Робин Хоб
Съдбовният кораб (15)

Глава тринадесета
Оцеляване

— Мамо? Пристанището на Бингтаун вече се вижда.

Кефрия повдигна туптящата си глава от възглавницата. Силдин стоеше в рамката на вратата на малката каюта, която споделяха на Кендри. Не беше наистина заспала. Просто се бе свила около мъката си в опит да открие как да живее с нея. Погледна към сина си. Устните му бяха напукани, бузите и челото — зачервени и ожулени от вятъра. В очите му, от премеждията му в затрупания град насам, се бе появил отнесен поглед сякаш го бе изгубила, въпреки че стоеше пред нея. Силдин беше последното й живо дете. Това трябваше да я е накарало отчаяно да иска да го обгрижва. Трябваше да желае да е до нея във всеки един миг. Вместо това то само бе принудило сърцето й да изстине за него. По-добре да не го обича прекалено. Можеше да й бъде отнет по всяко време, също като другите.

— Идваш ли да видиш? Изглежда много странно. — Силдин замлъкна. — Някои от хората на палубата плачат.

— Идвам — отвърна уморено. Беше време да се изправи пред реалността. През целия път дотук бе избягвала да говори със Силдин за това какво можеха да заварят. Измъкна краката си от леглото. Заоправя косата си, но после се отказа. Един шал щеше да я покрие. Намери един, все още мокър от последното й излизане на палубата, заметна го около себе си и последва Силдин навън.

Денят беше сив, а дъждът непрестанен. Почувства, че така е правилно. Присъедини се към другите пътници, гледащи към Бингтаун. Никой не приказваше или сочеше — стояха загледани в мълчание. По лицата на някои се стичаха сълзи.

Пристанището на Бингтаун беше гробище. Мачтите на разрушените съдове се подаваха от водата. Кендри внимателно се придвижваше покрай потъналите кораби, насочил се не към обичайния док за живи кораби, а към друг, наскоро поправен. Чистата жълтеникава дървесина контрастираше непривично със сивото и черното от похабеността и обгарянето на останалите. На дока ги очакваха мъже, за да ги посрещнат. Поне се надяваше, че беше, за да ги посрещнат.

Силдин се облегна на нея. Тя разсеяно повдигна ръка и я сложи на рамото му. Цели участъци от града представляваха черни руини, а изгорелите скелети на сградите лъщяха под падащия дъжд. Момчето се притисна по-близо до нея.

— Баба добре ли е? — попита с приглушен глас.

— Не зная — изтощено отвърна тя. Толкова й беше писнало да му казва, че не знае. Не знаеше дали баща му е жив. Не знаеше дали брат му е жив. Не знаеше какво се е случило с Малта. Кендри бе търсил надолу по Дъждовната река до устието и не бе открил нищо. Заради неистовото настояване на Рейн бяха обърнали и бяха търсили и нагоре по реката чак до Трехог. Не бяха открили никаква следа от малката лодка, която Рейн твърдеше, че е видял. Кефрия не го бе изричала гласно, но се чудеше дали Рейн не си я е въобразил. Може би толкова силно бе искал Малта да е жива, че беше заблудил сам себе си. Кефрия бе добре запозната с това.

В Трехог, на борда на Кендри се бе качила Яни Купрус. Преди да напуснат Дъждовния град, бяха изпратили птица до Бингтаун, която уведомяваше Съвета, че не са открили сатрапа, но продължават търсенето. Беше лъжлива надежда, но нито Кефрия, нито Рейн бяха готови да я загърбят.

По време на това последно пътуване надолу по Дъждовната река, Кефрия бе прекарала всяка вечер на палубата, взираща се сред падащия здрач. Всеки път се кълнеше, че е зърнала малка гребна лодка в реката. Веднъж бе видяла Малта да стои изправена в лодката, повдигнала едната си ръка в зов за помощ, но се бе оказало само дънер, откъснал се от крайбрежието, чиито корени се протягаха отчаяно нагоре, докато той отплаваше покрай тях.

Беше продължила с нощните си бдения на палубата дори след като Кендри бе оставил реката зад гърба си. Не можеше да разчита, че наблюдателят ще следи с майчин поглед. Снощи, през смразяващия пороен дъжд бе мернала калсидски кораб, който Кендри бе изпреварил с лекота. Плавателният калсидски съд беше сам, но по време на пътешествието им, наблюдателят беше забелязал и други — галери в групи от по две или три и два по-големи калсидски платнохода. Всички или бяха пренебрегнали Кендри, или го бяха подгонили чисто символично. Капитанът се бе почудил какво ли чакат. Към устието на реката ли напредваха? Или към Бингтаун? Бяха ли част от флота, който щеше да превземе Прокълнатите брегове? Рейн и Яни се бяха присъединили към безплодните дебати на капитана, но Кефрия не виждаше смисъл в предполагането.

Малта я нямаше. Кефрия не знаеше дали е умряла в погребания град, или е загинала в реката. Това, че никога нямаше да узнае, я разяждаше като язва. Щеше ли някога да разбере какво се е случило с Уинтроу и Кайл? Опита се да затаи надежда, че все още са живи, но не можа. Надеждата беше като планина с прекалено стръмни склонове, та да може да ги изкачи. Боеше се, че веднъж щом надеждата се окажеше напразна, тя щеше просто да пропадне в бездна от отчаяние. Вместо това живееше в изолация от всякакво чувство. Настоящето бе всичко, което имаше значение.

 

 

Рейн Купрус стоеше до майка си. Дъждът напояваше воала му. Понякога вятърът го подхващаше и той леко пошляпваше лицето му. Пред тях беше Бингтаун и беше понесъл точно толкова щети, колкото си бе представял от съобщенията, които вестоносните птици бяха донесли в Трехог. Опита се да открие чувство, което да подхожда на гледката, но нищо подобно не бе останало в него.

— По-лошо е, отколкото се страхувах — промълви майка му до него. — Как бих могла да искам помощ от бингтаунския Съвет, когато собственият им град е в хаос, а пристанището им е заплашвано от калсидски кораби?

Това се предполагаше да е част от мисията им тук. Яни Купрус често бе представлявала Дъждовните Търговци пред бингтаунските им родственици, но рядко по такъв жизненоважен повод. След като официално се извинеше на Съвета за злощастната загуба на сатрап Косго и съветничката му, щеше да помоли за съдействие на Дъждовните Търговци от Трехог. Разрушението на Стария град беше почти пълно. С много внимателна работа части от града можеха евентуално да бъдат отворени отново. Междувременно, Търговските семейства, които бяха разчитали на странните, чудни предмети, които изкопаваха от града, за търговията си, бяха оставени да мизерстват. Тези семейства бяха гръбнакът на Трехог. Без града на Древните, който да оплячкосват, нямаше друга икономическа причина, поради която Трехог да съществува. Макар че хората му събираха някои хранителни продукти от Дъждовната гора, те нямаха ниви, на които да отглеждат зърно, или пасбища за добитък. Винаги бяха търгували за храна, като се запасяваха с необходимото чрез Бингтаун. Спирането на търговията заради калсидците вече се усещаше в Трехог. А предвид наближаващата зима, ситуацията скоро щеше да стане отчайваща.

Рейн знаеше от какво майка му се боеше най-много. Тя вярваше, че тази най-скорошна катастрофа може да унищожи Дъждовния народ. Популацията им бе намаляла за последните две поколения. Дъждовните деца често бяха мъртвородени или умираха през първите няколко месеца. Дори оцелелите нямаха дълголетието на обикновените хора. Самият Рейн не очакваше да живее много след тридесетата си година. Това бе една от причините Дъждовните Търговци да търсеха толкова често спътници сред бингтаунските си роднини. Подобни бракове имаха по-голяма възможност да се окажат плодовити, а децата от тях — по-силни. През последните две поколения обаче роднините им от Бингтаун бяха станали по-малко склонни да идват в Дъждовните земи. Подаръците за семейството на бъдещия съпруг или съпруга бяха нараснали по големина, ценност и количество. Собственото му семейство беше доказателство с това, че бе готово да опрости дълга за един жив кораб само за да осигури булка за Рейн. След като Малта бе изгубена, Яни знаеше, че Рейн никога няма да се ожени, нито да осигури деца за семейство Купрус. Брачните подаръци щяха да са отишли на вятъра. В просешкото положение, в което бе изпаднал Трехог, другите Дъждовни семейства щяха да изнемогват да изхранват децата си, камо ли да преговарят за съпрузи. Дъждовният народ можеше да изчезне завинаги.

Затова Яни бе дошла в Бингтаун — за да обясни загубата на сатрапа и да помоли за помощ. Комбинацията от двете нанасяше дълбоко оскърбление върху гордостта й. Рейн изпита съжаление към майка си, но приглушено от собствената му мъка. Загубата на сатрапа щеше да предизвика война, която можеше да доведе до пълното унищожение на Бингтаун. Старият град, който обичаше, беше разрушен. Но тези трагедии бледнееха пред агонията, причинена му от загубата на Малта.

