Робин Хоб
Съдбовният кораб (21)

Глава деветнадесета
Стратегии

Мъглите бяха безпощадни. Дори в дните, когато не валеше, всичко капеше заради непрестанната кондензация. В камбуза бяха опънати дрехоляци за сушене, които просто се запотяваха. Дрехите в брезентовата й чанта бяха също толкова влажни, колкото и вълненото одеяло, което взе от койката си. Всичко миришеше на мухъл и прокиснало. Тя почти очакваше сутрин да изреши от косата си мъх. Е, сега поне всички щяха да разполагат с малко повече пространство. Беше изкарала нещата на Лавой от каютата на първия помощник и днес щеше да пренесе своите. Повишението беше традиционно и нейно по право. Брашън беше издигнал Хаф до втори. Той изглеждаше много доволен от новия си ранг. Още по-добър признак беше, че като цяло екипажът одобряваше повишението му.

— Дъждът и мъглите никога ли не спират на тези злочести острови? — попита Янтар, докато влизаше в малката каюта. Влагата се бе насъбрала на мъниста по косата и миглите й. От маншетите на ризата й капеше вода.

— През лятото — предложи Алтея. — Но засега времето е такова. Освен ако не завали достатъчно силно, че да прочисти въздуха.

— Почти е за предпочитане пред това постоянно капене. Качих се на мачтата да видя каквото мога. Постъпих разумно, като надянах брезентовата чанта на главата си. Как пиратите успяват да се придвижват в подобни дни? Няма нито слънце, нито звезди, по които да се ориентират.

— Да се надяваме, че не се. Ще ми е крайно неприятно някой да ни застигне в тази мъгла. Опитай се да я приемеш като прикритие срещу недружелюбни очи.

— Но тя прикрива и тях от нас със същия успех. Как ще разберем кога Кенит се е върнал в Заграба, като дори не можем да видим острова?

Бяха на котва през последните ден и нощ в един малък, заслонен проток. Алтея знаеше нещо, което не беше известно на другите. Бяха пуснали котва тук не за да чакат Кенит, а за да се опитат да скалъпят някакъв план. Миналата нощ се бяха усамотили в каютата на Брашън и бяха обсъждали възможности. Брашън не беше особено оптимистично настроен.

— Всичко пропадна — бе казал мрачно. Стоеше загледан в тавана над койката си. — Трябваше да предвидя, че Лавой ще направи нещо подобно. Той унищожи всяка надежда за изненада, която имахме. Някой ще прати вест на Кенит и несъмнено, веднага щом ни зърне, той ще атакува. Проклетият Лавой. Трябваше още първият път, когато го заподозрях в приказки за метеж, да го провлача под кила за наказание.

— Щеше да е добре за духа — бе промърморила Алтея изпод заслона на ръката му. Тя лежеше в койката до него. Протежението на голото му тяло бе топло до нейното, главата й почиваше на рамото му. Меката светлина от фенера образуваше вълнуващи се по стената сенки и я изкушаваше просто да притисне Брашън по-близо и да заспи до него. Пръстите й лениво проследяваха дългия шев надолу по ребрата му, който бележеше разреза от пиратския меч.

— Недей — бе промълвил той раздразнено, след което се дръпна надалеч от нея. — Спри да ме разсейваш и ми помогни да помисля.

Тя бе изпуснала дълга въздишка.

— Трябваше да ми кажеш, преди да легнеш с мен. Знам, че трябва да впрегна цялата си находчивост, за да си върна Вивачия от Кенит, но някак, тук с теб… — Приглади ръка надолу по гърдите и към корема му, като остави мислите му да я последват.

Брашън се бе изтърколил към нея.

— Е. Значи просто искаш да захвърлиш всичко? Да се върнеш в Бингтаун и да оставиш нещата както са?

— Мина ми през акъла — призна тя. — Но не мога. Винаги съм си мислила, че Вивачия ще е главният ни съюзник във връщането й от Кенит. Разчитах, че корабът ще му се опълчи и ще обърне битката в наша полза. Сега, след като знаем, че Уинтроу е жив и здрав на борда й и че и двамата, изглежда, са доволни от Кенит, не знам какво да мисля. Но не мога просто да й обърна гръб, Браш. Те са част от семейството ми. Вивачия е моя по начин, по който не би могла да принадлежи на никой друг. Да я оставя на Кенит би било като да му оставя дете. В момента може и да е удовлетворена от него, но в крайна сметка ще иска да се прибере у дома в Бингтаун. Същото се отнася и за Уинтроу. А в какво положение ще са тогава? На прокуденици и пирати. Животите им ще бъдат разрушени.

