Робин Хоб
Съдбовният кораб (38)

Глава тридесет и шеста
Тайни

Изплъзването им ги беше принудило да се движат на север — в грешната посока за бягство към Заграба.

Денят преваляше, когато Парагон застигна другите. Вивачия се носеше бързо и уверено в челото на малката им група от кораби. Очевидно Уинтроу бе поел командването над малкия пиратски отряд. Алтея се гордееше с него. Беше срамота, помисли си тя, че баща му никога не беше видял сина си в светлината, в която го беше видял Кенит.

На никого от обичалите Кайл Хейвън нямаше да се наложи да види онова, което му беше причинено. Янтар безмълвно й беше помогнала да плъзне тялото му в морето. Самата Алтея беше избърсала кръвта от палубата на Парагон, която магическото дърво не искаше да приеме. Тя все още не знаеше какво ще каже на Малта или Кефрия. Знаеше какво нямаше да им каже. Почувства се отвратена и пренаситена от грозни тайни.

Алтея вдигна поглед и критично огледа корабите. Вивачия водеше, като плаваше както само един жив кораб можеше. Мариета — малкият, уравновесен кораб на Соркор, се мъчеше да поддържа темпото й. Поочуканият Мотли се влачеше значително след тях. Парагон плаваше последен. Алтея усещаше, че още скърби за змията. Сега Кенит беше част от кораба, но въпреки това тя не можеше да отрече връзката си с него. Тръпка, почти потреперване, премина през тялото й.

Алтея се насочи назад към руля в търсене на Брашън. Още не беше готова да стои близо до фигурата. Извини се с това, че Ета беше на бака и несъмнено искаше да остане сама. Докато обхождаше палубата, от люка изникна Янтар, носеща канче с яхния. От миризмата на Алтея й прилоша. Не можеше да си спомни кога беше яла за последно.

Симой беше на руля. Той я поздрави с ухилена гримаса и намигване.

— Знаех си, че ще си те върнем — заяви той. Тя го потупа по рамото, докато минаваше, изненадана, че приветствието му я беше трогнало чак дотам. Без да продума, Янтар му подаде храната. Той й предаде кормилото и застана до Алтея. Между две гребвания от храната кимна към кърмата: — Не се отказват, а?

Зад тях, джамаилските кораби се бяха подредили далеч от буйстването на Парагон. Някои от тях ги преследваха.

— Не мисля, че смеят — отвърна Алтея. — Докато сатрапът е жив и е при нас, не могат да се откажат. Ако не е мъртъв, останалата част от плана им се проваля. Ще загубят всичко. — Тя критично наблюдаваше вражеските кораби. — Добре направихме, че избягахме. Някои от онези кораби няма да изкарат нощта. Виждала съм резултата от змийската слюнка. Онова, което прилича на здраво платно, скоро ще се разцепи и разкъса. Ако бягаме, ще оставим поне някои от тях зад гърба си. После, когато стигнем до битка, ще се изправим пред по-малка сила.

— А още по-голяма надежда имаме да ги изгубим в нощта — заговори зад тях Брашън. — Дори и да не успеем, Уинтроу вече има заложници. — Сянка помрачи лицето му. — Не мисля, че ще се поколебае да ги използва.

— Заложници? — попита Алтея, когато Брашън се присъедини към тях при парапета. Лицето му беше мрачно. Изглеждаше сякаш за един ден се бе състарил с една година. Въпреки това той обви ръка около нея и я придърпа по-близо. Тя го хвана през кръста.

Не можеше да прецени от тона му дали го одобрява или е ужасѐн.

— В последния възможен момент Уинтроу измъкна около дузина мъже от джамаилския кораб. Благородници, ако се съди по облеклото им. Трябва да имат някаква стойност като заложници. Но бяхме прави да побегнем, докато не се намерим в подходяща за преговори позиция. Сред Островите има много места за криене, а и следваме три кораба, които добре познават тези води. Днес може и да избегнем смъртта.

Симой беше приключил с храненето си. Благодари на Янтар и размени посудата за руля. Изглеждаше странно, че подобна обикновена размяна можеше да се случи в ден като този. В момента покоят изглеждаше чужд на Алтея.

Неочаквано Брашън заговори, като се обърна към Янтар:

— Само за украса? — попита обвинително.

Тя сви рамене, в очите й имаше почуда.

— Застопорих брадвата на място. Не съм си и помисляла, че ще успее да я извади и да я използва. — Тя поклати глава. — Колкото повече опознавам магическото дърво, толкова по-странно ми става.

