Робин Хоб
Съдбовният кораб (40)

Глава тридесет и осма
Град Джамаилия

Покоите й бяха отвъд всичко, което Малта си беше представяла. Независимо накъде извърнеше очи, виждаше разкош. Горските стенописи преливаха в бледосин таван с птици и пеперуди в полет. Дебелите килими под краката й бяха зелени като мъх, а непрестанно течащата вода, от която се надигаше пара, бълбукаше в огромна вана, обрамчена с мраморни водни птици и прикрита от стена саксийни тръстика и папур. И това беше само стаята за преобличане.

Огледалото до тоалетната й масичка беше по-голямо от нея. Нямаше представа какво съдържат половината от малките шишенца с козметика и мазила. Не й се и налагаше. Това беше работа на трите прислужници, които умело ги втриваха в кожата й.

— Ако на милейди й е угодно, дали би повдигнала веждите си, за да мога да подчертая очите й по-добре? — благо се поинтересува една от тях.

Малта вдигна ръка.

— Добре са както са, Елиз. И трите се справихте чудесно. — Никога не си беше помисляла, че ще й омръзне да се суетят около нея, но беше готова за малко време насаме. Усмихна се на жените около себе си в огледалото. Елиз беше обръснала един участък от собствената си тъмна коса. Там, украсен с червено стъкло, почиваше гребен, имитиращ белега на Малта. Другите две млади жени бяха изскубали веждите си и ги бяха заменили с искряща козметика, направена от люспест седеф и оцветител. Едната беше избрала червен цвят в чест на Малта. Веждите на другата проблясваха в синьо. Малта се зачуди дали това не беше опит да поласкаят Рейн.

Още един поглед в огледалото я увери, че никакви козметични опити не могат да ги накарат да изглеждат така екзотично като нея. Малта се усмихна на себе си, наслаждавайки се как светлината се движеше по люспите й. Тя завъртя бавно глава от едната на другата страна.

— Чудесно — повтори. — Всички сте свободни.

— Но, милейди, чорапите и пантофките ви…

— Сама ще си ги обуя. Вървете. Или искате да повярвам, че няма млади мъже, които тази вечер нетърпеливо се надяват да бъдете освободени няколко мига по-рано?

Усмивките, срещнали нейната в огледалото, й показаха, че беше отгатнала правилно. Голям бал като този създаваше въодушевление сред всички нива на сатрапския палат. В не по-малко от четири отделни бални зали щеше да има танци — за всяко ниво на аристокрацията, и Малта знаеше, че вълнението и блясъкът щяха да разпрострат празненството и в залата на прислугата. Това, че беше третото подобно празненство за по-малко от месец, не изглеждаше да помрачава ентусиазма на никого. Никой не искаше да пропусне шанса още веднъж да зърне печалната, деликатна красота на кралицата на Пиратските острови, камо ли да подмине възможността да види как двамата Древни танцуват заедно. Отскоро сдобили се с влияние съветници и благородници на Джамаилия щяха да се съберат за пореден път, за да ласкаят и възвеличават младия сатрап, който така храбро се беше отправил на приключение сред дивия свят, след което се беше върнал у дома с такива нови, възвишени съюзници. Тази вечер щеше да е последната им възможност за това. Утре тя и Рейн щяха да отплават на Вивачия с Уинтроу и кралица Ета. Утре най-накрая щяха да поемат към дома.

Малта нахлузи чорапите си, а после и малките атлазени пантофки. Докато завързваше втората, я погледна по-внимателно. Опита се да си спомни колко трагично беше било да няма нови пантофки за първия си бал. Изпита съчувствие към момичето, което беше била, макар че поклати глава заради невежеството й. Взе белите дантелени ръкавици от тоалетната си масичка. Те стигаха до лактите й и бяха така хитро замислени, че да позволяват на сияещата й в алено люспеста кожа да прозърта загатващо през дантелата. Предния ден една от прислужниците й й беше казала, че сега в базара продаваха ръкавици с проблясващи добавки, които да имитират ефекта.

Малта се погледна невярващо в огледалото. Всички, всички мислеха, че е красива. Роклята й беше смеска от бяло със скрити ивици от червен плат, които щяха да проблясват единствено когато Рейн я завъртеше на дансинга. Шивачката, която я беше ушила, й беше казала, че идеята й е дошла по време на сън с дракони. Тя постави ръце на тънката талия на роклята и се завъртя пред огледалото, като почти падна, докато се опитваше да извърти глава, за да зърне проблясъка на червеното. После, смеейки се на собствената си безразсъдност, напусна стаята.

Скоро след това почука два пъти на една врата и смело нахълта вътре.

— Ета? — попита тихо полумрака.

— Тук съм — отвърна кралицата на Пиратските острови.