Той беше предизвикал смъртта й. Беше я довел в града си и така я бе поставил на пътя на смъртта й. Единственото същество, което обвиняваше повече от себе си, беше Тинтаглия, драцената. Презираше се заради романтичния начин, по който бе гледал на нея. Беше вярвал, че притежава благородство и мъдрост, беше я удостоил със специални грижи и внимание, тъй като бе последната от вида си. В действителност тя беше неблагодарен, тесногръд и егоистичен звяр. Със сигурност щеше да успее да спаси Малта, ако си го беше поставила за цел.

За доброто на майка си, се опита да каже нещо позитивно.

— Като че ли някои от хората са започнали да строят отново — отбеляза.

— Да. Барикади — изтъкна тя, докато корабът наближаваше кея. Беше права. С натежало сърце Рейн забеляза, че мъжете на дока бяха добре въоръжени. Бяха Търговци, тъй като разпозна някои измежду тях, а и капитанът на Кендри вече крещеше поздрави насреща им.

Някой прочисти гърло. Той се обърна и видя увитата с шал Кефрия Вестрит до себе си. Очите й шаваха между майка му и него.

— Не знам какво ще открия у дома — каза тихо, — но гостоприемството на дома Вестрит е на ваше разположение. — Усмихна се измъчено. — При условие че е все още там.

— Не бихме искали да се натрапваме — нежно я увери Яни. — Не се притеснявай за нас. Все някъде в Бингтаун трябва да е останала някоя странноприемница.

— Няма да е никакво натрапване — настоя Кефрия. — Сигурна съм, че със Силдин ще се радваме на компанията ви.

Рейн изведнъж разбра, че зад тази покана може би се криеше нещо повече от обикновено гостоприемство. Оповести го гласно.

— Може да не е безопасно да се върнете в дома си сами. Моля ви. Нека с майка ми уредим нещата си, след което ще ви придружим, за да се настаните.

— Всъщност ще съм ви много благодарна за това — смирено призна Кефрия.

След миг тишина, майката на Рейн въздъхна.

— Умът ми беше толкова зает със собствените ми тревоги, че не се спрях да се замисля какво ще означава това завръщане за вас… Знаех, че ще има тъга, но не обмислих опасността. Много нехайно от моя страна.

— Ти си имаш твои грижи — каза й Кефрия.

— И все пак — тъжно отвърна Яни. — Честността трябва да замени всички учтивости за известно време. И не само между теб и мен. Всички Търговци трябва да бъдат открити, ако искаме изобщо някой да преживее ставащото. О, Са, погледнете пазара. Половината го няма!

Докато екипажът подготвяше кораба за акостиране, погледът на Рейн обходи събралите се да го посрещнат мъже и забеляза Граг Тенира. Не го беше виждал от нощта на летния бал. Силата на смесените чувства, които се надигнаха в него, го хвана неподготвен. Граг беше приятел, но ето че сега го свързваше със смъртта на Малта. Щеше ли смъртта й да обгърне всеки ден от живота му в болка? Изглежда, беше така.

Корабът бе прихванат към дока и се свързваше с него чрез подвижно мостче. Веднага щом достъпът до кораба бе подсигурен, тълпата се втурна нагоре и хората започнаха да крещят въпросите си към капитана и екипажа. Рейн си проби път през напиращите хора. Майка му, Кефрия и Силдин го последваха. В мига, в който кракът му докосна кея, Граг пристъпи пред него.

— Рейн? — попита с нисък глас.

— Да — потвърди Рейн. Протегна ръката си, облечена в ръкавица, към Граг и той я пое, но я използва, за да го придърпа по-близо. Приближи глава до неговата и попита тревожно:

— Успяхте ли да намерите сатрапа?

Рейн успя да поклати глава. Граг се намръщи и заговори припряно.

— Елате с мен, всички. Очаква ме фургон. Бях изпратил едно момче да следи от носа за Кендри през последните три дни. Побързайте. Напоследък из Бингтаун се носят разни безумни слухове. Това място не е подходящо за никого от вас. — Той извади изпод наметалото си друго, само че работно и дрипаво. — Покрий Дъждовните си одеяния.

За момент Рейн замлъкна стъписан. След това разгърна наметалото и го заметна върху майка си, преди да я предаде на Граг. Хвана ръката на Кефрия, без да се церемони.

— Елате с нас бързо и тихо — прошепна й. Видя как Кефрия стисна ръката на Силдин по-здраво. Момчето усети, че нещо не беше наред. Очите му се опулиха и то забърза заедно с тях. Всичкият им багаж бе оставен на кораба. Беше неизбежно.

Фургонът на Граг беше отворена каруца, по-подходяща за извозване на товар, отколкото на пътници. От нея се носеше една определена миризма на риба. Двама мускулести млади мъже се бяха излегнали отзад. Носеха работните дрехи на рибарите от Трите кораба. Рейн помогна на жените да се качат, а Граг скочи на седалката и пое юздите.

— Някъде там отзад има брезент. Ако го разгърнете над вас, донякъде ще ви предпази от дъжда.

— И ще ни прикрие — кисело отбеляза Яни, но помогна на Рейн да го развие и разстеле. Те се сгушиха под него. Придружителите им седяха на края на каруцата и полюшваха крака, докато Граг направляваше престарелия кон.

— Защо пристанището е толкова празно? — попита Рейн един от рибарите. — Къде са корабите на Бингтаун?

— На дъното или в преследване на калсидците. Вчера ни предизвикаха. Два кораба приближиха пристанището с три други, задържащи се недалеч от сушата. Офелия пое след тях, а другите ни кораби я последваха. Са, как побягнаха! Но не се съмнявам, че корабите ни са ги настигнали. Все още ги чакаме да се върнат.

Това се стори нередно на Рейн, но не можа да определи какво точно го смущаваше. Конят теглеше каруцата през Бингтаун и той успя да зърне града на пресекулки изпод плющящото платно. Имаше някаква търговия, но из града се носеше смутно усещане. Хората бързаха по задачите си или подозрително наблюдаваха преминаващата каруца. Вятърът довя прилепващата смрад на отлива и изгорени къщи. На Рейн му се стори, че са поели по заобиколен път към владението Тенира. На портала, въоръжени мъже махнаха на Граг да влезе, след което затвориха крилата зад каруцата. Докато Граг спираше коня, вратата се отвори широко. Нария Тенира и две от сестрите на Граг бяха сред изсипалите се от къщата посрещачи. Лицата им бяха разтревожени.

— Намери ли ги? Добре ли са? — настоя майката на Граг, докато Рейн отмяташе платното, което ги покриваше.

Тогава Силдин задрапа да излезе от каруцата, като крещеше:

— Бабо, бабо!

На стълбището пред имението Тенира Роника Вестрит разтвори широко обятия, за да посрещне внука си.

 

 

Сатрап Косго, наследникът на Перления трон и Повелителят на справедливостта, чоплеше гърдите си и издърпа дълъг, подобен на хартия тънък пласт белеща се кожа. Малта погледна встрани, за да се въздържи от гримасничене.

— Това е непоносимо! — за пореден път се оплака сатрапът. — Кожата ми е съсипана. Какво отвратително розово се показва отдолу! Външният ми вид никога няма да е така хубав като преди. — Той я погледна обвинително. — Поетът Манке веднъж сравни кожата на челото ми с белотата на перла. А сега съм обезобразен!

Малта усети как коляното на Кеки побутна кръста й. Самата Кеки лежеше на сламеника си до леглото на сатрапа, а Малта бе клекнала на пода до нея. Това беше мястото й в малката стая. Тя трепна при побутването по болящия я кръст, но разбра намека. Зарови из ума си, след което излъга.

— В Бингтаун има поверие, че ако жената си мие лицето веднъж годишно с вода от Дъждовната река, никога няма да остарее. Процедурата е неприятна, но се казва, че придава на кожата младоликост и красота.

Кеки въздъхна одобрително. Малта се беше справила добре. Косго веднага се ободри.

— Красотата си има цена, но аз никога не съм трепвал пред малко неудобство. Все пак се чудя какво се случи с кораба, към който трябваше да се присъединим при устието на реката. Уморих се от това поклащане насам-натам. Кораб с такива размери не е подходящ да плава в открити води.

Малта сведе поглед и запази мнението си относно невежеството му за себе си. Калсидците пътуваха с месеци в галерите си. Способността им да устоят на оскъдните дажби и да издържат трудностите на живота на борда на открит съд беше легендарна; на това се дължеше и репутацията им на моряци и мародери.