— Откъде можеш да си сигурна? — възрази Брашън. Устните му се изкривиха в усмивка, той повдигна вежди и я попита: — Нима Кефрия би казала, че мястото ти е тук? Не би ли казала същото — че в края на краищата ще искаш да се прибереш у дома и че аз те съсипвам? Би ли приветствала опита й да те спаси от мен?

Алтея бе целунала ъгълчето на устата му.

— Може би аз съм тази, която те съсипва. Не възнамерявам да те пусна дори когато се върнем у дома. Но и двамата сме зрели хора, имаме представа какво може да ни коства това решение. — И с по-тих глас добави: — И двамата сме готови да заплатим тази цена и пак да сметнем сделката за добра. Но Уинтроу е още момче, а корабът едва-що се бе събудил за живот, когато напусна Бингтаун. Не мога да ги оставя. Трябва поне да ги видя, да говоря с тях, да разбера как са.

— Да, сигурен съм, че капитан Кенит ще намери време да ги посетим — сухо отвърна Брашън. — Може би трябва да се върнем в Заграба и да оставим визитка с въпроса кога ще си е вкъщи.

— Знам, че звучи нелепо.

— А какво, ако наистина се върнем в Бингтаун? — попита Брашън, внезапно станал сериозен. — Имаме Парагон, той е добър кораб. Семейство Вестрит пак ще има жив кораб — такъв, за който вече е платено. Двамата с теб ще стоим рамо до рамо и няма да позволим да ни разделят. Ще се оженим, с подобаваща сватба в Търговската зала. А ако Търговците не го позволят, е, много им здраве, ние пък ще отплаваме до Шестте херцогства и ще дадем обещанията си пред една от техните черни скали.

Нямаше как да не се усмихне. Той я целуна и продължи:

— Ще плаваме заедно на Парагон, навсякъде, нагоре по Дъждовната река и надолу покрай Джамаилия към островите, които баща ти така добре познаваше, и ще търгуваме там, където и той търгуваше. Търговията ни ще върви, ще натрупаме много пари и ще изплатим семейния ти дълг на Дъждовниците. Малта няма да бъде принудена да се омъжи за някого, когото не желае. Кайл е мъртъв — това ни е известно, така че не можем да го спасим. Уинтроу и Вивачия, изглежда, не желаят да бъдат спасявани. Разбираш ли, Алтея? Аз и ти можем просто да си живеем живота. Не ни трябва много, а и вече го имаме. Добър кораб и добър екипаж. Ти да си до мен. Това е всичко, което искам от живота. Съдбата ми е дала всичко и да му се не види, искам да го задържа. — Неочаквано ръцете му се обвиха около нея. — Само кажи „да“ — ласкаво я бе придумал той, лекият му дъх — топъл върху ухото и шията й. — Само кажи „да“ и никога няма да те пусна.

Болка проряза сърцето й.

— Не — тихо бе отвърнала тя. — Трябва да опитам, Брашън. Трябва.

— Знаех си, че ще го кажеш — бе изпъшкал той. Отпусна ръцете си и се отдръпна от нея. Отправи й изморена усмивка. — Е, любов моя, какво предлагаш да правим? Да приближим Кенит под мирно знаме? Да се промъкнем към него през нощта? Да го предизвикаме в открито море? Или просто да отплаваме обратно към Заграба и да го изчакаме там?

— Не знам — бе признала тя. — Всички възможности звучат самоубийствено. — Тя поспря. — Всички, освен мирното знаме. Не, не ме гледай така. Не съм луда. Изслушай ме. Брашън, помисли за всичко, което чухме в Заграба. Тамошните хора не говорят за него като за тиранин, от когото се боят. Той е обичан владетел, който е поставил благото на хората си на първо място. Освобождава роби, които със същата лекота можеше и да продаде. Има широки пръсти що се отнася до подялбата на придобитата плячка. Звучи като интелигентен, разумен мъж. Ако отидем при него под мирен флаг, ще знае, че най-разумният начин на действие ще бъде да ни изслуша. Какво би спечелил, ако ни нападне, преди да разговаря с нас? Можем да му предложим пари за откуп, но още повече, можем да му предложим благоразположението на поне едно бингтаунско семейство на Търговци. Ако наистина иска да превърне Пиратските острови в кралство, все някога ще му се наложи да потърси законна търговия. Защо не с Бингтаун? Защо не със семейство Вестрит?

Брашън се бе облегнал назад на възглавницата си.

— За да го направиш убедително, ще трябва да го поставиш черно на бяло. Не някакво гласно споразумение, а обвързващ договор. Малката сума, която ще му предложим сега, ще е само началото. Търговските споразумения ще бъдат истинската примамка. — Той извъртя глава върху възглавницата, за да срещне погледа й. — Знаеш, че някои от хората в Бингтаун ще те нарекат предателка. Би ли могла да обвържеш семейството си в споразумение с подобни престъпници?

