Робин Хоб
Съдбовният кораб (11)

Глава девета
Битка

Погледът на Алтея пробяга по палубата. Всичко вървеше гладко. Вятърът бе постоянен, Хаф беше на руля. Тъмносиньото небе над тях беше ясно. В центъра, шестима моряци повтаряха рутинна серия удари и парирания с пръчки. Макар да не влагаха много ентусиазъм в действията си, Брашън, изглежда, бе доволен от формата и точността, която постигаха. Лавой сновеше между тях, като порицаваше и поправяше шумно. Тя поклати глава. Не твърдеше, че знае всичко за битките, но този установен ред я озадачаваше. Нито една битка нямаше да бъде толкова подредена като нанеси-и-поеми серията от удари, която моряците упражняваха, нито толкова спокойна и незабързана, колкото предхождащата тренировка по стрелба. Как можеше да е от полза? Все пак държеше устата си затворена и щом дойдеше нейният ред, повтаряше упражненията заедно с останалите, като се опитваше да вложи старание. Бе започнала да става все по-точна с лекия лък, който й бе определен. И все пак беше трудно за вярване, че нещо от това би било полезно в истинска битка.

Не бе споделила притесненията си с Брашън. Напоследък чувствата й към него бяха започнали да се стоплят. Не би се изкушила с разговори насаме — щом той можеше да се владее, и тя можеше. Беше въпрос на уважение. Слушаше ритмичното дрънчене на смешните подобия на мечове, което Клеф задаваше с една матроска песен. Ако не друго, то поне възпираше екипажа от правенето на пакости. Парагон имаше на борда си необикновен екипаж, тъй като Брашън бе наел достатъчно мъже както за битка, така и за правилното функциониране на кораба, а също и допълнителен брой, който да попълва загубите. Робите, пътуващи нелегално на кораба, бяха увеличили бройката още повече. В тесните каюти, когато мъжете нямаха задължения, се пораждаха безсмислени спорове.

Доволна, че нищо не изисква вниманието й, Алтея скочи на мачтата. Напъна се да я изкачи за бързина; понякога мускулите й се схващаха заради ограниченията на кораба. Една кратка разходка до наблюдателницата отпускаше някои части на схванатите й крака.

Янтар чу приближаването й. Тя като че ли винаги беше свръхестествено осведомена за хората около нея. Алтея видя примирената приветствена усмивка на дърводелката, докато се прехвърляше върху платформата, и седна до нея с поклащащи се във въздуха крака.

— Как се чувстваш? — поздрави тя Янтар.

Жената се усмихна печално.

— Добре. Ще спреш ли да се тревожиш? Мина ми. Казах ти, че неразположението е на периоди. Нищо сериозно.

— Мхм. — Алтея не беше сигурна, че й вярва. Все още се чудеше какво се бе случило онази нощ, когато я бе намерила на палубата в безсъзнание. Дърводелката твърдеше, че просто е припаднала, а синините по лицето й са от сблъсъка с пода. Алтея не можеше да измисли причина, поради която да я лъже. Ако Лавой я беше ударил, със сигурност тя или Парагон щяха досега да са се оплакали.

Заразглежда лицето й. Напоследък Янтар бе умолявала за пост на наблюдателницата и Алтея неохотно й го беше предоставила. Ако припаднеше тук горе и паднеше на палубата, щеше да се нарани много повече от това да си насини лицето. Въпреки това самотното дежурство сред висините й се отразяваше добре — макар вятърът да бе изсушил лицето й докато не се беше обелило, кожата отдолу бе загоряла, със здрав вид, което караше очите й да изглеждат по-тъмни, а косата — по-жълтеникавокафява. Алтея за първи път я виждаше да изглежда толкова жизнена.

— Няма нищо за гледане — неловко измърмори Янтар и Алтея осъзна, че се взира. Нарочно се направи, че не разбира. Огледа хоризонта сякаш проверяваше за платноходи.

— Сред тези острови никога не се знае. Това е една от причините пиратите толкова да харесват тези води. Някой кораб може да се спотайва и да причаква жертвата си да се покаже. С всички тези заливчета и тесни протоци, един пират може да дебне отвсякъде.

— Ето оттам например — повдигна ръка Янтар и посочи. Алтея последва жеста с поглед. Известно време се взира изучаващо, след което попита: — Видя ли нещо?

— За момент реших, че съм. Върха на мачта, движеща се зад дърветата на онзи връх.

Алтея примижа и се загледа.

— Там няма нищо — заключи тя и отпусна тялото си. — Може би си видяла птица, преминаваща от дърво на дърво. Окото бива привличано от движение, нали знаеш?

Водният пейзаж пред тях предлагаше смайваща гледка от зелени и сини тонове. От водата излизаха скалисти острови със стръмни склонове, но над скалите се разстилаше буйна растителност. Потоци и водопади се изливаха от урвите им. Ярката течаща вода блестеше на слънчевата светлина, а после се спускаше, за да се разбие в напористите вълни. Всеки на палубата можеше да види това. Тук, на върха на мачтата, се виждаха истинските очертания на земята и водата. Цвета на водата варираше не само според дълбочината, но и според това колко сладка вода се изливаше върху солената. Различните нюанси синьо казваха на Алтея, че каналът пред тях е достатъчно дълбок за Парагон, но е сравнително тесен. Янтар трябваше да наблюдава тези нюанси й да извика обратно към Хаф на руля, ако на пътя им се изпречеха плитчини. Разместването на пясъчни наноси беше втората чутовна опасност на Пиратските острови. На запад, множество показали се над водата островчета можеха да се сбъркат с острови или също толкова лесно да се сметнат за върховете на потънали крайбрежни планини. От тази посока течеше безспир прясна вода, носеща със себе си пясък и отломки, които оформяха нови наноси и плитчини. Бурите, които често брулеха местността, помитаха всичко по пътя си и преустройваха тези препятствия за плаването. Картографирането на Пиратските острови беше безполезна задача. Водните пътища се задръстваха с тиня и ставаха непреодолими само за да се разчистят при следващата буря. Опасностите на корабоплаването, които забавяха тежко натоварените търговски съдове, бяха съюзници на пиратите. Пиратските плавателни съдове често бяха плитководни, задвижвани както от платната, така и от теченията, и с екипаж от мъже, познаващи водите толкова добре, колкото бе възможно. За всички дни, през които Алтея бе плавала по Прокълнатите брегове, никога преди не бе навлизала толкова навътре сред Пиратските острови. Баща й винаги ги бе избягвал, както и всякакъв вид неприятности.

— Печалбата от опасността се изплаща само в неприятности — бе казвал неведнъж. Алтея се усмихна.

— За какво си мислиш? — тихо я попита Янтар.

— За баща ми.

Янтар кимна.

— Това, че вече можеш да мислиш за него и да се усмихваш, е добре.

Алтея промърмори в съгласие, но не каза нищо повече. За известно време се носеха върху мачтата в тишина. Високата платформа усилваше лекото поклащане на кораба под тях. Алтея не си спомняше момент, в който да не бе намирала това за опияняващо. Ала спокойствието не трая дълго. Въпросът я човъркаше. Без да поглежда към Янтар, попита отново:

— Сигурна ли си, че Лавой не ти е сторил нищо?

Янтар въздъхна.

— Защо бих те излъгала?

— Не знам. Защо би отговорила на въпроса ми с въпрос?

Янтар се обърна към нея открито.

— Защо не можеш да приемеш, че се чувствах зле и припаднах? Ако се беше случило нещо друго, мислиш ли, че Парагон щеше да си мълчи през цялото това време?

Алтея не отвърна веднага.

