Робин Хоб
Съдбовният кораб (26)

Глава двадесет и четвърта
Търговка на семейство Вестрит

Огън, накладен с дърво от плажа, гореше в огнището и почти стопляше опустялата стая. Щеше да отнеме време да прогони зимния студ от голямата къща. Беше стояла необитавана със седмици. Удивително беше колко бързо студът и немарата променяха една къща.

Къщната работа беше успокояваща. В чистенето и реставрирането на стая човек можеше да установи контрол. Можеше дори да се преструва, за кратко, че и животът може да бъде изчистен по същия начин. Кефрия се изправи бавно и пусна парцала си обратно в кофата. Така. Огледа спалнята си, докато разтриваше наболяващата я ръка. Стените бяха изтрити с билкова вода, а подът беше изтъркан. Влажната прах и миризмата на мухъл вече ги нямаше… Както и всякаква следа от предишния й живот тук. След като се бе върнала в дома си, беше установила, че леглото, което бе споделяла с Кайл, сандъците им с дрехи и гардеробът й бяха изчезнали. Пердетата и завесите липсваха или бяха разкъсани на парцали. Тя бе затворила вратата и бе отложила притеснението си относно стаята, докато главните помещения на къщата не бяха годни за живеене. Тогава бе дошла тук, сама, за да се залови с нея. Нямаше представа как ще я обзаведе наново. Съзнанието й беше заето от други, по-важни съображения, докато вършеше монотонната, черна работа по търкането.

Седна на пода пред огъня и се огледа наоколо из стаята. Празна, чиста и леко хладна. Като живота й. Облегна се на измазания камък, който ограждаше огнището. Запълването и възстановяването на стаята и живота й изведнъж й се сториха като загуба на време. Може би беше по-добре да ги остави както си бяха в момента. Подредени. Прости.

Майка й подаде глава в стаята й.

— Ето те къде си! — възкликна Роника. — Знаеш ли какво прави Силдин?

— Събира си багажа — отвърна Кефрия. — Няма да му отнеме много време. Няма много багаж.

Роника се намръщи.

— Пускаш го да тръгне? Просто така?

— Той иска да го направи — отвърна простичко тя. — А и Яни Купрус каза, че ще бъде добре дошъл и че може да остане със семейството й.

— А защо да не остане със собственото си семейство? — язвително попита Роника.

Кефрия подбели изморено очи към майка си.

— Говори ли с него? Аз говорих. Сигурна съм, че си чула същите неща. Сега в него има повече от Дъждовните земи, отколкото от Бингтаун, и се променя все повече с всеки изминал ден. Трябва да отиде в Трехог. Сърцето му го зове да помогне на драцената в мисията й да спаси змиите.

Роника влезе в стаята, като повдигна полите си от все още мокрия под. Беше стар рефлекс. Износената й рокля не заслужаваше такава грижа.

— Кефрия, той е още дете. Твърде млад е, за да взема подобни решения за себе си.

— Майко, недей. Пускам го да иде. Беше достатъчно трудно да стигна до това решение и без да го подлагаш на съмнение — меко отвърна Кефрия.

— Защото мислиш, че е най-доброто за него? — попита невярващо Роника.

— Защото нямам какво по-добро да му предложа. — Кефрия се изправи с изморена въздишка. — Какво е останало в Бингтаун, което да го задържи тук? — Тя огледа празната стая. — Да слезем долу в кухнята — предложи тя. — Там е по-топло.

— Но не е толкова уединено — контрира майка й. — Еке е там, почиства днешния улов. Риба за вечеря.

— Каква изненада — каза престорено Кефрия. Беше доволна от смяната на темата.

— Еднообразно, но много по-добре, отколкото да нямаме нищо за вечеря — възрази Роника, после поклати глава. — Предпочитам да говорим тук. Колкото и голяма да е къщата, все още се чувствам притисната при мисълта, че я споделяме с чужди хора. Никога не съм си мислила, че ще дойде ден, когато ще се налага да приютяваме пансионери заради храната, която споделят с нас.

— Сигурна съм, че и те се чувстват също толкова неудобно — каза Кефрия. — Бингтаунският Съвет трябва да действа бързо с начисляването на земя на семействата от Трите кораба. Еке и Спарс ще започнат да строят от утре, ако им бъде дадена земя, която да нарекат своя.

