Робин Хоб
Съдбовният кораб (17)

Глава петнадесета
Змийски кораб

Бялата змия менеше настроението си между мусене и сарказъм, без да прави изключение за никого. Отказваше да даде името си. Имената, казваше, вече нямаха значение за умиращите червеи. Когато Телур го притисна за някакво име, с което да го нарича, белият най-накрая не издържа и се сопна:

— Карион^[1]. Карион е единственото име, което ми трябва, и скоро то ще бъде и твое име. Ние сме мъртви създания, които все още мърдат; изгнила плът, която все още не е застинала. Наричайте ме Карион, а аз ще наричам всеки от вас Корпс^[2].

Верен на думата си, той се обръщаше именно така към тях. Беше постоянен дразнител. На Сесурея му се искаше никога да не бяха попадали на създанието, камо ли да изтръгват от него историята за Помнещата.

Никой не му вярваше. Крадеше храна от челюстите на онези, които я бяха хванали. С ненадейна захапка или изплющяване на опашката, белият стряскаше другите змии, за да изпуснат плячката си, след което я грабваше за себе си. Докато спеше, оставяше гривата си да изпуска токсини, убиващи рибите. Беше още по-дразнещо, защото спеше по средата на плетеницата. Молкин го обвиваше нощем, докато спят, за да не се опита да избяга.

През деня трябваше да го следват. Той отново успяваше да дразни останалите в плетеницата по всевъзможни начини. Или се мотаеше, като често спираше, за да опита вкуса на течението, и се чудеше на глас дали изобщо знае къде отива, или пък налагаше взискателно темпо и пренебрегваше всички протести и искания за почивка. Молкин го следваше неотлъчно, но това си казваше своето.

Рядко минаваше прилив, без Карион да предизвика Молкин да го убие. Заемаше обидни пози, постоянно изпускаше токсини и не показваше никакво уважение към него. Ако зависеше от Шривър, тя щеше да удуши бялата змия още преди дни, но Молкин до голяма степен сдържаше яростта си — дори когато нещастното създание го предизвикваше и се присмиваше на стремленията му, макар яростно да размяташе с опашка водата, а жълтите му, фалшиви очи-петна да искряха като слънцето над морето. Той не искаше да изкушава белия със заплахи — създанието копнееше твърде силно за собствената си смърт.

Най-жестокото му изтезаване беше, че не споделяше спомените, които Помнещата му беше дала. Щом плетеницата се настанеше за през нощта и се закотвеше заедно, преди да заспят, змиите си говореха. Спомняха си и споделяха късчетата памет от драконовото им наследство. Често това, което някой не можеше да си спомни, бе предоставено от друг и така спомените им се вплитаха един в друг като овехтели гоблени. Понякога самото назоваване на име извикваше водопад от забравени фрагменти в някоя друга змия. Но Карион винаги стоеше настрана, като се подсмихваше знаещо, докато другите ровеха из изморените си умове. Изглеждаше сякаш по всяко време можеше да ги просветли, ако иска. Заради това Шривър жадуваше да го убие.

Разговорът тази вечер се бе отклонил към земите на далечния юг. Някои си спомняха просторно, сухо място, лишено от всякакъв съществен дивеч.

— Отнемаше дни, за да прелетиш над него — заяви Телур. — И като че ли си спомням как щом се приземиш, пясъците така пареха, че не можеше да се стои върху тях. Трябваше да… да…

— Да се заровиш! — развълнувано се намеси друга змия. — Как мразех песъчинките под ноктите и особено в свивките на кожата ми. Но това беше единственият начин. Да се приземиш леко беше грешно. Трябваше да се плъзнеш така, че веднага да разчупиш горещата кора на пясъка и да достигнеш до по-хладния слой. Не че по-хладният слой беше много по-хладен!

Тази сетивна следа, песъчинки в свивките на кожата й, сграбчи въображението на Шривър. Тя не само почувства горещия пясък, но и вкуси необичайната горчивина на региона. Раздвижи челюсти, за да си припомни по-добре.

— Затворете ноздрите си срещу прахта! — възторжено ги предупреди тя.

Друга змия затръби развълнувано.

— Но си заслужаваше. Защото веднъж щом прелетиш над просторите от син пясък, те очаква… те очаква…

Нищо. Шривър остро си припомни очакването. Щом пясъците се сменяха от златни на сини, значи си почти там, а отвъд синия пясък се намираше нещо, оправдаващо дългия полет без храна; нещо, заслужаващо риска от опасните пясъчни бури, за да го достигнеш. Защо можеха да си спомнят жегата и неудобството от песъчинките, но не и целта на полета?

