Робин Хоб
Съдбовният кораб (16)

Глава четиринадесета
Заграба

— Просто не съм сигурен. — Брашън стоеше на бака до нея. Мъглата на късната вечер навлажняваше косата му, като я накъдряше, и проблясваше на сребристи мъниста върху палтото му. — Сега всичко изглежда различно. Не е само мъглата, а и нивото на водата, растителността, крайбрежната линия. Всичко е различно от онова, което помня. — Ръцете му бяха подпрени на парапета, на един дъх от нейните. Алтея се гордееше, че може да устои на изкушението да го докосне.

— Можем просто да изчакаме тук. — Тя говореше тихо, но гласът й се носеше непривично сред мъглата. — Да изчакаме друг кораб да влезе или да излезе.

Брашън поклати бавно глава.

— Не искам да ни предизвикат или да ни вземат на абордаж. Това така или иначе може да ни се случи, щом стигнем Заграба, но не искам да изглежда сякаш се размотавам наоколо. Ще влезем наперени и все едно всичко ни е познато, ще отплаваме дотам и ще пуснем котва в Заграба, убедени, че ни очаква топло посрещане. Ако им заприличам леко на самохвалко и глупак, ще свалят гарда си по-бързо. — Усмихна й се накриво сред падащия мрак. — Не би трябвало да ми коства големи усилия да оставя подобно впечатление у тях.

Бяха закотвени край бреговата линия, формирана от блато и дървета. Зимните дъждове бяха напълнили реките и потоците на региона до преливане. При прилив солената и речната вода се смесваха във възсолените тресавища. На фона на здрача и живите, и мъртвите дървета надзъртаха от плавно диплещата се мъгла. От време на време в нея се появяваха пролуки, които разкриваха плътни стени от дървета, овързани с висящи увивни растения и покрити със завеса от мъх. Дъждовната гора се спускаше до самата водна граница. След усърдно наблюдение, Брашън и Алтея бяха забелязали няколко възможни отвора, всеки от които можеше да бъде тясното устие на виещата се река, водеща към бавнотечащата лагуна, която гледаше към Заграба.

За пореден път Брашън примижа към одрипавелия къс платно в ръката си. Той представляваше оригиналната му скица, съставена набързо, докато беше помощник на Пролетна вечер.

— Мисля, че това е било предназначено да обозначи група водорасли, които по време на отлив се показват над водата. — Той отново огледа заобикалящата го среда. — Просто не знам — призна тихо.

— Избери някой — предложи Алтея. — Най-лошото, което може да стане, е да загубим време.

— Най-доброто, което може да стане, е да загубим време — поправи я Брашън. — Най-лошото е значително по-лошо. Може да затънем в тинестото дъно на някой тесен пролив и течението да ни приклещи там. — Пое си дълбоко дъх. — Но предполагам, че ще избера нещо и ще поемем риска.

Корабът беше много тих. По заповед на Брашън екипажът ходеше внимателно и разговаряше само чрез шептене. Не бяха окачени никакви светлини. Дори корабът се опитваше да приглуши малките шумове на дъсченото си тяло. Всички платна бяха събрани и подсигурени. Звукът се носеше твърде свободно сред тази мъгла. Искаше му се да може да чуе, ако от нея ги приближеше друг кораб. Янтар се промъкна горе, за да застане тихо до тях.

— Ако имаме късмет, част от мъглата ще се разсее на сутринта — отбеляза с надежда Алтея.

— Със същия успех може и да ни обгърне по-плътно — отвърна Брашън. — Но ще изчакаме да видим какво ще ни предложи дневната светлина, преди да опитаме. Ето там. — Той посочи и Алтея последва посоката на ръката му. — Мисля, че това е пролуката. Ще я пробваме по изгрев.

— Не си сигурен? — прошепна с тих ужас Янтар.

— Ако Заграба беше лесна за откриване, нямаше да оцелява като пиратско укрепление през всички тези години — изтъкна Брашън. — Цялата уловка на мястото е, че ако не знаеш, че е там, никога няма да се сетиш да го потърсиш.

— Може би — колебливо поде Янтар. — Може би някой от бившите роби може да помогне. Те дойдоха от Пиратските острови…

Брашън поклати глава.

— Питах. Всички заявиха, че са в пълно неведение относно Заграба и отрекоха някога да са пиратствали. Питай който и да е от тях. Били синове на избягали роби, които се установили на Пиратските острови, за да започнат нов живот. Калсидски или джамаилски похитители на роби ги заловили и те били татуирани и продадени в Джамаилия. Оттам били отведени в Бингтаун.

— Толкова ли е трудно за вярване? — попита го Янтар.

— Не — с лекота отвърна Брашън. — Но едно момче почти винаги добива основно познание за града, в който е израснало. Тези мъже проповядват твърде голямо невежество относно всичко, за да вярвам в историите им.

— Те са добри моряци — добави Алтея. — Очаквах неприятности, когато бяха преместени в моята вахта, но нямаше такива. Те предпочитаха да се държат настрана, но аз не го позволих и те не възразиха. Залавят се усърдно за работа точно както когато се качиха за първи път на борда, за да работят тайно. Мисля, че Харг негодува заради загубата на част от властта си над останалите. Под мое командване всички са просто моряци наравно с останалите. Но са добри моряци… твърде добри, за да се вярва, че това е първото им плаване.

Янтар въздъхна.

— Признавам, че когато предложих да ги вземем на борда и да им позволим да заменят труда си за възможността да се върнат по домовете си, не предполагах, че може да имат противоречия относно верността си. Сега изглежда очевидно.

— Заслепена от възможността да направиш добро на някого — усмихна се Алтея и приятелски побутна Янтар. Жената й отвърна със знаеща усмивка. Алтея почувства моментно неудобство.

— Смея ли да попитам дали Лавой би могъл да ни помогне с това? — меко продължи Янтар.

Брашън не отговори и Алтея поклати глава.

— Картите на Брашън са всичко, с което разполагаме. Предвид смяната на сезоните и постоянните промени в самите острови, става малко сложно.

— Понякога се чудя дали изобщо гледам правилния отрязък блато — кисело се намеси Брашън. — Може въобще да не е тази река.

— Правилният отрязък е. — Дълбокият глас на Парагон беше много тих и звучеше по-скоро като музика, отколкото като говорене. — Дори устието на реката е правилното. Което можех да ви кажа преди часове, ако някой си беше направил труда да ме попита.

Тримата човеци стояха напълно неподвижно сякаш ако мръднеха или проговореха, щяха да развалят някаква магия. В ума на Алтея проблесна подозрение, което винаги бе таяла в себе си.

— Права си, Алтея — отговори корабът на негласните й мисли. — Бил съм тук и преди. Влизал съм и съм излизал достатъчно често от Заграба, за да мога да доплавам дотам и в най-тъмната нощ, при всякакво течение. — Дълбокият му смях завибрира по целия бак. — Тъй като загубих очите си много преди да се придвижа нагоре по реката, няма значение какво виждам или не виждам.

Янтар се осмели да заговори на глас.

— Откъде знаеш къде сме? Винаги си казвал, че се боиш да плаваш в открито море на сляпо. Защо сега си толкова безстрашен?

Той се изкиска доволно.

— Има голяма разлика между необятното открито море и устието на река. Има много други сетива, освен зрението. Не можете ли да помиришете смрадта на Заграба? Дървените им огнища, външните им клозети, костната яма, където изгарят мъртвите си? Онова, което не достига до мен по въздуха, ми го носи реката. Горчивият вкус на Заграба се носи по нея. С всяка фибра на дъските си вкусвам водата от лагуната — гъста и зелена. Така и не я забравих. Мазна е точно толкова, колкото и когато там управляваше Игрот.

— Можеш да ни отведеш до там, дори и в най-тъмната нощ? — предпазливо попита Брашън.

— Това казах. Да.

Алтея чакаше. Да се довери на Парагон или да се страхува от него. Да постави живота на всички им под негова грижа или да изчакат изгрева и да си проправят път нагоре по обгърнатата в мъгла река… Усети, че в думите на кораба се крие изпитание. Изведнъж се почувства доволна, че Брашън беше капитанът. Това не беше решение, което би искала да вземе.

Вече беше толкова тъмно, че едва различаваше профила на Брашън. Видя как раменете му се повдигнаха, щом си пое дъх.

— Ще ни отведеш ли там, Парагон?

— Да.

 

 

Работеха на тъмно, без фенери, опъваха платната и вдигаха котвата му. Доставяше му удоволствие да си ги представя как се щурат в мрака, невиждащи като него. Работеха с брашпила, без да говорят, като единствените звуци идваха от въртенето на механизма и подрънкването на веригата. Той разтвори сетивата си за нощта.

— Дясно на борд. Съвсем леко — каза тихо, когато вдигнаха платната му и вятърът го побутна. Чу как командата се предава с шепот по протежението на палубата му.

