Робин Хоб
Съдбовният кораб (22)

Глава двадесета
Затворници

— Сигурен ли си, че ще ти е достатъчно топло? — отново го попита Яни Купрус.

Силдин подбели очи по посока на Рейн в знак на съчувствие и Дъждовникът установи, че се усмихва.

— Не зная — честно отвърна Рейн. — Но ако облека още един кат дрехи, се боя, че ще изпадна от тях, докато драцената ме носи.

Това я смълча.

— Ще се оправя, майко — увери я той. — Няма да е по-зле от плаването в лошо време.

Те стояха в набързо разчистен участък зад Търговската зала. Тинтаглия бе настояла от тук насетне всеки град под контрола на Търговците да разполага с открито пространство, достатъчно голямо за спокойното приземяване на един дракон. И винаги, когато дракон избереше да се приземи в даден град, жителите му трябваше да гарантират топло посрещане и подобаваща храна за създанието. Преговорите относно какво е „подобаваща храна“ бяха отнели няколко часа. Месото трябваше да е живо и най-малко с размерите на „добре развито мъжко теле в края на първата си година“. Когато й беше казано, че е по-вероятно да получи домашни птици, тъй като Бингтаун не разполагаше с пасбища за добитък, тя се бе цупила, докато някой не й предложи затоплено масло и помощ в приглаждането на люспите й винаги, когато идваше на посещение. Това като че ли я беше успокоило.

Дните минаваха в подобно заяждане, докато Рейн вече не бе започнал да мисли, че ще полудее. Някъде около дузината оцелели гълъби, които служеха на Бингтаун и Трехог, бяха летели до изтощение. Кратките послания, които изпращаха и получаваха, явно не бяха способни да изяснят всичко, което се случваше в двата града. Рейн бе облекчен, след като един-единствен ред го уведоми, че пастрокът и полусестра му са се завърнали в града в добро здраве. Бендир бе напуснал Трехог, за да отиде нагоре по реката в търсене на обозначеното от Тинтаглия място върху малката речна карта, която бяха изпратили. Той щеше хем да помисли върху начин за издълбаване на реката, хем да търси следи от заровен град. Доволна, че напредва по целите си, Тинтаглия най-сетне се бе съгласила да поемат в търсене на Малта. Рейн беше изненадан колко много хора се бяха събрали, за да наблюдават тръгването му — вероятно повече от любопитство, отколкото от дълбока загриженост за мисията. Животът или смъртта на Малта малко ги засягаше.

— Готов ли си? — раздразнено го попита Тинтаглия. Тя говореше в съзнанието му през връзката им, така че той да може да усети досадата й.

Рейн решително отстрани емоциите й от своите собствени. За съжаление, това го остави само с нервност и страх. Той пристъпи към драцената.

— Готов съм.

— Чудесно — отвърна Тинтаглия. Тя обходи с поглед тълпата, за да им каже довиждане. — Когато се върна, очаквам да видя напредък. Значителен напредък.

Внезапно Силдин се откъсна от майка си и бутна малка платнена торба в ръцете на Рейн. Тя изтрака.

— Вземи ги. Бяха на Малта. Може да ти помогнат да достигнеш до нея.

Рейн мрачно разгърна отвора на малката торба в очакване на някакъв символичен подарък или бижу. Вместо това откри шепа оцветени медни капки. Вдигна озадачен поглед от лакомствата. Силдин сви рамене.

— Вчера бях в старата ни къща, да видя какво е останало. Почти всичко е било разграбено или унищожено. Затова погледнах на някои от не толкова очевидните места. — Силдин се ухили, внезапно превърнал се в малък брат. — Винаги съм знаел къде Малта си крие бонбоните. — Усмивката му поомекна по краищата. — Тя обожава медни капки. Но могат и да те подкрепят в студа. Не смятам, че ще има нещо против да ги изядеш.

Напълно в стила на Малта. Да се запаси със сладост срещу несигурния утрешен ден. Рейн зави торбата най-отгоре в чантата си.

— Благодаря — сериозно отвърна той. Спусна вълнен воал върху лицето си и го подгъна под яката на палтото си. Щеше да поддържа лицето му топло, но ограничаваше видимостта му.

— Това е разумно — окуражаващо отбеляза Силдин. — Знаеш ли, напоследък доста се променяш. Когато те видях за първи път, не мислех, че Малта ще възрази особено. Но сега си доста по-набразден. — Момчето повдигна неприкрито ръка към лицето си и прокара пръсти по веждите си. — Направо ще припадне, като ме види — весело предрече той.

Драцената се вдигна на задните си крака.

— Побързай — кратко нареди тя на Рейн. На Силдин заговори по-нежно: — Отстъпи встрани, малки менестреле, и извърни очи. Не бих искала да те ослепя със запратената от крилете ми прах.