— Не знам — каза накрая. — Напоследък Парагон като че ли се променя. Преди ме дразнеше, когато беше намусен или мелодраматичен; приличаше ми на пренебрегнато момче. Въпреки това имаше моменти, в които беше нетърпелив да угажда. Говореше, че иска да се докаже пред мен и Брашън. Но напоследък, когато въобще ми говори, казва ужасни неща. Споменава пирати и всичко, за което говори, е кръв, насилие и убийство. Познава изтезаването. Говори за всичко по такъв начин, че все едно си имам работа със самохвално дете, което ме лъже нарочно, за да ме шокира. Дори не мога да реша на кое от всичко да вярвам. Дали си мисли, че ще ме впечатли с това на колко жестокост е бил свидетел? Ако го предизвикам, той се съгласява, че подобни неща са ужасяващи, но разказва тези истории с такава неприлична радост… Сякаш в него се крие яростен и жесток мъж, който се наслаждава на нещата, на които е способен. Не знам откъде идва тази свирепост.

Тя извърна поглед от Янтар и тихо добави:

— И не ми харесва колко време прекарва с Лавой.

— По-правилно ще е да се каже колко време Лавой прекарва с него. Парагон едва ли търси помощника. Той идва при него, Алтея. И наистина Лавой изкарва наяве най-лошото в Парагон. Той го насърчава в тези негови фантазии на насилие. Те се съревновават в разказването на подобни истории като че да си свидетел на жестокост е мяра за мъжественост. — Гласът на Янтар беше измамно мек. — Боя се, че го прави за собствени облаги.

Алтея се почувства неудобно. Имаше предчувствие, че ще съжалява, задето бе повела разговора в тази посока.

— Нищо не може да се направи по въпроса.

— Нищо ли? — Янтар й хвърли кос поглед. — Брашън може да го забрани.

Алтея поклати глава със съжаление.

— Не и без да подкопае ръководството на Лавой. Мъжете ще го приемат като порицание спрямо него и…

— Нека. Опитът ми показва, че щом един мъж с власт над други мъже започне да пропада морално, най-добре е да се отстрани колкото се може по-скоро. Помисли, Алтея. Корабът не е лукав. Парагон казва каквото мисли. Моряците са по-умни от това. Но ако Лавой придумва Парагон към собствения си начин на мислене, смяташ ли, че не прави същото и с екипажа? Особено с татуираните. Придобил е твърде голямо влияние над тях. В някои отношения те са като Парагон. Животът ги е осакатил и преживяването ги е направило способни на студена жестокост. Лавой разчита на това. Виж как насърчава екипажа да иронизира и измъчва Лоп. — Тя отмести поглед от Алтея и се загледа над водната шир. — Лавой е опасност. Трябва да се отървем от него.

— Но Лавой… — започна Алтея, но внезапно Янтар скочи на крака и я прекъсна.

— Кораб! — извика тя, сочейки. На палубата долу, вторият наблюдаващ поде вика и засочи в същата посока, в помощ на човека зад щурвала. Сега вече Алтея я видя — мачта, която се движеше зад рехава редица от дървета върху продълговата ивица земя, близо до мястото, където Янтар бе гледала по-рано. Корабът вероятно бе изчаквал, за да позволи на Парагон да се приближи, преди да започнат покушението.

— Пирати! — потвърди Алтея и изкрещя „ПИРАТИ!“ надолу, за да предупреди екипажа. Сякаш съзнаващи, че са били забелязани, от флагщока на другия кораб се разгърнаха цветове — червено знаме с черна емблема. Алтея преброи шест малки лодки, които биваха подготвяни да се спуснат. Значи това беше тактиката им: малките лодки щяха да тормозят Парагон и да се качат на борда му, ако им се удадеше възможност, докато по-големият кораб се опитваше да го насочи към плитчините отпред. Ако мъжете от малките лодки успееха да превземат палубата на Парагон, можеха нарочно да го изкарат на сушата и да го разкостят, без да бързат. Сърцето на Алтея задумка. Бяха говорили за това, бяха се подготвяли за него, но някак то успя да я потресе. Макар и само за миг, страхът я сграбчи толкова силно, че не можеше да си поеме дъх. Мъжете в тези лодки щяха да направят всичко по силите си да я убият. С усилие успя да промъкне един дъх сред ужаса си, затвори очи, след което ги отвори широко. Нямаше време да се бои за собствения си живот. Корабът зависеше от нея.

Брашън бе изскочил на палубата още при първото й предупреждение.

— Вдигни платната! — извика му Алтея. — Опитват се да ни нападнат като глутница, но можем да им избягаме. Шест малки лодки и кораб-майка. Бъди предпазлив! Пред нас има плитчини. — Тя се обърна към Янтар: — Върви долу при Парагон. Кажи му, че трябва да ни помогне да го задържим в най-добрия канал. Ако пиратите започнат да ни настигат, дай му оръжие. Може да направи доста, за да отблъсне малка лодка. Аз ще продължа да наблюдавам оттук. Капитанът ще ръководи палубата.

Янтар не чака да чуе повече. Тя изчезна, придвижвайки се надолу по въжетата като паяк сякаш го беше правила цял живот. Парагон заплава редом до ивицата земя и малките лодки забързаха да го пресрещнат. Във всяка имаше по шестима мъже на греблата, а другите стискаха оръжия или куки и изчакваха да им се открие възможност. Под нея, на палубата на Парагон кипеше оживление. Някои от моряците бързаха да опънат още платна, други раздаваха оръжия или заемаха позиции за наблюдение по цялото протежение на перилата. Бясната дейност не приличаше на координираната подготовка, която се бе надявала да види.

Алтея почувства внезапен прилив на надежда. Вълнението я зашеметяваше и потискаше страха й. След всичкото това чакане, шансът й най-после бе дошъл. Щеше да се бие и да убива. Всички щяха да видят на какво е способна; след това щеше да им се наложи да я уважават.

— О, Парагон — прошепна на себе си, внезапно осъзнала източника на чувствата си. — О, корабе, няма нужда да се доказваш пред когото и да е. Не позволявай това да те обладае.

Дори да бе усетил мислите й, не го показа. Тя почти се радваше, че може да замаскира страха си с неговото самохвалство. Извика към Брашън местоположението на приближаващите лодки, за да може той да ги избегне, докато в същото време Парагон крещеше за тяхната кръв. Янтар все още не му беше дала оръжие. Той ревеше заканите си и се мяташе мощно, като размахваше ръцете си на сляпо в търсене на жертва, навлязла в обсега му. Докато Алтея наблюдаваше от полюшващата се височина, две от малките лодки забавиха усилията си при вида и шума от побеснялата фигура. Останалите четири дойдоха необезпокоявани. Вече можеше да ги види ясно. Мъжете носеха червени кърпи с черен знак на челото. Повечето от тях бяха с татуирани лица. Те отвориха широко усти и размахали мечове, закрещяха собствените си заплахи към кораба.

Случващото се на палубата на Парагон беше по-неясно за Алтея. Такелаж и платна препречваха погледа й, но тя можеше да чуе как Брашън реве заповеди и проклятия. Продължи да съобщава позицията на малките лодки. Зарадва се, щом видя, че две от тях вече изоставаха. Може би щяха да се изплъзнат на всичките. Брашън издаде заповед с намерението да ги избегне, но дивото навеждане на фигурата осуетяваше опитите на кормчията. От мястото си Алтея чу извисилия се веднъж глас на Янтар:

— Аз решавам! — категорично заяви тя на някого.

