Робин Хоб
Съдбовният кораб (7)

Глава пета
Парагон и пиратството

— Ня’ам против йедно бийнье, когат’ ми йе времье. Ма туй не беше тако’а. Не съм напраи’л нищо грешно.

— Повечето от боя, който съм изтърпявала в живота си, е бил точно заради това. Защото не съм правила нищо грешно, но и без да правя нищо както трябва — безпристрастно отбеляза Алтея. Тя постави два пръста под брадичката на Клеф и обърна лицето му нагоре, към гаснещата дневна светлина. — Не е много, момче. Сцепена устна и посинена буза. Ще изчезне за по-малко от седмица. Не е като да ти е счупил носа.

Клеф намусено се отдръпна от допира й.

— Щеше, ако не бях се усетил.

Алтея потупа юнгата по рамото.

— Но го направи. Защото си бърз и жилав. А това са нещата, които правят един моряк добър.

— ’начи мислиш, че с право ми йе причинил т’ва? — ядосано настоя Клеф.

Алтея пое дъх. Вкорави сърцето и гласа си, за да отговори хладнокръвно.

— Мисля, че Лавой е първият помощник, а ти си юнгата. А аз съм вторият помощник. Правилно и грешно нямат място тук, Клеф. Следващият път бъди малко по-пъргав. И бъди достатъчно умен, че да не се пречкаш в краката на първия, ако не е в настроение.

— Той нико’а не йе в настроенье — намусено отбеляза Клеф. Алтея пусна забележката покрай ушите си. Всеки моряк имаше правото да се оплаква от първия помощник, но нямаше да позволи на Клеф да си мисли, че тя ще вземе нечия страна в това. Не беше станала свидетел на инцидента, но беше чула възмутения разказ на Янтар. Тя се беше намирала горе сред такелажа. По времето, когато слязла на палубата, Лавой си бил отишъл. Алтея се радваше, че не се е стигнало до схватка между първия помощник и корабния дърводелец. Въпреки всичко обаче, случката бе засилила неприязънта, която Янтар и Лавой изпитваха един към друг. Ударът на Лавой запратил Клеф във въздуха и то само защото въжето, което момчето навивало, не било толкова плоско, колкото помощникът смятал за необходимо. Лично за нея, Лавой беше груб и глупав. Клеф беше добросъвестно хлапе, чието усърдие се подкупваше с хвалби, а не с жестокост.

Стояха на кърмата и наблюдаваха килватера на кораба. В далечината, като зелени хълмчета се виждаха малки острови. Водата беше спокойна, но бе излязъл лек вечерен ветрец и Парагон се възползваше максимално от него. Напоследък корабът изглеждаше не само склонен, но и нетърпелив да ги понесе по-бързо към Пиратските острови. Беше преустановил всякакви приказки за змии, а също и отвлечените си разсъждения за това дали другите хора го възприемаха като личност, или той самият се възприемаше като такава. Алтея поклати глава, докато наблюдаваше как някакви чайки се спускат към плитък рибен пасаж. Беше доволна, че корабът бе спрял с философските си пристъпи. Янтар като че ли се наслаждаваше на тези дълги разговори, но Алтея изпитваше неудобство от тях. Сега Янтар се оплакваше, че Парагон изглежда необщителен и груб, но на нея й изглеждаше по-здрав и съсредоточен върху настоящата задача. Не беше добре за един мъж или жив кораб да размишлява безкрайно върху природата си. Тя погледна отново към Клеф. Юнгата внимателно опипваше цепката на устата си с език. Погледът в сините му очи беше далечен. Тя леко го побутна.

— По-добре иди поспи, момче. Вахтата ти ще дойде отново достатъчно скоро.

— Си’урно — вяло се съгласи той. Погледна я с празен поглед, а после я фокусира. — Знам, че тря’а да го изтрая. Научих го, когат’ бях роб. Поняко’а просто тря’а да си траеш пред някого и да д’ржиш главата долу.

Алтея се усмихна безрадостно.

— Понякога ми се струва, че няма голяма разлика между това да си моряк и да си роб.

— Мо’е — агресивно се съгласи момчето. — Лека нощ, госпо’о — добави, преди да се обърне и да тръгне напред.

Алтея погледа още малко разширяващия се зад тях килватер. Бяха оставили Бингтаун далеч назад. Помисли за майка си и сестра си, на топло и приятно вкъщи, и им завидя. После си напомни колко скучен й се видя животът на сушата и как безкрайното чакане я изнервяше. Вероятно сега седяха в кабинета на баща й, пиеха чай и се чудеха как да въведат Малта в бингтаунското общество с такъв намален бюджет. Трябваше да пестят и някак да изкарат до края на лятото. Ако трябваше да е честна, вероятно изпитваха силно безпокойство за нея, както и за съдбата на семейния кораб, съпруга и сина на Кефрия. Щеше да се наложи да го изтърпят. За добро или зло, тя се съмняваше, че ще се върне преди пролетта.

От своя страна, тя предпочиташе да се притеснява за по-големия проблем — как да открие семейния кораб и да върне Вивачия в Бингтаун без премеждия? Последният път, когато Брашън бе видял живия кораб, Вивачия се беше намирала в ръцете на пирата Кенит, акостирал в някаква пиратска крепост. Не беше много. Пиратските острови не само че не бяха картографирани и гъмжаха от пирати, но и бяха несигурно място за посещения заради бурите и наводненията, които често променяха очертанията на островите, устията на реките и водните канали. Така беше чувала. По време на търговските пътувания с баща си на юг, той винаги бе избягвал Пиратските острови именно заради опасностите, към които тя сега директно се беше устремила. Какво щеше да си помисли баща й? Реши, че щеше да одобри, че се опитва да върне семейния кораб, но не и спасителния съд, с който щеше да го направи. Той винаги бе казвал, че Парагон е не само луд, но и че носи лош късмет. Беше й забранил да има каквото и да било общо с него още докато беше момиче.

