Робин Хоб
Съдбовният кораб (34)

Глава тридесет и втора
Ултиматум

Алтея не беше склонна да напусне бака. Беше видяла наближаващите платна и страховете й за Вивачия се забориха с надеждите й Кенит да бъде победен. Настоятелните молби на Уинтроу останаха нечути, докато самата Вивачия не се обърна към нея:

— Алтея. Моля те, иди долу. Това може да е шансът ми да сключа сделка с Кенит. Ще ми е по-лесно, ако не присъстваш. — Алтея се беше навъсила, но напусна бака, следвана от Джек.

Уинтроу изтича набързо до камбуза, за да събере голям поднос с храна и пиене. Когато достигна каютата, Алтея и Малта вече бяха застанали лице в лице от двата края на помещението. Сатрапът се беше хвърлил на койката и гледаше в стената. Джек седеше мрачно в ъгъла. Малта беше бясна.

— Не разбирам защо който и да е от вас би застанал на негова страна. Той заграби живия ни кораб, уби екипажа и държи баща ми в плен.

— Не ме слушаш — студено каза Алтея. — Аз презирам Кенит. Всичките ти предположения са грешни.

Уинтроу строполи подноса на малката маса.

— Хапнете и пийнете нещо. Всички. После говорете, един след друг.

Сатрапът се претърколи, за да погледне масата. Очите му бяха зачервени. Уинтроу се зачуди дали не беше плакал мълчаливо. Гласът му беше задавен от чувства, вероятно възмущение:

— Това някое поредно унижение на Кенит към мен ли е? Очаква се да ям тук, в тези претъпкани условия, в компанията на обикновени хора?

— Велеславни сатрапе, не е по-зле, отколкото да споделяш трапезата на пирати. Или да ядеш сам в стаята си. Ела. Трябва да ядеш, ако искаш да запазиш силите си.

Уинтроу и Алтея си размениха невярващи погледи при грижовния тон на Малта. Видял това, Уинтроу изведнъж се почувства неудобно. Любовници ли бяха? Признанието на леля му беше направило всякакъв вид немислими неща възможни.

— Ще се кача на палубата да видя какво се случва. Ще се опитам да ви донеса новини. — Той излезе забързано от стаята.

 

 

Джамаилските кораби се приближаваха и в същото време се разгръщаха. Очевидната им стратегия беше да препречат пътя му на юг и да го обградят. Корабите, подели изпълнението на формацията, бяха увеличили скоростта си. Ако щеше да бяга, трябваше да го стори скоро, преди джамаилците да успеят да затворят мрежата си. Не беше време за приказки, но при все това корабът заговори:

— Кенит. Не бива да подлагаш верността ми към теб на съмнение. Но моите змии започват да се изморяват. Нуждаят се от храна и почивка. А повече от всичко се нуждаят скоро да ги отведа у дома.

— Разбира се. — Кенит чу припряността в собствения си глас и се опита да смени тона си. — Повярвай ми, сладка морска лейди, грижите ти са и мои. Двамата с теб ще се погрижим да се върнат у дома в безопасност. Ще ти дам времето, което ме помоли да ти дам, за да можеш да бдиш над тях. Веднага след това.

Един от по-малките кораби се отдели от флотата и започна да се приближава. Без съмнение скоро щеше да ги поздрави. Кенит трябваше да е готов, а не по средата на разговор. Възможността за пълна победа беше голяма колкото и опасността от пълно поражение. Ако змиите не му помогнеха, трите му кораба нямаха почти никакъв шанс срещу подобна флота.

— Какво искаш от нас? — уморено попита Вивачия.

Чутото не му се понрави. Опита се да го измени.

— Ще ги помолим да покорят тази флота за нас. На тях няма да им струва големи усилия. Самото им присъствие може да е достатъчно, за да убеди корабите да се предадат. Подозирам, че щом покажем на джамаилците, че държим сатрапа, ще спечелим пълното им съдействие. После змиите ще ни придружат, докато пътуваме към град Джамаилия, в демонстрация на сила. Веднъж щом сатрапът и благородниците му се съгласят с условията по договора ни, е, тогава ще бъдем свободни да следваме сърцата си. Ще повикам всеки съд под моя команда. Ще защитаваме и насочваме змиите по пътя им към дома.

Докато говореше, изражението на Вивачия бе ставало все по-мрачно. В очите й се появи отчаяние, докато бавно поклащаше глава.

— Кенит. В прибързаността си, Мълния ти отправи предложения, които не можем да спазим. Прости ми, но е така. Змиите не разполагат с толкова време. Животите им започват да чезнат вътре в тях. Трябва да тръгнем скоро. Утре, ако е възможно.

— Утре? — Внезапно Кенит се почувства сякаш палубата се изплъзва изпод краката му. — Невъзможно. Ще трябва да пусна сатрапа да си върви, да го предам на собствените му кораби, а после да бягам като куче, завряло опашката си между краката. Вивачия, това ще унищожи всичко, за което се трудихме, точно когато целта ни е в ръцете.

— Бих могла да помоля змиите да ти помогнат този последен път. След като флотата отстъпи пред теб, можеш да заведеш сатрапа на Мариета. Кажи на Мотли да отнесе до Заграба вестта, че всичките ти кораби трябва да се присъединят към теб по пътя ти на юг, и оттам да я разпространи. Това ще е също толкова внушително, колкото и изтощени и умиращи змии. — Тя премахна сарказма, който се беше промъкнал в гласа й. — Нека Уинтроу и Алтея отведат мен и моите змии на север. Те могат да останат с мен, докато бдя над пашкулите, за да бъдеш свободен да подсигуриш кралската си титла. Кълна се, че в разгара на лятото ще се върна при теб.