Брашън беше на руля. Беше добре да разполага със стабилните му ръце. Още по-добре беше той да е този, който решава как да плава, и да усеща как моряците скачат да изпълнят заповедите му. Нека разберат какво е да оставиш живота си в ръцете на този, от когото се боиш. А те всички се бояха от него, дори Лавой. Помощникът говореше с красиви думи за приятелства, простиращи се отвъд времето и вида, но в действителност се боеше от кораба много повече от всеки друг на борда.

И трябваше да се боят, помисли си Парагон със задоволство. Ако познаваха истинската му природа, щяха да се напикаят от страх. Щяха да се хвърлят с писъци в дълбините и да сметнат това за милостива смърт. Парагон повдигна високо ръце и разпери пръстите си. Беше жалко подобие как този влажен вятър прелиташе покрай ръцете му, докато платната му го тласкаха към устието на реката, но беше достатъчно, за да може душата му да издържи. Нямаше очи, нямаше крила, но душата му все още си беше душа на дракон.

— Красива е — каза му Янтар.

Той се стъписа. Макар да беше от дълго време на борда, понякога все още беше прозрачна за него. Тя бе единствената, чийто страх към него не можеше да усети. Понякога улавяше емоциите й, но никога мислите, а когато доловеше оттенък от чувствата й, подозираше, че е защото тя му бе позволила. В резултат на това, думите й го объркваха повече от тези на другите. Тя бе единствената, която можеше да го излъже. Сега лъжеше ли?

— Коя е красива? — запита тихо. Тя не отговори. Парагон насочи вниманието си към належащата задача. Брашън искаше от него да ги заведе нагоре по реката колкото се може по-безшумно. Искаше Заграба да се събуди с гледката на акостиралия в пристанището кораб. Идеята му харесваше. Нека се пулят и крещят, щом видят, че се е завърнал от света на мъртвите. Ако сред тях въобще имаше такива, които да си го спомнят.

— Нощта е красива — каза най-сетне Янтар. — И ние сме красиви в нощта. Някъде над нас има луна. Тя кара мъглата да свети в сребристо. Тук-таме очите ми откриват късчета от теб. Редица сребърни капчици, които висят от здраво опънато въже. Или мъглата се отдръпва за миг и луната огрява пътя ни нагоре по реката. Движиш се толкова леко и плавно. Слушай. Това е водата, която се удря в носа ти — мърка като котка, а вятърът ни изпровожда с шепот. Реката е толкова тясна тук. Сякаш прорязваме пътя си през гората, разделяме дърветата, за да ни позволят да преминем. Вятърът, който ни тласка напред, раздвижва и листата на дърветата. Мина толкова време, откакто за последно чух вятъра сред дърветата и долавях мириса на земята. То е като да си в сребърен сън на магически кораб.

Парагон установи, че се усмихва.

— Аз съм магически кораб.

— Знам. О, знам чудесно какво чудо си ти. В нощ като тази, движещ се пъргаво и тихо в мрака, почти усещам сякаш можеш да разгърнеш криле и да ни понесеш в самите небеса. Не го ли усещаш, Парагон?

Разбира се, че усещаше. Притеснителната част беше, че тя също го усеща и го облече в думи. Той не говореше за това.

— Това, което усещам, е, че проливът е по-дълбок отдясно. Насочете ме плавно натам, съвсем леко. Ще ви кажа кога.

Лавой се качи на палубата. Парагон усети, че крачи назад, към мястото, където Брашън държеше руля. В походката му личаха гняв и агресия. Тази нощ ли щеше да се случи? Парагон се зачуди и почувства как го обхваща вълнение. Може би тази вечер двамата мъжкари щяха да се предизвикат, щяха да се обикалят и след това да нападнат, разменяйки си удари, докато един от тях не бъдеше повален и не прокървеше. Той се насили да чуе какво ще каже Лавой.

Но Брашън заговори пръв. Тихият му, дълбок глас се понесе студен през дървото на Парагон.

— Какво те води на палубата, Лавой?

Парагон почувства колебанието на Лавой. Страх, несигурност или просто стратегия. Не можеше да определи ясно.

— Очаквах, че цяла нощ ще сме закотвени. Движението ме събуди.

— И сега, след като видя какво става?

— Това е лудост. Можем да попаднем на суша всеки момент и тогава ще сме лесна плячка за всеки, който се натъкне на нас. Трябва да пуснем котва сега, ако можем да го направим безопасно, и да изчакаме сутринта.

В гласа на Брашън се прокрадна нотка на веселие.

— Нямаш ли вяра в кораба ни и неговите насоки, Лавой?

Помощникът снижи дълбокия си глас до шепот и изсъска в отговор. Парагон почувства тръпка на гняв. Лавой не шепнеше за доброто на Брашън. Шепнеше, защото не искаше Парагон да научи истинското му мнение.

За разлика от него, Брашън говореше отчетливо. Знаеше ли, че Парагон ще чуе всяка дума?

— Не съм съгласен, Лавой. Да, вярвам му с цената на живота си. Както правя всеки ден, откакто пътешествието ни започна. Някои приятелства се простират отвъд лудостта или здравия разум. Сега, след като изрази мнението си относно преценката на капитана си и надеждността на кораба си, предлагам да се върнеш в койката си, докато не дойде реда на твоята вахта. Имам някои специални задължения за теб утре. Може да се окажат доста изморителни. Лека нощ.

Лавой се застоя за още пет вдишвания. Парагон можеше да си представи как стояха, оголили зъби, с леко повдигнати криле, дългите, мощни вратове извити за удар. Но този път предизвикващият извърна очи, наведе глава и сниши криле. Той бавно се отдалечи, с което изразяваше — но без особено желание, раболепието си. Доминиращият мъжкар наблюдаваше оттеглянето му. Дали очите на Брашън искряха и се въртяха в тържество? И знаеше ли, че предизвикателството не беше уредено, а само отложено?

 

 

Пуснаха котва много преди изгрев. Дрънченето на веригата бе най-силният шум, който бяха издали, откакто напуснаха устието на реката. Бяха навлезли плавно в стоянката на пристанището, не твърде близо до трите кораба, които бяха закотвени там. На борда на другите съдове цареше тишина. Горко им на онези, които бяха оставени да наблюдават — утре със сигурност щяха да бъдат наказани. Брашън бе изпратил екипажа долу, с изключение на внимателно подбрана котвена вахта. След това бе наредил на втория си помощник да се присъедини към него на задната палуба.

Брашън стоеше край перилата и гледаше към светлините на Заграба. Те блещукаха като жълти очи през мъглата, намигащи и проблясващи през нейните разместващи се дипли. Една го озадачаваше — единствена светлина, по-ярка и много по-нависоко от останалите. Да не би някой да беше забравил горящ фенер на върха на някое дърво? В това нямаше смисъл, затова той го пропъди от съзнанието си. Най-вероятно мистерията щеше да се разреши под светлината на изгрева. Останалите разпръснати светлини не съвпадаха съвсем точно със спомените му от града, но несъмнено мъглата имаше нещо общо с това. Заграба, отново. Шумният малък град никога не спеше. Мъглата донасяше странни откъслеци от изопачени звуци до ушите му. Весели крясъци, част от пиянска песен, кучешки лай. Брашън се прозя. Зачуди се дали смее да пробва да поспи няколко часа, преди изгревът да разкрие Парагон и екипажа му на Заграба.

Зад него леко затупаха боси крака.

— Няма я — разочаровано прошепна Алтея. — Поне не я забелязах никъде на пристанището…

— Не. Не мисля, че Вивачия е закотвена тук тази вечер. Това би означавало да си насилваме късмета. Но беше тук последният път, когато и аз бях, така че мисля, че е твърде възможно отново да дойде. Търпение. — Той се обърна към нея. Осмели се да хване ръката й сред прикритието на мъглата и да я придърпа към себе си. — Ти как си го представяше? Че ще я намерим тук, тази вечер и някак ще успеем да я отмъкнем без бой?

— Детски мечти — призна Алтея. Тя опря за миг чело в рамото му. Така силно му се искаше да я вземе в обятията си и да я задържи там…

— Наречи ме дете тогава, защото аз имах същите празни надежди. Че въобще нещо може да е лесно и просто за нас.

Тя се изправи с въздишка и се отдръпна от него. Влажната вечер сякаш стана по-студена.

Обхвана го копнеж.

— Алтея? Мислиш ли, че някога ще има време и място, където всичко ще е лесно и просто за нас? Време, когато ще мога да се разхождам по улицата с теб под ръка на дневна светлина?

Тя отвърна бавно.

— Не съм си позволявала да мисля толкова напред в бъдещето.

— Аз съм — непринудено каза Брашън. — Мислил съм занапред — как ти ръководиш Вивачия, а аз продължавам да съм капитан на Парагон. Това е най-щастливото развитие, което можем да очакваме от тази мисия. Но после се питам докъде ще ни отведе това? Кога и къде най-сетне ще можем да си направим собствен дом?