Изведнъж тя се извърна и тръгна напред сякаш можеше да избяга от смущението си. Вечерта беше приятна, каза си, и през последните два дни корабът беше необичайно уравновесен и плаваше добре. Наскоро Лавой, първият помощник, се беше хвърлил във вихрушка от дисциплина и чистота, но това не беше необичайно. Брашън, като капитан, му беше казал да намали напрежението между моряците, които бяха наели, и останалите, които бяха качили тайно на борда, за да избегнат робството. Всеки помощник знаеше, че начинът да обедини екипажа беше като държи всички за няколко дни на ръба на изтощението.

Като цяло, екипажът имаше нужда от малко повече дисциплина и много повече чистота. В добавка към усъвършенстването на моряшките им умения, мъжете трябваше да се научат и да се бият. И, добави мрачно тя, не само да бранят кораба си, но и да придобият уменията да атакуват друг плавателен съд. Изведнъж всичко й се стори прекалено. Как можеха да се надяват да открият Вивачия, да не говорим за това да си я върнат, с такъв скалъпен екипаж и такъв непредсказуем кораб?

— Добър вечер, Алтея — поздрави я Парагон. Без да го осъзнава, бе дошла на бака, близо до фигурата. Парагон извърна осакатеното си лице към нея сякаш можеше да я види.

— Добър вечер и на теб, Парагон — отвърна тя. Опита се да придаде весел тон на гласа си, но корабът я познаваше твърде добре.

— Е, кой от проблемите ни те тормози най-много тази вечер?

Алтея се предаде.

— Гонят ме по петите като глутница джафкащи кучета, корабе. Истината е, че не знам за какво да се тревожа по-напред.

Фигурата изсумтя презрително.

— Тогава ги ритни сякаш наистина са глутница псета и се съсредоточи върху съдбата ни. — Той извъртя брадясалото си лице надалеч от нея, за да се загледа невиждащо в хоризонта. — Кенит — каза с нисък и съдбовен глас. — Отиваме да усмирим пирата и да си върнем обратно всичко, което е наше по право. Нека нищо не застава между нас и тази цел.

Алтея замлъкна стъписано. Никога не го беше чувала да говори така. Първоначално, не беше склонен дори да навлезе повторно във водата. Беше прекарал толкова много години на брега, ослепен и изоставен, че се беше дърпал само при идеята за плаване, камо ли за тръгване на спасителна мисия. Сега говореше сякаш не само бе приел идеята, но и се наслаждаваше на възможността за отмъщение на човека, пленил Вивачия. Той кръстоса мускулестите си ръце на широката си гръд. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Наистина ли беше приел каузата й за своя?

— Не мисли за препятствията, които се намират между настоящия момент и онзи, в който ще се изправим срещу него — с нисък, мек глас каза корабът. — Дълго или кратко, ако се тревожиш на всяка крачка от пътешествието, ще го раздробяваш на парчета до безкрай и всяко едно от тях може да те победи. Мисли само за края.

— Мисля, че ще успеем само ако се подготвим — възрази Алтея.

Парагон поклати глава.

— Научи се да вярваш в успеха си. Ако кажеш, че трябва да сме добри бойци, когато намерим Кенит, в такъв случай го отлагаш дотогава. Бъдете добри бойци сега. Бъдете сега каквото трябва да бъдете, за да успеете на края на пътешествието ни, и когато той дойде, ще откриеш, че е само едно ново начало.

Алтея въздъхна.

— Сега звучиш като Янтар — оплака се тя.

— Не — категорично я опроверга той. — Сега звуча като себе си. Същност, която бях оставил настрана и бях скрил, същността, която възнамерявах отново да бъда някой ден, щом стана готов. Спрях да възнамерявам. Аз съм, сега.

Алтея безмълвно поклати глава. Беше по-лесно да се оправя с Парагон, когато беше намусен. Обичаше го, но не беше като връзката й с Вивачия. Да бъде с Парагон често беше като да се грижи за обичано, но невъзпитано и трудно дете. Понякога просто изискваше твърде много разправии, за да се справи с него. Дори сега, когато, изглежда, се беше съюзил с нея, напрегнатостта му беше плашеща. Настъпи неловко мълчание.

Тя избута тези мисли настрана и опита да се отпусне под плавното движение на кораба и успокояващите нощни звуци. Покоят не продължи дълго.

— Можеш да кажеш „Казах ти“, ако желаеш. — Гласът на Янтар зад нея беше отпаднал и горчив.

Алтея изчака корабния дърводелец да се присъедини към нея на перилата, преди да се реши на предположение.

— Говорила си с капитана относно Лавой и Клеф?

— Да. — Янтар извади кърпичка от джоба си и изтри челото си. — Нищо не постигнах. Единственото, което Брашън каза, беше, че Лавой е първият помощник, Клеф е юнгата и че той няма да се намесва. Не го разбирам.

Лека усмивка изви устата на Алтея.

— Спри да мислиш за него като за Брашън. Ако Брашън беше на улицата и Лавой събореше младо момче на земята, той щеше веднага да скочи. Но не сме на улицата. Ние сме на кораб, а той е капитанът. Не може да застава между първия помощник и екипажа. Ако го направи дори само веднъж, целият екипаж ще загуби уважение към Лавой. Те ще имат безкрайна върволица от оплаквания спрямо него и всеки от тях ще се окаже грижа на капитана. Ще е толкова зает да ги дундурка, че няма да има време да бъде капитан. Обзалагам се, че Брашън не одобрява действията на Лавой повече от теб. Но капитанът знае, че дисциплината на борда трябва да стои по-напред от няколко удара върху гордостта на едно момче.

