „помагали“ на съмишлениците си, се хвърлиха над пространството, което разделяше корабите. Още мъже се появиха изпод палубата: порой от бойци, прехвърлящи се отсам с оръжия в ръка.

Хората на Кенит — винаги недоверчиви душици, скочиха да ги посрещнат. За миг главната палуба на Вивачия се превърна в бъркотия от борещи се мъже и проблясващи остриета. Навсякъде, накъдето се обърнеше, Малта виждаше хаос. Кенит стоеше, изтеглил меч, издаващ заповеди за рязане на въжета и блъскане, докато Ета му пазеше гърба и с меч, и с по-късо острие. Дори Уинтроу, деликатният й брат, бе изтеглил нож и стоеше в готовност да отблъсне всеки, който се опиташе да се качи на бака. Джек и Алтея — с празни ръце, се бяха преместили, за да го подкрепят. И всичко това за едно мигване на окото.

Сатрапът бе прикован от ужас. Той се свлече обратно в стола си, даже вдигна краката си от палубата. Малта стоеше беззащитно до него.

— Защити ме — пискливо извика той, — защити ме, дошли са да ме убият, знам го. — Сатрапът сграбчи китката й в изненадващо здрава хватка. Той скочи на крака, като се препъна в твърде дългия плащ, и я дръпна пред себе си. — Пази ме, пази ме! — примоли се. Повлече я надалеч от стола, към края на носа и се сви там, стиснал китката й.

Малта отчаяно се забори да се освободи. Трябваше да види какво се случва на бака.

— Пусни ме! — извика тя, но сатрапът беше твърде уплашен, за да я чуе. От другия съд се изливаха още мъже.

Чу си силен трясък, щом Джек грабна стола на сатрапа и го разби в палубата. Сграбчи един от резбованите му крака и подхвърли друг на Алтея с диво ухилена гримаса — жената беше луда.

— Малта! — кресна тя и Малта се приведе, щом жената запрати една тежка пръчка от стола към нея. — Използвай това! — После се втурна обратно към стълбата, като замахваше яростно към мъжете, които почти се бяха добрали до бака. Алтея се присъедини към нея. Уинтроу бе заел позиция близо до Кенит, който крещеше заповеди на хората си.

Малта отметна глава и бясно се огледа около себе си. Другите кораби на джамаилската флота се приближаваха. Мерна Мариета, която се спускаше към тях. Не можеше да види Мотли, но се съмняваше, че е избягал. Зърна друг кораб, наближаващ бързо, който не беше вдигнал джамаилско знаме. Да не би друг пиратски кораб да се бе натъкнал на свадата? Тогава видя фигурата да се движи.

— Наближава жив кораб! Бингтаунски кораб ни идва на помощ! — извика Малта, но никой не й обърна внимание.

Сатрапът я държеше за рамото. Разтърси я трескаво.

— Отведи ме долу, заведи ме в безопасност. Трябва да ме защитиш.

— Пусни ме! — отчаяно извика тя. — Не мога да те защитя, ако ме стискаш така. — Тя се напъна заради хватката му и успя да достигне пречката, която Джек й беше хвърлила. Взе я в ръката си, но не се почувства по-сигурна.

 

 

— Нямаме представа срещу какво се изправяме! — извика му Янтар.

— Знаем, че Алтея е на онзи кораб! — ядосано ревна Брашън, докато слизаше по мачтата. — Не можем да се задържим тук и да не правим нищо, докато джамаилците превземат Вивачия. Нямам им повече вяра, отколкото на Кенит. Алтея може да бъде убита или заловена. Нямам желание да я видя с робска татуировка на бузата. Така че нека се опитаме да извъртим това в наша полза. — Той скочи на палубата. — Симой! Извади оръжията!

Симой дойде тичайки.

— Веднага, капитане. Но трябва да кажете на мъжете с кого ще се бием.

Брашън направи гримаса — дива и безразсъдна.

— Всеки, който застане между нас и Алтея!