 

 

Сърцето на Брашън се сви. Цялата тренировка на екипажа се бе оказала безплодна. Потърси с поглед Лавой, който трябваше да командва стрелците. Също така трябваше и да въдворява ред на палубата, но мъжът беше изчезнал. Нямаше време да го търси — екипажът трябваше да се задейства сега. Мъжете се щураха наоколо като безнадзорни деца, играещи някаква дива игра. При това първо предизвикателство повечето от тях отново се бяха превърнали в бреговата измет, която бе наел в Бингтаун. С разочарование си припомни добре организирания си план: една част от мъжете да защитават кораба, втора — готова за нападение, докато третата съблюдаваше плаването. По такелажа досега трябваше да са се наредили стрелци. Не бяха. Прецени, че може би половината от екипажа му си спомняше какво трябва да върши. Някои се пулеха или надвесваха над парапета, крещейки и обзалагайки се сякаш гледаха конно надбягване. Други крещяха обиди към пиратите и размахваха оръжията си срещу тях. Видя двама мъже да се карат за един меч като ученици. Най-зле от всички беше корабът, който се мяташе напосоки, вместо да се подчинява на щурвала. С всеки миг пиратите настъпваха по-близо.

Той изостави резервираността, която капитанът спазваше с екипажа си. Хаф на руля, изглежда, беше единственият човек, съсредоточен върху задачата си. Брашън се задвижи бързо по палубата. Добре прицелен ритник разбута една група зяпачи.

— По местата! — сопна им се той. — Парагон! — изрева към кораба. — Изправи посоката си!

Пет стъпки го отведоха до мястото, където мъжете ровеха сред оръжията. Хвана за яките двамата кавгаджии, удари главите им една в друга, след което ги въоръжи с други, не така желани мечове. Мечът, за който се бяха припирали, задържа за себе си. Огледа се.

— Джек! Ти си начело на раздаването на оръжието. По едно на човек и ако някой не вземе предложеното му, ще се оправя без. Останалите, подредете се!

Нареди на трима, задържали се назад, да се качат по въжетата, за да наблюдават и да му извикват всичко, което видят. Те се стрелнаха с готовност, като с удоволствие предоставиха оръжията си на онези, които бяха по-нетърпеливи да се бият.

Брашън се укори, че не е предвидил този хаос. Виковете на тримата мъже и Алтея му съобщаваха позицията на приближаващите лодки, а неговите викове раздаваха нареждания на мъжа зад щурвала и екипажа, работещ сред такелажа. Отсъди, че ще успеят да избегнат малките лодки, но на косъм. Що се отнасяше до по-големия съд, е, ветровете издуваха не само платната на Парагон, но и неговите. Имаше преднина и трябваше да може да я задържи. Парагон беше жив кораб, по дяволите. Трябваше да може да надбяга всичко, спрямо което имаше преднина. Независимо от всичко това корабът се отзоваваше със закъснение, сякаш се съпротивляваше на усилията на екипажа да го забързат. В него припламна страх. Ако Парагон не увеличеше скоростта си, по-малките лодки щяха да го доближат.

В рамките на минути Брашън подкара работата да върви гладко. Докато хаосът утихваше, той се огледа за Лавой. Къде беше човекът, чиято работа беше вършил?

Забеляза го да се насочва към бака. Дори по-притеснително от предишното безредие беше малката група мъже, наобиколили Лавой. Съставена предимно от бивши роби, които те бяха успели да промъкнат на борда в Бингтаун, групичката го бе обградила сякаш бяха личната му охрана. Всеки носеше по един лък и меч. Качиха се на бака. Намерението на Лавой личеше в походката му, докато я прекосяваше. Брашън почувства нерационален прилив на гняв. Начинът, по който мъжете се движеха около него, казваше всичко. Това беше отбраният екипаж на Лавой. Те отговаряха пред него, не пред Брашън.

Докато Брашън прекосяваше палубата, палтото му закачи нещо. Той се завъртя раздразнено, за да го откачи, и видя изчервения Клеф, който го беше дръпнал. Момчето държеше дълъг нож в дясната си ръка, а сините му очи бяха широко отворени. Той се сви под строгия поглед на Брашън, но не пусна палтото му.

— Ш’ ви пазя гърба, капитане — оповести Клеф. С презрително кимване на главата посочи към Лавой и наобиколилите го мъже. — Почакайте — предложи той със снижен глас. — Просто ги гле’йте за малко.

— Пусни ме — раздразнено нареди Брашън. Момчето се подчини, но го последва плътно като сянка, докато Брашън се насочваше към бака.

— Елате тук! Всички ще ви избия! Елате по-близо! — радостно крещеше Парагон към пиратите в малките лодки. Гласът му беше по-дълбок и пресипнал, отколкото Брашън го бе чувал някога. Ако не беше количеството от думи, не би познал, че това е неговият кораб. За момент той самият усети кръвожадността на Парагон — дива момчешка решителност да се докаже се свързваше с мъжкия порив да смаже всеки, който му се противопоставеше. Побиха го тръпки, а по гръбнака му пролази още по-голям хлад, щом чу дивия, гръмогласен смях на Лавой. Нима Лавой, без да съзнава, подхранваше безумните емоции на Парагон?

Помощникът продължи да насърчава кораба.

— И още как, приятел. Аз ще ти казвам къде да удряш, а ти ще ги поваляш. Дай му жезъла, жено! Нека покаже на тези мошеници на какво е способен един кораб от Бингтаун!

— Аз решавам! — Гласът на Янтар не беше остър, но високият тон му позволи да се извиси.

— Капитанът повери на мен да отговарям за това. Аз решавам кога на кораба му трябва оръжие. Беше ни заповядано да бягаме, не да се бием. — Стори му се, че долови нотка на страх в гласа й, но студеният гняв я прикриваше добре. Брашън я чу как увещава Парагон с тих, откровен глас:

— Още не е твърде късно. Все още можем да им се изплъзнем. Няма нужда никой да умира.

— Дай ми жезъла! — настоя Парагон, а гласът му изтъня при последната дума. — Ще убия негодниците! Всичките ще ги убия!

Сега Брашън можеше да види каква картинка бяха — там, на бака. Янтар стоеше, стиснала жезъла на Парагон с две ръце. Позата на Лавой беше враждебна, но въпреки думите и мъжете зад гърба му, не посмя да пипне жезъла. Янтар погледна покрай него към Парагон.

— Парагон! — примоли се тя. — Наистина ли искаш отново кръв по палубите си?

— Дай му го! — настоя Лавой. — Не се опитвай да скриеш цял кораб под полите си, жено! Остави го да се бие, щом иска! Няма нужда да бягаме.

Отговорът на Парагон бе прекъснат от друг звук. Зад Брашън, на палубата изтрополи кука, задрънча по нея и за момент се захвана за парапета, преди отново да падне във водата. Отдолу се понесоха нетърпеливи викове и друга кука полетя във въздуха.

— Нашественици! — извика Хаф. — Десен борд откъм кърмата!

Брашън вложи стоманена нотка в гласа си и бързо се покатери на бака.

— Лавой! На кърмата. Отблъсни нашествениците! Стрелци, на парапетите и дръжте тези лодки надалеч от нас. Парагон. Подчини се на руля, без да се мяташ. Ти кораб ли си, или сал? Искам да се измъкнем оттук.

Настъпи краткотрайна пауза, преди Лавой да отговори:

— Да, сър!

Отправи се към кърмата, а верните му моряци го последваха. Брашън не успя да види какво премина между Янтар и Лавой, докато помощникът я подминаваше, но забеляза леко побелелите й устни. Стиснатите й юмруци се стегнаха около оръжието, което бе направила за кораба. Той се почуди какво щеше да направи тя, ако Лавой се бе опитал да й го отнеме. Брашън съхрани случката в главата си за по-късно преразглеждане. Приближи се до парапета и се приведе, за да изкрещи към фигурата.