— Благодаря ти, велика. Макар че да бъда ослепен може да не е чак такава загуба, ако последното, което съм съзрял, си била ти, блестяща в сребристо и синьо, докато се издигаш. Подобен спомен може да ме поддържа до края на дните ми.

— Ласкател! — Драцената отхвърли думите му, но не скри удоволствието си. Веднага щом Силдин се отдръпна, тя грабна Рейн от земята сякаш беше играчка. Беше обвила кръста му, а краката му висяха.

Разгърна крилете си и приклекна на мощните си задни крака. Веднъж, втори път размаха криле в отмерване. Той се опита да извика за довиждане, но не можа да си поеме достатъчно дъх. Тя скочи нагоре така внезапно, че запрати главата му назад. Извиканите поздрави за довиждане се изгубиха сред равномерния бумтеж на крилете й. Рейн затвори очи срещу студения вятър. Когато отново се принуди да ги отвори, погледът му падна върху проблясващ килим от синьо и сиво, с бавно диплеща се по протежението му шарка. Морето, осъзна той, беше много, много далеч под него. Там нямаше нищо, освен дълбока, студена вода. Преглътна надигащия се страх.

— Е? Къде искаш да отидем?

— Къде аз искам да отидем? Където е Малта, разбира се.

— Казах ти и преди — мога да усетя, че е жива. Това не означава, че знам къде е.

Рейн бе погълнат от безутешност. Неочаквано, драцената изпита съжаление към него.

— Виж какво можеш да направиш — предложи. През нея той отново споделяше осезанието й за Малта. Затвори очи и се плъзна в онази сетивност, която не беше слух, не беше взор, нито мирис, а някакво мистериозно подобие и на трите. Установи, че отваря уста и вдишва дълбоко сякаш можеше да вкуси уханието й сред студения въздух. Беше сигурен, че нещо от самия него се изля навън, за да я посрещне.

Двамата се сляха в топла, сънена отпадналост. Както когато бяха споделили сънната кутия, той изживяваше нейното възприятие за света. Топлина. Бавно, поклащащо движение. Вдиша дълбоко заедно с нея и вкуси непогрешимата миризма на кораб. Отпусна осезанието за собственото си тяло и се протегна по-смело към нея. Около й почувства топли завивки. Улови дълбокия ритъм на дишането й и също го подхвана. Тя спеше, опряла буза на ръката си. Той стана тази ръка и обгърна топлата мекота на бузата й. Помилва я. Тя се усмихна в съня си.

— Рейн. — Прие го, без да разпознае истинското му присъствие.

— Малта, любов моя — отвърна й той. — Къде си?

— В леглото — въздъхна тя. В гласа й имаше жива заинтересованост.

— Къде? — настоя той, като със съжаление пренебрегна поканата.

— На кораб. Калсидски кораб.

— Накъде сте се насочили? — попита я отчаяно. Можеше да усети как връзката му с нея избледнява, докато досадните му въпроси се сблъскваха със съня й. Той се вкопчи в нея, но съзнанието й се отдръпна от съня, разбудено от настойчивостта му да му отговори.

— Къде? — настоя той. — КЪДЕ?

 

 

— Към Джамаилия! — Малта се изправи рязко в леглото. — Към Джамаилия — повтори тя, но не можеше да си спомни какво бе извикало думите. Имаше дразнещото усещане, че току-що е напуснала изключително интересен сън, но не можеше да си спомни и късче от него. Всъщност беше почти облекчаващо. През деня можеше да контролира мислите си. Нощем беше времето, когато подлото й съзнание й носеше сънища за Рейн, болезнено сладки от липса. По-добре да се събуди и да не помни нищо, отколкото да се събуди обляна в сълзи. Повдигна ръце към лицето си и докосна страните си. Едната тръпнеше необичайно. Тя се протегна, след което заключи, че е безвъзвратно будна. Отхвърли завивката и се изправи с прозявка.

Вече почти беше свикнала с разкоша на стаята. Това не бе притъпило удоволствието й от нея. Капитанът й беше зачислил двама моряци и й беше дал разрешение да прегледа трюма за каквото можеше да осигури по-голямо удобство на сатрапа. Тя бе отхвърлила всякаква умереност. Дебела черга от мека вълна на пода и ярко украсени гоблени затопляха стаята. Голям разклонен свещник бе заменил димящия фенер. Натрупани одеяла и кожи покриваха сламеника й. На леглото на сатрапа се редуваха дебели мечи и овчи кожи. До него седеше претенциозно наргиле, а около му, драперия от дамаска го прикриваше от течение.