Преди няколко дни бяха напуснали устието на реката. Сатрапът беше ядосан, че главният кораб на калсидците не беше там, за да го качи на борда си. Малта бе изпитала горчиво разочарование, че устието не се пазеше от живи кораби. Крепеше я представата, че бингтаунски живи кораби щяха да спрат галерата и да я спасят. Отчаянието, което я заля, щом галерата продължи да плава свободно напред, бе непоносимо. Беше глупачка да мечтае за спасение. Подобни мисли само я правеха по-слаба. Тя гневно пречисти сърцето си от тях: никакъв жив кораб на пост, никакъв Рейн, който да я търси, въобще — никакви мечти. Никой нямаше да се появи като на магия и да я спаси. Предполагаше, че оцеляването й е в нейните ръце. Предполагаше много неща, които не споделяше със сатрапа и Кеки. Едно от тях беше, че галерата беше в беда. Наистина се поклащаше и изхвърляше много повече вода, отколкото трябваше. Несъмнено Дъждовната река бе нанесла щети по катранените му прослойки и вероятно по дъските. След като напуснаха реката, капитанът ги бе насочил на север, към Калсид. Галерата се придържаше към крайбрежието. Ако се разпаднеше, поне щяха да имат възможността да достигнат брега живи. Тя отсъди, че капитанът бягаше към дома, и заложи, че ще пристигне там с непокътнат кораб и непредвиден товар.

— Вода — изграчи Кеки. Напоследък говореше рядко и въобще не се изправяше. Малта я поддържаше чиста, доколкото можеше, и уморено я чакаше да умре. Устата на съветничката бе осеяна с рани, които се пропукваха и кървяха, докато Малта придържаше чашата към устните й. Кеки успя да преглътне. Малта попи оцветените в розово струйки, стекли се от ъгълчетата на устата й. Беше изпила твърде много речна вода, за да оживее, но не достатъчно, че да я убие бързо. Вътрешностите на Кеки вероятно бяха разранени също като устата й. Мисълта накара Малта да се присвие.

Въпреки болката и отпадналостта, съветничката бе удържала на думата си. Малта я бе поддържала жива и ги бяха спасили, така че сега Кеки правеше всичко по силите си да научи Малта как да оцелява. Вече говореше съвсем малко, но с побутвания и кратки звуци й напомняше за по-ранния си съвет. Малта трябваше винаги да отвръща на оплакванията на сатрапа или като изтъква позитивната им страна, или с комплимент за това колко е смел, мъдър и силен да търпи подобни неща. Първоначално думите почти я бяха задавили, но наистина го отклоняваха от мрънкането. Щом трябваше да е затворена с него, беше най-добре да го държи благосклонен. Ценеше часовете след вечерята му, когато пушенето с капитана го караше да придремва и само да кима.

Други от нещата, които Кеки й бе казала, бяха по-важни. Първият път, в който Малта отнесе кофата им за изпразване, моряците я освиркаха и затракаха със зъби към нея. На връщане един от мъжете й препречи пътя. Тя сведе поглед и се опита да го заобиколи. С мазна усмивка обаче той се измести, за да й попречи да избяга. Сърцето й блъскаше в гърдите. Тя погледна встрани и отново се опита да го подмине, но той се протегна иззад нея, сграбчи и стисна грубо едната й гърда.

Тя извика от болка и безпокойство. Той се изсмя и я дръпна към себе си, като я притисна толкова здраво, че тя едва дишаше. Свободната му ръка се провря под блузата й и хвана другата й гърда. Мазолести пръсти погалиха грубо голата й кожа. Тя замръзна и замлъкна шокирано. Той намести тялото си по задните й части. Другите мъже го гледаха с искрящи очи и знаещи усмивки. Когато той се протегна, за да повдигне полите й, тя изведнъж успя да овладее мускулите си. Тежката дървена кофа бе все още в ръката й. Тя се обърна, завъртя я с все сила и го удари по рамото. Останалите по дъното отпадъци изпръскаха лицето му. Той извика от отвращение и я пусна, въпреки подигравателното насърчаване от страна на другарите му. Тя се втурна към платнения им подслон и се хвърли вътре.

Сатрапът не беше там. Беше отишъл да вечеря с капитана. Унизена и ужасена, тя се сви на пода до спящата Кеки. Всяка преминаваща стъпка можеше да е на моряка, който идваше за нея. Тя се разтресе така силно, че чак зъбите й затракаха. Кеки се събуди, видя треперещата в ъгъла Малта, стиснала кофа за вода като единственото си оръжие, и измъкна случилото се от нея. Докато й разказваше задъхано, Кеки слушаше сериозно, след което поклати глава. Говореше с кратки фрази, за да пази устата и гърлото си.

— Това е лошо… за всички ни. Трябва да се боят… да те докоснат… без позволението на Косго. Но те не се боят. — Тя спря замислено. После пое дъх, събрала сили. — Не бива да те изнасилват. Ако го сторят… и Косго не ги предизвика… ще изгубят всякакво уважение… към всички ни.

— Не казвай на Косго. Ще го използва… за да те накара да се подчиняваш. Да те заплашва. — Тя вдиша болезнено. — Или ще те даде на тях… в замяна на услуга. Като Серила. — Нов дъх. — Трябва да те защитим… за да защитим всички нас. — Кеки заопипва на сляпо около себе си, след което взе един от парцалите, с които Малта почистваше кръвта от устата й. — Вземи. Носи това… между краката си. Винаги. Ако някой мъж те докосне, кажи Фа-шеви кол. Означава „кървя“. Той ще спре… щом го чуе… или види това.

Кеки поиска вода и пи. Въздъхна и отново събра сили да говори.

— Калсидските мъже се боят от женското време на кървене. Казват… — Кеки пое дъх и успя да се усмихне с розовозъба усмивка, — че тогава женските части са им ядосани. И могат да поразят мъжките.

Малта бе удивена, че някой може да вярва подобно нещо. Погледна към нашарения с кръв парцал.

— Това са глупости.

Кеки сви болезнено рамене.

— Радвай се, че са глупави — посъветва я тя. — Запази думите. Те знаят, че не може винаги да кървиш. — Лицето и очите й помръкнаха. — Ако не спре… не се бори. Само ще те нарани повече. — Изхриптя с нов дъх. — Ще те нараняват… докато не спреш да се бориш. За да те научат къде е мястото на една жена.

Този разговор се бе случил преди дни. Това бе последният път, в който Кеки й бе проговорила повече от няколко думи. Жената отслабваше с всеки ден, а миризмата от раните ставаше все по-силна. Нямаше да живее още дълго. За нейно добро Малта се надяваше смъртта да дойде скоро, макар за собственото й добро смъртта на Кеки да бе плашеща. Щом съветничката умреше, щеше да загуби единствения си съюзник.

На Малта й беше дошло до гуша да живее в страх, но нямаше голям избор. Всяко решение, което вземеше, го вземаше в страх. В центъра на живота й бе страхът й. Вече не напускаше помещението им, освен ако Косго не й наредеше пряко. Тогава отиваше припряно, връщаше се бързо и се опитваше да не среща ничий поглед. Мъжете все още свиркаха и тракаха със зъби, но не я притесняваха, докато изпразваше кофата за отпадъци.

— Ти глупава ли си, или просто мързелива? — високо настоя сатрапът.

Малта вдигна стреснато поглед към него. Мислите й я бяха отнесли.

— Съжалявам — каза тя и се опита да придаде искреност на гласа си.

— Казах, че съм отегчен. Дори храната не е интересна. Няма вино. Няма нищо за пушене, освен когато съм на масата на капитана. Можеш ли да четеш? — Тя кимна учудено, при което той изкомандва: — Иди виж дали капитанът има някакви книги. Може да ми почетеш.

Устата й пресъхна.

— Не мога да чета калсидски.

— Твърде невежа си за думи. Аз мога. Иди заеми една книга за мен.

Тя се опита да не допусне страх в гласа си.

— Но аз не говоря калсидски. Как да помоля за книга?

Той изсумтя с погнуса.

— Как е възможно родителите да оставят децата си да растат толкова невежи! Бингтаун не граничи ли с Калсид? Някой би си помислил, че поне ще знаеш езика на съседите си. Колко ужасно провинциално. Нищо чудно, че Бингтаун не се разбира с тях. — Той въздъхна тежко, като онеправдан човек. — Е, не мога сам да си я взема, предвид как се бели кожата ми. Можеш ли да запомниш няколко думи? Почукай на вратата, коленичи и се унижи, след което кажи Ла-ний-ра-ке-же-лой-ен.

Той избълва сричките на един дъх. Малта не можеше дори да каже къде свършва една дума и започва друга.

— Ла-ний-ра-ке-ен — опита тя.

— Не, глупачке. Ла-ний-ра-ке-же-лой-ен. А, и добави ре-кал накрая, за да не си помисли, че се държиш грубо. Бързичко сега, преди да го забравиш.

Тя го погледна. Ако се примолеше да не ходи, щеше да разбере, че я е страх, и да иска да узнае защо. Тя нямаше да му даде в ръцете оръжието, с което да я тормози. Събра кураж. Може би моряците нямаше да я закачат, щом очевидно се бе насочила към капитанската каюта. На обратния път щеше да носи книга. Може би това щеше да я предпази; те нямаше да искат да повредят собствеността на капитана си. Докато напускаше стаята, замърмори сричките, като си създаде песничка.