Ненадейно Парагон нададе изненадващ рев:

— Но оставете Кенит на мен!

 

 

Битката, ограничена до главната палуба на Вивачия, внезапно се измести. Самият натиск на мъжете, изливащи се от джамаилския кораб, обръщаше прилива. Малта с ужас видя как Джек бива повалена. Алтея се гмурна в мелето след нея. Тъкмо когато тя изчезна, вълна от джамаилски бойци се появиха над ръба на бака. Тя зърна как Уинтроу, Ета и Кенит, събрали се в плътна група, се бият за живота си.

— Ето го! — изрева един джамаилски моряк и скочи до нея. Тя замахна с дървото си към него. То удари въоръжената му ръка, но той просто я измести, така че ударът само да го закачи. Със свободната си ръка изтръгна дървото от хватката й с такава лекота сякаш вземаше играчка от дете. Нададе буен смях и я избута настрана. Това, заедно с хватката на сатрапа я запрати на пода. Мъжът хвана сатрапа за яката и го отърси от хватката му върху Малта. Тя се опита да грабне сатрапа, но боецът го дръпна извън обсега й и извади меча си, за да го забие в нея, когато неочаквано се вторачи невярващо в стърчащия от гърдите му връх на острие. Зад него яростно изрева висок мъж. Той дръпна жертвата с все меча надалеч от Малта. Избута мъртвия към другарите му като в същото време освободи меча си.

— Наведи се! Покрий се! — извика й яростно Рейн, след което се обърна с гръб към нея. Медните му очи проблясваха през раздрания му воал. Тя мерна левия му ръкав, подгизнал от кръв. Тогава към него се хвърлиха трима мъже и той падна току пред очите й.

— Рейн! Не! — извика тя и се устреми към него, но сатрапът зад нея представляваше вкопчена, писклива тежест. Той сключи ръце около раменете й като удавник, докато пелтечеше и плачеше. Някакъв мъж я сграбчи за косата и я запрати настрани. С див смях, той се хвърли върху сатрапа като че беше дете, хващащо притиснато в ъгъла кученце.

— Хванах го! — изрева той. — Хванах го!

Малта рязко дръпна главата си, за да избегне нечий ритник. Той се плъзна покрай черепа й и за момент я замая. Не беше нарочно. Сега, след като вече притежаваха сатрапа, никой не се интересуваше от нея. Видя го как бива повдигнат като торба месо и хвърлен на рамото на един мъж, който го отнесе, ревящ ликуващо. Битката се отдръпна да му направи път, след което отново се събра. Бордовата група бе получила онова, за което беше дошла, и сега си тръгваше. Малта успя да зърне пребледнялото лице на сатрапа, отворил широко устата и очите си от ужас. Рейн не се виждаше никъде. Тя се вдигна на колене и се заозърта бясно наоколо. Сатрапът беше замъкнат през палуба, на която сред въргалящите се, стенещи ранени стояха проснати мъртви мъже. Пиратите, които все още се биеха, бяха заели защитни позиции, борещи се за собствените си животи, неспособни да му се притекат на помощ.

Сатрапът беше досадна, безполезна личност, но тя се беше грижила за него като за дете. Ден и нощ беше била до него. Да види как бива отвеждан към смъртта му порази сърцето й.

— Малта! — извика той и свободната му ръка се протегна към нея.

— Сатрапът! — безполезно изкрещя тя. — Те го отвлякоха! Спасете го, спасете го! — Никой не отговаряше на вика й за помощ. Докато пленителите му го отнасяха, другите джамаилски бойци се оттеглиха да го наобиколят, ухилени и надаващи ликуващи викове. Щом фокусът на битката се измести, Малта успя да зърне Алтея. Беше взела от някого оръжие. Направи неуспешен опит да се освободи от групата бойци, с които се сражаваше, но Джек я дръпна назад.

— Не си струва да жертваш живота си! — извика й високата жена. От русата й опашка капеше кръв.

