Робин Хоб
Съдбовният кораб (19)

Глава седемнадесета
Бингтаунски преговори

Покривът на Търговския Съвет го нямаше. Калсидците бяха довършили започнатото от Новите Търговци. Роника подбираше пътя си през почернелите останки от срутилия се покрив. Беше продължил да гори и след като беше паднал и беше прошарил стените със сажди и дим. Гоблените и знамената, които преди украсяваха залата, висяха на овъглени парцали. Горе бяха останали няколко греди, обгорени до черно. Следобедното небе заплашваше с дъжд, докато гледаше надолу, сивкаво, към събранието в безпокривната сграда, но бингтаунските Търговци упорито бяха настояли за среща в постройка, която вече не можеше да ги подслони. Роника си помисли, че това е показателно за легендарната упоритост на Търговците.

Още повече че имаше някаква особена равнопоставеност да стои рамо до рамо с другите, събрали се тук. Бингтаунски Търговци, Нови Търговци, татуирани роби и мускулести риболовци, занаятчии и прислужници, всички бяха там заедно с приятелите и роднините си.

Те изпълваха залата. Озовалите се отвън седяха на стълбището, скупчени в групички по стъпалата. Въпреки различния им произход, хората споделяха някаква необичайна прилика. На всички лица бяха изписани шокът и мъката от калсидското нашествие, и хаосът, който беше причинило. Те бяха еднакво застрашени от битките и пожарите — от най-богатия бингтаунски Търговец до смирения кухненски роб. Дрехите им бяха изцапани със сажди или кръв, а понякога и с двете. Повечето бяха размъкнати. Децата се гушеха близо до родители или съседи. Оръжията се носеха открито. Разговорите бяха приглушени и тихи и повечето касаеха дракона.

— Тя издиша върху тях и те просто се стопиха като восък.

— Разцепи целия корпус само с един удар на опашката си.

— Даже и калсидците не заслужават подобна смърт.

— Дали? Заслужават такава смърт, каквато успеем да им осигурим.

— Драконът е благословия от Са, изпратена да ни спаси. Трябва да подготвим благодарствени дарове.

Голяма част от хората стояха безмълвно, вторачили поглед в издигнатата каменна платформа, предназначена за избраните от всяка група представители.

Серила също беше там — като представител на Джамаилия, придружена от мръщещия се до нея Род Каерн. Присъствието му на подиума накара Роника да изскърца със зъби, но се принуди да не се взира в него. Беше се надявала, че Серила е приключила с Род след необмисленото му нападение над Новите Търговци. Как можеше да е толкова глупава? Съветничката стоеше свела поглед сякаш беше дълбоко замислена. Беше облечена прекалено изискано в сравнение с останалите на платформата — дълга нежнобяла роба, украсена с пресичащи се златни ивици плат. Подгъвът й бе съсипан от пепел и сажди. Въпреки дългите ръкави на одеждата и дебелия вълнен плащ, който носеше, съветничката беше обвила ръце около себе си сякаш й беше студено.

Спарс Келтър също беше на платформата, а кръвта по грубата му рибарска дреха днес не беше рибешка кръв. Жена с едър кокал и татуировки, които се простираха по бузата и се пренасяха върху врата й, стоеше от едната му страна. Дужиа, представителка на Татуираните, носеше разкъсани панталони и туника на кръпки. Голите й крака бяха мръсни. Грубата превръзка около горната част на ръката й показваше, че е била в сърцето на битката.

Търговците Девуше, Конри и Друр представляваха бингтаунския Съвет. Роника не знаеше дали бяха единствените останали председатели на Съвета, или бяха единствените, достатъчно смели да рискуват да си навлекат недоволството на Каерн и поддръжниците му. Те стояха доста далече от Серила и Род. Поне това разделение бе установено.

Мингсли беше там от името на Новите Търговци. Богато извезаната му жилетка беше сериозно експлоатирана през последните няколко дни. Той стоеше на отсрещната страна, на която стоеше робинята, и избягваше погледа й. Роника бе чула, че Дужиа не бе водила лесен живот като негова робиня и той имаше основателна причина да се страхува от нея.

На ръба на подиума, поклащащ крака, непривично спокоен седеше внукът на Роника, Силдин. Очите му шареха по тълпата под него и излъчваха угриженост. Само Мингсли се бе осмелил да оспори правото му да бъде там. Силдин бе срещнал погледа му открито.

— Ще говоря от името на всички ни, когато драцената се появи — увери го той. — И ако се наложи, ще говоря от нейно име пред вас. Трябва да съм тук, за да може да ме забележи сред тълпата.

— Какво те кара да мислиш, че тя ще дойде тук? — попита Мингсли.

Силдин се бе усмихнал с неземна усмивка.

— О, ще дойде. Не бой се — отвърна му Силдин. Той мигна бавно с очи. — Сега тя спи. Коремът й е сит. — Когато внук й се усмихваше, сребристите люспи по бузите му се надипляха и блестяха. Мингсли се бе втренчил, след което се бе отдръпнал от момчето. Роника се боеше, че вече забелязва синьо блещукане под напуканата повърхност на устните му. Как беше възможно да се промени толкова много за толкова кратко време? Също толкова озадачаващо беше и неестественото удоволствие, което той изпитваше от тези промени.

Яни Купрус — представителка на Дъждовните земи, стоеше закрилнически зад Силдин. Роника се радваше, че тя е тук, но се чудеше какви бяха мотивите й. Щеше ли да изяви претенции към последния наследник на семейство Вестрит и да го отведе в Трехог? А ако не го направеше, какво място имаше той в Бингтаун?

Кефрия беше застанала така близо до платформата, че можеше да се протегне и да докосне момчето си. Но не го правеше. Дъщерята на Роника мълчеше, откакто Рейн беше довел Силдин при тях. Тя бе погледнала към сребристата ивица от люспи по върховете на бузите на сина си, но не ги беше докоснала. Силдин радостно й беше казал, че Малта е жива — така беше казал драконът. Кефрия не бе продумала и дума в отговор на тези вести, поради което Силдин я бе хванал за ръката като че да я събуди от сън.

— Майко. Остави скръбта си настрана. Тинтаглия може да ни върне Малта. Знам, че може.

— Ще чакам това да се случи — слабо бе отвърнала Кефрия. Нищо друго. Сега се вглеждаше нагоре в сина си сякаш беше призрак, сякаш една плетеница от люспи го бе изличила от нейния свят.

Непосредствено зад Кефрия стоеше Рейн Купрус. И той като Яни вече не се забулваше. От време на време Роника виждаше как хората се обръщаха и се взираха в Дъждовниците, но и двамата бяха твърде заети, за да се обидят. Рейн бе потънал в разговор с Граг Тенира. Двамата очевидно не споделяха едно и също мнение и водеха цивилизован, но напрегнат спор. Тя се надяваше, че той няма да предизвика разногласия между двама им тази вечер. Бингтаун се нуждаеше от всяко подобие на единност, което успееше да събере.