Малта прекоси набързо тъмната стая и влезе в огромната съблекалня на Ета. Гардероби стояха отворени, по столовете и пода бяха пръснати рокли, а Ета седеше по долни дрехи пред огледалото.

— Къде са прислужниците ти? — предпазливо попита Малта. Уинтроу я беше предупредил за нрава на Ета. Самата Малта никога не беше виждала гнева й, само черните дълбини на мъката й.

— Отпратих ги — нехайно каза Ета. — Дрънкането им беше влудяващо. „Опитайте това ухание, нека прикрепим косата ви по този начин, зелено ли ще носите, синьо ли ще носите, о, милейди, не черното, не отново.“ Като много пискащи чайки, всички идващи да се хранят с трупа ми. Отпратих ги.

— Разбирам — меко каза Малта. Отвори се втора врата и неочаквано се появи Майка, носеща поднос. На него имаше чайник, от който се издигаше пара, и подходящи чашки. Беше чудесен сервиз, бял с цветчета, целите в синьо. Майка измърмори тих поздрав към Малта и остави подноса на тоалетната масичка. Бледосините й очи се задържаха привързано върху Ета. Говореше си сама, докато й наливаше чай — нежна върволица от думи, успокояваща като мъркането на котка. Ета като че слушаше, макар Малта да не можеше да намери смисъл в звуците. Тогава кралица Ета въздъхна, взе чашката и отпи. Въпреки положението на Майка в двора, тя беше отказала титла и собствени покои. Вместо това споделяше покоите на Ета и й помагаше при всяка възможност. Малта мислеше, че подобно постоянно внимание ще я докара до ярост, но изглежда, Ета извличаше от него утеха. Кралицата на Пиратските острови остави чашката си.

— Отново ще облека черната — каза, но сега в гласа й имаше единствено тъга; никакъв гняв или горчилка. С въздишка, тя се обърна обратно към огледалото. Малта откри черната рокля и отърси изчистените й линии. Ета я носеше, за да оплаче Кенит, както носеше и малката му миниатюра, завързана около китката й, като единствено бижу заедно с обиците, които й беше подарил. Явно не осъзнаваше, че трагичната непринуденост на облеклото и държанието й беше запленила драматичния интерес на всеки поет в Джамаилия.

Седеше пред огледалото, но гледаше надолу към ръцете си, докато Майка сресваше лъскавата й черна коса и я вдигаше и прикрепяше с фиби със скъпоценни камъни. Ета щеше да протестира срещу подобна украса от всеки друг, но докато го правеше, Майка тананикаше лека, успокояваща мелодийка. Когато приключи, тъмната коса на Ета беше нощно небе за двайсетина искрящи звезди. После Майка взе едно шише с благоухания и напръска шията и китките й.

— Лавандула — тихо каза Ета. Гласът й се пречупи. — Кенит винаги е харесвал това ухание. — Тя внезапно сведе глава в ръцете си. Майка хвърли поглед към Малта. Щом възрастната жена се отдръпна към отсрещната страна на стаята и се зае да окача наново дрехите, Малта смирено й помогна.

Когато вдигна глава, по лицето на Ета нямаше следи от сълзи. Изглеждаше изтощена, но все пак успя да се усмихне.

— Предполагам, че трябва да се облека — предаде се тя. — Предполагам, че тази вечер трябва отново да бъда кралицата.

— Уинтроу и Рейн ще ни чакат — съгласи се Малта.

— Понякога — довери Ета, докато Малта закопчаваше редицата дребни копченца нагоре по гърба й, — когато съм най-обезкуражена, ако отделя момент за себе си, кълна се, че мога да го чуя как ми говори. Казва ми да бъда силна в името на детето, което нося.

Майка изломоти кротко съгласие, докато донасяше чорапите и пантофките на Ета.

Ета продължи да говори тихо, почти унесено.

— Вечер, точно преди да заспя, често чувам гласа му. Той ми говори — любовни думи, поезия, добър съвет и насърчение. Кълна се, че това е единственото, което ми помага да не полудея. Чувствам, че някак най-добрата част от Кенит е все още с мен. Че винаги ще бъде с мен.

— Сигурна съм, че е — с лекота отвърна Малта. Наум се зачуди дали и тя беше толкова сляпа за недостатъците на Рейн. Образът на Кенит, който Ета си спомняше, не съвпадаше с този от спомените на Малта. Беше почувствала единствено тръпка на облекчение, когато беше видяла увития в платно труп на Кенит да напуска палубата на Вивачия, за да се плъзне под солената вода.