— Понякога и двамата ще сме в пристанището по едно и също време.

Той поклати глава.

— Това не ми е достатъчно. Искам те през цялото време, да си винаги до мен.

— Брашън — тихо отвърна тя. — Точно сега не мога да си позволя да мисля за това. Боя се, че всичките ми бъдни планове трябва да започват със семейния ми кораб.

— А аз се боя, че винаги ще е така. Че всичките ти планове винаги ще започват с кораба ти. — Неочаквано осъзна, че звучи като ревнив любовник.

Изглежда, Алтея също го беше усетила.

— Брашън, трябва ли да говорим за тези неща сега? Не можем ли за момента да се задоволим с това, което имаме, без да мислим за утрешния ден?

— Мислех, че аз трябва да съм този, който да говори подобни неща — отвърна след малко, навъсено. — И все пак знам, че засега трябва да съм доволен от това, което имам. Откраднати мигове, тайни целувки. — Той се усмихна унило. — Когато бях на седемнайсет, си мислех, че това е въплъщението на романтиката: потайна страст на борда на кораб. Прикрити целувки на задната палуба в мъглива нощ. — Пристъпи напред, взе я в обятията си и я целуна страстно. Не я беше изненадал. Беше ли чакала да го направи? Тя не се сдържаше — тялото й пасна чудесно до неговото. Непринуденият й отклик разбуди нещо дълбоко в него и той изръмжа от копнеж. Неохотно отдели тялото си от нейното.

Успя да си поеме дъх.

— Но вече не съм момче. Сега това просто ме вбесява. Искам повече, Алтея. Не искам напрегнатост, кавги и ревност. Не искам да се промъквам наоколо и да крия чувствата си. Искам удовлетвореността от знанието, че си моя, и гордостта от признанието на всички останали за това. Искам те всяка вечер до мен в леглото ми и всяка сутрин на масата срещу мен. Искам да знам, че след години, ако стоя някъде на някоя друга палуба, в някоя друга нощ, ти пак ще си до мен.

 

 

Тя се извърна, за да погледне невярващо нагоре към него. Едва различаваше чертите му. Шегуваше ли се? Гласът му звучеше сериозно.

— Брашън Трел, да не би да ми предлагаш брак?

— Не — каза припряно. Настъпи продължителна, неловка тишина. После той се засмя тихо. — Да. Предполагам, че е така. Брак или нещо близо до него.

Алтея вдиша дълбоко и се облегна назад на парапета.

— Никога не спираш да ме изненадваш — разтреперано отбеляза тя. — Аз… нямам отговор за теб.

Неговият глас също трепереше, макар тя да знаеше, че се опитва да звучи лекомислено.

— Предполагам, че няма проблем, предвид че в действителност все още не съм задал въпроса. Но щом всичко това приключи, ще го направя.

— Щом всичко това приключи, ще имам отговор за теб — обеща тя, с пълното съзнание, че нямаше представа какъв ще е той. Трескаво избута тази тревога към дълбините на съзнанието си. Други неща, каза си тя, имаше други, по-належащи неща, с които трябваше да се занимае, макар тези други неща да не караха сърцето й да трепка по същия начин. Опита се да успокои забързаното си дишане и да потисне стремежите на плътта си.

— Какво ни предстои? — попита и посочи към приглушените светлини.

Той контрира въпроса й с друг въпрос.

— От всички на борда, на кого вярваш най-много? Дай ми две имена.

Това беше лесно.

— Янтар и Клеф.

Краткият му смях беше печален.

— Моят отговор е същият. На кого вярваш най-малко?

Отново нямаше нужда да се замисля.

— Лавой и Арту.

— Тогава те отпадат от списъка с хората, които ще вземем на брега. Няма да носим проблемите си с нас, нито да ги оставим безнадзорно на кораба.

Ние. Харесваше й как звучи.

— Кого ще вземем тогава?

Той не се поколеба.

— Джек. Кипрос и Керт. Бих искал да взема и двама от твоите бивши роби, за да създадем впечатлението, че сме смесен екипаж. Ще трябва да ги избереш. — Той се спря замислено. — Ще оставя Лоп с Янтар. Ще уведомя Хаф, че трябва да я подкрепя, ако го помоли. Ще й дам правото да издаде нареждането Лоп да закара Клеф на брега, за да ни намери, ако възникне някакъв проблем, независимо вътре или вън от кораба.

— Очакваш неприятности от Лавой?

Той издаде пренебрежителен звук.

— Не очаквам. Предвиждам всякакви възможности.

Тя сниши гласа си.

— Не може да продължава така. Какво ще правиш с него?

— Ще го оставя да действа пръв — бавно отвърна той. — А после, когато всичко приключи, ще видя какво е останало. Може би ще успея да направя от него полезен моряк.

 

 

Изгревът настъпи сред разочарование. Високото жълто слънце разкъсваше мъглата на блуждаещи призраци. Довяха се облаци, покрили слънцето, и надолу се стрелна нерадостен, хладен дъжд. Брашън нареди да се подготви корабната лодка, а през това време той се взираше към Заграба. Едва можеше да разпознае града. Издигнатата светлина от предната нощ се оказа наблюдателна кула. Кейовете бяха преместени, опрели гърбове в складове, построени с пресен дървен материал. В покрайнините на града стояха кухите останки от изгорели постройки, сякаш разгърнал се пожар бе сътворил изградения наново град. Съмняваше се, че е било злополука. Наблюдателницата говореше за хора, решени да не допуснат да бъдат изненадани отново.

Той се усмихна хищнически. Вероятно щяха да се разстроят, след като забележеха странния съд в пристанището си. Обмисли възможността да изчака на борда човека, когото щяха да изпратят да го разпита, но се отказа. Щеше да бъде самоуверен и дързък като името си^[1]. Щеше да се престори, че очаква радушно посрещане, и да види докъде ще го отведе.

Вдиша дълбоко. Усмивката му го изненада — трябваше да е изтощен. Беше стоял буден почти цялата нощ и бе станал отново преди изгрев само заради удоволствието да изкара Лавой от леглото му. Беше дал нарежданията си на първия помощник. Трябваше да поддържа реда на борда и да не позволява на екипажа да напуска или да разговаря с когото и да е от хората, приближили се до кораба. Преди всичко трябваше да цари спокойствие. Клеф и другата гребна лодка на кораба бяха на разположението на Янтар. Преди Лавой да посмее да попита защо, Брашън бе добавил, че тя има отделни заповеди, на които Лавой не биваше да пречи. Междувременно искаше цялото спално бельо на екипажа да се изнесе на палубата, за да се проветри, в спалните помещения да се пусне дим, за да прогонят въшките и други вредители, и да се удари едно усърдно търкане на камбуза. Работата беше добре преценена, така че да държи и помощника, и мъжете заети — и двамата бяха наясно с това. Брашън се взираше в Лавой, докато първият помощник не прие заповедите му, макар и без особено желание. После се обърна да си ходи.

Най-трудните задачи бе дал на Янтар и Парагон. Корабът трябваше да стои неподвижно и тихо, като се преструва на нормален дървен плавателен съд. Янтар трябваше да му помага в тази хитрина с каквото може. Разчиташе тя да схване истинското значение на думите му: да не допусне нищо да разстройва кораба. Да не позволява на никого да го провокира.

Брашън размърда рамене в опит да намери още място в жакета си. За ролята си беше облечен в изисканите одежди на търговски капитан — дрехи, които не бе носил, откакто привидно се беше сбогувал с Бингтаун. Около главата си бе завързал кърпа, стъкмена от жълтата му риза, и бе оставил сегашната си риза отворена при гърлото. Не искаше да изглежда твърде уравновесен. Зачуди се какво би си помислил капитан Ефрън Вестрит, ако можеше да види с какви цели се използваха шитото по поръчка синьо палто и фината му бяла риза. Надяваше се, че възрастният мъж щеше да разбере и да му пожелае да му донесат късмет.

— Лодката е готова, сър — ухили му се очаквателно Клеф.

— Благодаря. Имаш заповедите си. Погрижи се да ги изпълниш.

Клеф завъртя очи, но отвърна без следа от недоволство:

— Да, сър.

Момчето се въртеше около Брашън, докато той се отправяше към корабната лодка.

Докато лодката им напускаше сянката на Парагон, Брашън забеляза три други малки съда, които се придвижваха към тях, за да ги пресрещнат.

— По греблата — нареди с тих глас. — Впрегнете и гърбовете си. Искам да се отдалечим достатъчно от Парагон, преди да могат да ни препречат пътя.

Екипажът се подчини, а Брашън погледна назад към кораба си. Фигурата, тиха и неподвижна, бе скръстила ръце на гърдите си. Янтар се бе облегнала на перилата зад нея. Тя повдигна ръка за довиждане и Брашън й кимна отсечено. Погледна към гребците.