— Чакайте! Чакайте! — възкликна белият, внезапно развълнуван. — Знам какво беше! Отвъд синия пясък беше, о, беше толкова красиво, толкова прекрасно, такава радост да намериш такова нещо! Беше… — Той извъртя глава, червените му очи се въртяха, за да подсигурят вниманието на всяка една от змиите. — Тор! — обяви щастливо. — Големи могили от прясна, кафява, воняща тор! А после се обявихме за Господари на четирите царства. Господари на Земята, Морето, Небето и Торта! О, и как се валяхме в нашето величие, и празнувахме за всичко, което бяхме завладели и присвоили! Паметните пясъци — така чисти и искрящи! Кажи ми, Сесурея Корпс, не изпъква ли този спомен най-ясно от всички други, най-…

Прекали. Оранжевата грива на Сесурея се надигна и той се спусна към белия с широко разтворени челюсти. Почти лежерно, Молкин извъртя тялото си, за да застане между тях. Сесурея бе принуден да се отдръпне. Той никога не би предизвикал Молкин, но изрева раздразнението си към заобикалящите го змии, които се отдръпнаха, за да осигурят пространство на гнева му. Зелените му очи се въртяха гневно.

— Защо трябва да търпим този долен плужек? — настоя змията. — Той се подиграва на стремежа ни и на самите нас. Откъде можем да сме сигурни, че наистина ни води към Помнеща?

— Защото е така — отвърна Молкин. Той разтвори челюстите си, за да погълне морска вода и да я изпомпа през хрилете си. — Вкуси, Сесурея. Сетивата ти са се притъпили от обезсърчение, но вкуси сега и ми кажи какво долавяш.

Голямата синя змия се подчини. Шривър, както и повечето от останалите, го изимитира. За известно време улавяше единствено плетеницата им, вкусваше единствено неспирно капещите токсини на Карион. И тогава той достигна до нея, бе невъзможно да се сбърка с друго. Вкусът на змия, съдържаща заключени в кожата си спомени, се носеше едва доловимо сред водата. Шривър заработи трескаво с хрилете си в опит да поеме повече от неуловимия аромат. Той изчезна, но тогава я заля по-силен прилив.

Телур, слабият зелен менестрел, се изстреля като стрела към Недостига. Показа глава сред нощния въздух и протръби въпросително. Плетеницата около Шривър се надигна по-бързо от балончета, за да изникнат около него. Гласовете им се присъединиха към неговия в стремителен хор. Внезапно Молкин също се стрелна сред множеството над водата, като скочи така високо, че почти една трета от дължината му се изви над водата, преди отново да се гмурне.

— Тишина! — нареди той, след като изплува отново. — Слушайте!

Главите и извитите вратове на плетеницата се плъзгаха по гребените на вълните. Над тях блестеше студената луна, а звездите сияеха в бяло като актинии. Гривите на всички бяха напълно настръхнали. Повърхността на морето беше преобразувана в поляна от нощно цъфтящи цветя. За един дъх време всичко, което чуваха, бяха звуците на вятъра и водата.

Тогава, чист като светлина и сладък като плът, един глас се надигна от далечината.

— Елате — пееше тя, — елате при мен и ще ви дам познание за самите вас. Елате при Помнещата и миналото ви ще бъде ваше, а с него — и всичките ви бъднини. Елате. Елате.

Телур изтръби нетърпелив отговор, но Молкин го смълча строго:

— Тихо! Какво е това?

Втори глас се бе извисил в песен. Думите бяха странно обърнати, нотите скъсени сякаш змията, която пееше, нямаше дълбочина на гласа. Но която и да беше, повтаряше зова на Помнещата.

— Елате, елате при мен. Миналото и бъдещето ви ви очакват. Елате, аз ще ви насочвам, ще ви закрилям. Подчинете ми се и ще ви отведа безопасно у дома. Ще се надигнете за пореден път и за пореден път ще полетите.

Всички глави, всяко въртящо се око се извърна към Молкин. Гривата му стоеше вдървено около гърлото му, а от всяка игличка бликаше и капеше отрова.

— Тръгваме! — протръби той, но леко, само към плетеницата му, не към примамливите гласове. — Тръгваме, но го правим предпазливо. Има нещо странно в това, а и преди сме били заблуждавани. Елате. След мен.

Водачът им отметна голямата си глава и отвори широко челюсти към нощта. Златните му, фалшиви очи-петна искряха по-ярко от луната и слънцето. Щом освободи мощта на гласа си, водата около него потрепери от силата му.

— Идваме! — изрева той. — Идваме за спомените си!

Потопи се обратно в Обилието. Стрелна се през водата и плетеницата му го последва. Останал сам, белият се задържа назад. Шривър, която все още не му вярваше, погледна към него.

— Глупаци! Глупаци! Глупаци! — бясно тръбеше Карион към нощното небе. — А аз съм най-големият глупак от всички!

Тогава — с див рев, той се гмурна, за да ги последва.

 

 

Помнещата се отдели от кораба, за да посрещне останалите. Мълния я насърчи да остане с думите, че ще ги посрещнат заедно, но тя не можеше. Това беше нейната съдба, която най-после идваше да се осъществи. Не можеше да отложи този дългоочакван завършек. Тя се заизвива към тях, като подскачаше неловко в опит да покаже грация. Между закърнялото й тяло и древните спомени за други подобни срещи имаше ужасен конфликт. Можеше да е два пъти по-едра, със здрави мускули — великан сред змиите, въоръжена с достатъчно токсини да зашеметява плетеница след плетеница до пълното припомняне на наследството им. Потисна всичките си притеснения. Щеше да им даде всичко, с което разполагаше. Трябваше да е достатъчно.