Тя изрази подлостта си гласно. Сега, когато най-много се нуждаеше от нея, тя щеше да го изостави, за да се върне при бингтаунското си семейство. Той се прокле наум, че не е послушал Мълния. Изобщо не трябваше да качва Алтея на борда. Стисна патерицата си и си наложи да бъде спокоен. Ужасяващият скок от изгряващ триумф към надвиснало бедствие го задави.

— Разбирам — успя да продума. Настроението на палубата зад него беше ликуващо. Без да е наясно с предателството й, екипажът му си разменяше груби шеги, докато охотно очакваше срещата. Самоизтъкващият се капитан Ред беше разгласил обстойно за преговорите на Кенит. Всички очакваха от него да успее. Да се провали сега и пред толкова хора, беше немислимо.

— Днес ми помогни както можеш — предложи той. Отказа да мисли, че моли. — А утрешният ден ще трябва да се погрижи сам за себе си.

По лицето на Вивачия премина странно изражение, като предвидена болка. За момент тя затвори големите си, зелени очи. Когато ги отвори отново, погледът й беше далечен.

— Не, Кенит — каза меко тя. — Не и без да ми дадеш думата си, че утре ще отведем змиите на север. Това е цената за днешната им помощ.

— Разбира се. — Не се замисли върху лъжата. Тя го познаваше твърде добре. Ако се спреше да помисли, тя щеше да я усети. — Имаш думата ми, Вивачия. Щом е толкова важно за теб, важно е и за мен. — Утрешният ден, както й беше казал, трябваше да се погрижи сам за себе си. Щеше да се оправя с последствията тогава. Наблюдаваше как самотният кораб се отделя от джамаилската флота и се насочва към него. Скоро щеше да е в обхват за приветствие.

 

 

— Можеш ли да видиш нещо? — попита Джек.

Опряла чело в илюминатора, Алтея не отговори. Този малък, скъп прозорец беше значително угаждане от страна на баща й. Останалата част от стаята се беше променила, но тя не можеше да докосне прозорчето, без да си помисли за него. Какво ли щеше да си помисли за нея сега? Тя пламна от срам. Това беше семейният й кораб, а ето я нея, скрила се вътре, докато един пират преговаряше от палубата й.

— Какво се случва там навън? — зачуди се гласно. — Какво им говори?

Вратата се отвори и вътре влезе Уинтроу, бузите му бяха зачервени от вятъра. Започна да говори незабавно:

— Джамаилците оспориха правото ни да преминем. Кенит се назова крал на Пиратските острови и настоя да му направят път. Те отказаха. Той отвърна, че държи сатрапа на борда и че сатрапството го е признало като законния крал на Пиратските острови. Те му се присмяха и казаха, че сатрапът е мъртъв. Кенит отговори, че сатрапът е изключително жив и че го води в Джамаилия, за да го върне на трона. Те изискаха доказателство. Той им извика, че доказателството, което ще получат, няма да им хареса. Тогава те му предложиха да му позволят да си тръгне, ако първо им предаде сатрапа. Той им отвърна, че не е глупак.

— Сега джамаилският преговарящ кораб се отдръпна назад. Кенит им каза, че могат да си помислят, но ги предупреди да стоят там, където са. Всички чакат да видят кой ще предприеме следващия ход.

— Чакане. Още чакане. — Алтея изрече думата през зъби. — Несъмнено той няма да стои и да чака, докато те ни обграждат. Единственият логичен курс на действие е да бягаме. — После се втренчи в сатрапа. — Вярно ли е това, което казва Кенит? Припознал си го като крал? Как може да си толкова глупав?

— Сложно е — подхвърли й обратно Малта, докато възмутеният сатрап гледаше гневно. — Щеше да е по-глупав да откаже. — И с по-тих глас добави: — Възползвахме се от единствената си възможност за оцеляване. Но не очаквам да разбереш.

— Как бих могла? — не й остана длъжна Алтея. — Още дори не знам как се случи така, че да си тук, камо ли със сатрапа на Джамаилия. — Пое си дъх и изравни тона си. — Така и така сме заклещени тук и трябва да чакаме, защо не ми разкажеш как се стигна до това да си тук? Как въобще напусна Бингтаун?

 

 

Малта не искаше да говори първа. Леко раздвижване на очите й по посока на сатрапа подсказа на Уинтроу нежеланието й. Алтея не го забеляза. Леля й никога не беше била по деликатностите. Тя се намръщи на резервираността й и Малта изпита облекчение при намесата на Уинтроу.

— Аз първи напуснах Бингтаун. Алтея знае малка част от онова, което преживях, но Малта не знае нищо. Алтея е права. Така и така трябва да чакаме, нека използваме времето разумно. Ще разкажа пътешествията си пръв. — Очите му бяха пълни едновременно със съчувствие и срам, когато добави: — Знам, че си нетърпелива за новини относно баща ни. Иска ми се да можех да ти кажа повече.

Уинтроу се впусна в искрено, но кратко описание на всичко случило се. Малта изпита недоверие, когато той заговори за това как е бил татуиран като роб по заповед на баща й. Какво беше станало тогава с татуировката? Тя си прехапа езика, за да не го нарече лъжец. Разказът му за изчезването на баща им беше също толкова невероятен, колкото и историята за спасяването на някаква змия. Когато спомена как корабът го е излекувал и е изтрил белега, тя беше скептична, но запази мълчание.

Лицето на Алтея издаваше, че не беше чула пълно описание на преживелиците му. Тя поне изглеждаше напълно готова да повярва, че Кайл Хейвън е способен на всичко. Докато говореше за изчезването на баща му — дело на Кенит, тя само поклати глава. Джек, едрата жена от Шестте херцогства, слушаше внимателно, сякаш ценеше добрата измислица. Междувременно сатрапът ядеше и пиеше до Малта, без да се интересува от другите. Преди Уинтроу да приключи с разказа си, той се беше върнал на койката и се беше обърнал към стената.

