Робин Хоб
Съдбовният кораб (32)

Глава тридесета
Събиране

— Готова е. Ще трябва да пробия дупка в ухото ти. Имаш ли нещо против?

— След всичко останало, което направи, даже няма и да забележа. Може ли първо да я пипна?

Янтар постави голямата обица в разтворената длан на Парагон.

— Ето. Знаеш ли, можеш просто да отвориш очи и да погледнеш. Вече не е необходимо да вършиш всичко чрез допир.

— Още не — каза й Парагон. Искаше му се тя да не говори за това. Не можеше да й обясни защо все още не можеше да отвори очи. Щеше да разбере, щом настъпеше правилният момент. Претегли обицата в ръката си и се усмихна, наслаждавайки се на усещането на новото си лице. — Като мрежа, издълбана от дървени звена е. С издутина, приклещена в средата.

— Описанието ти е толкова ласкаво — кисело отбеляза Янтар. — Трябва да е сребърна мрежа със син скъпоценен камък, хванат в нея. Отговаря на обица, която аз нося. Върху парапета съм. Дръж ме, така че да мога да достигна меката част на ухото ти.

Той й предложи дланта си като платформа и тя се покачи без колебание. Задържа я до ухото си и не сгърчи лице, щом тя нагласи бургията до ухото му. Реконструкцията на лицето му не беше болезнена по начина, по който човеците разбираха болката. Янтар се подпираше на бузата му, докато работеше, за да се противопоставя на тласъците, предизвикани от преодоляването му на всяка вълна. Частта, преминаваща през мекото на ухото му, го гъделичкаше странно. Парчета магическо дърво падаха като лек дъждец и тя ги събираше в престилка от платно. Той ги поглъщаше в края на всеки ден. Нищо от спомените му не беше изгубено.

Вече не се криеше от тях. Майка прекарваше част от всеки ден на бака с дневниците му. Във влажните дни подслоняваше себе си и книгите си под края на едно платно. Не можеше да разбере ломотенето на отрязания й език, но това нямаше значение. Тя седеше на палубата му и се облягаше на парапета му, докато четеше. През нея, древните спомени бавно се стичаха обратно към него. В тези книги бяха записани оскъдните наблюдения на капитаните му през годините. Нямаше значение. Бележките бяха мерило за негови собствени спомени.

Инструментът премина напълно през ухото му. Янтар го издърпа обратно и след момент на неумело опипване, окачи обицата на ухото му и я закопча отзад. След това се отдръпна, докато той приемаше дървото обратно в себе си. Дръпна пробно обицата, а после заклати глава, за да привикне с поклащащата се тежест.

— Харесва ми. Добре ли я докарах?

— О, аз също я харесвам — удовлетворено въздъхна Янтар. — И си я докарал съвсем точно. От сива стана розова и сега блести в толкова ярко сребристо, че едва мога да я гледам. Скъпоценният камък примигва сред звената и проблясва в синьо и сребърно, точно като морето в слънчев ден. Ще ми се да я погледнеш.

— С времето.

— Е, готов си, с изключение на някои финални щрихи. Няма да бързам по завършителната работа.

Тя отново прокара голите си ръце по лицето му. Беше странен жест — наполовина привързан, наполовина търсещ дребни несъвършенства в дялането й. Незабавно след като напуснаха Ключалковия остров, Янтар бе дошла на бака. Преносителят на инструментите й бе издрънчал, оставен долу. После, без повече приказки, се бе привързала с въже към парапета и се бе прехвърлила от другата страна. Бе измерила лицето му, отбелязвайки си с въглен по него, като междувременно си тананикаше. Майка бе дошла до парапета, ломотеща въпросително.

— Поправям очите му. И променям лицето му по негова молба. Ей там, под чука има скица. Погледни, ако желаеш. — Докато говореше, Янтар се спускаше по гърдите му като паяк. Щадеше обгорената страна на тялото си. Парагон разстла ръцете си под нея, за да я предпази.

Когато Майка се върна до перилото, издаде одобрителни звуци. Оттогава бе наблюдавала по-голямата част от работата. Изискваше всеотдайност, тъй като Янтар работеше почти денонощно по него.

Бе започнала с трион и длето, като премахваше тлъсти парчета от лицето му — не само от брадата, но и от челото и дори от носа. После бе нападнала гърдите и горната част на ръцете му. „За да запазя пропорциите ти“, бе обяснила тя. Опипващите му ръце бяха открили единствено грубото загатване за черти. Това бързо се промени, тъй като тя работеше по него с плам, който Парагон никога преди не беше срещал. Ни дъжд, ни вятър я възпираха. Когато дневната светлина я изоставеше, Янтар окачваше фенери и продължаваше да работи — по-скоро чрез допир, отколкото чрез зрение, помисли си той. Веднъж Брашън се изказа против будуването й в подобни часове, а тя му бе отвърнала, че тази работа действа много по-добре за възстановяването на душата й, отколкото сънят. Заздравяващите й рани не я забавяха.