Очите на Роника обходиха събралите се хора с цялото им разнообразие. Тя се усмихна мрачно. Силдин си оставаше неин внук — въпреки люспите, той си оставаше Вестрит. Може би промените по лицето му нямаше да са по-голямо клеймо от татуировките, които някои от другите щяха да носят без срам в новия Бингтаун. Един от корабите, на които драконът бе прекършил мачтите, беше пълен с бингтаунски пленници. Много от тях вече бяха принудително татуирани, лицата им бяха белязани със символите на похитителите им, така че всеки мародер да получи печалбата си, щом ги продадяха в Калсид. Калсидците бяха изоставили разрушения кораб и се бяха опитали да избягат с галерите, но Роника не мислеше, че някой е успял да се измъкне. Жителите на Бингтаун се бяха отправили на импровизирани салове към въпросния съд, за да спасят роднините си, докато драконът преследваше калсидските си жертви. Голяма част от хората, които никога не биха предположили, че ще носят робска татуировка, сега разполагаха с такава, включително и няколко Нови Търговци. Роника подозираше, че в резултат на това щяха да сменят позициите си.

Безпокойството караше хората непрестанно да се движат. Щом драконът се бе завърнал от калсидския си лов, бе наредил на представителите им да се съберат с уговорката, че скоро ще се заеме с тях. По това време слънцето още беше високо в небето. Сега нощта бе близо, а драконът все още не беше се върнал. Роника отново насочи погледа си към подиума. Щеше да е интересно да види кой щеше да се опита да въведе ред на събранието и кого щеше да подкрепи тълпата.

Роника очакваше, че Серила ще се позове на авторитета на сатрапа, но Търговецът Девуше пристъпи към ръба на подиума. Той повдигна ръцете си високо и тълпата заглъхна.

— Събрали сме се тук в бингтаунската Търговска зала. Тъй като Търговецът Дуикър беше убит, аз ще заема мястото му като председател на бингтаунския Търговски Съвет. Предявявам правото си да говоря пръв. — Той огледа насъбралата се тълпа в очакване на някакво несъгласие, но засега всички мълчаха.

Девуше продължи да излага очевидното.

— Събрали сме се тук, всички жители на Бингтаун, за да обсъдим как да постъпим с дракона, който така неочаквано дойде при нас.

Това беше вдъхновяващо, помисли си Роника. Девуше не споменаваше нищо за различията, които бяха запратили града в битка в самото начало. Той насочваше вниманието на всички им, като едно цяло, към проблема с дракона. Мъжът продължи:

— Тя прогони калсидската флота от пристанището ни и излови няколко лутащи се групи от нашественици. За момента изчезна от небесните ни пространства, но каза, че скоро ще се върне. Преди да го направи, трябва да решим как да подходим. Тя освободи пристанището ни. Какво сме готови да й предложим в замяна?

Той спря да си поеме дъх. И това беше грешка, защото стотици гласове се надигнаха със стотици различни отговори.

— Нищо. Нищо не й дължим! — ядосано изрева един мъж, докато в същото време и друг се постара да бъде чут:

— Синът на Търговеца Тенира вече сключи сделка от наше име. Граг й каза, че ако прогони калсидците, ще й помогнем с каквато задача ни постави. Това изглежда честно. Нима един бингтаунски Търговец се отмята от думата си, била тя и дадена на дракон?

— Трябва да му приготвим дарове. Драконът ни освободи. Трябва да предложим благодарности на Са, че ни изпрати такъв герой!

— Аз не съм Търговец! Брат ми също, ние няма да се обвържем с думата на някой друг!

— Убийте го. Всички легенди за дракони предупреждават за тяхната подлост и жестокост. Трябва да подготвяме защитата си, вместо да стоим да си говорим.

— Тишина! — изрева Мингсли, след като пристъпи напред, за да застане до Девуше. Той беше набит мъж, ала силата на гласа му продължаваше да изненадва Роника. Докато оглеждаше тълпата, се видя всичкото бяло около очите му. Роника осъзна, че беше изключително изплашен. — Нямаме време за разправии. Трябва бързо да достигнем съгласие. Трябва да посрещнем дракона като единен народ, щом се върне. Съпротивата ще е грешка. Видяхте какво направи на онези кораби и онези мъже. Трябва да я умиротворим, ако искаме да избегнем същата участ.

— Може би някои от тук присъстващите заслужават същата участ като калсидците — безсърдечно отбеляза Род Каерн. Той излезе напред и застана заплашително близо до набития търговец. Мингсли отстъпи назад от него, щом Род се извърна към тълпата. — По-рано чух съществото да говори ясно. Търговец вече се е споразумял с дракона. Драконът е наш! Тя принадлежи на бингтаунските Търговци. Трябва да почетем сделката си, бингтаунски Търговци, без да се обръщаме за помощ към който и да е от чужденците, които се опитват да си присвоят града ни за свой. С дракона на наша страна, Бингтаун може не само да отблъсне мръсните калсидци обратно до земите им, но може да изтласка и Новите Търговци накуп с крадливите им роби. Всички чухме новините. Сатрапът е мъртъв. Не можем да разчитаме на помощта на Джамаилия. Бингтаунски Търговци, огледайте се. Намираме се в руините на нашата зала в един опустошен град. Как стигнахме дотук? Като допуснахме сред нас алчните Нови Търговци, хора, които дойдоха тук в нарушение на нашата харта, за да ограбят земята ни и да ни превърнат в просяци! — Устните му се изкривиха от омраза, докато се взираше в Мингсли. Род присви очи и предложи: — Как можем да се отплатим на нашия дракон? С месо. Нека драконът ни отърве от всички натрапници.

Случилото се след думите му стъписа всички. Макар възгласите на възмущение, предизвикани от думите му, да прераснаха в силен тътен, съветничка Серила пристъпи решително напред. Род се обърна изненадано към нея и тя постави малката си ръка в центъра на гръдта му. Оголила зъби от внезапното усилие, тя го избута от платформата. Падането беше кратко — щеше да е лесен скок, ако го беше очаквал, но той не беше. Род се прекатури с вик, размахал ръце. Роника чу острото пропукване на главата му, когато се удари в пода, както и последвалия болезнен вой. Около него се струпаха мъже. Имаше кратко боричкане.

— Отдръпнете се от него! — извика Серила и за един объркващ момент Роника помисли, че го защитава. — Махнете се или споделете неговата участ! — Като капчици вода, чезнещи в пясъка, малкото излезли да помогна на Род, отстъпиха и ненадейно се сляха с тълпата. Самият Род остана, задържан неподвижно от сграбчилите го мъже, с ръка, извита зад гърба. Той стисна зъби заради болката, но успя да запрати проклятие към Серила. Сред хората, които го държаха, имаше и Стари, и Нови Търговци. След едно кимване от съветничката, те го извлякоха надалеч от съвещанието. Докато гледаше как го отвеждат, Роника се зачуди какво щяха да правят с него.

