Робин Хоб
Съдбовният кораб (10)

Глава осма
Господари на Трите царства

Втората жертва на Тинтаглия беше мечка. Тя се съизмери с нея, хищник срещу хищник, обхватът на крилете й срещу замаха на огромните, ноктести лапи. Тя бе спечелила, разбира се, и разкъса корема на мечката, за да пирува с черния дроб и сърцето й. Борбата засити нещо в душата й. Беше доказателство, че вече не е беззащитно, молещо се създание, хванато в капан, в ковчег от собственото си тяло. Беше изоставила човеците, постъпили глупаво, като бяха изрязали телата на братята и сестрите й. Но не техните дела я бяха пленили. Бяха избили рода й предимно поради невежество. В крайна сметка двама бяха склонни да пожертват всичко, за да я освободят. Не й се налагаше да преценява дали дълговете за убийството се уравновесяваха от спасителните действия. Беше ги напуснала завинаги. Колкото и сладко да можеше да е отмъщението, то нямаше да спаси тези от вида й, които все още оцеляваха. Дългът й бе първо към тях.

Беше спала известно време, напреки на улова си. Медното слънце на есента я бе напекло през дългия следобед. Вече събудена, бе готова да продължи. Докато спеше, следващите й действия се бяха избистрили в съзнанието й. Ако някой от вида й беше оцелял, щеше да е сред старите ловни територии. Щеше да потърси първо там.

Беше се надигнала от мечата леш, чието вонящо месо вече гъмжеше от стотици блещукащи в синьо мухи. Беше изпробвала крилете си, усещайки новата сила, придобита от улова. Щеше да е доста по-естествено, ако се бе появила в ранна пролет, да расте цяло лято и да достигне зрялост, преди да падне зимата. Знаеше, че трябва да убива и да се храни колкото се може по-често в тези смаляващи се жътвени дни, да подсили тялото си за идващата зима. Е, така и щеше да направи, тъй като оцеляването й беше от първостепенна важност за нея. Но в същото време щеше да потърси и народа си. Изстреля се от слънчевия хълм, където мечката бе срещнала своя край, и се извиси в небето с равномерно размахване на криле.

Издигна се до висините, където вятърът беше по-силен, и се понесе по теченията, като кръжеше бавно над земите под себе си. Калните поречия и плитчини трябваше да носят вдлъбнати отпечатъци от въргаляли се дракони, но нямаше нищо. Тя се носеше над високите каменни рифове, идеални за припичане на слънце и чифтосване, но всички те бяха гладки, неопорочени от териториалните маркировки от нокти и изпражнения, които трябваше да оповестят предназначението им. Взорът й, по-остър дори от този на ястреб, не видя нито един друг дракон да язди въздушните течения над реката. Далечните небеса бяха сини и празни от дракони чак до хоризонта. Обонянието й, остро поне колкото зрението, не й донасяше мускусната миризма на мъжки, нито дори стар мирис на териториална маркировка. В цялата тази обширна речна долина, тя беше сама. Господарите на Трите царства бяха от драконов вид; бяха владели Небето, Морето и Земята долу. Никой не бе могъл да се сравни с тяхното великолепие и интелигентност. Как беше възможно всички да са изчезнали? Това беше неразбираемо за нея. Все някои някъде трябваше да са оцелели. Щеше да ги намери.

Прелетя в широк, ленив кръг, докато изучаваше земята под нея за познати ориентири. Всичко бе изчезнало. В изминалите години реката се бе изместила в широкото си корито. Наводнения и земетресения бяха оформили земята безброй пъти, отново и отново; наследствените й спомени и преди бяха отбелязвали голямо количество промени в топографията на областта. И все пак промените, които съзираше сега, като че ли бяха по-драстични от всичко, което народът й бе виждал. Почувства, че цялата околност бе потънала, реката изглеждаше по-широка, по-плитка и по-спокойна. Там, където Змийската река бе препускала стремглаво към морето, сега Дъждовната река се виеше в лениви протежения от блата и мочурища.

Човешкият град Трехог бе построен до потъналите руини на стария Френгог на Древните. Древните бяха избрали това място за града, така че да са близо до терена за драконовите пашкули. Някога, в извивката на Змийската река бе имало широки плитчини, където като сребристочерен пясък на блещукащ плаж бе сиял паметният камък. В далечни есенни сезони змиите се изтърколваха от реката върху тамошните закътани плажове. С помощта на възрастните дракони те оформяха пашкулите си от дълги нишки слюнка, смесена с богатия паметен пясък. Всяка есен пашкулите бяха заливали плажа като огромни семенници, очакващи пролетта. И дракони, и Древни бяха бдели над втвърдените обвивки, които предпазваха трансформиращите се същества през цялата дълга зима. Летните лъчи и топлината все някога щяха да дойдат, да докоснат обвивките и да пробудят съществата в тях.

Изчезнали, всички бяха изчезнали. Плаж и Древни, и дракони пазители, всички бяха изчезнали. Но тя яростно си напомни, че Френгог не беше единственият плаж за пашкули. Беше имало и други, по-нагоре по Змийската река.

Надежда се сблъска с безпокойство, докато тя накланяше криле, за да последва водата нагоре по реката. Можеше и да не разпознава вече извивките на земята, но Древните бяха построили собствени градове в близост до пашкулните плажове. Със сигурност бе останало нещо от тези просторни кошери от каменни постройки и павирани улици. Ако не друго, поне щеше да разучи местата, където нейният вид някога се бе излюпвал. Осмели се да се надява, че може би в някои от тези древни градове съюзниците на драконовия народ бяха оцелели. Ако не успееше да намери някой от собствения си род, може би все пак щеше да открие някого, който да й каже какво се бе случило с тях.