Иззад драперията се носеше насеченото му хъркане. Добре. Имаше време да се облече, преди той да се събуди. Като се движеше тихо, тя прекоси стаята до огромен сандък, отвори го и зарови вътре из пластовете одеяния. Платове с всякакви нюанси и шарки срещаха търсещите й ръце. Подбра нещо топло, меко и синьо и го издърпа. Вдигна роклята пред себе си. Беше твърде голяма, но щеше да свърши работа. Погледна несигурно към завесите на сатрапа, след което нахлузи синята роба през главата. Остави нощницата си да падне отдолу, а после пъхна ръце през дългите сини ръкави. По дрехата се бе задържал лек парфюм, миризмата, носена последно от собственика й. Нямаше да се чуди как сандъкът с чудесни дрехи се бе озовал в калсидците. И да ходеше в дрипи, това нямаше да върне живота на законния собственик. Само щеше да направи собственото й оцеляване по-опасно.

На капака на сандъка имаше огледало, но Малта отбягна да се погледне в него. Първият път, когато така радостно го бе отворила, първото, което бе видяла, беше собственото й отражение. Белегът беше много по-зле, отколкото си бе представяла. Той изпъкваше, двойна бразда от бледа, набраздена кожа, която достигаше почти до носа и изчезваше в косата й. С неверие бе докоснала безформения белег, а после в ужас бе задрапала надалеч от сандъка.

Сатрапът се бе изсмял.

— Виждаш ли — бе й се подиграл. — Казах ти. Краткият ти миг на красота отмина, Малта. Ще постъпиш умно, ако се научиш да бъдеш полезна и сговорчива. Това е всичко, което ти е останало. Всякаква гордост, която пазиш, е самозаблуждение.

Не можеше да отговори на омразните му думи. Гласът й бе смълчан, взорът й — прикован към собствения й образ. За известно време се бе взирала в мълчание, неспособна да помръдне, неспособна да мисли.

Сатрапът бе разрушил омаята, като я бе сръчкал с крака си.

— Стани и се заеми с нещо. Тази вечер трябва да вечерям с капитана, а ти все още не си ми приготвила дрехи. И в името на Са, покрий тази цепнатина в главата си. За мен е достатъчно унизително, че целият екипаж знае, че си обезобразена, и без да го излагаш на показ.

В стъписано мълчание, тя му се бе подчинила. Същата нощ бе седяла на пода до стола му като куче. Беше си спомнила за Кеки — раболепна, но нащрек. Освен няколко думи на джамаилски обаче, разговорът на масата не беше по силите й. От време на време той й подаваше храна. След известно време осъзна, че се случваше, когато опиташе някое ястие и то не му харесаше. Тя продължи да мълчи иззад лека, скована усмивка дори когато той нехайно бе обърсал пръстите си в роклята й. Веднъж мъжете на масата я споменаха. Сатрапът каза нещо, капитанът отвърна и последва всеобщ смях. Сатрапът я бе побутнал пренебрежително с крак сякаш седеше неприятно близо до него.

Тя се изуми колко я нарани това. Бе залепила малката усмивка на лицето си, докато се взираше в нищото. Те пируваха с богати ястия и скъпи вина, откраднати от други кораби. След вечеря споделиха редки, опияняващи билки от личните запаси в полираната кутия на капитан Деяри. По-късно сатрапът презрително щеше да й каже, че този кораб не е пиратски съд, а един от патрулните му кораби, и че всичката плячка е конфискуван товар от контрабандисти и истински пирати. Всъщност, бе продължил той надменно, един от любимите му благородници в Джамаилия сериозно бе допринесъл за вкарването в експлоатация на този кораб и бил заинтересован от трофеите му.

Тя бе успяла да задържи маската си на място цяла вечер. Дори когато чинно бе последвала сатрапа обратно до каютата им и му бе помогнала в разсъбличането за спане, като бе устояла на престорено сантименталните му похождения, бе запазила самоувереността си. Едва след като се бе уверила, че е заспал, бяха дошли сълзите. Сговорчива и полезна. Наистина ли само това бе останало в живота й? С прокрадващ се ужас установи, че звучи като майка си. Сговорчива и полезна за калсидския си баща. Какво щеше да си помисли той, ако можеше да я види сега? Щеше ли да е ужасѐн, или щеше да си помисли, че най-накрая се е научила да бъде благосклонно женствена? Болеше я да се чуди подобни неща за някого, когото обичаше. Винаги беше вярвала, че от всичките си деца той обича най-много нея. Но как я обичаше? Като самостоятелна млада жена, дъщеря на Търговка? Или повече щеше да одобри сегашната й роля?

Същата мисъл я преследваше и докато пристягаше корсажните връзки на синята одежда и я препасваше здраво, така че да не се спъва в подгъва. Нави косата си и я прихвана ниско при врата. Прикри белега с шал. След като приключи, огледа лицето си в огледалото. Корабният живот не се отразяваше добре на кожата й. Беше твърде бледа, като се изключат очите, и с напукани от вятъра устни.