— Докъде ще позволи на Лавой да стигне? — изръмжа Янтар.

— Това е грижа на капитана, не моя — отвърна Алтея. После добави с крива усмивка: — Аз съм само втори помощник, нали знаеш. — Янтар отново забърсваше чело, а след това и врата си. Алтея попита: — Добре ли си?

— Не — сбито отвърна другата. Не погледна към нея, но Алтея се взираше прямо в профила й. Дори на бледата светлина кожата й изглеждаше бяла и изпъната като платно, с което караше чертите й да изглеждат по-остри. Цветът на лицето на Янтар бе винаги толкова необичаен, че Алтея не можеше да извлече много информация от него, но тази нощ й напомни за стар пергамент. Беше вързала светлокафявата си коса отзад и я бе покрила с кърпа.

Алтея остави тишината да се проточи, докато Янтар не добави неохотно:

— Но не съм и болна. Изпитвам болки от време на време. Температура и изтощение, това е всичко. Ще се оправя. — После, при вида на ужасения поглед на Алтея, добави: — Не е заразно. Ще се отрази само на мен.

— Въпреки това трябва да кажеш на капитана за проблема си. И може би да се ограничиш само до каютата ни, докато премине.

Парагон се намеси тихо и двете се стреснаха.

— Дори слухът за треска и чума на кораба може да изнерви екипажа.

— Мога да си мълча. Съмнявам се, че някой друг, освен вас и Джек, ще забележи болестта ми. Джек я е виждала и преди; няма да я притеснява. — Внезапно се обърна към Алтея и настоя: — Ами ти? Боиш ли се да спиш в близост до мен?

Алтея срещна погледа й през спускащия се мрак.

— Мисля, че ще приема думата ти, че няма от какво да се боя. Но все пак трябва да кажеш на капитана. Може да пренареди задълженията ти, така че да имаш повече време за почивка. — Не добави, че вероятно ще намери начин да я изолира, за да държи болестта й в тайна.

— Капитанът? — Лека усмивка изви устата й. — Наистина ли мислиш за него по този начин през цялото време?

— Той е точно това — сковано отвърна Алтея. Нощем, в малката си койка, определено не мислеше за Брашън като за капитана. През деня обаче трябваше. Нямаше да каже на Янтар колко й беше трудно да запази това разграничение неразмито. Говоренето за него нямаше да го направи по-лесно. По-добре беше да го запази за себе си. С неудобство подозираше, че Парагон знае за истинските й чувства към Брашън. Изчака го да каже нещо ужасно и изобличаващо, но фигурата остана смълчана.

— То е част от същността му — с лекота се съгласи Янтар. — В известно отношение, е най-добрата му част. Мисля, че дълги години е живял, планирайки и мечтаейки за това какво ще бъде, ако е капитан. Мисля, че е страдал под командването на лоши капитани и се е научил добре при други, и сега събира всичко в едно. Той е по-голям щастливец, отколкото осъзнава, щом може да изживее мечтата си. Малко мъже успяват да го постигнат.

— Да постигнат какво? — настоятелно попита Джек, докато се изкачваше и се присъединяваше към тях. Тя се ухили на Алтея и привързано побутна Янтар. Облегна се на парапета и зачовърка зъбите си. Алтея се загледа в нея със завист. Жената излъчваше жизненост и здраве. Беше издължена, добре сложена и въобще не се смущаваше от тялото си — не превързваше гърдите си, нито се притесняваше, че моряшките й панталони достигат едва до коленете й. От вятъра и солената вода дългата й, руса плитка беше раздърпана, с вид на слама, но нея изобщо не я интересуваше. Тя е това, което аз се опитвам да бъда, смутено си помисли Алтея. Жена, която не позволява на пола й да я възпира да живее, както пожелае. Не беше честно. Джек беше отраснала в Шестте херцогства и претендираше за това равенство като нейно рождено право. Вследствие на това, мъжете обикновено й го отстъпваха. Понякога Алтея все още имаше чувството, че се нуждае от нечие разрешение, за да бъде себе си. И мъжете като че ли го усещаха. Нищо не ставаше лесно. Борбата й беше постоянна като дишането.

Джек се надвеси над парапета.

— Добър вечер, Парагон! — А през рамо запита Янтар: — Ще може ли да заема една от тънките ти игли? Имам някои неща за поправяне, а не знам къде е моята.

— Предполагам. Ще дойда след малко и ще ти я дам.

Джек се размърда неспокойно.

— Само ми кажи къде е и аз ще си я взема — предложи тя.

— Използвай моите — намеси се Алтея. — В малката брезентова торбичка, закачени на част от платнище. Има и конец. — Знаеше, че прекомерната нужда от уединение на Янтар важеше и за принадлежностите й.

— Благодаря. Сега, какъв беше този разговор за това какво можели да постигнат малко мъже? — Джек позволи на устната си да се извие и им отправи умозрителен поглед.

— Не каквото си мислиш — търпеливо й отвърна Янтар. — Говорехме за хора, изживяващи мечтите си, и аз казах, че малко имат тази възможност, а още по-малко й се наслаждават. Твърде много от тях откриват, че не са искали точно това, веднъж след като мечтата им вече е изпълнена. Или пък мечтата им е по-голяма от възможностите и всичко приключва горчиво. Но изглежда, при Брашън всичко върви добре. Прави това, което винаги е искал да прави, и го прави добре. Той е чудесен капитан.

— Такъв е — разсъдливо отбеляза Джек. С котешка грация тя се облегна назад по протежение на парапета и замислено се загледа в наизлезлите рано звезди. — И се обзалагам, че върши чудесна работа и на други места.