 

 

Слънцето сред синьото небе беше безпощадно. Далечното жълто кълбо обещаваше топлина, но постоянната мъгла на реката ги мокреше и втрисаше. Малта усещаше кожата си влажна; разкъсванията по разпарцалените й дрехи ясно показваха, че мъглата е също толкова разяждаща, колкото и речната вода. Тялото й бе покрито с ухапвания от насекоми, които постоянно я сърбяха, но кожата й беше толкова раздразнена, че всяко почесване я караше да кърви. Жестокото блещукане на светлината по повърхността на водата я заслепяваше. Опипа лицето си — очите й бяха толкова подпухнали, че бяха станали като цепки, а белегът на челото й стоеше на издутини от грапава тъкан. Не можеше да си намери удобна позиция в малката лодка, тъй като голите дървени седалки не бяха достатъчно големи, за да се легне на тях. Най-доброто, което можеше да направи, беше да застане в полулегнало положение и да спусне ръка над очите си.

Най-много я измъчваше жаждата. Най-лошото до момента беше да е заобиколена от непитейна вода, а гърлото й да е пресъхнало като пергамент. Първият път, когато бе видяла Кеки да повдига шепа с речна вода към устата си, Малта беше скочила към нея с вик да спре. Този път бе успяла навреме. От мълчанието на съветничката и подпухналостта на подутите й, кървавочервени устни заключи, че Кеки се бе поддала на изкушението на водата и то повече от веднъж.

Малта лежеше в малкия поклащащ се съд, докато реката го носеше със себе си, и се чудеше защо я интересуваше. Не можеше да измисли отговор и все пак се ядосваше, че жената би пила вода, която в крайна сметка щеше да я убие. Наблюдаваше съветничката от заслона на ръката си. Красивата рокля от зелена коприна някога щеше да изпълни Малта със завист. Сега беше по-парцалива дори от собствените й дрехи. Изкусно фризираната прическа на съветничката беше плетеница от къдрици около челото и надолу по гърба й. Очите й бяха затворени, а устните й пухтяха навътре и навън заедно с дишането й. Малта се зачуди дали вече не умираше. Колко от водата беше необходима, за да предизвика смърт? После откри, че се чуди дали нямаше да умре въпреки това. Може би беше глупава и беше по-добре да пие, жаждата да спре да я измъчва и да умре по-скоро.

— Може би ще завали — изграчи с надежда сатрапът.

Малта размърда устни и реши все пак да отговори.

— Дъждът пада от облаци — отбеляза. — Облаци няма.

Той остана смълчан, но тя можеше да усети раздразнението, излъчващо се от него като топлината на огнище. Нямаше енергия да се обърне и да му се опълчи. Почуди се защо въобще му бе проговорила. Мисълта й се отнесе обратно към вчерашния ден. Беше почувствала нещо да докосва леко сетивата й, полепващо и все пак нереално, като паяжина по лицето й в тъмното. Беше се озърнала навсякъде, но не бе видяла нищо. После бе насочила погледа си нагоре и бе видяла дракона. Беше сигурна. Беше видяла син дракон, по чиито люспи слънцето проблясваше в сребристо, щом бе доближил връхчетата на крилете си. Тя беше извикала към него с молба за помощ. Виковете й бяха събудили сатрапа и съветничката му от дрямката им. Въпреки това обаче, след като бе посочила и настояла и те да погледнат, те й бяха отвърнали, че там няма нищо. Може би кос, дребнеещ в далечината, но нищо повече. Сатрапът й се беше присмял с думите, че само децата и невежите селяни вярват в истории за дракони.

Това я беше ядосало до такава степен, че не му беше проговорила отново; дори когато бе паднала нощта и той не бе спрял да се оплаква от тъмнината, студа и влагата. Имаше навика да изкарва, че всяко неудобство е по нейна вина, по вина на бингтаунските Търговци или на Дъждовните Търговци. Беше й втръснало от мрънкането му. Беше по-досадно дори от пронизителното бръмчене на мъничките комари, които, щом падна нощта, ги бяха намерили и пируваха с кръвта им.

След като изгревът най-накрая бе дошъл, тя се бе опитала да се убеди, че носи със себе си надежда. Гредата, която бе използвала като гребло, не бе издържала и половината сутрин. Опитите й да ги избута надалеч от главното течение на реката се бяха оказали изтощителни и безполезни. Дъската се бе разпаднала в ръцете й, разядена от водата. Сега седяха в лодката, безпомощни като деца, докато реката ги отнасяше все по-далече от Трехог. Като неудовлетворено и бездейно дете, сатрапът си търсеше поводи за кавги.

— Защо още никой не е дошъл да ни спаси? — настоя внезапно той.

Тя отвърна през рамо:

— Защо биха ни търсили тук? — попита сухо.

— Но ти ги викаше, докато преминавахме покрай Трехог. Всички викахме.

— Това да викаш и да те чуят са две различни неща.

— Какво ще се случи с нас? — Думите на Кеки бяха толкова тихи и изречени с толкова пресипнал глас, че Малта едва успя да ги разбере. Съветничката бе отворила очи и я гледаше. Малта се зачуди дали и нейните очи бяха толкова кървясали.

— Не съм сигурна. — Малта размърда уста в опит да навлажни езика си достатъчно, че да говори. — Ако имаме късмет, реката може да ни отнесе до единия бряг и да заседнем в плитчините или в застоялата вода. Ако имаме голям късмет, може да срещнем жив кораб, отиващ нагоре по реката. Но се съмнявам. Чух, че всички са отишли да прогонят калсидците от Бингтаун. В крайна сметка реката ще ни отнесе до морето. Може би там ще попаднем на други съдове и ще ни спасят. Ако лодката ни издържи толкова дълго. — Ако доживеем да го видим, добави на себе си Малта.

— Най-вероятно ще умрем — отбеляза с досада сатрапът. — Трагедията на моята смърт ще бъде необятна. Ще последват множество други смърти, защото, след като си отида, няма да има кой да поддържа мира между благородниците ми. Никой няма да седне на Перления трон след мен, тъй като ще умра в разцвета на младостта си, без наследник. Всички ще оплакват моята кончина. Калсид вече няма да се бои да предизвика Джамаилия. Пиратите ще плячкосват и палят необезпокоявани. Цялата ми обширна, прекрасна империя ще бъде в руини. И всичко заради едно глупаво момиченце, по селски твърде невежо, за да знае кога му се предлага възможността да се поправи.