Когато Уинтроу вече нямаше какво повече да каже, Алтея я погледна очаквателно. Малта обаче предложи:

— Нека разкажем историите си подред. Ти следваща напусна Бингтаун.

 

 

Алтея прочисти гърло. Простичкият разказ на Уинтроу я беше разчувствал много повече, отколкото беше склонна да покаже. Решения, за които го беше винила, сега й се бяха изяснили. Наистина трябваше да му е разрешила да говори по-рано за това. Дължеше му извинение. По-късно. Предвид какво беше преживял с Кенит, не беше учудващо, че заставаше на негова страна. Ако не беше простимо, то поне беше разбираемо. Осъзна, че се взира безмълвно в него. Лицето му се бе зачервило. Тя погледна встрани и се опита да сложи в ред собствените си мисли. Имаше толкова много неща, които не искаше да споделя с тези младежи. Дължеше ли на Малта истината за връзката си с Брашън? Реши, че ще им даде фактите, а не чувствата си. Те принадлежаха единствено на нея.

— Малта ще си спомни деня, в който напуснахме Бингтаун на борда на Парагон. Корабът се справяше задоволително и плаването вървеше добре първите няколко дни, но…

— Чакай — прекъсна леля си Уинтроу. — Върни се до последния път, когато ви видях, и започни оттам. Искам да чуя всичко.

 

 

— Добре — навъсено се съгласи Алтея. Известно време стоя загледана към небето отвъд илюминатора. Уинтроу виждаше как преценява какво да сподели с него. Когато заговори, заразказва по открит и дързък начин, като гласът й стана безстрастен, щом стигна до по-скорошните събития. Може би това беше единственият начин, по който можеше да говори за тях. Не гледаше към Уинтроу, а говореше директно на Малта — за потъването на Парагон заедно с целия му екипаж, включително и Брашън Трел. Със студен, безчувствен глас разказа за изнасилването си. Уинтроу сведе поглед, шокиран от пламналите в очите на Малта разбиране и омраза. Не я прекъсна. Запази мълчанието си, докато тя не каза:

— Разбира се, никой на борда не ми вярва. Кенит е впечатлил всички им с джентълменското си поведение. Дори собственият ми кораб се съмнява в мен.

Гърлото и устата на Уинтроу бяха пресъхнали.

— Алтея. Аз не се съмнявам в теб. — Това бяха едни от най-болезнените думи, които някога беше изричал.

Погледът, който тя му отправи, почти разби сърцето му.

— Ти така и не се застъпи за мен — обвини го тя.

— Това нямаше да постигне нищо добро. — Думите прозвучаха страхливо даже и на самия него. Той сведе поглед и каза искрено: — Вярвам ти, защото Ета ми каза, че ти вярва. Затова и тя напусна кораба. Защото не можеше да бъде свидетел на онова, което той беше сторил. Са да ми е на помощ, аз останах, но запазих мълчание.

— Защо? — Глухият, самотен въпрос дойде не от леля му, а от сестра му. Той се принуди да погледне Малта в очите.

— Познавам Кенит — усети се да казва. Истината, която сега признаваше, го преряза. — Той извърши добри дела, дори чудни дела. Но една от причините, поради които можеше да ги стори, беше, че не се ограничаваше да следва правилата. — Очите му се преместиха от изпълненото със съмнение лице на Малта върху застиналото лице на Алтея. — Той постигна много добрини — каза меко. — Исках да съм част от това. И затова го последвах. И си затварях очите за лошите неща, които вършеше. Станах много добър в игнорирането на нещата, които не можех да подкрепя морално. Докато накрая, когато злодеянието беше насочено към някого от собствената ми кръв, отново по-лесното беше да не го признавам на глас. — Гласът му бе стихнал до шепот. — Дори сега, да го призная ме прави… част от него. Това е най-трудната част. Исках да споделя славата, която спечели заради доброто, което стори. Но ако претендирам за това, тогава…

— Не можеш да си играеш в лайната и да не се изцапаш — сбито отбеляза Джек от ъгъла си. Тя се протегна и постави голямата си ръка върху коляното на Алтея. — Съжалявам — каза просто.

Изгаряше го срам.

— Аз също съжалявам, Алтея. Толкова съжалявам. Не само защото той ти причини това, но и защото изстрада и моето мълчание.

— Трябва да го убием — продължи Джек, когато нито Алтея, нито Малта проговориха. — Не виждам друга възможност.

За един смразяващ момент Уинтроу си помисли, че говори за него. Алтея бавно поклати глава. В очите й имаше сълзи, но те не преливаха.

— Мислила съм за това. Първоначално почти не мислех за друго. Бих го сторила на мига, ако можех да го направя, без да нараня кораба. Преди да предприема тази стъпка, тя трябва да го види такъв, какъвто е. Уинтроу. Желаеш ли да ми помогнеш с това? Да накараме Вивачия да прозре истинската му същност?

Уинтроу повдигна брадичка.

— Трябва. Не заради теб, не и заради кораба, а заради мен самия. Поне толкова откровеност си дължа.

— Но какво ще стане с татко? — настоя Малта с тих, измъчен глас. — Алтея, умолявам те, помисли над това. Ако не заради децата му, заради Кефрия, твоята сестра. Каквото и да мислиш за Кайл, моля те, не застрашавай завръщането на баща ми при нас. Възпри ръката си срещу Кенит поне за толкова дълго…

 

 

Внезапно през кораба премина нисък, протяжен звук. Алтея го чу с ушите си, но костите й завибрираха с него. Значение, което почти можеше да схване, пробяга по кожата й, оставяйки я настръхнала подире си.