— Проблемът продължават да бъдат Новите Търговци — отвърна Роника, като клатеше глава. — Забавят всякакво излекуване. Без робски труд те по никакъв начин не могат да обработват толкова големи площи земя, но продължават да настояват за тях.

— Мисля, че просто се опитват да го превърнат в отправна точка за размяната им — разсъдливо отвърна Кефрия. — Никой друг не признава правата им. Съветничка Серила им показа, че бингтаунската Харта забранява подобни дарения, каквито им е направил сатрап Косго. Сега те надават глас, че Джамаилия трябва да им плати за земята, която са изгубили, но тъй като даренията са вписани като „подаръци“, съветничка Серила казва, че не им се дължи нищо. Девуше си изпусна нервите, когато се опитаха да оспорят; той им закрещя, че ако си мислят, че Джамаилия им дължи пари, трябва да се върнат там и там да спорят. Въпреки това на всяка среща на събранието те продължават да се оплакват и да настояват.

— Скоро ще трябва да се осъзнаят. Накрая ще дойде пролетта. Без роби не могат да орат и садят. В голямата си част, земята, която взеха, вече е негодна за насаждения. Сега откриват онова, което им казвахме през цялото време. Земята около Бингтаун не може да бъде обработвана, както в Джамаилия или Калсид. За година-две става, но веднъж щом разчупиш пръстения слой с плугове, с всяка изминала година става само все по-мочурлива. Не можеш да отгледаш зърно в блато.

Роника кимна в съгласие.

— Някои от Новите Търговци го разбират. Чух да се говори, че много от тях възнамеряват да се върнат в Джамаилия, щом стане по-безопасно за пътуване. Мисля, че така за тях ще е най-добре. Те в действителност никога не обвързаха сърцата си с Бингтаун. Домовете им, титлите и наследствените им земи, жените и законните им деца са все в Джамаилия. Богатството ги подмами да дойдат тук. Сега, след като установиха, че няма да го намерят при нас, ще се върнат у дома. Мисля, че продължават да настояват за правата си единствено заради надеждата да имат какво да продадат, преди да потеглят.

— И да оставят на нас да се оправяме с бъркотията — кисело отбеляза Кефрия. — Изпитвам съжаление към любовниците и копелетата им. Те вероятно ще трябва да останат в Бингтаун. Или да отидат на север. Чух, че някои от Татуираните говорят да вземат кораб до Шестте херцогства. Това е сурова земя, почти варварска, но те смятат, че там ще могат да започнат наново, без да се налага да подписват споразумения. Смятат, че да станат Дъждовни Търговци според условията на Яни ще бъде твърде ограничаващо.

— След като всички, които изберат да си тръгнат, го направят, останалите ще бъдат по-близо до духа на първите бингтаунски Търговци — каза Роника. Отиде до голия прозорец и погледна в нощта навън. — Ще съм доволна веднъж щом всичко се нареди. Когато тези, които останат тук, са онези, които изберат да бъдат част от Бингтаун, тогава мисля, че ще се възстановим. Но това може да отнеме време. Не е безопасно да се пътува, било на север или на юг. — Тогава тя наклони глава. — Изглеждаш доста добре запозната със слуховете и новините в Бингтаун.

Кефрия го прие като негласен, но заслужен упрек. Някога интересите й се бяха въртели единствено около собствените й дом и деца.

— Клюкарстването по време на срещите на Съвета е безкрайно. Сега съм навън повече от преди. Вкъщи има по-малко неща, които да заемат времето ми. Освен това двете с Еке си говорим, когато готвим вечерята. Явно само тогава се чувства добре в компанията ми. — Кефрия замълча за момент. Гласът й беше озадачен. — Знаеше ли, че тя харесва Граг Тенира? — попита тя. — Изглежда, мисли, че той също се интересува от нея. Не знаех какво да отвърна на това.

Майка й се усмихна почти снизходително.

— Ако Граг се интересува от нея, желая им всичко най-хубаво. Той е добър мъж и заслужава добър партньор. Еке може да бъде такава за него. Тя е твърда личност, пряма, но добросърдечна и е добре запозната с морето и с онези, които плават. Граг може да попадне и на нещо по-лошо от Еке Келтър.

— Аз лично се надявах да се справи по-добре. — Кефрия заръчка в огъня. — Надявах се, че Алтея ще се върне вкъщи, ще се осъзнае и ще се омъжи за него.