Трябваше да извърви цялата дължина на галерата между и над пейките на гребците. Свиркането и тракането на зъби я ужасяваха; тя знаеше, че изплашеното й изражение само ги насърчаваше. Принуди се да продължи да повтаря сричките. Достигна вратата на капитана, без никой да й посегне, почука и отчаяно се занадява да не го е направила твърде силно.

Отвърна й мъжки глас, изпълнен с досада. Тя се примоли да й беше позволил да влезе, отвори вратата и плахо надникна. Капитанът се беше изтегнал на койката си. Той се надигна на лакът и я загледа гневно.

— Ла-ний-ра-ке-же-лой-ен! — избълва тя. После, внезапно спомнила си инструкциите на сатрапа, падна на колене и сведе ниско глава. — Ре-кал — добави със закъснение.

Той й отвърна нещо. Тя дръзна да вдигне поглед към него. Не беше мръднал от мястото си. Взираше се в нея, след което повтори същите думи по-силно. Тя погледна към пода и поклати глава, като се замоли той да осъзнае, че не разбира. Той стъпи на крака и тя се стегна. Осмели се да погледне към него. Той посочи вратата. Малта пристъпи към нея, излезе, изправи се на крака, поклони се ниско и я затвори.

Веднага щом се озова извън каютата, дюдюканията и потракването на зъби се поднови. Другият край на съда изглеждаше невъзможно далеч. Никога нямаше да стигне безопасно дотам. Обвила плътно ръце около себе си, Малта се затича. Почти бе стигнала края на гребните пейки, когато някой се протегна и сграбчи глезена й. Тя падна тежко, като удари челото, лактите и коленете си в грубите дъски. Остана слисана за миг. Замаяно се извъртя по гръб и погледна нагоре към смеещия се млад мъж, който стоеше над нея. Беше красив, висок и рус като баща й, с честни сини очи и отзивчива усмивка. Той наклони глава и й каза нещо. Въпрос?

— Добре съм — отвърна тя. Той й се усмихна. Облекчението й беше толкова голямо, че тя почти му се усмихна в отговор. После той се наведе и повдигна полите й отпред. Смъкна се на едно коляно, а ръцете му се заеха с колана му.

— Не! — извика бясно тя. Опита се да издрапа надалеч, но той сграбчи глезена й и нехайно я дръпна обратно. Другите мъже се заизправяха, за да виждат по-добре. Мъжът се разголи пред Малта и думите на Кеки достигнаха отново до нея.

— Фа-шеви кол! — изтърси тя. — Фа-шеви кол! — Той изглеждаше стъписан. Тя приглади косата назад от лицето си. Изведнъж той се отдръпна ужасено и изрази удивено отвращение. Не я интересуваше. Беше проработило. Отдръпна се рязко от него, успя да се изправи и пробяга последните няколко крачки до подслона, хвърли се през платнената врата и се свлече на пода. Поемаше дъх през хлипове, лактите я щипеха. Примигна, за да отмести нещо влажно от окото си, след което го избърса. Кръв. Падането отново бе отворило раната й.

Сатрапът дори не вдигна глава от възглавницата си.

— Къде ми е книгата? — настоя той.

Малта пое дъх.

— Не мисля, че има такива — успя да промълви. Спокойни думи. Стабилен глас. Не му позволявай да разбере колко си изплашена. — Изрекох думите, които ми каза. Той просто ми посочи вратата.

— Колко досадно. Боя се, че ще умра от скука на този кораб. Ела и ми разтрий краката. Може би ще се унеса. Със сигурност няма какво друго да се прави.

Нямам избор, каза си Малта. Сърцето й все още биеше бясно в гърдите, устата й беше толкова пресъхнала, че едва дишаше през нея. Нямаше друг избор, освен болезнена смърт. Лактите и коленете я щипеха, беше ги ожулила. Измъкна от дланта си една треска, след което прекоси малката стая, за да седне на пода до краката му. Той я погледна и дръпна краката си от допира й.

— Какво ти има? Какво е това? — Той се взря в челото й.

— Паднах и раната ми се отвори отново — отвърна просто. Повдигна ръка и предпазливо я докосна. Пръстите й станаха лепкави от кръв и гъста бяла гной. Малта се взря в нея с ужас. Взе един от парцалите на Кеки и забърса чело. Не болеше много, но голяма част от течността напои парцала. Малта започна да се тресе, докато го оглеждаше. Какво беше това, какво означаваше?

Нямаше огледало, в което да се погледне. Беше избягвала да докосва белега на челото си. Не искаше да си напомня, че е там. Сега позволи на пръстите си да го проследят. Болеше, но не толкова, колкото предполагаше всичката кръв и гной. Накара се да го изследва. Беше дълъг като показалеца й и изпъкваше в дебела подутина, широка колкото два от пръстите й. Беше неравен, набразден и жилав, като края на пилешки кокал. По тялото й премина тръпка. Искаше й се да повърне. Повдигна лице към сатрапа.

— Как изглежда? — запита тихо.

Той като че ли не я чу.

— Не ме докосвай. Иди се почисти и превържи с нещо това. Пфу! Не мога да го гледам. Махни се.

Тя се извърна от него, сгъна наново парцала и го задържа върху челото си. Той стана тежък и влажен. По китката й капеше розова течност надолу към лакътя. Не спираше. Премести се да седне до Кеки в търсене на някаква компания. Беше твърде изплашена, за да плаче.

— Ами ако умирам от това? — промълви тя. Кеки не отговори. Малта погледна към нея и остана загледана.

Съветничката беше мъртва.

На палубата отвън някакъв моряк извика нещо развълнувано. Други подеха вика му. Сатрапът внезапно се изправи в сламеника си.

— Кораба! Те приветстват кораба! Вероятно сега вече ще има прилична храна и вино. Малта, донеси ми… ох, сега пък какво ти е? — Той я погледна раздразнено, след което проследи погледа й към трупа на Кеки. Въздъхна.

— Мъртва е, нали? — поклати тъжно глава. — Колко досадно.

 

 

Серила бе наредила да поднесат обяда в библиотеката. Тя седеше в нетърпеливо очакване, което нямаше нищо общо с глада. Татуираната прислужница, която постави обяда пред нея, се движеше със сдържана учтивост, която лазеше по нервите на Серила.

— Остави това — почти остро й каза тя, когато жената започна да й налива чай. — С останалото ще се справя и сама. Свободна си. Моля те запомни, че не бива да ме притесняват.

— Да, госпожо. — Търпеливата жена кимна с глава и се оттегли към вратата.

Серила се насили да стои мирно на масата, докато не чу как вратата се затваря плътно след нея. После стана бързо, прокрадна се през стаята и спусна резето. Някоя прислужница бе разтворила завесите към мокрия зимен ден отвън. Серила ги затвори и крадешком провери дали краищата се застъпват. След като се увери, че никой не може да влезе в стаята или да я шпионира, се върна на масата. Пренебрегна храната, взе салфетката и я разтръска с надежда.

Нищо не изпадна от нея.

Разочарованието я стегна в хватката си. Последният път бележката бе дискретно сгъната в салфетката. Нямаше представа как Мингсли е успял, но тя се надяваше, че отново ще се свърже с нея. Беше отговорила на предисловието му със собствена бележка, която — по негово предложение — бе оставила под една саксия в занемарената градина зад къщата. Бе проверила малко по-късно и бележката я нямаше. Досега трябваше да е изпратил отговор.

Освен ако не беше някакъв номер и бележката беше изпитание, измислено от Род. Той подозираше всичко и всички. Беше открил силата на жестокостта, която бързо го покваряваше. Не можеше да пази тайна и все пак обвиняваше всички около себе си, че са източникът на слуховете, които заразяваха и тормозеха Бингтаун. Хвалеше се пред нея какво се случваше с онези, които говореха срещу него, но никога не признаваше да има пряка връзка с това.

— Дуикър изяде боя заради наглостта си. Бе въздадена справедливост.

Може би смяташе, че подобни приказки ще я държат вързана за него. Само че имаше обратен ефект. Бе почувствала такъв хлад и отвращение, че сега бе готова да рискува всичко, за да се освободи от него.

Когато бе пристигнала първата бележка от Мингсли, предлагащ съюзничество, тя се беше шокирала от дързостта му. Бележката бе изпаднала от салфетката в скута й, докато вечеряше с представителите на бингтаунския Съвет, но ако някой от тях бе спомогнал за предаването й, Серила не забеляза никакъв признак за това. Трябваше да е някой от прислугата. Те бяха лесно подкупни за подобни задачи.

Беше се измъчвала дали да отговори. Цял ден й бе необходим, докато се реши, и щом най-накрая седна да състави писмото си, се зачуди дали не беше твърде късно. Знаеше, че е било взето. Защо той не отговаряше?