Щом се приближиха дотолкова, че да могат взаимно да вкусят отровите си, тя се спря. Позволи на тялото си да потъне под водата и остана там, размахваща перки в очакване. Водачът им — поочукана змия, която блестеше с огъня на петната си, излезе напред, за да се срещнат зъб в зъб. Другите замахаха с перки около тях, като главите на всички бяха насочени към тялото й. Всички увиснаха там, под бурността на морските вълни, толкова неподвижни, колкото бе възможно за плуващи създания, и се подредиха на равни разстояния, внимателно подравнени. Пред нея стояха множество организми, които скоро щяха да станат едно цяло, обединени от расовите спомени на техния вид. Тя отвори широко челюсти и показа зъбите си в официален поздрав. Разтърси гривата си, докато игличките около гърлото й, съдържащи токсините, не се разгърнаха в пълното си величие. Всеки шип беше изпънат, издут от отровата, която тя скоро щеше да освободи. Наложи си да се сдържи. Това не беше пробуждането на една-единствена змия. Това беше възкресението на цяла плетеница.

— Молкин от плетеницата на Молкин те приветства, Помнеща.

Големите му медни очи обходиха изкривеното й тяло. Завъртяха се един път в знак на учудване или може би на симпатия, след което се успокоиха. Той изложи зъбите си пред нея. Тя леко сблъска своите с тях. Гривата му се вдърви в рефлексивен отговор. Плетеницата му, приспособила се към неговите токсини поради дългото им общуване, щеше да е най-уязвима към нейните, свързани с изпуснатите от Молкин. Той беше жизненоважен за пробуждането. Помнещата изпусна слаба диря от отровата си към отворените му челюсти, видя го как преглъща и загледа ефекта, който имаше върху него. Очите му се завъртяха бавно, а по гривата му пробягаха цветове — виолетови и розови тонове изпълниха шиповете му. Тя даде време на тялото му да се приспособи, а после, почти приспивно, се обви около продълговатото му тяло. Той й се отдаде, както подобава.

Пригоди тялото си към неговото и почувства как слузта му се смесва с нейната. Спря и притвори очи, докато тялото й приспособяваше киселините си. Тогава, в екстаз от припомняне, тя преплете гривата си с неговата, за да стимулира и двама им да освободят един смесен облак от отрови. Шокът от вкусването на токсини, различни от собствените й, почти я зашемети.

Нощният свят се изостри. Тя позна всяка змия в плетеницата, както ги познаваше той. Взе обърканите му спомени от множество миграционни пътувания и му ги подреди. Неочаквано, тя сподели лутането на едно изгубено поколение. Жал преряза душата й. Толкова малко женски бяха останали и телата на всички бяха така повехнали… Душите им бяха останали пленени с десетилетия в тела, предназначени за временна употреба. И въпреки съжалението, изпълващо сърцата й, то бе удавено в горд, тържествен тръбеж. Въпреки всичко, расата й бе оцеляла. Бяха преодолели всички премеждия и бяха надделели. Някак щяха да завършат миграцията си, щяха да сформират пашкулите си и щяха да излязат от тях като дракони. Господарите на Трите царства щяха за пореден път да изпълнят небесата.

Почувства как духът на Молкин се преплита с нейния.

— Да!

Неговият потвърдителен тръбеж беше знакът, който чакаше. Помнещата издиша токсините си в лицето му. Молкин не се възпротиви. По-скоро с готовност се гмурна в безсъзнание, като предаде ума си, за да стане хранилище на спомените на вида си. Извитата й опашка изплющя, за да запази хватката си върху тялото му. Бавно, с огромни усилия тя започна да ги върти, завихряйки ги в кръгъл поток от отрови, които бавно се разпръскваха към чакащото множество. Смътно видя как токсините ги достигнаха. Застанали в готовност, змиите се сковаха в хватката на омаята й, след което инстинктивно започнаха да махат с перки, за да се задържат на място, докато умовете им се отваряха за находището от спомени. Помнещата беше малка, осакатена и се изморяваше твърде бързо. Надяваше се, че торбичките й с отрова ще издържат достатъчно за всички тях. Разтвори широко челюсти и заработи с мускулите, изпомпващи токсините от гривата й. Напъна се, като конвулсивно задвижваше мускулите си дълго след пълното изпразване на торбичките й. Напълно изчерпана, тя продължи да се труди, като извърташе себе си и Молкин и така телата им разпръскваха смесените им токсини към изпадналите в транс змии. Въртеше се отново и отново, безспир, отвъд инстинктите, съзнателно тласкайки тялото си до предела на силите му.

Осъзна, че Молкин й говори. Вече той я държеше. Тя бе изтощена. Той се задвижи с нея и запрати вода към хрилете й.

— Достатъчно — каза й с нежен глас. — Достатъчно е. Почивай. Помнеща, сега вече плетеницата на Молкин са Помнещи. Дългът ти е изпълнен.

Тя копнееше за почивка, но успя да им отправи предупреждение.