— За наше щастие, успя — одобрително отбеляза Симой. — Как само летяха треските!

Никой не изглеждаше готов да отговори на това наблюдение.

Алтея се облегна на Брашън и загледа как разстоянието между тях и преследвачите им се увеличава. Имаше да му казва толкова много неща, но пък абсолютно нищо не можеше да бъде казано по-добре от онова, което този изразяваше простичък допир. Внезапно се появи Клеф. Той застана пред Алтея и Брашън и поклати укорително глава.

— Пред екипажа и ’сички — пренебрежително им каза той с неуважителна усмивка. Алтея отправи към него игрив удар. За нейна изненада, Клеф хвана замахващата й ръка и я задържа здраво до бузата си. — Хубаво, че се върна — издърдори. — Тъй хубаво е, че не си мъртва. — Пусна ръката й толкова бързо, колкото я беше и хванал. — Как тъй още не си казала нищо на Парагон? Има ново лице, знайш ли? И брадва. И сини очи, кат’ мойте.

— Сини очи? — невярващо избухна Янтар. — Трябва да са тъмнокафяви, почти черни! — Тя внезапно се врътна на пета и забърза напред.

— Магическото дърво е странно нещо — самодоволно й напомни Брашън.

— Малко е късно да ги променяме — весело отбеляза Клеф. — ’свен т’ва ми харесват. Мили са. Кат’ на Майка. — Той забърза подир Янтар.

Вече бяха почти сами, ако не брояха Симой. Старият моряк предвидливо задържа погледа си напред, докато Брашън я целуваше. Споменът от насилието на Кенит се натрапи само за миг. Тогава тя сграбчи Брашън и напук го целуна силно, като отказа да направи каквото и да било сравнение между това и нападението на пирата. Нямаше да му позволи да застане между тях.

И все пак, когато го пусна, в очите на Брашън имаше сянка. Беше твърде проницателен. Взря се въпросително в лицето й. Тя сви леко рамене. Сега не беше подходящото време да му каже. Почуди се дали някога щеше да има подходящо време да му разкаже всичко.

Той вероятно си мислеше, че сменя темата.

— Защо не идем отпред и не уверим Парагон, че си на борда и си добре?

— Парагон знае. Ако не беше той, нямаше да е така — отвърна тя. Шокът от гледката на очите му, когато я беше хванал, все още не беше я напуснал. Очите на Кенит. Почти се беше посрамила, когато едва не беше изкрещяла, щом големите ръце на кораба се бяха сключили около нея. Знаеше, че Парагон го бе усетил. Не беше спрял, а бързо я беше предал в обятията на Брашън. Тя отговори на обърканото мълчание на Брашън:

— Ще го видя и ще говоря с него в някой спокоен момент, Брашън. Още не. — Тя направи наченки на усилие. — Кенит вече е част от него. Нали така?

Той се опита да й го обясни:

— Кенит беше Лъдчънс. Знаеше ли?

— Не — каза бавно. Кенит беше продукт на бингтаунски Търговец? Това я отврати.

Брашън й даде няколко мига да го осмисли, преди да добави:

— От Заграба насам подозирахме, че Парагон е бил легендарният кораб на Игрот. Бингтаун винаги е отричал, че пиратът може да има жив кораб. Но е било така — корабът е бил Парагон. А Кенит е бил заложник, чрез който да държи кораба в подчинение.

— В името на Са… — Вече всичко си идваше на мястото. Умът й се мъчеше да схване всичко. — Значи Кенит си е дошъл у дома, да умре на палубата си. Да стане едно с кораба си. — Лека тръпка на ужас пробяга по гръбнака й.

Брашън кимна, наблюдавайки лицето й.

— Той винаги е бил, Алтея. Не мисля, че смъртта му на кораба е променила Парагон, освен че му донесе покой. Той най-накрая е цял, завършена личност. Драконите, Лъдчънс, мъже и момче, и Кенит, всички са слети в едно. — При това, тя се извърна, но той постави два пръста под брадичката й и обърна лицето й към себе си. — Както и ние — почти яростно каза той. — Аз и ти. Янтар и Джек. Клеф. Всичко, което сме вложили в него, също е част от това цяло. Не му обръщай гръб точно сега. Моля те. Не спирай да го обичаш.