— Това е Вивачия — ненужно каза Уинтроу.

Малта доби отнесен вид.

— Привиква змиите — каза тихо.

Алтея, както и Уинтроу, се вторачиха в Малта. Очите й бяха широко отворени и тъмни.

В последвалата тишина, от койката на сатрапа се разнесе продължително хъркане. Малта се стресна сякаш се пробуждаше от сън, след което изпусна лек, кисел смях.

— Звучи сякаш вече мога да говоря свободно, без прекъсвания, поправки и обвинения в подлост. — За изненада на Алтея, Малта избърса неочаквано изникналите сълзи, с което размаза грима по лицето си. Пое си треперлив дъх. После свали ръкавиците си и разкри изгорени до червено ръце. Изтръгна тюрбана си и го захвърли на пода. Стъписващата изпъкналост на яркочервен белег започваше високо на челото й и се отправяше навътре под косата. — Да приключим с взиращата част — нареди им с груб, безнадежден глас. — А после ще разкажа… — Гласът й прекъсна рязко. — Има толкова много за разказване. Случилото се с мен е най-малкото. Бингтаун е разрушен. Последният път, когато го видях, тлееха пожари, а сбиванията бяха широко разпространени.

Алтея наблюдаваше племенницата си, докато тя говореше. Малта не им спести нищо. Историята й беше подробна, но говореше бързо, думите се изсипваха от устните й, гласът й беше тих. Алтея почувства как сълзите се стичат надолу по страните й при новината за смъртта на Давад Рестарт. Силата на реакцията й я изненада, но последвалото я остави вцепенена и замаяна. Слуховете за размирици в Бингтаун изведнъж се превърнаха в лично бедствие. Тя беше опустошена, когато осъзна, че Малта нямаше представа дали баба й или Силдин бяха още живи.

Малта говореше за Бингтаун и Трехог с дистанцираност — възрастна жена, разказваща отживелици от отминалата си младост. Безстрастно разказа на брат си за уредения си брак с Рейн Купрус, за бягството при семейството му в Трехог, когато Бингтаун беше паднал, за любопитството, което я беше привлякло в затрупания град, и земетръсът, който за малко не беше отнел живота й. Някога Малта щеше излишно да раздуе подобна история, но сега просто я изложи. Когато заговори за Рейн, Алтея предположи, че младият Дъждовник беше спечелил сърцето на племенницата й. Лично тя смяташе, че Малта все още е твърде млада, за да може да взема подобни решения.

Но докато Малта продължаваше да говори, гласът й — притихнал и препускащ през дните й със сатрапа, Алтея осъзна, че момичето се изправяше пред света като жена. Преживелиците й на борда на галерата оставиха Алтея разтреперана. Малта се засмя — ужасяващ звук — на това как загрозяването й я бе предпазило от по-лошо отношение. По времето, когато Малта приключи, Алтея вече ненавиждаше сатрапа, но и разбираше стойността, която племенницата й му придаваше. Съмняваше се, че той ще спази обещанията си към нея, но я впечатляваше, че дори в период на опасност Малта беше помислила за дома и семейството си и беше направила всичко по силите си за тях.

Момичето наистина беше пораснало. Алтея засрамено си спомни, че някога бе смятала, че малко трудности ще помогнат на Малта да израсне. Тя несъмнено беше израснала, но цената беше твърде висока. Кожата по ръцете й беше грапава като кокоши крак. Белегът от зарасналата рана на главата й беше нещо чудовищно, стъписващо и с цвета, и с размера си. Но отвъд физическите белези, Алтея усещаше помрачаване на оживеността й. Подробно съставените мечти за романтично бъдеще на малкото момиченце бяха заменени с женска решителност да преживее утрешния ден. Алтея го чувстваше като загуба.

— Поне сега си с нас — предложи Алтея, след като Малта привърши. Искаше й се да каже „в безопасност с нас“, но Малта вече не беше малко момиченце, за да се подмами по лъжи.

— Чудя се за колко ли дълго — тъжно отвърна тя. — Защото, където иде той, аз трябва да го последвам, докато не се уверя, че се е върнал безопасно на власт и че ще удържи на дадената дума. В противен случай всичко това е било напразно. И все пак, ако ви оставя тук, ще ви видя ли някога отново? Алтея поне трябва да намери начин да се махне от този кораб и от Кенит.

С тъжна усмивка, Алтея поклати глава.

— Не мога да оставя кораба си с него, Малта — каза тихо. — Независимо от всичко.

Малта се извърна от нея. Долната й челюст затрепери за момент, но после заговори грубо:

— Корабът. Винаги корабът — извращаващ семейството ни, изискващ всяка жертва. Някога представяла ли си си колко различни щяха да са животите ни, ако прапрабаба не ги беше изтъргувала за това нещо?

— Не. — Гласът на Алтея стана студен. Не можа да се сдържи. — Въпреки всичко, аз не я виня за нищо.

— Тя те е превърнала в роб — горчиво отбеляза Малта. — Сляпа за всичко друго.

— О, не. Никога това. — Алтея се опита да намери думи да го изрази. — В нея се намира истинската ми свобода. — Но наистина ли беше така? Някога тези думи бяха истина, но Вивачия се беше променила. Тя и корабът вече не се допълваха една друга. Дребна, предателска частичка от ума й си припомни откраднатия ден в Заграба с Брашън. Ако беше оцелял, щеше ли да е способна да изрече подобно нещо? Дали не се вкопчваше във Вивачия, защото тя беше всичко, което й беше останало?

Из целия кораб внезапно отекна тръбенето на змиите.

— Идват — прошепна Малта.

— Най-безопасно ще е, ако останете тук — заяви Уинтроу. — Аз ще разбера какво става.

