Робин Хоб
Съдбовният кораб (30)

Глава двадесет и осма
Драконови сънища

Крилете на Тинтаглия пляскаха трескаво. Рейн стисна очи, щом плажът се надигна към него. Вятърът вееше ужасно; това щеше да е лошо. Ноктестите й задни крака се спуснаха на плажа в дращещ бяг, тялото й се строполи напред. Този път го задържа, стискащите й нокти задълбочиха неизменните синини, които обгръщаха гърдите му. Той успя да се приземи на краката си, щом тя го пусна, и като залиташе, се отдръпна, за да може драцената да отпусне тежестта си на предните си крака. Рейн позалита още няколко крачки нататък, след което се свлече на мокрия пясък, неимоверно облекчен отново да е на земята.

— Драконите не са предназначени да се приземяват така — оплака се Тинтаглия.

— Хората не са предназначени да бъдат пускани така — уморено отвърна Рейн. Дори дишането болеше.

— Опитах се да ти го кажа, преди да започнем тази лудост.

— Иди да ловуваш — отвърна й Рейн. Нямаше смисъл да разговаря с нея, когато беше гладна. Каквото и да обсъждаха, вината винаги беше негова.

— Едва ли ще намеря нещо на тази светлина — изпръхтя тя. Докато се подготвяше да отлети обаче, добави: — Ще се опитам да ти донеса прясно месо.

Винаги казваше така. Понякога в действителност се сещаше да го направи.

Рейн не се опита да се изправи, докато не усети вятъра, причинен от крилете й, преминаващи над него. После се насили да стане на крака и да се заклатушка нагоре по плажа към края на някаква гора. Последва онова, което за него се бе превърнало в морен ритуал. Дърва. Огън. Прясна вода, ако наблизо се намираше такава, а ако не — вода от меха. Пестелива вечеря от запасите му, които вече бяха печално оскъдни. После се увиваше край огъня и спеше колкото можеше. Тинтаглия беше права за ловуването си. Късият зимен ден беше отминал бързо и звездите вече започваха да никнат в небето. Щеше да е ясно и студено. Поне тази нощ нямаше да го вали. Щеше само да мръзне.

Лениво се зачуди как ли се справяха хората му с работата, която Тинтаглия им беше възложила. Разкопаването на Дъждовната река беше опасно не само заради непредвидимото зимно прииждане на водите, но и заради киселинността й. Онези от Татуираните, които си откупеха статус на Дъждовни Търговци чрез труда си, щяха да са си платили справедливо.

Зачуди се дали Бингтаун е успял да остане обединен и дали калсидците бяха предприели други нападения, откакто бе тръгнал. Тинтаглия беше безпощадна в унищожението на съдовете им. Вероятно само заплахата от дракон можеше да ги държи под контрол. По време на полета им над Вътрешния проход бяха забелязали множество калсидски съдове — както гребни, така и ветроходни кораби. Броят им го убеди, че плановете им включваха нещо по-значително от сломяването на Бингтаун. Всички кораби се движеха на юг. Пътуваха, както правеха калсидските бойни кланове — с един голям ветроходен кораб за провизии и няколко галери за нападения и битки. Веднъж бяха прелетели над опожарено село, вероятно пиратско селище, похитено от калсидците по пътя им на юг.

Тинтаглия често заплашваше корабите и галерите, които подминаваха, като очевидно се наслаждаваше на паниката, която предизвикваше. Равномерният ритъм на веслата се разколебаваше и нарушаваше, щом сянката й преминеше над палубите им. Мъжете по палубите се присвиваха, а онези сред такелажа напускаха високите си местообитания. Веднъж Рейн видя как един мъж падна от мачтата и изчезна в морето.

Всеки съд, над който прелитаха, го оставяше в агония от съмнения. Беше ли Малта държана в плен на този кораб? Тинтаглия надменно го бе уверила, че ако се беше намирала толкова близо до мястото, където държаха Малта, тя щеше да я усети.

— Това е осезание, което ти не притежаваш и затова не мога да ти го обясня — снизходително добави тя. — Представи си да се опитваш да обясниш осезанието за миризма на някого, който няма такова. Онова, което звучи като своеволно, почти мистично умение е не по-различно от помирисването на ябълкови цветчета в тъмното.