— Пробудих още някого. Сребристата твърди, че и тя е от нашия род. Предпазлива съм с нея. Въпреки това може би е единствената, която знае пътя към дома.

 

 

Водата кипеше от змии. През всичките си години в морето Кенит не беше виждал подобна гледка. Тръбящият им хор го бе събудил преди разсъмване. Бяха се струпали около живия му кораб. Повдигнаха огромните си гривести глави, за да огледат любопитно кораба. Издължените им тела прорязваха водата, пресичаха пътя пред носа на Мълния и плуваха сред килватера й. Изумителните им цветове проблясваха на сутрешната светлина. Големите им очи се въртяха като колела.

Кенит усети, че е попаднал във фокуса на тези немигащи погледи. Докато стоеше и наблюдаваше от бака, Мълния привлече вниманието на тези чудати поклонници. Те се надигнаха от водата, някои почти толкова високо, колкото беше и фигурата, за да я огледат. Някои го правеха мълчаливо, но други тръбяха или свиркаха. Мълния им отвърна с песен и грамадните глави неизбежно се обърнаха към Кенит и се взряха. За мъж, който вече бе изгубил единия си крак заради змия, тези жадни погледи все пак си бяха изнервящи. Въпреки това той удържа позицията и усмивката си.

Мъжете зад него работеха по палубата и сред въжетата по-предпазливо от обикновено. Под тях зееше двойната смъртна опасност от вода и зъби. Нямаше значение, че змиите не показваха никаква агресия спрямо кораба. Тътнежът и лудуването им бяха достатъчни да изплашат всекиго. Изглежда, само Ета беше прикрила страха си от създанията. Беше се прилепила към парапета с разширени очи и зачервени бузи и наблюдаваше зрелището на проблясващия им ескорт.

До нея, плътно кръстосал ръце на гърдите си, стоеше Уинтроу. Той се обърна към кораба:

— Какво ти казват и какво им отвръщаш?

Тя се изви, за да погледне назад към него. Кенит видя как момчето се присви като намушкано. Внезапно пребледня, коленете му се подгънаха и той се олюля надалеч от парапета. Запристъпва несигурно, с разфокусиран поглед, и напусна бака, без да каже нищо повече. За един кратък момент Кенит помисли да поиска обяснение, но реши да не повдига въпроса. Все още не беше преценил Мълния напълно. Не искаше да рискува да я обиди. Доволното изражение не беше слязло от лицето на фигурата. Тя проговори, насочила думите си към Кенит:

— Това, което казват, не засяга човеците. Говорят за змийски стремления, а аз ги уверявам, че също ги споделям. Това е всичко. Те ще ме следват и ще правят, каквото им кажа. Избери жертвата си, капитан Кенит. Те ще я спрат и ще я заловят за теб като глутница вълци, които отделят бик от стадото му. Кажи къде да отидем и всеки, на когото се натъкнем междувременно, ще падне като презрял плод в ръцете ти.

Тя му подхвърли предложението си съвсем небрежно. Кенит се опита да запази самообладание, макар веднага да бе прозрял какво означава то. Не само кораби, но и малки селища, дори градове щяха да са негови за оплячкосване. Погледна към дъгоцветните си придружители и си ги представи как изпълват бингтаунския залив или как беснеят на прага на самото джамаилско пристанище. Можеха да разгърнат блокада, която да спре всякаква търговия. С флотилия от змии под свое командване можеше да контролира целия трафик през Вътрешния проход. Тя му предоставяше власт над цялото крайбрежие.

Кенит забеляза, че фигурата го наблюдава с крайчеца на окото си. Много добре знаеше какво му предлага. Той се приближи и заговори така, че само тя да го чуе:

— И какво ще ми струва това? Само „каквото поискаш, когато го поискаш“?

Червените й устни се изкривиха в сладка усмивка.

— Точно така.

Времето за колебания бе свършило.

— Имаш го — увери я тихо.

— Знам — отвърна тя.

 

 

— Какво те тревожи? — инатливо попита Ета.

Уинтроу вдигна изненадано поглед.

— Извини ме, какво?

— Извини ме, ама друг път! — Тя посочи нетърпеливо към игралното табло на ниската маса между тях. — Ти си на ход. И за времето, което ми отне да приключа с този илик, си все ти на ход. Но щом вдигна поглед, ти си седиш там и се взираш във фенера. Та, какво те тревожи? Напоследък не можеш да се концентрираш върху нищо.

Това беше така, защото бе отдал цялото си внимание на едно-единствено нещо. Можеше да й го каже, но предпочете само да свие рамене.

— Предполагам, че напоследък се чувствам малко безполезен.

Тя се подсмихна дяволито.

— Напоследък? Ти винаги си бил безполезен, жрецо. Защо изведнъж започна да те притеснява?