 

 

Кенит стоеше на бака, през тялото му се разливаше облекчение. Змиите пристигаха. Беше говорил дръзко с пратеника на флотата, като през цялото време се беше чудил дали змиите щяха да му помогнат. Когато даде на джамаилците време да обмислят нещата, той тайно крадеше време, за да може Вивачия да убеди змиите. Първият път, в който ги беше повикала, водата около кораба беше закипяла от змии, но те ненадейно се бяха разпръснали и за известно време той се боеше, че може да са го изоставили. Джамаилският кораб се бе присъединил обратно към флотата и към него, от другите кораби, се бяха приближили лодки. Времето се влачеше за Кенит. Там, отсреща, сред водата, мъже обсъждаха стратегия да го смажат, докато той чакаше покорно на бака си сред хапещия вятър.

След време джамаилските лодки се върнаха на корабите си. Кенит не беше посмял да попита Вивачия какво се случва. Екипажът му се беше приготвил и сега чакаше. Очакването беше осезаемо. Кенит знаеше, че всеки пират чакаше да види как змиите изведнъж ще запроблясват към флотата. Той зърваше, на разстояние, внезапно вълнение от змии и чуваше приглушения им зов, но нито една не се приближи. Скоро щеше да му се наложи да вземе решение: да остане и да се изправи срещу джамаилската флота или да побегне. Ако побегнеше, флотата без съмнение щеше да го подгони. Дори да не вярваха, че държи сатрапа, шансовете срещу него бяха твърде големи, та джамаилците да могат да устоят. Пиратството му и унищожението на робската търговия щеше да тормози всички им.

Тогава, с внезапност, която предизвика викове на радост сред екипажа му, гора от змийски глави върху гъвкави вратове се надигна около Вивачия. Те заговориха на кораба и тя им отвърна на техния език. След известно време фигурата погледна към него. Той се приближи към нея, за да чуе тихите й думи.

— Раздвоени са — тихо го предупреди Вивачия. — Някои казват, че са твърде изморени. Ще пестят силите си за тях си. Други казват, че ще ти помогнат този последен път. Но ако не ги заведем утре на север, всички ще си тръгнат без нас. Ако не успея да удържа на думата си… — Тя се спря, преди да продължи сковано: — Някои говорят за това да ме убият, преди да си тръгнат. Разчленяването ми и поглъщането на парчетата от магическо дърво за спомените ми може да им е полезно.

Никога не му беше минавало през ума, че змиите може да се обърнат срещу Вивачия. Ако го направеха, той не можеше да я спаси. Щеше да му се наложи да избяга на Мариета и да се надява змиите да не ги преследват.

— Утре ще ги отведем на север — потвърди Кенит.

Тя промълви нещо, което може и да беше съгласие.

Кенит се замисли само за кратко. Утре това оръжие можеше вече да не е под негов контрол. Щеше да го използва един последен път по начин, който щеше да остане в легендите. Щеше да прекърши морската сила на Джамаилия, докато имаше силата да го стори.

— Нападнете ги — заповяда безстрастно. — Не показвайте милост, докато не кажа друго.

Почувства момент на нерешителност откъм Вивачия. После тя повдигна ръце и запя към събраните змии с онзи неземен глас. Гривестите глави се обърнаха към флотата и се втренчиха. Докато настъпваше тишина, змиите се задвижиха напред, живи стрели, летящи към целите си.

Змиите проблясваха и искряха, докато се носеха към приближаващите кораби. Само една трета от тях тръгнаха. Тези, които останаха да пазят фланговете на кораба му като почетна стража, не бяха впечатляващи, каза си Кенит. Осъзна, че Уинтроу е зад него.

— Не изпратих много този път — припряно му каза Кенит. — Няма смисъл да рискуваме да потопят корабите, както направиха с Парагон.

— И е по-безопасно за самите змии — отбеляза Уинтроу. — Ще се разпръснат повече и ще са по-трудни за улучване.

Това не му беше хрумнало. Кенит наблюдаваше сгъстения боен строй на змиите. Вероятно ничие друго човешко око не можеше да различи, че не се движеха така бързо, както някога, и не плуваха толкова енергично. Дори цветовете им не приличаха толкова на скъпоценни камъни. Змиите наистина линееха. Онези, наобиколили кораба му, потвърдиха опасенията му. Някога блестящи очи и люспи бяха потъмнели. Парцали кожа висяха от врата на една кестенява змия сякаш се беше опитала да си я смени, но се беше провалила. Няма значение, каза си той. Няма значение. Ако можеха да го преведат през тази последна битка, повече нямаше да има нужда от тях. Беше пиратствал добре и преди змиите да се съюзят с него. Можеше отново да го направи.

Палубите на прииждащите джамаилски кораби кипяха от дейност, докато срещу наближаващите създания биваха подготвяни бойни машини. Изведнъж човешки викове се примесиха със зова на змиите. По-малките кораби пуснаха залпове стрели. Над блещукащата вода се извисиха камъни, описали дъга и завършили полета си в сребристи плисъци, след като няколко големи кораба освободиха катапултите си. По чист късмет уцелиха змия още с първия изстрел. От джамаилския кораб се надигнаха пронизителни овации на триумф. Раненото създание — кльощава зелена змия, протръби пискливо от болка. В отговор на писъците й, другите змии се струпаха около нея. Продълговатото й тяло се заваля на повърхността, като запращаше пръски сребърна вода, докато се мяташе.

— Счупи й гърба — дрезгаво прошепна Уинтроу. Очите му се бяха присвили в болезнено съчувствие.

Фигурата нададе нисък стон и сведе глава в ръцете си.

— Вината е моя — прошепна тя. — Той живя толкова дълго и стигна толкова далече само за да умре така? Вината е моя. О, Телур, толкова съжалявам.