Внезапно, съветничка Серила вдигна глава и огледа събралите се. За първи път Роника видя по лицето й плам сякаш в нея пребиваваше истински дух. Тя дори не погледна след мъжа, когото беше отхвърлила. Стоеше изправена, цялостна и — макар и временно — нещата бяха под неин контрол.

— Не можем да толерираме Род Каерн и другите, които мислят като него — високо обяви тя. — Той се опитва да сее раздор, когато имаме нужда от единство. Говори против властта на сатрапството сякаш то е погинало заедно със сатрап Косго. Вие знаете, че това не е така! Чуйте ме, жители на Бингтаун. Дали сатрапът е жив, или не, в момента няма значение. Това, което има значение, е, че той ме остави на власт, за да поема тежестта на управлението му, ако той загине. Няма да го предам, както няма да предам и поданиците му. Каквито и да сте, поотделно или заедно, вие сте поданици на сатрапа и сатрапството ви управлява. Поне в това можете да бъдете равностойни и единни. — Тя спря и остави погледа си да обходи другите на подиума с нея. — Никой от вас не е нужен тук. Способна съм да говоря от името на всички ви. Още повече че до каквото и споразумение да достигна с дракона, то ще обвързва всички ви еднакво. Не е ли най-добре така? Да оставите някого, който не е обвързан лично с Бингтаун, някой безличен, да говори от името на всички ви?

Почти успя. След Род, думите й звучаха разумно. Роника Вестрит наблюдаваше как хората заразменяха погледи. Тогава от другия край на платформата заговори Дужиа:

— Говоря от името на Татуираните, като казвам, че не желаем повече от „равенството“, което сатрапът ни предоставя. Вече сами ще определяме равенството си, като жители на Бингтаун, а не като поданици на Джамаилия. Ще имаме право на глас относно обещанията, които ще бъдат дадени на този дракон. Твърде дълго други се разполагаха с труда и живота ни. Повече няма да търпим.

— От това се боях — намеси се Мингсли. Той насочи треперещ пръст към татуираната жена. — Вие, робите, ще развалите всичко. Интересувате се само от отмъщение. Несъмнено ще направите всичко по силите си да предизвикате дракона, за да стоварите гнева му върху главите на господарите си. Но щом всичко приключи, дори всичките ви господари сред Новите Търговци да умрат, вие ще сте същите хора, каквито сте и днес. Не сте способни да се самоуправлявате. Забравили сте какво е да сте отговорни. Доказателство за това е държанието ви, откакто предадохте законните си господари и изоставихте наложената от тях дисциплина. Върнахте се към онова, което бяхте, преди господарите ви да поемат контрол над вас. Погледни се, Дужиа. Ти първо беше крадла и едва после робиня. Заслужаваше съдбата си. Ти избра живота си. Трябваше да го приемеш. Само че господар след господар те хващаше да крадеш и да лъжеш, докато картата на онези, на които си служила, не се разпростря по лицето, та чак до врата ти. Дори не трябва да си тук горе и да предявяваш претенции да говориш.

— Добри ми хора на Бингтаун, робите не са отделен народ, освен че са белязани заради престъпленията си. Направо дайте думата и на курвите по този въпрос, или на джебчиите. Нека послушаме Серила. Всички ние сме джамаилци, Стари и Нови Търговци, и всички трябва да бъдем доволни да сме обвързани от думата на сатрапа. Говоря от името на Новите Търговци, когато казвам, че приемам съветничка Серила да преговаря с дракона от наше име.

Серила се изпъна и изправи рамене. Усмивката й изглеждаше искрена. Погледна покрай Мингсли, за да обгърне и Дужиа с усмивка.

— Като представител на сатрапа, аз, разбира се, ще преговарям и за вас. За всички вас. Новият Търговец Мингсли не е обмисли добре думите си. Нима е забравил, че в момента в Бингтаун татуировки носят и хора, чието единствено провинение е, че са били заловени от калсидците? За да може градът да оцелее и да процъфтява, трябва да се върне към най-старите си корени. Според хартата той е бил място, където находчиви прокуденици са можели да създадат нов дом и нов живот за себе си. — Тя се засмя леко и обезоръжаващо. — Оставена тук, да упражнявам властта на сатрапа, аз също съм в някакъв смисъл изгнаница. Никога повече няма да се върна в Джамаилия. Също като вас, аз трябва да стана жител на Бингтаун и да изградя нов живот за себе си. Погледнете ме. Представете си, че представлявам всичко, което е Бингтаун. Елате — нежно ги прикани тя. Обгърна с поглед цялата тълпа. — Приемете ме. Дайте ми възможността да говоря от името на всички вас и да ни обвържа в едно общо споразумение.

Яни Купрус поклати със съжаление глава, докато пристъпваше напред, за да вземе думата.

— Сред нас има такива, които не желаят да бъдат обвързани с думата на сатрапа — или с думата на когото и да било, освен нашата собствена. Говоря от името на Дъждовните земи. Какво е направила за нас Джамаилия, освен да ограничава търговията ни и да краде половината от печалбите ни? Не, съветничке Серила. Ти не си моя съветничка. Обвързвай Джамаилия както намериш за добре, но Дъждовните земи няма да търпят повече това потисничество. Ние знаем повече за този дракон от теб. Няма да ти позволим да се пазариш с живота ни, за да го умиротвориш. Хората ми са ме избрали да говоря за тях и точно това ще направя. Нямам право да оставя гласовете им да бъдат заглушени от твоя. — Яни погледна надолу и размени поглед с Рейн.

Роника долови, че двамата се бяха подготвили за настоящата ситуация.

Рейн заговори отдолу.

— Послушайте я. Не бива да се доверяваме на драцената. Трябва да предпазите сетивата си от нейното обаяние, а сърцата си — от умелите й думи. Говоря от позицията на човек, който дълго е бил заблуждаван от нея и е платил за тази заблуда с тежка, болезнена загуба. Изкушението да наблюдаваш красотата й и да повярваш, че е едно невероятно, мъдро създание, изскочило от легендите, за да ни спаси, е голямо. Но не бъдете толкова лековерни. Тя ще ни принуди да повярваме, че е по-висша от нас — наш завоевател и владетел само заради това, което е. Драцената не е по-добра от нас и в сърцето си знам, че не е нищо повече от звяр, достатъчно хитър, че да борави умело с думите. — Той извиси глас, за да бъде чут от всички. — Беше ни казано, че тя спи, за да се възстанови по-бързо от преяждането си. Смее ли някой да попита с какво е преяла? С какво месо се е нахранила? — Докато думите достигаха до слушателите му, той добави: — Много от нас по-скоро биха умрели, отколкото да продължат да бъдат роби. Е, аз по-скоро бих умрял, отколкото да стана неин роб или закуска.