За известно време тя бе останала смълчана.

— Опитвам се да мисля като баща ми — тихо каза накрая. — Той казваше, че добрият търговец си личи по способността да предвижда нещата. Да поставиш основите на утрешната търговия чрез сделките, които сключваш днес. Късогледство е, казваше той, да изстискаш и последната частичка печалба от една сделка. Мъдрият търговец никога не позволява на човека отсреща да си тръгне огорчен. Мисля, че този Кенит ще успее. И когато го направи, Пиратските острови или ще станат преграда между Бингтаун и цялата търговия на юг, или ще се превърнат в още една спирка за търгуване. Мисля, че Бингтаун и Джамаилия са близо до това да поемат по различни пътища. Кенит може да бъде силен съюзник за Бингтаун, както и ценен търговски партньор.

Алтея въздъхна — не с тъга, а с окончателност.

— Мисля, че бих желала да си опитам късмета. Ще направя встъпление, но ще уточня, че не говоря от името на цял Бингтаун. Въпреки това ще го уведомя, че където има един Търговец, скоро ще последват и други. Ще му кажа, че говоря от името на семейство Вестрит. Трябва да реша какво точно мога да му предложа. Мога да накарам идеята да проработи, Брашън. Знам, че мога. — Тя нададе кратък, печален смях. — Майка и Кефрия ще побеснеят, като им кажа. В първия момент. Но трябва да постъпя така, както смятам за най-добре.

Пръстите на Брашън бяха направили ленив кръг около една от гърдите й, загорялата му ръка стоеше тъмна на фона на бледата й кожа. Той изви глава, за да я целуне, а после попита с натежал глас:

— Имаш ли нещо против да се занимавам, докато ти мислиш?

— Брашън, говоря сериозно — бе изпротестирала тя.

— Аз също — бе я уверил той. Ръцете му целенасочено се бяха спуснали надолу по тялото й. — Много сериозен.

— На какво се усмихваш? — Янтар прекъсна бленуването й. Майсторката се ухили дяволито на Алтея.

— Нищо — виновно поде Алтея.

— Нищо — кисело се съгласи Джек откъм койката си. Ръката й беше преметната връз лицето й и Алтея бе предположила, че спи. Сега се изправи. — Нищо, освен малко повече от онова, което получават останалите от нас.

Лицето на Янтар бе станало сериозно. Алтея прехапа език, за да не отвърне. По-добре да остави разговора да отмре още сега. Тя срещна открито погледа на Джек.

Джек не беше съгласна.

— Е, поне не го отричаш — отбеляза горчиво тя, докато се изправяше в седнало положение. — Разбира се, би било трудно да го направиш, предвид колко късно се прибираш, мъркайки като коте, което се е облажило, или усмихвайки се сама на себе си, с бузи, зачервени като на млада булка. — Тя погледна към Алтея и килна глава. — Трябва да го накараш да се обръсне, така че бакенбардите му да не ти причиняват подобен обрив по врата.

Преди да успее да се спре, Алтея повдигна виновно ръка. Остави я да падне обратно до тялото й и анализира прямия поглед на Джек. Нямаше да успее да избегне разговора.

— Какво значение има това за теб? — попита тихо.

— Освен че е напълно нечестно? — попита я Джек. — Освен че се изкачваш до позицията на първи помощник точно когато се озова в леглото на капитана? — Джек се изправи от койката си, за да застане пред Алтея. Изгледа я отвисоко. — Някои хора биха си помислили, че не заслужаваш никое от двете.

Устните на високата жена бяха стиснати в права линия. Алтея пое дълбоко дъх и се приготви. Джек беше от Шестте херцогства. На техните лодки спор относно повишение се решаваше с извадени на палубата юмруци. Това ли очакваше и сега? Че ако победи Алтея на палубата, ще може да се издигне до поста на помощника?

Тогава лицето на Джек се разцепи от обичайната й усмивка. Тя удари рамото на Алтея в поздрав.

— Но мисля, че ти заслужаваш и двете и ти желая всичко най-хубаво. — С повдигане на вежда и разширяваща се ухилена гримаса тя настоятелно попита: — Е? Бива ли го?

Заля я облекчение. Изражението върху лицето на Янтар я утеши, че не е била единствената заблудена от Джек.

— Бива го достатъчно — смутено промълви Алтея.