Не само инструментите й прелитаха над лицето му — тя имаше навика да използва и пръстите си. Никога преди не беше усещал допир като нейния. Лек натиск на връхчетата на пръстите й можеше да заглади линия, а забърсващ допир изтриваше нащърбен участък. Дори сега, щом попадна на груба част, Янтар потупа зрънцето върху кожата му и тя се изравни под гъделичкащия й допир.

— Обичаше го, нали?

— Разбира се. Сега спри да ме питаш.

Понякога, когато работеше по лицето му, Парагон можеше да усети привързаността й към лика, който дялаше. Сега лицето му беше безбрадо и младо. Повече си подхождаше с гласа му и с личността, която се чувстваше, че е, и все пак го мъчеше любопитство да знае, че носи лицето на някого, когато Янтар обича. Майсторката не искаше да говори за него, но понякога, при изчеткващото докосване на пръстите й, той зърваше мъжа, който тя виждаше в съзнанието си.

— Сега вече съм слой върху слой върху слой — отбеляза Парагон, докато я повдигаше към парапета. — Дракон и дракон под Парагон Лъдчънс, под… който е това. Ще ми дадеш ли и името му?

— „Парагон“ ти приляга по-добре от всяко друго име. — Тя попита тихо: — Дракон и дракон?

— Много добре, благодаря. А как си ти днес? — Той й се ухили, докато го казваше. Учтивото му празнословие прикриваше намерението му. Неговите дракони си бяха негова работа точно както самоличността на мъжа, чието лице носеше, беше нейна.

Брашън бе дошъл на бака. Сега, докато Янтар слизаше от парапета, той й напомни строго:

— Не ми харесва да излизаш там без осигурително въже. При тази бърза скорост, с която се движим, докато разберем, че те няма, ще бъде твърде късно.

— Все още ли се страхуваш, че ще я оставя да падне незабелязано, Брашън? — мрачно попита Парагон.

 

 

Брашън погледна към затворените очи на кораба. Момчешкото му чело беше гладко, ведро, докато очакваше отговора му. След кратка, но изключително неловка пауза, Брашън намери думи:

— Дълг на капитана е да се притеснява за всички възможности, корабе. — Той смени темата, като се обърна към Янтар. — Хубава обица. Значи ли това, че си почти готова?

— Готова съм. С изключение на малко приглаждане на лицето му. — Тя стисна замислено устни. — И може да направя малко орнаменти по снаряжението му.

Брашън се наведе над парапета най-отпред и критично плъзна поглед по цялата фигура. Янтар беше свършила невероятно количество работа за изключително кратко време. От безбройните й скици бе предположил, че е планувала това още откакто напуснаха Бингтаун. В добавка към обицата, Янтар бе оформила останалите от обработката на лицето му парчета дърво в широка медна гривна за китката и кожени бойни доспехи, прикрепени към гърдите му. От тях висеше къса бойна брадва.

— Красавец — отбеляза Брашън. С по-тих глас, попита Янтар: — Ще му оправиш ли носа?

— Нищо му няма на носа — предупредително заяви тя.

— Мм. — Брашън огледа кривата му линия. — Е, предполагам, че един моряк трябва да има един-два белега на лицето си. А счупеният нос му придава много решителен вид. Брадвата защо?

— Имах излишно дърво — отвърна леко уклончиво Янтар. — Тя е само за украса. Той й даде цветовете на истинска брадва, но тя си остава магическо дърво.

Майка издаде звук на съгласие. Седеше скръстила крака на палубата, с отворен в скута си дневник. Тя сякаш винаги беше там, промънкваща думите. Четеше дневниците толкова отдадено, колкото някои хора четяха декретите на Са.

— Придава му завършен вид — с голямо задоволство се съгласи Янтар. Сложи отново ръкавиците си и започна да си събира инструментите. — А аз изведнъж се изморих.

— Не се учудвам. Иди поспи, после ела в каютата ми. С всеки повей на вятъра приближаваме Заграба. Искам да обсъдим стратегията ни.

Янтар се усмихна кисело.

— Мислех, че се съгласихме, че нямаме такава, освен да идем в Заграба и да оповестим, че искаме да разменим майката на Кенит за Алтея.

Светлите очи на Майка следяха разговора. Тя кимна в съгласие.

— И не виждаш никакви недостатъци в този план? Като например, че целият град може да се надигне срещу нас и да я вземе, за да си спечели благоволението на Кенит?

Майка поклати глава; жестовете й показаха, че ще се противопостави на подобно действие.