Сърцето на Рейн се изпълни до пръсване с надежда, а безпокойството го раздираше ежедневно. Всеки изминал ден беше поредният, в който не беше с нея и по-лошо: поредният, в който Малта беше в плен на калсидците. Той прокле въображението си, че го тероризира с образи на Малта в нечии груби ръце. Докато лежеше близо до огъня, се надяваше, че тази вечер няма да сънува. Твърде често сънищата му за Малта се превръщаха в кошмари. И все пак, да се опитва да не мисли за нея, докато се унася, беше като да се опитва да не диша. Спомни си последния път, в който я беше съзрял. Нехайни относно каквото и да било приличие, двамата бяха сами и той я държеше в прегръдките си. Тя беше помолила да види лицето му, но той й беше отказал.

— Можеш да ме видиш, когато кажеш, че ще се омъжиш за мен — бе й казал. Понякога, в сънищата му, когато най-накрая я държеше в безопасност в обятията си, Рейн лекомислено й позволяваше да повдигне булото му. Тя винаги се дръпваше ужасено и се опитваше да се отскубне от прегръдката му.

Така нямаше да стане. Никога нямаше да заспи с подобни мисли.

Вместо това си припомни Малта, стояща до един прозорец, взираща се над Трехог, докато той прокарваше четка през гъстата й черна коса. Беше като тежка коприна в облечените му в ръкавици ръце и уханието й достигна ноздрите му. Бяха заедно и тя се бе намирала в безопасност. Пъхна една от медните й капки в устата си и се усмихна на сладостта.

Тъкмо беше задрямал и Тинтаглия се върна. Събуди го, както правеше винаги, като добави твърде много топливо в огъня му. По превърнал се в навик обичай, тя легна до него, между тялото му и нощта. Извивката на тялото й пленяваше топлината от огъня около него. Трупите, които беше хвърлила в огъня, се затоплиха, после се разгоряха и Рейн потъна в дълбок сън.

В съня си за пореден път прокарваше четка по блестящата дължина на косата на Малта, но този път тя се взираше над носа на кораб. Нощта беше ясна и студена. Звездите искряха ярко над нея, пронизвайки зимната нощ. Той чу плющенето на платно на вятъра. На хоризонта, черните форми на острови закриваха звездите — искрящи звезди, които заплуваха, щом тя погледна нагоре към тях, и той разбра, че в очите й имаше сълзи.

— Как стигнах до това да съм толкова сама? — попита тя нощта. Сведе глава и той почувства топлите капки на сълзите надолу по бузите й. Сърцето му се сви. В следващия момент обаче се изпълни с гордост, щом тя вдигна повторно глава, решително стиснала челюсти. Почувства я как си поема дълбоко дъх и стоя до нея, докато изправяше рамене и отказваше да се предаде на отчаянието.

В този миг Рейн разбра, че не желае нищо толкова силно, колкото да бъде до нея. Тя не беше някаква гукаща гълъбица, която да бъде закриляна и пазена. Беше тигрица, силна като вятъра, който я брулеше, партньор, на какъвто един мъж от Дъждовните земи можеше да разчита. Силата на чувството му се изля и се обви около нея като одеяло.

— Малта, скъпа моя, моята сила е за теб — прошепна той. — За теб са силата и надеждата ми.

При думите му Малта рязко извърна глава.

— Рейн? — попита нощта. — Рейн?

Надеждата в гласа й го запрати в будно състояние. Зад него, по люспестото тяло на Тинтаглия стържеха пясък и камък, докато драцената се раздвижваше.

— Виж ти — сънено каза тя. — Изненадана съм. Мислех, че само Древен може да броди насън самостоятелно.

Той вдиша дълбоко.

— Беше като да споделям сънната кутия с нея. Беше истинско, нали? Бях с нея, докато тя стоеше там.

— Несъмнено беше споделяне с нея и беше истинско. Но не знам какво имаш предвид под сънна кутия.