Лицето на Роника помръкна.

— На този етап единственото ми желание за Алтея е наистина да се върне у дома. — Тя се приближи до огъня, а после ненадейно седна на каменната плоча на огнището. — Това е молитвата ми за всички тях. Приберете се у дома, както можете. Просто се приберете.

В стаята настъпи продължителна тишина. Тогава Кефрия попита с нисък глас:

— Дори Кайл ли, майко? Надяваш ли се той да се завърне у дома?

Роника леко извъртя глава и срещна погледа на дъщеря си замислено. После каза с прочувствен глас:

— Ако това е, на което се надяваш, тогава аз също се надявам за теб.

Кефрия затвори очи за момент. Заговори от уединението на тази тъмнина:

— Но мислиш, че трябва да се обявя за морска вдовица, да го оплача и да продължа.

— Би могла, ако поискаш — каза равно Роника. — Няма го вече достатъчно дълго. Никой няма да те вини за това.

Кефрия се забори с надигащата се мъка, която заплашваше да я погълне. Не смееше да й се отдаде, защото иначе щеше да полудее.

— Не зная на какво се надявам, майко. Просто ми се иска да знаех нещо. Живи ли са, мъртви ли са, който и да е от тях? Ще бъде почти облекчение да разбера, че Кайл е мъртъв. Тогава мога да тъжа за добрите неща, които споделяхме, и да загърбя лошите. Ако се върне у дома… тогава не знам. Изпитвам твърде много.

— Когато се омъжих за него, го направих, защото беше така внушителен. Бях толкова сигурна, че ще се грижи за мен. Бях виждала колко тежко трябваше да се трудиш, докато татко пътуваше. Не исках такъв живот за себе си. — Погледна към майка си и поклати глава. — Съжалявам, ако това наранява чувствата ти.

— Не ги наранява — кратко рече Роника, но Кефрия знаеше, че лъже.

— Но когато татко почина и всичко се промени, някак, въпреки всичко, установих, че живея твоя живот. — Кефрия се усмихна тъжно. — Толкова много детайли, толкова много задачи за вършене, докато не почувствах, че не ми остава никакво време за себе си. Странното е, че сега, след като поех юздите, не мисля, че мога отново да ги оставя. Дори ако утре Кайл се появи на вратата и каже „Не се притеснявай, скъпа, аз ще се погрижа за всичко“, не мисля, че бих могла да му позволя. Защото сега вече знам твърде много.

Тя поклати глава.

— Едно от нещата, които знам сега, е, че съм по-добра в тези неща, отколкото той би бил. Започнах да го осъзнавам, когато ми се наложи сама да се занимавам с кредиторите ни. Видях защо е трябвало да организираш всичко така, както го беше направила, за мен имаше логика. Но също така знаех, че на Кайл няма да му хареса да измъкне семейството от това малко по малко. И… — Тя извърна очи към майка си. — Чуваш ли ме каква съм станала? Не искам да нося това бреме. Но не мога и да понеса да го предам на някой друг. Защото, въпреки всичката работа, ми харесва да контролирам собствения си живот.

— С правилния мъж ще можеш да поделяш този контрол — заяви Роника.

Кефрия усети, че усмивката й се изкривява.

— Но Кайл не е правилният мъж за това. Вече и двете го знаем. — Тя вдиша дълбоко. — Ако сега се върне, няма да му позволя да вземе семейния глас в Съвета на Търговците. Защото аз знам повече за Бингтаун и мога да гласувам по-разумно. Но на Кайл това няма да му се понрави. Мисля, че дори само то ще е достатъчно, за да го прогони.

— На Кайл няма да му се понрави, че е трябвало да управляваш собствения си глас? Че е трябвало да си способна да се погрижиш за себе си, докато него го е нямало?

Кефрия изчака, преди да отговори. Принуди истината да излезе наяве.

— Щеше да му е неприятно, че съм добра в това, майко. Но е така. И ми харесва да съм добра в него. Това е една от причините, поради които чувствам, че трябва да оставя Силдин да замине. Защото, с малкото си години, той ми показа, че е по-способен да се грижи за себе си, отколкото аз. Бих могла да го задържа до себе си, в безопасност. Но ще бъде твърде много както Кайл държеше мен у дома.