Ета се изправи. Черната коприна зашумоля около нея. Бременността още не й личеше, но всички знаеха за нея. Кралицата носеше наследника на крал Кенит. Никой не подлагаше на съмнение правото й да властва на негово място, както и никой не подлагаше на съмнение привидната младост на мъжа, който командваше флотата му. По пиратска традиция Уинтроу беше наследил позицията на Кенит чрез вот на капитаните му. Малта беше чула, че бил единодушен.

Уинтроу и Рейн ги чакаха в края на стълбището. Брат й губеше при сравнение с Дъждовника. Стегнато скроената му куртка не правеше нищо, за да прикрие слабото му телосложение. Строгото му облекло го караше да изглежда дори по-млад, отколкото беше, докато човек не забележеше очите му. Тогава напълно подхождаше на Ета. Както винаги, носеше черно като нея. Малта се зачуди дали наистина го правеше, за да оплаче пирата, или просто за да допълва Ета и да ги отличи като двойка.

В края на стълбището пиратската кралица спря за момент. Малта я наблюдаваше как си поема дъх сякаш се стягаше. После постави пръсти върху предложената от Уинтроу ръка и вирна брадичка. Докато тя се понасяше надалеч, опряла се на ръката на Уинтроу, Малта стисна устни и се смръщи.

— Нещо тревожи ли те? — попита Рейн. Той взе ръката й и сигурно я положи върху предмишницата си. Топлината на ръката му подсигури закопчалката й.

— Надявам се брат ми да стане по-висок — промърмори тя.

— Малта! — порица я той, но после се усмихна. Трябваше да вдигне поглед към него и тя обожаваше това. Джамаилската мода наистина много отиваше на Рейн. Тясноскроеното му индигово сако само подчертаваше широките му рамене. Бялото на маншетите и яката му контрастираше отлично със загорялата му кожа. Бели панталони и черни ботуши до коленете завършваха тоалета му. На ушите си носеше малки златни халки, всяка от които блестеше на фона на лъскавите черни къдрици на косата му. Тя се усмихна съчувствено към онзи, който го беше привел във вид тази вечер. Той нямаше особено търпение за лични прислужници. Извърна глава и светлината пробяга по люспите му, изтръгвайки от тях сини, светли акценти. Предвид колко тъмни бяха очите му, тя можеше да забележи скритото синьо в медните им дълбини.

— Е? — попита я. По лицето му се появи бледа руменина и тя осъзна, че дълго е стояла загледана в него.

Кимна в съгласие и двамата прекосиха заедно преддверието. Залата се разгърна около тях, високият й таван се поддържаше от мраморни колони. Те преминаха под една арка и влязоха в балната зала. В единия й край тихо свиреха музиканти — прелюдия към танците. В другия край, от издигнат трон, начело на тържеството стоеше сатрапът. Три от съветничките му седяха на столове, подредени пред подиума му. Един прислужник се грижеше за две кадилници от двете страни на сатрапа. Жълтият дим от билките го обгръщаше. Той се усмихна и любезно кимна на гостите си. Отделен подиум приютяваше леко по-скромно украсен трон за кралица Ета. Тя се изкачваше по стълбите сякаш я водеха към бесилка. Близо до нейния стол имаше друг, по-нисък, който очакваше Уинтроу.

Политически по-сложни бяха били разпорежданията с местата за нея и Рейн. Сатрап Косго неохотно се беше съгласил, че кралица Ета — като властващ монарх на отделно кралство, вероятно има позиция равна на неговата. Малта и Рейн обаче не бяха изявили кралски претенции за себе си. Малта непрестанно, но тихо изтъкваше, че Бингтаун е самостоятелен град държава, но не претендираше да е негов представител. Рейн също отказваше да признае, че Джамаилия има някаква власт над Дъждовните земи, но не беше техен посланик пред сатрапа. Те по-скоро представяха интересите на дракона Тинтаглия и вида й. Очевидно не бяха кралят и кралицата на драконите, нито благородници отдалеч и вследствие на това не им се полагаха тронове или каквато и да било въздигнатост. Това, че Косго ги беше поставил на повдигнати столове върху украсен с гирлянди подиум, се дължеше колкото на желанието да ги уважи, толкова и на жаждата му да покаже новите си, екзотични съюзници. Това глождеше повече Рейн, отколкото Малта. Нейният прагматизъм беше надвил неодобрението й спрямо показността. За нея нямаше значение защо сатрапът й отдаваше тази отличителност; интересуваше я единствено в съзнанието на всеки благородник, който ги видеше, да изразява въздигнатото им положение. Това можеше единствено да увеличи възможностите им за преговаряне.