Малта се изправи толкова рязко, че малката лодка бясно се заклати. Пренебрегна изплашените стенания на Кеки и се извърна, за да застане лице в лице със сатрап Косго. Той седеше в задната част на лодката, опрял брадичка на коленете си, обгърнал краката си с ръце. Приличаше на капризно десетгодишно дете. Бледата му кожа, предпазвана толкова дълго от природните елементи, бе двойно опустошена от излагането на водата и вятъра. На бала в Бингтаун деликатните му черти и бледата кожа й се бяха сторили романтични и екзотични. Сега просто изглеждаше като болнаво дете. Тя се пребори с внезапно надигналия се порив да го избута през борда.

— Ако не бях аз, вече щеше да си мъртъв — заяви тя с хладен глас. — Беше затворен в стая, пълнеща се с вода и кал. Или си забравил за това?

— А как се озовах там? Заради сплетните на твоите хора. Те ме похитиха и ме отвлякоха, и доколкото ми е известно, вече са изпратили писма за откуп. — Ненадейно млъкна, закашля се, след което с усилие изрече сухите думи: — Въобще не трябваше да идвам в мизерното ви градче. Какво открих там? Не място на чудеса и богатства, както ме убеждаваше Серила, а един мръсен, малък, пристанищен град, гъмжащ от алчни търговци и техните невъзпитани, превзети дъщери. Погледни се! Миг на красота, това е всичко, което някога ще имаш. Всяка жена е красива за месец или два от живота си. Е, ти очевидно вече премина този кратък разцвет, с пресъхналата си кожа и тази цепка надолу по челото ти, хванала коричка. Трябваше да се възползваш от възможността да ме забавляваш. Тогава можеше да те взема в двора, от съжаление към теб, и поне щеше да получиш шанса да зърнеш какво е да живееш сред великолепие. Но не. Ти ме отхвърли и аз бях принуден да удължа престоя си на селските ви танци и да стана мишена на крадци и разбойници. Цяла Джамаилия ще затрепери и рухне без мен. И всичко заради пресилената ти представа за себе си. — Той отново се закашля и езикът му се показа в напразен опит да навлажни изпръхналите му устни. — Ще умрем в тази река. — Подсмръкна. Дребна сълза се събра в крайчеца на окото му и се спусна надолу покрай носа.

Малта почувства моментна омраза, по-чиста от всяко друго чувство, което някога бе изпитвала.

— Надявам се да умреш първи, за да мога да гледам — изграчи тя насреща му.

— Предателка! — Косго повдигна треперещ пръст и я посочи. — Само предател би ми говорил така! Аз съм сатрапът на цяла Джамаилия. Осъждам те да бъдеш одрана жива и после да те изгорят. Кълна се, че ако оживеем, ще се погрижа присъдата ми да те застигне! — Погледна покрай нея към Кеки. — Съветничке. Бъди свидетел на думите ми. Ако умра, а ти оцелееш, твой дълг е да оповестиш волята ми на другите. Погрижи се тази кучка да бъде наказана!

Малта се взираше в него, но не каза нищо. Опита се да навлажни гърлото си, но без успех. Дразнеше я да остави последната дума на него, но нямаше избор. Обърна му гръб.

 

 

Тинтаглия утоли глада си с един глупав млад глиган. Беше го открила да рие със зурла в края на една дъбова горичка. Щом го съзря и улови миризмата му, в нея закрещя глад. Обърканото прасе бе стояло загледано в нея с любопитство, докато се бе приближавала към него. В последния момент бе размахало бивните си като че да я прогони. Беше го погълнала на няколко хапки, оставяйки единствено окървавени листа и детрит^[1], които да свидетелстват за съществуването му. После бе полетяла отново.

Ненаситността й почти я плашеше. През останалата част от следобеда летя ниско, ловуваше, докато пътуваше, и уби още два пъти — сърна и още един глиган. Бяха достатъчни да утолят глада й, но нищо повече. Къркоренето на стомаха й продължаваше да я разсейва от намеренията й. Тя повдигна очи, за да изследва основното разположение на местността, и изведнъж осъзна, че не бе обръщала внимание накъде лети. Вече не виждаше реката.

Принуди се да не мисли за стомаха си. Понесе се бързо над обширната блатиста долина, докато не се завърна до затлачената, тънка ивица на реката. Тук дърветата се бяха привели под напора на водата и мочурливите брегове се простираха нашироко под балдахина на гората. Нищо обещаващо. Още веднъж се насочи нагоре по реката, но този път не се остави да се носи, а полетя по-бързо от всякога и търсеше, постоянно търсеше позната особеност или признак за обитаване от Древните. Бавно, реката отново се разшири, а гората се отдръпна. Скоро, докато следваше течението към хълмовете, по бреговете отново се появи трева. Земята наоколо бе по-стабилна, повече гора, отколкото тресавище. После, толкова ненадейно, че дъхът й секна, тя разпозна мястото. На хоризонта, в една от извивките на реката мерна бележещата кула на Келсингра. Тя проблясваше под залязващото слънце и сърцето й литна от радост. Кулата все още стоеше, а очите й успяха да различат и други сгради около нея. В следващия момент я обзе разочарование — не надушваше никакъв мирис на дим от комини, от работеща леярна или ковачница.

Полетя към града. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се виждаше мъртвилото долу. Пътят не само че беше напълно лишен от оживеното движение, което някога бе търпял, но и в даден момент свлачище го бе запречило напълно. Паметният камък все още си спомняше закостеняло, че някога му бе казано да бъде път. Тя можеше да усети как заклещените спомени на занаятчиите, войниците и номадските търговци, които го бяха обхождали, все още жужаха в камъка. Трева и мъх не бяха успели да го превземат. Друмът все още блестеше — черен, прав и равен, делово прокарващ си път към града. Той все още си спомняше себе си като главен път, но никой друг в света не го правеше.

Тя кръжеше над изоставения град и оглеждаше древното му разрушение. Древните го бяха строили за вековете, безгрижно приемайки, че ще се разхождат по улиците и ще обитават елегантните му домове завинаги. Сегашната празнота се присмиваше на подобни смъртни илюзии. В някакъв момент в миналото, катаклизмено слягане на земята бе разцепило града на две. Разделяше го една огромна пукнатина, а реката си бе присвоила хлътналата половина. Можеше да забележи разрушените отломки от потъналите сгради сред дълбините. Тинтаглия премигна с очи, принуждавайки се да види града такъв, какъвто беше бил, а не какъвто си го спомняше паметният камък. Така бяха строили Древните — нарязвайки паметния камък и носейки го тук, за да издигнат красивия си град върху възвишенията до реката. Бяха обвързали камъка, насила вложили в него собствената си идея за това какво трябва да бъде. Градът стоеше, верен и тих.