Светът внезапно притъмня. Миг по-късно множеството бе облъхнато от студена струя въздух, съдържаща отвратителната воня на змии. Хората се заприсвиваха сред сенките на дракона, надали гневни крясъци и писъци на ужас. Някои инстинктивно потърсиха заслон в близост до стените, докато други се опитаха да се скрият сред множеството на тълпата. Тогава сянката отмина, чезнещата светлина на деня се завърна, а Роника почувства как драцената се приземи в пределите на залата. Съприкосновението с теглото й се разнесе по павиращите камъни и накара стените на помещението да се разтресат. Макар че вратите бяха твърде малки, за да я пропуснат, Роника се зачуди дали яките каменни стени биха могли да устоят на един решителен щурм от страна на дракона. След малко съществото се издигна и положи предните си, ноктести крака на върха на стената. Голямата колкото каруца глава върху змийския й врат ги изгледа отвисоко. Тя изсумтя и струята въздух, която ноздрите й избълваха, наруши равновесието на Рейн Купрус.

— Значи съм звяр, достатъчно хитър, че да говори, така ли? А тогава какво определение ще дадеш на себе си, човеко? Как можеш да твърдиш, че си ми равен, с твоите нищожни години и съкратена памет?

Всички се отдръпнаха назад към другарите си, за да разчистят пространството около обекта на недоволството на Тинтаглия. Дори дипломатите на подиума повдигнаха ръце, за да предпазят лицата си, сякаш се бояха да не споделят наказанието на Рейн. Всички очакваха да го видят как умира.

С движение, което накара Роника да поеме рязко дъх, Силдин скочи ловко от ръба на платформата. Той застана в полезрението на дракона и смело постави тялото си между Рейн и гневния взор на създанието. Приведе се в любезен поклон към него.

— Добре дошла, блестяща! — Всяко око и ухо беше насочено към него. — Събрахме се тук, както ни повели. Чакахме твоето завръщане, владетелко на небесата, за да узнаем каква е задачата, която желаеш да изпълним.

— Ах. Разбирам. — Драцената повдигна глава, за да наблюдава по-добре събралото се множество. Забелязваше се повсеместна присвитост, едно непреднамерено коленичене пред нея. — Значи не сте се събрали, за да заговорничите срещу мен?

— Никой не е обмислял насериозно подобно нещо! — храбро излъга Силдин. — Вероятно сме просто човеци, но не сме глупави. Кой сред нас би могъл да си помисли да се изправи срещу люспестото ти могъщество? Разказахме си много истории относно днешните ти доблестни дела. Всички чуха за страховития ти дъх, за вятъра, който пораждат крилете ти и за силата на опашката ти. Всички признават, че без твоето славно могъщество, враговете ни щяха да ни пометат. Помисли колко скръбен можеше да е този ден за нас, тъй като вместо нас, те щяха да имат честта да ти служат.

Роника се запита към кого ли бяха насочени думите му. Дали ласкаеше драцената, или напомняше на събралата се тълпа, че и другите човеци можеха да й служат също толкова добре? Хората от Бингтаун можеха да бъдат заменени. Може би единственият начин да оцелеят беше доброволно да се съгласят да й служат.

Големите сребристи очи на Тинтаглия се завихриха топло от ласкателството на Силдин. Роника се взря във вихрещите се дълбини и се почувства притеглена към създанието. Наистина беше великолепна. Припокриването на люспите върху лицето й напомняха на Роника за подвижните връзки от верижката на изтънчено бижу. Главата на Тинтаглия леко се поклащаше насам-натам, докато преценяваше събралия се народ. Роника се почувства омаяна от това движение, неспособна да откъсне поглед. Драцената беше едновременно сребриста и синя; всяко движение предизвикваше появата и на двете по люспите й. Изяществото на извития й врат беше като на лебед. Роника бе връхлетяна от желанието да докосне драцената и собственоръчно да открие дали плавно диплещата се кожа е топла или студена. Всички наоколо пристъпваха към нея, омаяни от нейната прелест. Роника почувства как напрежението се отцеди от тялото й. Все още се чувстваше изтощена, но това беше хубава умора, като леката болка в мускулите в края на ползотворен ден.

— Това, което искам от вас, е просто — меко каза драцената. — Човеците винаги са били строители и копачи. В природата ви е да оформяте околната среда според нуждите си. Този път ще оформите света според моите нужди. В Дъждовната река има място, където водите са плитки. Искам да отидете там и да ги направите достатъчно дълбоки, за да може една морска змия да премине. Това е всичко. Разбрахте ли?

Зададеният въпрос, изглежда, разкъса мълчанието им. Хората започнаха леко изненадано да шептят помежду си. Това беше всичко, което искаше? Това просто нещо?

Тогава от задните редици на тълпата един мъж изкрещя въпросително:

— Защо? Защо искаш змиите да могат да ходят нагоре по Дъждовната река?

— Те са млади дракони — спокойно му отвърна Тинтаглия. — Трябва да отидат нагоре по реката до специално място, където да се опашкулят, за да могат да станат зрели дракони. Някога, близо до Дъждовния град Трехог имаше специален терен за излизане от реката, но блатата са погълнали тези топли, пясъчни брегове. Нагоре по реката все още съществува място, което може да свърши работа. Стига змиите да могат да го достигнат.

Очите й се завъртяха замислено за момент.

— Ще са им необходими пазачи, докато са опашкулени. Ще трябва да ги защитавате от хищници по време на зимните месеци, докато се променят. Това е задача, която някога бе споделяна от драконите и Древните. Древните построиха градовете си недалеч от земите за излюпване с цел по-добре да пазят пашкулите ни, докато пролетта не доведе необходимата за излюпването слънчева светлина. Ако не беше един от тези градове, намиращ се близо до долната земя за излюпване, аз нямаше да бъда спасена. Можете да строите там, където някога живееха Древните.

— В Дъждовните земи? — попита някой потресено. — Водата е киселинна. Само дъждовната вода е питейна. Земята непрестанно се тресе. Хората, които живеят там твърде дълго, полудяват. Децата им се раждат мъртви или деформирани, а с годините телата им стават чудовищни. Всички знаят това.

В гърлото на драцената се надигна необичаен звук. Всеки мускул по тялото на Роника се напрегна, докато не осъзна какво представляваше. Смях.

— Хората могат да живеят по поречието на Дъждовната река. Трехог е доказателство за това. Преди Трехог обаче, много преди това, имаше чудни градове по бреговете на реката. И отново може да има. Ще ви покажа как да направите водата годна за пиене. Земята е слегнала; ще трябва да живеете по дърветата, както правят в Трехог — това е неизбежно.

Роника почувства странно гъделичкане в съзнанието си. Тя замига учестено. Нещо… ах. Ето какво се беше променило. Драцената бе отместила поглед към друга част от тълпата. Сега Роника се чувстваше по-съсредоточена. Реши да бъде по-предпазлива спрямо вихрещия й се поглед.