Беше използвала пълния капацитет на това средство. След като монополът на сатрапа върху износа на Бингтаун беше преустановен, се бяха появили много занаятчии, нетърпеливи да установят нови връзки с градовете на Търговците. Настоящата мода, която благоприятстваше екзотичната им външност, дори беше мотивирала поток от запитвания за търгуване и възможности за заселване в Дъждовните земи. Рейн им беше отговорил консервативно, като им беше напомнил, че не може да говори от името на Съвета на Дъждовниците. Няколко предприемачи и търсачи на приключения бяха предложили да заплатят високи цени, за да си запазят място на борда на Вивачия по пътя й към дома. Уинтроу се беше справил с това, като беше изтъкнал, че Вивачия е флагманският кораб на Пиратските острови, а не на Дъждовните земи. Макар да осигуряваше превоз за връщането на Древните, Вивачия не беше на разположение за наемане. Той им предложи да потърсят други кораби, отправили се към Бингтаун.

След като змиите вече не представляваха опасност и калсидската заплаха беше намаляла значително, всички те предвиждаха засилен превоз на стоки и пътуване между градовете си. Малта беше прекарала един дълъг следобед прехвърляйки суми с лорд Фердио. Резултатът показваше и на двама им, че хазната на сатрапа всъщност щеше да спечели повече от това ново споразумение, отколкото от досегашната му задушаваща хватка върху Бингтаун. Увеличеният поток на кораби през Вътрешния проход, свободната търговия с Пиратските острови и повишеният брой плавателни джамаилски съдове, печелещи от търговията с Бингтаун и места отвъд, можеше да измъкне града от спускането му по спиралата на застоя. Това беше преди Фердио да започне да пресмята евентуалните печалби от свободното продаване на стоки от Южните острови на различните северни пазари. Бяха представили откритията си пред Косго, който известно време се беше усмихвал и кимал, преди да се отдаде на скуката.

Сатрап Косго се беше променил, помисли си Малта, докато приближаваха трона му, но не достатъчно, че да я впечатли с искреността си. Върнал се сред богатство и комфорт, жени и опиати, той отново беше възприел целия маниеризъм на хилавия младеж, когото беше срещнала за първи път в Търговската зала на Бингтаун. И въпреки това беше склонна да приеме думата на онези, които го познаваха от години, че преобразяването му беше истински забележително. Докато правеше реверанса си, а Рейн — поклона си, сатрапът склони сериозно глава в признание.

— И така. Това ще е последната ни вечер заедно, приятели мои.

— Осмеляваме се да се надяваме на противното — гладко отвърна Малта. — Несъмнено в идните дни ще се върнем към чудесата на град Джамаилия. Може би някой ден велеславният сатрап ще поеме на ново пътешествие към Бингтаун или Трехог.

— Ох, опазил ме Са! Но ако дългът ми го налага, ще го сторя. Нека не се казва, че сатрап Косго се бои от тежките условия на пътуването. — Той се приведе леко напред. Направи вял жест на раздразнение към прислужника и мъжът незабавно опресни тлеещата отвара в месинговите държачи. Пипалата на дима отново се застелиха гъсто. — И все пак вие сте решени да отплавате утре.

Рейн проговори:

— Решени? Велеславни сатрапе, по-скоро кажи задължени. Както добре знаеш, сватбените ни приготовления вече бяха отложени веднъж. Едва ли можем да разочароваме семействата си за пореден път.

— Не е нужно да остават разочаровани. Можете да се ожените утре, ако желаете, в личния ми храм на Са. Ще заповядам на сто жреци да водят церемонията и шествие ще ви понесе през улиците. Това мога да ви осигуря. Сега, ако пожелаете.

— Изключително любезно предложение, велеславни. Въпреки това се боя, че трябва да откажем. Търговските порядки изискват да бъдем венчани сред собствения ни народ, със собствените ни обичаи. Мъж с ученост, култура и пътешествия като вашите несъмнено разбира, че подобни традиции се нарушават единствено с голям риск за позицията на човек. От изключителна важност са и многото съобщения за Търговците в Бингтаун и Трехог, които ни възложихте. Те трябва да бъдат доставени без повече забавяне. Не сме забравили и вестоносните гълъби, които ни осигурихте, за да може комуникацията между градовете на Търговците, Пиратските острови и град Джамаилия да се подобри.

Малта прехапа вътрешната страна на бузата си, за да не се усмихне. Беше добре, че сатрапът не знаеше мнението на Уинтроу за „миризливите цапащи същества“, които неохотно беше приел на борда на Вивачия. Джола беше предложил пай от гълъби като разнообразие от обичайното меню, но Малта беше сигурна, че птиците ще доживеят да служат като вестоносци.

Сянка на сприхавост премина по лицето на сатрапа.

— Постигна каквото желаеше: независимост за Бингтаун и Дъждовните земи. Едва-що подписах свитъците и ти си направи планове за заминаване.