Тинтаглия се спусна към него както драконите бяха правили винаги, и почти се уби. Наследствените спомени й казваха, че драконите винаги бяха пристигали като се приземяваха в самата река. Така се постигаше едно зрелищно, показно пристигане. Плъзгащото се гмурване от синьото небе в хладната вода винаги бе предизвиквало забележителен, мек плисък. Кацането на дракон винаги разклащаше акостиралите кораби в котвените им стоянки. Водата омекотяваше приземяването, след което драконът излизаше от хладните дълбини на покрития с камъчета бряг под виковете и приветствията на събралата се тълпа.

Реката бе далеч по-плитка от тази в спомените й. Вместо да се гмурне напълно и да позволи на водата да я поеме, Тинтаглия се разби в нея. Беше дълбоко едва до раменете й и трябваше да е доволна, че не си счупи краката. Единствено омекотяването от силните й мускули успя да я предпази. Разцепи си два нокътя на предния ляв крак и болезнено натърти разгърнатите си криле, докато излизаше от водата не под съпровода на възклицания и приветствени песни, а на фона на шептящия сред изоставените сгради вятър.

Почувства се сякаш обитаваше някакъв сън. Паметният камък бе почти глух за нахлуването на органичен живот. Докато си спомняше какво се предполага да бъде, той отхвърляше протягащите се корени на растенията. Животните, които иначе биха имали възможността да използват града като място за гнездене и намиране на хралупа, бяха прогонени от спомените на камъка за мъже и жени, живеещи там. Макар и след всички тези години, тя виждаше единствено колебливи признаци, че някога природата отново ще превземе мястото. Мъх бе започнал да се настанява в удобните пукнатини между павираните камъни и ъглите на стъпалата. Гарвани и врани, винаги гледащи пренебрежително на човешките претенции за майсторство, имаха няколко разбъркани гнезда, подаващи се от рамките на прозорци или затъкнати в камбанарии. Водорасли бяха полепнали по краищата на фонтаните, които все още задържаха дъждовна вода, пленена в богато украсените им легени. Куполи се бяха срутили върху сградите си. Външните стени на някои от постройките бяха рухнали по време на някакъв отдавна отминал трус, оставяйки вътрешните стаи открити за есенния ден и разнасяйки отломки по улицата под тях. Рано или късно природата винаги възтържествуваше. В крайна сметка градът на Древните щеше да бъде погълнат от дивия свят и тогава никой нямаше да си спомня времето, когато човек и дракон бяха съжителствали заедно.

Тинтаглия се изненада, че подобна мисъл можеше да й скъса сърцето. Човечеството не я привличаше особено в сегашната си форма. Бе имало време, нашепваха предците й от дълбините на съзнанието й, когато драконовата същина се бе смесила с природата на човека и от това случайно сливане се бяха появили Древните. Високи и стройни, с драконови очи и златиста кожа, тази древна раса бе живяла рамо до рамо с драконите и се бе къпала във величието на тази симбиоза. Тинтаглия вървеше бавно по улици, направени щедро широки, за да позволят лесното преминаване на дракон. Стигна до правителствените здания, изкачи широките, плитки стъпала, направени така, че видът й да разполага с елегантен достъп до общите зали на Древните. Външните стени на тези сгради все още проблясваха в черно, украсени с искрящи в бяло барелефни фигури. Кариандра Плодородна продължаваше да разорава земите си след масивните си волове, докато на противоположната стена Сесикария разгръщаше широко крилете си и тръбеше безмълвно.

Тинтаглия премина през пасивните каменни лъвове, пазещи входа. Едната масивна дървена врата вече бе рухнала. Докато минаваше покрай другата, случайно докосване на опашката й я запрати свличаща се на земята сред купчина трески и отломки. Дървото не притежаваше паметта на камъка.

Вътре, полираните дъбови маси се бяха превърнали в купчини дървесен прах, притиснати под каменните плотове, които някога бяха поддържали. Гъста прах бе покрила прозорците; слънчевата светлина едва проникваше в стаята. Овехтели остатъци от богати гоблени стояха накъсани като паяжини по стените. Тук нагъсто се бяха струпали спомени и я викаха, но тя решително задържаше съзнанието си в този ден и тази епоха. Тишината и прахта, и вятърът, шепнещ печално през счупен прозорец. Може би някъде из сградата бяха оцелели някакви записи. Но избледняващи думи върху ронлив пергамент нямаше да й донесат утеха. Тук нямаше нищо за нея.

Постоя още миг, оглеждаща се наоколо, след което се изправи на задните си крака, изпъна врата си и с рев освободи гнева и разочарованието си, тръбейки към вбесяващите призраци, обитаващи мястото, за това, че се чувстваше предадена. Поривът на гласа й раздвижи застоялия въздух в стаята. Опашката й се мяташе и разхвърляше отломките на писалища и пейки и запрати мраморната повърхност на маса в ъгъла, където тя се разби. На отсрещната страна на залата един гоблен отпусна последната си безполезна хватка и се свлече на пода на ивици. Във въздуха тревожно се завъртяха прашинки. Тя мяташе глава напред-назад от края на змийския си врат, тръбейки отново, порив след порив, своя бяс.

После, също толкова внезапно, колкото я бе обзел, пристъпът отмина. Остави предните си крака да се спуснат обратно на хладния черен под. Замълча и се заслуша как последното ехо от собствения й глас затихва и умира. Затихва и умира, помисли тя. Всички те са направили точно това и аз съм последното глупаво ехо, все още отскачащо от тези глухи камъни, неспособни да ме чуят.