Леко почукване на вратата стресна и двете. Иззад ъгъла надникна Рейч.

— Яни Купрус дойде. Казва, че е дошла за Силдин.

От размириците насам Рейч се беше променила в дребни отношения. Все още живееше с тях и поемаше задълженията на домашна прислужница. Но също така говореше открито относно къде се надява да получи парче земя и какъв тип къща ще построи, когато се достигнеше до финално споразумение. Сега, когато казваше, че Яни е дошла за Силдин, неодобрението в гласа й беше по-видно, отколкото щеше да е преди месеци. Кефрия не се засегна. Жената се бе грижила за децата й и междувременно се бе привързала истински към тях. Рейч беше преливала от щастие при завръщането на Силдин от Дъждовните земи и негодуваше, че трябва отново да го пусне.

— Сега ще сляза — незабавно отвърна Кефрия. — Ти също трябва да дойдеш, ако искаш да си вземеш довиждане.

 

 

Яни изучаваше стаята, докато нервно чакаше Кефрия. Беше се променила от щастливите дни, в които Рейн беше тук, за да ухажва Малта. Стаята беше чиста, но мебелировката очевидно беше разграбена от къщата. Имаше столове за сядане и леко клатеща се маса, но нямаше книги, гоблени, килими или пък от малките домашни щрихи, които даваха завършен вид на една стая. Сърцето й кървеше за семейство Вестрит. Техният дом им беше отнет; бяха останали единствено стените.

Вярно, тя самата беше видяла срутването на погребания град, който беше източник на богатството на Дъждовните земи и — непряко, на Бингтаун. Трехог го очакваха тежки времена. Но нейният дом бе оцелял след злополучието. Тя имаше ресурси, на които да разчита. Картините, везаните й ленени платна, бижутата, гардеробът с дрехите й я очакваха на сигурно у дома. Не беше оставена в почти бедстващо състояние като Вестрит. Това я караше да се чувства още по-егоистично, че бе дошла да отведе и последната частица истинско богатство на семейството. Тази вечер последният им син щеше да тръгне с нея. Не го бяха облекли в думи помежду си, но истината беше ясно изписана по люспестото лице на Силдин. Той вече беше Дъждовник. Не беше дело на Яни — тя никога не би искала да открадне син, камо ли последния от рода. Това, че мисълта да отведе момчето със себе си й допадаше, не й помагаше да се чувства по-малко егоистично. Още едно дете за домочадието й беше съкровище отвъд всяка мяра. Щеше й се да не й се налагаше да го печели за сметка на загуба от страна на приятелите й.

Шепотът на сандалите им оповести приближаването им. Първо Кефрия, после Роника и накрая Рейч влязоха в стаята. Силдин не беше с тях. Всичко беше наред. Яни предпочиташе да отправи предложението си към Кефрия, преди да й се наложи да се сбогува със сина си. Така нямаше да прилича толкова на размяна. Докато си разменяше приветствия с тях, забеляза, че ръката на Роника изглежда по-крехка в нейната и че Кефрия беше по-мрачна и резервирана. Е, това беше разбираемо.

— Би ли желала чаша чай? — попита Кефрия с учтивостта на едно отминало време. После се обърна към Рейч с нервен смях: — Стига, разбира се, да имаме някакъв чай или нещо подобно на него?

Прислужницата се усмихна.

— Сигурна съм, че ще намеря някакви листа, с които да направя чай.

— Бих се радвала на нещо топло, каквото и да е то — отвърна Яни. — Студът навън хапе чак до мозъка на костите. Защо трябва да ни сполетява толкова сурова зима в най-тежкия ни период?

Известно време споделяха съжаленията си относно това. Тогава, докато Рейч тъкмо се връщаше с чая, Роника ги спаси от безполезни любезности.

— Нека спрем да бъдем толкова нервни сякаш не знаем защо Яни е тук. Дошла е да отведе Силдин в Дъждовните земи, когато тази нощ Кендри отплава. Знам, че Кефрия се е съгласила с това и че такова е желанието на Силдин. Но…

— Иска ми се да не се чувствахте така — услужливо каза Яни. — Сякаш го губите, имам предвид. Сега той идва с мен, за известно време, защото искрено вярва, че има дълг да ни помогне в подготвителната ни работа. Несъмнено, Дъждовните земи са го белязали като свой. Но това не означава, че той вече не е Вестрит. Надявам се в идните дни да настъпи време, когато Дъждовните земи и Бингтаун ще могат да общуват свободно.