Тя едва успяваше да се концентрира върху думите му. Беше се страхувала да каже на Брашън за изнасилването, но беше решила, че трябва. И въпреки това, как можеше да му каже, без да изложи на риск чувствата му към кораба? Оплетеността на мислите й я замая.

— Алтея? — тревожно я повика Брашън.

— Ще се опитам — каза тихо. Неочаквано вече не се интересуваше кой ги гледа. Обви ръката му около себе си и пристъпи в обятията му. — Прегърни ме — каза му яростно. — Прегърни ме много, много силно.

 

 

Беше казала, че ще опита. С усилие, Брашън не я притисна за повече. Нещо се беше случило на борда на Вивачия, нещо, което я отдалечаваше от него. Той опря брадичката си в тъмната й глава и я задържа в обятията си. Мислеше, че знае какво.

Алтея, изглежда, бе доловила мислите му, защото смени темата.

— Вълнението се усилва. — Тя леко се размърда в прегръдката му. Той се престори, че не вижда как трие сълзи отпред в ризата му.

— Така е. Подозирам, че ни очаква малка вихрушка. Но и преди сме преминавали през бури. Парагон е подходящ за бурно време.

— Още по-добре ще е да се скрием долу.

— Мисля, че набираме преднина пред джамаилците.

— Намаляват светлините си. Надяват се да ни изненадат в тъмното.

— Първо ще трябва да ни намерят.

— Мариета и Мотли ще се затруднят да не изостават от живите кораби, ако минем на режим без светлини.

— Те също ще изгасят светлините си.

— Вивачия няма да ги изостави. Ще ги пази, независимо от рисковете за нея самата.

Нормален разговор относно очевидното. На Брашън му беше твърде ясно. Тя се беше върнала на Вивачия и отново бе намерила сърцето си. Не можеше да я вини. Вивачия беше семейният й кораб. След като Кенит беше мъртъв, Алтея имаше много по-големи шансове да си го върне. И за разлика от Парагон, Вивачия не беше приела душата на пират убиец, който беше причинил огромни щети на семейството й. Когато се беше върнала от Вивачия, той се беше заблудил, че се е върнала при него. Вместо това тя беше дошла да обсъдят план за битка. Докато наблюдаваше разсеяното смръщване на лицето й, той знаеше накъде бяха насочени мислите й.

Обичаше го по свой си начин. Даваше каквото може, без да изоставя кораба и семейството си. Той нямаше право да иска повече. Ако все още разполагаше със семейство, на което да принадлежи, вероятно и той щеше да е също толкова разкъсван. За един кратък момент обмисли варианта да напусне Парагон, за да я последва. Но не можеше да го направи. Никой друг не познаваше този кораб като него. Никой друг не би го изтърпял до себе си. Не можеше да остави Парагон на разположение на капитан, който можеше да не прояви търпение към непостоянните му настроения. Ами Клеф? Щеше ли да откъсне момчето от кораба, който го обичаше? Или да го остави на Парагон, за да бъде обучен от господар, който можеше да не вземе най-добрия му интерес присърце? И Симой не би бил първи помощник при никой друг капитан. Щеше отново да се превърне в разсипана пияница и да отдаде каквито години му бяха останали на бутилката. Не. Колкото и да обичаше Алтея, тук си имаше отговорности. Тя нямаше да уважава мъж, който изоставя кораба си, за да я последва. Брашън Трел беше приключил с изоставянето на задълженията си. Трябваше да остане тук и ако беше необходимо, да обича Алтея отдалеч и когато имаха възможност.

С това признание той изведнъж осъзна, че отново имаше семейство.

 

 

Ета се подпря на парапета, загледана напред в мрака. Парагон можеше да я усети, макар присъствието й да беше ограничено до топъл натиск на предлакътниците й върху магическото дърво на перилото. Тъй като нямаше връзка с нея, изобщо не можеше да долови чувствата й.

Неочаквано тя наруши тишината.

— Знам нещичко за живите кораби. От Вивачия.

Нямаше какво да каже на това. Зачака.

— Някак, не разбирам как, Кенит е бил твое семейство. Когато умря, той в теб ли отиде? — Гласът й се стегна при мъчителните думи. Той почувства треперенето й.

— В известен смисъл. — Думите му прозвучаха студено; затърси да добави нещо по-меко: — Той винаги е бил част от мен, както и аз от него. По много причини ние бяхме по-тясно свързани от обичайното. И за двама ни беше много важно да се върне в момента на смъртта си. Аз го знаех. Не смятам, че Кенит го осъзнаваше допреди да се случи.