— Това е устройство на хората ми, което понякога се използва от любовници, на които им се налага да бъдат разделени. — Думите му заглъхнаха и спряха. Нямаше да споменава, че подобни кутии работеха, защото съдържат дребно количество прах от магическо дърво, примесено със силни сънни билки. — Обикновено когато любовниците се срещнат в подобни сънища, споделят онова, което си представят. Но тази нощ се почувствах сякаш Малта беше будна, но аз бях с нея, в съзнанието й.

— Така е — самодоволно изтъкна драцената. — Срамота е, че не си по-вещ в подобно сънно пътуване. Ако беше, можеше да я известиш за себе си и тя щеше да ти каже къде да я намериш.

Рейн направи гримаса.

— Видях звезди. Знам накъде се е насочил корабът й. И знам, че не изпитваше болка, нито пък беше държана по някакъв начин. Драконе, нямаш представа колко окуражаващо е това за мен.

— Нямам ли? — меко се засмя драцената. — Рейн, колкото по-дълго сме в близост един до друг, толкова повече преградите между нас ще изтъняват. Древните, които можеха да сънебродстват, бяха все приятели на драконите. Подозирам, че новооткритата ти дарба има същия източник. Погледни се. Всеки ден придобиваш повече и повече от моя облик. С медни очи ли си роден? Съмнявам се. А още повече се съмнявам, че са светели както сега. Гърбът те боли заради растежа ти. Погледни ръцете си, погледни как ноктите ти се втвърдяват, за да заприличат на моите. Дори сега светлината от огъня танцува по бляскавите люспи върху челото ти. Даже и обвит в пашкулите си, моят вид е оставил отпечатъка си върху твоя. Сега, когато драконите са живи и отново ходят по света, онези, които пожелаят да са наши приятели, ще носят символите на това сдружение. Рейн, ако си намериш партньор и станеш баща, ще получиш следващото поколение от Древни.

Думите й секнаха дъха му. Той седна изправено, зинал към нея. Драцената разтегна широко страховитите си челюсти от веселие и заговори в съзнанието му. Отвори мислите си за мен. Позволи ми да видя звездите и островите, които си зърнал. Може би мога да разпозная нещо. Утре ще продължим търсенето си на жена, достойна да бъде майка на Древни.

 

 

Малта направи няколко несигурни крачки в мрака.

— Рейн? — прошепна отново, сърцето й туптеше оглушително. Знаеше, че е безумно. Но беше изглеждало толкова реално. Беше почувствала допира му върху косата си, беше усетила аромата му във въздуха… Не можеше да е истина. Дължеше се единствено на детинското й сърце, лелеещо по изгубено минало. Дори да можеше да се върне в Бингтаун, никога нямаше да е същата като преди. Поръбеният белег на челото й беше достатъчно позорен, а към него щяха да бъдат добавени и слухове и клюкарстване. Самият Рейн може би все още щеше да я иска, но семейството му не можеше да позволи техния брак. Тя беше съсипана жена. Единственият социално приемлив край за нея в Бингтаун беше да живее простичко, скрита от хорските очи. Тя стисна зъби и позволи на гнева да бъде нейна сила. Никога нямаше да се върне към това. Щеше да си проправи път сред прилива от нещастие и да съгради нов живот за себе си. Мечтите по миналото можеха само да я осакатят като я накарат да бленува. Малта решително остави мислите за Рейн настрана и трезво оцени единствените й останали средства. Разполагаше с тялото и ума си — и щеше да ги използва.

Беше се промъкнала на палубата в нощта, за да бъде сама, далеч от двамата мъже, които понастоящем й вгорчаваха живота. Всеки от тях продължаваше с упоритите си опити да притежава тялото й. Капитан Ред виждаше себе си като неин водач в плътските удоволствия; сатрапът гледаше на тялото й както дете на захарна залъгалка, като на физическа утеха за времената, в които бяха принудени да стоят затворени. Жадното ухажване на единия и напиращите молби на другия я караха да се чувства омърсена и изтощена. Всеки от тях трябваше да бъде обезкуражен, но без напълно да им отрича възможността. Беше открила, че в това отношение мъжете бяха подвластни на въображението си. Стига да си въобразяваха, че може да отстъпи, и капитан Ред, и сатрапът щяха да продължат със стремежа си да я впечатлят. От капитана можеше да придобие малките свободи, които правеха живота й поносим: можеше да се разхожда сама по палубата, да вечеря на масата му и да изразява мнението си почти свободно. От самохвалните истории на сатрапа за величествения му двор черпеше информация. Надяваше се да я използва, за да откупи свободата им от Кенит.