От платформата заговори Яни Купрус. Гласът й потрепери, щом се осмели да се обърне към драцената, но думите й бяха изпълнени с желязна решителност.

— Хората наистина могат да живеят в Дъждовните земи. Но не и без съответната цена и не и без умение. Ние сме доказателство за това. Дъждовните земи са притежание на Дъждовните Търговци и ние няма да позволим да ни бъдат отнети. — Тя поспря и си пое разтреперан дъх. — Никой друг не знае как да преживява покрай реката, как да строи по дърветата или как да преодолява сезоните на лудост. Погребаният град, който някога разкопавахме за стока, вече е изгубен за нас. Трябва да открием друг начин да се издържаме. Въпреки това Дъждовните земи са наш дом. Няма да ги дадем.

— Тогава вие трябва да пазите през зимата — гладко й отвърна драцената. Тя наклони глава. — По-подходящи сте за тази задача, отколкото предполагате.

Яни видимо събра решителност.

— Вероятно можем да го направим. Ако се изпълнят определени условия. — Тя измести поглед към множеството. — Нека запалим факли. Уточняването на детайлите може да отнеме време.

— Но несъмнено не много — каза с предупредителен тон драцената.

Яни не се уплаши.

— Това не е задача за шепа мъже с лопати. Ще ни е нужна помощта на инженери и работници от Бингтаун, за да издълбаем речния канал за теб. Това ще изисква планиране и много работници. Населението на Трехог може да не е достатъчно многобройно, за да подкрепи подобно начинание само.

Гласът на Яни стана по-уверен и доби интонацията на пазарящ се търговец. Това й беше добре познато.

— Разбира се, ще има трудности за преодоляване, но Дъждовните Търговци са свикнали с усложненията, които предлагат Дъждовните земи. Работниците ще трябва да бъдат хранени и подслонени. Хранителните запаси ще трябва да се внесат от другаде, а това изисква живите ни кораби като Кендри, който ни беше отнет. Ти, разбира се, ще ни помогнеш да си го върнем, нали? Както и да разчистим устието на реката от калсидци и да го задържим така, за да могат запасите да преминават свободно?

Очите на драцената леко се присвиха.

— Разбира се — отвърна леко сковано. — Сигурна съм, че това ще ви удовлетвори.

Из безпокривната зала се палеха факли. Тяхната яркост като че ли само подсили тъмнината на нощното небе. Студ започваше да обзема събралата се тълпа. На светлината на факлите дъхът на хората ставаше видим и те се присламчваха един към друг, за да споделят топлината на телата си. Нощното небе започна да извлича топлината на краткия ден, но никой не помисли да си тръгне. Пазарлъкът беше в кръвта на Бингтаун, а тази сделка беше твърде важна, за да не присъстват на създаването й. Отвън се извисяваше мъжки глас, който предаваше преговорите на хората, които изчакваха там.

Яни сключи вежди.

— Ще трябва да построим втори град, в близост до „горния терен за излюпване“, за който говориш. Това ще отнеме време.

— Време, с което не разполагаме — нетърпеливо заяви драцената. — Изключително важно е работата да започне възможно най-скоро, преди да загинат още змии.

Яни безпомощно сви рамене.

— Ако е необходима бързина, тогава ще са необходими и повече работници. Може да се наложи да ги доведем чак от Джамаилия. Трябва и да им се плати. Откъде ще дойдат парите?

— Пари? Да им се плати? — попита драцената, започнала да се разгневява.

Неочаквано Дужиа взе думата, като пристъпи към ръба на подиума, за да застане до Яни.

— Няма нужда да се ходи до Джамаилия за работници. Хората ми са тук. Татуираните бяха доведени тук, за да работят, без изобщо да им се плаща. Някои от нас биха се съгласили да отидат нагоре по реката и да свършат тази работа не за пари, а за възможност. Възможност за собствени домове и бъдеще. Дайте ни храна и подслон като за начало. Ще работим, за да подсигурим съдбата си.

Яни се обърна, за да се изправи лице в лице с нея. Лицето на жената просветна с надежда. Тя заговори ясно и отчетливо, излагайки условията на сделката.

— Ако дойдете в Дъждовните земи, трябва да станете част от тях. Не можете да страните от нас. — Тя се взря дълбоко в очите на Дужиа, но Татуираната жена не извърна поглед от Дъждовните люспи и мекото сияние в очите на Яни. Търговката й се усмихна. Внезапно очите й се зареяха над тълпата. Изглежда, виждаше Татуираните в нова светлина. — Децата ви ще трябва да избират съпрузите си измежду нас. Внуците ви ще бъдат Дъждовници. Веднъж щом дойдете в Дъждовните земи, няма да можете да ги напуснете. Не можете да се делите от нас и от начина ни на живот. А той не е лесен. Много ще умрат. Разбирате ли какво предлагате?

Дужиа прочисти гърло. Яни върна погледа си върху нея и тя го посрещна открито.

— Казваш, че трябва да станем част от Дъждовните земи. Вие се наричате Дъждовни Търговци. Това ли е, което ще станем? Търговци? С правата на Търговци?

— Онези, които се оженят за Дъждовни Търговци, винаги стават Дъждовни Търговци. Смесете семействата си с нашите и ваше става наше.

— Домовете ни ще бъдат наши собствени? Всичко, с което се сдобием, ще бъде наше?

— Разбира се.

Дужиа отправи поглед към събралото се множество. Очите й търсеха групите на Татуираните.

— Това е, което ми казахте, че искате. Домове и притежания, които да оставите на децата си. Да бъдете равни на съседите си. Дъждовниците ни предлагат именно това, като справедливо ни предупреждават за предстоящи трудности. Аз говорих от ваше име, но всеки от вас трябва да вземе решение.

Някой изсред редиците на Татуираните се провикна с въпрос:

— А ако не искаме да отидем в Дъждовните земи? Тогава какво?

Серила пристъпи напред.

— Говоря със силата на Сатрапството. От тук насетне няма да има повече роби в Бингтаун. Татуираните са Татуирани — ни повече, ни по-малко. Ще наруша оригиналната харта на бингтаунските Търговци, ако издигна Татуираните до тяхното равнище. Не мога да направя това. Но мога да постановя, че от тук нататък, в съответствие с оригиналните закони на Бингтаун, сатрапство Джамаилия няма да признава робството или претенциите на робовладелци в Бингтаун. — Тя остави гласа си да заглъхне драматично. — Татуирани, вие сте свободни.

— Винаги сме били свободни! — извика някой от тълпата, с което развали момента за съветничката.

Мингсли направи последен опит да запази работната си ръка.

— Но несъмнено работниците с договор са друго…

Той бе прекъснат не само от многобройните викове на тълпата, но и от рева на драцената.