— Парагон! Спри да вършееш наляво-надясно и плавай. Предпочитам да оставя тази сган зад нас, вместо да се бием.

— Няма да бягам! — заяви бясно Парагон. Гласът му стана момчешки и се пречупи. — Само страхливците бягат! Няма слава в това да избягаш от битка!

— Твърде късно е за бягство! — изписука развълнувано зад тях Клеф. — Хванаха ни, сър.

С неверие, Брашън се извъртя, за да огледа палубата на Парагон. Половин дузина пирати бяха превзели палубата на две места. Бяха тренирани бойци и поддържаха формацията си, запазвайки свободно пространство зад себе си за другарите си, изкачващи се по въжетата на абордажните куки. Засега нашествениците единствено защитаваха малкото предимство, което бяха успели да спечелят, и го правеха добре. Неопитните бойци на Брашън само се пречкаха един на друг, нападащи като тълпа. Докато наблюдаваше, още една кука се строполи на палубата, хлъзна се и се захвана. Почти веднага след като се застопори, към върха на парапета се протегна мъжка ръка. Неговите мъже бяха толкова заети да се бият с тези на борда, че не забелязаха тази нова опасност. Само Клеф се спусна надалеч от него, за да се втурне през горната палуба и да пресрещне изкачващите се мъже. Брашън беше ужасѐн.

— Всички, отблъснете изкачващите се! — изрева той. Обърна се обратно към Парагон. — Все още не сме готови за това! Корабе, те ще ни превземат, ако не ни отдалечиш от тях. Накарай го да се вразуми! — извика към Янтар.

Скочи да последва Клеф, но за негов ужас Алтея стигна там преди него. Момчето стрелна ножа си към мъжа, който се опитваше да прехвърли парапета, а Алтея задърпа безуспешно триноктестата абордажна кука. Тя беше здраво забита в дървото, а теглото на катерещите се по прикаченото към нея въже пирати само я вклиняваха още повече. Непосредствено след куката бе прикачена верига, която не позволяваше на защитниците просто да прережат въжето и да освободят куката. Преди Брашън да успее да ги достигне, Клеф нададе див рев и мушна бясно с ножа си. Той потъна дълбоко в гърлото на ухиления пират, който току-що бе прехвърлил ръка през перилото. Потече тъмночервена кръв, шуртяща покрай брадата на мъжа и заливаща Клеф и Алтея, преди да плисне по палубата. Дълбок рев, идващ откъм Парагон, подсказа на Брашън, че корабът я е почувствал. Умиращият мъж падна назад. Брашън чу съприкосновението, щом пиратът се строполи тежко в малката лодка. По виковете разбра, че падналото тяло бе причинило щети.

Брашън побутна Алтея с рамо настрани.

— Пази се! — нареди той. — Назад!

Прехвърли единия си крак през парапета и застопори другия от другата му страна, застанал устойчиво. Тласна меча си надолу, разрязвайки лицето на пират, който все още се държеше за въжето. Късметът им се беше усмихнал — падналият пират почти бе потопил лодката и бе пратил в безсъзнание мъжа, придържал въжето. Вторият пират се изпусна и падна и тогава Брашън съзря шанса си. Скочи обратно на палубата и освободи куката. С ликуващ вик я хвърли долу в морето. Обърна се ухилен, очаквайки Алтея и Клеф да споделят победата му. Вместо това лицето на Алтея бе изкривено от гняв, а Клеф все още гледаше вцепенено ножа в ръцете си и кръвта, която ги покриваше. Вик от кърмата накара Брашън да се извърне. Битката там не вървеше на добре. Той се наведе и разтърси рамото на Клеф.

— Мисли после, момче! Сега ела.

Думите му извадиха момчето от транса му и то последва Брашън, който се втурна към края на кораба. Стори му се, че в същия момент корабът набра скорост. За кратко почувства облекчение, тъй като Алтея не го беше последвала във втурването му към битката. Трима от собствените му мъже се въргаляха на пода и си разменяха удари с един пират сякаш това беше кръчмарска свада. Той ги подмина и пресрещна острието на татуиран мъж с искрящо плешиво теме. Брашън позволи на мъжа да парира острието му с лекота, така че той да може да се хвърли покрай него и да прободе истинската си цел: пиратът, който тъкмо прехвърляше крак през парапета. Докато мъжът падаше, стиснал гърдите си, Брашън заплати за дързостта си — плешивият пират замахна към него и той едва успя да избегне посичането, хвърляйки се настрани. Усети как острието закачи ризата му и плата се разпори. Миг по-късно усети пареща болка надолу по ребрата си. Чу дрезгавия, ужасѐн вик на Клеф, след което момчето се гмурна в битката. То се съсредоточи в ниското и замушка мъжа в краката и прасците. Изуменият пират отскочи назад в опит да избегне прорязванията на момчето. Брашън се изправи на крака и заби меча си напред с две ръце. Както се изправяше, върхът на острието намери гърдите на плешивия мъж и потъна дълбоко. Мъжът се блъсна в парапета и се преметна през него, като запада крещейки.

Брашън и Клеф бяха прекъснали омагьосания кръг на пиратите защитници. Екипажът му се хвърли напред, обръщайки битката в сбиване. Този начин на бой им бе познат; скупчиха се върху останалите пирати и започнаха да ги ритат и тъпчат. Брашън се отдръпна от схватката и огледа палубата. Мъжете по въжетата крещяха, че пиратският кораб изостава, след като Парагон набра скорост. Бърз поглед към десния борд му показа, че Лавой и групата му се бяха справили с техните нападатели. Двама от екипажа му бяха повалени, но все още се движеха. Трима от пиратите бяха все още на борда на Парагон, но другарите им долу в лодките им крещяха да се откажат и да скочат.

Викове, идващи откъм носа, го предупредиха за друга група нашественици. Трябваше да разчита, че Лавой ще успее да се справи с тези на кърмата. Брашън се втурна напред, все още следван от Клеф. Шестима мъже се бяха качили на палубата на Парагон. За първи път Брашън успя да види ясно черния знак върху червените шалове, омотани около главите им. Беше птица с разперени криле. Гарван? Знакът на Кенит? Държаха мечовете си в готовност, докато защитаваха куката зад тях. Въпреки това от другарите им долу се чуха викове:

— Оставете ги! Капитанът ни вика обратно!

Пиратите на борда стояха нерешително, очевидно нежелаещи да загубят постигнатото.

Алтея ги заплашваше с меч. Брашън изруга под нос; поне беше имала благоразумието да не се приближава прекалено. Янтар беше наблизо, стиснала умело, ако не дори агресивно, някакво острие. Лоп, да не повярваш, пазеше гърба на Алтея с жезъл. Лавой беше заявил, че не би доверил на мъжа оръжие с острие. Високият мъж се хилеше развълнувано, като удряше с края на жезъла по палубата и този негов див ентусиазъм, изглежда, плашеше поне един от пиратите.

— Все още можем да превземем кораба! — изрева един от пиратите на палубата. Мечът му си оставаше в готовност, докато крещеше надолу към лодката под тях. — Качвайте се тук! Поставили са жени да се бият с нас. Десетима от нас ще могат да превземат целия кораб!

Мъжът беше висок. Върху старата робска татуировка на лицето му бе поставена птицата с разперените крила.

— Вървете си! — Думите на Янтар преодоляха вятъра, а тонът й бе странно подчиняващ. — Не можете да победите. Приятелите ви ви изоставиха. Недейте да умирате в опит да превземете кораб, който не можете да задържите. Бягайте, докато все още можете. Дори да ни убиете, не можете да задържите жив кораб против волята му. Той ще ви убие.