А Малта беше решена да откупи освен себе си, и Косго. Някак по време на пленничеството си със сатрапа, той се бе превърнал в нейно притежание. Колкото и да беше досаден, тя изпитваше собственическо чувство към него. Пазеше го жив и непокътнат. Ако някой щеше да спечели от стойността му като заложник, това щеше да е Малта Вестрит. Сатрап Косго щеше да бъде ключът към нейното оцеляване в Джамаилия. Щом бъдеше предаден на джамаилските си откупвачи, тя щеше да тръгне с него. Дотогава щеше да е станала незаменима за него.

Призова куража си още веднъж. Ужасяваше се от тези сесии с Косго. Остави косата си — последният й признак на красота, дълга и пусната, сякаш все още беше момиче, отиде до малката каюта и почука.

— Защо си правиш труда? — извика той горчиво. — Ще влезеш независимо дали искам компанията ти, или не.

— Така е, велики — призна тя, докато влизаше. Стаята беше тъмна, като се изключи една трепкаща лампа. Усили фитила и седна в подножието на леглото му. Сатрапът седеше прегърбен върху възглавницата, вдигнал колене до брадичката си. Малта беше знаела, че ще е буден. Той спеше през деня, а през нощта изпадаше в мрачно настроение. Доколкото можеше да прецени, не беше напускал каютата, откакто се бяха качили на борда. Изглеждаше много млад. И много намусен. Тя успя да се усмихне. — Как си тази вечер, велеславни сатрапе?

— Както бях и миналата вечер. Както ще съм и утре вечер. Нещастен. Болен. Отегчен. Предаден. — Последното го изрече, докато се взираше обвинително в нея.

Тя не реагира.

— Всъщност изглеждаш много по-добре. Но в тази малка стая е задушно. Отвън е излязъл хладен бриз. Помислих, че може да поискаш да се присъединиш към мен в една обиколка на палубата.

Морската му болест най-сетне беше преминала. През последните два дни апетитът му се беше повишил. Простата корабна храна, която му носеше, не се беше променила, но той бе престанал да се оплаква от нея. Тази вечер погледът му беше ясен за първи път, откакто го познаваше.

— Защо ми е да го правя?

— За разнообразие, ако не за нещо друго — предложи тя. — Вероятно великият ще се наслади…

— Престани — изръмжа Косго с глас, който Малта никога преди не беше го чувала да използва.

— Велеславни сатрапе?

— Престани да ми се подиграваш. Велики това и Могъщи онова. Не съм нищо от това, вече не. А ти ме презираш. Така че спри да се преструваш в противното. Оскърбяваш и двама ни.

— Звучиш като мъж — възкликна тя, преди да успее да се спре.

Той я погледна злостно.

— Като какво друго да звуча?

— Заговорих, без да помисля, милорд — излъга тя.

— Правиш го често. Както и аз. Това е едно от малкото неща, които харесвам в теб — язвително отвърна той.

Малта съумя да задържи усмивката си, като си припомни, че той й принадлежеше. Косго се размърда върху леглото си, след което спусна краката си на пода. Изправи се колебливо.

— Много добре тогава — обяви неочаквано. — Ще изляза.

Тя прикри изненадата си като скова усмивката си. Намери наметало и го загърна с него. Дрехата висеше върху отслабналото му тяло. Малта отвори вратата и сатрапът мина пред нея, задържайки едната си ръка на стената, и я изненада като хвана ръката й. Вървеше като недъгав, с малки, колебливи крачки, но тя устоя на подтика си да го пришпори. Отвори му външната врата и свежият зимен вятър задуха край тях. Косго въздъхна и спря.

Тя си помисли, че ще се върне обратно, но той продължи да се олюлява напред. Стигнаха до откритата палуба и сатрапът уви наметалото плътно около себе си, като че ли беше много по-студено, отколкото беше в действителност. Огледа се навсякъде, включително и нагоре, преди да напусне корабната пристройка. Влачейки краката си като старец, закрета към парапета, за да отправи поглед над ширналата се вода и нагоре към нощното небе сякаш беше чуждоземен пейзаж. Малта застана до него, без да продума. Косго пуфтеше сякаш току-що беше пробягал цяло състезание. След време отбеляза гласно:

— Светът е необятно и диво място. Не го бях осъзнавал напълно, докато не напуснах Джамаилия.