— Помнете заповедите. Приятелски настроени сме. Не се колебайте да харчите монетите, които ви бяха дадени. Без свади. Не искам някой да се напие дотам, че да не може да сдържа езика си. Ако ни позволят свободен достъп до града, се разпръснете. Задавайте въпроси. Искам всяко късче информация за Кенит и Вивачия, което можем да съберем, но не бъдете твърде настоятелни в питанията си. Накарайте ги да говорят, след което просто слушайте. Бъдете любопитни, но не прекалено. Ще се срещнем отново на кейовете по здрач.

Бяха преполовили пътя до доковете, когато трите лодки ги наобиколиха. По сигнал на Брашън екипажът му остави греблата.

— Кажете по каква работа сте тук! — заповяда кльощав сивобрадко от едната от лодките. Дъждът беше прилепил безформената му шапка към главата. Стара робска татуировка се забелязваше единствено над брадата му.

Брашън се засмя с глас.

— Работата ми в Заграба? В Заграба има само една работа и бих се обзаложил, че моята е същата като твоята, старче. Името ми е Брашън Трел и преди да кажа каквото и да е, искам да знам на кого го казвам. — Той му се ухили непринудено. Джек се беше увесила на греблата си и се усмихваше широко. Усмивката на Алтея изглеждаше малко по-принудена, докато останалите очевидно не се интересуваха от процедурата.

Старчето се вземаше много на сериозно.

— Аз съм Мейстър Кръп и съм пристанищният отговорник. Самият капитан Кенит ме назначи и имам право да питам всеки, що иде насам, какви са му работите.

— Кенит! — Брашън се изправи. — Това е името, сър, името, което ме води насам. Бил съм тук и преди, знаете ли, на борда на Пролетна вечер, макар че това беше кратка визита и не бих обвинил никого, ако не си ме спомня. Но историите, които тогава чух за капитан Кенит, ме доведоха обратно тук, мен и добрите ми кораб и екипаж. Бихме искали да сберем наш’та компания с неговата, така да се каже. Как мислиш, ще ни приеме ли днес?

Мейстър го огледа цинично. Облиза устни, с което разкри, че повечето от оставащите му зъби са жълти.

— Може. Ако беше тук, ама не е. Щом знаеш за Кенит, как може да не знаеш, че има жив кораб? Не си видял никакъв жив кораб в пристанището ни, нали?

— Чувал съм, че Кенит е мъж с много кораби. Освен това съм чувал, че най-голямата грешка, която един мъж може да направи спрямо него, е да предположи каквото и да е за него. Хитър като лисица е той, това се казва, и проницателен като око на орел. Но това е мразовито и неприятно място за обсъждане на подобни неща. Заграба се е променила бая, откакто я видях за последно, но със сигурност все още има кръчма, където мъжете да говорят на спокойствие?

— Има. Когато решим, че някой мъж е добре дошъл в Заграба.

Брашън повдигна рамо.

— Може би ще е по-добре това да се реши пред чаша бренди. А после ще ми кажеш дали останалата част от екипажа ми ще е добре дошла на брега. Дълго време бяхме в морето. Гърлата им са сухи и разполагат с монетите, за да ги навлажнят. Съгласиха се, че Заграба е чудесно място, където плячката ни да бъде „разграбена“. — Той се усмихна подкупващо и потупа дебелата кесия на колана си. Монетите вътре потракваха по гвоздеите и по нарязаната лъжица, с която бе подплатил торбичката. Носеше достатъчно, за да издържи една-две врътки с пиене, както и да купи някои дребни припаси за кораба. Подбраният му екипаж също имаше достатъчно монети за едно добро представление. Бяха преуспели пирати с пари за харчене.

Усмивката на Брашън бе започнала да се вдървява под хладния зимен дъжд, когато Мейстър неохотно му кимна.

— Да. Предполагам, че можем да говорим в кръчмата. Но мъжете ти… екипажът ти ще дойде с нас, а онези на кораба засега ще останат там. В Заграба не сме много отворени към чужденци. Не и от кораби, които се промъкват в мрака на нощта.

Това го озадачаваше, нали? Е, нека старчето се съсредоточеше върху него.

— Към кръчмата тогава! — радушно се съгласи Брашън. Той седна обратно в задната част на лодката и доплава в града като крал, придружен от охраната на Заграба. На кея се бяха събрали половин дузина любопитни зяпачи, присвили рамене под студения дъжд. Мейстър се качи преди Брашън по стълбата. Докато се изкачи догоре, мъжът вече беше в центъра на порой от въпроси. Брашън насочи вниманието на всички към себе си, като обяви:

— Господа! Няма ли някой да ни насочи към кръчмата? — Той засия насреща им. С крайчеца на окото си забеляза преценяващата усмивка на Джек спрямо мъжете. Подхилванията, които получаваше в отговор, нямаше да навредят на каузата му. Екипажът му се присъедини към него на кея и зяпачите се отпуснаха. Това не бяха нашественици, а честни моряци като тях.

— Кръчмата е насам — кисело му каза Мейстър.

Може би завиждаше на важното му положение. Брашън веднага го набеляза.

— Моля, води — каза му. Докато го следваха, Брашън забеляза, че последователите им бяха намалели. Това идеално го устройваше. Искаше да събере информация, а не да омайва целия град. Отбеляза си, че Алтея беше застанала от лявата му страна, една крачка зад него. Беше хубаво да знае, че ако жителите на Заграба решаха да се обърнат срещу него, има кой да му пази гърба. Кипрос и Керт бяха точно зад него. Зад тях вървяха Харг и Китл — двамата татуирани, които бе избрала Алтея. Джек бе изостанала в тила на групата им и вече беше завързала разговор с красив млад мъж. Брашън долови две-три думи от разговора им: тя го питаше дали мисли, че ще им позволят да се движат из града и ако е така, какви забавления щеше да препоръча за един самотен моряк през първата й нощ в пристанището. Брашън стисна зъби, както се усмихваше. Е, беше я помолил да се държи дружелюбно и да събере информация.

 

 

Вътрешността на кръчмата беше задимена. По-голямата част от топлината идваше от телата на присъстващите, а не от пламтящия в огнището огън. Из въздуха се носеше мирисът на влажна вълна, пот, дим и готвено. Алтея разкопча палтото си, но не го свали. Не искаше да го оставя, ако им се наложеше да напуснат бързо. Огледа се любопитно наоколо.

Сградата беше сравнително нова, макар стените да бяха започнали да се обезцветяват от дима. Имаше дъсчен под, посипан с пясък за по-лесно почистване вечер. В единия край имаше прозорец, който гледаше към морето. Брашън ги поведе към онази част на откритата стая, в която се намираше огнището. Дървени маси и дълги пейки приютяваха съвкупност от ядачи, пиячи и приказливци. Наближаващата буря очевидно държеше хората на закрито днес. Бяха посрещнати с различни степени на любопитство, но не и с открита враждебност. Брашън можеше и да успее да премине с танцова стъпка през заблудата, без да излезе от ритъм.

Докато се настаняваха на масата, Брашън потупа дружески Мейстър по рамото и преди мъжът да е успял да каже и дума, се провикна да поръча по едно бренди за пристанищния отговорник и себе си, и ейл за всички от екипажа си. Бързо им бе донесена отворена бутилка и на масата бяха поставени две малки глинени чашки. Докато кръчмарското момче зареждаше един поднос с пенещи се халби, Брашън се обърна към Мейстър.

— Като гледам, доста неща са се променили в Заграба. Новите сгради и посрещане за кораба ми са най-малкото. Никога не съм виждал пристанището толкова пусто. Разкажи ми. Какво е сполетяло това място от последния път, когато бях тук?

За момент старецът изглеждаше объркан. Алтея се почуди дали въобще си спомня, че той е този, който трябва да задава въпросите. Брашън обаче добре беше разпознал бъбривия му нрав. Вероятно не му се отдаваше често възможността да се представя като експерт за толкова дълго. Брашън се превърна в най-внимателната и ласкава публика, докато Мейстър разказваше с ужасяващи подробности за нападението на поробителите, което бе променило завинаги не само облика, но и самата същина на Заграба. Докато той продължаваше да говори надълго и нашироко, Алтея започна да разбира, че този Кенит не беше обикновен пират. Мейстър говореше за него с възхищение и гордост. Други добавиха собствените си истории за нещата, които Кенит бе казал или направил, или предизвикал да бъдат направени. Единият от говорещите очевидно беше образован човек. Татуировката на бузата му се набръчкваше, докато смръщено си припомняше дните си в трюма на робския кораб, преди Кенит да го освободи. Говореха за него като за герой, с безпокойство осъзна Алтея. Историите я караха неохотно да се възхищава на пирата, въпреки че караха сърцето й да изстива. Мъж като него — смел, умен, и благороден, нямаше да се лиши така лесно от кораб като Вивачия. И ако дори половината от приказките за него бяха верни, твърде вероятно беше корабът да му е отдал сърцето си. И тогава какво?