Тя пое дъх и попита със стегнат глас:

— Значи сега ти си Кенит?

— Не. Съжалявам. Кенит е част от мен. Той ме допълва. Но аз съм, безвъзвратно, Парагон. — Чувството да направи подобно заявление беше хубаво. Подозираше, че за нея може да е болезнено да го чуе. За негова изненада, почувства искрена тъга от това, че трябваше да я нарани. Опита се да си спомни последния път, когато бе изпитвал подобно нещо, и не успя. Беше ли това поредният аспект на обстоятелството да бъде цял? Умението да изпитва състрадание? Щеше да му отнеме време да свикне с подобни чувства.

— Значи го няма — тежко каза Ета. Той чу как си пое мъчително дъх. — Но защо не можа да го излекуваш както Вивачия излекува Уинтроу?

Той заразмишлява мълчаливо за момент.

— Казваш, че тя го е излекувала? Не знам нищо за това. Мога само да предположа какво е направила. Драконите могат да правят подобни неща, ако им се наложи. Изгарят запасите на тялото си, за да забързат лечебния процес. Ако Вивачия е направила това с Уинтроу, той е бил щастливец, че го е преодолял. Малко човеци разполагат с подобни запаси. Кенит със сигурност не беше от тях.

Мълчанието й се проточи. Нощта се спускаше около тях. Даже и мракът беше наслада за новото му, възвърнато зрение. Нощта не беше пълен мрак. Той завъртя очи към небето над тях, към облаците, затъмняващи, а после откриващи луната и звездите. Вълните биваха очертавани от фосфоресценция. Зоркият му поглед, част от драконовото му наследство, отличаваше очертанията на корабите, които следваше.

— Би ли знаел нещо относно… Кенит? Ако те попитам нещо, би ли могъл да ми отговориш истинно?

— Може би — уклончиво отвърна Парагон. Той хвърли поглед назад към нея. Тя бе вдигнала ръце от парапета и неспокойно въртеше гривната си.

— Обичаше ли ме? — Въпросът избухна от нея, болезнен с напрегнатостта си. — Наистина ли ме обичаше? Трябва да знам.

— Кенит е част от мен, но аз не съм Кенит — яростно спореше със себе си Парагон. Тя носеше дете, детето, обещано му толкова отдавна. Парагон Лъдчънс. Едно дете имаше нужда да бъде обичано, да бъде обичано без задръжки.

— Щом притежаваш спомените му, значи знаеш истината — настоя Ета. — Обичаше ли ме?

— Да. Обичаше те. — Каза й каквото имаше нужда да чуе, без угризения. Притежавам спомените на Кенит, но не съм Кенит. Въпреки това мога да лъжа добре колкото него. И за по-добра кауза. — Обичаше те толкова, колкото сърцето му можеше да обича. — Това поне беше вярно.

Благодаря ти. Мисълта го достигна ясна и кратка като капка дъжд. Той се опита да открие източника, но не намери нищо. Усещането на гласа беше странно познато, почти сякаш беше дошъл от Кенит, и все пак беше извън него.

— Благодаря ти — като ехо, Ета несъзнателно повтори израза. — Благодаря ти повече, отколкото можеш да си представиш. И от двама ни. — Тя бързо се отдалечи от бака, оставяйки го с мистерия, над която да размишлява.

Напред пред него, на палубата на Мотли внезапно проблесна фенер. Беше издигнат три пъти и размахан един път, след което отново беше замаскиран. Все още беше почти изненадващо, че има достъп до спомените на Кенит. Старите пиратски сигнали бяха негови за разшифроване. Викаха Брашън на Вивачия.

 

 

— Дано да е важно — изръмжа Брашън на Алтея, докато двамата се превиваха над веслата. Ета и Янтар боравеха с втория чифт. Поривите на вятъра развяваха парцаливата коса на Янтар покрай петнистото й лице. Ета се взираше право напред.

— Сигурна съм, че е — промърмори Алтея. Работеха тягостно, мъчейки се срещу вятъра, водата и тъмнината, за да настигнат водещия кораб. Четирите кораба бяха затворили празнината помежду си, но не бяха спрели дори за тази среща. Вивачия ги предвождаше, докато подбираха пътя си през лабиринт от малки острови. Някои се издигаха стръмни и скалисти, докато други се показваха само когато вълните се разцепеха и пробягаха по назъбената повърхност. Корабите се провираха криволичещо през тях.