— Разбира се, велеславни. Защото не заповядахте ли също така семейство Вестрит да представлява интересите на Джамаилия там? Това е задължение, което приемам изключително насериозно.

— Несъмнено ще го приемеш и като изключително изгодно — язвително изтъкна той. Наведе глава, за да вдиша по-дълбоко от дима. — Ах, е, щом трябва да си кажем довиждане, тогава се надявам това да доведе до благополучие за всички ни. — Сатрапът се облегна назад, притворил очи. Малта го интерпретира, благодарно, че са свободни.

Двамата с Рейн потърсиха собствените си места. Тя огледа зрелището на балната зала и осъзна, че няма да й липсва. Е, не веднага. Най-накрая се беше преситила от забавления, танци и елегантност. Копнееше за простотата на неангажирани дни и усамотение. От своя страна, Рейн беше нетърпелив да се озове на мястото на Стария град.

Наскоро в град Джамаилия, с писма за всички им, беше пристигнала Офелия. Новините от Бингтаун бяха едновременно насърчителни и мъчителни. Потокът на хранителни продукти през Бингтаун и нагоре по реката беше постоянен и задоволителен. Младият жрец, когото Уинтроу беше препоръчал за инженер, имаше почти мистично умение за прости, но елегантни решения. Веднага щом временните шлюзове, които позволяваха на змиите да се изкачват нагоре по реката, бяха завършени, братът на Рейн беше насочил вниманието си към търсенето на развалините на града. Силдин се беше оказал изключително полезен за Бендир в това. Все още не бяха открили никакви незасегнати стаи, но Рейн беше убеден, че се дължи единствено на отсъствието му. Разпалеността на амбицията му да започне търсенето изумяваше Малта.

Той изпусна лека въздишка в отговор на настроението й.

— Аз също копнея отново да съм у дома — довери й. Музиката беше започнала да се засилва. Първият танц щеше да е предварително подготвено представление, само за съветничките на сатрапа. Те танцуваха заедно в негова чест, а той беше техният отсъстващ партньор, наблюдаващ ги от подиума. Тя наблюдаваше как претенциозно облечените жени преминават през улегналите стъпки. На интервали сатрапът скланяше главата си, символизирайки поклоните към съветничките си. Това порази Малта като изключително глупав обичай и прахосничество на хубава музика. Тя спря потропването на крака си. Рейн се приведе по-близо, за да е сигурен, че тя го чува. — Осигурих още двама каменоделци. Ще ни последват на Офелия. Уинтроу казва, че има няколко острова сред Пиратските, които могат да ни снабдят с камъни на разумна цена. Ако заменим дървените стени на шлюзовете с каменни, работниците, които трябва постоянно да поддържат дървото заради разяждащото свойство на реката, ще бъдат свободни и ще можем да направим така, че там да могат да акостират големи кораби. Тогава ще можем да прехвърлим тези работници към руините на града…

— Преди или след сватбата ни? — попита го сериозно тя.

— О, след — отговори пламенно. Той взе ръката й. Палецът му гальовно погали дланта й. — Мислиш ли, че майките ни ще допуснат нещо друго? Аз лично се съмнявам, че ще ни бъде разрешено да ядем или спим, докато не изтърпим сватбата.

— Изтърпим? — попита го с вдигнати вежди.

— Със сигурност — отвърна с въздишка. — Сестрите ми изпадали в пристъпи на възторг. Те ще посрещнат кралицата на Пиратските острови и очарователния ти брат Уинтроу. Тинтаглия е заявила, че ще бъде там — както ми беше казано, за да ни „получи“ след това. Сестрите ми настояват да се забуля за сватбата. Казват, че няма значение как се представям в Джамаилия; трябва да бъда подобаващо благоприличен за традиционната Дъждовна церемония.

— Благоприличието ти няма нищо общо с церемонията — остро му отвърна тя. Не й казваше нищо, което вече да не е чувала. Когато Офелия беше навлязла в пристанището, беше донесла дебели писма за всички им. Писмото на Кефрия също беше изпълнено с планове за сватбата. — Аз също ще бъда забулена. Те празнуват сляпото ни приемане. — Глождеше я въпрос. — Ти прекара дълго време насаме с Граг Тенира. Майка ми пише, че ухажва момиче от Трите кораба. Вярно ли е?

— Двамата с дъщерята на Спарс Келтър се движат в тази посока.

— О. Жалко. Предполагам това означава, че леля Алтея е изгорила мостовете си и ще трябва да се задоволи с Брашън Трел.

— Последният път, в който ги видях, изглеждаха повече от доволни.

— Граг Тенира щеше да е по-добра партия за нея.

— Може би. По начина, по който ме гледаше, подозирам, че и тя мисли същото за теб.