— Е. Тогава се радвам за теб. Но не му позволявай да го научи. Най-добре един мъж да си мисли, че има още нещо, което желаеш да направи. Това подхранва въображението им. Аз ще взема горната койка. — Джек погледна към Янтар сякаш очакваше майсторката да я предизвика.

— Заповядай — отвърна Янтар. — Ще донеса инструментите си и ще разглобя другата. Какво искаме според теб, Джек? Сгъваема маса или пространство за разминаване.

— Няма ли Хаф да се премести на празната койка? — невинно попита Джек. — Той поема поста на Алтея като втори. Трябва да вземе и прилежащата му койка.

— Съжалявам, че ще те разочаровам — ухили се Алтея. — Той остава на бака с останалите от екипажа. Мисли, че им е необходимо малко укротяване. Лавой и дезертьорите му внесоха смут. Хаф смята, че мъжете, които тръгнаха с него, са го направили, защото са били уплашени. Лавой го убеждавал, че трябва да застанат на негова страна срещу Брашън, защото да се изправят срещу Кенит било самоубийство.

Джек се изсмя шумно.

— Като че не беше ясно на всички. — При вида на изражението на Алтея тя леко се отрезви. — Извинявай. Но ако от самото начало не са съзнавали, че шансовете са срещу нас, тогава са идиоти и по-добре че се отървахме от тях. — Повдигна се с лекота до койката, която Алтея току-що бе освободила, и се изтегна на рамо върху нея.

— Тесничко. Но е по-високо. Предпочитам да спя нависоко. — Тя въздъхна доволно. — И така. Каква тайна точно крие Брашън?

— За кое? — попита Алтея.

— За Кенит и за това какво мисли да му причини. Обзалагам се, че е нещо добро.

— А, това. Да. Наистина е така. — Алтея преметна чантата си през рамо. Опита се да не мисли за това каква присъда е отредил Са на онези, които водеха другите към смъртта им.

 

 

Мингсли стисна устни и внимателно върна нащърбената чашка обратно върху необичайната й чинийка. Съдържаше слаб чай с привкус на мента от кухненската градина. Хубавият черен чай от Джамаилия бе изгорял с всичко, което калсидците бяха струпали в складовете. Той прочисти гърло.

— Е? Какво успя да ни уредиш?

Серила се взираше спокойно в него. Вече бе взела решение относно едно нещо. Сега, след като се бе отървала от Род Каерн, повече никой мъж никога нямаше да й внушава страх. Особено такъв, който си мислеше, че я върти на малкия си пръст. Нима вчерашният ден не го беше научил на нищо?

Вярна на думата си, Тинтаглия се бе отправила в търсене на Кендри и на който и да е друг жив кораб, който успееше да намери. В нейно отсъствие хората бяха седнали заедно, за да се опитат да съставят задължаващо споразумение. Рано в процеса на обсъждане Мингсли, който бе говорил от нейно име, без да се консултира с нея, бе настоял последната дума относно документа да бъде дадена на Серила.

— Тя представлява Джамаилия — гръмогласно бе подхванал той. — Всички ние сме поданици на сатрапството. Трябва да сме склонни не само да й позволим да преговаря с дракона от наше име, но и да определи правилните ни роли в новия Бингтаун.

Рибарят, Спарс Келтър, бе станал и заговори:

— Без да обиждам дамата, но аз отхвърлям властта й. Добре дошла е, ако желае, да седне с нас и да говори като представител на Джамаилия. Но това е бингтаунска работа, която трябва да се реши от хората на Бингтаун.

— Ако не й отстъпите пълномощията, които й се полагат, тогава не виждам причина Новите Търговци да остават тук — бе се разбеснял той. — Добре известно е, че Старите Търговци нямат намерение да признаят правата ни върху земите ни и…

— Ох, вземи наистина да си вървиш — бе въздъхнала Татуираната жена. — Или млъкни и бъди свидетел. Но дневната светлина няма да ни стигне, за да обсъдим необходимите неща, камо ли да се занимаваме с твоето позьорство.

Другите стояха загледани в него, изразяващи съгласие с мълчанието си. Мингсли заплашително се бе изправил.

— Знам неща! — бе произнесъл той напевно. — Неща, които ще ви се иска да бях останал, за да споделя с вас. Неща, които ще обезсмислят всичко, на което се съгласите тук. Неща, които…

Но всички останали от неговите „неща“ се изгубиха, тъй като двама здрави, млади мъже от Трите кораба буквално го бяха вдигнали и го бяха извели от стаята на Съвета. Последният му, удивен поглед към Серила ясно бе показал, че е очаквал от нея да застане на негова страна. Тя не беше го направила. Нито пък се беше опитала да претендира за влияние над събранието, а вместо това — както беше предложено, беше свидетел на Джамаилия. И по случайност, такъв, който беше добре запознат с оригиналните условия на бингтаунската харта. По много от тях нейното познание беше по-пълно от това на Търговците и тя успя да спечели изненаданото им уважение заради своята начетеност. Може би започваха да виждат, че изключителното й познание относно законовите връзки между Бингтаун и Джамаилия все пак можеха да са им от полза. Новите Търговци не бяха толкова доволни. Сега тя се взираше в говорителя им, като го предизвикваше да продължи конфронтацията.