Брашън предположи, че при отлив този маршрут щеше да е непроходим. Молеше се Уинтроу и Вивачия да познават този път така добре, както изглеждаше.

Брашън одобряваше избора да увеличат колкото се може повече дистанцията между себе си и джамаилската флота, но все още имаше резерви относно напускането на кораба си, за да иде при Вивачия. Алтея го беше уверила, че на Уинтроу можеше да се вярва, но той си напомни, че знаеха малко за екипажа на Вивачия или капитаните и екипажите на другите два кораба. Бяха хвърлени в необичаен съюз с пиратите. Спомените за това как се намира под люка в потъващ кораб бяха все още пресни в съзнанието му.

Вивачия ги прие на борда си точно когато се изсипа пороен дъжд. Под светлината на приглушен фенер те бяха качени на борда. Тя вече беше прикачила лодки от Мариета и Мотли. Пристигаха последни. Предпазливостта на Брашън се увеличи още малко. Ета се изкачи първа. Алтея тръгна да я последва, но той я спря с докосване.

— Аз ще се кача след нея — изръмжа ниско. — И при най-малкия знак за коварство, се върни на Парагон.

— Не мисля, че има от какво да се боиш — поде Алтея, но той поклати глава.

— Изгубих те веднъж. Няма да рискувам отново — каза й.

— Мъдър мъж — тихо отбеляза Янтар, щом той хвана мократа стълба и започна да се катери. Щом постави ръцете си върху парапета на Вивачия, през него преминаха невероятни емоции. За момент остана трогнат. Сълзи засмъдяха очите му. Обляха го топлина и приветствие. Радост заради това, че е в безопасност. Той стъпи на палубата, по която не беше вървял от деня, в който корабът се беше пробудил.

— Брашън Трел! — повика го корабът в нисък контраалт. — Парагон ти се е отразил добре. Сега си по-чувствителен към нас, отколкото някога, когато ръководеше палубите ми. За първи път от будния ми живот те приветствам с добре дошъл на борда.

— Благодаря — успя да каже той. Ета не се виждаше никъде. Уинтроу стоеше на палубата под проливния дъжд и му предлагаше ръка за поздрав. Свитият младеж, който беше срещнал на погребението на Ефрън, сега стоеше изправен и срещна погледа му. Тежка мъка беше състарила лицето му. Никога нямаше да бъде едър мъж, но несъмнено беше мъж.

— Вярвам, че помниш пътя до картовата стая — каза Уинтроу и Брашън се хвана, че отвръща на позната усмивка със своя собствена. Приликата на Уинтроу с Алтея наистина беше необичайна.

Той наблюдаваше лицето на Алтея, докато тя се качваше на борда на кораба. Когато постави ръцете си на перилото, видя как тя внезапно засия. Малта отиде да я посрещне и двете незабавно подеха разговор, забързани навътре. Янтар изглеждаше по-малко афектирана от първия й контакт с живия кораб. Когато очите й попаднаха на Уинтроу обаче, лицето й застина в шок.

— Деветопръстото момче роб — издърдори тя.

Уинтроу припряно повдигна ръка към бузата си, след което смутено я отпусна. Отправи неспокоен поглед към Брашън, докато Янтар се взираше в него. Втренчването й беше нарушено едва след като Джек изскочи от сенките и я сграбчи в яростна прегръдка.

— Ау, изглеждаш по-зле и от мен! — поздрави я тя, а Уинтроу припряно се извърна настрана. Брашън изпитваше смесени чувства, докато вървеше по така познатата някога палуба. Кенит, забеляза той, беше поддържал спретнат кораб. Мъжът беше бил добър капитан. После поклати глава, невярващ, че може да му хрумне подобна мисъл.

Помещението беше претъпкано. Ета беше там, както и Дъждовникът на Малта. Рейн изглеждаше решен да не забелязва вниманието, което привличаше. Сатрапът драматично осъзнаваше собствената си важност. Двама мъже — единият, широкоплещест и набит; другият, пищно облечен, трябваше да са другите пиратски капитани. Очите на набития мъж бяха зачервени от плач. Червенокосият му събрат имаше мрачно изражение. Значи знаеха за смъртта на Кенит.