Джек беше жена с апетит; не за първи път я чуваше да проявява интерес към някой мъж. Животът и правилата на кораба я бяха тласнали към период на въздържание, който си противоречеше с природата й. Макар да не можеше да задоволи нуждите на тялото си, тя развихряше въображението си и често настояваше да сподели мислените си преживявания с Алтея и Янтар. Това беше най-честата тема на разговор в редките нощи, когато се случеше и трите да са по койките си. Джек имаше ироничен хумор относно наблюденията си, а разказите й за отминали провалени връзки често караха другите две жени да припадат от смях. Обикновено Алтея намираше неприличните й размишления, засягащи мъжете моряци, за забавни, но откри, че това не важеше за случаите, в които този мъж беше Брашън. Усети, че се задъхва.

Джек като че ли не беше забелязала скованото й мълчание.

— Някога забелязвали ли сте ръцете на капитана? — зададе им реторичен въпрос Джек. — Има ръцете на мъж, който може да работи… а ние сме го виждали как работи, на плажа. Но сега, след като е капитан, и не е целият в катран и киша, пази ръцете си чисти като на джентълмен. Когато ме докосва мъж, мразя да се чудя къде са били ръцете му и дали ги е измил след това. Мъж с чисти ръце, харесва ми. — Тя се усмихна леко на себе си, като остави мисълта да заглъхне.

— Той е капитанът — възрази Алтея. — Не бива да говорим така за него.

Видя как Янтар трепна съчувствено при тесногръдите й думи. Очакваше Джек да насочи острия си език срещу нея и още повече се боеше, че Парагон ще зададе някакъв въпрос, но жената само се протегна и отбеляза:

— Той няма винаги да бъде капитанът. Или може би аз няма да съм моряк на този кораб завинаги. Във всеки случай, очаквам да дойде време, когато няма да се налага да го наричам „сър“. И щом това време настъпи… — Тя внезапно седна и белите й зъби проблеснаха, щом се ухили. — Е — повдигна вежда, — мисля, че между нас ще се получи. Виждала съм го да ме гледа. На няколко пъти ме похвали, че работя умно. — После добави повече към себе си, отколкото към тях: — На една височина сме. Това ми харесва. Прави много неща толкова по-… удобни.

Алтея не можа да спре думите си.

— Само защото те е похвалил, не значи, че те гледа. Капитанът си е такъв. Разпознава добрата работа, щом я види. После го отбелязва, както би направил, ако види дори намек за лоша работа.

— Разбира се — с лекота се съгласи Джек. — Но трябва да ме е наблюдавал, за да знае, че работя умно. Ако разбираш накъде бия. — Тя отново се надвеси над парапета. — Ти какво мислиш, корабе? Ти и капитан Трел се познавате отдавна. Предполагам, че сте си говорили за много неща. Какво харесва в жените си?

В кратката тишина, последвала въпроса, Алтея замря. Сърцето й спря, дъхът заседна в гърдите й. Какво бе споделил Брашън с Парагон и колко от него щеше да издрънка корабът?

Парагон отново бе сменил настроението си. Явно беше поласкан от вниманието, което жената му оказваше, защото говореше с момчешки глас. Звучеше почти сякаш флиртуваше.

— Брашън? Наистина ли смяташ, че ще говори свободно за тези неща с мен?

Джек завъртя очи.

— Има ли въобще мъж, който да не говори твърде свободно в компанията на други мъже?

— Може би се е изтървавал за някоя и друга история от време на време. — Тонът на кораба беше станал похотлив.

— Ах, така си и мислех. Та. Какво предпочита нашият капитан, корабе? Не. Остави ме да помисля. — Тя плавно се изпъна. — Може би след като винаги хвали екипажа си, че „работи умно и пъргаво“, такива са и предпочитанията му за жена. Някоя, която бързо да се качи по такелажа му и да смъкне платното му…

— Джек! — Алтея не можа да сдържи оскърблението в тона си, но Парагон се намеси.

— Всъщност, Джек, от това, което ми е казвал, предпочита жена, която е по-скоро тиха, отколкото приказлива.

Жената се засмя с лекота на забележката му.

— Но какво се надява да правят тези жени, докато са толкова тихи?

— Джек. — Самотната, тихо изговорена дума съдържаше целия укор на Янтар.

Джек им обърна гръб със смях, а Парагон попита:

— Какво?

— Съжалявам, че прекъсвам кокошарника ви, но капитанът иска да види втория помощник. — Лавой се бе приближил тихо. Джек се изправи, усмивката й изчезна. Янтар се мръщеше мълчаливо насреща му. Алтея се зачуди колко ли беше чул и се смъмри. Не биваше да се разтакава на бака и да говори така свободно с членовете на екипажа, особено на такива теми. Реши да подражава повече на Брашън по отношение на изолирането му от основния екипаж. Малко дистанция спомагаше за запазване на уважението. И въпреки това идеята да накърни приятелството си с Янтар я обезсърчаваше. Тогава наистина щеше да е сама.

Като Брашън.

— Веднага ще докладвам — тихо отвърна на Лавой. Пренебрегна омаловажаващата забележка за „кокошарника“. Той беше първият помощник. Можеше да я мъмри, гълчи и да й се подиграва и част от задълженията й беше да го изтърпи. Беше го направил пред екипажа, което я глождеше, но ако му отвърнеше, само щеше да влоши нещата.

— След като приключиш, се погрижи за Лоп. Момчето ни явно се нуждае от поправка. — Лавой бавно изпука кокалчетата си и устата му се разтегна в усмивка.