— Достатъчно. Разрешавайте тези незначителни проблеми в собственото си време. Не ме интересува как оцветявате кожата си или как се наричате, стига да свършите работата. — Тя погледна към Яни Купрус. — Можеш да вземеш инженери и проектанти от Бингтаун. Имаш работна ръка. Утре аз самата ще полетя да освободя Кендри и да намеря другите живи кораби, за да ги изпратя при теб. Давам ти дума, че ще пазя водите между Трехог и Бингтаун от всякакви неприятелски кораби, докато приключите със задачата. Несъмнено всичко вече е съгласувано.

Небето беше черно. Драцената беше блестящо в сребристо и синьо създание. Главата й нежно се залюля над тях, докато изчакваше съгласието им. Мъждукащата от факлите светлина галеше удивителния й образ. Роника се почувства като част от приказка за вълшебство, свидетелка на невероятно чудо. Изведнъж й се стори, че оставащите дребни проблеми не заслужаваха да бъдат обсъждани. Нима Тинтаглия не беше отбелязала, че са същества с тъй кратък живот? Със сигурност нямаше чак такова значение какво се случва в един такъв проблясък на времето, какъвто заемаха те. Да служат на Тинтаглия, за да върнат драконите сред хората, щеше да им позволи да оставят следа в един по-велик свят.

През тълпата премина въздишка на съгласие. Роника също кимна бавно с глава.

— Малта — тихо пророни Кефрия до нея. Думата притесни Роника. В залата бе станало толкова тихо, че звукът беше като камъче, хвърлено в спокойно езеро. Няколко глави се извърнаха към тях. Дъщеря й пое дълбоко дъх и изрече името по-силно: — Малта.

Драцената се обърна, за да ги погледне — в очите й се четеше недоволство.

— Какво има? — попита тя.

Кефрия закрачи към дракона с гневна походка.

— Малта! — изкрещя тя името. — Малта беше моя дъщеря. Беше ми казано, че ти си я прикоткала към смъртта й. А сега, благодарение на някаква нечестива магия, синът ми, единственото ми останало дете, стои пред теб и те възхвалява. Всичките ми съжители започват да шепнат и да се усмихват, като те видят, като бебета, очаровани от лъскава висулка.

Докато Кефрия говореше, Роника почувства странна нервност. Как смееше да говори така на това великолепно и доброжелателно същество; създанието, спасило цял Бингтаун, да е отговорно за смъртта на Малта? За момент Роника се почувства объркана, сякаш се будеше от дълбок сън.

 

 

— Но, майко… — поде умоляващо Силдин и я хвана за ръката. Кефрия строго избута сина си настрана, така че да е извън опасност, и продължи да говори. Напиращият в нея гняв заради начина, по който драцената манипулираше тълпата, бе пропукал вледененото й сърце. Яростта се заизлива заедно с болката.

— Аз не се поддавам на обаянието ти. Наистина обмислям как да ти отмъстя. Ако е толкова немислимо да не величая виновника за смъртта на дъщеря ми, тогава най-добре ме убий на мига. Разтопи с дъха си плътта от костите ми. Ще си заслужава, ако това отвори очите на сина ми за теб, както и очите на другите, склонни да пълзят в краката ти. — Тя изплю последните си думи. Очите й обходиха събраното множество. — Вие отказвате да се вслушате в думите на Рейн Купрус. Гледайте сега и вижте какво в действителност представлява това създание.

Драцената прибра врата си назад. Мекото, студено сияние на сребристите й очи ги караше да приличат на бледи звезди. Огромните й челюсти се разтвориха широко, но Кефрия най-накрая бе намерила кураж. Силдин стоеше вцепенен от ужас, а очите му прескачаха от майка му към драцената. Прониза я усещането, че като че ли не можеше да избере между двете. Всички останали се отдръпнаха назад вкупом, надалеч от Кефрия — драцената поемаше дъх. Тогава Роника си проби път и застана до дъщеря си. Пое ръката й и двете се взряха предизвикателно в съществото, отнело живота на Малта и сърцето на Силдин. Кефрия успя отново да намери гласа си:

— Върни ми децата! Или ми дай смърт!

Отнякъде, в тях се блъсна Рейн Купрус и избута всички им встрани. Кефрия се олюля и падна на колене, а Роника се смъкна до нея. Чу ужасения вик на Яни Купрус от платформата. Младият Дъждовник стоеше сам там, където те бяха били допреди малко.

— Бягайте! — нареди им той и се извъртя, за да се изправи лице в лице с драцената. Лицето му бе изкривено от ярост. — Тинтаглия! — изрева той. — Спри! — В ръката си държеше оголен меч.

За учудване на всички, драцената замръзна. Челюстите й все още зееха отворени. Една-единствена капка се бе събрала на един от многобройните й зъби. Тя се стече и падна на каменния под на залата, където камъкът засъска и отстъпи.

Но не Рейн я беше спрял, а Силдин. Той бе пристъпил тихо напред, за да проточи врат нагоре към Тинтаглия. Думите и държанието му излекуваха сърцето на Кефрия.

— Моля те, не ги наранявай! — разтреперано се примоли момчето, без следа от ухажорските му маниери. — Моля те, драконе, те са моето семейство и са ми толкова скъпи, колкото твоето на теб. Всичко, което искаме, е да си върнем сестра ми. Ти си така могъща, не можеш ли да ни дадеш това? Не можеш ли да ни я върнеш?

Рейн сграбчи Силдин за рамото и го бутна към майка му. Кефрия го хвана сред вцепененото си мълчание. Синът й си оставаше неин, независимо колко люспи имаше по лицето си. Тя го притисна по-плътно към себе си и почувства как хватката на майка й върху рамото й се стегна. Семейство Вестрит стояха заедно, независимо какво можеше да ги сполети.

— Никой не може да върне мъртвите, Силдин — с равен тон му каза Рейн. — Безполезно е да искаш това от нея. Малта е мъртва. — Докато повдигаше глава, за да предизвика драцената, някаква игра на факлите запрати светлината им да затанцува по покритото му с люспи лице, което му придаде драконово излъчване като на Тинтаглия. — Кефрия е права. Няма да бъда съблазнен. Без значение какво можеш да направиш за Бингтаун, истинската ти същност трябва да бъде разобличена, за да не допуснем да заблудиш някой друг с хитрините си. — Той се обърна към събралото се множество и разтвори широко ръце. — Чуйте ме, жители на Бингтаун! Тя ви е омаяла с обаянието си. Не можете да имате доверие на това създание. Тя няма да спази думата си. Когато й е изгодно, ще захвърли всички сделки с твърдението, че някой толкова велик като нея не може да бъде обвързан от споразумение с нищожни същества като нас. Помогнете й и ще върнете към живот една раса на тирани! Опълчете й се сега, докато все още е само тя.

Тинтаглия отметна глава назад и нададе раздразнен рев, който несъмнено бе разтресъл звездите в орбитите им. Кефрия се присви назад, но те не побягнаха. Драцената повдигна предните си крака от ръба на стената и отново удари с все сила в земята. При съприкосновението, по стената плъзна огромна, назъбена цепнатина.