Алтея с усилие задържа усмивката на лицето си и продължи да кима на думите на Мейстър, докато ги обмисляше. Беше мислила за Вивачия като за открадната семейна ценност или като за отвлечено дете. Ами ако беше повече като твърдоглаво момиче, избягало с любовта на живота си? Останалите се смееха на някакво остроумие. Алтея чинно се изкиска. Имаше ли право да отнеме Вивачия от Кенит, ако корабът наистина се бе привързал към него? Какъв беше дългът й към семейството, към кораба?

Брашън се пресегна да вземе бутилката бренди. Беше претекст да докосне с крак нейния. Тя почувства стабилния, топъл натиск на коляното му върху своето и осъзна, че е забелязал колебанието й. Краткият му поглед издаваше много. Притеснявай се по-късно. Сега трябваше да стои нащрек, а после щяха да обсъдят всички последствия от чутото. Тя изпразни халбата си с ейл и я подаде напред, за да й налеят отново. Очите й срещнаха тези на непознатия от другата страна на масата. Той я наблюдаваше съсредоточено. Алтея се надяваше, че по-раншната й замисленост не е разпалила любопитството му твърде силно. В далечния край на масата, Джек мереше мускули с мъжа, когото си бе набелязала по-рано. Алтея отсъди, че го оставяше да спечели. Мъжът срещу нея проследи погледа й, след което очите му се върнаха на нея. В тях танцуваше веселие. Беше спокоен мъж, чийто външен вид се разваляше единствено от последователността татуировки на бузата му. В едно затишие между обясненията на Мейстър, тя го попита:

— Защо пристанището е толкова пусто? Видях не повече от три кораба, а поне няколко дузини биха могли да пуснат котва без проблем.

Очите му светнаха при въпроса й и той се ухили по-широко. Приведе се напред през масата, за да отговори по-поверително.

— Значи си нова в този занаят — каза й. — Не знаеш ли, че сега на Пиратските острови е сезонът на жътвата? Всички кораби са навън, за да ожънат средствата ни за препитание. Времето е наш съюзник, тъй като един джамаилски кораб може да е плавал три дни в буря, с уморен и непредпазлив екипаж, когато пристъпим от прага си, за да го спрем. Оставяме на зимата да ги изтормози вместо нас. По това време на годината товарите са по-тлъсти, тъй като сега плодовете на реколтата минават транзит.

Усмивката му помръкна, когато добави:

— Също така е най-лошият период за онези, отвлечени от робските кораби. Времето е сурово, а моретата студени. Горките нещастници са оковани долу, във влажния трюм, в толкова студени вериги, че направо ти свалят плътта от костите. По това време на годината робските кораби не са нищо повече от плаващи гробища.

Той отново се ухили, но сега лицето му бе озарено от свирепост.

— Но тази година има и забавление. Вътрешният проход гъмжи от калсидски галери. Плават под флага на сатрапа, за да обявят, че принадлежат на него, но всичко е само преструвка, за да заграбят една по една най-тлъстите плячки за себе си. Мислят се за много хитри. Капитан Бриг, един от собствените хора на Кенит, ни научи как стават нещата. Нека галерите грабят и се бият, и нека преливат от богатство. Щом корабите им заплават тежко, реколтата е назряла за обиране. Появяваме се ние и с една битка обираме каймака от многото кораби, които те са превзели.

Той седна обратно на пейката, като се смееше на смаяния поглед на Алтея, след което взе халбата си и я удари в масата, за да привлече вниманието на прислужника. След като момчето му донесе нова халба, попита:

— Как стигна до този начин на живот?

— По същия неравен път, по който и ти, обзалагам се — отвърна тя. Наклони глава и го погледна любопитно. — Акцентът ти не е джамаилски.

Уловката сработи. Той се впусна да разказва историята си. Пътят, довел го до Заграба и пиратския живот, наистина беше сложен. В историята му имаше трагедия и патос и той я разказваше добре. Тя неволно започна да го харесва. Разказа й за нападението, което бе сложило край на живота на родителите му, и за сестрата, която беше навеки изгубена. Отведен от семейната ферма за овце — някъде далеч на север, в малък крайморски град, бе минал през редица калсидски господари, някои жестоки, други просто коравосърдечни, преди да се озове на кораб, отправил се на юг, изпратен с половин дузина роби като сватбен подарък. Кенит беше спрял кораба.

И ето го отново. Историята му не само предизвикваше представата й за това кой и какво беше Кенит, но и понятието й за това какво означаваше робството и кой ставаше роб. Пиратите не бяха такива, каквито бе очаквала да бъдат. Алчните, безнравствени резачи на гърла, за които бе чувала истории, изведнъж се бяха превърнали в мъже, докарани до ръба, които си пробиваха път със зъби и нокти, за да избягат от робството, и които крадяха обратно част от вече откраднатото им.

Каза й и други неща, които силно я изненадаха. Част от шока беше нехайното му предположение, че всички знаеха, че нещата стоят именно така. Говореше за пощенските гълъби, които разнасяли новини между изгнаниците от селищата на Пиратските острови и роднините им в град Джамаилия. Говореше как законните търговски кораби от Джамаилия и дори Бингтаун често спирали тайно на Пиратските острови. Последните слухове и от двата града бяха общоизвестни в Заграба. Новините, които й предаде, й се сториха като измислица. В Бингтаун бе имало въстание, изгорило половината град. В отговор, бингтаунските Търговци взели гостуващия им сатрап за заложник. Новите Търговци били предали тези вести до град Джамаилия, където онези, верни на сатрапа, вдигали флот от бойни кораби, за да предадат урок по смирение на бунтовната провинция. Битката между Бингтаун и Джамаилия щеше да предложи богата плячка. Пиратите вече предусещаха джамаилските кораби, претоварени със стоки от Бингтаун и Дъждовните земи. Неразбирателството между двата града щеше да бъде само от полза за Пиратските острови.

Алтея се вкопчваше във всяка негова дума, разкъсвана между ужас и заинтригуваност. Можеше ли нещо от това да е истина? Ако беше така, какво означаваше то за семейството и дома й? Дори ако приемеше, че времето и разстоянието бяха подхранили слуховете, те не вещаеха нищо добро за всичко онова, което й беше скъпо. Междувременно, пиратът се отпусна в разказването на историите си, поласкан и насърчен от прехласнатото й внимание. Той злорадстваше, че щом Кенит се върнеше и чуеше за тези новини, щеше да знае, че времето му наистина е дошло. В разгара на раздора между съседите си можеше да придобие власт. Често им казвал, че когато времето настъпи, планирал да постави под контрол цялата търговия, минаваща през Пиратските острови. Несъмнено това време щеше да настъпи скоро.

Внезапен порив на вятъра се блъсна в прозореца на кръчмата, разклати го и накара Алтея да подскочи. Това й позволи да се намеси в разговора.

— Този Кенит ми звучи като мъж, с когото си заслужава да се срещнеш. Скоро ли ще се върне в Заграба?

Младият мъж сви рамене.

— Когато трюмовете му се напълнят, ще се върне. Ще ни донесе също и вести от Острова на Чуждите. Отведе жреца си при тях, за да предскажат съдбата му. Но със сигурност ще пиратства по обратния път. Кенит плава където и когато си поиска, но никога не пропуска плячка. — Той килна глава. — Разбирам интереса ти към него. Няма жена в Заграба, която да не въздиша, щом чуе името му. Той е мъж, който поставя всички нас, останалите, в сянка. Но трябва да знаеш, че той си има жена. Името й е Ета и езикът й е остър като ножа й. Някои казват, че в Ета Кенит е намерил липсващата половина от душата си. Всички мъже трябва да са толкова щастливи. — Той се приведе по-близо, погледна я топло и заговори тихо: — Кенит си има жена и е доволен от нея. Но аз нямам.

Брашън се опъна, раздвижи рамене и разпери ръце. Залюля се напред и положи лявата си ръка върху рамото на Алтея. Приведе се съвсем леко към другия мъж и тихо довери:

— Колко жалко. Аз имам. — Усмихна се, преди да се върне към разговора си с Мейстър, но остави ръката си на рамото на Алтея. Тя се опита да постигне обезоръжаваща усмивка и освободи рамото си, като го разтърси.

— Не исках да те обидя — сковано каза мъжът.

— Няма проблем — увери го тя. Топла руменина се разля по лицето й, когато от долния край на масата Джек улови погледа й и й смигна бавно в поздравление. Проклет Брашън! Нима беше забравил, че се опитваха да го пазят в тайна? Въпреки това не можеше да отрече, че бе изпитала голямо удоволствие от тежестта на ръката му върху рамото си. За това ли беше говорил по-рано — удовлетворението да покажат публично, че принадлежат един на друг. Щом се върнеха на кораба, и двамата трябваше да го отрекат като измама, част от цялостния им план да се сдобият с информация. Но засега… Тя се отпусна към него и почувства топлината на солидното му тяло, хълбокът му, опрян в нейния. Той се измести леко, за да може тя да се настани по-удобно.