Добър въпрос. Защо го притесняваше? Откакто Кенит беше превзел кораба, Уинтроу не бе имал официален статус. Не беше корабният юнга, не беше личен прислужник на капитана, а и никой не бе взел насериозно претенцията му да притежава кораба. Но все пак беше имал някаква функция. Кенит му бе възлагал необичайни задачи и бе упражнявал остроумието си върху него, но тези неща просто бяха запълвали времето му. Вивачия беше изпълвала сърцето му. Беше го разбрал твърде късно, горчиво си помисли той. Твърде късно беше и да признае, че връзката му с кораба бе обуславяла живота и дните му на борда й. Тя бе имала нужда от него и Кенит го беше използвал като мост между себе си и нея. Сега вече никой от двама им не се нуждаеше от него. Или поне създанието, което обитаваше тялото на Вивачия, не се нуждаеше от него. Всъщност тя дори едва го понасяше. Главата му все още пулсираше от последния й отпор.

Смътно си спомняше процеса по излекуването си. Бяха последвали дни на възстановяване. Беше лежал на койката си, загледан в играта на светлината върху стената на каютата си, и не мислеше за нищо. Бързото укрепване на тялото му бе изцедило напълно физическите му резерви. Ета му носеше храна, вода и книги, които той така и не отвори. Беше му донесла и огледало, с мисълта да го разведри. Беше забелязал, че външната част на тялото му се бе пресътворила под командата на Кенит. Кожата на лицето му се бе изчистила от мастилото на татуировката — с всеки изминал ден простиращият се там белег, който баща му му бе поставил, бе избледнявал, докато изображението на Вивачия не бе изчезнало напълно от лицето му сякаш никога не е било.

Това беше дело на кораба. Знаеше го. Кенит беше просто инструмент в ръцете й, така че да може капитанът да се възползва от предимствата от извършването на поредното чудо. По този начин тя съобщаваше на Уинтроу, че не се нуждае от съгласието му, за да му наложи волята си. Мълния го бе поразила с излекуването му. Не беше възстановила липсващия му пръст. Уинтроу беше спрял да се чуди дали задачата беше отвъд нейните способности, както и тези на тялото му, или просто му го беше отказала. Бе заличила образа на Вивачия от лицето му и значението на това действие беше повече от красноречиво.

Ета плесна по масата и той подскочи.

— Пак го правиш — каза му обвинително. — И не отговори на въпроса ми.

— Вече не знам какво да правя със себе си — призна той. — Корабът вече няма нужда от мен. Кенит вече няма нужда от мен. Единственото, за което някога съм му бил потребен, беше като посредник между двамата. Сега те са заедно, а аз…

— А ти им завиждаш — допълни Ета. — Много при това. Надявам се, че съм се прикривала по-добре, когато бях на твоето място. Дълго време заемах мястото, на което се намираш ти сега, и се чудех каква е моята функция; чудех се защо или дали Кенит има нужда от мен и мразех кораба за това, че така го запленяваше. — Тя му отправи крива усмивка в израз на съчувствие. — Имаш съжалението ми, но то няма да ти е от никаква полза.

— А какво ще ми е от полза? — настоятелно попита той.

— Да се занимаваш с нещо. Да го преодолееш. Да научиш нещо ново. — Тя върза възел. — Намери нещо друго, което да окупира съзнанието ти.

— Като например? — попита горчиво.

Ета прегриза конеца и дръпна, за да провери дали илика е здрав. След това посочи с брадичка към пренебрегнатото игрално табло.

— Да ме забавляваш.

Усмивката й го превърна в шега. Движението на брадичката й накара светлината от фенера да пробяга по пригладената й коса и да се отрази от силно изразените й скули. Тя го погледна изпод мигли, докато вдяваше конеца в иглата си. В тъмните й очи проблесна веселие, а крайчецът на устата й се изви леко нагоре. Да, той можеше да намери нещо друго, което да занимава съзнанието му, нещо, което вероятно щеше да го вкара в беля. С усилие върна погледа си върху играта и направи хода си.

— Да науча нещо ново. Какво?

Ета изсумтя пренебрежително. Ръката й се стрелна напред и с единствен ход съкруши защитата му.

— Нещо полезно. Нещо, при което наистина ще използваш ума си, вместо само да извършваш действия, докато мислено си се отнесъл някъде другаде.

Той избута игралните си фигури от таблото.

— Какво мога да науча за този кораб, което вече да не знам?

— Навигация — предложи тя. — Мен ме обърква, но ти вече имаш нужните познания. Можеш да се усъвършенстваш. — Този път беше сериозна. — Но мисля, че трябва да изучиш онова, което вече толкова дълго отлагаш. Запълни празнината, която носиш като отворена рана в себе си. Иди там, накъдето сърцето ти винаги те е дърпало. Достатъчно дълго си се лишавал от него.

Уинтроу стоеше изключително неподвижно.

— И това е? — подкани я тихо.

— Изучи себе си. Жречеството си.

Пронизалото го разочарование го шокира. Дори не искаше да мисли за онова, което се бе надявал да му предложи. Поклати глава и отвърна с горчивина:

— Изоставих го твърде отдавна. Са има силно присъствие в живота ми, но отдадеността ми не е каквато беше. Един жрец трябва да е склонен да живее заради другите. Имаше време, когато мислех, че това ще ми донесе радост. Сега… — Очите му срещнаха нейните открито. — Научих се да искам неща за себе си — каза тихо.

Тя се засмя.