— О, това. Ами, целият план е така осеян с недостатъци, че такъв от подобна величина изглеждаше твърде очевиден, че да го споменавам — леко отвърна Янтар.

Брашън се смръщи.

— Залагаме живота на Алтея. Това не е шега за мен, Янтар.

— Нито пък за мен — бързо отвърна майсторката. — Знам, че си извън себе си от тревога, и с право. Но отдаването ми на това безпокойство с теб няма да го намали. Вместо това трябва да се съсредоточим върху надеждите си. Ако не можем да се придържаме към вярата, че ще успеем, значи вече сме победени. — Тя се изправи, вдигна инструментите си на рамо, после килна глава и го погледна съпричастно. — Не знам дали ще ти е от някаква полза, Брашън, но има нещо, в което съм напълно убедена. Отново ще видя Алтея. Ще дойде момент, в който всички ние ще сме отново заедно. Не мога да прозра отвъд този момент, но за това поне съм сигурна.

Странните очи на дърводелката бяха станали сънливи. Цветът им като че ли редуваше тъмно злато и бледо кафяво. По гърба му полазиха тръпки, макар в същото време да беше странно успокоен от това. Не можеше да сподели самообладанието й, но и не можеше да се съмнява в нея.

— Ето, виждаш ли? Вярата ти е по-силна от съмненията. — Янтар му се усмихна. С не така мистичен глас, попита: — Кайл каза ли ти нещо полезно?

Брашън поклати раздразнено глава.

— Изморявам се да го слушам. Сто пъти ми обясни в подробности как и Вивачия, и Уинтроу са го предали. Това е единственото, което обсъжда с желание. Мисля, че вероятно го е изживявал многократно през цялото време, в което е стоял окован в онази изба. И за двамата говори само лошо. По-трудно ми е да се сдържам, когато казва, че Алтея сама си е навлякла проблемите на главата и трябва да бъде оставена да ги посрещне по същия начин. Насърчава ни да се върнем незабавно в Бингтаун, да забравим Алтея, сина му, семейния кораб, всичко. И щом му кажа, че няма да го направя, ме проклина. Последният път, когато говорих с него, лукаво ме попита дали двамата с Алтея не сме се сдушили с Уинтроу още от самото начало. Намеква, че е наясно, че всички сме заговорничили срещу него. — Брашън поклати горчиво глава. — Ти чу разказа му как Уинтроу му е отнел контрола над кораба само за да го предаде на Кенит. Звучи ли ти правдоподобно?

Янтар сви леко рамене.

— Не познавам Уинтроу. Но знам следното: когато обстоятелствата са подходящи, хора, от които не си го очаквал, вършат необичайни неща. Когато бремето на света е зад тях, развоят на събитията и самото време ще се напаснат така, че да се случат невероятни неща. Огледай се около себе си, Брашън. Движиш се толкова близо до центъра на вихъра, че не виждаш колко удивителни са заобикалящите ни обстоятелства. Биваме повлечени към кулминация във времето, критична точка на избора, където всяко бъдеще трябва да поеме в една или друга посока.

— Живите кораби се пробуждат за истинските си минали животи. Змиите, смятани за мит, когато си бил момче, сега се приемат за нещо нормално. Змиите говорят, Брашън, говорят с Парагон, а Парагон говори с нас. Кога за последно човечеството призна интелигентността на друга раса от същества? Какво ще означава за децата и внуците ти? Хванат си в мощен вихър от събития, чиято кулминация ще се състои в промяната на курса на света. — Тя снижи гласа си, усмивка докосна устните й. — И всичко, което ти можеш да възприемеш, е, че си далеч от Алтея. Загубата на спътницата на един мъж може да бъде ключовият задействащ механизъм, който да определи събитията от тук нататък. Не виждаш ли колко странно и прекрасно е това? Че цялата история се крепи на прищявка на човешкото сърце?

Той погледна странната жена и поклати глава.

— Аз не го виждам така, Янтар. Изобщо не го виждам така. Става дума само за моя живот и сега, след като най-накрая открих какво ми е необходимо, за да бъда щастлив, съм готов да дам живота си за него. Това е всичко.

Тя се усмихна.

— Това е всичко. Прав си. И това е всичко, което Всичко някога е.

Брашън пое накъсано дъх. Думите й бяха поръбени с мистерия и изпълнени със смисъл. Той поклати глава.

— Аз съм само един прост моряк.

Майка внимателно бе наблюдавала размяната. Сега се усмихваше — усмивка едновременно блажена в покоя си и плашеща в съгласието си. Изражението й беше като потвърждение на всичко, което Янтар беше казала. Внезапно Брашън се почувства приклещен от двете жени, принуден и той не знаеше за какво. Спря погледа си върху Майка.