Алтея знаеше, че коментарът бе предназначен да подмами Янтар. Поправянето, от което се нуждаеше Лоп, беше в резултат на юмруците на Лавой. Първият помощник бе разбрал за неодобрението на Янтар към насилието. Все още не си беше намерил повод да насочи нрава си към Джек или към корабния дърводелец, но явно се наслаждаваше на реакциите й спрямо боя, който налагаше на другите членове на екипажа. Със свито сърце Алтея си пожела Янтар да не беше толкова горда. Ако просто наведеше съвсем малко глава пред Лавой, той щеше да е доволен. Тя се притесняваше какво щеше да излезе от тази напечена ситуация.

Лавой зае мястото на Алтея до парапета, при което Янтар леко се отдръпна. Джек приглушено пожела на Парагон „Лека нощ, корабе“ и бавно и тихо се отдалечи. Алтея знаеше, че трябва да побърза да се отзове на Брашъновия призив, но не й се искаше да оставя Янтар и Лавой сами в такава близост. Ако нещо се случеше, щеше да е думата на майсторката срещу неговата. А заявеше ли първият помощник, че нещо е така, думата на обикновения моряк не значеше нищо.

Алтея каза стегнато:

— Дърводелецо, искам резето на вратата ми да бъде поправено тази вечер. Малките проблеми трябва да се оправят в спокойните периоди, за да не станат големи проблеми по време на буря.

Янтар я стрелна с поглед. Именно тя бе отбелязала, че вратата не се затваря плътно, а хлопа по райбера. Алтея й бе отвърнала с вдигане на раменете.

— Ще се погрижа — мрачно обеща Янтар. Алтея се застоя още малко, като й се искаше майсторката да приеме извинението, за да се махне от Лавой. Но тя не го направи и Алтея нямаше как да я принуди, без да възпламени тлеещото напрежение. Тя неохотно ги остави.

Каютата на капитана се намираше на кърмата на кораба. Алтея почука предвидливо и изчака тихата му покана да влезе. Парагон беше построен с идеята, че капитанът ще бъде и собственикът на кораба или поне член на семейството. Повечето моряци се задоволяваха с по един хамак, опънат където намереха под главната палуба. Брашън обаче имаше стая с врата, заковано за пода легло, маса и бюро за картите, както и прозорци, които гледаха към корабния килватер. Посрещнаха я мека жълта светлина от лампата, силно ухание и топли тонове на полирано дърво.

Брашън вдигна поглед от картите към нея. Пред него, върху парчета от платно, бяха разстлани първоначалните му скици, както и опитите на Алтея да оформи картите му върху пергамент. Изглеждаше изморен и много по-стар от годините си. Попареното му от змийската отрова лице се беше обелило и сега чертите върху лицето, бузите и около носа се виждаха още по-ясно. Част от веждите му също си беше отишла — дупките в гъстотата им го караха да изглежда някак изненадан. Тя беше благодарна, че пръските от парещата отрова не бяха засегнали тъмните му очи.

— Е? — ненадейно попита Брашън и тя осъзна, че се е вторачила в него.

— Ти ме повика — отбеляза Алтея, думите й бяха почти остри заради неудобството й. Капитанът докосна косата си сякаш подозираше, че нещо не е наред. Изглеждаше разтърсен от прямотата й.

— Повикал съм те. Да, така е. Имах малък разговор с Лавой. Той сподели няколко идеи. Някои от тях изглеждат полезни, но се притеснявам да не се опитва да ме подмами към действие, за което после да съжалявам. Питам се: колко добре познавам този мъж? Способен ли е на измама, дори… — Изправи се в стола си като че изведнъж беше решил, че говори твърде свободно. — Искам мнението ти относно управлението на кораба в последно време.

— От нападението на змията насам? — ненужно попита Алтея. Тя и Брашън бяха стояли рамо до рамо, за да прогонят змията, и в резултат бе настъпила внезапна промяна във властта. Уважението на мъжете към нея бе нараснало и й се струваше, че Лавой не одобрява. Опита се да оформи думите си така, че да не звучи сякаш критикува първия помощник. Пое си дъх. — Откакто змията атакува, моята част от командването върви доста по-леко. Моряците ми се подчиняват напълно и пъргаво. Смятам, че спечелих сърцата им, както и предаността им. — Пое нов дъх и прекрачи границата. — Въпреки това, от тогава насам, първият помощник реши да затегне дисциплината. Донякъде е разбираемо. Мъжете не реагираха подобаващо по време на нападението. Някои не се подчиниха; малцина скочиха да ни помогнат.

Брашън се намръщи и отвърна:

— Аз самият забелязах, че Лавой не дойде да ни помогне. Вахтата му беше започнала отдавна и той беше на палубата, но въпреки това изобщо не ни съдейства. — Алтея почувства как стомахът й се надигна нервно. Трябваше да го е забелязала. Лавой беше стоял настрана, докато двамата с Брашън се бяха били със змията. По онова време беше изглеждало някак естествено точно те да се опълчат на съществото. Замисли се дали зад отсъствието на Лавой се криеше нещо друго, освен страх. Дали се беше надявал, че тя, Брашън или може би и двамата щяха да бъдат убити? Надяваше ли се да наследи командването на кораба? Ако беше така, какво щеше да се случи с първоначалната им мисия? Брашън отново бе стихнал, за да я остави да помисли.

Тя пое дъх.

— От нападението насам първият помощник затегна дисциплината, но не по равно. Някои мъже, изглежда, биват набелязвани несправедливо. Лоп например. Клеф.

Брашън я наблюдаваше внимателно, докато отбелязваше:

— Не съм очаквал от теб да проявиш някакво съчувствие към Лоп, предвид че той не направи нищо, за да ти помогне, когато Арту те нападна.

Алтея поклати глава почти гневно.