Беше ли твърде консервативна в писмото си? Мингсли не беше. Уговорката, която така безцеремонно бе предложил, така я беше втрещила, че до края на вечерта едва бе могла да разговаря. Най-напред Мингсли обявяваше лоялността си към нея и сатрапа, когото тя представляваше. След това се впускаше в обвинения срещу онези, които не бяха толкова лоялни. Не пести думи в разкритието, че „Нови Търговци изменници“ бяха възнамерявали да отвлекат сатрапа от къщата на Давад и дори че бяха получили парична подкрепа от джамаилските благородници и калсидските наемници. Но планът се провалил. Калсидците, които нападнали Бингтаун, предали съюза в името на бързата печалба. Джамаилските благородници, които ги подкрепили, се бяха хвърлили в собствени граждански размирици.

Някои предателски глупаци твърдели, че заговорниците от Джамаилия ще вдигнат флота на помощ и отново ще наложат контрола си над Бингтаун. Мингсли смяташе това за малко вероятно. Традиционалистите в град Джамаилия били по-силни, отколкото заговорниците предполагали. Заговорът се провалил с гръм и трясък и в Бингтаун, и в Джамаилия, благодарение на нейната намеса. Всички чули как тя смело бе измъкнала сатрапа. Слуховете предполагали, че сатрапът се намира в безопасност, под закрилата на семейство Вестрит.

Във фино, сбито написано послание Мингсли продължаваше да твърди, че той и другите честни Нови Търговци са изключително нетърпеливи да изчистят имената си и да спасят инвестициите си в Бингтаун. Смелото й обявление, че Давад Рестарт не е предател на сатрапство Джамаилия, ги разчувствало. Простата логика показвала, че ако Давад е бил невинен, то това се отнасяло и за бившите му търговски партньори. Тези честни, но недооценени Нови Търговци били нетърпеливи да преговарят за мир с бингтаунските Търговци и да заявят ясно верността си към сатрапството.

След това започна да преговаря. „Лоялните“ Нови Търговци искаха Серила да се застъпи за тях пред бингтаунския Съвет, като най-напред се отърве от „буйния, изцапал ръцете си с кръв“ Род Каерн. Само тогава щели да работят с нея. В замяна на тази жертва, Мингсли и другите лоялни търговци щели да я снабдят със списък на тези от Новите Търговци, които бяха заговорничели срещу сатрапа. Списъкът съдържал имената на високопоставени джамаилски заговорници, както и на замесените калсидски лордове. Подобен списък, бе отбелязал вече не така предпазливо, би струвал една немалка сума пари. Жена, разполагаща с такава информация, можело да живее добре и самостоятелно до края на живота си, независимо дали останеше в Бингтаун, или се върнеше в Джамаилия.

Някой бе информирал Мингсли много добре за нея.

Когато най-накрая отговори на писмото му, ответът й беше сдържан. Не вмъкна никакъв поздрав, който да го споменава по име, нито се подписа със собственото си име. Равният лист хартия лаконично отбелязваше, че смята предложението за интересно и примамливо. Бе намекнала, че измежду „настоящите й съюзници“ ще се намерят и други благоразположени към подобни преговори. Дали би желал да избере време и място за срещата?

Докато съставяше писмото, си бе наложила да мисли хладнокръвно. В този тип политика нямаше никаква истина и почти липсваше морал. Имаше само позьорство. Старият сатрап я бе научил на това. Сега тя се опитваше да приложи ясните му възгледи към тази ситуация. Мингсли беше замесен в заговора за отвличането на сатрапа. Твърде обстойните му познания го издаваха. Но нещата се бяха обърнали срещу него и сега той желаеше да смени позицията си. Ако можеше, щеше да му помогне. Това само щеше да й е от полза, особено предвид че тя се опитваше да стори същото. Щеше да използва съдействието му като средство да си осигури правдоподобност пред Роника Вестрит и другите членове на Съвета, които мислеха като нея. Искаше й се старицата все още да бе в къщата. Не че съжаляваше за предупреждението, което й бе отправила и което й бе позволило да избяга: като осуети плана на Род, най-накрая успя да събере малкото необходим й кураж, за да вземе живота си отново в ръце. Щом настъпеше подходящият момент, можеше да уведоми Роника кой й е помогнал. Серила се усмихна унило. Ако избереше, можеше да е като Мингсли — да пренареди всичко, което бе направила, за да се постави в по-добра светлина.

Точно сега Търговката щеше да й е от полза. Оплетените нишки на обвинения и подозрения бяха трудни за проследяване. Толкова много се основаваше на това какво знае или подозира Мингсли. Роника бе имала дарба в разплитането на подобни неща.

И дарба да я накара да мисли. Думите й продължаваха да се връщат при съветничката. Миналото й можеше да я изгражда като характер, без да я държи в плен. Имаше време, в което възприемаше тези думи само по отношение на изнасилването си. Сега се облегна назад в стола си и отвори съзнанието си за по-широко тълкувание. Съветничка на сатрапа. Трябваше ли това да определя бъдещето й? Или можеше да го остави настрана и да стане жена от Бингтаун, живееща самостоятелно?

 

 

— Не искам да те пришпорвам — извини се Граг, докато влизаше в стаята на Рейн с куп дрехи. Затвори вратата зад себе си с ритник. — Другите обаче са се събрали и ни чакат. Някои от тях са тук от рано сутринта. Колкото повече чакат, толкова по-нетърпеливи започват да стават. Донесох сухи дрехи. Някои от тях трябва да са ти по мярка. Твоите дрехи ми пасваха достатъчно добре, когато бях Дъждовник на бала. — Вероятно бе забелязал трепването на Рейн, защото незабавно добави: — Съжалявам. Така и нямах възможност да ти го кажа. Съжалявам за случилото се с каретата и съжалявам, че Малта беше ранена.

— Да. Е. Предполагам, че това вече е без значение за нея. — Рейн чу колко грубо прозвучаха думите му. — Съжалявам. Не мога… Не мога да говоря за това. — Опита се да се занимае с дрехите. Взе една риза с дълъг ръкав. Нямаше ръкавици; щеше да се наложи да използва мокрите. И мокрия воал също. Нямаше значение, нищо нямаше значение.

— Боя се, че ще трябва да говориш за това. — В гласа на Граг имаше искрено съжаление. — Връзките ти с Малта ти навлякоха всичко това на главата. Слухът, който се носи из града, е или че тя е отвлякла сатрапа от мястото, на което са го държали Дъждовните Търговци, или че е подпомогнала бягството му. Род Каерн разправя наляво и надясно, че вероятно го е предала на калсидците, предвид че тя самата е калсидка и…

— Млъкни! — Рейн пое дълбоко дъх. — Извини ме за момент — каза пресипнало. Въпреки воала, се извърна с гръб към Граг. Приведе глава и стисна юмруци в желание да задържи сълзите и гърлото му да не се стяга и да го задавя.

— Съжалявам — извини се отново Граг.

Рейн въздъхна.

— Не. Аз трябва да се извиня. Ти не знаеш, няма откъде да знаеш всичко, което преживях. Изненадан съм, че изобщо си чул нещо. Слушай. Малта е мъртва, сатрапът е мъртъв. — В него се надигна странен пристъп на смях. — Аз трябва да съм мъртъв. Чувствам се сякаш съм умрял. Но… не. Слушай. Малта влезе в затрупания град заради мен. Там имаше дракон. Драконът… се намираше в състояние между два живота. В ковчег или в нещо прилично на пашкул… Не знам как да го нарека. Драконът ме измъчваше, нахлуваше в сънищата ми, объркваше мислите ми. Малта знаеше. Искаше да го накара да спре.

— Дракон? — Тонът на Граг поставяше под въпрос както думата, така и здравия разум на Рейн.

— Знам, че звучи като измислица! — Рейн реагира на прекъсването с диво отрицание. — Не ми задавай въпроси и не бъди скептичен. Просто слушай. — Той набързо разказа всичко случило се онзи ден. В края на разказа си повдигна воала от очите си, за да се противопостави на удивения поглед на Граг. — Ако не ми вярваш, попитай Кендри. Корабът също видя дракона. Той… го промени. Оттогава е все мрачен, все търсещ одобрението и близостта на капитана си. Бяхме се притеснили за него.

Рейн продължи с по-мек глас.

— Повече не видях Малта. Мъртви са, Граг. Нямаше никакъв заговор да отвлекат сатрапа от Трехог. Само едно момиче, което се опитваше да преживее земетресението. Не успя. Претърсихме реката по цялата й дължина, два пъти. Нямаше и следа от тях. Реката е разяла лодката и те са загинали във водата. Това е ужасяващ начин да се удавиш.