Преди зелената змия да потъне и да се скрие от поглед, останалите змии се отделиха от Вивачия. Целенасочената вълна от същества прорязваше водата в множество следи, докато цепеха напред към приближаващите кораби. На борда на застрашените съдове, екипажите заработиха трескаво, като запревъртаха и заредиха наново катапултите. Змиите вече не ревяха. Виковете на изплашените хора се носеха ясно над водата. Кенит чу как до него Уинтроу си пое дълбоко дъх. Зад него се надигна ниско мърморене. Кенит погледна през рамо. Екипажът му бе спрял с изпълнението на задачите си. Мъжете бяха запленени от очакването на ужаса.

Нямаше да останат разочаровани.

Змиите наобиколиха кораба, който бе изстрелял успешния залп. Дълговратите същества му напомниха за сключващите се пипала на морска актиния. Ревящи и пръскащи отрова, те погълнаха кораба. Платната се разтопиха от мачтите и части от такелажа се срутиха на палубата като наръч подпалки. Пискливите викове на екипажа съпроводиха за кратко ревовете на змиите. Тогава по-големите змии се хвърлиха върху палубата като живи, мятащи се въжета. Огромната тежест и вършеещите им увивания отнесоха кораба под водата, където той бързо се разпадна.

Иззад Кенит се надигнаха приглушени възклицания на страхопочитание и ужас. Самият Кенит можеше ясно да си представи как Вивачия се разпада сред увитите им тела.

Докато се отдръпваха от жертвата на змиите, джамаилските кораби продължиха с още една градушка от камъни. Змиите грабнаха давещите се членове на екипажа и ги погълнаха, а после насочиха вниманието си към другия кораб. Няколко съда понечиха да побегнат, но вече беше късно. Змиите се разпръснаха измежду флотата, податливи, но и улавящи като съвкупност от водорасли. Сега усилията на съществата бяха разделени, резултатите не бяха така бързи. Те наобикаляха корабите и пръскаха отрова. Някои от по-големите змии прибегнаха до блъскане. Един от корабите загуби платната си. Друга змия беше ударена. Тя изпищя бясно и се хвърли към кораба, преди да падне безжизнено. Този кораб стана мишена за съсредоточената ярост на оцелелите змии.

— Повикай ги обратно — с нисък глас помоли Уинтроу.

— Защо? — разговорливо попита Кенит. — Ако ние бяхме в техните ръце и умирахме, мислиш ли, че те щяха да изпитат внезапна милост към нас?

— Моля те, Вивачия! Повикай ги обратно! — извика Уинтроу към самия кораб.

Вивачия бавно поклати масивната си глава. Сърцето на Кенит литна при проявата на такава вярност към него, но тогава, с тих шепот, предназначен само за Кенит и Уинтроу, тя уби мечтата на пирата.

— Не мога. Вече са отвъд контрола на когото и да било. Изпаднали са в безумие, подтиквани колкото от отмъщение, толкова и от отчаяние. Боя се, че след като приключат, ще се обърнат срещу мен.

Уинтроу пребледня.

— Да побегнем ли незабавно? Можем ли да им избягаме?

Кенит знаеше, че не могат. Избра да го посрещне храбро. Е, поне никой нямаше да го надживее, за да разказва истории. Той потупа Уинтроу по рамото.

— Довери се на късмета, Уинтроу. Довери се на късмета. Всичко ще бъде наред. Са не ме преведе през всичко това, та накрая да стана храна за змиите. — Хрумна му неочаквана мисъл. — Сигнализирай на Соркор и Мариета. Кажи му да ми прати обратно Ета.

— Сега? По средата на всичко това? — Уинтроу беше ужасѐн.

Кенит се засмя гласно.

— Нямаш угодия, а? Ти ми каза, че мястото й е до мен. Реших, че си прав. Тя трябва да е до мен, особено в ден като този. Сигнализирай на Соркор.

 

 

Дребни калсидски галери стояха от двете страни на платноходен кораб в морето под тях.

— Да оживим ли деня им? — попита Тинтаглия с тихо боботене.

— Моля те, не — простена Рейн. Сериозните натъртвания по гърдите му правеха даже и дишането болезнено. Последното, което искаше, беше да бъде разтърсван в ноктите й, докато тя връхлиташе и се стрелкаше над корабите. Почувства как през нея премина трепетно предчувствие и изпъшка, но тя не се гмурна към кораба.

— Чу ли това? — настоятелно попита драцената.

— Не. Кое? — попита той, но вместо да отговори, грамадните й криле замахаха с внезапна енергичност. Океанът и корабите връз него се смалиха под тях. Той затвори очи, докато тя продължаваше да се изкачва все по-нагоре. Когато се осмели да ги отвори отново, океанът под тях беше диплеща се тъкан, а островите — разпръснати играчки. Не можеше да си поеме дъх. — Моля те — помоли замаяно.

Тя не отвърна. Вместо това улови студено въздушно течение с крилете си и увисна там. Рейн затвори очи и затърпя мъчително.

— Там! — ненадейно извика тя. Той не разполагаше с въздух, за да я попита какво става. Двамата се наклониха и се заспускаха надолу. Студеният вятър го пронизваше до мозъка на костите. Точно когато си мислеше, че не може да стане по-нещастен, Тинтаглия нададе оглушителен писък. Звукът зазвънтя в ушите му, макар малката му човешка душа да бе погълната от мисловния й победен вик.

— Виж! Ето къде са!