Мингсли взе продължителното й мълчание за смущение.

— Ще ти кажа следното. На два пъти ни провали, при това лошо. Трябва да помниш кои са приятелите ти. Не можеш сериозно да възнамеряваш да подкрепиш старата харта. Тя не ни предлага нищо. Несъмнено можеш да направиш нещо по-добро за нас. — Той размърда чашата върху чинийката. — След всичко, което направихме за теб — напомни й лукаво.

Серила отпи бавна глътка от чая. Намираха се в гостната стая в къщата на Давад. Калсидските нашественици бяха изгорили източното крило, но тази част от къщата все още беше обитаема. Тя леко се усмихна на себе си. Нейната чашка не беше нащърбена. Дребно нещо, но задоволително. Беше спряла да се страхува да не го засегне. Погледна спокойно към Мингсли. Беше време да тегли чертата.

— Наистина възнамерявам да приведа в сила старата харта. Още повече, смятам да я предложа като основен фундамент за новия Бингтаун. — Тя му се усмихна лъчезарно сякаш току-що й беше хрумнала брилянтна идея. — Вероятно, ако беше склонен да отидеш нагоре по реката, Дъждовните Търговци щяха да ти предложат същото положение, което предложиха и на Татуираните. Разбира се, ще са налице и същите изисквания. Ще трябва да вземеш със себе си законородените си дъщери и синове. След като се оженят в семействата на Дъждовниците, ще станат Търговци.

Той се отдръпна от масата и грабна кърпичка от джоба си. Потупа набързо устни.

— Самата идея е отблъскваща. Подигравате ли ми се, съветничке?

— В никакъв случай. Просто казвам, че за така наречените Нови Търговци ще е най-добре да се присъединят към всички останали на масата за преговори. И трябва да разберат, че като всички останали, ще трябва да изпълнят определени условия, за да бъдат приети тук.

Очите му проблеснаха.

— Да бъдем приети тук! Имаме пълното право да бъдем тук. Имаме привилегии, дадени ни от самия сатрап Косго, с които ни отстъпва земя и…

— Привилегии, които купихте от него в замяна на безбожни подкупи и подаръци. Защото знаехте, че подкупът е единственият начин, по който можете да се сдобиете с подобно право. Той не можеше да ви го даде законово, затова вие го купихте. Тези документи са учредени върху непочтеност и нарушени обещания. — Тя отпи поредна глътка от чая. — Ако не бяха, никога нямаше да се съгласите да платите толкова много за тях. Купили сте лъжи, Нови Търговецо Мингсли.

— Сега истината достигна Бингтаун. А тя е, че имигрантите от Трите кораба притежават истинското право тук. Споразумели са се с бингтаунските Търговци, когато са дошли тук за първи път. Снощи продължиха да преговарят. Ще им бъдат дадени земи и гласове в Съвета в знак на признателност към всичко, което направиха срещу калсидското нападение. О, те никога няма да бъдат бингтаунски Търговци, разбира се. Не и ако не се омъжат в семействата. Но смятам, че бингтаунските Търговци ще се превърнат по-скоро в някакъв вид церемониална аристокрация, а не в истинска управляваща класа. Освен това, изглежда, семействата от Трите кораба държат на разграничението, че са от Трите кораба. Онези от Татуираните, които изберат да останат в Бингтаун, вместо да отидат в Дъждовните земи, ще имат възможността да си спечелят собствена земя като помогнат за възстановяването на града. Тези, които го направят, ще получат и право на глас заедно със земята и ще бъдат равнопоставени с всички останали земевладелци.

— А, е добре тогава. — Мингсли се облегна назад в стола си и доволно положи ръце на корема си. — С това трябваше да започнеш. Щом гласуването и управлението на града се базират на притежаването на земя, тогава Новите Търговци нямат от какво да се страхуват.

— Това несъмнено е така. Веднъж след като законно се сдобиете със земя, вие също ще имате право на глас в Съвета.

Той почервеня, после лицето му дотолкова потъмня, че тя се боеше, че ще припадне. Когато заговори, думите му избухнаха като пара от чайник.

— Ти ни предаде!