— В името на Са — потрепери Граг. — Прав си, Рейн, не знаех. Всичко, което сме чували в Бингтаун, са само слухове. Чухме, че сатрапът е изчезнал или е умрял по време на труса. После плъзна слух, че семейство Вестрит са го отвлекли, за да го продадат на калсидците или за да го оставят на Новите Търговци да го убият. Роника Вестрит се крие тук при нас. Каерн е оповестил, че трябва да бъде заловена и задържана. По всяко друго време щяхме да поощрим Роника да излезе пред Съвета и да настоява да я изслушат. Но напоследък бяха взети някои наказателни мерки спрямо хора, които Род Каерн обвини за предатели. Не знам защо съветничката му вярва толкова много. Това разединява бингтаунския Съвет, тъй като някои твърдят, че трябва да слушаме нея — като представител на сатрапа, докато с баща ми смятаме, че е време Бингтаун да вземе нещата в свои ръце.

Той пое дъх. Тихо, сякаш се боеше, че думите му ще наранят Рейн, добави:

— Род твърди, че Вестрит са заговорничили с калсидците. Казва, че може би живият им кораб никога не е бил пленяван от пирати и намеква, че Кайл Хейвън е бил част от „заговора“ и е отвел Вивачия нагоре по Дъждовната река, за да прибере сатрапа и Малта. Но тъй като много от нас разпознават лъжата в това, той запя друга песен и сега казва, че не е нужно да е жив кораб, може да е и калсидски.

— Род е глупак — намеси се Рейн. — Не знае за какво говори. Имало е кораби — и калсидски, и други, които са се опитвали да се качат нагоре по реката. Тя ги разяжда. Опитват всички трикове, които ние вече знаем, че не действат: мажат корпусите си с грес или с катран. Един от корабите дори беше покрит с плочки от печена глина. — Рейн поклати забулената си глава. — Всички погиват, някои бързо, други бавно. Още повече че, откакто всичко това започна, в устието на Дъждовната река патрулират живи кораби. Щяха да ги забележат.

Граг трепна.

— Имаш повече вяра в патрулите ни, отколкото аз. Имаше нападения на калсидски кораби. Ние ги прогонваме от пристанището и докато ни няма, идва нова вълна. Изненадан съм, че сте преминали покрай тях толкова безпроблемно.

Рейн сви рамене.

— Предполагам, че си прав. Когато Кендри напусна устието на реката, наоколо нямаше други живи кораби. Забелязахме обаче няколко калсидски съда по пътя си насам. Повечето стояха на значително разстояние — благодарение на твоята Офелия на живите кораби вече им се носи славата. Един калсидски кораб като че ли се поинтересува от нас снощи, но Кендри бързо го остави зад гърба си.

Между тях настъпи тишина. Рейн обърна гръб на Граг и свали мократа си риза. Докато навличаше сухата, Граг каза:

— Толкова много неща се случват, че не мога да осмисля всичко. Дракон? Някак ми е по-лесно да повярвам в него, отколкото, че Малта е мъртва. Когато си помисля за нея, я виждам така, както изглеждаше онази нощ на дансинга в прегръдките ти.

Рейн затвори очи. Малко, бяло, извърнато нагоре лице се взираше в него от малка лодка, носеща се надолу по реката.

— Завиждам ти — отвърна тихо.

 

 

— Ти си Търговката на Вестрит. Ти решаваш от името на семейството. Ако не желаеш да се замесваш в това, ще те разбера. Но що се отнася до мен, аз оставам тук. — Роника пое дъх. — Тук стоя единствено като себе си. Но знай, че ако решиш да се изправиш пред Съвета на Бингтаун, там също ще стоя до теб, Кефрия. Там ти ще трябва да представиш възгледите ни. Съветът няма да ми позволи да говоря относно смъртта на Давад. Със сигурност ще откажат да ме изслушат по този въпрос. Но ще стоя до теб, докато ти говориш. И ще приема последствията.

— И какво да кажа? — изморено настоя Кефрия. — Ако им кажа, че не знам какво се е случило с Малта, да не говорим за сатрапа, ще прозвучи като измама.

— Имаш и друга възможност. Двамата със Силдин можете да избягате от Бингтаун. Може би в Ингълби ще ви оставят за известно време на мира. Освен ако някой не реши да си спечели услуга от Серила и Каерн, като ви проследи дотам.

Кефрия подпря чело на ръцете си. Без да се тревожи как може да изглежда в очите на другите, тя опря лактите си на масата.

— В Бингтаун не е така. Няма да се стигне до това. — Изчака някой да се съгласи, но никой не продума. Повдигна глава и огледа мрачните лица, които стояха пред нея.

Твърде много се случваше твърде бързо. Бяха й дали време да се изкъпе и сега бе облечена в чиста рокля, принадлежала на някоя от жените на семейство Тенира. Беше вечеряла скромно в стаята си, след което я бяха повикали долу на тази среща. Не бе имала много време с майка си.

— Малта е мъртва — беше й казала, докато тя я прегръщаше за поздрав. Роника се бе стегнала в ръцете й и бе затворила очи, а след като ги отвори отново, Кефрия бе видяла мъката в очите й заради смъртта на своенравната й внучка. Тя блестеше като лед, студена и неизменна, твърде силна за сълзи. Споделиха тъгата си за кратко и — странно, но това запълни голяма част от пропастта помежду им.

Но докато Кефрия искаше да се свие някъде, докато невероятната болка отминеше, майка й настояваше да продължат да живеят. За нея това означаваше също да се бори — да се бори за Бингтаун и за бъдещето на Силдин. Роника я бе придружила до стаята й и й бе помогнала да се преоблече в сухи дрехи. През това време разказваше припряно за Бингтаун. Думите се бяха изнизали и минали покрай ушите на Кефрия: бингтаунският Съвет бе изгубил способността си да управлява. Род Каерн и шепа млади Търговци тероризирали семействата, които не били съгласни с идеите им. Имало нужда да се създаде нов управляващ организъм на Бингтаун, който да включва всички хора, живеещи тук. Последното, което Кефрия искаше или от което се нуждаеше в момента, беше урок по политика. Беше кимала вдървено, продължително, докато Роника не бе напуснала, за да се посъветва с Яни Купрус. Бе минало известно време в тишина и спокойствие. После Кефрия бе слязла, заедно със Силдин, за да намери тази смесена компания от хора в голямата зала на имението Тенира.

Беше странна среща около голямата маса на Нария Тенира. Семейство Тенира заемаше една част от столовете. До тях, в редица, бяха представителите на поне шест Търговски семейства. Кефрия позна Девуше и Риш; останалите не познаваше по име. Запознанството се бе изплъзнало от изморения й ум. Две жени и един мъж с татуирани лица запълваха следващите столове, а до тях седяха четирима души, които, според облеклото им, бяха имигранти от Трите кораба. Рейн и Яни Купрус бяха следващите, а тримата останали Вестрит завършваха кръга. Кефрия беше от лявата страна на Нария Тенира. Търговката бе настояла Силдин да седне на масата и настоятелно го беше посъветвала да следи всичко внимателно.

— Решава се бъдещето ти, момче. Имаш право да бъдеш свидетел на това, което го определя.

Първоначално, Кефрия бе помислила, че Нария просто се опитва да го приобщи и да го увери, че все още е важен. Откакто напуснаха Трехог, Силдин бе станал отнесен и не се отделяше от нея. Изглеждаше много по-малък от момчето, привикнало толкова бързо към дървесния град. Сега се питаше дали думите на Търговката Тенира не бяха пророчески. Силдин седеше заслушан във всичко с необичайно съсредоточение. Кефрия погледна малкия си син, когато заключи:

— Твърде изморена съм, за да бягам повече. Трябва да посрещнем онова, което се задава.

— Трябва да направиш много повече от това да го посрещнеш — поправи я Нария. — Трябва да се изправиш срещу него. Половин Бингтаун е толкова зает да се гуши в руините, че не осъзнава до каква власт са се домогнали Серила и подлизуркото й Каерн. Отбелязахме добро начало с възвръщането на реда. После обаче започнаха да се случват неща. Търговецът Дуикър свика среща. Чул слух, че Серила преговаря с Новите Търговци за мир, като напълно заобиколила Съвета на Бингтаун. Целият Съвет осъждаше това. Каерн отрече от името на Серила. Тогава разбрахме колко близки са станали. — Тя спря и си пое дъх. — По-късно Дуикър бе намерен така жестоко пребит, че не проговори нито веднъж, преди да умре. На друг представител на Съвета бе подпалена плевнята. И двата пъти бяха обвинени Нови Търговци или роби, но из града се носят други, по-мрачни слухове.

Заговори една робиня.

— Чувате как са засегнати бингтаунски Търговци. На семействата на Татуираните се случват още по-лоши неща — каза мрачно тя. — Хора биват пребивани само защото са излезли навън да обменят стока или да си купят храна. Семейства биват изгаряни. Обвинявани сме за всяко престъпление в Бингтаун, а не ни е позволено да докажем невинността си. Всички познават и се боят от Каерн и шайката му. Семействата на Новите Търговци, които не могат да се защитят, са нападани в домовете си. През нощта се палят пожари, а бягащите хора, дори децата, биват нападани от засада. Страхлив и подъл начин за водене на война. Не таим големи симпатии към Новите Търговци, които ни поробиха, но и не искаме да участваме в избиването на деца. — Тя срещна погледа на седящите около масата Търговци. — Ако Бингтаун не успее да спре Каерн и бандитите му скоро, ще изгубите всякаква възможност за съюз с Татуираните. Чуваме слухове, че бингтаунският Съвет подкрепя Каерн; че щом бингтаунските Търговци поемат отново пълната власт над града, ще бъдем извозени заедно с Новите Търговци, прогонени от Бингтаун обратно към робството.