Това предизвика съвсем лека реакция.

— Силдин не е единствената причина, поради която съм тук — добави рязко тя. — Нося и две предложения. Едното е от Съвета на Дъждовните земи, другото е от мен.

Преди да успее да продължи, Силдин отвори вратата.

— Готов съм — обяви той с неприкрито доволство. Влезе в стаята, като мъкнеше със себе си издута платнена торба, и огледа събралите се жени. — Защо всички сте толкова тихи? — настоятелно попита той. Светлината от огъня танцуваше по люспестите му скули.

Никой не отговори.

Яни се намести в стола си и прие чашката с чая, който Рейч й бе сипала. Тя сръбна от него, като използва момента да събере мислите си. Напомняше на мента с остър, характерен вкус.

— Всъщност е доста приятно на вкус — искрено ги поздрави тя и остави обратно чашката. Очите й обходиха очакващите им изражения. Кефрия държеше чая си, но не беше отпила от него. Роника дори не беше вдигнала своята чашка. Яни внезапно осъзна какво липсва. Прочисти гърло.

— Аз, Яни Купрус от Дъждовния Търговски род Купрус, приемам гостоприемството на дома и трапезата ви. Паметта ми е съхранила всички древни разбирания между Дъждовните земи и Бингтаун. — Докато изричаше старите, официални слова, бе изненадана да почувства насъбиращите се в очите й сълзи. Да. Така беше правилно. Видя ответното усещане и по лицата на бингтаунските жени.

Сякаш го бяха репетирали, Роника и Кефрия заговориха заедно:

— Ние, Роника и Кефрия Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит, те приветстваме на трапезата и в дома си. Паметта ни е съхранила всички древни разбирания между Бингтаун и Дъждовните земи.

Кефрия изненада всички, като продължи сама:

— Както и споразумението ни, касаещо живия кораб Вивачия, резултат от усилията и на двата рода, и надеждата, че семействата ни ще се обединят чрез брака на Малта Вестрит и Рейн Купрус. — Тя вдиша дълбоко. Гласът й трепереше едва забележимо. — В знак на връзката между семействата ни, ти предлагам най-малкия си син, Силдин Вестрит, да бъде отгледан в рода Купрус от Дъждовните земи. В замяна ви възлагам да го научите добре на обичаите на нашия народ.

Да. Така беше правилно. Нека всичко бъде формализирано. Изведнъж Силдин застана по-изправено. Той остави торбата си и се приближи, взе ръката на майка си и погледна нагоре към нея.

— Трябва ли аз да кажа нещо? — попита сериозно.

Яни протегна ръка.

— Аз, Яни Купрус от Дъждовния Търговски род Купрус, приемам Силдин Вестрит да бъде отгледан в нашето семейство и да го науча на обичаите на народа ни. Ще бъде обичан като наше собствено дете. Стига такова да е желанието му.

Силдин не пусна ръката на майка си. Колко мъдро беше вече момчето! Вместо това положи свободната си ръка в тази на Яни. Прочисти гърло.

— Аз, Силдин Вестрит от рода Вестрит, наистина желая да бъда отгледан в рода Купрус от Дъждовните земи. — Погледна към майка си и добави: — Ще положа всички усилия да науча всичко, което ми бъде предадено.

— Ето. Това е приключено — допълни той.

— Това е приключено — меко се съгласи майка му. Яни погледна надолу към малката, груба ръка, която държеше. Вече бяха започнали да се появяват люспи около ноктите. Щеше бързо да се промени. Наистина беше най-добре да отиде в Дъждовните земи, където подобни неща бяха приети. За момент се зачуди какво щеше да помисли за него малката й дъщеря Кис. Той беше едва няколко години по-голям от нея. Подобен брак не би бил немислим. Тогава избута настрана егоистичната мисъл. Повдигна поглед, за да срещне пустия взор на Кефрия.

— Ако желаеш, ти също можеш да дойдеш. Както и ти, Роника. Това е моето предложение към вас. Елате нагоре по реката в Трехог. Не ви обещавам, че времената там са по-леки, но ще бъдете добре дошли в дома ми. Знам, че очаквате новини за Малта, аз също чакам завръщането на драцената. Можем да чакаме заедно.