— А как очакваше да постъпя с вас? Предадохте сатрапството веднъж, като подмамихте Косго да ви отпусне дарения, за които знаехте, че са незаконни. После дойдохте тук и допълнително предадохте Бингтаун като замърсихте бреговете му с робство и подбихте икономиката и начина му на живот. Но това не ви беше достатъчно. Ти и твоите съмишленици искахте всичко, не само земите на Бингтаун, но и тайната му търговия.

Тя направи кратка пауза, за да отпие от чая си и да му се усмихне.

— И ти беше склонен да доведеш сатрапа до смъртта му заради това. Щеше да използваш убийството му като извинение калсидците да избият бингтаунските Търговци, стига да можеш да запазиш богатствата им за себе си. Е, веднъж беше предаден — от калсидците. Колко беше удивен от това! Но не се поучи. Вместо това искаше да ме склониш, както склони сатрапа, само че не с богатство, а със заплахи. Е, сега отново си предаден — от мен. Ако би нарекъл предателство това, че отстоявам нещата, в които винаги съм вярвала.

С премерен глас, тя продължи:

— Новите Търговци, които работят рамо до рамо с хората от Трите кораба и робите, помагащи за възстановяването на Бингтаун, ще получат земя. Това постановиха самите бингтаунци без никакъв подтик от моя страна. Това е най-доброто предложение, което ще получиш. Но ти няма да го приемеш, защото сърцето ти е другаде. Винаги е било. Твоите съпруги и наследници не са тук. За теб Бингтаун беше място за разграбване, никога дом, никога нов шанс.

— И какво ще стане, когато джамаилската флота пристигне? — настоя той. — Птиците, които бяха изпратени до Джамаилия, ги подучваха да очакват старотърговско коварство спрямо сатрапа. И, о, чудо — бяхме по-прави, отколкото предполагахме! Твоите бингтаунски приятели бяха тези, които изпратиха сатрапа към смъртта му.

Гласът й беше леден.

— Дързостта ти стига дотам, че да признаеш участието си в заговора срещу сатрап Косго, а после да заплашиш мен с последствията? — Тя поклати глава с аристократично неверие. — Ако Джамаилия щеше да събира флота срещу нас, вече да го е направила. Освен ако не бъркам жестоко, онези, които се надяваха да отплават на север и да оплячкосат Бингтаун, откриха, че трябва да останат у дома, за да защитават своето. Съмнявам се, че ако предвещаната джамаилска флота някога пристигне, ще направи кой знае какво. Уверявам те, много добре съм запозната с финансовото състояние на джамаилската хазна. Смъртта на един сатрап и опасността от гражданска война ще подтикне повечето благородници да държат богатството и силата си близо до дома. Знам на какво се надяваше заговорът. Ти вярваше, че джамаилските ти партньори ще пристигнат с кораби и ще ти предадат Бингтаун. Несъмнено си сметнал за разумно да разполагаш с тази отстъпателна защита срещу калсидците, в случай че се окажат твърде алчни. Както и стана, при това доста по-рано, отколкото очакваше.

Серила изпусна лека въздишка и си наля още чай. С дружеска усмивка тя поднесе въпросително чайника към чашата на Мингсли и разтълкува гневното му мълчание като отказ. Отново поде лекцията си.

— Ако тази флота пристигне някога тук, ще бъде приветствана с дипломация, сърдечно посрещане и добре укрепено пристанище. Ще намерят един възстановяващ се след несправедлива калсидска атака град. Предлагам да обмислиш позицията на Новите Търговци в Бингтаун от изцяло различна перспектива. Какво ще правите, ако сатрапът не е мъртъв? Защото ако драконът говори истината и Малта Вестрит е жива, тогава вероятно и сатрапът е оцелял заедно с нея. Колко неудобно би било това за теб. Особено след като разполагам, написано от собствената ти ръка, че е имало заговор на Новите Търговци срещу него. Не че си бил лично замесен, разбира се. — Тя лениво разбърка малко мед в ментовия чай. — Във всеки случай, ако флотата бъде посрещната не с показ на сила или гледка на гражданско безредие, а с учтиво и дипломатическо приветствие… Е.

Тя наклони глава към него и се усмихна победоносно.

— Ще видим. О, предупредих ли те да си припомниш, че джамаилската флота първо трябва да премине не само през Пиратските острови, но и през калсидските „патрулни“ съдове, преди да стигне дотук? Мисля, че по-скоро ще бъде като да преминеш през разярен рояк пчели. Ако и когато флотата ни достигне, може да се зарадват на едно спокойно пристанище и дракон пазител. — Отново разбърка чая си и попита лениво: — Или си забравил за Тинтаглия?