— Ти познаваш сина си. Мислиш ли, че имаме някаква възможност за успех?

Тя се усмихна, но с лека тъга. Повдигна рамене по старчески.

Парагон заговори:

— Мисли, че ще успееш. Но дали ще знаеш, че си успял, или дали успехът ще е онзи, който би избрал за себе си, е, това са неща, които никой не може да каже отсега. Но тя знае, че ще успееш в каквото си предопределен да сториш.

За момент той се опита да разплете думите на кораба. После въздъхна.

— Не започвай и ти — предупреди го Брашън.

 

 

Малта седеше на масата на капитана, сплела пръсти пред себе.

— Предложението е справедливо и облагодетелства всички. Не виждам причина, поради която би го отхвърлил. — Тя се усмихна чаровно над ръцете си към капитан Ред. Сатрапът седеше до нея и мълчеше безучастно.

Капитан Ред изглеждаше шокиран. Другите на масата бяха също толкова стъписани. Малта бе избрала момента добре. Най-трудната част беше да убеди сатрапа да го направят по нейния начин. Беше го облякла и внимателно привела в приличен вид и чрез умоляване, извадило душата му, го беше склонила да дойде на вечеря на капитанската трапеза. Беше му казала и как да се държи и той се беше съгласил — беше бил учтив, но не дружелюбен, и по-скоро мълчалив, отколкото разговорлив. Чак когато вечерята беше към края си, той прочисти гърло и се обърна към капитана:

— Капитан Ред, моля да изслушате Малта Вестрит, докато тя излага споразумение от мое име.

Капитан Ред бе твърде стреснат, за да постъпи по какъвто и да било друг начин, и само кимна.

Тогава, с реч, която бе репетирала до безкрай пред малкото огледало в стаята си, тя представи предложението на сатрапа. Изтъкна, че същината на Сатрапството не беше монетното богатство. Властта беше. Сатрапът нямаше да предложи монети за освобождението си, нито щеше да отправи молба към благородниците си за това. Не, той сам щеше да договори условията. Като говореше лаконично, Малта описа предложението му общо: признаване на Кенит за крал на Пиратските острови, край на робовладелските набези на Островите и премахването на калсидските патрулни съдове. По-тънките подробности, разбира се, щеше да се наложи да се обсъдят по-подробно с крал Кенит. Вероятно можеха да включат търговски спогодби; вероятно можеха да включат опрощение за онези в изгнание, които искаха да се върнат в Джамаилия. Малта умишлено бе представила предложението, докато на масата все още присъстваха голяма част от хората. В разговорите си с екипажа бе успяла да изкопчи най-съкровените им терзания. Беше разбрала страховете им, че може да се върнат в Заграба или Биволския залив и да заварят домовете си изгорени, както и копнежа им да се видят със семейство и приятели в град Джамаилия и отново да играят в големите театри на столицата.

Малта беше вмъкнала желанията им в настоящото предложение. Мълчанието на капитана беше красноречиво. Той потърка брадичка и плъзна поглед около масата. После се наведе към сатрапа.

— Прав си. Помислих единствено за пара̀та. Но това… — Погледна го почти подозрително. — Наистина ли си готов да ни предложиш подобни условия?

Сатрапът заговори с тихо достойнство:

— Бих бил глупак да оставя Малта да говори подобни неща, ако не съм ги премислил.

— Защо? Защо сега?

Малта не го беше подготвила за подобен въпрос. Задържа усмивката на устните си. Бяха се съгласили, че той ще отклонява такива питания към нея. Но не се изненада, когато той спокойно пренебрегна уговорката им.

— Защото съм мъж, способен да се учи от грешките си — заяви. Само тези думи бяха способни да я втрещят, но последвалото я накара да зяпне. — Отдалечаването от град Джамаилия и пътуването през владенията ми ми отвори очите и ушите за факти, които съветниците ми или скриваха от мен, или самите те бяха в неведение за тях. Дръзкото ми пътешествие даде плод. Моята „глупост“ от напускането на столицата сега ще блесне като истинско благоразумие. — Той отправи благосклонна усмивка към събралите се. — Съветниците и благородниците ми често подценяват моята интелигентност. Това беше сериозна грешка от тяхна страна.

Държеше ги в ръцете си. Всички на масата очакваха следващите му думи. Сатрапът леко се приведе напред. Потропа с пръст по масата, докато отбелязваше всяка точка. Малта беше омагьосана. Тя никога не беше виждала този мъж.

— Намирам се в компанията на пирати, мъже и жени, татуирани със срама на робството. И въпреки всичко вие не сте онова, което ми беше казано, че сте. Сред вас не откривам невежество и глупост, нито пък варварство и диващина.