Пленените джамаилски благородници бяха подредени покрай стените — раздърпана и изтощена група. Някои изглеждаха сякаш всеки миг щяха да изпаднат в несвяст. Уинтроу затвори вратата след себе си и им даде момент, за да свалят мокрите си плащове. Посочи с жест към местата около пренаселената маса, а самият той остана прав. Широкоплещестият пиратски капитан наливаше бренди на всички. Брашън беше благодарен за сгряващото вещество. Разпозна чашата. Ефрън Вестрит я беше пазил за специални случаи. Алтея побърза да заеме място до него. Тя се приведе към него и му прошепна припряно:

— Чудесни новини! Когато Рейн и драконът напуснали Бингтаун, майка ми, Кефрия и Силдин били там и били в добро здраве. — Тя си пое дъх. — Боя се обаче, че това ще са единствените добри новини. Семейството ми е разорено, домът ми е обезобразена черупка, принадлежностите ни са оплячкосани. Сега повече от всякога един жив кораб би… Ще ти кажа после — поправи се припряно, осъзнала, че всички други разговори на масата са преустановени. Всички се извърнаха към Уинтроу, стоящ начело на масата.

Уинтроу пое дъх и заговори убедително:

— Знам, че никой от вас не е спокоен да бъде повикан далеч от кораба си. Беше наложително. Смъртта на Кенит ни наложи да вземем редица решения. Ще ви кажа какво реших и ще оставя всеки от вас да определи курса си на действие съобразно това.

Ето го, помисли си Брашън: поемането на управлението и властта се долавяше в гласа му. Той наполовина очакваше някой да го предизвика, но всички мълчаха. Другите пиратски капитани вече му се бяха подчинили. Всички чакаха почтително. Единствено доволната усмивка на сатрапа даваше на другите да разберат, че вече е наясно какво ще последва.

Уинтроу пое дъх.

— Споразумението, така старателно изработено от крал Кенит от Пиратските острови и велеславния сатрап на Джамаилия Косго беше признато и одобрено от тези благородници.

Шокирана тишина последва тези думи. Тогава и капитан Ред, и Соркор скочиха на крака с ликуващи викове. Ета вдигна очи към лицето на Уинтроу.

— Направил си го? — попита в почуда. — Довършил си онова, което той ни обеща?

— Започнах го — мрачно отвърна Уинтроу. — Сестра ми Малта спомогна да ги убеди в този мъдър курс на действие. Но има още много за вършене.

При един поглед от негова страна, двамата му капитани заеха местата си. Дълбокият глас на Соркор наруши тишината. В него се усещаше дълбока удовлетвореност.

— Когато ми каза, че Кенит е мъртъв, си помислих, че мечтите ни са умрели с него. Трябваше да имам повече вяра, Уинтроу. Кенит направи добър избор с теб.

Гласът на Уинтроу беше сериозен, но по лицето му заигра намек за усмивка, когато продължи:

— Тези води са ни добре познати. Оставихме джамаилската флота в мрака зад себе си. Предлагам веднага след като Соркор и Ред се върнат на съдовете си, да се разделят и да се върнат обратно през островите в Заграба. Пратете птици, заповядващи събирането на пиратската флота. После изчакайте кротко там, докато пристигнат другите кораби.

— А вие, сър? — попита Соркор.

— Аз ще дойда с вас, Соркор, на Мариета. Ета и велеславният сатрап Косго също. Както и заложниците ни… благородните ни гости — поправи се гладко. Повиши глас, за да предотврати всякакви въпроси. — Сатрапът се нуждае от закрилата и подкрепата ни. Ще съберем флотата си при Заграба. После ще се наемем да го върнем в град Джамаилия, където той ще може да представи на останалата част от благородниците подписания договор, който го съюзява с кралството на Пиратските острови. Гостите ни ще останат под добрите ни грижи в Заграба, докато претенциите ни не бъдат признати. Сега, Ета… — Той се спря, после продължи: — Кралица Ета, избрана от Кенит да плава наравно с него, и майка на неродения му син, ще дойде с нас, за да се увери, че претенциите на Пиратските острови да признати. Тя ще властва вместо детето си, докато то навърши нужните години.

— Дете? Носиш детето му? — Соркор скочи на крака, след което се хвърли напред, за да обвие Ета в прегръдка. По лицето му безсрамно се стичаха сълзи. — Без повече игра с меча, докато бебето не се роди — предупреди той, като я задържа на ръка разстояние, след което погледна обидено, когато Ред се засмя на глас. Ета изглеждаше разтърсена, а после удивена. Докато отново заемаше мястото си, Соркор постави голямата си ръка върху китката на Ета сякаш за да я държи наблизо и в безопасност.