— О, мисля, че Кенит би могъл да те научи на това по-добре от всеки друг. Но според мен се подценяваш. Вероятно си изгубил силата на фокуса си, но потърси в сърцето си, Уинтроу. Ако можеше да имаш нещо, тук и сега, какво би избрал?

Той възпря думите, които му дойдоха на езика. Ета се беше променила и той беше част от нейната промяна. Начинът, по който говореше, по който мислеше, отразяваше книгите, които бяха прочели заедно. Не че беше станала по-мъдра — мъдростта бе струяла от нея от самото начало. Сега вече разполагаше с думите, с които да подкрепи мислите си. Преди беше била като пламъка на фенер, горящ зад покрито със сажди стъкло. Сега стъклото вече беше чисто и светлината й блестеше навред. Тя раздразнено стисна устни — беше му отнело твърде много време да отговори.

— Помниш ли нощта, в която ми каза, че трябва да установя къде се намирам в живота си и да продължа оттам? Да приема облика на живота си и да направя възможно най-доброто с него?

Тя повдигна вежда сякаш за да отрече. Сърцето му слезе в петите. Възможно ли беше нещо така важно за него да не бе оставило и следа у нея? Ета поклати печално глава.

— Беше толкова сериозен, че исках да те сритам. Какво момче. Изглежда ми невъзможно колко млад си бил до съвсем скоро.

— До съвсем скоро? — Уинтроу се засмя. — На мен ми се струват години. Преминах през толкова промени оттогава. — Той срещна погледа й. — Научих те да четеш и ти каза, че това е променило живота ти. Знаеш ли колко много ти си променила моя живот?

— Е. — Тя се облегна назад и се замисли. — Ако не те бях научила да използваш нож, сега щеше да си мъртъв. Така че, предполагам, че съм променила посоката на жизнения ти път поне веднъж.

— Опитвам се да си представя как се връщам в манастира. Ще трябва да се сбогувам с кораба си, с Кенит, с теб, с другарите ми, с всичко, в което се е превърнал животът ми. Не знам дали мога да се върна, да седна с Берандол и да медитирам или обстойно да преглеждам книгите си. — Той се усмихна със съжаление. — Или да обработвам цветното стъкло, с което някога така се гордеех. Това ще означава да се отрека от всичко, което научих тук. Аз съм като малка рибка, която се е озовала твърде далеч от спокойствието на своя вир и е била завлечена в реката. Научих се как да оцелявам в тази среда. Не знам дали вече бих могъл да се задоволя с един живот на съзерцание.

Тя го погледна особено.

— Нямах предвид да се върнеш в манастира си. Само исках да кажа, че трябва отново да започнеш да бъдеш жрец.

— Тук? На кораба? Защо?

— Защо не? Веднъж ми каза, че ако един мъж е предопределен да бъде жрец, нищо не може да го отклони от това. То ще се случи независимо къде се намира. Че може би Са те е поставил тук, защото има нещо, което трябва да свършиш. Съдба и прочее.

Ета изрече думите му насмешливо, но под тона й долови отчаяна надежда.

— Но защо? — повтори той. — Защо ме подтикваш да направя това сега?

Тя се извърна от него.

— Може би ми липсва начинът, по който говореше преди. Как спореше, че има смисъл и подредба във всичко, което се случва, дори да не можем да го забележим веднага. Изпитвах утеха да те чувам да го казваш, макар да не го вярвах напълно. Това за съдбата и прочее.

Ръката й се насочи към гърдата, след което се отдалечи. Той знаеше какво избягва да докосне. В малка кесийка около врата си, Ета носеше талисмана от Острова на Чуждите, фигурката на бебе. Беше му го показала, докато се възстановяваше от „чудотворното излекуване“. Беше усетил колко важна бе фигурката за нея, но оттогава насам не се беше замислял сериозно над това. Тя обаче очевидно беше. Възприемаше причудливия талисман като някакво знамение. Може би ако Уинтроу наистина вярваше, че Чуждите са гадатели и пророци, би споделял мнението й, но не беше така. Вероятно някаква игра на ветровете и теченията отнасяше всякакви отломки до плажа, включително и талисмана й. Що се отнасяше до Чуждите — змията, която бе освободил, беше отпечатала мнението си за тях върху него.

Мерзости. Точното й определение не беше съвсем ясно, но ужасът и копнежът й бяха явни. Те не биваше да съществуват. Бяха крадци на минало, което не им принадлежеше, без каквато и да било способност да предсказват бъдещето. Талисманът, който Ета бе намерила в ботуша си, беше чисто съвпадение и дотолкова предсказваше нещо, колкото и пясъкът, който го беше съпътствал.

Не можеше да сподели вижданията си, без да я оскърби. Оскърбяването й можеше да се окаже болезнено. Той поде предпазливо:

— Продължавам да вярвам, че всяко същество има своя уникална, значима съдба.

Тя скочи направо на въпроса, без да му даде възможност да подходи по-внимателно към него.

— Моята съдба може да е да износя детето на Кенит. Да създам принц за краля на Пиратските острови.

— А може и да е да не го направиш — отбеляза той.