— Присъствах на преговорите с Калсид, когато бяха уговорени патрулните съдове. И все пак виждам сред водите си твърде много от тях. Те се въргалят в придобитото богатство. Явно съм отдал доверието си на грешните съюзници. Град Джамаилия е уязвим за атака от страна на Калсид. Ще постъпя мъдро, ако си намеря по-верни съюзници. Кой би бил по-добър от онези, които вече са се научили да се бият срещу калсидците?

— Наистина кой би бил по-добър? — попита капитан Ред хората около масата. Той се ухили широко, но после овладя усмивката си и добави: — Разбира се, крал Кенит ще вземе всички крайни решения. Но подозирам, че му носим награда, по-тежка от всичкото злато, което сме споделяли с него. От Заграба ни делят само няколко дни. Трябва незабавно да бъде пратена птица, която да извести Кенит за това, което носим. — Той вдигна чашата си за тост. — За откупите, платени в повече от пара̀ или кръв!

Докато всички вдигаха чаши и се присъединяваха, Малта чу вика от наблюдателницата:

— Платна!

Мъжете на масата размениха тревожни погледи. Сега, след като Мотли беше натоварен догоре, калсидските кораби трябваше да се избягват. На вратата се почука.

— Влез! — с раздразнение в гласа разреши капитан Ред. Мъжът мразеше всичко, което прекъсваше храненията му, камо ли някой драматичен момент.

Вратата се отвори. На прага стоеше корабният юнга, бузите му се бяха зачервили от възбуда. С широка усмивка той обяви:

— Сър, забелязахме Вивачия и Мариета.

 

 

Кенит наблюдаваше приближаването на малката лодка от Мотли със смесени чувства. По случая Соркор бе дошъл на борда. Беше облечен в голямо количество червен плат. Стоеше точно зад дясното рамо на капитана си. Капитан Ред, позиционирал се със своите крещящи одежди от другата му страна, изглеждаше твърде завладян от собствения си триумф, за да забележи личните резерви на своя лидер. Той доставяше на крал Кенит награда, която никой от другите му капитани не можеше да надскочи. За мъж с неговото театрално минало, това беше възможно най-върховото му постижение. Дори след това щеше да бъде известен като пиратския капитан, който даде сатрапа на цяла Джамаилия като подарък на крал Кенит.

Капитан Ред се бе качил първи на Вивачия, за да сподели новините. Сега, заел драматична поза, той кръжеше край Кенит, докато наблюдаваха доставянето на плячката. Кенит беше едновременно въодушевен и раздразнен. Залавянето на сатрапа беше изключително, потенциалът за печалба от откупа му беше огромен. Но този неочаквано паднал от небето дар също така идваше в момент, в който съзнанието му бе насочено в друга посока. Скришом хвърли поглед към мястото при парапета, където Алтея Вестрит стоеше и наблюдаваше приближаването на малката лодка. Джек беше до нея. Джек винаги беше до нея. Зимният вятър подхвана косите им и ярките поли на Джек и извика цвят по лицата им. Джек беше зашеметяваща жена — висока, красива и смела. Но Алтея пленяваше Кенит както никоя друга жена.

В дните, откакто беше излязла от каютата си и й беше дадено разрешение да се движи свободно из кораба, той бе подхождал много предпазливо с нея. Пред всички поддържаше историята, че ужасният й сън е резултат от маковия сироп, даден й против болката от увреден гръб. Беше й се извинил за това публично, като меко й беше напомнил, че се беше оплакала от болка в гърба. Не си ли спомняше, че е изпила сиропа? При изръмжаното й отрицание той безпомощно бе свил рамене.

— Беше когато каза, че харесваш дантела по един мъж — деликатно я бе подтикнал той, докато ръката му си играеше с дантелата при гърлото му. Беше й се усмихнал привързано.

— Не се опитвай да придаваш някакъв смисъл на това — заплаши го тя.

Той придаде на лицето си ранено примирение.

— Несъмнено си много по-податлива на мака, отколкото предполагаше — любезно предложи той.

Късметът му му даваше властта да я разкрасява както намереше за добре. Липсата на дрехи я беше принудила да приеме онези, които беше подбрал от плячката си и беше изпратил в стаята й. Беше пратил и бижута, благовония и ярки шалове. Джек безсрамно се бе възползвала от тези женски дарове, но Алтея се бе противила с дни. Дори сега се бе облякла възможно най-просто, доколкото това беше възможно в копринени панталони и украсена като дамаска жилетка. Харесваше му, че той е избрал цветовете, които носеше, че беше докосвал дрехите, които сега стояха на нея. Колко дълго можеше да устои пред такава щедрост? Като птичка в клетка, в крайна сметка трябваше да допърха до ръката му.