— Тя гледа всички по този начин — отхвърли резервите на леля си Малта.

— По-интересни ми бяха промените в Офелия. Или по-точно липсата на такива. Тя е същият кораб, който винаги е била. Граг твърди, че няма спомени да е била дракон. Че за нея животът е започнал като Офелия. Същото важи и за Златен звън.

— Мислиш ли, че по-късно ще си спомнят?

— Не знам. — И добави неохотно: — Подозирам, че някои от драконите в дънерите от магическо дърво са загинали, преди да ги използваме. Вероятно Офелия и Златен звън нямат драконови спомени, защото създанията в тях са умрели и са взели спомените със себе си. Може да си останат каквито винаги са били. — Направи пауза. — Граг поне е благодарен. Казва, че Кендри е станал почти неуправляем. Враждебно същество, което плава единствено по повеля на Тинтаглия.

Между тях настъпи тишина. Малта направи дръзновено усилие да го разсее.

— Имам писмо и от Силдин. Почеркът му е ужасен. Той обича Дъждовните земи. Касарик обаче е цяло мъчение за него. Иска да започне да копае веднага, но брат ти не му позволява.

Рейн се усмихна горчиво.

— Спомням си, че и аз бях такъв.

Изражението му беше все още твърде замислено, че да й е по вкуса.

— Прекарва твърде много време с Тинтаглия да „пазят“ пашкулите. — Тя поклати глава. — Тинтаглия казала, че само петдесет и три изглеждат да се развиват. Откъде знае, той не казва. Горкото създание. Толкова се мъчи да ги отведе у дома, а и толкова много загинаха по пътя. Тревожи се, че не всички петдесет и три ще се излюпят. Трябваше да прекарат цялата зима опашкулени и да се излюпят в разгара на лятото.

— Може би ще се излюпят в късно лято, за да компенсират закъснението си.

— Може би. О… — Тя задърпа ръката му. — Съветничките приключиха. Сега ще започнат истинските танци.

— Не искаш ли музиката да започне? — подразни я той, като се престори, че не желае да стане.

Тя разшири предупредително очи и той се изправи.

— Само искаш да се изфукаш с роклята си — обвини я тежко.

— По-лошо. Искам да се изперча с елегантния си партньор пред всички тези благородни дами, преди да го отмъкна и да го завардя като мой в далечните Дъждовни земи.

Както винаги, екстравагантните й комплименти извикаха руменина по страните му. Той я отведе безмълвно към дансинга. Музикантите засвириха, джамаилските каменни барабани отмерваха темпото, докато не се включиха и другите инструменти. Рейн пое ръката й и постави другата си на кръста й, по джамаилски. Тя беше обяснила на Уинтроу, че това е единственият правилен начин, по който се изпълнява тази танцова стъпка, но знаеше, че той ще се мръщи на дързостта на Рейн. Те пристъпваха спокойно под звука на барабаните, докато не писнаха духовите инструменти, принуждавайки ги да се завъртят заедно. Замаяността беше прекрасна, тъй като накрая Рейн я хвана и те отново запристъпваха под барабаните, а темпото се увеличаваше.

Той я завъртя втори път, по-бързо и по-близо до тялото си.

— Не съжаляваш ли за чакането? — попита го дръзко сред уединението на танца.

— Повече бих съжалявал да рискувам законността на наследника си — сериозно я укори той.

Тя подбели очи и той се престори, че се мръщи на похотливостта й.

— Нима гладният роптае срещу подготовката на пира? — попита я следващия път, когато се приближиха при завъртането. Въртяха се толкова близо, че тя почувства дъха му върху косата си. Това предизвика вече познатото разливане на топлина из тялото й. Осъзна, че отново се беше случило — пространството около тях се беше разчистило в широк кръг, тъй като другите двойки бяха спрели, за да наблюдават как Древните танцуват. Той я завъртя отново, по-бързо, толкова близо, че гърдите й почти го докоснаха. — Казват, че именно гладът прави храната толкова апетитна. — И добави до ухото й: — Предупреждавам те, че по времето, когато стигнем в Бингтаун, вече ще съм освирепял.

Мълвенето на тълпата й показа, че се въртяха толкова бързо в тези стъпки, че червените ивици в роклята й вече проблясваха. Затвори очи, като му се довери да я държи в орбитата си, и се зачуди какво би могло да надскочи този възхитителен момент. После се усмихна, разбрала отговора.

Да го разкаже на Дело.

 

 

— Двамата са красиви заедно — промълви Ета.

Уинтроу рискува да й хвърли кос поглед. Тя наблюдаваше танцьорите със странен глад в очите. Предполагаше, че си представя себе си в обятията на Кенит, грациозно плъзгайки се по пода както Рейн и Малта. Но не толкова разюздано, реши той. Дори пиратите имаха повече благоприличие от вятърничавата му сестра.