Пиратът пресуши чашата си с бира. Постави халбата обратно с шумно тупване.

— Е, Мейстър, не смятам, че тези хора представляват някаква заплаха. Обед мина отдавна, а мен все още ме чака работа за цял ден.

Мейстър, който беше по средата на някаква скучна история, го освободи с едно махване. Мъжът кимна — твърде рязко — на Алтея за довиждане и си тръгна. Едновременно с неговото оттегляне още няколко от другите също се извиниха и излязоха. Брашън я стисна леко за рамото. Добра работа. Бяха оставили впечатлението, че не представляват риск за Заграба.

Дъждът все още се стичаше по прозореца на кръчмата. Еднородната сивота на деня бе прикрила изминаването на времето. Брашън търпеливо изслуша историята на Мейстър докрая, след което още един път показно се протегна.

— Мога да те слушам цял ден. Удоволствие е да се слуша човек, който може порядъчно да разказва истории. За съжаление, това няма да напълни варелите ми с вода. Най-добре да възложа задачата на някого от екипажа ми. Забелязах обаче, че старият кей за вода си е заминал напълно. Откъде корабите се снабдяват с вода сега? И обещах на екипажа малко прясно месо, ако се намери такова. Бъди така добър към странника и ме насочи към някой честен касапин.

Но Брашън не можа да се отърве толкова лесно от Мейстър. Словоохотливият отговорник на пристанището му каза къде да намери вода, след което обаче продължи да обсъжда надълго и нашироко съответните предимства на двамата касапи в Заграба. Брашън го прекъсна за кратко, за да постави Джек начело на останалите. Те вече можеха да се възползват от времето си на сушата, но той ги предупреди, че очаква корабните бъчви да бъдат напълнени до утре по обяд.

— Върнете се обратно при кейовете до свечеряване. Вторият идва с мен.

Някакво момче дотича, за да каже на Мейстър, че прасетата му отново са на свобода, и старецът се забърза, като кълнеше и бълваше заплахи към нещастните свине. Брашън и Джек размениха погледи. Тя се изправи и прекрачи пейката, на която досега беше седяла.

— Ще ми покажеш ли откъде можем да напълним корабните бъчви? — попита тя мъжа, с когото бе говорила, и той се съгласи с готовност. Без повече суетене, екипажът се разпръсна.

Вън от кръчмата, дъждът валеше неуморно, носен от безмилостния вятър. Улиците бяха кални, но прави. Брашън и Алтея вървяха мълчаливо един до друг надолу по дървена пешеходна пътека; под нея имаше ров, по който водата се стичаше от улицата надолу към пристанището. Някои от постройките можеха да се похвалят със стъклени прозорци, повечето от които днес бяха със здраво спуснати кепенци заради пороя. Градът не притежаваше елегантността или красотата на Бингтаун, но споделяше целта му. Алтея почти можеше да подуши търговията. За град, който беше изпепелен до основи неотдавна, се бе възстановил доста добре. Подминаха друга кръчма — тази беше построена с необработено дърво и отвътре дочуха песента на менестрел под съпровода на арфа. Откакто бяха акостирали, в лагуната бе пристигнал друг кораб и беше вързан на кея. В колона по един, редица мъже с варели разтоварваха стоката от кораба в един склад. Заграба беше процъфтяващ, оживен търговски пристанищен град. Всички хора благодаряха на Кенит за това.

Одеждите на хората, бързащи по пътеката, за да се скрият от дъжда, бяха невероятно разнообразни. Тя дори не разпознаваше някои от езиците, които достигаха до нея. Забелязваха се множество татуировки не само по лицата, но и по раменете, прасците и ръцете на голяма част от хората. Не всички татуировки по лицата им бяха робски белези: някои се бяха разкрасили с необичайни рисунки.

— Това е заявление — тихо поясни Брашън. — Много от тях носят татуировки, които не могат да изтрият, затова ги завоалират с други. Засенчват миналото с по-светло бъдеще.

— Странно — промълви тихо тя.

— Не — заяви той. Тя се обърна към него, изненадана от пламенността в гласа му. Той продължи по-тихо: — Разбирам този подтик. Не знаеш колко съм се борил, за да накарам хората да виждат в мен мъжа, който съм, а не момчето, което бях, Алтея. Ако хиляда иглени убождания можеха да потулят миналото ми, щях да ги изтърпя.

— Заграба е част от миналото ти. — В гласа й нямаше обвинение.

Той огледа оживеното малко пристанище сякаш виждаше друго място по друго време.

— Беше. Всъщност е. Последният път, когато бях тук, беше с Пролетна вечер и то не по особено честна работа. Но и преди години също бях тук. Имах само няколко пътувания зад гърба си, когато пирати превзеха кораба, на който плавах. Дадоха ми избор. Да се присъединя към тях или да умра. И аз се присъединих. — Той приглади мократа си коса назад и я погледна в очите. — Няма да се извинявам за това.

— Не е необходимо — отвърна му тя. Дъждът по лицето му, капките, проблясващи в косата му, тъмните му очи и самата му близост изведнъж я завладяха. Част от този прилив на емоции вероятно бе проличала на лицето й, тъй като очите му се разшириха. Без да я е грижа кой може да ги види, Алтея хвана мократа му ръка.

— Не мога да го обясня — засмя се насреща му. За един миг всичко, от което се нуждаеше, беше да го съзерцава. Той стисна ръката й.

— Хайде. Да купим разни неща и да поговорим с хората. Все пак имаме причина да сме тук.

— Ще ми се да нямахме. Знаеш ли, харесвам този град и тези хора. Въпреки всички причини, поради които не бива, ги харесвам. Ще ми се да можехме да останем тук, така, сами. Ще ми се това да беше истинският ни живот. Чувствам се почти сякаш мястото ми е тук. Обзалагам се, че преди сто години и Бингтаун е изглеждал така. Неопитен, енергичен, приемащ хората такива, каквито са; привлича ме, както светлината привлича нощната пеперуда. Са да ми прости, Брашън, но ми се иска да захвърля всички отговорности, обвързани с името ми, и просто да бъда пират.

Той я гледаше мълчаливо, изумен. След това се подсмихна.

— Внимавай какво си пожелаваш — предупреди я.

Беше странен следобед. Ролята, която играеше, й се струваше по-естествена от реалността. Купиха масло за корабните фенери и уредиха да бъде закарано на кея. При друг продавач Алтея подбра билки и лекарства, за да попълни медицинското сандъче на Парагон. Импулсивно, Брашън я бутна в един магазин за платове и дрехи и й купи ярко оцветено шалче. Тя върза косата си с него, а той добави и халковидни обици, украсени с нефритени и гранатни мъниста.

— Трябва да изглеждаш подобаващо за ролята си — промълви в ухото й, докато закопчаваше кукичката на една огърлица.

В мътното огледало, което продавачът им предостави, тя зърна една различна Алтея, своя разновидност, на която не бе позволявала да излиза на показ. Брашън се наведе иззад нея, за да целуне шията й. Вдигна поглед и срещна очите й в отражението на огледалото. Времето се завихри около нея и тя видя буйното момче, избягало от Бингтаун, и своеволната мъжкарана, която бе скандализирала майка си. Пасваха си идеално. Съдбата им винаги се бе съдържала в пиратството и приключенията. Сърцето й запрепуска. Съжаляваше единствено, че този момент беше заблуда. Облегна се назад към него, за да се полюбува на искрящата огърлица около врата си. Двамата се взираха един в друг в огледалото, когато тя извърна глава и го целуна.

Навсякъде, където отидеха, единият или другият насочваше разговора към Кенит или живия му кораб. Събраха както полезни, така и несъществени късчета информация за него. Като в легендите, всеки разказвач добавяше и разкрасяваше с по нещо от себе си историите за Кенит. Неговото момче жрец отрязало осакатения му крак и Кенит издържал процедурата, без да издаде и звук. Не, той се изсмял в лицето на болката и спал с жена си няма и час по-късно. Не, това било дело на момчето — пророкът на пиратския крал се молил и самият Са излекувал чукана на Кенит. Са го покровителствал. Всички го знаели. Когато зли хора се опитали да изнасилят жена му, точно тук, в Заграба, богът я пазил, докато не се появил Кенит и сам не покосил дузина мъже, след което я освободил от пленничеството й. Ета живеела в бардак, но се пазела само за Кенит. Беше любовна история, способна да накара и най-коравосърдечния главорез да заплаче.

В късния следобед поспряха да си купят рибена чорба и прясно изпечен хляб. Там за първи път чуха как момчето жрец застанало между Кенит и по-голямата част от Заграба и предрекло, че някой ден Кенит ще стане крал. Онези, усъмнили се в думите на момчето, били посечени от проблясващото му острие. Удивлението на Алтея вероятно бе поласкало продавача на риба, тъй като той разказа историята още три пъти и всеки път с още и още подробности. При последния, мъжът добави:

— А горкото момче добре познаваше робството, защото собственият му баща го бе направил роб, да, и татуирал фигурата на кораба си върху лицето му. Чувал съм, че когато Кенит освободил живия кораб и момчето, спечелил сърцата и на двамата.