— Лъжеш! Кенит превзе жив кораб и е още жив! — заяви един от мъжете.

Буен смях избухна от фигурата на носа. Пиратите на палубата не виждаха Парагон, но можеха да го чуят и да почувстват клатенето на палубата, докато размахваше яростно ръце напред-назад.

— Пленете ме! — предизвика ги той. — О, направете го. Качете се на борда, мънички мои рибки. Елате и намерете смъртта си в ръцете ми!

Лудостта на кораба беше като вълна във въздуха, като мирис, който не може да се издиша. Докосна всички с неприятен допир. Алтея пребледня, а на Янтар като че ли й призля. Побърканата усмивка се оттече от лицето на Лоп като капеща боя, оставила единствено лудостта в очите му.

— Аз се махам — обяви един от нашествениците. За един дъх беше прекрачил перилото и се спусна по въжето. Друг го последва, без да обели и дума.

— Останете с мен! — изврещя водачът им, но мъжете не го послушаха. Избягаха от другата страна като подплашени котки. — По дяволите! Всички да вървите по дяволите! — Бе останал последен. Извърна се към въжето, но тогава ненадейно Алтея го приближи. Острието й предизвика неговото. Мъжете отдолу му викаха да побърза, защото си тръгват. На палубата, Алтея изведнъж заяви:

— Този ще го задържим, за да го разпитаме какво знае за Кенит! Янтар, освободи куката. Лоп, помогни ми да го хванем.

Представата на Лоп за това да го хванат беше да замахне с жезъла в голяма дъга, която премина в смъртоносна близост до черепа на Янтар, преди да пропука остро в главата на пирата. Татуираният се свлече на пода и Лоп започна да танцува дива, победоносна жига.

— Хванах го, хей, хванах един!

 

 

Пази се! Думите бяха като шипове, забиващи се в мозъка на Алтея. Дори докато преминаваше през рутинните задачи, целящи да възвърнат реда и спокойствието на палубата, думите горчиво глождеха душата й. Въпреки всичко, Брашън все още я смяташе за уязвима жена, която не трябваше да се излага на опасност. Пази се, беше й казал и бе поел нейната задача, като освободи куката, която се бе опънала на по-незначителната й сила. Беше я унижил, като й показа, че независимо от всичките й усилия, си оставаше ненадеждна. Неспособна. Клеф беше видял всичко.

Не че тя жадуваше да се бие и да убива. Са знаеше, че не бе спирала да трепери още от онзи първоначален момент. Още когато нашествениците бяха започнали да се катерят отстрани на Парагон, притеснението я беше сграбчило здраво. И все пак се бе задвижила. Не се беше вцепенила, не пищеше и не се опитваше да избяга. Беше дала най-доброто от себе си, за да изпълни задълженията си. Но това не се беше оказало достатъчно. Искаше Брашън да я уважава като пълноправен моряк и корабен офицер. Той ясно бе показал, че случаят не е такъв.

Тя напусна палубата и се качи сред такелажа не само да провери за преследвачи, но и за да потърси малко тишина и уединение. Последният път, когато бе почувствала подобен гняв, беше заради Кайл. Трудно й беше да повярва, че Брашън я бе засегнал по същия начин. Облегна чело на тътнещото въже и затвори очи за момент. Беше смятала, че Брашън я уважава; и още повече — че го е грижа за нея. А сега това. Фактът, че се бе старала да пази дистанция, да се отдръпне от него, когато всъщност искаше да е наблизо, за да се докаже като самостоятелна и силна, караше всичко да горчи още повече. Беше предположила, че стоят на разстояние един от друг, за да запазят дисциплината на кораба. Възможно ли беше той просто да гледа на нея като на развлечение, забавление, което да остави настрана, докато плаваха? Всичко й бе отказано. Не можеше да се представи като жена, която го желаеше, нито като помощник, заслужаващ неговото уважение. Какво тогава беше тя за него? Товар? Нежелана отговорност? След като ги нападнаха, той не се бе държал с нея като с другар, който можеше да му помогне, а като с някой, когото трябваше да предпази, докато се опитва да защити кораба си.

Слезе бавно от мачтата, като пропусна последните няколко стъпки и просто скочи на палубата. Някаква малка част от нея смяташе, че може би беше несправедлива, но на по-голямата, развълнувана заради атаката на пиратите, част не й пукаше. Изправянето пред въоръжени с мечове мъже, които с удоволствие щяха да я убият, я беше променило. Бингтаун и всичко безопасно и възвишено беше останало на левги зад нея. Това сега беше нов живот. Ако искаше да оцелее в този свят, трябваше да се чувства компетентна и силна, а не защитена и уязвима. Поучителният глас в главата й бе внезапно усмирен, тъй като тя застана лице в лице с истината. Затова гневът й към Брашън гореше толкова пламенно. Когато бе признал слабостта й, я беше принудил тя също да я види. Думите му бяха заглождили самоувереността й като змийска слюнка. Престореният й кураж, упоритото й желание да се бие и да се държи сякаш е физически равностойна на мъжете, които я предизвикваха, си бяха отишли. Дори накрая Лоп бе бил този, който повали искания от нея заложник. Лоп, който беше почти полуидиот, пак беше по-ценен по време на битка от нея само заради размерите и мускулите си.

Джек се промъкна до нея, с все още зачервени от битката страни. Усмивката й беше широка и самодоволна.

— Капитанът иска да те види относно затворника.

Беше й трудно да гледа самоувереното лице на Джек. В този момент Алтея би дала всичко, за да има размерите и силата на по-едрата жена.

— Затворник? Мислех, че имаме няколко.

Джек поклати глава.

— Когато Лоп размаха този жезъл, не се шегува. Мъжът така и не се събуди. Очите му се разшириха и започна да се тресе. А после умря. Жалко, предвид че според мен той беше водачът на последната група пирати. Вероятно щеше да ни каже най-много. Мъжете, които пазеше Лавой, се опитаха да се хвърлят през борда. Двама успяха, а един умря на палубата. Но един оцеля. Капитанът смята да го разпита и иска да присъстваш.

— Сега ще отида. Ти как се справи по време на битката?

Джек се ухили.

— Капитанът ме постави начело на раздаването на оръжията. Мисля, че забеляза, че бях повече на себе си от някои други. Обаче не ми се удаде възможност да използвам оръжие.

— Може би следващия път — обеща й сухо. Високата жена я изгледа недоумяващо сякаш я беше смъмрила, но Алтея само попита: — Къде са? В капитанската каюта?

— Не. На бака.

— Близо до фигурата? Къде му е умът?

Джек нямаше отговор, а и Алтея не беше очаквала такъв. Вместо това забърза да се увери сама. Тя се приближи и с недоволство забеляза, че Брашън, Янтар и Лавой вече се бяха събрали около пленника. Почувства се пренебрегната. Беше ли извикал другите преди нея? Опита се да избута гнева и завистта си, но те, изглежда, бяха пуснали корени. Не каза нищо, докато се качваше на бака.

Единственият останал затворник беше млад мъж. Беше удрян с юмруци и душен, когато го бяха пленили, но освен синините и отоците, не изглеждаше да има други наранявания. Няколко робски татуировки се прокрадваха по бузата му. Имаше гъста, сплъстена, буйна кафява коса, която червената му кърпа не успяваше да укроти. Лешниковите му очи гледаха едновременно уплашено и дръзко. Седеше на палубата, с ръце, вързани на гърба, а глезените му бяха оковани един за друг. Брашън стоеше над него, с Лавой до рамото му. Янтар стоеше назад от групата, силно стиснала устни. Не криеше неодобрението си. Шепа моряци се размотаваха по главната палуба, за да гледат разпита. Сред тях беше и Клеф. Алтея се загледа в него, но ококорените очи на момчето бяха фиксирани върху пленника. Само двама от татуираните моряци присъстваха. Лицата им бяха сурови, погледът — студен.