— Добре е, че скоро ще се женят — отбеляза сковано.

— О! Мислиш ли, че това ще сложи край на танцуването им? — саркастично го попита Ета.

Той й отправи смирена усмивка. От време на време се появяваше искрица от старата Ета — като въглени, проблясващи сред затрупан огън.

— Вероятно не — примири се той. — Вярвам, че Малта е била родена танцувайки. — Докато наблюдаваше екстаза върху лицето на сестра си, щом Рейн я завъртя в танца, той допълни: — Подозирам, че и след дузина деца пак ще показва чувствата си така открито.

— Срамота — сухо го утеши Ета. Остана смълчана, докато двойката се завърташе отново, а после попита: — Всички в Бингтаун ли презират танцуването като теб?

— Аз не презирам танцуването — отговори изненадано. — Учех основните стъпки и се считах за достатъчно грациозен, преди да ме отпратят да стана жрец. — Няколко мига гледа Рейн и Малта. — Това, което правят, не е чак толкова впечатляващо. Просто могат да го правят едновременно бързо и грациозно. И са добре подбрана двойка. — Намръщи се за момент, а после призна: — И тази невероятна рокля, която Малта носи.

— Мислиш ли, че можеш да танцуваш така?

— С практика, вероятно да. — Хрумна му неочаквана мисъл. Свърза я с откритието колко глупав можеше да бъде все още. Приведе се към нея. — Ета, би ли желала да танцуваш?

Протегна разтворената си длан към нея. Тя я погледна за момент, после извърна поглед.

— Не знам как — отвърна сковано.

— Мога да те науча.

— Няма да съм особено добра. Само ще се унижа, както и партньора си.

Той се облегна обратно в стола си и заговори тихо, с което я принуди да го слуша внимателно.

— Когато се боиш да не се провалиш, се боиш от нещо, което още не се е случило. Танцуването е далеч по-лесно, отколкото четенето, особено за жена, която може безпроблемно да се движи сред такелажа. — Уинтроу зачака.

— Аз… не сега. Не на толкова публично място. — Тя достигна до признанието постепенно, тъй като признаването на каквото и да било желание й беше трудно. — Но някой ден би ми харесало да се науча да танцувам.

Той й се усмихна.

— Когато си готова, за мен ще бъде чест да ти партнирам.

Тя заговори много тихо и додаде:

— И ще имам рокля, която да засенчи тази.

 

 

Звездите проблясваха студено сред черното небе над тях. В контраст, жълтите светлини на Джамаилия бяха топли и близки. Отраженията им се извиваха като змийски гърбове върху диплещата се в пристанището вода. В студената пролетна вечер звуците на веселие и музика от далечните празненства долитаха слабо. На отсрещната страна на пристанището Офелия се размърда в тъмнината. Тя беше старомоден жив кораб, груба стара рибарска лодка. Миг по-късно раздрънка голяма кутия със зарове към Вивачия.

— Играеш ли? — попита подканящо.

Вивачия откри, че се усмихва на матронската фигура. Не беше очаквала да намери компанията на друг жив кораб за толкова весела, особено такъв, който претендираше, че е изгубил драконовите си спомени. Офелия не само беше добра компания, но и истински източник на бингтаунски клюки.

Още по-важното за Вивачия бяха описателните й разкази за всичко, което беше видяла и чула в Трехог. Пашкулните брегове бяха далече нагоре по реката, отвъд възможностите на кораб с дълбочина като нейната, но Офелия вещо си вреше носа насам-натам и беше ненаситен слушател. Не само беше успяла да узнае всеки факт, но и всеки слух относно напредъка на змиите. Новините, които беше споделила с Вивачия, бяха и добри, и лоши, но да знае съдбата на змиите си само по себе си беше някакво успокоение. Засега най-добре служеше на вида си в Джамаилия, но напрежението беше било трудно за издържане. Офелия беше разбрала жаждата й за информация относно змиите. Откакто беше пристигнала в град Джамаилия, подробните й разкази бяха донесли огромна утеха на Вивачия. И все пак тя поклати глава към кутията й със зарове.

— Алтея изглеждаше уверена, че си мамила, когато е играла с теб — лековато отбеляза тя.

— О, е, това е Алтея. Добро момиче, но малко подозрително. Също така не притежава най-добрата преценка на света. Все пак избра онзи ренегат Трел, когато можеше да има моя Граг.

Вивачия се засмя меко.

— Не мисля, че твоят Граг някога е имал особени шансове. По-скоро подозирам, че „онзи ренегат Трел“ е бил избран за нея преди години от Ефрън Вестрит. — При оскърбеното изражение на Офелия тя добави учтиво: — Но не изглежда да е липсвала за дълго на Граг.