Тя го избягваше, доколкото можеше, но Вивачия не беше голям кораб. От смъртни заплахи и груби имена се бе ограничила до клокочеща омраза и убийствени погледи. Бе срещал всичките й погледи с опечалена загриженост и внимателна учтивост. Изпълваше го чудновато веселие заради нейното затруднено положение. Имаше над нея власт, която не беше предвидил, макар нарочно да бе създал тази ситуация. Тя вярваше, че е онеправдана жертва, но се отнасяха с нея като с истерична обвинителка на невинен мъж. Ако заговореше за изнасилването, думите й бяха приемани с жал, а не със споделено възмущение. Дори Джек, която изпитваше към него безучастна омраза заради потапянето на Парагон, имаше съмнения относно обвиненията на Алтея. Липсата на подкрепа спрямо каузата й несъмнено беше много обезсърчителна за желанието й да го убие.

По-голямата част от екипажа не се интересуваше какво беше или не й беше направил. В края на краищата той беше капитанът, а и пиратите от екипажа му никога не бяха били твърде измъчвани от моралност. Онези, които бяха най-големи привърженици на Ета, бяха по-угрижени от отсъствието й, отколкото от присъствието на Алтея. Двама-трима, изглежда, мислеха, че е извършил някаква неправда спрямо Ета. Подозираше, че именно това тревожеше Уинтроу най-много. Никога не говореше за него директно, но от време на време Кенит го хващаше, че го гледа подозрително. За късмет на Уинтроу, не го правеше често. Вместо това момчето прекарваше по-голямата част от времето си в безсмислени опити да установи някаква връзка с леля си.

Алтея решително пренебрегваше племенника си. Уинтроу понасяше леко отказите й, но успяваше да прекара повечето от свободното си време в нейно присъствие. Очевидно се надяваше на помирение. За да го ангажира, Кенит му бе предал по-голямата част от ежедневната работа по управлението на кораба. Умът му беше далеч по-остър от този на Джола. Ако обстоятелствата бяха различни, Кенит щеше да го повиши в помощник. Имаше нужния инстинкт, за да командва.

Онова, което дразнеше Кенит, беше, че не бе имал дори един момент насаме с Алтея. Доколкото пиратът можеше да определи, когато не беше в каютата си, която споделяше с Джек, Алтея беше на бака с фигурата. Това забавляваше Кенит, тъй като знаеше, че корабът прекарва голяма част от времето в опит да я убеди, че той не би се отнесъл с нея по начина, по който тя твърдеше. Като че ли поведението на Вивачия, повече от всяко друго влияние, подриваше преживяването на собствените сетива на Алтея. Всяка вечер, когато самият той ходеше на бака, за да разговаря с Вивачия, Алтея вече не се втурваше надалеч, следвана по петите от Джек, а се отдръпваше леко и ги подслушваше. Наблюдаваше всяко негово движение в опит да съзре чудовището, за което го смяташе. Фасадата му я възпрепятстваше.

Докато малката лодка се приближаваше, Кенит забеляза, че не приютява само сатрапа, театрално бляскав в дрехи назаем, но и младата му съветничка. Сатрапът се взираше право напред, като игнорираше диплещия се ескорт от змии, но младата жена се взираше нагоре към кораба с пребледняло лице. Дори от това разстояние тъмните й очи изглеждаха необятни. Необичайно оформеният тюрбан на главата й несъмнено беше някаква нова джамаилска мода. Откри, че се чуди как ли ще изглежда Алтея с подобен аксесоар на главата.

 

 

Алтея хвърли поглед към Уинтроу. Той се взираше надолу към лодката на Мотли, докато тя си пробиваше път към тях. Беше узрял, след като бе напуснал Бингтаун. Беше странно да го гледа в профил; споделяха толкова много общи черти, че беше като да гледа своя мъжка версия. Това, че изглеждаше като нея, някак правеше предателството му още по-нетърпимо. Никога нямаше да може да му прости.

Из нея се разля порицание, надигнало се откъм парапета, за който се държеше.

— Знам, знам. Остави го настрана — промърмори в отговор. Корабът многократно я бе насърчавал да спре да се гневи. Но ако го стореше, щяха да останат само скръбта и болката. Гневът беше по-лесен. Гневът можеше да бъде насочен навън. Скръбта разяждаше отвътре.

Не можеше да остави нещата просто така. Изнасилването нямаше смисъл, не се поддаваше на никаква логика. Не можеше да спори с това. Беше дело на луд, но учтивият и проницателен капитан Кенит със сигурност не беше луд. Така че какво се беше случило? Образи на Девън и Кефрия се примесваха към спомените й от нападението. Възможно ли беше да е както казва той — извратен сън, предизвикан от мака? Корабът се бе опитал да я умиротвори чрез предположението, че може би е бил някой друг от екипажа. Алтея беше отрекла. Тя се беше вкопчила в истината, както се беше вкопчила в здравия си разум, защото да пусне едното, означаваше да отрече другото.