Тогава, от плетеница тела на палубата изникна Рейн. Малта изпищя шумно от радост, щом го видя. Когато беше паднал, тя бе сметнала, че е мъртъв.

— Рейн! — извика, но след като той грабна едно острие и се заклатушка след пленителите на сатрапа, тя изкрещя: — Не! Не, върни се, недей, Рейн!

Той не стигна далеч. Един ранен се вкопчи в него, докато го подминаваше, и Рейн падна тежко на палубата. Малта колебливо се вдигна на крака. Имаше очи единствено за Рейн. Той се счепка с мъжа, който го беше повлякъл. Другият имаше нож, вече почервенял от кръв. Незаинтересована от нищо друго, Малта се хвърли към боричкащите се мъже.

 

 

— Остави ме! — Алтея се опита да се изтръгне от хватката на Джек, но приятелката й беше безмилостна.

— Не! Остави го. Отведоха го на тяхната палуба. Нима искаш да пренесеш битката там, където шансовете ни са още по-лоши? Изгубихме го, Алтея, поне засега!

Алтея знаеше, че е права. Мъжът, който носеше сатрапа, бе хванал висящо въже и се бе прехвърлил на палубата на другия кораб. Джамаилските моряци се оттегляха триумфиращо, като прерязваха въжетата, свързвали двата кораба по време на кратката ожесточена битка. Отидоха си толкова бързо, колкото бяха и дошли, отнасяйки сатрапа със себе си.

Алтея видя прекъснатата атака на Рейн. Помисли си, че ще се изправи, но преди да е успял да се вдигне на крака, един неочакван спасител се втурна да помогне на сатрапа. С див, яростен рев Кенит се спусна през Ета и Уинтроу към крамола.

— Не им позволявайте да го отведат! — гневно изрева той. В едната си ръка носеше късо острие, а под другата стискаше патерицата си. Алтея не очакваше да направи повече от няколко крачки, но той прекоси палубата, като вървеше с големи подскоци от крак към патерица с грациозност, която я изуми. — При мен! — изрева Кенит, докато подтичваше. Верни пирати се скупчиха зад него. Ета и Уинтроу се спуснаха подире му, но други бяха запълнили празното пространство. Бяха откъснати от него.

Кенит не спря, щом стигна до парапета. Дървеният му крак удари палубата, другият крак — парапета, и той се стрелна отвъд. Със скок, който би засрамил и тигър, той се хвърли след отплаващия кораб. Алтея очакваше, че ще падне между корабите, но той се удари в другата палуба и се претърколи. Едва шепа от хората му го последваха. Един не успя да скочи достатъчно далеч и закрещя, докато се носеше към водата.

Тя не можа да види какво стана с Кенит след това. Твърде много мъже се струпаха около обградения пиратски крал и хората му. Ета изкрещя бясно и се приготви. Уинтроу я задържа, за да не скочи подир Кенит. Пространството между корабите се беше разширило до невъзможни за скок размери. Подигравателен смях и ликуващи викове се надигнаха жегващо от другия кораб, докато се отдалечаваше неотклонимо от Вивачия. Двама мъже вдигнаха нависоко бледия сатрап и го разтресоха присмехулно към екипажа на Вивачия.

Ета бясно се освободи от Уинтроу. В отчаянието и гнева си тя се обърна срещу него.

— Глупак! Не можем да го оставим в ръцете им. Те ще го убият. Знаеш това.

— Не възнамерявам да го оставям в ръцете им. Но удавянето ти няма да го спаси — отвърна й ядосано Уинтроу. Гласът му стана по-дълбок, щом заповяда: — Джола! Те държат Кенит! Вивачия! След тях, те държат Кенит, трябва да ги последваме!

Вивачия поде вика.

— Вдигнете котвата! Опънете платната! Трябва да ги последваме, те държат Кенит.