— Изглеждам груба — каза си тихо. — Като често експлоатирана слугиня.

Решително затвори капака на сандъка. Поведението, а не външният вид, й беше спечелило почтителното отношение на капитана и екипажа. Ако сега го изгубеше, щеше да изгуби способността си да се оправя с тях. Не вярваше Косго да продължи този фарс без нея. Единствено непрестанното й раболепие спрямо него му позволяваше да се държи като сатрап. Отвратително беше, че използваше толкова много от силата си, за да подхранва вярата в собственото му превъзходство. И по-лошо: колкото повече го ласкаеше, толкова по-привлекателна му изглеждаше — само че тя беше по-силна от него. Лесно бе надвила няколкото му опита за физическо превъзходство, като бе отблъснала лапите му настрана и му беше напомнила, че не заслужава вниманието му.

Меки кожени пантофи обгръщаха краката й и вече беше готова. Отиде до леглото на сатрапа, прочисти шумно гърло и дръпна завесите му. Не искаше да го изненадва по време на нещо неприлично.

— Велики, не желая да прекъсвам почивката ти, но искам разрешение да ти донеса закуската.

Той отвори едно око.

— Разрешавам. Погрижи се да достигне топла до мен, а не хладка като вчера.

— Ще го направя, господарю — смирено обеща тя. Не можеше да му напомни, че бе лежал в леглото и бе пушил дълго след като му бе донесла подноса. Нищо никога не беше по негова вина. Натъкми едно наметало на раменете си и тихо излезе.

Това беше откраднатото й време. Извън погледа на сатрапа, докато се движеше целенасочено, можеше да се наслади на определена свобода, непредизвиквана от никого. Когато попаднеше на някого от моряците, те се вторачваха в превързаното й чело и коментираха зад гърба й, но й правеха път.

Печката беше в салона на горната палуба, по средата на кораба. Достигна я, а плъзгащата се врата зееше отворена. Готвачът — блед, опечален мъж, й кимна в поздрав. Той извади поднос, две купи и няколко прибора, след което взе черпак и разбърка гъстата овесена каша, която беше сутрешната дажба за всеки. Дори оплакванията на един сатрап не можеха да променят някои неща. Внезапен вик откъм наблюдателния пост запрати готвача припряно към вратата. Миг по-късно, на палубата избухна дива глъчка от гласове. Относителното спокойствие на бързодвижещия се кораб бе нарушено от трополящи крака и извикани заповеди. Не й трябваше ограниченият й калсидски, за да разбере, че голямо количество проклятия бяха примесени с изкрещените думи. При вратата, готвачът добави няколко собствени подбрани фрази, захвърли черпака настрани и строго нареди на Малта да направи нещо. После излезе, затръшвайки вратата след себе си. Малта незабавно я открехна леко, за да надникне.

Палубата гъмжеше от целеустремена дейност. Буря ли идваше? Тя наблюдаваше в изумление, докато се отпускаха въжета, разгъваха се платна и отново се затягаха въжета. Докато гледаше, още платна разцъфнаха по мачтите, които вече бяха побелели от тях. Почувства как палубата се накланя под краката й, щом корабът ускори ход.

Наблюдателите по върховете на мачтите крещяха надолу докладите си. Малта се осмели да направи две крачки отвъд салона и изви врат. Успя да зърне изпъната ръка и очите й проследиха сочещия пръст.

Платна. Друг кораб, който се приближаваше бързо. Втори вик отгоре я накара да се прикрие обратно в заслона и да погледне през отсрещния прозорец. Още един кораб, с платна, издути от вятъра, също ги настигаше бързо. И двата кораба развяваха странни, скърпени знамена, изобразяващи гарван с разперени криле. Умът й заработи трескаво. Калсидският кораб бягаше от онези, другите два. Означаваше ли това, че бяха от Бингтаун? Не знаеше дали да се надява калсидският кораб да ги надбяга, или да бъде хванат. Ако ги заловяха и другите два кораба се окажеха пиратски, какво щеше да стане с нея и сатрапа? В главата й се оформи прибързан план.

Тя изчака подходящ момент, след което се стрелна от салона и се шмугна през люка като мишка в дупка. Капакът на люка хлопна след нея и я потопи в тъмнина. Тя се защура през кораба и откри, че помещенията на екипажа бяха изоставени. Под чезнещата светлина на един фенер се сдоби с асортимент от дрехи и забърза към каютата на сатрапа. Когато нахлу вътре, той отвори око и я изгледа раздразнено.

— Поведението ти е непристойно — каза й. — Къде ми е закуската?

Дори в този критичен момент трябваше да изиграе ролята си.