— Велеславни сатрапе, сигурна съм, че благородниците и баща ти са изпитвали нужда да предпазят наследника на Перления трон.

— Имаше такова време — поде той колебливо. На челото му се появи бръчка. — Като да си спомняш друг живот. Когато бях момче, яздех и ходех на лов със соколи. Една година, когато бях на осем, предизвиках вълнение, след като се включих в Летните надбягвания. Надпреварвах се с други момчета и млади мъже от Джамаилия. Не спечелих. Въпреки това баща ми ме похвали. Но аз бях съкрушен. Разбираш ли, не знаех, че мога да загубя… — Гласът му затихна, но Малта почти можеше да види напрегнатостта на мислите му. — Те, виждаш ли, бяха пропуснали да ме научат на това. Можех да го науча, докато бях млад. Но те отнемаха нещата, в които не успявах, и хвалеха всеки мой успех сякаш беше нещо възхитително. Всичките ми учители и съветници ме уверяваха, че съм чудо, и аз им повярвах. Само че започнах да виждам разочарованието в очите на баща ми. Когато бях на единадесет, започнах да опознавам мъжките удоволствията. Благородници и чуждестранни сановници ми подаряваха хубави вина, примамливи смеси за пушене и обиграни жени и аз вкусих от всичко. И, о, как преуспявах с тях. Правилната смес за пушене, правилното вино, правилната жена може да направи всеки мъж брилянтен. Знаеше ли? Аз не го знаех. Мислех си, че всичко е заради мен. Блестящ като величественото бижу на цяла Джамаилия. — Той рязко се извърна от морето. — Върни ме обратно вътре. Сгреши. Тук е студено и противно.

— Разбира се, велеславни сатрапе — промълви Малта. Тя му предложи ръката си и той я прие, треперещ от студа, като се облягаше на нея през целия път обратно до каютата му.

След като влезе в стаята, остави наметалото да се смъкне на пода. Покатери се в леглото си и придърпа високо завивките.

— Иска ми се Кеки да беше тук — потръпна той. — Тя винаги успяваше да ме стопли. Когато друга жена не успяваше да ме развълнува, тя успяваше.

— Ще те оставя да почиваш, велеславни сатрапе — припряно се извини Малта.

Гласът му я спря при вратата.

— Какво ще стане с мен, Малта? Знаеш ли?

Прямият въпрос я спря.

— Не зная, милорд — смирено призна тя.

— Ти знаеш повече от мен. За първи път, откакто станах сатрап, мисля, че разбирам какво се предполага да правят компаньонките на трона… малко от моите го правеха. Трябва да знаят подробностите на онова, за което не ми е останало време или възможност да науча. И трябва да бъдат искрени. Не ласкаещи или тактични. Искрени. Затова кажи ми. Какво е положението ми? И какво ще ме посъветваш?

— Аз не съм придворна съветничка, сатрап Косго.

— Напълно вярно. И никога няма да бъдеш. Независимо от това засега ще трябва да изпълняваш длъжностите на такава. Кажи ми. Какво е положението ми?

Малта пое дълбоко дъх.

— Предполага се да си подарък за краля на Пиратските острови Кенит. Капитан Ред мисли, че Кенит ще те даде за откуп на онзи, който предложи най-висока цена, но дори това не е сигурно. Ако Кенит го направи и ако всичко, което можеш да му донесеш, са пари, за него няма да има значение дали купувачът е твой приятел или враг. Капитан Ред ме призова да разбера кой от благородниците ти ще предложи най-много за теб.

Сатрапът се усмихна горчиво.

— Предполагам това означава, че вече знаят кой от враговете ми ще наддава за мен.

— Не знам. — Малта се замисли усилено. — Мисля, че трябва да разсъдиш кой от съюзниците ти може да предложи тлъста награда за живота ти. Когато дойде времето, трябва да му напишеш писмо с молба да те откупи.