— Изтощаваш ме! — изсъска тя на Рейн. — Казваш, че лъжа. Отравяш мислите на другите с жлъчните си думи. Лъжа? Не спазвам дадената дума? Ти лъжеш! Погледни в очите ми, човеко, и познай истината.

Тя завря огромната си глава в него, но Рейн удържа на мястото си. Роника, стиснала Кефрия за раменете, се опита да я издърпа назад, но тя не помръдваше. Дъщеря й сграбчи Силдин, докато той се дърпаше към дракона. Стояха като жива картина, замръзнала статуя на страх и копнеж. Тогава Кефрия чу как Рейн издиша шумно и не пое нов дъх. Беше прикован от бързо въртящите се сребристи очи на драцената. Създанието не го докосваше, но Дъждовникът се бе привел към нея, а мускулите му се бяха напрегнали сякаш удържаше огромна сила. Кефрия се протегна, за да го задържи, но кожата му бе като камък под допира й. Устните му се движеха, но от тях не излизаше звук.

Внезапно очите на драцената спряха сребристото си въртене. Рейн падна в краката им като кукла с прерязани конци. Той се просна неподвижно на студения каменен под.

 

 

Рейн не бе знаел, че тя може да се пресегне и да докосне ума му толкова лесно. Докато се взираше в очите й, той я почувства и я чу в мислите си.

— Невярващ малък човек — язвително се обърна тя към него. — Преценяваш ме спрямо собствените си действия. Аз не съм те предавала. Виниш ме, защото не успя да намериш женската си, но аз вече бяха спазила думата си към теб. Не можах да спася твоята Малта. Направих всичко по силите си, след което те оставих да разрешиш проблема си. Ти се провали. Това не беше по моя вина и не заслужавам да бъда хулена заради него. Провалът е твой, малък мъжки. Не съм и излъгала. Отвори се. Докосни ме и разбери, че говоря истината. Малта е жива.

На два пъти преди бе докосвал душата си с тази на Малта. Сред потайната задушевност на сънната кутия, в свързването, възможно благодарение на добре посипаното с прах магическо дърво, мислите им се бяха смесили. Бяха сънували чудесно заедно. Споменът за това още разпалваше кръвта му. В съвместната им употреба на сънната кутия я бе опознал така, че никога нямаше да я сбърка с друга. Отвъд мириса, допира или дори вкуса на устните й, в съзнанието му имаше друго усещане, което обхващаше същността на Малта.

Драцената сграбчи съзнанието му — тя го държеше независимо дали той го искаше, или не. Започна да се бори, докато не усети, че тя се протяга към нещо друго. Бледо като парфюм на вятъра, до съзнанието му се докосна рядко срещано, но все пак познато усещане. Малта. Рейн я почувства през драцената, но не успя да я докосне. Беше толкова дразнещо, като да види силуета й върху развявана завеса, да помирише уханието й и да почувства топлината на бузата й върху наскоро напусната възглавница. Той се приведе към усещането с копнеж, но не успя да намери плътност. Почувства усилието на Тинтаглия като че ли разплиташе нишката на Малта от заплетена бъркотия от усещания. Тук беше силна и отчетлива, а после изчезна сред спомени за вятър, дъжд и солена вода. Къде е тя? — трескаво попита той Тинтаглия. Как е?

Не мога да разбера тези неща с това сетиво! — презрително отвърна драцената. Със същия успех можеш да подушиш звук или да вкусиш слънчева светлина! Това е свързващото сетиво, което не е предназначено да тече между човек и дракон. Нямате способността да отвръщате, така че тя не знае за твоя копнеж. Единствено мога да ти кажа, че е жива някъде, някак. Вече вярваш ли ми?

 

 

— Вярвам, че Малта е жива. Вярвам, че е жива. Жива е — дрезгаво прошепна Рейн. Емоцията му можеше да бъде и мъка, и възторг. Беше трудно да се каже.

Яни бе слязла от подиума и си бе пробила път през тълпата, за да коленичи до сина си. Сега гледаше през тялото на Рейн към Силдин.

— Какво му направи тя? — извика жената.

Кефрия ги наблюдаваше. Дали Яни знаеше колко много прилича на драцената? Изящните люспи по устните и челото й, както и бледото сияние в очите й под светлината на факлите допринасяха за това впечатление. Яни приклекна до тялото на Рейн и се взря в него точно когато Тинтаглия насочи погледа си надолу към тях. Как можеше някой, който толкова много приличаше на дракона, да задава подобен въпрос на сина й? Силдин приклекна до тях, но се втренчи унесено нагоре, в надвисналата над тях драцена. Устните му се мърдаха сякаш се молеше, но очите му бяха приковани в Тинтаглия.

— Не знам — отвърна вместо сина си Кефрия. Сведе поглед към развълнувания годеник на Малта. Той самият наполовина приличаше на дракон, но бе готов да рискува живота си, за да спаси този на дъщеря й. Сърцето му беше човешко като нейното. Тя погледна към собствения си син, който напрегнато изучаваше драцената. По дребните люспи на Силдин пробяга светлина. Той също се бе изпречил пред дракона и се бе помолил за живота на семейството си. Все още беше неин. Както и Рейн, по някакъв странен начин. Кефрия нежно постави ръка върху гърдите му.

— Лежи неподвижно — каза му тя. — Ще се оправиш. Просто лежи, без да мърдаш.

Над тях, драцената отметна глава назад и протръби тържествено:

— Той ми вярва! Виждате ли, жители на Бингтаун. Аз не лъжа! Елате. Нека подпечатаме споразумението, което сключихме, и от утре всички да започнем новия си живот.

Яни ненадейно скочи на крака.

— Не съм съгласна. Няма да има никакво споразумение, докато не узная какво направи на сина ми!

Тинтаглия погледна равнодушно към Рейн.

— Просветлих го, Търговке Купрус. Това е всичко. Той няма да се усъмни в мен повторно.

Внезапно Рейн сграбчи китката на Кефрия в люспестата си ръка. Очите му се впиха в нейните.

— Тя е жива — обезумяло й обеща той. — Малта наистина е жива. Докоснах съзнанието си до нейното чрез драцената.

До нея, Роника изхлипа сподавено. Кефрия продължаваше да не намира надежда. Истина ли беше, или заблуда на дракона?

Бялото в медните очи на Рейн заблестя, докато той се опитваше да застане в седнало положение. Пое си неравномерен дъх.

— Сключи каквато си искаш сделка с Бингтаун, Тинтаглия — каза с тих глас той. — Но преди това, двамата ще сключим наше собствено споразумение — гласът му се сниши, — защото ти ми даде последното парче от пъзела. — Рейн повдигна поглед, взря се дръзко в нея и отправи предложението си. — Може би има и други оцелели дракони като теб.

При това последно изречение Тинтаглия замръзна, загледана надолу към него. Тя наклони глава несигурно.

— Къде? — запита.

Преди Рейн да отговори, Мингсли слезе от платформата, за да застане между дракона и Рейн.