— Моля за извинението ти, велики. Корабът ни бяга от други два. Ако ни настигнат, ще има битка. Ако има битка, боя се, че ще бъдем надвити. Боя се, че те са пирати от Пиратските острови, които не питаят особено добри чувства или уважение към сатрапа на Джамаилия. Затова заех дрехи за теб, за да се маскираш. Като обикновен моряк ще можеш да избегнеш вниманието им. Както и аз.

Докато говореше, започна бързо да разпределя дрехите. Избра груба риза и панталони за себе си, както и моряшко кепе, за да прикрие челото си. Дебел пуловер, твърде голям за нея, можеше да й помогне да мине за момче. За сатрапа бе избрала по-чисти дрехи. Преметнала ги през ръка, тя се приближи до леглото. Той й се намръщи и стисна края на одеялото си по-здраво.

— Стани, великолепни, и ще ти помогна ти първи да се облечеш — предложи тя. Искаше й се да го извика като команда към непослушно дете, но знаеше, че това само ще го направи по-опърничав.

— Не. Махни тези отвратителни парцали и ми извади подобаващо облекло. Щом трябва да стана и да се облека, преди да получа някаква закуска, тогава ще се облека както подобава за особата ми. Извършваш голяма несправедливост спрямо нашите калсидски моряци, като предполагаш, че ще бъдат заловени и победени толкова лесно. Няма нужда да се крия под някаква груба дегизировка. — Той седна в леглото, но решително скръсти ръце пред гърдите си. — Донеси ми прилични дрехи и обувки. Ще изляза на палубата и ще наблюдавам как патрулът ми отблъсква тези прости пирати.

Малта въздъхна победено. Е, щом не искаше да се маскира, тогава тя щеше явно да изтъкне откупната му стойност. Възможно ли беше пиратите да не се отнасят по-внимателно с ценни пленници?

Тя се поклони ниско.

— Прав си, разбира се, милостиви. Умолявам те, извини глупостта на една проста жена. — Захвърли отритнатото моряшко облекло на стълбата към палубата. Обратно в каютата им, подбра най-великолепните роби, които успя да намери, и ги отнесе на сатрапа.

Внезапен шок я запрати към леглото, блъсвайки я в него. Малта си пое въздух и го задържа, заслушана. Звуците от палубата над тях се бяха променили. Тропот на крака, гневни викове и диви писъци. Блъснати ли бяха? Дали точно в този миг не ги вземаха на абордаж? Тя пое рязко дъх.

— Велики, мисля, че ще постъпим мъдро, ако побързаме.

— Много добре. — Той отметна одеялата си с мъченическа въздишка. Задържа ръцете си настрани от тялото. — Може да ме облечеш.

 

 

Тинтаглия го разтърси. Рейн отвори очи и видя под себе си диплещото се блещукане на тъмната вода. Той извика ужасено и бясно се вкопчи в ноктите, които го държаха.

— Така е по-добре — безмилостно заяви драцената. — Мислех, че си мъртъв. Бях забравила, че човеците не са така добре свързани с телата си като драконите. Ако си позволите да се отделите твърде надалеч от тях, може да не намерите обратния път.

Рейн се бе вкопчил болнаво в ноктите й. Чувстваше се замаян, измръзнал и малък, но не мислеше, че е от летежа. Подозираше, че е бил в безсъзнание. Опита се да достигне последното нещо, което можеше да си спомни. Убягна му. Взря се надолу и внезапно успя да осъзнае какво вижда.

— Тези галери долу калсидски ли са? Какво правят, накъде са се насочили? — Бяха седем и се движеха на юг в клиновидна формация.

— Как може да очакваш, че ще знам подобно нещо? Или че ще ме интересува? — Тя почти лениво погледна надолу. — Виждала съм много подобни кораби да се движат на юг през тези води. Прогоних ги от Бингтаун, както се съгласих да направя. Но са твърде много, за да може сам дракон да ги разпръсне всички. — Изглеждаше обидена, че я е принудил да го признае. Тя отклони темата. — Мислех, че цялата ти загриженост е насочена към Малта.

— Така е — едва-едва каза той. — Но тези кораби… — Позволи на думите си да заглъхнат. Навърза това, което трябваше да е виждал през цялото време. Ходът на Калсид не беше само срещу Дъждовните земи и Бингтаун. Калсид беше силно замесен с Новите Търговци срещу сатрапа. Фактът, че се бяха обърнали срещу Новите Търговци, означаваше единствено, че Калсид се отнасяше към съюзниците си както винаги. Сега се насочваше с пълна сила срещу Джамаилия. Бингтаун беше единствено спирка по пътя, място, което да отслабят и окупират, така че да нямат враг в тила, докато се отправят след по-голямата плячка. Рейн се бе втренчил надолу в корабите. Много като тях, бе казала Тинтаглия. Морските сили на Джамаилия бяха намалявали в продължение на почти десетилетие. Той не знаеше дали Джамаилия можеше да води война срещу Калсид, камо ли да спечели подобна борба. Можеше ли Бингтаун да преживее разрива в търговията, който подобна война щеше да причини? В главата му се завъртяха изводите от всичко видяно.