Алтея стоеше, без да знае какво да каже. Уинтроу? Кайл беше причинил това на Уинтроу, на собствения си син, нейния племенник?

Брашън леко се задави със супата си, но успя да попита:

— И каква участ отсъди Кенит за такъв жесток баща?

Мъжът сви незаинтересовано рамене.

— Без съмнение, каквато заслужава. Заедно с останалите, през борда и на змиите. Така постъпва с екипажа на всеки робски кораб, който превземе. — Повдигна вежда към Брашън. — Мислех, че всички го знаят.

— Но не и момчето? — тихо попита Алтея.

— Момчето не беше от екипажа. Казах ви. То беше роб на кораба.

— Аха. — Тя погледна към Брашън. — В това има смисъл.

Вече виждаше защо корабът се бе обърнал срещу Кайл и бе приел Кенит. Пиратът бе спасил и защитил Уинтроу. Разбира се, че сега корабът щеше да е верен на Кенит.

И така. Какво означаваше това за нея? За един измамен момент се запита дали не беше свободна. Ако Вивачия беше щастлива с Уинтроу на борда си, ако беше доволна от Кенит и пиратския живот, какво право имаше тя да я „спасява“ от него? Можеше ли при това положение просто да се върне у дома и да каже на майка си и сестра си, че се е провалила и че не е успяла да намери семейния им кораб? За момент се поколеба върху една по-налудничава идея. Трябваше ли въобще да се връща у дома? Не можеха ли тя, Брашън и Парагон просто да продължат както досега?

Но после се замисли за Вивачия, как се бе оживила под допира й, щом постави последния елемент във фигурата, елементът, който се бе изпълнил с духа на баща й, след като бе починал. Това беше нейно. Не на Уинтроу и със сигурност не на Кенит. Вивачия беше нейният кораб по начин, по който никой друг не можеше да претендира. Ако клюките, които бе чула по-рано, бяха верни и Бингтаун беше обхванат от някакви големи промени, то тогава семейството й се нуждаеше от живия им кораб повече от всякога. Алтея щеше да си я върне. Корабът щеше отново да се научи да я обича, а Уинтроу щеше да се събере със семейството си.

Алтея осъзна, че винеше повече Кайл, отколкото Кенит, за смъртта на екипажа на Вивачия. Верността към семейството й бе задържало тези мъже на борда на Вивачия. Предателството на Кайл спрямо бащините й принципи ги беше убило. Не можеше да скърби за Кайл. Беше причинил твърде много болка на нея и семейството й. Изпитваше съчувствие единствено към Кефрия. По-добре да оплаче смъртта на съпруга си, мрачно си помисли Алтея, отколкото да оплаква един дълъг живот с него.

 

 

Времето се беше превърнало в хлъзгаво създание, което се мяташе в хватката на Парагон. Беше ли акостирал в пристанището на Заграба, или разперените му криле го носеха по въздушните течения? Чакаше ли завръщането на младия Кенит с отчайваща надежда, че този път момчето ще бъде невредимо, или очакваше завръщането на Алтея и Брашън, които да го поведат към отмъщението му? Кроткото движение на водата в лагуната, стихващото трополене на вечерния дъжд, миризмите и звуците на Заграба, предпазливата тишина на екипажа му, всичко го потапяше в едно състояние на очакване почти като сън.

Дълбоко в трюма му, в мрака, където извивката на носа образуваше тясно местенце под палубата, беше кървавото място. Беше твърде малко, за да може мъж да стои прав или дори клекнал, но едно малко, пребито момче можеше да се подслони там, свито на кълбо, докато кръвта му капеше по магическото дърво на Парагон и двамата споделяха тъгите си. Там Кенит можеше да се успокои и да поспи за кратко, защото знаеше, че никой не може да му излезе изневиделица. Щом Игрот започнеше да крещи, за да го призове, Парагон го събуждаше. Пъргав като заек, той изскачаше от скривалището си и се отзоваваше, избрал да напусне укритието си и да се изправи пред Игрот, вместо да рискува претърсващият екипаж да открие убежището му. Понякога Кенит спеше там. Притискаше ръцете си към масивните греди от магическо дърво, които се простираха по цялата дължина на кораба, а Парагон бдеше над него, докато споделяше сънищата му.

И кошмарите.

През тези времена Парагон бе открил уникалните си способности. Можеше да отнема болката, кошмарите и дори лошите спомени. Не напълно, разбира се. Да отнеме всички спомени би означавало да направи момчето глупак. Но можеше да попие болката, както попиваше кръвта от нанесените му побоища. Можеше да притъпи агонията и да смекчи спомените му по краищата. Можеше да направи всичко това — за момчето. То настояваше да пази в тайна всичко, което отнемаше от него. Острото унижение и оскърбление, прорязващата болка, вцепененото смущение и изгарящата омраза, всичко стана притежание на Парагон, за да го пази завинаги скрито дълбоко в себе си. На Кенит остави единствено хладната решителност, че ще избяга, че ще остави всичко зад гърба си и че някой ден собствените му подвизи завинаги ще изличат от световната памет всякаква следа от Игрот. Някой ден, реши Кенит, щеше да възстанови всичко, което Игрот беше разрушил. Щеше да направи така, че да изглежда сякаш злият стар пират никога не беше съществувал. Никой нямаше дори да си спомня името му. Всичко, което Игрот някога бе омърсил, щеше да бъде скрито или смълчано.

Дори семейният жив кораб на Кенит.

Така се предполагаше, че трябва да стане.

Признанието разбуни стара болка, мятаща се като неподсигурен товар, който го удряше по време на буря.

Необятността на провала му го порази. Беше предал семейството си, беше предал последния верен член на кръвната си линия. Беше опитал да бъде предан, беше опитал да си остане мъртъв, но тогава бяха дошли змиите и бяха започнали да го мушкат и да душат около него, като му говореха без думи и го объркваха за това кой е и накъде трябва да насочи верността си. Бяха го изплашили, а в страха си бе забравил обещанията, дълга, бе забравил всичко, освен нуждата семейството му да го утеши и да му вдъхне увереност. И той се беше прибрал у дома. Беше се носил бавно през сезоните, следвайки благоприятни течения, докато не се бе завърнал — напълно изоставен, на бреговете на Бингтаун.

И всичко, което го бе сполетяло там, беше наказание за безверието му. Как можеше да изпитва гняв към Кенит? Не беше ли Парагон този, който пръв го беше предал? Някъде вътре в него се надигна дълбоко стенание. Той се вкопчи в застиналостта и безмълвието си като в щит.

Лекото потропване на тичащи крака по палубата му. Две тънки ръце на перилата му.

— Парагон? Какво не е наред?

Не можеше да й каже. Тя нямаше да разбере, а и ако проговореше, само щеше да наруши обещанието си още повече. Той отпусна глава в шепите си и зарида — раменете му потръпваха, а ръцете му затрепериха.

— Ето, нали ти казах? Той е. — Гласовете дойдоха отдолу. Някой беше долу във водата, до носа и се взираше в него. Взираше се, надсмиваше се и се подиграваше. Скоро щяха да започнат да го замерват с неща. Умряла риба и изгнили плодове.

— Вие долу, стойте настрана от кораба ни! — предупреди ги Янтар с твърд глас. — Разкарайте лодката си надалеч оттук.

Те не й обърнаха внимание.

— Ако това е корабът на Игрот, тогава къде е неговата звезда? — настоя друг глас. — Той я слагаше на всичко, което му принадлежеше.

Отдавна отминалият ужас от издълбаването на звездата върху гърдите му беше засенчен от спомена за хиляди намастилени иглени убождания, които втъкаваха същата емблема върху бедрото му. Започна да трепери. Всяка дъска в тялото му потръпваше. Спокойните води на лагуната се заплискаха в него.

— Парагон. Спокойно, успокой се. Всичко ще е наред. Не казвай нищо. — Янтар говореше забързано в опит да го успокои, но думите й не можеха да заличат старата, остра болка.

— Звезда или не, знам, че съм прав. Знам го. — Мъжът в лодката под тях звучеше изключително самодоволно. — Насеченото лице го издава. Още повече че това е жив кораб, точно както съм чувал да се разказва в историите. Ей! Ей, корабе! Ти беше корабът на Игрот, нали?

Обидата от тази долна лъжа му дойде в повече. Твърде често бе хвърляна в лицето му, твърде често беше принуждаван да я изрича заради доброто на момчето. Никога вече. Никога!