По лицето й премина недоволство, заменено от безстрастие. Беше я наранил.

— Значи това е мнението ти?

Уинтроу поклати глава.

— Не, Ета. Не вярвам в нито едно от двете. Просто казвам, че не бива да съсредоточаваш мечтите си върху едно дете или един мъж. Това кой те обича и кого обичаш ти, не е толкова значимо спрямо това коя си. Твърде много хора — мъже и жени, обичат личността, която искат да бъдат, сякаш като я обичат или като тя ги обича, ще достигнат значимостта, за която жадуват. Аз не съм Са. Не притежавам неговата всеобхватна мъдрост. Но мисля, че е по-вероятно да откриеш съдбата на Ета в Ета, а не да се надяваш Кенит да те забремени с нея.

По лицето й се загърчи гняв. Тогава обаче тя застана неподвижно — гневът все още проблясваше в очите й, и започна внимателно да обмисля думите му. Най-накрая отбеляза кисело:

— Трудно е да се засегна на твърдението ти, че съм важна за самата себе си. — Очите й срещнаха неговите открито. — Мога да го приема като комплимент. Само че е трудно да повярвам в искреността ти, след като очевидно не вярваш същото за себе си.

Тя продължи да говори сред стъписаното му мълчание:

— Не си загубил вярата си в Са. Загубил си вярата в себе си. Казваш, че оценявам важността си спрямо Кенит, но ти правиш същото. Преценяваш предназначението си от гледна точка на Вивачия или Кенит. Вземи в ръце живота си, Уинтроу, и носи отговорността за него. Тогава може би ще си от значение за тях.

Ключ, който се завърта в ръждясала ключалка. Това беше усещането, което изпита вътре в себе си. Или може би рана, прокървила отново покрай покрилата я коричка, горчиво си помисли той. Разрови се в думите й в търсене на грешка в логиката й, на трик в начина й на изказване. Нищо. Беше права. Някак, по някое време се бе отказал от отговорността за живота си. Мъчно постигнатите медитации, плодът от един друг живот на учение и напътствията на Берандол се бяха превърнали в банални забележки, които учленяваше, без да ги съотнесе към себе си. Неочаквано си спомни едно неопитно момче, което казваше на своя учител как се ужасява от морското пътешествие до дома, защото ще му се наложи да бъде сред обикновени мъже, вместо сред проникновени псалтове като него самия. Какво беше казал на Берандол?

— Добри мъже, но не колкото нас.

Тогава бе презирал този начин на живот, където простото преживяване от единия ден до другия възпираше човек от възможността да си направи някога самооценка. Берандол беше намекнал, че времето, прекарано навън, сред света, може да промени мнението му за хората, които работеха всеки ден за прехраната си. Така ли беше? Или беше променило виждането му за псалтовете, които прекарваха толкова много време в самооценка, че просто преминаваха през живота, без да го изживеят истински?

Беше хвърлен сред този свят на кораби и плаване против волята си. Никога не го прие напълно и не се възползва от всичко, което можеше да му предложи. Сега погледна назад и видя модела на съпротива, който беше прилагал към всяко свое действие. Беше се настроил против баща си, беше се борил с Торг само за да оцелее, и се беше противил на опитите на кораба да се сближи с него. Беше се съюзил с робите, но гардът му се бе вдигнал в мига, в който бяха станали свободни хора. Когато Кенит се качи на борда, беше решил да поддържа претенцията си спрямо Вивачия, въпреки опитите на пирата да я спечели. И през цялото време беше тънал в самосъжаление. Беше копнял по манастира си и си бе обещавал, че при първа възможност отново ще стане този Уинтроу. Дори след като беше решил да приеме живота, който Са му бе предложил, и беше намерил смисъл в него, дори тогава се бе сдържал.

Слой след слой от самозаблуда — вече го виждаше, слой след слой от съпротива спрямо волята на Са. Не беше прегърнал с отворени обятия собствената си съдба. Беше я приел неохотно, като понасяше само това, което му бе наложено насила, и приветстваше само онова, което намираше за допустимо, вместо да обгърне всичко в жречеството си.

Нещо. Нещо — идея, прозрение, трепкаше в крайчеца на ума му. Откровение, чакащо да бъде разкрито. Остави фокуса на очите си да се размие и успокои дишането си до дълбок, бавен ритъм.

Ета остави шиенето си. Събра игралните фигури и ги върна в кутията им.

— Мисля, че за известно време приключихме с игрите — каза тихо.

Уинтроу кимна. Мислите му го превземаха и той съвсем бегло отбеляза, когато тя напусна стаята.

 

 

Помнещата го позна. Двукракият Уинтроу стоеше на корабната палуба и се взираше надолу към змиите, които плуваха редом с кораба на фона на лунната светлина. Тя беше изненадана, че е оживял. Когато го избута на борда на кораба, намерението й беше просто да умре сред своите. Значи беше оцелял. Той постави ръцете си на парапета и Помнещата усети реакцията на Мълния. Не беше физическо разтърсване, а трептене на съществото й. Слаб привкус на страх подправи водата. Мълния се боеше от двукракия?