В някаква степен, жестоко си помисли тя, нямаше значение дали Кенит я беше изнасилил, или не. Той беше убил Брашън и беше потопил Парагон. Тези причини бяха достатъчни да го мрази. Дори обичната й Вивачия й беше открадната и се бе променила толкова драстично, че някои от мислите и идеите й бяха напълно чужди за Алтея. Всичките й преценки се базираха на по-дълбоката й драконова природа. Беше имало време, когато Алтея мислеше, че познава кораба из основи. Сега често зърваше непознатата вътре. Ценностите и грижите на личност, която не споделяше нейната човечност, често я озадачаваха. Вивачия се терзаеше заради тежкото положение на змиите. Всеотдайността, която някога бе принадлежала на семейство Вестрит, сега бе насочена към люспестите зверове.

Отчетливо, сякаш фигурата бе проговорила, Алтея усети мисълта й през подновената им връзка. Виниш ли ме за това, че съм истинското си аз? Трябва ли да се преструвам в противното в името на твоята удовлетвореност? Ако го сторех, щеше да е лъжа. Би ли предпочела да обичаш една лъжа, вместо да познаваш истинската ми същност?

Разбира се, че не. Разбира се, че не.

Нямаше значение, разсейването на кораба й я остави отнесена и сама. Тя се бе вкопчила в грозна реалност, която другите вярваха, че е сън. Как можеше да я забрави, когато тя се проявяваше отново и отново във вид на кошмар? Вече не помнеше колко пъти Джек я бе отърсвала от затвора на този сън. Предателското й съзнание я отнасяше към неверни спомени как се дави с Брашън и стигаше до плашеща борба за въздух в тъмно легло. Липсата на сън се отразяваше на преценката й. Чувстваше се крехка и несигурна. Копнееше Вивачия да бъде както преди, огледало и подкрепа на същността й. Копнееше за Брашън, мъж, който я бе познавал напълно. Тя се носеше сред самоличността си, без сродна душа, в която да се уповава.

— Има нещо в тази млада жена в лодката — промълви Вивачия. — Ти не го ли усещаш?

— Не усещам нищо — отвърна Алтея и й се прииска наистина да беше така.

 

 

Сърцето на Малта се качи в гърлото, докато се взираше нагоре към корабния парапет. Сграбчващите вълни, студените пръски, вятърът, който буташе малката лодка, и най-вече — безразсъдно изникващите змии, всичко я заплашваше. С пребледнели лица, мъжете на веслата споделяха страха й от змиите. Видя го във втрещените погледи и напрегнатите мускули. Щом се подадяха от водата до лодката, съществата се взираха в нея със златни, сребърни или бронзови очи. Едно след друго те отмятаха глави назад, докато я подминаваха, и дълбоки, протръбени викове излизаха от зъбатите им, алени усти. Не беше усещала подобен натиск на сетивността от друго същество, откакто беше имала вземане-даване с Тинтаглия. Погледите им, непреклонно приковани в нея, бяха твърде знаещи, сякаш се опитваха да достигнат душата й и да я предявят за своя. Малта с ужас впери погледа си във Вивачия, за да не гледа люспестите чудовища.

Тя се съсредоточи върху това да покаже на пиратския крал, който ги очакваше, овладяно лице. Всички на Мотли бяха вложили енергията си, за да я подготвят. В стремежа им Кенит да съзре истинския разкош на техния дар, те бяха изкъпали, наконтили и облекли сатрапа по-изискано от първия път, в който го беше видяла на бингтаунския бал. Вниманието бе подсилило самомнението му до почти непоносимо ниво. Малта не беше останала пренебрегната. Плещест моряк с бледа змия, татуирана до носа, бе настоял да изрисува лицето й. Тя никога преди не беше виждала подобни козметика и средства като тези, които той донесе в стаята й. Друг моряк беше оформил тюрбана й, докато трети бе подбрал бижута, благоухание и одежди от каймака на плячката им. Сърцето на Малта пееше за това как подпомагаха ролята й, все с намерението подаръкът им да изглежда по-екстравагантен. Нямаше да позволи усилията им да отидат на вятъра. Тя се взираше във Вивачия и се опитваше да не мисли дали баща й е жив, или какво щеше да си помисли за преобразяването й.

Тогава видя Уинтроу да стои до парапета. Невярващо, Малта се изправи в полуклек.