Напусна зданието и започна да обикаля изоставените улици на мъртвия град. Дневната светлина избледняваше. Бе летяла бързо и усилено, за да достигне това място и да открие единствено смърт. Преданата памет на камъка бе оставила града в застой. Той бе загинал преди десетилетия и въпреки това животът не бе успял да превземе мястото. Мъхестите жилки, борещи се да превземат прослойките на улицата, бяха жалки. Типично за хората, презрително си помисли Тинтаглия. Това, което повече не можеха да използват, не можеше да използва и никое друго същество. Миг по-късно горчивината на мисълта й я шокира. Значеше ли това, че смята, че Древните не са били по-различни от човеците, оставили я затворена толкова години?

Облицован с камъни кладенец и остатъците от подемен механизъм я откъснаха от мислите й. Почувства приятен прилив на очакване при вида им. Затърси древния спомен. Ах, да. Тук, много отдавна, други от вида й бяха пили, но не вода, а носещата се сребриста течност на магията, чиито жилки обгръщаха паметния камък. Дори за дракон това беше силен опиат. Да пие от него така, неразреден, беше като да постигне единение с вселената. Споменът беше изкусителен. Почувства прилив на копнеж за това усещане на връзка. Подуши ръба на кладенеца и надзърна в дълбините му. Докато завърташе глава, й се стори, че зърна далечен проблясък на сребристо на самото дъно, но не можеше да е сигурна. Нима звездите не блестяха през деня на дъното на най-дълбоките кладенци? Можеше да не е нищо повече. Каквото и да беше, бе твърде далеч от обхвата на зъбите или ноктите й. Нямаше да пие до насита течна магия оттук. Никой дракон никога повече нямаше да го направи. Да си спомни това невкусено удоволствие бе просто още едно изтезание за нея. То определяше агонията на нейната самота. Много предпазливо тя разби ръждясалите останки от подемния механизъм и ги бутна в кладенеца. Остана заслушана в дрънченето на парчетата, трополящи надолу по тесния отвор.

 

 

Малта бе затворила очите си заради яркостта на реката. Щом ги отвори отново, светлината си отиваше от деня. Тази милост бе придружена от настъпващия хлад на нощта. Първият комар избръмча доволно край лявото й ухо. Малта се опита да вдигне ръка, за да го разкара, но откри схванатите си мускули сковани сякаш докато беше спала, беше ръждясала. Пъшкайки от болка, тя надигна глава. Кеки беше смачкана купчина парцали, наполовина върху седалката, наполовина на пода на лодката.

Приличаше на умряла.

Ужас сграбчи сърцето на Малта. Не можеше да бъде заклещена на тази лодка с мъртва жена. Не можеше. Тогава глупостта на ужасилата я мисъл я осени. Отвратителна усмивка изкриви лицето й. Какво щяха да направят, ако Кеки бе мъртва? Щяха да я изхвърлят през борда ли? Малта не можеше да направи това, не и повече от това да седи и да се взира в мъртвата жена, докато самата тя не умреше. Едва можеше да помръдне езика в устата си, но успя да изграчи:

— Кеки?

Съветничката раздвижи ръка по влажните дъски на пода. Беше само потрепване на пръстите, но поне все още не беше мъртва. Изглеждаше, че й е ужасно неудобно. Малта копнееше да я остави така, но поради някаква причина не можеше. Всеки мускул в тялото й закрещя, докато свиваше коленете си и се смъкваше на пода на лодката. След като се озова там, нямаше сили да повдигне Кеки в по-удобно положение. Можеше единствено леко да я побутне. Загърна остатъците от зелената й копринена рокля по-плътно около нея. Тя потупа лицето й.

— Помогни ми да оживея. — Молбата на съветничката бе жалък шепот. Дори не бе отворила очи.

— Ще се опитам. — Малта почувства, че само оформя думите с уста, но Кеки като че ли ги разбра.

— Помогни ми да оживея — повтори Кеки. Опитите й да говори разцепваха устните й. Пое си дъх с ридание. — Моля те. Помогни ми да оживея, а после аз ще ти помогна. Обещавам.

Беше заричането на бито дете, обещаващо подчинение само и само болката да спре. Малта потупа рамото на жената. Повдигна главата на Кеки неловко и я постави там, където седалката на лодката не притискаше бузата й толкова силно. Обви се около гърба на съветничката, за да споделят топлината на телата си. Това беше всичко, което можеше да направи за нея.

Малта принуди схванатите мускули на врата си да завъртят главата й така, че да погледне към сатрапа. Владетелят на цяла Джамаилия се взираше злобно в нея от дъсчената седалка, където се беше свил. Челото му бе отекло над подпухналите му очи и изкривяваше лицето му.

Малта се извърна от него. Опита се да се подготви за нощта като прибра ръце в ръкавите на робата си, повдигайки яката колкото се можеше по-нагоре и прибирайки краката си под полите. Сгушена до Кеки на дъното на лодката, тя си представи, че сега й беше по-топло. Затвори очи и се унесе.

— Ко’ е тфа?

Малта го игнорира. Нямаше да бъде примамена в поредната разправия. Нямаше сили за това.

— Ко’ е тфа? — повтори настоятелно сатрапът.

Малта отвори очи и леко повдигна глава. После светкавично седна изправено, карайки лодката да се заклати бясно. Нещо идваше срещу тях. Тя примижа към него в опит да му придаде позната форма. Само жив кораб можеше да се движи нагоре по Дъждовната река. Всичко друго щеше да се превърне в жертва на разяждащите й води. Но формата бе по-близо до водата, отколкото един жив кораб трябваше да бъде, и изглежда, имаше едно-единствено правоъгълно платно. Осветяваха я единствено собствените й, приглушени фенери, но на Малта й се стори, че забелязва движение и от двете страни. Високият деформиран нос подскачаше, докато корабът си проправяше път нагоре по реката. Малта се изправи със скърцане, разтягайки крака, докато наблюдаваше приближаващия кораб с неверие, което й пречеше да го възприеме. Клекна обратно. Беше тъмно, а лодката им беше малка. Възможно беше корабът да ги подмине, без да ги забележи.

— Какво е това? — болезнено произнесе сатрапът.

— Тихо. Това е калсидска бойна галера. — Малта се взираше в настъпващия кораб. Сърцето й биеше бясно в гърдите. Каква работа имаше калсидски кораб, плаващ нагоре по Дъждовната река? Единственото обяснение беше да шпионира или напада. И все пак беше единственият кораб, който бяха видели. Очакваше ги спасение — или жестока смърт. Докато се колебаеше, чудейки се какво да прави, сатрапът действа.