— НЕ! — изврещя той. — Не съм аз! — Замахна към въздуха пред него с надеждата мъчителите да бяха в обсега му. — Никога не съм бил кораба на Игрот! Никога! Никога! Никога! — Крещя думата, докато тя не зазвънтя и в собствените му уши, удавяйки всяка друга лъжа. Отдолу, отгоре и вътре в себе си дочу объркани викове. Боси крака затрополиха по палубите му, но вече не го интересуваше. — Никога! Никога! Никога!

Ревеше думата отново и отново, докато вече не можеше да мисли за нищо друго. Ако никога не спреше да я повтаря, тогава те никога повече нямаше да могат да го питат за нищо. А ако не питаха, той не можеше да разкаже. Поне дотолкова щеше да успее да остане верен на думата и семейството си.

 

 

Те се шляеха надолу по улицата и се наслаждаваха на присъствието си. Дъждът бе понамалял и тук-таме по тъмносините краища на смрачаващото се небе започваха да се появяват звезди. Кръчмите започваха да палят фенерите си. Зад затворените прозорци на някои от малките къщи проблясваше светлинката на свещ. Ръката на Брашън почиваше на раменете й, а нейната бе обгърнала кръста му. Денят им беше минал добре. Изглежда, Заграба бе приела думите им за истина. Макар информацията, която бяха събрали, да беше смущаваща, все пак потвърждаваше нещо. Кенит щеше да се върне в града. И то скоро.

Бяха необходими няколко рунда с пиене в последната кръчма, за да го установят. Сега се отправяха обратно към корабната лодка. Още не бяха решили дали утре да се измъкнат потайно от Заграба, или да останат, може би дори да изчакат завръщането на Кенит. Възможността да откупят Вивачия изглеждаше нищожна; измамата изглеждаше по-обещаващия курс на действие. Имаше твърде много възможности. Беше време да се върнат на кораба и да обмислят всяка една от тях.

Уличното движение в града постепенно намаляваше, тъй като хората търсеха подслон за през нощта. Докато вървяха по пътя си надолу по дъсчената пътека, двойката пред тях влезе в една малка къща и здраво затвори вратата след себе си. След няколко секунди вътре заблестя приглушената светлина на свещ.

— Искаме ми се да бяхме на тяхно място — заяви Алтея с копнеж. Брашън наруши ритъма на краченето си, след което забави темпо. Завъртя я към себе си и й предложи тихо:

— Мога да ни намеря стая някъде.

Алтея поклати тъжно глава.

— Екипажът ни чака при лодката. Казахме им да бъдат там по здрач. Ако закъснеем, ще си помислят, че нещо се е объркало.

— Нека чакат. — Той приведе глава и я целуна жадно. Устата му беше изкусително топла в хладната нощ. Тя изпусна лек, раздразнен звук. — Ела — каза й дрезгаво. Слезе от пътеката към плътния мрак на уличката и я придърпа след себе си. Сред гъстите сенки Брашън я притисна към стената и я целуна по-бавно. Ръцете му се спуснаха от гърба към бедрата й. С невероятна лекота, той внезапно я повдигна. Тялото му притисна нейното към стената и тя усети изпъкналостта на желанието му. — Тук? — попита я пресипнало.

Тя го искаше, но беше твърде опасно.

— Може би ако носех пола. Но не нося. — Алтея нежно се отдръпна от него и той я пусна на земята, но продължи да я притиска към стената. Тя не се възпротиви. Целувките и докосването му бяха по-опияняващи от брендито, което бяха споделили. Устата му имаше вкус на алкохол и страст.

Ненадейно Брашън прекъсна целувката и повдигна глава като елен в клопка.

— Какво е това?

Беше като да се събудиш от сън.

— Кое? — Алтея се почувства замаяна.

— Това крещене. Чуваш ли го? Идва от пристанището.

Приглушените, неспирни викове достигнаха до ушите й. Не можеше да отличи думите, но с непогрешима увереност позна гласа.

— Парагон. — Тя затъкна ризата си обратно в колана. — Да вървим.

Рамо до рамо, двамата забързаха шумно надолу по пътеката. Нямаше смисъл да пазят тишина. Крясъците не бяха необичайни в град като Заграба, но все някога щяха да привлекат внимание. Парагон ревеше една и съща дума отново и отново.

Почти бяха стигнали до доковете, когато Клеф се изстреля към тях.

— Нужен сте на борда, капитане. Парагон йе луднал — задъхано изрече момчето, след което всички се затичаха. Изтрополиха шумно по кея, щом го достигнаха, и Алтея видя чакащия ги екипаж на лодката, а също и Лоп. Джек бе извадила ножа си.

— Натоварих нещата, които купихте, но двама от мъжете липсват — оповести тя. Двамата бивши роби не бяха там. Алтея знаеше, че колкото и да чакаха, това нямаше да се промени.

— Тръгвайте — кратко им нареди тя. — Връщайте се на кораба, всички. Довечера напускаме Заграба.

Последва един шокиран момент, в който Алтея се прокле за глупостта си. Тогава Брашън каза настоятелно:

— Не чухте ли заповедите на помощника? Трябва ли да ви ги повторя?

Те заслизаха надолу по стълбата и в чакащите ги лодки. Гласът на Парагон се носеше ясно над водата.

— Никога, никога, никога! — Дълбоките му тонове кънтяха с печал. Алтея различи силуетите на две малки лодки близо до носа му. Вече си беше привлякъл публика. Несъмнено новината, че новодошлите бяха пристигнали с жив кораб, щеше да се разнесе из Заграба за отрицателно време. Какво щеше да означава това за пиратския град?

Сякаш им отне цяла нощ, за да стигнат до кораба. На палубата ги посрещна един намръщен Лавой.

— Казах ви, че това е лудост! — укори той Брашън. — Проклетият кораб пощуря, а глупавият ви дърводелец не направи нищо, за да го успокои. Онези тъпанари долу в лодката крещяха, че той е корабът на Игрот. Вярно ли е?

— Вдигайте котва и опънете платната, веднага! — отвърна Брашън. — Използвайте лодките, за да ни завъртите. Напускаме Заграба.

— Тази вечер? — Лавой беше бесен. — В тъмното, на побъркан кораб?

— Можеш ли да изпълняваш заповеди? — изръмжа към него Брашън.

— Може би, ако в тях имаше някакъв смисъл! — не му остана длъжен Лавой.

Брашън се протегна и сграбчи помощника за врата. Приближи го до себе си и изръмжа в лицето му:

— Намери смисъл в това: ако не се подчиняваш на заповедите ми, ще те убия тук и сега. Последна възможност. Омръзна ми от нахалството ти.

За един момент застинаха така, като картина — ръката на Брашън, стиснала гърлото на Лавой, и Лавой, взиращ се нагоре към него. Брашън се извисяваше над него, но помощникът беше по-широкоплещест и с по-масивен гръден кош. Алтея затаи дъх. Ала тогава Лавой сведе поглед.

Брашън го пусна.

— Заеми се със задачата си — каза и му обърна гръб.

Като нападаща змия, Лавой извади ножа си и го заби в гърба на Брашън.

— На̀ ти! — извика той.

Алтея скочи към Брашън, докато той залиташе напред, стиснал очи заради болката. С две крачки, Лавой се озова при парапета.

— Спрете го! Той ще ни предаде! — нареди Алтея. Няколко мъже от екипажа тръгнаха след него. Тя си помисли, че ще го заловят. С крайчеца на окото си видя как Лавой скочи.

— По дяволите! — извика тя и се обърна. За неин ужас, мъжете, които го бяха последвали, скачаха след него. Не само Татуираните от Бингтаун, но и други от екипажа прескачаха парапета след Лавой сякаш бяха риби, насочили се нагоре по реката, за да се размножават. Чу плисъка на плувците долу. Лавой щеше да ги издаде в Заграба. Останалите верни моряци се кокореха подире им.

— Оставете ги — прегракнало нареди Брашън. — Трябва да се махнем оттук, пък и без тях сме по-добре. — Той се освободи от нея и се изправи.

Тя го наблюдаваше смаяно, докато той се протягаше през рамо и изваждаше ножа на Лавой от гърба си. Захвърли го на земята и изруга.

— Зле ли е? — настоятелно попита Алтея.

— Не го мисли засега. Раната не е дълбока. Накарай екипажа да се размърда, докато се оправя с Парагон.

Без да дочака отговора й, той забърза към бака. Алтея зина подире му. Сетне възстанови дишането си и започна да раздава заповеди за потеглянето на кораба. От бака дочу как Брашън сам издаде една.

— Корабе! Затвори си устата! Това е заповед!

Учудващо, Парагон се подчини. Той реагираше както на щурвала, така и на дърпането на малките лодки, докато мъжете долу гребяха трескаво, за да завъртят кораба. Мудното течение на лагуната, както и преобладаващият вятър бяха с тях. Алтея се втурна да изпълнява собствените си задачи, като се молеше Парагон да се придържа към пролива и да ги отведе благополучно надолу по тясната река. Като разтварящо се цвете, платната им разцъфнаха под нощния вятър. Те напуснаха Заграба.