— Никой не биваше да очаква това от него — обяви тя. — В някои отношения мъжът е полуидиот. Дай му насоки, кажи му какво да прави и той се справя достатъчно добре. Беше разстроен, когато Арту… Когато отблъсквах Арту, Лоп подскачаше насам-натам, удряше се в гърдите и се укоряваше. Наистина не знаеше какво да направи. Арту беше другар, а аз — вторият помощник, и той не знаеше кого да избере. Но на палубата, когато змията атакува, помня, че той имаше достатъчно кураж да хвърли по създанието кофа и после да извлече Хаф в безопасност. Ако не бяха неговите действия, щяхме да сме с едни ръце по-малко. Той не е умен, никак даже. Но е добър моряк, ако не го тласкаме отвъд възможностите му.

— И ти смяташ, че Лавой е тласнал Лоп отвъд възможностите му?

— Лоп е в центъра на шегите на мъжете. Това се очаква и докато не стига твърде далеч, изглежда, че Лоп се радва на вниманието. Но когато Лавой се присъедини, играта загрубява. И става по-опасна. Лавой ми каза да отида да поправя Лоп, след като приключиш разговора с мен. В рамките на няколко дни това е вторият път, в който се нуждае от превързване. Подмамват го да прави опасни и глупави неща. Щом нещо не е както трябва и Лавой набеди за него Лоп, никой от другарите му не поема дори част от вината. Това не е добре за екипажа. Разединява сплотеността им точно когато имаме нужда да я градим.

Брашън кимаше мрачно.

— Наблюдавала ли си поведението на Лавой с робите, които освободихме от Бингтаун? — тихо попита той.

Въпросът я разтърси. Остана смълчана за момент, прехвърляйки последните няколко дни в главата си.

— Отнася се добре с тях — каза накрая. — Никога не съм го виждала да насочва гнева си към тях. Не ги меша с останалата част от екипажа толкова, колкото би могъл. Някои от тях като че ли имат голям потенциал. Харг и Китл отричат, но вярвам, че са работили на палуба и преди. Някои от другите имат белези и държание на мъже, запознати с оръжията. Най-добрите ни стрелци са с татуирани лица. Въпреки това всеки от тях се кълне, че е син на търговец или продавач, невинен обитател на Пиратските острови, заловен от търговците на роби. Те са ценни допълнения към екипажа, но странят от нас. Мисля, че в дългосрочен план трябва да накараме другите да ги приемат като обикновени моряци, за да…

— И подозираш, че той не само им позволява да странят от другите, но и изглежда, ги окуражава по начина, по който разпределя работата?

Тя се зачуди какво намекваше Брашън?

— Възможно е. — Пое си дъх. — Лавой като че ли използва Харг и Китл почти както един капитан би използвал първия и втория си помощник, за да ръководи вахтата си. Понякога изглежда сякаш бившите роби са отделен, самостоятелен екипаж на кораба. — И с неудобство отбеляза: — И тази липса на възприемане като че ли важи и за двете страни. Не само нашите палубни стъргалки не приемат бившите роби. Татуираните са също толкова склонни да не общуват с тях.

Брашън се облегна назад в стола си.

— Те бяха роби в Бингтаун. Повечето са станали такива, защото са били заловени в градовете на Пиратските острови. Бяха склонни да рискуват всичко и да избягат от Бингтаун на борда на Парагон, защото им предоставихме възможност да се върнат у дома. Докато се подготвяхме за отплаване, бях склонен да им дам това, в замяна на службата им на кораба. Вече не съм сигурен, че сделката беше добра. Човек, хванат на Пиратските острови, за да бъде продаден като роб, най-вероятно е пират. Или поне изпитва симпатии към пиратите.

— Вероятно — неохотно се съгласи тя. — И все пак трябва да изпитват някаква преданост към нас заради това, че им помогнахме да избегнат робския живот.

Капитанът сви рамене.

— Може би. Трудно е да се каже. Подозирам, че предаността, която изпитват в момента, е по-скоро към Лавой, отколкото към мен или теб. Или към Парагон. — Той измести стола си. — Това е предложението на Лавой: според него, докато навлизаме във водите на Пиратските острови, ще имаме по-добри шансове да се приближим, ако самите ние се престорим на пирати. Татуираните му моряци щели да ни придадат правдоподобност и да ни научат на пиратските привички. Намеква, че някои от тях дори познават островите. Можем да продължим като пиратски съд.

— Какво? — Алтея беше скептично настроена. — Как?

— Ще си измислим знаме. Ще превземем един-два кораба, за да тренираме уменията си в битка, както казва Лавой. После акостираме в някой от по-малките пиратски градове, с плячка и трофеи, и с широки пръсти, и започваме да разпространяваме, че искаме да следваме Кенит. От известно време този Кенит се е провъзгласил за кандидат за крал на пиратите. Последното, което чух, беше, че събира последователи. Ако се престорим, че искаме да сме част от тези последователи, може да успеем да се доближим до него и да определим положението на Вивачия, преди да действаме.

Алтея пренебрегна възмущението си и с усилие обмисли идеята. Най-голямото преимущество беше, че ако успееха да се приближат до Кенит, можеха да разберат колко от екипажа на Вивачия беше оцелял. Ако имаше оцелели.

— Но лесно можем да се озовем в крепост, в която, дори да надвием Кенит и екипажа му, няма да имаме възможност да избягаме. Идеята има и други два големи недостатъка. Първият е, че Парагон е жив кораб. Как Лавой смята да скрием това? Другият е, че ще се наложи да убиваме само за да се упражняваме да се бием. Ще трябва да нападнем някои малки търговски съдове, да убием екипажа, да откраднем товара им… Как въобще може да си го помисли?

— Можем да нападнем робски кораб.