Тинтаглия беше раздразнена.

— Е? Намери ли спътницата си? Успя ли да разбереш къде е?

Той преглътна.

— Горе-долу. — Усети нетърпението й от отговора му. — Момент — помоли я. Вдиша дълбоко няколко пъти от студения въздух с надеждата, че ще му помогне да се съвземе, докато се опитваше да открие смисъл в откъслечните спомени от съня. — Беше на кораб — каза на драцената. — Ако се съди по движението му, с дълбок корпус, а не галера. Въпреки това тя каза, че е калсидски. — Той свъси вежди. — Ти не го ли усети?

— Не внимавах чак толкова — незаинтересовано отвърна тя. — Така. Калсидски кораб. Голям. Има много такива. Къде?

— Плаващ към Джамаилия.

— О, това е полезно.

— На юг. Лети на юг, над Вътрешния проход.

— И когато прелетим над кораба, на който се намира, ти просто ще разбереш — скептично продължи драцената. — И тогава какво?

Той се взря във водата под краката му.

— Тогава някак ще ми помогнеш да я спася. И да я отведем с нас у дома.

Драцената избоботи в неудоволствие:

— Глупава и невъзможна задача. Губим време, Рейн. Трябва да се върнем сега.

— Не. Не и без Малта — непреклонно отговори той. На тихо къкрещия й гняв отвърна: — Това, което искаш от мен е също толкова глупаво и невъзможно. Настояваш да се бъхтя из блатата на Дъждовните земи и по някакъв начин да открия град, погълнат Са знае преди колко години, а после някак да спася всеки опашкулен дракон, заровен дълбоко в недрата му.

— Да не би сега да казваш, че не можеш да го направиш? — Драцената беше възмутена.

Той се засмя с изсумтяване.

— Всяко невъзможно търсене по реда си. Първо ти.

— Ще удържа на думата си — намусено обеща тя.

Той съжали, че я е оскърбил. Не това беше начинът да си осигури най-доброто, на което беше способна.

— Знам, че ще удържиш на думата си — увери я. Пое си дъх. — Докосвал съм душата си до твоята, Тинтаглия. Твърде великодушна си, за да престъпиш обещанието си.

Драцената не отвърна, но той усети омекването й. Рейн нямаше представа защо тя намираше такова удоволствие в хвалебствието, но беше незначителна цена, която си заслужаваше да плати. Тя продължи да го носи, големите й криле махаха равномерно. Усети работата на мощно сърце вътре в гърдите й. Там, където го бе притиснала до себе си, беше топъл. Почувства изблик на увереност и в двама им. Щяха да намерят Малта и да я отведат в безопасност у дома. Той стисна ноктите й в ръцете си и пренебрегна болката в клатушкащите си се крака.

 

 

Ръцете на Малта трепереха, докато изправяше жакета му. Гърлен вик на невъобразима болка изкънтя откъм палубата. Тя стисна зъби и се опита да повярва, че калсидците печелеха. Изведнъж беше решила, че предпочита познатата пред непознатата опасност. Внимателно оправи яката на сатрапа. Така. Сатрапът на цяла Джамаилия, наследникът на Перления трон, велеславният сатрап Косго вече беше в представителен вид. Той се огледа в малкото огледало, което тя повдигна. Несмущаван от приглушените звуци на битка, сатрапът приглади тънката линия на мустаците си. Нещо тежко се строполи на палубата над тях.

— Сега ще се кача горе — оповести той.

— Не мисля, че е разумно. Горе се води битка, не чуваш ли? — Бе проговорила твърде прибързано. Косго твърдоглаво стисна челюсти.

— Не съм страхливец! — заяви.

Не. Само идиот.

— Велики, не бива да рискуваш живота си! — примоли му се тя. — Знам, че не се боиш за себе си, но помисли за Джамаилия — съкрушена и изгубена като кораб без кормило, ако нещо те сполети.

— Ти си глупачка — толерантно й каза сатрапът. — Кой би посмял физически да посегне на сатрапа на Джамаилия? Тези пиратски помияри могат да оспорват властта ми, но само от безопасно разстояние. Щом ме погледнат в очите, ще се присвият от срам.