— Кенит ни остави син — потвърди Уинтроу, след като глъчката утихна. Очите му срещнаха тези на Ета, докато говореше. — Наследник, който да властва след него, когато навърши нужните години. Но дотогава зависи от нас да осъществим идеите на Кенит и да спазим думата му.

Брашън усещаше как мускулите на Алтея се стягаха всеки път, щом името на пирата бъдеше споменато. Очите й бяха черни, докато се взираше в племенника си. Под масата, Брашън затърси с ръка нейната. Тя я стисна здраво.

Неочаквано сатрапът се вдигна на крака.

— Аз ще удържа на думата си — заяви той сякаш това беше изненадващ подарък за тях. — През последните няколко дни видях защо Пиратските острови имат правото на самоуправление. Трябва да разчитам на вас, за да си върна собствения престол, но веднъж щом се върна в град Джамаилия…

— Хей. Ами Вивачия? Защо всички идват на Мариета? — Соркор, изглежда, не осъзнаваше, че е прекъснал велеславния сатрап на цяла Джамаилия. Уинтроу с лекота си върна контрола.

— Вивачия отива да спази едно от обещанията на Кенит. Всички ние сме задължени на змиите. Те отидоха на север, следвайки дракона. Но Вивачия настоява, че ще имат нужда от помощта й, за да завършат пътешествието си. Тя чувства, че трябва да ги последва. Още повече че Кенит й го беше обещал. — Той направи пауза, след което заговори с видимо усилие: — Аз не мога да ида с нея. Копнея за това, тъй като копнея отново да видя семейството си. Но за известно време дългът ми е тук. — Накрая той фиксира с поглед Алтея. — Моля Алтея Вестрит да отведе Вивачия на север. Джола говори от името на екипажа. Те ще я следват, тъй като такава беше волята на капитан Кенит. Но те предупреждавам, Алтея. Вивачия обеща на Кенит, че щом службата й към змиите приключи, тя ще се върне. Такова е и желанието на кораба. Отведете змиите у дома. Отнесете вести за нас в Бингтаун. Но след това и двете трябва да се върнете при нас.

Уинтроу вдигна ръка, тъй като Алтея понечи да заговори, и за почуда, тя я взе под внимание и замълча. Погледът му се премести, за да срещне този на Брашън. Брашън се взираше сковано в него. Беше подозирал, че предстои, но реалността го беше зашеметила. Току-що Уинтроу му беше отнел Алтея. За пореден път дългът към семейството и кораба й изискваше вниманието й. Щеше да сбъдне мечтата си: щеше да бъде капитан на Вивачия, щеше да се върне като победител в Бингтаун. След това трябваше да върне Вивачия в Заграба. Щеше ли тогава да остави кораба си, за да се върне при него? Съмняваше се. Стискаше здраво ръката й, но знаеше, че вече я няма. Беше му трудно да се съсредоточи върху следващите думи на Уинтроу.

— Ти и Парагон сте свободни да постъпите както желаете, Брашън Трел. Но моля Парагон да придружи Вивачия и змиите до Дъждовната река. Вивачия казва, че два живи кораба ще водят и закрилят по-добре от един. Несъмнено Малта и Рейн също ще искат да участват в това пътуване.

Рейн заговори, изненадвайки всички:

— Ще се нуждаем от два кораба срещу всички калсидци, които са се насочили натам. Един да пази и един да се бие.

— Чухме слухове — удивено призна Уинтроу. — Но само слухове.

— Повярвай им — каза Рейн. Той се обърна в стола си, за да се обърне към джамаилските благородници, обточили стените. Медните му очи ги обходиха. — Докато двамата с Тинтаглия летяхме на юг, видяхме калсидски кораби, придружени от галери. Това, както знаете, е тяхната формация за сериозно воюване. Подозирам, че целта им е град Джамаилия. Вярвам, че са решили, че малкото останало за оплячкосване в Бингтаун не си заслужава битката с дракон.

Думите на Малта последваха тези на Рейн.