— Помощ! Помощ! Тук сме! Тук сме! — Той се надигна до полуклек при кърмата на лодката, стиснал с една ръка ръба й, а с другата махаше ожесточено.

— Може да не са приятелски настроени! — смъмри го Малта.

— Разбира се, че са! Те са мои съюзници, мои наемници да отърват джамаилските води от пирати. Виж! Носят цветовете на Джамаилия на флагщока си. Те са от моите наемни войници, преследващи пирати. Хей! Тук долу! Спасете ни!

— Да преследват пирати по Дъждовната река? — саркастично отвърна Малта. — Те са нашественици!

Двамата я пренебрегнаха — Кеки също се беше надигнала. Довлече се до седнала позиция на носа на лодката, размаха вяло едната си ръка и жалостиво и безмълвно изписка за помощ. Дори през тази врява Малта успя да чуе изненаданите викове от наблюдателницата на галерата. За секунди на носа на кораба се появиха множество фенери, хвърлили върху екипажа разкривената сянка на чудовищната фигура отпред. Силуетът на мъж внезапно посочи към тях. Последваха го други двама. Викове от палубата на галерата издаде вълнението им. Корабът се отклони, за да се насочи право към тях.

На кораба като че ли му отне твърде много време, за да ги достигне. Беше им хвърлено въже и Малта го хвана. Тя се стегна, докато придърпваха съдовете един към друг. Фенерите, държани отвъд перилата на галерата, я заслепяваха. Тя стоеше глупаво, държейки въжето, докато първо сатрапът, а после Кеки бяха качени на борда. Щом дойде нейният ред, тя достигна палубата им и установи, че краката не я държаха. Свлече се на дъските. Заваляха настоятелни въпроси от калсидски гласове, но Малта само поклати глава. Имаше повърхностни познания по езика от баща си, но устата й бе твърде суха, за да говори. Бяха дали вода на сатрапа и Кеки и съветничката им благодареше колебливо. Предложиха и на нея и Малта забрави всичко друго. Мехът й бе отнет твърде скоро. Някой й подхвърли одеяло. Тя го уви около раменете си и седна, треперейки ужасно, чудейки се какво щеше да се случи с тях.

Сатрапът бе успял да се вдигне на крака. Калсидският му бе гладък, макар и загрубял от състоянието на гърлото му. Малта слушаше унило, докато глупакът им се представяше и им благодареше, че са го спасили. Моряците го слушаха широко ухилени. Езикът не й беше необходим; жестовете и интонацията им издаваха скептицизма им. Сатрапът започна да се ядосва и веселието им се увеличи.

Тогава се присъедини и Кеки. Тя говореше по-бавно от сатрапа, но Малта отново научи повече от тона й, отколкото от малкото думи, които успя да разпознае. Нямаше значение, че дрехите й бяха мръсни и разкъсани, външният вид — загрубял, а устните — напукани. Съветничката ги мъмреше и упрекваше на изряден калсидски и използваше уважителните местоимения вместо обичайните норми. Още повече, Малта знаеше, че никоя калсидска жена не би се осмелила да говори по този начин, освен ако нямаше твърда вяра в положението на мъжа, който я защитаваше, да я предпази от гнева на моряците. Кеки посочи към флага на Джамаилия, който висеше отпуснато от корабната мачта, а после обратно към сатрапа.

Малта наблюдаваше как отношението на мъжете се променя от присмех в несигурност. Мъжът, помогнал й да стъпи на крака, внимаваше да докосва само дланите или ръцете й. Да постъпи иначе би било смъртна обида за бащата или съпруга. Малта уви одеялото по-плътно около раменете си и успя да се дотътри сковано до сатрапа и Кеки.

Не беше впечатлена от кораба им. По цялата му дължина, между пейките за гребците се простираше повдигната палуба. Предната и задната част бяха издигнати над палубата, предназначени повече за битка, отколкото за подслон или удобство. Моряците ги придружиха до задната, въведоха ги в някаква каюта и ги оставиха.

Мина известно време, преди очите й да се приспособят. За заслепения й взор меката светлина в кабината изглеждаше ярка. Разкошни кожи покриваха кревата, а на пода студените й, голи крака бяха обгърнати от дебела черга. В ъгъла гореше малък мангал, който изпускаше в равни количества изпарения и горещина. Топлината предизвикваше бодеж и изтръпналост по кожата й. Мъж, седящ зад маса за морски карти, приключи с намастиляването на някаква линия и си отбеляза кратка бележка. Бавно повдигна очи, за да ги огледа. Сатрапът смело — или глупаво — се приближи и се отпусна в друг от столовете до масата. Той заговори, а в гласа му не се съдържаше нито заповед, нито молба. Малта разпозна думата за „вино“. Кеки седна на пода, в краката на сатрапа. Малта остана да стои до вратата.

Наблюдаваше събитията сякаш гледаше пиеса. С натежало сърце осъзнаваше, че съдбата й е в ръцете на сатрапа. Нямаше вяра в честта и интелигентността му, но обстоятелствата я ограничаваха. Не знаеше достатъчно калсидски, за да говори от свое име, а и добре осъзнаваше по-ниското си положение според калсидските порядки. Ако се опиташе да се обяви за независима от сатрапа, щеше да се лиши и от закрилата, която можеше да й предложи. Тя стоеше мълчаливо, трепереща от глад и изтощение, и наблюдаваше как се решава съдбата й.

Корабният юнга донесе на капитана вино и поднос със сладки бисквити. Тя трябваше да издържи да гледа как капитанът налива вино за себе си и за сатрапа. Двамата пиха заедно. Разговаряха — сатрапът вършеше по-голямата част от говоренето, прекъсван от честите глътки вино. Някой му поднесе някаква купа, от която се надигаше пара. От време на време, докато се хранеше, подаваше на Кеки бисквита или парче хляб като че ли беше куче, свило се под масата. Жената приемаше трохите и ги гризеше бавно, без признаци да иска още. Беше изморена, но Малта забеляза, че се стреми да следи разговора. За първи път Малта почувства леко възхищение към Кеки. Може би бе по-силна, отколкото изглеждаше. Дните на открито бяха превърнали очите върху подпухналото й лице в цепки, но в тях все още блещукаше една опърничава светлинка.