— Глупаво дете. Няма да стане така. Сам ще преговарям за откупа си с Кенит, ще му издам акредитиви и ще настоявам да ми осигури проход към Джамаилия. Аз съм сатрапът, забрави ли?

— Милорд — поде колебливо Малта. Тя стегна гласа си. Той искаше искреност. Да видим какво щеше да направи с нея. — Има други, които гледат на положението ти по друг начин. Кенит няма да приеме акредитации от теб или от когото и да било. Той ще иска откупа ти в суха пара и ще иска да я види, преди да те пусне. Изобщо няма да го е грижа от кого идва: верни на теб благородници или онези, които не желаят да се върнеш в Джамаилия — Нови Търговци, калсидци, които могат да те използват като заложник — няма да го е грижа. Затова трябва да помислиш, и то добре, за самия себе си. Чия преданост е неопровержима? Кой е и достатъчно верен, и разполага с достатъчно богатство да купи свободата ти?

Сатрапът се засмя.

— Отговорът на това е изключително прост. Никой. Няма благородник, чиято преданост да е неопровержима. Що се отнася до богатство, е, че то най-богатите ще спечелят най-много от изчезването ми. Ако загина, някой друг трябва да стане сатрап. Защо да използваш богатството си да откупиш заемащия трона, след като самият трон може да бъде твой?

Малта мълчеше.

— Значи никой няма да те откупи? — попита тихо.

Той отново се засмя и този път смехът му беше още по-крехък.

— О, със сигурност ще бъда откупен, както и ти заедно с мен. Ще бъдем откупени от онези, които най-силно се нуждаят да изчезна без свидетели. — Сатрапът се завъртя към стената. — Ще бъдем откупени от онези, които ликуваха най-шумно при отплаването на кораба ми от Джамаилия. От онези, които заговорничиха да ме изпратят на това злощастно приключение. Не съм глупав, Малта. Бингтаунските Търговци бяха прави: имаше заговор и той трябва да е включвал благородници и калсидски дипломати, дори Нови Търговци. Те захапаха ръката, която ги храни, защото всеки си мислеше, че веднъж щом тази ръка бъде премахната, всеки може да претендира за лъвския пай.

— Тогава те ще се боричкат над това разделение дори и сега — осмели се Малта. — Всичко се свежда до сделка. Баба винаги казваше: „Виж кой има най-голяма изгода.“ — Малта свъси вежди, пренебрегвайки подръпването на кожата около белега й. — Тя ми каза, че когато искаш да се включиш в сделка, която сключват други, трябва да търсиш онзи, който печели най-малко. Подсили претенцията му и той ще те приеме за партньор. Така че кой ще спечели най-малко от свалянето ти от трона?

— О, хайде стига! — Той звучеше отвратен, докато отново се завърташе към нея. — Това е унизително! Ще сведеш живота ми и съдбата на трона до разправиите на търговци — изсумтя презрително. — Но какво друго да очаквам от дъщеря на Търговка? Целият ти живот е бил купуване и продаване. Без съмнение майка ти и баба ти са гледали на краткотрайната ти красота като на нещо, което да използват за разменна монета. Търговецът Рестарт със сигурност мислеше така.

Малта застана по-изправено. Не заговори, докато не се убеди, че се владее. Бронята й, реши тя, трябваше да е непроницаема за подобни подигравки.

— Търговците се пазарят за стоки. Сатрапите и благородниците се пазарят за власт. Ти, благородни, велеславни сатрапе, се заблуждаваш, ако мислиш, че има голяма разлика в интригите.

Косго не изглеждаше впечатлен, но не оспори заключението й.

— Е, тогава, за да отговоря на въпроса ти: всички имат изгода от отсъствието ми. Или поне всички благородници с пари или влияние.

— Тогава това е отговорът. Вземи предвид онези без пари или влияние. Те са твоите съюзници.

— Ах, колко прекрасни съюзници. С какво ще купят свободата ми? С пръчки и камъни? Тор и прах?

— Преди да обмислиш как ще купят свободата ти, трябва да помислиш каква ще е ползата им. Накарай ги да видят, че ще е в тяхна полза да те освободят, и те ще намерят средствата. — Тя разхлаби плаща си и седна в края на леглото. Сатрапът седна в леглото, за да застане лице в лице с нея. — Мисли сега.