— Ще съжаляваш за това! — каза й Мингсли. Той се изправи с немалко дрънчене на порцелан и прибори. — Щеше да се издигнеш до власт заедно с нас! Можеше да се върнеш в Джамаилия като богата жена и да изживееш дните си сред цивилизация и култура. Вместо това ти се обрече на този затънтен град и селяшките му обитатели. Те нямат уважение към сатрапството. Тук няма да си нищо повече от поредната самостоятелна жена!

Той изхвърча от стаята, като затръшна вратата след себе си. Поредната самостоятелна жена. Мингсли не биваше да узнава, че с тона на проклятие е отправил към Серила благословия.

 

 

Кендри се върна в пристанището с вдигнати платна, на палубите му работеше намален екипаж, но въпреки това плаваше бързо. Рейн Купрус седеше на скелетната конструкция на покрива на полуразрушен склад и го наблюдаваше как се приближава. Над главата му, Тинтаглия направи един кръг, проблясвайки в сребристо. Драцената докосна за кратко съзнанието на Рейн, докато преминаваше над него.

— Името ви за нея е Офелия. Тя също идва.

Той наблюдаваше Кендри, докато мъжете го отвеждаха до един от разбитите докове и го привързваха. Живият кораб се бе променил. Приветливата момчешка фигура не размахваше ръце в приветствие, не пляскаше и не подвикваше радостно заради благополучното си завръщане. Вместо това ръцете му бяха скръстени на гърдите, а изражението му бе притворено. Рейн можеше да предположи какво се е случило. Тинтаглия беше казала на Кендри кой и какво беше наистина. Последните няколко пъти, в които бе плавал на Кендри, беше притеснително наясно с дебнещия под повърхността на личността му дракон. Сега тези спомени щяха да са напълно разцъфнали.

Ужасяващо знание се надигна бавно в Рейн. Беше обречен да вижда тази промяна у всеки жив кораб. С всяко покосено или притворено лице щеше да му се налага да се изправя пред онова, което бяха сторили предците му. Съзнателно или не, те бяха отнели животите на драконите, след което бяха обрекли душите им на безполова, безкрила вечност като кораби. Трябваше да е щастлив от новината, че живият кораб Офелия е оцеляла след сблъсъците си с калсидците. Вместо това не искаше да присъства, когато Граг Тенира слезеше да поздрави кораба, който беше обичал през целия си живот, и на негово място срещнеше смръщен дракон. Бе наранил не само драконовия вид — скоро щеше да види в очите на приятелите си щетите, причинени на бингтаунските семейства с живи кораби.

Твърде много промени, твърде много възможности, каза си той. Вече не можеше да определи какво изпитва. Трябваше да е щастлив. Малта беше жива. Бингтаун бе сформирал здрав съюз и бе подготвил споразумение, очакващо знака на дракона. Калсидците бяха прогонени, поне засега. А по някое време в бъдещето, ако всичко вървеше добре, щеше да има възможността да изследва още един град на Древните. Този път той щеше да е начело и нямаше да има плячкосване и набързо разграбено съкровище. Малта щеше да е до него. Всичко щеше да е наред. Всичко щеше да е излекувано.

Поради някаква причина не вярваше това да е истина. Краткото усещане за Малта, което бе получил чрез Тинтаглия, беше като уханието на топла храна за прегладнял човек. Възможността за нея не беше достатъчна, за да задоволи копнежа в сърцето му.

Чу някакъв шум в сградата под него и погледна надолу в очакване да види улично куче или котка. Вместо това видя Силдин, който си проправяше път през отломките долу.

— Махни се оттам — извика му раздразнено. — Не виждаш ли, че целият покрив може да се срути отгоре ти?

— Заради което, очевидно, седиш отгоре му — провикна се нагоре Силдин, без да се впечатли.

— Просто имах нужда от място, от което да наблюдавам пристанището и да внимавам за завръщането на Тинтаглия. Сега слизам.

— Добре. Тинтаглия отиде да се почисти, но скоро ще се върне, за да постави знака си върху свитъка, който състави Съветът. — Той пое въздух. — Тя иска Кендри да бъде незабавно натоварен с провизии и инженери и да се отправи нагоре по реката, за да може работата й да започне.

— Откъде провизии? — саркастично попита Рейн.

— Не я интересува особено. Предложих да започне със строители, които Кендри да отведе там горе, като спре в Трехог, за да качи хора, познаващи поведението на реката, след което да отидат до мястото, което иска да бъде разкопано. Необходимо е да видят какво трябва да се направи, преди да планират как да го направят.