Това я накара да замълчи. Тя изучи лицето му. Беше сериозен. Посрещна удивеното й мълчание с изморен поглед.

— Не разполагаме с друга стратегия. Продължавам да се опитвам да съставя план как да открием Вивачия тайно, след което да я последваме и да нападнем Кенит, когато най-малко го очаква. Нищо не мога да измисля. А и смятам, че ако Кенит държи част от оригиналния екипаж на кораба, по-скоро ще ги екзекутира, отколкото да ни позволи да ги спасим.

— Мислех, че ще се опитаме първо да преговаряме. Да предложим откуп за оцелелите и кораба.

Дори на самата нея думите й прозвучаха детински и наивно. Сумата, която семейството й бе успяло да събере преди отплаването на Парагон, нямаше да е достатъчна за откуп на обикновен кораб, камо ли на жив. Алтея бе избутала тази мисъл на заден план, като си мислеше, че ще преговарят с Кенит и ще му обещаят по-голяма сума, след като Вивачия бъде върната в Бингтаун. Повечето пирати искаха именно откуп; това беше в основата на пиратството.

Само че Кенит не беше като повечето пирати. Всички бяха чували историите за него. Залавяше поробители, убиваше екипажите и освобождаваше товара. Заловените кораби ставаха пиратски съдове, често управлявани от хората, представлявали товар на борда им. На свой ред тези кораби ловяха поробители. Истината беше, че ако Вивачия не беше замесена, Алтея щеше да аплодира усилията на Кенит да избави Прокълнатите брегове от робството. Щеше да е доволна да види търговията с роби на Калсид задушена на Пиратските острови. Но мъжът на сестра й бе превърнал семейния им кораб в робски и Кенит я беше пленил. Желанието на Алтея да си върне Вивачия бе толкова силно, че беше като постоянен бодеж в сърцето й.

— Виждаш ли — тихо потвърди Брашън. Беше наблюдавал лицето й. Тя сведе очи от погледа му, внезапно засрамена, че той можеше да чете мислите й толкова лесно. — Рано или късно ще се стигне до кръвопролитие. Можем да превземем малък поробител. Не е нужно да убиваме екипажа. Ако се предадат, можем да ги свалим на корабните лодки и да ги оставим на течението. После можем да заведем кораба в някой пиратски град и да освободим товара му, точно като Кенит. Може да ни спечели доверието на хората от Пиратските острови. Може да ни осигури информацията, която ни е нужна, за да открием Вивачия. — Изведнъж звучеше несигурен. Черните очи, които я гледаха, бяха почти измъчени.

Беше озадачена.

— Искаш разрешението ми?

Той се намръщи. Измина един момент, преди да отговори.

— Неловко е — меко потвърди той. — Аз съм капитанът на Парагон. Но Вивачия е твоят семеен кораб. Семейството ти финансира тази експедиция. Вярвам, че относно някои решения имаш правото да се изкажеш като нещо повече от втория помощник. — Той седна обратно в стола си и захапа кокалчетата си за момент. После отново вдигна поглед към нея. — Е, Алтея. Какво мислиш?

Начинът, по който произнесе името й, внезапно смени целия тон на разговора. Той посочи към един стол и тя бавно седна. Самият той стана и прекоси стаята. Завърна се до масата, като носеше бутилка ром и две чаши. Наля по малко във всяка. Погледна към нея и се усмихна, докато сядаше на стола си. Постави едната чаша пред нея. Тя гледаше чистите му ръце и се опита да задържи мисълта си върху разговора. Какво мислеше? Отвърна бавно:

— Не знам какво мисля. Предполагам съм поверила всичко на теб. Ти си капитанът, не аз. — Опита се да пусне забележката леко, но тя излезе почти като обвинение. Отпи глътка ром.

Брашън скръсти ръце и леко се облегна назад.

— О, знам го много добре — промълви той. Повдигна чашата си.

Тя смени темата.

— А трябва да вземем предвид и Парагон. Познаваме омразата му към пиратите. Как би се почувствал той?

Брашън издаде нисък, гърлен звук и рязко свали чашата си с ром.

— Това е най-странният обрат от всички. Лавой твърди, че корабът ще приветства идеята.

Алтея беше скептична.

— Откъде знае? Да не би вече да е говорил с Парагон за това? — В нея припламна гняв. — Как смее? Последното, което ни трябва, е да вкарва такива мисли в главата на Парагон.

Той се приведе над масата към нея.

— Твърди, че Парагон е отворил дума за това. Казва, че пушил една вечер на носа и фигурата го запитала дали някога е обмислял да стане пират. Оттам дошла идеята, че най-безопасно би било да навлезе в пиратско пристанище като пиратски съд. И Парагон се хвалел, че знае много тайни пътища сред Пиратските острови. Или поне така твърди Лавой.

— Питал ли си Парагон?

Брашън поклати глава.

— Боях се да повдигна въпроса. Така може да реши, че го одобрявам. И щеше да насочи цялата си енергия натам. Или да реши, че не го одобрявам, в който случай може да реши да настоява за това само за да докаже, че може. Знаеш какъв може да бъде. Не исках да изложа идеята, преди всички да сме съгласни с нея. Ако дори само я спомена, може да възприеме пиратството като единствения възможен вариант за действие.

— Чудя се дали това вече не е сторено — разсъди Алтея. Ромът заформяше малко, топло кълбо в корема й. — Напоследък Парагон е много странен.

— Че кога не е бил странен? — иронично попита Брашън.

— Това е различно. Странен е по един злокобен начин. Говори за срещата ни с Кенит като за наша съдба. И казва, че нищо не бива да ни спре да я изпълним.

— А ти не си съгласна? — осведоми се Брашън.