— Виждам по лицата ви, че се съмнявате в нас. Но аз видях първото им нападение над Бингтаун. Рейн е присъствал на последното. Вашите калсидски заговорници не виждаха причина да ви чакат. Очакваха да си присвоят каймака на плячката, преди да пристигнете. Не мисля че изобщо някога са възнамерявали да предадат Бингтаун на вашите Новотърговски синове и братя. Измамени и лишени от лесната плячка, която сте им обещали в Бингтаун, прогонени от Тинтаглия, сега те идват на юг. Това са съюзниците, които сте си избрали. Вашият сатрап беше по-мъдър. Вие подписахте договора под принуда. Мога да разчета сърцата ви. Ако ви се удаде възможност, ще се отречете от съгласието си. Това ще бъде неразумно. Трябва да забързате съюза на вашия сатрап с Пиратските острови, защото, когато калсидските кораби и техните нападателни галери пристигнат, ще се нуждаете от всеки приятел, когото можете да привикате. — Очите й ги обхванаха с поглед. — Помнете ми думите. Те не знаят милост.

Едва година по-рано Малта беше използвала хитрините си върху Брашън. В думите й чу как момичешкото й лукавство бе узряло в истинска дипломация. Някои от благородниците размениха погледи, впечатлени от думите й. Дори сатрапът изглеждаше доволен от нея, като кимаше на казаното сякаш беше изразила гласно собствените му мисли.

 

 

Малта запуши ушите си с длани, преди Рейн да чуе звука. Когато достигна границите на звуковото му възприятие, той се сепна заедно с нея. Другите се заозъртаха диво, докато един джамаилски лорд не проплака:

— Змиите се връщат!

— Не. Това е Тинтаглия — отвърна Рейн. Обзе го тревога. Драцената зовеше за помощ, докато се приближаваше към тях. Той се задвижи към вратата и всички останали станаха и го последваха. Малта хвана ръката му, след като излязоха на палубата. Двамата се взряха нагоре в пороя. Тинтаглия прелетя над тях — бледо сияние от сребристо и синьо на фона на нощното облачно небе. Крилете й махаха тежко. Тя се завъртя в широк кръг, а после нададе нов рев. За изумление на Рейн, на повика й беше отговорено. Палубата на кораба забуча със силата на отклика на Вивачия. По-дълбок зов, дошъл откъм Парагон, повтори нейния.

Малта замръзна, загледана смаяно нагоре. Миг след като звукът замря, тя срещна погледа на Рейн въпросително.

— Моли за помощ?

Рейн изсумтя.

— Не. Настоява за нашата помощ. Тинтаглия рядко „моли“ за нещо. — Сърцето му се сви въпреки коравосърдечните думи. С драцената бяха станали твърде близки, за да крие страха си от него. Почувства едновременно изтощението и дълбоката скръб в душата й.

— Не разбрах всичко — каза Малта и добави: — Шокирана съм, че изобщо разбрах нещо.

Рейн отвърна с нисък глас:

— Колкото повече се намираш около нея, толкова по-ясно го виждаш в ума си. Мисля, че ушите ни нямат много общо с това. — Звуците на драцената отново разтърсиха небесата. Навсякъде около тях моряци или извиваха вратове, за да погледнат звяра, или се свиваха под някакво укритие. Рейн се взираше нагоре, без да обръща внимание на дъжда, който обливаше лицето му. Той заговори високо, така че да бъде чут през ответните викове на корабите.

— Драцената е изморена. Лети твърде бързо и змиите не могат да поддържат темпото й. Трябвало е постоянно да кръжи, за да поддържа тяхната скорост. Не е ловувала и не се е хранила, тъй като се е страхувала да ги остави. Когато се натъкнали на калсидски кораб, той я е атакувал. Не са я ранили тежко, но змиите се вдигнали срещу кораба. — Той пое дъх. — Моряците знаели как да убиват змии. Стрелците убили шест от плетеницата, преди да потопят кораба. — Гневът и мъката на кораба се надигна в тях. — Плетеницата си почива за през нощта, но тя се върнала, за да потърси помощта ни. — Рейн се обърна умолително към капитаните: — Мракът я застигнал в полет. Нуждае се от пясъчен плаж, на който да се приземи… или какъвто и да е плаж, с огън, който да я упъти.

Внезапно заговори Соркор:

— Тор става ли? Хлъзгаво е, но е по-меко от камък.

— Миризливият остров — потвърди Ета.

— Не е далеч — добави Ред. — Вероятно тя прелита над него при всяка обиколка. Мястото обаче е опасно за кораби. Водата е плитка.

— Но можеш да преплаваш с лодка. — Ета отхвърли този проблем. — И има много плавеи за огън.

— Трябва да стигнем дотам. Веднага. — Рейн погледна напрегнато към небето. — Ако не побързаме, океанът ще я вземе. Тя е на предела на силите си.