Офелия кимна доволно.

— Хората трябва да бъдат прагматични относно тези неща. Те не живеят чак толкова дълго, нали знаеш. Виж, неговата Еке е добро момиче, знае как да улови живота и да направи нещо с него. Напомня ми за първия ми капитан. „Не очаквай да стоя на брега и да ти раждам деца“, каза му го точно тук, на моя бак. „Моите деца ще бъдат родени на този кораб“ каза му. И знаеш ли какво й отвърна Граг? „Да, скъпа.“ Кротък като агънце. Мисля, че той знае, че е най-добре да се захваща с това, ако иска да има семейство. Хората разполагат с ограничено време, нали знаеш.

— Затова трябва да наблъскаме толкова много живеене в тези години. — Наблюдението дойде от Джек. Уханието й се носеше сред пролетната вечер. Въпреки студа, тя беше боса, около глезените й се виеше дълга пола. Тя се приближи смело, за да се курдиса върху парапета на Вивачия. — Добър вечер, дами — поздрави ги. Пое си дълбоко дъх, въздъхна доволно и седна, като люлееше краката си.

— Била си горе на танците! — ентусиазирано каза Офелия. — Разкажи ни. Видя ли палата на сатрапа?

— Отвън. Целият светеше като фенер на вертеп, през всеки прозорец и врата се изливаха златна лампена светлина и музика. Улиците бяха пълни с изискани карети и имаше огромна върволица народ, който влизаше важно навътре, всички облечени изтънчено като крале, без изключение. Някои бяха доволни само да стоят и да зяпат по-високопоставените, но не и аз. Дворът ми стигаше. Музиката беше весела, мъжете бяха красиви, а танците — буйни. Готвеха цели прасета на шишове и отваряха буре след буре бира. Беше най-доброто пиршество, което съм виждала в който и да било град. И въпреки всичко съм готова утре да отплаваме. Предвид всичките й красиви къщи, Джамаилия е мръсно място. Ще съм доволна да излезем отново в морето и още по-доволна да видя Заграба. Разбрах, че това е моето пристанище още първия път, в който го видях.

— Пиратския град? Са да спаси всички ни. Някой чака ли те там, скъпа? — попита Офелия.

Джек се засмя шумно.

— Всички ме чакат. Просто още не го знаят.

Мръснишкият кикот на Офелия повтори нейния. Тогава корабът забеляза мълчаливостта на Вивачия.

— Защо си така замислена, скъпа моя? Липсва ти твоят Уинтроу? Той съвсем скоро ще се върне.

Вивачия се откъсна от унеса си.

— Не. Не Уинтроу. Както каза, той съвсем скоро ще се върне. Понякога е хубаво да няма други мисли, освен собствените ми. Гледах към небето и си спомнях. Колкото по-високо летиш, толкова повече са звездите. Там горе има звезди, които никога повече няма да видя. Те не значеха нищо за мен, когато небесата все още ми принадлежаха, но сега го чувствам като загуба.

— Млада си. Ще откриеш много подобни неща в живота си — самодоволно отвърна старият жив кораб. — Няма смисъл да се спираш на тях.

— Животът ми… — унесе се в мисли Вивачия. — Животът ми като жив кораб. — Тя се обърна, за да погледне Офелия с въздишка. — Почти ти завиждам. Не помниш нищо, значи нищо не ти липсва.

— Помня много, скъпа моя. Недей да омаловажаваш спомените ми само защото имат платна, вместо крила. — Тя подсмръкна. — И мога да добавя, че в живота ми няма нищо, което да презреш. Нито в твоя. Можеш да се поучиш от моя Граг. Недей да чезнеш по звездите, когато широкото море е навсякъде около теб. То, видиш ли, само по себе си е небе.

— И със също толкова звезди — отбеляза Джек. Тя скочи обратно на палубата и се протегна, докато мускулите й не изпращяха. — Лека нощ, дами. Отправям се към койката си. Денят започва рано за моряците.

— И за живите кораби. Сладки сънища, скъпа моя — пожела й Офелия. Докато Джек се отдалечаваше с тихи стъпки, живият кораб поклати глава. — Помни ми думите. Ще съжалява, ако скоро не се задоми.

— Не знам защо, но се съмнявам — усмихнато отвърна Вивачия. Погледна обратно към светлините на града. В сатрапския дворец Уинтроу и Ета подготвяха хората да приемат завръщането на вида й. Усети неочакван изблик на гордост спрямо тях. Удивително беше, че изпитваше същото и към себе си. Усмихна се на Офелия. — Джек е твърде заета да живее. Няма да губи време в съжаления. Нито пък аз.