Мъжете приключиха с яденето, но останаха на масата. Някакво момче дойде, носещо лакирана кутия. Извади от нея две бели, глинени лули и няколко гърненца с билки. Косго седна изправен и възкликна от удоволствие. Сладко предчувствие заблестя в очите му, докато капитанът натъпкваше щедра доза в едната от лулите, след което му я подаде. Сатрапът се приведе напред, към огънчето, което мъжът му предложи. Дръпна силно от лулата, докато смесицата от опияняващи билки се разпалваше. За момент остана неподвижен и просто дишаше, с блажена усмивка, разстилаща се по лицето му. После се облегна назад и издиша дима в знак на доволство.

Скоро в стаята се задипли дим. Мъжете говореха неспирно и често се смееха. Малта установи, че едва държи очите си отворени. Опита се да задържи вниманието си върху капитана и да прецени реакциите му спрямо казаното от сатрапа, но изведнъж й бе станало трудно да се концентрира. Всичките й усилия бяха насочени към това да остане права. Масата и мъжете в другия край на каютата сякаш се отдалечиха. Гласовете им избледняха до успокояващо мърморене. Тогава капитанът се изправи и тя отново бе запратена в будно състояние. Той протегна ръка към вратата, подканяйки сатрапа да тръгне пред него. Косго се надигна сковано. Изглежда, виното и храната бяха възвърнали част от силите му. Кеки се опита да последва господаря си, но се свлече обратно на килима. Сатрапът изсумтя презрително и отправи някакво извинение към капитана. След това се обърна към Малта:

— Помогни й, глупачке! — заповяда той с отвращение. Двамата мъже напуснаха стаята. Никой не се обърна да види дали жените ги следват.

Скришом, Малта грабна сухар от масата и го натъпка в устата си. Сдъвка го на сухо и преглътна с усилие. Не знаеше откъде намери сили да помогне на Кеки да се изправи и да ги последват. Жената все се препъваше в нея, докато залитаха една до друга. Мъжете бяха извървели цялата дължина на кораба и двете жени бяха принудени да забързат след тях. На Малта не й се понрави погледът, който един от моряците й хвърли. Изглежда, се подиграваха на външния им вид дори докато ги оглеждаха похотливо.

Двете спряха зад сатрапа. Някакъв мъж бързо преместваше притежанията си изпод една груба, стъкмена от дърво палатка, вдигната на палубата под скелетната крепост. Щом той извлачи нещата си, капитанът подкани сатрапа с жест да влезе вътре. Косго любезно наклони глава към него и влезе във временните си покои.

Докато помагаше на Кеки да влезе, мъжът, изместил нещата си, постави ръка на рамото на Малта. Тя погледна към него объркано, питайки се какво иска, но той само се ухили, отправяйки запитване към сатрапа над главата й. Косго се засмя шумно в отговор, но поклати глава. После каза нещо, като повдигна рамене. Малта улови думата „по-късно“. Сатрапът завъртя очи сякаш се дивеше на въпроса на мъжа. Мъжът изписа престорено разочарование на лицето си, но сякаш без да иска спусна ръка по тази на Малта, като за миг докосна извивката на ханша й. Малта възкликна шокирано. Капитанът го побутна приятелски и Малта заключи, че това трябва да е първият помощник. Не разбираше какво точно се бе случило току-що, но реши, че не я интересува. Игнорира всички, за да помогне на Кеки да се добере до единствената койка, но щом я достигнаха, жената се изсипа като безгръбначно на пода до нея. Малта безнадеждно я задърпа за ръката.

— Не — промълви Кеки. — Остави ме тук. Иди застани до вратата. — Малта я изгледа смаяно. Жената вложи цялата си останала сила в нареждането си: — Не го подлагай на съмнение сега. Прави каквото ти казвам.

Малта се поколеба, но после усети погледа на капитана върху себе си. Надигна се неловко и закуцука през стаята, за да застане до вратата. Като прислужница, присветна й внезапно. В нея пламна гняв, който обаче не успя да й даде сили. Очите й се залутаха из малката стая. Стените бяха от кожа. Имаше само една койка и малка масичка, на която гореше фенер. И това беше всичко. Очевидно беше временно. Замисли се над това. Миг по-късно капитанът пожела приятна вечер на сатрапа. Вратата едва се бе хлопнала зад мъжа и Малта се свлече на пода. Все още беше гладна и жадна, но засега и сънят щеше да свърши работа. Придърпа одеялото си по-плътно около себе си.

— Стани — посъветва я сатрапът. — Момчето ще се върне с храна за Кеки и ще очаква нейната помощничка да я приеме. Не ме излагай като откажеш. Ще донесе и топла вода. Като ме изкъпеш, можеш да се погрижиш и за нея.

— Предпочитам да се хвърля зад борда — уведоми го Малта, без да помръдва от мястото си.

— Тогава си остани там. — Храната и виното бяха възвърнали арогантността му. С пълно пренебрежение към нея той започна да съблича мръсните си дрехи. Тя оскърбено извърна поглед, но не можа да избегне думите му:

— Няма да се наложи да се хвърляш зад борда. Екипажът вероятно ще го направи, след като приключи с теб. Това ме попита първият помощник, когато ти дойде. „Белязаната свободна ли е?“ Казах му, че си слугинята на моята жена, но вероятно по-късно тя би могла да се лиши от теб за известно време. — Крайчетата на устните му се извиха в превъзхождаща усмивка. Гласът му мазнееше от фалшива доброта. — Не забравяй, Малта. На този кораб си все едно в Калсид. На този съд, ако не принадлежиш на мен, тогава си ничия жена. А в Калсид, ничията жена е жена на всички.

Малта бе чувала това и преди, но никога не бе разбирала напълно значението му. Стисна челюсти. Дрезгавият глас на Кеки върна погледа й върху нея.