— Разкажи ни за Кенит. — Гласът на Брашън беше равен, но тонът му издаваше, че не го подканва за първи път.

Пиратът, седящ на палубата, упорито се взираше пред себе си. Продължи да мълчи.

— Нека опитам аз, капитане — помоли Лавой; Брашън не му забрани. Здравият първи помощник клекна до мъжа, сграбчи косата му и го принуди да срещне погледа му. — Нещата са следните, красавецо — изръмжа Лавой. Усмивката му изглеждаше по-зле и от озъбване. — Можеш да ни бъдеш полезен и да говориш с нас. Или можеш да полетиш зад борда. Кое да бъде?

Пиратът вдиша накъсано.

— Без значение дали ще говоря, или не, политам зад борда. — Алтея долови в думите му леко ридание и изведнъж й се стори по-млад.

Отговорът му обаче пробуди у Лавой жестокост, а не съжаление.

— Говори тогава. Никой няма да разбере, че си го направил, и може би ще те дрънна по главата, преди да те оставя да потънеш. Къде е Кенит? Това е всичко, което искаме да разберем. Носиш неговият символ. Трябва да знаеш къде акостира.

Алтея хвърли невярващ поглед на Брашън. Тя искаше да узнае много по-съществени неща. Беше ли оцеляла някаква част от екипажа на Вивачия? Как беше самата Вивачия? Имаше ли някакви надежди да я откупят? Но Брашън не продума и дума. Плененият поклати глава. Лавой го зашлеви, не силно, но плесницата бе достатъчна, за да го събори. Преди да е успял да се изправи, Лавой отново го сграбчи за косата и го завлече обратно в седнало положение.

— Не те чух — подигра му се той.

— Да не би да го… — поде яростно Янтар, но Брашън я прекъсна отсечено.

— Достатъчно! — Приближи се и се надвеси над затворника. — Говори с нас — предложи той. — Кажи ни каквото искаме да знаем и може би няма да се наложи да умираш.

Пиратът пое хриптящ дъх.

— По-скоро бих умрял, отколкото да предам Кенит — смело отвърна той. Внезапно поклащане на главата му я отскубна от захвата на Лавой.

— Ако предпочита да умре — ненадейно предложи Парагон, — аз мога да му помогна с това. — Изведнъж гласът му изкънтя по-силно. Злобата, съдържаща се в него, накара косъмчетата по врата на Алтея да настръхнат. — Хвърли го към мен, Лавой. Ще проговори, преди да го предам на морето.

— Достатъчно! — Алтея се чу да повтаря думите на Брашън. Приближи се към пленения мъж и клекна, за да бъде на едно ниво с него.

— Не те моля да предаваш Кенит. — Гласът й беше мек.

— Какво си мислиш, че… — започна отвратено Лавой, но Брашън го сряза.

— Отдръпни се, Лавой. Това е нейно право.

— Нейно право? — Първият помощник беше едновременно изумен и бесен.

— Млъкни или напусни бака — каза Брашън с равнодушен глас.

Лавой се подчини, но остана все така почервенял.

Алтея не погледна към нито един от двамата. Тя се взира в пленника, докато той не вдигна очи и не се втренчи в нейните.

— Разкажи ми за живия кораб, който Кенит е пленил. Вивачия.

За известно време той единствено се взираше в нея. После ноздрите му се свиха, а кожата около устата му побеля.

— Знам коя си. — Той изплю думите. — Имаш същия поглед като момчето жрец. Можеш да си му близначка. — Извърна се и плю на пода. — Ти си проклета Хейвън. Нищо няма да ти кажа.

— Аз съм Вестрит, а не проклета Хейвън — отвърна възмутено Алтея. — И Вивачия е нашият семеен кораб. Ти спомена Уинтроу, моят племенник. Значи той е жив?

— Уинтроу. Така се казваше. — Очите на мъжа блеснаха яростно. — Надявам се, че е мъртъв. Той заслужава смърт и при това не бърза. О, той се престори на добър. Носеше ни кофи със солена вода и парцал, лазеше из мръсния трюм сякаш беше един от нас. Но всичко беше преструвка. През цялото време е бил син на капитана. Много от робите казваха, че трябва да сме му благодарни, че е направил, каквото е могъл за нас и че когато успяхме да се освободим, е било заради него. Но аз мисля, че през цялото време беше проклет шпионин. Как иначе можеше да ни гледа и да ни оставя толкова дълго оковани там долу? Кажи ми.

— Бил си роб на борда на Вивачия — тихо каза Алтея. Това беше всичко. Без въпроси, без противоречия. Мъжът говореше и й казваше повече, отколкото осъзнаваше.

— Бях роб на семейния ти кораб. Да. — Той тръсна глава, за да отмести косата от очите си. — Ти знаеш. Не ми казвай, че не разпознаваш татуировката на собственото си семейство. — Тя неохотно изучи лицето му. Последната татуировка на бузата му беше стиснат юмрук. Подходящо за Кайл. Алтея си пое дъх и заговори меко:

— Аз не притежавам роби. Баща ми също не притежаваше. Той ме възпита да вярвам, че робството е грешно. Няма татуировка на рода Вестрит, както няма и роби. Това, което ти е било причинено, е дело на Кайл Хейвън, не на моето семейство.

— Изплъзваш се, а? Като малкото ти момченце жрец. Той вероятно е знаел какво се случва с нас. Проклетият Торг. Идваше сред нас през нощта и изнасилваше жените право пред нас. Уби една от тях. Тя започна да крещи и той навря парцал в устата й. Умря, докато той я чукаше. А той просто се изсмя. Просто се изправи и си тръгна; остави я така, окована, през двама мъже от мен. Никой от нас не можеше да стори нищо. На следващия ден дойде екипажът, извлачи я навън и я хвърли на змиите за закуска. — Мъжът присви очи. Погледът му пробяга по нея. — Трябваше да си ти, изкарана на показ и задушавана. Само веднъж трябваше да е някой от вас.

Алтея затвори очи за момент. Картината беше твърде живописна. До парапета, Янтар изведнъж се извърна и се вторачи над морето.

— Не й говори така — каза грубо Брашън — или самият аз ще те хвърля зад борда.

— Не ме интересува — прекъсна го Алтея. — Разбирам защо го казва. Остави го да говори. — Тя се концентрира върху мъжа. — Това, което Кайл Хейвън е направил със семейния ни кораб е грешно. Признавам го. — Тя се насили да срещне войнствения му поглед с един от нейните. — Искам да си върна Вивачия и щом го направя, никой повече няма да бъде роб на борда й. Това е всичко. Кажи ни къде можем да намерим Кенит. Ще откупим кораба. Това е всичко, което искам. Само кораба. И тези от екипажа, които са оживели.

— Твърде малко. — Думите й не бяха променили мнението му. Вместо това, изглежда, бе усетил уязвимостта й и бе изпитал силно желание да я нарани. Взираше се в нея, докато говореше:

— Повечето бяха мъртви още преди Кенит да се качи на борда. Аз самият довърших двама. Денят, в който Кенит стъпи на борда, беше хубав ден. Мъжете му прекараха доста време, хвърляйки трупове на змиите. И, ах, как пищеше корабът, докато го правеха.