Кефрия бавно поклати глава.

— Прекарах твърде голяма част от живота си в чакане, Яни. Повече няма да го правя. Бингтаунският Съвет трябва да бъде подтикнат към действие и аз съм една от тези, които трябва да го подтикне. Не мога да чакам „те“ да потушат размириците в Бингтаун. Трябва да настоявам, ежедневно, всички оплаквания да бъдат взети предвид. — Тя погледна към сина си. — Съжалявам, Силдин.

Той я погледна озадачено.

— Съжаляваш, че ще направиш онова, което трябва да направиш? Майко, аз следвам именно твоя пример. Отивам в Трехог поради същата причина. — Успя да й се усмихне. — Ти ме пускаш да отида. И аз те пускам. Защото сме Търговци.

Изведнъж лицето на Кефрия се отпусна сякаш от душата й беше заличен непростим грях. Тя въздъхна дълбоко.

— Благодаря, Силдин.

— Аз също трябва да остана — каза Роника в настъпилата тишина. — Докато Кефрия е Търговката на семейство Вестрит, аз трябва да се погрижа за другите ни интереси. Не само домът ни беше нападнат и опустошен. Имаме и други притежания, също толкова обезпокояващи. Ако искаме да не изгубим всички тях, тогава трябва да действам сега, да наема работници, които ще се трудят за част от новогодишната реколта. Пролетта ще дойде отново. Лозята и овощните градини ще разстелят нови листа. Въпреки всичките ни останали проблеми, тези неща трябва да се предвидят.

Яни поклати глава с лека усмивка.

— Така и очаквах да отговорите. Дъждовният Съвет ми каза, че ще отвърнете така, когато им изложих плановете си.

Кефрия се намръщи.

— Защо Дъждовният Съвет би се интересувал как ще отговорим?

Яни щеше да запази за себе си факта, че Съветът беше също толкова нервен, колкото и тя, да предяви претенции спрямо Силдин Вестрит. Вместо това им каза останалата част от истината.

— Те силно желаеха да се възползват от услугите ти, Кефрия Вестрит. Но за да бъдеш ефективна, трябваше да останеш тук, в Бингтаун.

— Услугите ми? — Кефрия очевидно беше изумена. — Какви услуги бих могла да върша за тях?

— Може би си забравила или си пропъдила мисълта за последния път, когато говори пред Съвета на Дъждовните земи. Те не са. Беше доста внушителна с предложението си да рискуваш себе си в служба на Търговците. Така се случи, че ситуацията се промени твърде бързо и саможертвата ти не беше необходима. Но фактът, че беше готова да го предложиш, както и ясният ти поглед върху ситуацията, оставиха дълбоко впечатление у Съвета. С всички промени, които се носят във въздуха, Съветът на Дъждовните земи има нужда от официален глас в Бингтаун. Щом Търговци като Полс, Кевин и Лорек се съгласиха единодушно, че ти си най-добрият избор да ни представяш, трябва да знаеш, че си оставила изключително благоприятно впечатление.

По страните на Кефрия изби лека руменина.

— Но Дъждовните Търговци винаги са били свободни да говорят в бингтаунския Съвет, както всеки бингтаунски Търговец може да отстоява правото си да говори в Дъждовните земи. Не се нуждаете от мен за представител.

— Не сме съгласни. Промените бързо се спускат над нас, обществата ни ще имат нужда да си взаимодействат още по-тясно отпреди. Вестоносните птици са бързи до определена степен. Трафикът на живите кораби по Дъждовната река намаля в тези опасни времена, тъй като всичките ни кораби обхождат за калсидски съдове, но и все пак сега повече от всякога се нуждаем от глас, който да симпатизира на нещата, касаещи Дъждовните земи, тук, в Бингтаун. Според нас ти си идеалният избор. Семейството ти вече е силно обвързано с Дъждовните земи. Макар че ще искаме да търсиш съвета ни, когато можеш, също така ще ти се доверим да говориш, когато е необходим незабавен възглас.

— Но защо някой от вашите не дойде в Бингтаун? — поколеба се Кефрия.

— Защото, както двете с майка ти ми обърнахте внимание, в това размирно време трябва да останат близо до домовете си. Още повече че, в много отношения, ти вече си една от нас.