— Велеславният сатрап Косго говори истината, момиче. Изправи се. Ако искаш да се спасиш, бъди слугиня. — Тя пое дъх и добави загадъчно: — Помни обещанието ми и ме послушай. Ако искаме който и да е от нас да оцелее, трябва всички да оживеем. Неговото положение ще ни пази, ако и ние пазим него.

Сатрапът изрита настрани и последния пласт от одеянията си. Бледото му тяло шокира Малта. Бе виждала разголените гърди на работниците по доковете и нивите, но никога преди не бе виждала напълно гол мъж. Противно на волята си, очите й бяха привлечени надолу, към слабините му. Беше чувала, че се нарича мъжество. Бе очаквала нещо повече от поклащащо се розово стълбче сред гнездо от къдрави косми. Висящият член й приличаше на червей и изглеждаше нездрав. При всички мъже ли беше така? Отврати я. Коя жена можеше да понесе противно нещо като това да се докосва до тялото й? Тя откъсна поглед. Сатрапът като че ли не забеляза неодобрението й, а вместо това се оплака:

— Къде е водата за банята? Малта, върви питай защо се бавят.

На вратата се почука, преди Малта да има време да откаже. Стана бързо, презирайки се заради капитулацията си. Преградата на вратата бе поместена и юнгата влезе, като подритваше по пода пред себе си дървена вана, докато носеше две кофи с вода. Остави товара си и се загледа в сатрапа сякаш и той не бе виждал гол мъж. Наум, Малта се почуди дали беше заради бледността на сатрапа, или заради отпуснатото му слабо тяло. Дори Силдин имаше повече мускули по гръдния си кош. Зад момчето дойде още един моряк, който носеше поднос с храна. Той се огледа наоколо, след което го подаде на Малта, но поясни с махване на ръката, че е предназначен за Кеки. Двамата с юнгата напуснаха стаята.

— Дай й храната — озъби й се сатрапът, докато тя зяпаше водата, сухарите и редкия бульон върху подноса. — После ела тук и налей водата за банята ми. — Докато говореше, се качи в плитката каца, клекна и се кротна там, в очакване. Малта се взираше в него. Знаеше, че е приклещена.

Прекоси стаята и тръсна подноса на пода до Кеки. Жената се протегна и взе един твърд сухар, след което го остави обратно, облегна глава на ръцете си и затвори очи.

— Толкова съм изморена — прошепна дрезгаво. За първи път Малта забеляза лъскавината на прясна кръв в крайчетата на устата й. Тя коленичи до съветничката.

— Колко от речната вода изпи? — Кеки само въздъхна дълбоко и застина. Малта докосна плахо ръката й. Кеки не реагира.

— Остави я. Ела тук и ми налей вода.

Малта погледна с копнеж към храната. Без да се обръща, тя надигна купата с бульон и алчно изпи половината. Топлина и влага в едно. Беше прекрасно. Отчупи парченце сухар и го доближи до устата си — беше твърдо, сухо и сурово, но беше храна. Започна да го гризе.

— Подчини ми се веднага или ще извикам онзи моряк, който те иска.

Малта остана на мястото си. Взе гарафата с вода и изпи половината. Щеше да е честна и да остави другата половина за Кеки. Хвърли поглед към сатрапа. Той клечеше гол в плитката вана. Разчорлената му коса и обветреното лице караха главата му да изглежда сякаш не си принадлежи с бледото му тяло.

— Знаеш ли — започна тя разговорливо — колко много приличаш на оскубано пиле в тиган?

По напуканото му лице изведнъж избиха червени петна от бяс.

— Как смееш да ми се присмиваш? — ядосано попита той. — Аз съм сатрапът на Джамаилия и ще…

— А аз съм дъщерята на бингтаунска Търговка и някой ден самата аз ще стана такава. — Тя поклати глава. — В крайна сметка леля Алтея се оказа права. Не дължим никаква вярност на Джамаилия. Аз със сигурност не изпитвам никакъв дълг към кльощав младеж, който дори не може да се измие сам.

— Ти? Мислиш се за бингтаунска Търговка, момиченце, но знаеш ли каква си всъщност? Мъртва. Мъртва си за всички, които някога са те познавали. Дали въобще ще те потърсят толкова надолу по реката? Не. Ще те оплакват за малко повече от седмица и ще те забравят. Сякаш никога не си съществувала. Никога няма да разберат какво се е случило с теб. Говорих с капитана. Ще обърне галерата по течението. Разузнавали са нагоре по реката, но сега, след като ме спасиха, разбира се, плановете им се промениха. Ще се присъединим към другарите му в устието на реката и ще отплаваме право към Джамаилия. Никога повече няма да видиш Бингтаун. Така че сега това е твоят живот и е най-доброто, което ще получиш. Избирай, Малта Вестрит, някога от Бингтаун. Живей като слугиня или умри като изхабена мърла, изхвърлена от бойна галера.

Сухарът ненадейно заседна на гърлото й. Тя прозря истината на казаното в студената му усмивка. Миналото й беше отнето. Сега това беше животът й. Тя се надигна бавно и прекоси стаята. Погледна надолу към мъжа, клекнал нелепо в краката й, който щеше да властва над нея. Той посочи с презрение към кофите. Девойката погледна към тях, чудейки се как да постъпи. Изведнъж всичко изглеждаше толкова далечно. Беше толкова изморена и отчаяна. Не искаше да бъде прислужница, нито искаше да бъде използвана и захвърлена от пасмина мръсни джамаилски моряци. Искаше да живее. Щеше да направи каквото е нужно, за да оцелее.

Вдигна горещата кофа. Пристъпи до ваната на сатрапа и изля бавна струя отгоре му, докато той не въздъхна с удоволствие от течащата топлина. Внезапен полъх на парата накара Малта да се усмихне. Идиотите бяха затоплили речна вода за банята му. Трябваше да се досети. Кораб с такава големина нямаше да разполага с огромни количества прясна вода. Щяха да пестят количеството, с което разполагаха. Калсидците очевидно знаеха, че не могат да пият от речната вода, но не осъзнаваха, че не трябва и да се къпят с нея, вероятно защото изобщо не се къпеха. Не знаеха какво ще му причини. Утре щеше да е покрит с пришки.

Тя се усмихна сладко и попита:

— Да излея ли и втората кофа върху теб?