— Не знам за частта със съдбата. Брашън, ако попаднем на Вивачия, докато на борда й е само котвената вахта, и си я откраднем обратно, ще съм доволна. Единственото, което искам, е кораба си и екипажа й, ако някой от тях е оцелял. Нямам желание за повече битки и кръв, отколкото е необходимо.

— Нито пък аз — тихо отвърна Брашън. Доля по още малко ром във всяка чаша. — Но не мисля, че ще си върнем Вивачия без някое от двете. Трябва да се подготвим за тази възможност.

— Знам — неохотно се съгласи тя, но се зачуди дали наистина е така. Никога не бе участвала в каквато и да е битка. Няколко кръчмарски сбивания — това беше целият й опит със свадите. Не можеше да си се представи с меч в ръка, биеща се да освободи Вивачия. Можеше да отвърне, ако някой я нападнеше. Толкова поне се познаваше. Но можеше ли да се прехвърли на друга палуба, да размаха острие, да убие мъже, които никога не бе виждала? Докато седеше в топлата и уютна каюта с Брашън, се съмняваше. Това не беше Търговският начин. Беше възпитана да преговаря за онова, което иска. Но едно нещо й беше ясно. Искаше да си върне Вивачия. Искаше го страшно много. Може би щом видеше обичния си кораб в чужди ръце, гневът и яростта щяха да я отрезвят. Може би тогава щеше да убива.

— Е? — попита Брашън и тя осъзна, че се е втренчила покрай него, през кърмовия прозорец към дантелените краища на килватера. Върна погледа си върху неговия. Пръстите й си играеха с чашата; тя попита:

— Какво?

— Ще ставаме ли пирати? Или поне ще се представяме ли за пирати?

Умът й запрепуска в безнадеждни кръгове.

— Ти си капитанът — каза накрая. — Мисля, че ти трябва да решиш.

Той замълча за момент. После се ухили.

— Признавам, че идеята донякъде ме привлича. Мислил съм по въпроса. Какво ще кажеш за знаме — червена морска змия на син фон?

Алтея сгримасничи.

— Не звучи много късметлийско. Но е плашещо.

— Точно плашещо искаме да бъде. И това беше най-страшната емблема, която успях да измисля, право от кошмарите ми. Що се отнася до късмета, боя се, че ще трябва сами да си го направим.

— Както винаги. Ще преследваме само поробители, нали?

За момент лицето му стана сериозно. После част от предишната му усмивка блесна в очите му.

— Може би няма да се наложи да преследваме каквото и да е. Можем да направим да изглежда сякаш сме го правили… или че имаме такова намерение. Какво ще кажеш за малко актьорска игра? Мисля, че аз трябва да съм недоволен по-малък син от Бингтаун, може би нещо като конте. Джентълмен, дошъл на юг, за да се забърка в пиратство и политика. Какво мислиш?

Алтея се засмя с глас. Ромът се разгръщаше в корема й, разливайки топлина по цялото й тяло.

— Мисля, че това твърде много ще ти се услади, Брашън. Ами аз? Как ще обясниш, че част от екипажа на бингтаунски съд са жени?

— Може да си моята прекрасна пленница, като в менестрелска история. Дъщерята на Търговец, взета за заложник и държана за откуп. — Хвърли й кос поглед. — Вероятно ще помогне за репутацията ми на дързък пират. Може да кажем, че Парагон е бил семейният ти кораб, за да обясним присъствието на жив кораб.

— Това е твърде драматично — меко възрази Алтея. Очите му искряха. Ромът се отразяваше и на двама им, реши тя. Точно когато се опасяваше, че сърцето й ще надвие разума, лицето му внезапно стана мрачно.

— Стига да успеем да изиграем такъв романтичен фарс и да си върнем Вивачия. В действителност, да играя пират ще бъде доста по-кърваво и безпощадно. Боя се, че няма да се наслаждавам толкова, колкото Лавой. Или Парагон. — Поклати глава. — И двамата имат склонност към… Как да го нарека? Чисто и просто низост. Понякога така ми се струва. Ако им се позволи такова поведение, подозирам, че и двамата ще се потопят в зверства, които аз или ти бихме намерили за немислими.

— Парагон? — попита Алтея. В гласа й се долавяше скептицизъм, но по гръбнака й премина малка тръпка на убеденост.

— Парагон — потвърди Брашън. — Двамата с Лавой може да са много лоша комбинация. Бих искал да им попреча да се сближат, ако е възможно.

Ненадейно почукване на вратата ги накара да подскочат.

— Кой е? — грубо попита Брашън.

— Лавой, сър.

— Влез.

Алтея скочи на крака, щом първият помощник влезе. Бързият му поглед обхвана бутилката ром и чашите на масата. Алтея се опита да не изглежда стъписана или виновна, но насоченият към нея поглед ясно показваше подозренията му. Сарказмът, с който се обърна към Брашън, бе на крачка от неподчинението.

— Съжалявам, че ви прекъсвам двамцата, но има корабни работи, които изискват внимание. Дърводелката е в безсъзнание на бака. Реших, че ще искате да знаете.

— Какво стана? — настоя Алтея, без да се замисли.

Устата на Лавой се изви презрително.

— Докладвам на капитана, моряко.

— Именно. — Гласът на Брашън беше студен. — Заеми се с това. Алтея, иди се погрижи за дърводелката. Лавой, какво стана?

— Проклет да съм, ако знам. — Едрият мъж сви объркано рамене. — Просто я намерих там и реших, че ще искаш да знаеш.

Нямаше време да му се противопоставя, нито беше подходящият момент да уведомява Брашън, че беше оставила двамата сами. Сърцето й се беше качило в гърлото, докато тичаше забързано да види какво бе причинил Лавой на Янтар.