Змията се приближи озадачено. В началото, Мълния бе била дракон — дотолкова Помнещата можеше да познае. Но колкото и ожесточено да го отричаше, Мълния вече не беше дракон, нито пък змия. Тя беше хибрид — човешките й усещания се сливаха с драконовата й същност и всичко се помещаваше в корабната й форма. Помнещата се гмурна под водата и се изравни със сребристия кил на кораба. Тук най-силно можеше да усети присъствието на драцената. Почти мигновено долови, че корабът не желаеше тя да е там, но Помнещата не изпита угризение да остане. Дългът й беше към плетеницата, която бе пробудила. Ако корабът представляваше някаква опасност за змиите, тя щеше да разбере.

Изненада се съвсем леко, когато Молкин Златния се присъедини към нея. Той не си направи труда да прикрива намерението си.

— Искам да знам още — каза й. Леко повдигане на гривата му посочи към кораба, който следваха. — Тя ни казва да сме търпеливи, че тя ще ни защитава и ще ни отведе у дома. Изглежда, знае много относно случилото се през годините, откакто драконите изпълваха небесата, но усещам, че колкото ни казва, толкова и скрива. Всички мои спомени ми казват, че е трябвало да навлезем в реката през пролетта. Зимата вече ни притиска, а тя въпреки това ни съветва да чакаме. Защо?

Помнещата се възхити на прямотата му. Той не се интересуваше, че корабът е наясно с възраженията му относно дали да му се доверят. Тя предпочиташе да е по-вежлива.

— Трябва да изчакаме и да видим. Засега, тя разполага с подкрепата на двукраките. Твърди, че когато моментът настъпи, ще ги използва, за да ни помогнат. Но защо тогава трепери при самото присъствие на този?

Корабът не даде признак, че е наясно с подводния им разговор. Помнещата вкуси лека промяна във водата, минала покрай нея. Сега освен страх, имаше и гняв. Въпреки че беше лишена от обичайната форма на тялото си, раздразнената й кожа продължаваше да се опитва да произведе отровите, отговарящи на емоциите й. Помнещата задейства киселинните си торбички. Нямаше много за извличане. На тялото й му отнемаше време, за да се снабди отново с необходимото. Независимо от всичко, тя зина широко с челюсти и прие слабата отрова на Мълния, след което отговори със своя собствена. Намести се по-удобно до кораба, така че да й е по-лесно да го разбира.

Над тях, двукракият хвана парапета. Всъщност той постави ръце върху тялото на драцената. Помнещата усети треперенето на кораба и пълното пренасочване на вниманието му.

— Добър вечер, Вивачия. — Звукът от гласа на Уинтроу бе приглушен от водата и разстоянието, но допирът му до перилата усилваше усещането от думите му. То се носеше през костите на кораба към Помнещата. Познавам те, казваше досегът му. Чрез назоваването на името, което Мълния ненавиждаше, той изискваше част от нея. При това справедливо, реши Помнещата, въпреки съпротивлението на кораба спрямо него.

— Разкарай се, Уинтроу.

— Бих могъл, но това няма да донесе нищо добро. Знаеш ли какво правех, Вивачия? Медитирах. Протягах се навътре към себе си. Знаеш ли какво намерих?

— Биещото ти сърце? — Корабът го докосна с коравосърдечна жестокост. Помнещата почувства как хватката на момчето се стегна, когато сърцето му прескочи.

— Недей — насечено й се примоли той и добави: — Моля те.

Корабът го пусна неохотно. Уинтроу се опря на парапета. След като дишането му се нормализира, той промълви тихо:

— Знаеш какво намерих, след като се вгледах в себе си. Намерих теб. Преплетена с мен, душа и плът. Корабе, ние сме едно и не можем да се заблудим един друг. Аз те познавам и ти ме познаваш. Никой от двама ни не е това, което твърди, че е.

— Мога да те убия — озъби му се корабът.

— Знам. Но това няма да те отърве от мен. Дори да ме убиеш, аз пак ще остана част от теб. Вярвам, че и ти го знаеш. Опитваш се да ме прогониш надалеч, корабе, но не мисля, че мога да отида толкова далече, че връзката ни да се прекъсне. Това само ще направи и двама ни нещастни.

— Готова съм да поема този риск.

— Аз не съм — меко отвърна Уинтроу. — Предлагам друго решение. Да приемем в какво сме се превърнали и да признаем всичките си проявления. Ако спреш да отричаш човещината в теб, аз ще приема змията и дракона в себе си. В нас — разсъдливо се поправи той.

Тишината се точеше заедно с ромолящата вода. Нещо бавно се надигаше в дебрите на кораба, като отрова, изпълваща шипестата змийска грива. Когато заговори обаче, от нея се разля горчивина като от спукана гнойна рана.

— Подходящ момент за такова предложение, Уинтроу Вестрит. Много подходящ момент.

Тя го повали със замах, както дракон прогонва досадна врана. Двукракият се строполи по гръб на палубата й. Няколко капки кръв от ноздрите му се стекоха и паднаха върху дъските й. Макар драцената да изкрещя в протест, дъските й попиха червената субстанция и го приеха в нея.