 

 

— Нещо се случи! — обяви Алтея на останалите в стаята. — Змиите спряха атаката си. Всички извърнаха глави. — Тя се взираше през малкия илюминатор. Можеше да види малка част от битката, но от нея съдеше за цялата картина. От петте кораба, които можеше да види, всички бяха понесли щети. Платната на един бяха паднали на парцали и на палубата нямаше особена дейност. Никога повече нямаше да види пристанище. Змиите бяха разбили формацията на флотата и бяха разпръснали корабите, принуждавайки всеки кораб да се бие индивидуално. Сега внезапно бяха прекъснали нападенията си и се взираха нагоре към небето с големите си, блестящи очи.

— Какво? — тревожно попита Малта и се изправи на крака.

Джек изостави надзора на вратата.

— Дай да видя — настоя тя и се приближи към илюминатора. Алтея се отдръпна от пътя й и пристъпи в средата на стаята. Протегна се над главата си, за да опре длани в една греда.

— Ще ми се връзката ми с Вивачия да беше по-силна. Да мога да погледна с нейните очи, както някога.

— Какво чувства? Чакай! Къде отиват всички змии? — настоятелно попита Джек.

— Чувства твърде много. Страх, тревога и мъка. Змиите тръгват ли си?

— Отиват някъде — отвърна Джек. Тя се извърна от илюминатора с нетърпеливо изсумтяване. — Защо стоим тук? Да идем вън на палубата и да видим.

— Защо не — мрачно отвърна Алтея.

— Уинтроу каза, че тук ще сме в по-голяма безопасност — напомни им Малта. Тя внезапно повдигна ръце към главата си сякаш самата мисъл да излезе на палубата й причиняваше болка.

— Не мисля, че той очакваше нещата да се развият по този начин — успокоително отвърна Алтея. — Мисля, че трябва да разберем какво се случва.

— Настоявам всички да останете тук! — изневиделица извика сатрапът. Той се изправи, лицето му се беше сбръчкало от гняв. — Няма да бъда изоставен! Като мои поданици ми дължите преданост. Останете тук, за да ме пазите при необходимост.

Устата на Джек се изкриви в гримаса.

— Съжалявам, дребосъко. Аз не съм твоя поданичка, а дори и да бях, пак щях да се кача на палубата. Но ако решиш да се качиш с нас, ще ти пазя гърба.

Малта свали ръце от лицето си. Пое си внезапно дъх през зиналата си уста и обяви:

— Трябва да се доберем до палубата. Веднага! Тинтаглия идва! Драконът зове змиите.

— Какво? Дракон? — скептично попита Алтея.

— Мога да я почувствам. — В гласа на Малта имаше почуда. Тя скочи на крака, тъмните й очи се разшириха още повече. — Мога да почувствам драцената. И да я чуя! Точно както ти разбираш неща чрез кораба. Не се съмнявай в мен, Алтея. Вярно е. — Тогава пребледня, почудата й се превърна в отчаяние. — И Рейн е с нея. Изминал е целия този път, за да ме намери. Мен! — Тя вдигна ръка, за да прикрие устата си, и лицето й се намръщи.

— Не се плаши — нежно каза Алтея.

Момичето се отпусна прегърбено в стола си. Връхчетата на пръстите й опипаха белега на челото й. Малта отдръпна ръка сякаш я беше опарила, а после се загледа в приличните си на хищни нокти пръсти.

— Не — прошепна тя. — Не, не е честно.

— Какво й става? — презрително изиска сатрапът. — Болна ли е? Ако е болна, искам да бъде махната оттук.

— Малта? — Алтея коленичи до племенницата си. Какво измъчваше момичето? — Спри. — Думата беше колкото молба, толкова и повеля. Малта се вдигна тромаво на крака. Движеше се сякаш беше съставена от отделни части, които една с една не си пасваха добре. Очите й бяха унили. Тя вдигна препаската си за глава от масата, погледна я, след което я остави да се изхлузи от пръстите й.

— Няма значение. — Гласът й беше далечен, безпристрастен. — Това съм аз сега. Но… — Тя остави мисълта си да замре. Отправи се към вратата като че беше напълно сама. Докато преминаваше през прага, Джек й задържа вратата широко отворена. Жената от Шестте херцогства погледна насмешливо към Алтея.

— Идваш ли?

— Разбира се — промълви тя. Изведнъж разбра как се бе чувствала майка й през годините, желаеща добри неща за дъщерите си, но така безсилна да ги накара да протекат както трябва. Усещането беше отвратително.

— Стойте! Ами аз? Не можете да ме оставите тук без грижи — ядосано изпротестира сатрапът.

— Е, размърдай се тогава, дребосъко, или ще бъдеш изоставен — каза му Джек, но Алтея забеляза, че му задържа вратата.

 

 

Кенит се втренчи нагоре, като осъзнаваше, че зяпа, но не можеше да направи нищо по въпроса. Смътно съзнаваше, че Вивачия също се взираше нагоре, ръцете й бяха събрани пред гръдта й сякаш се молеше. До него Уинтроу наистина се молеше — не молитва за милост, както Кенит би очаквал, а радостен поток от думи, които прославяха чудото на Са. Момчето звучеше сякаш възхваляваше в транс.

— Чудото, славата е твоя, Създателю Са… — Кенит не можеше да каже дали Уинтроу изричаше познати думи, или величествеността на създанието над тях го бе подтикнало към спонтанно преклонение.

Драконът описа нов кръг, сини люспи, искрящи в сребърно, докато зимната слънчева светлина пробягваше по страните му. Отново нададе рев. Драконът заговори и Кенит усети отговора на Вивачия. Огромен, дълбок копнеж премина през кораба и зарази и него. Тя жадуваше да се движи така свободно през небесата, да се рее, да се спуска и да кръжи, когато сама пожелае. Накара я да се замисли за всичко, което не беше и което никога нямаше да бъде. Отчаяние като отрова се просмука в нея.