Той наистина го вярваше. Малта зяпна стъписано, докато той отиваше към вратата. Спря се в очакване да му я отвори. Може би това беше решението. Може би ако не му отвореше вратата, той просто щеше да остане в стаята. Но след един продължителен, застинал момент той се навъси и оповести:

— Предполагам, че всичко трябва да върша сам. — И я отвори. Тя го последва в извратена заплененост.

Докато стоеше в края на стълбата, която извеждаше на палубата, Малта разсъди, че капакът на люка можеше да го спаси. Винаги беше труден за повдигане и плъзгане — вероятно щеше да го надвие. Но той вече беше изкачил стълбата наполовина, люкът беше отворен и те бяха обгърнати от участък слънчева светлина. Надолу към тях се взираше мъж с оголена гръд. Разгърналият криле гарван, татуиран върху гърдите му, беше оплискан с прясна кръв, която, изглежда, не беше негова. По лицето и отстрани, надолу по врата му се простираха робски татуировки. От ножа, който държеше, капеше кръв. Ококореният му взор се промени във вик на наслада.

— Хей, капитане! Ела да видиш какви хубави птички намерих затворени долу. — А към сатрапа и Малта излая: — Качете се тук горе и не се помайвайте!

Докато сатрапът се подаваше от люка, пиратът го сграбчи за ръката и го издърпа на палубата. Сатрапът прокле и замахна към мъжа, който го просна на земята с небрежно побутване. Когато сграбчи Малта, тя стисна зъби и отказа да извика. Взираше се втренчено в него, докато той я повдигна за ръката и я запрати на палубата. Тя се приземи на крака до сатрапа. Без да сваля поглед от злорадстващия пират, Малта се приведе, грабна сатрапа за горната част на ръката и му помогна да се изправи.

Палубата около тях беше пълна бъркотия. В единия край купчина обезоръжени калсидци бяха обградени, пазени от трима подигравателни нападатели. Точно след основата на мачтата Малта можеше да види проснатите крака на мъж. Не помръдваха. Други от пиратите се спускаха надолу към трюма, за да видят какъв товар си бяха спечелили. Малта чу плисък и се извърна навреме, за да види как някакви мъже изхвърлят тяло през борда. Може би беше помощникът.

— Ще умрете за това! Ще умрете! — гневно пуфтеше сатрапът. Две червени петна изпъкваха върху бледите му бузи, а косата му беше разчорлена. Той изгледа кръвнишки всички им. — Къде е капитанът? Настоявам да се видя с капитана!

— Моля те, замълчи — с тих глас му се примоли Малта.

Той не я послуша. Избута я като че ли падането му беше по нейна вина.

— Тишина! — изплю към нея той. — Глупава жена. Не си позволявай да ми казваш какво да правя! — В очите му проблесна гняв, но гласът му го издаде с треперливостта си. Сви юмруци до тялото си. — Настоявам да ми бъде доведен капитанът.

— Какво намери, Ръск? — попита ухилено нисък, мускулест мъж техния пленител. Къдрава, червена коса се подаваше изпод кърпата на главата му, обозначена с гарван. В лявата си ръка стискаше меч. С върха на острието повдигна бродирания край на жакета на сатрапа. — Това е добре оперена птица. Богат търговец или благородник, бих казал.

Косго обидено изпъчи гърди.

— Аз съм велеславният сатрап Косго, владетел на цяла Джамаилия и наследник на Перления трон! Настоявам да говоря с капитана!

Надеждите на Малта се изпариха.

Усмивка разполови луничавото лице на мъжа.

— Вие говорите с капитана. Капитан Ред. — Той се приведе в нисък поклон и добави мъркащо: — На вашите услуги, без съмнение, велики сатрапе.

Мъжът, който ги беше открил пръв, се изсмя толкова силно, че се задави.

Лицето на Косго почервеня от гняв.

— Имам предвид истинския капитан. Капитан Деяри.

Усмивката на капитан Ред стана още по-широка. Позволи си да смигне на Малта.

— Много съжалявам, велеславни сатрап Косго. В момента капитан Деяри забавлява рибите. — И с престорен шепот разясни на Малта: — Така става с мъжете, които не знаят кога да свалят мечовете си. Или с мъжете, които ме лъжат. — Той зачака.

Зад него двама моряци сграбчиха падналия зад мачтата мъж и го извлачиха настрани. Малта се взираше в хипнотизиран ужас. Безжизненото му тяло остави кървава следа подире си. Мъртвите му очи я гледаха, докато го повдигаха, а устата му зяпна отворена в безрадостна усмивка, когато го преметнаха през парапета. Почувства, че не може да диша.

— Казвам ви, аз съм велеславният сатрап Косго, владетел на цяла Джамаилия.

Луничавият капитан разпери широко ръце, мечът все още беше в ръката му, и се ухили.

— А тук са се събрали всичките ти верни придворни и висши благородници, за да те обслужват на това забележително пътешествие от… къде? Калсид? Сатрапът пътува от Калсид към Джамаилия.