— Не е честно! — заяви той. — Хора от Бингтаун, чуйте ме! Нима Дъждовниците говорят от името на всички ни? Не! Може ли този мъж да възпре нашето договаряне заради сърдечен проблем? Разбира се, че не!

Силдин се приближи към него.

— Сърдечен проблем? Става въпрос за живота на сестра ми! — Той отмести поглед към драцената. — Тя ми е толкова скъпа, колкото е всяка змия за теб, Тинтаглия. Имай ми вяра в това. Покажи на всички, че виждаш колко настойчиво семейството ми се нуждае от нея — колкото е и подтика ти да спасиш собствения си вид.

— Тишина! — Главата на драцената се стрелна надолу. Незначително побутване накара Мингсли да падне на една страна. Очите й се фиксираха върху Рейн. — Други дракони? И ти си ги виждал?

— Още не. Но мога да ги открия — отвърна Рейн. Лека усмивка заигра на устните му, но очите му бяха мрачни и твърди. — При положение че направиш каквото предлага Силдин. Докажи, че разбираш, че нашите родственици значат за нас толкова, колкото твоите за теб.

Драконът рязко отметна глава. Ноздрите й се разшириха, а очите й се завихриха бясно. Тя заговори сякаш на себе си:

— Да ги откриеш? Къде?

Рейн се усмихна.

— Не се боя да ти кажа. Ще са необходими работници, за да ги изровим. Ако Древните са намерили убежище на опашкулените дракони в един град, вероятно са сторили същото и в друг. Размяната е честна, не мислиш ли? Върни ми любимата, а аз ще се опитам да спася всеки от вида ти, който може да е оцелял.

Ноздрите на драцената се разшириха неимоверно. Блясъкът в очите й се засили. Опашката й се замята във въодушевление и Кефрия чу боязливите викове на хората отвъд стените. Но вътре, Рейн стоеше неподвижно, на косъм от триумфа. Всички хора около него бяха замръзнали, притихнали в очакване.

— Дадено! — изрева драцената. Крилете й помръднаха, тръпнещи и шумолящи сякаш копнееше да излети на мига. Те раздвижиха студения нощен въздух и го запратиха покрай скупчената в безпокривната зала тълпа. — Другите ще изработят плановете за разкопаването на реката. Двамата с теб ще тръгнем по изгрев, за да започнем търсенето на древните руини…

— Не. — Отговорът на Рейн беше тих, но последвалият обезумял рев на драцената изпълни нощното небе. Хората запищяха от ужас и се заприсвиваха на място, с изключение на Рейн. Той стоеше изправен и неподвижен, докато тя даваше израз на яростта си.

— Първо Малта — спокойно изрече Рейн, докато тя поемаше дъх.

— Да търся твоята женска, докато моят вид лежи пленен сред студ и мрак? Не! — Този път гневният изблик завибрира по пода под краката на Кефрия. Ушите й закънтяха.

 

 

— Чуй ме, драконе — продължи спокойно Рейн. — Лятото е времето за изследване и копаене, когато реките текат спокойно. Сега е времето да потърсим Малта. — Драцената отметна глава и зина широко с челюсти, а той й закрещя: — За да се получат нещата, трябва да преговаряме като равни, без заплахи. Ще се успокоиш ли, или и двамата трябва да живеем със загубите си?

Тинтаглия снижи главата си. Очите й се вихреха ядосано, но гласът й беше почти вежлив.

— Продължи — подкани го тя.

Рейн пое дъх.

— Ще ми помогнеш да спася Малта, а след това аз ще се посветя на изравянето на града на Древните — не заради съкровище, а заради дракони. Това е нашата уговорка. Преговорите ти с Бингтаун са по-сложни. Разкопаването на реката в замяна на защита за тяхното крайбрежие и други договорки. Ще го изложите ли черно на бяло, за да приемете споразумението за задължаващо? — Рейн премести поглед от драцената към Девуше. — Аз съм склонен да се обвържа чрез дадената от мен дума. Ще желае ли Съветът на Бингтаун да постъпи по същия начин?

Горе на платформата, Девуше се огледа нерешително. Кефрия предположи, че беше потресен отново да държи контрола в ръцете си. Търговецът се изправи бавно. За нейна изненада, той поклати бавно глава.

— Не. Предложеното тук тази вечер ще промени живота на всеки човек, който живее в Бингтаун. — Очите му обходиха мрачно притихналата тълпа. — Споразумение от такава величина трябва да бъде записано и подпечатано. — Той пое дъх. — Освен това предлагам да бъде подписано не само от представителите ни, но и както постъпвахме преди в Бингтаун, когато всеки Търговец и всеки член на семейството му поставяха подписа си под документа. Само че този път всеки — и млад, и стар, трябва да остави своя отпечатък; всеки, който иска да остане в Бингтаун. Всеки, който подпише, ще бъде обвързан не само към споразумението с дракона, но и към останалите.

Множеството се разшумя, но Девуше продължи да говори.

— Всеки, който се подпише, се съгласява да бъде обвързан от правилата на стария Бингтаун. В замяна, всеки представител на едно семейство ще спечели право на глас в бингтаунския Съвет, както беше преди. — Той плъзна поглед наоколо, като не изпусна и представителите на подиума. — Всички трябва да се съгласят, че решенията на бингтаунския Съвет относно споровете им ще бъдат окончателни. — Пое дълбоко дъх. — И мисля, че трябва да се гласува за избирането на нови членове на новия бингтаунски Съвет. За да сме сигурни, че всяка група ще бъде изслушвана.

Очите му се върнаха на драцената.

— Ти също трябва да оставиш отпечатък, за да обозначиш съгласието си. Тогава Кендри трябва да ни бъде върнат, а другите живи кораби — повикани обратно, тъй като без тях не можем да пренесем нито работници, нито материали нагоре по реката. После трябва да прегледаш чертежите ни заедно с нас и да ни помогнеш да отбележим непознатите за нас участъци от реката, както и да ни покажеш къде трябва да се случи това вдълбаване.

Хората кимаха, но драцената изсумтя шумно от отвращение.

— Нямам време за това писане и оставяне на отпечатъци! Считайте го за свършено и нека започнем още тази нощ!

Рейн заговори, преди някой друг да е имал възможността да го стори.

— Бързо е по-добре. Относно това сме на едно мнение. Остави ги да съставят споразумението си на хартия. Що се отнася до мен и теб, предлагам ти думата си и съм склонен да приема твоята.

Рейн пое дъх. Когато заговори отново, тонът му беше официален.

— Дракон Тинтаглия, имаме ли сделка?

— Имаме — тежко отвърна Тинтаглия. Тя погледна към Девуше и останалите на подиума. — Впишете необходимото на хартия, но го направете бързо. Името ми ще ме обвърже, а не отпечатък. Утре Тинтаглия започва да изпълнява обещаното. Уверете се, че и вие ще побързате да спазите думата си.