Очите му не се откъсваха от тези на Алтея, за да установи дали е успял да я засегне. Тя не се опита да го скрие. Седна обратно на пети. Трябваше да се изправи пред всичко това. Не беше Хейвън, но корабът принадлежеше на нейното семейство. Парите на нейното семейство бяха платили за робите, а екипажът на баща й ги беше оковал в тъмното. Чувството, което я изпълваше, не беше вина; вината пазеше за собствените си грешни постъпки. Не, чувстваше ужасна отговорност. Трябваше да остане и да се бори с Кайл до горчивия край. Не трябваше да позволява на Вивачия да напусне Бингтаун на подобно мръсно поръчение.

— Къде можем да открием Кенит?

Мъжът облиза устни.

— Искаш си кораба обратно? Няма да я получиш. Кенит я взе, защото я искаше. И тя също го иска. Би му облизала ботушите, ако можеше да ги стигне. Той й шушне сладки приказчици като на евтина курва и тя ги поглъща жадно. Чух го да й говори една вечер, увещаваше я да започне да пиратства. Тя тръгна с него доброволно. Никога няма да се върне при теб. До гуша й е дошло да бъде робски кораб. Сега пиратства за Кенит. Носи неговите цветове също като мен. — Очите му прецениха резултата от думите му. — Корабът мразеше да превозва роби. Беше благодарна на Кенит, че я освободи. Никога няма да иска да се върне при теб, нито пък Кенит ще ти я даде срещу откуп. Той я харесва. Казва, че винаги е искал жив кораб. Сега вече има такъв.

— Лъжец! — Ревът дойде не от Алтея, а от Парагон. — Лъжлива торба с черва! Дайте го на мен! Ще изтръгна истината от него.

Думите на Парагон бяха поредният удар върху нея. Тя се изправи бавно, отвратена. Главата й се въртеше заради въздействието от думите на мъжа — бяха докоснали заровен дълбоко страх. Беше знаела, че преживяването на Вивачия като робски кораб ще я промени. Но можеше ли да я промени толкова много? Толкова, че да се обърне срещу собственото си семейство и да отплава сама, с някой друг?

Защо не?

Нима Алтея също не беше се отвърнала от семейството си, при това след далеч по-малко провокация?

Заля я отвратителна смесица от завист, разочарование и предателство. Вероятно така се чувстваше жена, открила, че мъжът й е неверен. Вероятно така се чувстваше родител, чиято дъщеря е станала курва. Как можеше Вивачия да постъпи така? И как можеше Алтея да я е разочаровала толкова много? Какво щеше да стане сега с красивия й, заблуден кораб? Можеха ли отново да бъдат както някога — едно сърце, една душа, плавайки сред морето пред вятъра?

Парагон продължи с тирадата си, отправяше заплахи към пирата и молби да му дадат затворника, че ще изтръгне истината от него, да, той щеше да го накара да говори истината за онзи негодник Кенит. Алтея почти не го чуваше. Брашън хвана лакътя й.

— Изглеждаш сякаш ще припаднеш — каза й с нисък глас. — Можеш ли да си тръгнеш? Да запазиш достойнството си пред екипажа?

Думите му я довършиха. Тя се отскубна от него.

— Не ме докосвай — изръмжа му тихо. Достойнство, напомни си тя, достойнство. Но всичките й усилия отидоха, за да не изкрещи насреща му като продавачка на риба. Той потресено направи крачка назад и за миг в тъмните му очи проблесна гняв. Алтея се изправи, бореща се за контрол.

Бореща се, внезапно осъзна, да отдели чувствата си от тези на Парагон.

Обърна се обратно към пленника и фигурата само частица от секундата по-късно. Лавой бе вдигнал пирата на крака и го притискаше към парапета. Заплахите му бяха все същите: че просто ще го бутне през перилото, така, овързан, или че ще го удари. Едната буза на мъжа червенееше; поне един удар вече му беше нанесен. Янтар бе хванала готовата за удар ръка на помощника. Изведнъж като че ли бе станала много висока. Алтея се изненада, че толкова стройна като върба жена притежаваше силата да задържи ръката на Лавой. Изражението на дърводелката, изглежда, бе превърнало първия помощник в камък. Изписаното на лицето му не беше страх; каквото и да бе видял в очите на Янтар, то му беше въздействало отвъд страха. Алтея съзря истинската заплаха твърде късно.

Парагон се беше извъртял до крайния си лимит. Ръката му се протегна, опипвайки слепешком.

— Не! — извика Алтея, но големите дървени пръсти бяха намерили пленника. Парагон лесно го отскубна от хватката на Лавой. Пиратът закрещя.

— О, Парагон, не, не, не! — Викът на Янтар проряза крясъците на мъжа.

Парагон се извърна от тях, стиснал пирата с ръце пред себе си. Приведе рамене над него, като дете, опустошаващо откраднат сладкиш. Яростно мърмореше нещо на нещастния човек, докато го разтрисаше напред-назад като парцалена кукла, но единственото, което Алтея чуваше, беше умоляването на Янтар.

— Парагон. Моля те, Парагон.

— Корабе! Върни този мъж на палубата веднага! — изрева Брашън. Гласът му изплющя със силата на висшата му позиция, но Парагон дори не трепна. Алтея се приведе отчаяно напред, вкопчила и двете си ръце в парапета.

— Не! — примоли се тя на кораба, но фигурата не даде никакъв признак да я е чул. Близо до нея наблюдаваше Лавой, стиснал здраво белите си зъби, а очите му блестяха жадно. Парагон стрелна лицето си надолу към мъжа, когото стискаше здраво в двете си ръце. За един ужасяващ момент Алтея се уплаши, че ще му отхапе главата. Вместо това той застина, заслушан внимателно.

— Не! — изпищя той. — Кенит никога не е казвал това! Никога не е казвал, че мечтае за собствен жив кораб. Лъжеш! Лъжеш! — Той разтърси човека напред-назад. Алтея чу изхрущяването на кости. Мъжът изкрещя и Парагон ненадейно го захвърли настрани. Тялото му се превъртя на слънчевата светлина сякаш беше колело от каруца, след което се вряза в искрящото море. Чу се плисък от съприкосновение на плът с вода и той изчезна. Веригите около глезените му дръпнаха каквото бе останало от тялото му надолу.

Алтея се взираше с празен поглед в мястото, където беше изчезнал. Беше го направил. Парагон беше убил отново.

— О, корабе — дълбоко изпъшка до нея Брашън.

Парагон завъртя глава, за да се вгледа сляпо в тях. Той сви юмруци и ги притисна към гърдите си сякаш това щеше да прикрие постъпката му. Гласът му беше този на изплашено, упорито момче, когато заяви:

— Накарах го да ми каже. Заграба. Ще намерим Кенит в Заграба. Винаги е харесвал Заграба. — Той се намръщи сляпо към тишината на събралите се на бака хора. — Е, това искахте, нали? Да разберете къде е Кенит? Това е всичко, което направих. Накарах го да говори.

— Така е, приятел — отбеляза дрезгаво Лавой. Дори той изглеждаше уплашен от постъпката на Парагон. Поклати бавно глава и с тих глас, така че само хората да го чуят, добави: — Не вярвах, че ще го направи.

— Напротив, вярваше — с равен глас го опроверга Янтар. Тя го гледаше с пламтящи като въглени очи. — Затова го постави в обхвата на Парагон. За да може той да го сграбчи. Защото го искаше мъртъв като другите пленници. — Неочаквано Янтар се обърна и погледна татуираните, които наблюдаваха мълчаливо. — Вие също участвахте. Знаехте какво ще направи, но не сторихте нищо. Това извиква той у вас. Най-лошото, което робството може да ви причини. — Погледът й отново стрелна помощника. — Ти си чудовище, Лавой. Не само заради това, което причини на този мъж, но и заради това, което пробуди в кораба. Опитваш се да го направиш звяр като себе си.