Ноздрите на Косго бяха леко побелели от възмущение.

— Не че това влиза в работата на крадлив убиец и главорез, но се връщам от Бингтаун. Отидох там, за да разреша спор между Старите и Новите Търговци, но бях отвлечен от бингтаунските Търговци и отведен нагоре по Дъждовната река. Дъждовните Търговци, раса от хора така ужасно деформирани, че постоянно трябва да носят воали, ме държаха пленен в подземен град. Аз избягах по време на земетресение и слязох надолу по Дъждовната река, докато не бях спасен от…

Докато сатрапът говореше, капитанът местеше поглед от един към друг от мъжете си, като през цялото време правеше физиономии, които имитираха почуда и удивление от разказа на сатрапа. Докато мъжете се хилеха от удоволствие, капитанът внезапно се приведе напред, за да постави върха на острието си пред гърлото на Косго. Очите на сатрапа се изцъклиха и пороят му от думи секна. Цветът се оттече от лицето му.

— Спри незабавно, моля те, спри! — весело се примоли капитанът. — С моите мъже имаме работа за вършене. Спри със закачките и кажи истината. Колкото по-скоро ни кажеш името и семейството си, толкова по-скоро ще можеш да бъдеш откупен обратно. Искаш да се върнеш вкъщи, нали? Или смяташ, че ще си добро допълнение за екипажа ми?

Косго огледа диво кръга от хората, които го бяха пленили. Най-накрая очите му срещнаха тези на Малта и неочаквано се наляха със сълзи.

— Престанете — каза тя с нисък глас. — Оставете го намира. Той е велеславният сатрап Косго и е много по-ценен за вас като заложник, ако не е с прерязано гърло.

Върхът на острието се отмести от гърлото на сатрапа. Миг по-късно се притисна между гърдите й. Тя вцепенено погледна надолу към него. Нечия чужда кръв все още беше по него. Капитан Ред плъзна върха под връзките, които пристягаха корсажа й.

— А ти, разбира се, си неговата прекрасна и изучена придворна съветничка. Също на път обратно към Джамаилия. — Погледът му бавно я огледа.

Присмехът му прогони страха й. Тя яростно срещна погледа му и започна да изплюва думите една по една:

— Не. Ставай. Глупав. — Тя повдигна брадичка. — Аз съм Малта Вестрит, дъщеря на бингтаунска Търговка. Колкото и невероятно да звучи историята му, той наистина е велеславният сатрап Косго. — Пое си дъх. — Ако го убиеш, от тук насетне ще бъдеш известен като най-глупавият капитан, който е отхвърлил сатрапски откуп.

Капитанът изрева доволството си и екипажът му го повтори след него. Малта почувства как страните й почервеняват, но не посмя да помръдне, докато острието се притискаше в гърдите й. Зад нея сатрапът зашепна гневно:

— Не го разгневявай, момиче.

— Капитан Ред. Корабът е обезопасен. — Това дойде от моряк, малко по-голям от момче, който носеше твърде голяма за размерите му бродирана жилетка. Малта си спомни, че я е виждала на капитан Деяри. Дрехите на един мъртвец бяха плячката на корабния юнга.

— Много добре, Оти. Колко затворници?

— ’свен тия двамата? Само пет.

— Състояние на кораба?

— Годен за плаване, сър. Както и с пълен трюм. Натоварен е с хубави неща.

— Така ли? Чудесно. Мисля, че такава тлъста награда е достатъчна, за да се отправим право обратно към пристанището, нали? Малко се отдалечихме този път и Заграба ще ни изглежда добре, а?

— Много добре, сър — ентусиазирано отвърна момчето. Останалите от екипажа зашумяха одобрително.

Капитанът се огледа.

— Подсигурете петимата под палубата. Съберете имена и разберете имат ли семейства, които да ги откупят. Те се биха добре. Ако някой изрази интерес да стане пират, ми го доведете. Карн! Избери си награден екипаж. Ти ще отведеш този кораб у дома.

Карн — мъжът, който пръв ги бе открил, се ухили широко.

— Ще го направя, сър. Добре, вие двамата, право откъдето дойдохте!

Капитанът поклати глава.

— Не. Без тези двамата. Ще ги отведа с мен на Мотли. Дори да не е сатрапът на цяла Джамаилия, се обзалагам, че ще донесе богат откуп от някого. — Върхът на острието му се повдигна пъргаво и сряза връзките на Малта. Тя прихвана отхлабения корсаж на роклята си и го притисна към себе си, задъхваща се от възмущение. Капитанът само се ухили. — Що се отнася до дамата, тя ще вечеря с капитан Глупав и ще ми разкаже каквито истории си поиска. Доведете я.