— Ще бъде чудесно, майко — внезапно се намеси Силдин. — Защото и драцената ще има нужда да говориш от нейно име. Ти можеш да помогнеш на Бингтаун да види нуждата от подпомагането й отвъд всякакво „споразумение“ което сме подписали.

Яни го погледна изненадано. Дори в добре осветената стая можеше да види как очите на Силдин буквално светят от ентусиазъм.

— Но, Силдин, може да има случаи, в които интересите на драцената да се отличават от тези на Дъждовните земи или на Бингтаун — нежно го предупреди тя.

— О, не — увери я той. — Зная, че ви е трудно да повярвате, че знам тези неща, но това, което знам, стига отвъд личността ми, назад до други времена. Сънувах града, за който говореше Тинтаглия, и той е по-великолепен, отколкото някой може да си представи. Сравнен с Касарик, Френгог беше скромен.

— Касарик? Френгог? — попита объркано Яни.

— Френгог е Древното име на града, погребан под Трехог. Касарик е градът, който ще изкопаете за Тинтаглия. Там ще намерите зали, построени според драконовите представи за величественост. В Звездната стая ще откриете под, направен от онова, което наричате огнени кристали в отражение на нощното небе в пролетна вечер. Има лабиринт с кристални стени, настроени да наподобяват сънищата на онези, които дръзнат да влязат в него — да ходиш из оплетените му пътища означава да се изправиш срещу собствената си душа. Дъгата на Времето — така го наричаха помежду си, тъй като всеки, успял да достигне края му, изглежда, го е правил по различен път. В него са погребани чудеса, които могат отново да бъдат извадени на светло… — Гласът на Силдин стихна в захлас. Той стоеше мълчаливо и дишаше тежко, очите му се взираха в нещо далечно. Възрастните размениха погледи над главата му. Тогава той ненадейно заговори отново: — Богатството, което драконите ще донесат на всички ни, ще надхвърля обикновената монета. Ще бъде повторно събуждане на света. Човечеството е станало самотна раса, опасно арогантна в самотата си. Завръщането на драконите ще възстанови равновесието между интелекта и амбициите ни. — Изведнъж се засмя с пълно гърло. — Не че те са перфектни създания, о, не. Това е значението ни едни за други. Всяка раса показва на другата огледален образ на самонадеяност и суета. Чрез съзирането на прибързаното заемане на контролна позиция и надмощие в света от друго същество, ще осъзнаем колко нелепи са собствените ни претенции.

След думите му настъпи тишина. Мислите, които бе подхвърлил така небрежно, ехтяха из ума на Яни. Гласът му, думите му не притежаваха интонацията или словесните възможности на едно дете. Беше ли това дело на драцената? Какво бяха отприщили в света?

— В момента имаш съмнения — отвърна Силдин на безмълвните й колебания. — Но ще видиш. Добруването на драцената е в най-добрия интерес и на Дъждовните земи.

— Е — най-накрая отговори Яни. — По този въпрос вероятно ще трябва да се доверим на преценката на майка ти, тъй като тя ни представлява.

— Тежка отговорност — потръпна Кефрия.

— Това ни е добре известно — гладко отвърна Яни. — Подобна задача не бива да се приема без отплата. — Тя се поколеба. — В началото ще ни е трудно да ти плащаме в монети. Боя се, че докато търговията с външния свят не се възстанови, ще трябва да се върнем към обмена. — Огледа стаята. — Домашни вещи имаме в изобилие. Мислиш ли, че бихме могли да изработим подходяща размяна?

Искрица надежда проблесна в очите на Роника.

— Сигурна съм, че ще можем — отвърна почти незабавно Кефрия. После добави с печален смях: — Не мога да се сетя за домашни потреби, от които да нямаме нужда.

Яни се усмихна, доволна от себе си. Беше се страхувала, че твърде много ще изглежда сякаш купува Силдин от семейството му. В действителност смяташе, че е сключила най-добрата от всички сделки, където всяка Търговка чувстваше, че е спечелила най-доброто от спогодбата.

— Да направим списък с най-необходимото — предложи тя. Постави ръка на рамото на Силдин, като се постара да не изглежда твърде собственически. — Щом стигнем в Трехог, Силдин може да ми помогне да подберем онова, което мисли, че ще е най-подходящо за вас.