— Не! — тихо изпъшка Алтея. — Оставете го, да си го задържат. — Но знаеше, че корабът няма да го остави. Можеше да усети как напрегнатостта на Вивачия пулсира през дървото. Корабът го обичаше и щеше да си го върне, без значение от цената. Алтея погледна над водата как джамаилската флота се разгръща пред тях. Ако Вивачия ги предизвикаше, нямаше да има никакъв шанс даже и с подкрепата на Мариета и Мотли. Нямаше да е бързо, щеше да е кърваво, още повече мъже щяха да умрат по палубите на Вивачия и накрая корабът й щеше да попадне в джамаилски ръце. Каузата беше изгубена още отсега, но тя знаеше, че корабът щеше да я преследва. Алтея щеше да бъде понесена заедно с нея, за да посрещне един жесток край.

Тогава нечий глас достигна до нея, боботещ над водата, и накара косъмчетата по врата й да настръхнат.

— Ей, Вивачия! Кой държи Кенит?

Тя се обърна бавно, през нея пробяга ледена тръпка. Беше глас от гроба. Гласът на Парагон се устреми над водата, както никой човешки глас не би могъл. Алтея погледна към него, после погледна отново. Беше Парагон. Очуканият жив кораб с импровизирания си такелаж носеше табелката с името на Парагон, но фигурата беше на млад мъж с открито изражение, без брада, с коса, вързана в бойна опашка. Тогава мерна златна жена, стояща на палубата точно зад фигурата, която махаше с две ръце в необуздан поздрав. За момент, докато наблюдаваше приближаването им, всички други мисли и страхове бяха забравени. Не можеше да види Брашън; нямаше как да бъде сигурна, че и той е жив, но внезапно почувства, че трябваше да е така. Очите на Парагон бяха затворени и той плаваше с ръце, протегнати слепешката напред. Това сви сърцето й. Беше както се бяха опасявали. Янтар го беше преправила, но това не бе върнало зрението му. Бяла змия проряза водата пред носа му.

— Те са живи! — Ненадейно до нея се оказа Джек, подскачаща нагоре-надолу и тупаща я по гърба с окървавен юмрук. Беше смущаващо, но и прекрасно да бъде повдигната и завъртяна от по-едрата жена, докато Джек надаваше радостен вой.

— Хей, Парагон! — извика отчаяно Вивачия. — Ето там, онзи кораб, Кенит е на борда му. Те ще го убият, Парагон, ще го убият! — Тя посочи трескаво и безполезно над водата. Собствената й котва тъкмо се надигаше от калта.

Викът й се понесе и към Мариета и Мотли. Алтея видя как измениха курса към Вивачия, за да се отправят след джамаилския кораб, който бягаше към сигурността на флотата си.

Но Парагон вече беше в ход и волята на жив кораб го тласкаше толкова, колкото и вятърът в платната му. Той неестествено набра скорост. Даже и екипажът на Вивачия, запознат с особеностите на живите кораби, извика от изумление, щом той мина покрай тях. Алтея зърна Брашън, който тичаше по палубите на Парагон с Клеф по петите си. При вида му, сърцето й се събуди за живот в гърдите й. Тогава Парагон ги отмина и им показа кърмата си. Алтея стоеше втренчена, скована от радост.

Обграденият екипаж на Вивачия беше скочил при вестта за залавянето на капитана си. Всеки мъж, който можеше да се движи, се втурна да вдигне котвата и да опъне платната. За известно време пренебрегнаха телата, които заливаха палубата. Онези от ранените, които можаха, се вдигнаха нестабилно на крака, за да помогнат с управлението на кораба. Малта, невредима, но очевидно разтърсена, блуждаеше през плетеницата от мъртви, поразена. Уинтроу бе поел командването на кораба от разтърсения Джола. Ета като че беше навсякъде — оказваше помощ и подтикваше към бързина при всяко възложение.

— Алтея! — извика Джек и я откъсна от транса й. — Размърдай се! — Джек вече се беше присъединила към мъжете при котвата.

— След него! — добави тя собствените си викове към тези на Уинтроу. — Парагон не бива да се изправя сам срещу тях.

Преди котвата да е излязла напълно от водата, Вивачия вече набираше инерция.