Сатрапът на цяла Джамаилия облегна глава назад върху стената. Бледната кожа и тъмните кръгове под очите го караха да изглежда по-скоро като тежко болно дете, отколкото като разтревожен владетел.

— Няма смисъл — каза безнадеждно. — Всичко е твърде далече. Никой в Джамаилия няма да се вдигне за моята кауза. Враговете ми са твърде много. Ще бъда продаден и заколен като празнично агне. — Той завъртя очи и се взря в нея. — Виждаш ли, Малта, не всичко може да се разреши с твоята Търговска етика за купуване и продаване.

Внезапно в ума й разцъфна идея.

— Но какво, ако може, велеславни сатрапе? — Тя се приведе напрегнато. — Ако успея да спася теб и трона ти с моята Търговска етика, какво ще спечеля аз?

— Не можеш, така че защо изобщо да го обмисляш? — Косго й махна с вяла ръка. — Върви си. Глупавата ти идея за разходка сред студа на палубата ме изтощи. Сега ще спя.

— Не, няма — дръзко му отвърна Малта. — Ще лежиш буден и ще се самосъжаляваш. Така че вместо това приеми предизвикателството ми. Казваш, че не мога да те спася. Аз мисля, че мога. Предлагам да се обзаложим. — Тя вирна брадичка. — Ако те спася, ще бъда спасена заедно с теб. Ще ми дадеш длъжност като…

— О, недей да искаш да бъдеш моя придворна съветничка. Ще е твърде унизително. Със същия успех можеш да ме помолиш да се оженя за теб.

В нея припламна искрица гняв.

— Уверявам те, не бих се принизила чак дотам. Не. Ще назначиш мен и семейството ми за твои представители в Бингтаун и Дъждовните земи. Ще припознаеш Бингтаун и Търговците като независима единица. На семейството ми, на рода Вестрит, ще бъде дадено специалното право да представляват джамаилските интереси в Бингтаун. — Лека усмивка изгря на лицето й, докато пълната брилянтност на идеята й не засия в съзнанието й. С подобно постижение щеше да може да се завърне в Бингтаун. Никакъв белег или позор нямаше да останат запомнени при наличието на подобна победа. Щеше да е решителната сделка, най-добрата размяна, която някой търговец бе сключвал някога. Дори на баба й щеше да й се наложи да се гордее с нея. Семейството на Рейн даже можеше…

— Искаш целия Бингтаун за себе си! Този облог е нелеп!

— Дали? Предлагам ти и трона, и живота ти в замяна. — Тя килна глава. — Независимостта на Бингтаун и без това на практика е налице. Само ще признаеш онова, което вече съществува, и ще направиш възможно Джамаилия и Бингтаун да продължат в приятелски взаимоотношения. Да изгубиш този облог ще означава само, че ще трябва да предприемеш този така или иначе мъдър начин на действие.

Той се взираше в нея.

— Чувал съм и преди да се говори в полза на това. Не съм сигурен, че съм съгласен. Но как ще ми върнеш свободата и трона?

— Покажи ми моята изгода и аз ще открия начин. — Тя се усмихна. — Съгласен ли си?

— О, съгласен съм — нетърпеливо се сопна сатрапът. — И без това този облог е нелеп и нямаш никакъв шанс да го спечелиш. Защо пък да не се съглася?

— И ще ми съдействаш да го спечеля — натисна тя.

Той се навъси.

— И как трябва да направя това?

— Като се стремиш да се представиш на нашите пленители както ти кажа и като се съгласиш с онова, което ще им кажа. — В нея се трупаше вълнение. Фаталистичното поражение, което бе изпитвала по-рано тази вечер, се бе изпарило. Значи всичко, което й оставаше на разположение, беше умът й. Вероятно това беше всичко, от което изобщо се бе нуждаела.

— Какво възнамеряваш да им кажеш?

— Още не съм сигурна. Но ти ме накара да се замисля, когато каза, че в Джамаилия няма никой, който да има полза от връщането ти на власт. — Тя замислено задъвка устната си. — Мисля, че трябва да открием начин, по който най-вече самите пирати да спечелят от връщането ти на власт.