Парагон рязко извъртя осакатеното си лице надалеч от думите й.

— Значи вече не ме харесваш. И какво. Дреме ми. Ако трябва да съм мекушав, за да ме харесваш, тогава нямам нужда да ме харесваш. Така че… — Промяната към подобна детинщина скоро след като жестоко беше убил човек, втрещи Алтея от ужас. Какво беше този кораб?

Янтар не отвърна на думите му. Само бавно се приведе надолу, докато челото не докосна ръцете й, здраво стиснали парапета. Алтея не знаеше дали скърбеше или се молеше. Бе се вкопчила здраво в магическото дърво сякаш се опитваше да се влее в него.

— Нищо не съм направил! — изпротестира Лавой. Думите му прозвучаха страхливо на Алтея. Докато говореше, гледаше към татуирания си екипаж. — Всички видяха какво се случи. Нищо от станалото не беше по моя вина. Корабът пое нещата в свои ръце, в повече от един смисъл.

— Млъкнете! — нареди на всички им Брашън. — Просто млъкнете. — Той направи бърза обиколка на палубата. Очите му преминаха през смълчания екипаж, събрал се на бака. Като че ли се задържаха малко повече на Клеф. Пребледнялото момче притискаше и двете си ръце над устата. Очите му блестяха от сълзи.

Брашън заговори отново, с глас, в който липсваше всякакво чувство:

— Ще се насочим към Заграба с пълна скорост. Изпълнението на този екипаж по време на нападението беше под всякаква критика. Ще има допълнителни тренировки както за офицерите, така и за екипажа. Всеки мъж ще знае мястото и задълженията си и ще действа съобразно тях. — Той отново ги обходи с поглед. Изглеждаше по-стар и изморен, отколкото Алтея някога го бе виждала. Той отново се обърна към фигурата. — Парагон, наказанието ти за неподчинение на заповедите ми е изолация. Никой няма да говори с кораба без мое разрешение. Никой! — повтори, тъй като Янтар бе започнала да протестира. — Никой дори да не стъпва на тази палуба, освен ако задълженията му не го изискват. Сега я напуснете, всички, и се връщайте на работа. Веднага.

Брашън стоеше смълчан на бака, докато екипажът му мълчаливо се оттегляше обратно към палубата или към леглата си, според вахтата. Алтея също се отдалечи. В този момент изобщо не можеше да го познае. Как бе могъл да допусне всичко това? Не виждаше ли какъв беше Лавой, какво причиняваше на кораба?

 

 

Брашън изпитваше болка. Не беше само заради дългия прорез по протежение на ребрата му, макар че Са знаеше колко пареше и щипеше. Челюстите, гърбът и стомахът му го боляха от напрежение. Дори лицето го болеше, но не си спомняше как да отпусне тези мускули. Алтея го беше погледнала с чиста ненавист; не можеше да разбере защо. Неговият жив кораб, гордостта му, неговият Парагон бе убил с животинска свирепост, от която му прилошаваше; не беше смятал, че корабът е способен на подобно нещо. Сега беше почти сигурен, че Лавой подготвяше не само мъже, но и самият кораб, за да го подкрепят в метеж. Янтар беше права, макар да му се искаше да не го беше казвала на всеослушание. Поради причини, които не разбираше напълно, помощникът се бе погрижил всички пленници да умрат. Това го объркваше. Но трябваше да се справи с всичко, без да покаже дори с трепване на мускулче, че го притеснява. Той беше капитанът. Това беше цената. Точно когато най-много искаше да се противопостави на Лавой или да вземе Алтея в обятията си, или да настои Парагон да му обясни какво се беше случило току-що, трябваше да изправи рамене. Да запази достойнството си. За доброто на екипажа и поста си трябваше да е безчувствен.

Стоеше на бака и наблюдаваше как изпълняваха заповедта му. Лавой си тръгна с възмутен, насочен назад поглед. Алтея се задвижи неловко, с прекършен дух. Надяваше се, че другите жени ще имат благоразумието да й предложат малко усамотение за известно време. Янтар напусна последна. Спря се край него сякаш щеше да каже нещо. Той срещна погледа й и безмълвно поклати глава. Парагон не трябваше да мисли, че някой възразява срещу заповедта на Брашън да бъде изолиран. Трябваше да чувства, че неодобрението е всеобщо. Янтар слезе от бака и Брашън я последва. Не каза нищо на кораба. Зачуди се дали това дори направи впечатление на Парагон.

 

 

Парагон за пореден път изтри тайничко ръце надолу по корпуса. Кръвта беше такова лепкаво нещо. Толкова лепкаво и толкова богато на спомени. Той се бори срещу поемането на спомените от мъжа, когото беше убил, но в крайна сметка кръвта постигна своето. Тя попи в магическото дърво на ръцете му, богата, червена и изпълнена с емоции. Ужасът и болката бяха най-силни. Е, как беше очаквал мъжът да умре, след като бе поел по пътя на пиратството? Сам си беше виновен. Вината не беше на Парагон. Мъжът трябваше да говори, когато Лавой му беше казал. Тогава Лавой щеше да го убие бързо.

Освен това пиратът беше излъгал. Беше казал, че Кенит обича Вивачия, че често казва, че винаги е искал собствен жив кораб. И по-лошо, беше казал, че Вивачия се е привързала към Кенит. Не можеше. Тя не беше от неговото семейство. Така че мъжът беше излъгал и беше умрял.

Брашън му беше много ядосан. Но Брашън сам си беше виновен, че е ядосан, защото не можеше да разбере нещо толкова просто като да убиеш някого, защото те е излъгал. Имаше много неща, които той откриваше и които Брашън не разбираше. Но Лавой разбираше. Лавой идваше при него и му говореше, и му разказваше истории за морето, и го наричаше приятел. И разбираше. Разбираше, че Парагон трябва да бъде какъвто е, че всичко, което някога бе сторил, трябваше да стори. Лавой му казваше, че няма от какво да се срамува, за какво да съжалява. Беше се съгласил, че хората бяха подтикнали Парагон към всичко, което някога беше сторил. Брашън и Алтея, и Янтар, всички искаха да е като тях. Искаха да се преструва, че няма минало. Никакво минало, дори повече от едно, въобще. Да бъде какъвто те го искаха или нямаше да го харесват. Но той не можеше. В него имаше твърде много чувства, които знаеше, че няма да им харесат. Това не означаваше, че ще спре да ги чувства. Твърде много гласове, припомнящи му лошите спомени отново и отново, и отново, но с малки, тихи гласчета, които не успяваше да чуе много добре. Малки, тихи, кръвни гласчета, шепнещи от миналото. Какво се предполагаше да направи с тях? Те никога не млъкваха, не и напълно. Беше се научил да ги пренебрегва, но това не ги караше да си отидат. Но дори и те не бяха толкова лоши, колкото другите му проявления.

Отново обърса ръце в корпуса. Никой нямаше да му говори. Голяма работа. Не му трябваше да говори. Можеше да изкара години, без да говори или дори да се движи. Беше го правил и преди. И без това се съмняваше, че Лавой ще се подчини на тази заповед. Слушаше трополенето на боси крака по палубата му, докато мъжете бързаха по някакво нареждане на Лавой. Позволи на другата част от себе си да вземе превес. Наистина ли мислеха, че могат да го накажат и въпреки това да очакват от него да плава безгрижно до Заграба заради тях? Щяха да видят. Скръсти ръце на гърдите си и продължи да плава безгрижно.