Роника поклати глава.

— Превърнали сме се в призрачен град, контролиран от слухове. Последният е, че Серила е назначила Род за глава на нова бингтаунска Стража и че той е свикал тайна среща с останалите представители на Съвета. Довечера. Ако днес постигнем съгласие, всички ще присъстваме на нея, за да сложим край на тези глупости и да спрем жестокостите на Каерн. Кога тайните срещи са били част от управлението на Бингтаун?

Мъжът с рижавата брада от Трите кораба заговори:

— Всички действия на бингтаунския съвет са били тайна за нас.

Кефрия го погледна озадачено.

— Винаги е било така. Търговските работи са за Търговците — обясни тя просто.

Червендалестото му лице стана по-ярко.

— Но вие твърдите, че управлението на целия град е работа на Търговците. Именно това изтласква хората от Трите кораба към периферията и ни задържа там. — Той поклати глава. — Ако ни искате на ваша страна, тогава трябва да ни приемете сред вас. Не отвъд стена или на каишка.

Тя се взираше неразбиращо в него. Дълбоко безпокойство се надигаше в нея. Бингтаун, който познаваше, се рушеше и изглежда, присъстващите в стаята бяха решени да забързат процеса. Да не би майка й и Яни Купрус да се бяха побъркали? Нима щяха да спасят Бингтаун, като го разрушат? Наистина ли обмисляха да поделят властта с бивши роби и рибари?

Яни Купрус заговори тихо.

— Знам, че приятелката ми Роника Вестрит споделя чувствата ви. Тя ми каза, че хората в Бингтаун, които имат сходни цели, трябва да се съюзят, независимо дали са Търговци, или не. — Тя спря и завъртя забуленото си лице, така че да огледа всички присъстващи на масата. — С голямо уважение към тук присъстващите и към възгледите на скъпи приятели, но не зная дали подобно нещо е възможно. Връзките между бингтаунските и Дъждовните Търговци са стари и подсигурени с кръв. — Нова пауза. Раменете й се повдигнаха и смъкнаха в красноречиво свиване. — Как бихме могли да предложим тази преданост на други? Бихме ли могли да настояваме за такава в замяна? Вашите групи склонни ли са да изковат толкова здрава връзка и да се придържат към нея както ние досега, и не само да обвържат себе си, но и децата на децата на децата си?

— Зависи. — Спарс Келтър, сети се изведнъж Кефрия, бе името на брадатия мъж. Той погледна към робите на масата сякаш вече бяха обсъждали този въпрос. — Ние също ще отправим искания в замяна на нашата преданост. Ще взема направо да ги изложа. Те са прости и можете да кажете да или не. Ако отговорът ви е не, няма смисъл да хабя риболовния прилив тук.

Кефрия изведнъж си спомни собствения си баща и нежеланието му да хаби време с префърцунени думи.

Келтър почака и след като никой не му възрази, заговори:

— Земя за всички. Човек трябва да притежава земята, на която е домът му, и не говоря за парче от плажа, едва отбягващо досега на прилива. Народът на Трите кораба е морски народ. Не искаме нищо повече от място, достатъчно за прилична къща, малко земя, където някоя кокошка да има да дращи, да расте зеленина и да поправяме мрежите си. Но онези, които имат предпочитания към земеделие или животни, ще имат нужда от повече.

Погледът му продължаваше да обхожда събралите се, за да види как ще се възприеме казаното, когато една Татуирана жена проговори:

— Без робство — каза дрезгаво. — Нека Бингтаун се превърне в място, където робите могат да избягат, без да се боят, че ще бъдат върнати на господарите си. Без робство и земя за тези, които вече сме тук. — Жената се поколеба, след което продължи решително: — И всяко семейство получава право на глас в бингтаунския Съвет.

— Гласовете в Съвета винаги са вървели с притежанието на земя — отбеляза Нария Тенира.

— И докъде ни доведе това? Дотук, до тази каша. Когато Новите Търговци предявиха претенции към гласовете, защото притежаваха земя, закупена от финансово нестабилни Търговци, бяхме достатъчно глупави да им ги дадем. Ако не беше Съветът на Търговците, досега да управляват цял Бингтаун. — Тихият глас на Девуше някак успя да предотврати думите му да прозвучат обидно.

— И преди сме водили Съвета на Търговците отделно — предложи Кефрия. Тези хора я разколебаваха, но тя чувстваше, че трябва да запази нещо за Силдин. Не можеше просто да седи и да остави положението на бингтаунски Търговец да остане празна титла. — Не можем ли да го направим отново? Да имаме един Съвет, където да гласуват всички земевладелци, и отделен съвет, където да гласуват само бингтаунските Търговци?

Спарс Келтър скръсти ръце пред гърдите си. Жената до него така приличаше на него, че вероятно му беше роднина, реши Кефрия.

— Ако го направите, всички знаем у кого ще остане властта в действителност — каза тихо. — Без каишки. Справедливо вземане на решения в Бингтаун.

— Чухме исканията ви, но не и какво предлагате в замяна — рече друг Търговец. Кефрия се възхити на начина, по който избегна наблюдението на Келтър, макар в същото време да се зачуди какво всъщност правеха. Какъв беше смисълът да задават който и да е от тези въпроси? Никой тук нямаше властта да вземе обвързващо решение.

Отново заговори Спарс Келтър.

— Предлагаме честни ръце, здрави гърбове и познание, и искаме същото в замяна. Позволете ни да застанем рамо до рамо с вас, за да споделим работата по възстановяването на Бингтаун. Предлагаме помощта си в защитата му не само от пирати и калсидци, но и от самата Джамаилия, ако се наложи. Или мислите, че Перленият трон ще ви позволи да се изплъзнете от хватката му и няма да обели и дума, за да ви порицае?

Пълната картина на обсъжданото осени Кефрия.

— Говорим да отделим Бингтаун напълно от Джамаилия? Да станем самостоятелни, сами, между Джамаилия и Калсид?

— Защо не? — настоя Девуше. — Идеята е обсъждана и преди, Търговке Вестрит. Вашият баща често говореше поверително за нея. Няма да имаме по-добра възможност от тази. За добро или лошо, сатрапът е загинал. Перленият трон е празен. Птиците, които дойдоха от Джамаилия, донесоха вести за граждански размирици, бунтове сред джамаилската войска заради неплатени дългове, въстания на робите и дори Осъждане на държавата от страна на Храма на Са в Джамаилия. Сатрапството е прогнило. Открият ли, че сатрапът е мъртъв, тамошните благородници ще са твърде заети да се боричкат за власт в Джамаилия, за да ни обърнат някакво внимание. Никога не са се отнасяли с нас като с равни. Защо да не се откопчим сега и да направим от Бингтаун място, където всеки мъж да може да започне на чисто и всеки да е равен на другия?

— И всяка жена също. — Трябваше да е дъщеря на Спарс, помисли си Кефрия. Дори гласът й наподобяваше неговия.

Девуше я погледна с изненада.

— Просто така се изразих, Еке — меко отвърна той.

— Както говориш, така започваш и да мислиш. — Тя повдигна брадичка. — Не съм тук просто като дъщеря на Спарс Келтър. Имам собствена лодка и мрежи. Ако този съюз се осъществи, ще искам земя за себе си. Хората на Трите кораба знаят, че е по-важно какво имаш в главата, отколкото между краката. Жените ни няма да се откажат от мястото си до мъжете само за да кажат, че са част от Бингтаун. Това също трябва да бъде ясно.

— Разбира се — ловко се застъпи за нея Граг Тенира. Той се усмихна топло към жената от Трите кораба и добави: — Огледай се наоколо и виж кой говори. Бингтаун има дългогодишна традиция от силни жени. Някои от най-силните седят тук днес. Тази традиция няма да се промени.

Еке Келтър се облегна назад в стола си. С лекота отвърна на усмивката на Граг.

— Просто исках да го чуя изречено на глас тук — потвърди тя. После кимна към Граг и Кефрия се запита дали двамата не се бяха уговорили. Дали Еке не бе изказала мнението си със знанието, че Граг Тенира ще застане на нейна страна? Броеше ли Граг и нея, Кефрия, като една от тези силни жени? Но макар това бързо да бе възбудило интереса й, тя се поколеба. Пое дъх и огласи мислите си.

— Какво правим тук? Говорим за съглашения, но никой от нас няма властта да ги наложи на цял Бингтаун.

Собствената й майка я опроверга.