Рейн не го попита откъде знае толкова много. Вместо това се вдигна на крака и заподбира пътя си обратно към стрехите на сградата. Зимното слънце събуждаше проблясъците на люспите покрай веждите и устните на Силдин.

— Изпратила те е да ме повикаш, нали? — попита Рейн, докато правеше финалния си скок долу. — За да се увери, че ще съм там?

— Ако искаше да присъстваш, можеше и сама да ти каже. Не. Дойдох сам да се уверя, че ще си там. Така че тя да удържи на обещанието си. Ако я оставим, тя най-напред ще се тревожи за нейните змии и възможността за други оцелели пашкули на дракони. Ако зависи от нея, ще минат месеци, а не дни, преди да тръгне да търси Малта.

— Месеци! — Рейн почувства изблик на гняв. — Би трябвало още днес да потеглим! — Заля го болезнена увереност. Щяха да минат дни. Само подписването на договора вероятно щеше да отнеме един ден. А след това и подбирането на хората, които да отидат нагоре по реката, и осигуряването на провизии за Кендри. — След всичко, което Малта направи, за да я освободи, човек би си помислил, че ще изпитва поне мъничко благодарност към нея.

Момчето се намръщи на себе си.

— Не че тя не харесва Малта. Или теб. Тя изобщо не мисли по този начин. Драконите и змиите са много по-важни за нея от хората. Да я помолиш да избере между това да спаси собствения си вид и да спаси Малта е като някой да помоли теб да избереш между Малта и гълъб.

Силдин направи пауза.

— За Тинтаглия, повечето хора са много подобни и нашите грижи наистина изглеждат тривиални. От нас зависи да ги направим важни за нея. Ако успее в плановете си, ще има и други дракони, които да споделят света ни с нас. Само че те ще го възприемат като че те споделят техния свят с нас. Дядо ми казваше: „Започни да се отнасяш с човек така, както възнамеряваш да продължиш да се отнасяш с него.“ Смятам, че същото може да се отнесе и към драконите. Мисля, че сега трябва да установим очакванията си от нея и вида й.

— Но да чакаме дни, преди да потеглим…

— Да изчакаме няколко дни е по-добре, отколкото да чакаме завинаги — отбеляза Силдин. — Знаем, че Малта е жива. Животът й стори ли ти се в опасност?

Рейн въздъхна.

— Не можах да определя — беше принуден да признае той. — Можех да усетя Малта. Но беше сякаш тя отказва да ми обърне внимание.

И двамата замълчаха. Зимният ден беше студен, но небето все още беше ясно. Из града се носеха гласове и кънтяха чукове. Докато вървяха заедно по бингтаунските улици, Рейн вече усещаше промяната във въздуха. Навсякъде суматохата от дейности ясно говореше за надеждите и вярата в утрешния ден. Татуирани и хора от Трите кораба работеха заедно с Търговци — Стари и Нови. Малко от занаятите бяха отворили врати отново, но по уличните ъгли вече имаше деца, които разнасяха стриди и диви зеленчуци. Също така изглеждаше, че в града има повече хора. Той подозираше, че приливът от бежанци се е пренасочил и че избягалите от Бингтаун към отдалечените райони се завръщаха. Приливът се бе обърнал. Бингтаун щеше да се възроди от пепелта.

— Очевидно знаеш доста за драконите — посочи Рейн на Силдин. — Откъде идва всичкото това неочаквано познание?

Вместо да отговори, Силдин зададе собствен въпрос:

— Превръщам се в Дъждовник, нали?

Рейн не го погледна. Не беше сигурен дали Силдин щеше да иска отсега да размишлява върху лицето си. Промените в собствения външен вид на Рейн, изглежда, се ускоряваха. Дори ноктите му растяха по-здрави и рогови. Обикновено подобни изменения не застигаха един Дъждовник, докато не достигнеше средна възраст.

— Така изглежда. Притеснява ли те?

— Не особено. Не мисля обаче, че на майка ми й се нрави. — Преди Рейн да е успял да реагира на това, той продължи: — Вече имам сънищата на Дъждовник. Започнаха в нощта, когато заспах в града. Ти ме събуди от един такъв, когато ме намери. Тогава не можех да чуя музиката, както Малта, но мисля, че ако сега се върна, ще я чуя. Знанието набъбва в мен, не зная откъде идва. — Той свъси люспестите си вежди. — Принадлежало е на някой друг, но по някакъв начин сега идва при мен. Това ли се нарича „давене в спомени“, Рейн? През мен тече поток от спомени. Ще полудея ли?

Той постави ръката си върху рамото на момчето и го стисна. Толкова слабо и тясно рамо, поело подобен товар.

— Не е задължително. Не всички от нас полудяват. Някои се научаваме да плуваме по течението.