Змиите бяха преустановили атаката си над джамаилските кораби и пъплеха в откритото море. Някои бяха почти неподвижни, вдигнали високо глави, с вихрещи се големи очи, докато се взираха нагоре. Други започнаха да подскачат весело, сякаш лудориите им щяха да привлекат вниманието на дракона. Джамаилската флота се беше възползвала от тази възможност. Очаквали сигурна смърт, те сграбчиха шанса си за оцеляване. Един по-малък съд потъваше, вълните заливаха палубите му. Екипажът го напускаше и се отправяше към друг кораб. На други палуби мъже се опитваха да въдворят ред сред хаоса и бедствието. Освобождаваха паднали съоръжения, като ги прерязваха, и изхвърляха платна през борда. Но дори и там, въпреки всичко, което бяха изтърпели, мъжете закрещяха и засочиха към дракона, докато корабите им се отдръпваха.

Ета клечеше ниско в лодката, която Соркор беше изпратил. Погледът й се стрелна от лудуващите змии към кръжащия дракон. Лицето й беше бледо, очите — съсредоточени върху Кенит. Мъжете в лодката работеха бясно с веслата, главите им бяха приведени между раменете.

При всеки описан кръг, драконът се спускаше все по-ниско. Нямаше съмнение, че центърът на спиралата му беше Вивачия. Съществото стискаше нещо в предните си крака, забеляза Кенит. Плячка може би; не можеше да различи какво е. Дали драконът не преценяваше размерите на кораба, преди да нападне? Щеше ли да се приземи върху водата като чайка? За пореден път мина покрай тях, толкова близо, че създаденият от крилете му повей изплющя в платната на кораба и го разлюля. Морските змии подеха безбожно виене, което увеличаваше силата и височината си със спускането на дракона. Тогава, когато премина точно над гребната лодка на Ета, драконът пусна товара си. Каквото и да беше, едва се размина да не удари лодката; приземи се до нея с плисък. С тежко махане на криле, създанието усилено се издигна. То изрева и змиите извикаха в отговор. После отлетя, много по-бавно, отколкото беше дошло.

Змиите го последваха. Като есенни листа, подхванати от повей на вятъра, те се понесоха след дракона. Бързите поведоха, другите се надигаха и спускаха болезнено през водата в разпенилата се диря, но всички си тръгваха. Драконът нададе последен, протяжен вой, докато отлиташе надалеч и отнасяше триумфа на Кенит със себе си.

 

 

Беше мъж и беше жив. Ета успя да отправи единствен смаян поглед към него, докато той се гмурваше във водата. Краката му ритаха бясно, докато падаше, след което плисъкът от съприкосновението му го погълна. Драконът го беше пуснал толкова близо до лодката, че почти я наводни. Ета можеше да се закълне, че беше нарочно. Лодката се заклати неудържимо сред вълнението от гмуркането на мъжа. Въпреки това тя сграбчи ръба на лодката и се приведе навън, загледана след него. Щеше ли да се удави? Щеше ли изобщо да изплува?

— Къде е? — извика тя. — Гледайте дали ще изплува!

Но мъжете в лодката не й обръщаха внимание. Змиите се отдалечаваха заедно с дракона. Те се възползваха от възможността и се спуснаха с всичка сила към Вивачия. На главната палуба, сред сочещи и дърдорещи моряци, Кенит и Уинтроу се взираха след дракона.

Единствено фигурата споделяше тревогата на Ета. Вивачия отправи един последен, измъчен поглед след дракона. Тогава и нейните очи затърсиха сред водата около малката лодка. Ета пак си остана първата, която забеляза неясно движение под вълните и посочи с крясък:

— Ето го, ето там е!

Съществото, което се изстреля задъхано на повърхността, обаче не беше мъж. Имаше формата на мъж, но втренчените му очи блестяха медно. Тъмните му, мокри къдрици, от които капеше вода, й напомняха за оплетени водорасли. Той видя лодката и се напъна към нея с протегната ръка, но Ета видя, че тя блестеше с нещо повече от мокрота. Беше в люспи. С бълбукащ вик, той потъна отново. Гребците, които го бяха видели, изреваха страхливо и се приведоха над задачата си. Ета беше като прикована, взираща се в мястото, където беше потънал.

— Качете го! Моля ви! — изписка момичешки глас. Ета вдигна поглед към елегантно облечено момиче, стоящо на палубата. Ами че съветничката на сатрапа не изглеждаше по-голяма от Уинтроу!

Тогава Вивачия насочи голям и повелителен пръст към водата.

— Там! Там, глупаци, изплува отново! Бързо, бързо, качете го!

Изпаднали в паника, гребците бяха игнорирали молбата на Ета, но заповедта на фигурата беше друго нещо. С пребледнели лица, те отпуснаха веслата си. Тогава, когато мъжът изплува отново, те ги потопиха, за да накарат лодката да се извърти към него. Той ги видя и отчаяно се устреми в тяхната посока. Опита се да издрапа към тях, но потъна.

— Свършен е — предсказа един от гребците, но миг по-късно повърхността на водата бе разцепена от протегната ръка. Бялото му като на удавник лице се появи и Ета го чу как се опитва да си поеме дъх. Един гребец бутна веслото си в обсега му. Той го сграбчи толкова здраво, че почти го изтръгна от хватката на мъжа. Издърпаха го по-близо до лодката. В следващия момент той успя да се хване отстрани. Не можеше да стори нищо повече, освен да се държи там. Бяха необходими двама мъже, за да го качат на борда. Когато вече беше вътре, той легна на дъното, от дрехите му се стичаше вода. Задави се. Щом изчисти носа си от морска вода, от него затече кръв. Той замига с нечовешките си очи към Ета. Първоначално не изглеждаше да я вижда. После оформи безмълвни думи.

— Благодаря. — Главата му падна на една страна и очите му се затвориха.