— Имаме толкова власт, колкото и всеки друг в Бингтаун напоследък. Повече от Съвета на Търговците, тъй като ние не се боим да я използваме. Те не смеят да се срещнат без позволението на Серила. А тя не смее да го даде, без да се допита до Каерн. — Жената се усмихна мрачно на дъщеря си. — Ние сме повече от тези, които виждаш, Кефрия. Голяма част не могат да се съберат, защото се страхуват да не привлекат внимание. Един от представителите на Съвета е на наша страна; той ни каза за тайната среща. След тази вечер няма да се боим да се събираме открито. Силата ни идва от нашето разнообразие. Тези от нас, които са били направени роби, имат вътрешен поглед над Новите Търговци и техните притежания. Новите Търговци се надяват да отбраняват придобитото чрез хората, които са татуирали. Но дали Татуираните ще се бият за господарите си, след като бъдат освободени? Съмнявам се. Когато Новите Търговци бъдат лишени от робите си, числеността им ще намалее драстично. А и те не защитават дом и семейство като нас — техните домове и законните им семейства са в Джамаилия. На Прокълнатите брегове, да споделят рисковете на тукашния живот са довели своите любовници и копелета, а не законните си наследници. Предвид че в Джамаилия бушува гражданско недоволство, Новите Търговци няма да получат помощ оттам. Много от тях ще се втурнат обратно към Джамаилия, за да защитават тамошните си наследствени притежания.

— Пиратите също трябва да се вземат предвид. В крайна сметка Джамаилия може да изпрати армия срещу нас, за да ни подчини отново, само че първо ще трябва да си проправи път през Пиратските острови. От собствения си горчив опит знам колко мъчно е това пътуване в последно време.

— Да не би да казваш, че Новите Търговци не са заплаха за Бингтаун? — невярващо попита Яни Купрус.

Роника се усмихна горчиво.

— По-малка, отколкото някои биха искали да вярваме. Първата опасност идва от тези хора в града ни, които искат да покварят Търговците и начина ни на живот. Тази вечер ще ги надвием. След това истинската опасност ще дойде от обичайното място — Калсид. Докато Джамаилия води вътрешните си битки, а ние се гоним един друг по улиците с мечове, Калсид има възможността да нахлуе и да покори Бингтаун. — Погледът й отново обгърна хората, седнали около масата. — Но ако се обединим, ще можем да ги отблъснем. Имаме търговски кораби, живи кораби и работещите съдове на семействата от Трите кораба. Познаваме нашите води по-добре от всеки друг.

— И все пак говориш за един град държава срещу цял Калсид. Вероятно и Джамаилия — каза друг от бингтаунските Търговци. — Може и да ги удържим за известно време, но в дългосрочен план могат да ни уморят от глад. Никога не сме си били напълно самодостатъчни. И трябва да разполагаме с пазари за обмен на стоките си. — Той поклати глава. — Трябва да запазим връзката си с Джамаилия дори това да означава да стигнем до компромис с Новите Търговци.

— Трябва да се направят някои компромиси с Новите Търговци, така е — съгласи се Роника. — Не всички биха си тръгнали просто така. Компромисите трябва да включват търговските спогодби с Джамаилия относно честен и свободен обмен на стоки. Но тези компромиси трябва да са по нашите условия, а не по техните. Никакви бирници. Никакви тарифи. — Погледът й обходи масата в търсене на подкрепа.

— Да не се правят компромиси с Новите Търговци. Да се съюзим с тях. — Към Кефрия се насочиха учудени погледи. Едва можеше да повярва, че именно тя говори, но знаеше, че в думите й има смисъл. — Трябва да ги поканим да застанат до нас довечера, когато нахълтаме на тайната среща на Серила и представителите на Съвета. — Пое си дъх и премина границата. — Помолете ги, смело, да прекъснат връзките си с Джамаилия, да застанат рамо до рамо с нас и да приемат начина ни на живот. Щом Бингтаун трябва да е единен, то трябва да е единен днес. Сега. Трябва да изпратим вест до приятеля на Давад… как му беше името? Мингсли. Изглеждаше, че има влияние сред тяхната общност. — Тя стегна гласа си. — Един обединен Бингтаун е единственият ни шанс срещу Калсид и Джамаилия. Други съюзници нямаме.

Мрачна тишина последва думите й.

— Може би драцената ще ни помогне. — Пискливият тенор на Силдин беше стряскащ.

Всички очи се обърнаха към сина й, който седеше изключително изправен на стола си. Очите му бяха широко отворени, но не гледаха към никого.

— Драцената може да ни предпази от Джамаилия и Калсид.

Настъпи смутена тишина. Най-накрая Рейн проговори с натежал от чувства глас:

— Драцената не я е грижа за нас, Силдин. Тя ни го показа, когато остави Малта да загине. Забрави я. Или по-скоро я помни с презрение.

— Какви са тези приказки за някакъв дракон? — настоя Спарс Келтър.

Нария отбеляза нежно:

— Младият Силдин е преживял много в последно време.

Момчето стегна челюсти.

— Не се съмнявайте в мен. Не се съмнявайте в нея. Бях носен в ноктите й и гледах надолу към нашия свят. Знаете ли колко сме малки всъщност, колко са жалки дори най-големите ни сгради? Почувствах как бие сърцето й. Когато ме докосна, осъзнах, че може да има и нещо отвъд доброто и злото. Тя… е над всичко. — Той се взираше невиждащо. — В сънищата ми летя с нея.

Тишина последва думите му. Възрастните размениха погледи, някои развеселени, някои изпълнени със съжаление, някои раздразнени от подобно прекъсване на делата им. Кефрия почувства жегване, че се отнасяха така към сина й. Не беше ли преживял достатъчно?

— Драконът е истински — заяви тя. — Всички го видяхме. И съм съгласна със Силдин. Той може да промени всичко. — Думите й ги шокираха, но си заслужаваше заради погледа, който й отправи Силдин. Не можеше да си спомни кога за последно синът й я бе гледал с така искрящи очи.

— Не се съмнявам, че драконът е истински — бързо се намеси Спарс. — Самият аз видях няколко преди няколко години, когато плавах далеч на север. Те прелетяха над нас, блестящи като бижута на слънцето. Бъкип ги събра срещу чуждоземците.

— Пак старата песен — промърмори някой и Спарс се намръщи към него.

— Този дракон е последният от вида си. Тя се излюпи в разпадащите се руини на Стария град точно преди блатото да ни залее — оповести Рейн. — Но тя не е наш съюзник. Тя е вероломно и егоистично създание.

Кефрия огледа кръга от лица. Неверието пламтеше ярко. С поруменяло лице, Еке Келтър предложи:

— Може би трябва да се върнем на темата за Новите Търговци.

Баща й плесна по масата с разтворена длан.

— Не. Сега разбирам, че трябва да чуя цялата история за случилото се в Дъждовните земи. Твърде дълго ни държаха в неведение относно случващото се нагоре по тази река. Нека това бъде първият знак на откритост от страна на бингтаунските Търговци към новите им съюзници. Искам подробно описание на тази драконова история и това как са загинали Малта Вестрит и сатрапът.

Настъпи тягостна тишина. Единствено извръщането на забулените глави издаваше, че Рейн и майка му се съветваха. Всички други Търговци на масата запазиха мълчанието на предците си. Кефрия знаеше, че това е грешка. Но не можеше да го промени. Дъждовните земи трябваше да решат дали да се разкрият, или да останат скрити. Рейн се облегна назад. Скръсти ръце пред гърдите си.

— Добре тогава — тежко заяви Спарс Келтър. Постави широките си, почервенели от работа ръце на масата и избута стола си, за да стане.

Силдин погледна към Кефрия, стисна я кратко за ръката и ненадейно се изправи до стола си. Това не го направи много по-висок, но изражението на лицето му настояваше за признание.

— Всичко започна — изписка детският глас на Силдин, — когато казах на Малта, че знам таен вход към Стария град.

Всички погледи се извърнаха към момчето. То срещна удивения поглед на Спарс Келтър.

— Историята е моя, колкото и на всеки друг. Бингтаунските и Дъждовните Търговци са роднини. А и аз бях там. — С погледа, който хвърли на Рейн, той му се опълчваше. — Тя е толкова мой дракон, колко и твой. Ти може и да си й обърнал гръб, но аз не съм. Тя спаси живота ни. — Той си пое дъх. — Време е да споделим тайните си, за да можем всички да оцелеем. — Погледът на момчето обходи събраните около масата.

С внезапно движение Рейн отметна воала си. Свали и качулката, като разтърси свободно тъмната си къдрава коса. Погледна с блестящите си медни очи всяко лице на масата, като ги предизвикваше да се взрат в люспите, които очертаваха устните и веждите му, както и изпъкналата нацепена кожа, очертаваща челото му. Когато очите му достигнаха Силдин, в тях се четеше уважение.

— Започна много преди спомена на младия ми родственик — каза тихо. — Предполагам, че съм бил някъде на половината на годините на Силдин, когато баща ми за първи път ме заведе в стаята на драцената, дълбоко под земята.