— Уинтроу! — извика обезумяло към брат си. Той се взираше глупаво в нея. Проблясък на златиста коса, принадлежаща на висока фигура, я накара да подскочи с надежда, но това не беше баща й, гледащ надолу към нея, а жена. Сатрапът й се намръщи заради необичайното й поведение, но тя го игнорира. Огледа напрегнато събраните хора, надявайки се противно на всичко, че Кайл Хейвън ще пристъпи напред и ще извика името й. Вместо това ръката, която ненадейно се вдигна и посочи към нея, без съмнение принадлежеше на леля й Алтея.

 

 

Алтея се приведе несигурно върху парапета. Тя стисна ръката на Джек и посочи подчертано към момичето в лодката.

— В името на Са! Това е Малта! — възкликна тя.

— Не е възможно! — Присъедини се към леля си при парапета Уинтроу и хвърли поглед надолу към момичето. — Наистина много прилича на Малта — поколеба се той.

— Коя е тази Малта? — попита въпреки себе си Кенит.

— Малката ми сестра — вяло отбеляза Уинтроу, докато всяко загребване на веслата я довеждаше по-близо. — Много прилича на нея. Но не може да е тя.

— Е, това ще е невероятно съвпадение. Но скоро ще видим — безгрижно отвърна Кенит. Вятърът като че ли повтори думите му като шепот. Стомахът му се стегна и той вдигна ръка, като се престори, че оправя косата си. Талисманът заговори близо до ухото му.

— Няма такова нещо като невероятно съвпадение. Има единствено съдба. Така казват последователите на Са. — И тих като дъх добави: — Това не е сполука за теб, а довеждането на смъртта ти. Са ще те накаже, че изостави Ета.

Кенит изсумтя и небрежно сложи ръцете си зад гърба. Не беше изоставил курвата — просто я беше оставил настрана, за по-късно. Са нямаше да го накаже за това. Никой нямаше да го стори. Нито пък Кенит щеше да трепери пред големината на предлагащата му се възможност. Най-голямата награда се падаше на мъжете, които действаха с размах. Той се усмихна на себе си и хвана китката си с другата ръка, като плътно покри очите и устата на талисмана, задушавайки го с дантела.

Тогава Уинтроу проговори и по гърба на Кенит полазиха страховити тръпки. Той се взираше в приближаващата лодка и обърнатото нагоре лице на момичето и каза почти сънливо:

— При Са няма невероятни съвпадения. Има само съдба.

 

 

Малта се взираше нагоре към тях, запратена в ступор, без възможност за ответ. Какво можеше да означава това? Нима Алтея се беше присъединила към пиратския екипаж на Кенит, вместо да спаси семейния жив кораб? Не можеше да е толкова невярна. Нали? Ами Уинтроу? Щом достигнаха кораба, сатрапът беше качен първи на борда. Под насърчаването на моряците тя самата хвана въжената стълба, която им бяха спуснали. Един от членовете на екипажа на Мотли я придружи, докато се изкачваше по неприятно поклащащото се приспособление от грубо, мокро въже. Опита се да изглежда сякаш изкачването му беше лесно. Мокрите напречници се впиваха през тънките ръкавици, които носеше, за да прикрие загрубелите си ръце. Трудното изкачване бе забравено в мига, в който сграбчи парапета и й бе помогнато да се качи на борда. Като че ли през нея премина странна енергия. Тя забрави да се оглежда за крал Кенит, очите й търсеха единствено баща й.

Внезапно до нея се появи Уинтроу и я пое в прегръдка, по-мъжка, отколкото би сметнала, че е по силите на източения й брат. Но той беше пораснал и заякнал, а гласът му прозвуча плътен и не много по-различен от бащиния им, когато извика:

— Малта! Самият Са те доведе благополучно при нас! — Сълзите, надигнали се в очите й, я изненадаха, както и начинът, по който се бе вкопчила в него, прекомерно щастлива заради силата и приветствието му. След продължителен момент, в който стоеше в прегръдките му, осъзна, че Алтея също бе обвила ръце около нея.

— Но как? Как е възможно да си тук? — попита леля й.

Малта обаче нямаше никакво желание да отговаря на въпроси, преди да е задала най-важния от всички. Тя се отдръпна от Уинтроу и се удиви колко бе пораснал.

— А татко? — попита бездиханно.

Дълбоката болка в очите му й каза всичко.

— Той не е тук — каза й нежно брат й и тя добре знаеше, че не бива да задава повече въпроси относно местоположението му. Него го нямаше, завинаги, и тя бе изтърпяла всичко, беше рискувала всичко напразно. Баща й беше мъртъв.

Тогава корабът заговори и в гласа на Вивачия се долавяше интонация, която Малта бе чувала и преди, когато Тинтаглия й бе говорила през сънната кутия. Ужасяващо разпознаване на родство заля Малта, щом корабът я поздрави.

— Добра среща и привет, приятел на драконите.