Алтея беше на върха на мачтата и наблюдаваше, когато платната на Вивачия се появиха за първи път. Те бяха всичко, което можеше да види, бели на фона на заплашителното облачно небе. Парагон се спотайваше в проток с отлична видимост към канала точно пред Заграба, но Вивачия все още не бе преминала устието на залива. Брашън беше проучил откъслеците си карта и предположи, че Вивачия ще използва точно този подстъп, за да се върне в Заграба, предвид че Кенит се връщаше от посоката на Острова на Чуждите. Беше предположил правилно. Дори преди да успее да види корпуса или фигурата, Алтея разпозна мачтата и платната. За момент дългоочакваната гледка я остави безмълвна. През последните седем дни на няколко пъти бе забелязвала кораби, за които мислеше, че може да са Вивачия. На два пъти дори бе извикала Брашън до върха на мачтата, за да потвърди. Всеки път беше грешала.

Сега обаче, докато наблюдаваше познатия такелаж да навлиза в полезрението й, беше сигурна — това беше нейният кораб и тя го познаваше, както познаваше лицето на майка си. Не извика новината към всички, а се заспуска надолу по мачтата и щом достигна палубата, се затича. Без да почука, нахълта в каютата на Брашън. Той беше в леглото и спеше, след като беше поел нощната вахта.

— Тя е. На югозапад, откъдето мислеше, че може да дойде. Този път няма грешка, Брашън. Вивачия е.

Той не я заразпитва, а само си пое дълбоко дъх.

— Значи е време. Да се надяваме, че Кенит наистина е интелигентен и разумен, какъвто вярваш, че е. Иначе предлагаме гърлата си на касапин.

За момент тя можеше единствено мълчаливо да се взира в него.

— Извинявай — дрезгаво предложи той. — Нямаше нужда да казвам това. И двамата се съгласихме на този план, и двамата убедихме екипажа, че ще проработи. Не се чувствай сякаш стоварвам всичко върху теб.

Тя поклати глава.

— Ти само изрече на глас онова, което си мислех от много дни насам. По един или друг начин, Брашън, всичко е върху мен. Ако не бях аз, този кораб и екипажът му нямаше да се намират тук, камо ли да обмислят този безумен план.

Той я обгърна в груба прегръдка. За един миг миризмата на голата му кожа беше в ноздрите й, а разпуснатата му коса — върху бузата й. Алтея отърка лице в топлотата на гърдите му. Защо изобщо беше склонна да рискува, почуди се тя? Защо да залага живота на този мъж и собствения си в името на подобна рискована постъпка? Тогава той я освободи и взе ризата си от стола. Докато я обличаше, отново стана капитанът.

— Иди изтръскай мирния ни флаг и го вдигни. Искам екипажът да приготви оръжията, но да не се въоръжава. Припомни им, че най-напред ще предложим на Кенит да поговорим, не го каним да се качи на борда ни. При първия знак на агресия от негова страна обаче ще отвърнем подобаващо.

Тя прехапа език, за да не му каже, че екипажът не се нуждае от напомняне. Двамата грижливо им бяха втълпили всичко това. Без да се налага да се оправя с подривната дейност на Лавой, тя се чувстваше далеч по-уверена в екипажа. Хората щяха да се подчиняват. Може би след няколко часа отново щеше да стои на палубата на Вивачия. Може би. Скочи да изпълни заповедите му.

— Там, сър. Сега виждате ли го? — Ганкис посочи и замижа като че ли така щеше да подпомогне взора на капитана си. — Корабът стои на котва точно до брега. Вероятно разчита на бреговата линия и дърветата зад него да го направят труден за откриване, но аз забелязах…

— Виждам го — троснато го прекъсна Кенит. — Върви да изпълняваш задълженията си! — Той се втренчи в мачтите и въжетата. Необичайна увереност изпълни душата му. Старият отговорник за наблюдателния пост напусна мястото си до Кенит, отрезвен от тона на своя капитан. Хладният вятър вееше покрай Кенит и корабът му се хвърляше напред през вълните, но той ненадейно бе откъснат от всичко това. Корабът беше Парагон. Другата половина от душата му стоеше на котва в залива.

— Възможно ли е да го разпозная от толкова далече? — тихо се запита той. — Как? Някакво усещане във въздуха ли е? Мирис, носещ се на вятъра?

— Кръвта зове кръв — прошепна талисманът от китката му. — Ти го познаваш. Той се завърна обратно при теб. След всички тези години, той се завърна.

Кенит се опита да вдиша, но чувстваше дробовете си натежали и изпълнени с вода. В него забушуваха страх и очакване. Да говори отново с кораба, да крачи отново по палубите му означаваше да завърши кръга. Всички минали поражения и болка щяха да бъдат удавени в този триумф. Корабът щеше да се зарадва колко бе преуспял, пораснал и… Не. Нямаше да стане така. Щеше да има конфронтация и обвинение, унижение и срам. Щеше да е като да отвори врата към всички минали скърби и да им позволи да се излея и да отровят настоящето. Щеше да е като да се вгледаш в лицето на предаден любим. Щеше да означава да признае онова, което беше сторил, с цел да подсигури собственото си, егоистично оцеляване.

И по-лошото — щеше да е публично. Всеки мъж на кораба щеше да разбере кой е бил и какво му е било причинено. Екипажът на Парагон щеше да узнае. Ета и Уинтроу щяха да узнаят. Мълния щеше да узнае. И никой от тях никога повече нямаше да го уважава. Всичко, което така старателно бе изградил, всички години труд щяха да бъдат съсипани.

Не можеше да го позволи. Въпреки писъците в дъното на съзнанието му, не можеше да го позволи. Миналото не можеше да бъде променено. Пребитото, умоляващо момче трябваше да бъде смълчано още веднъж. За един последен път трябваше да изтрие пълзящото, страхливо момче от паметта на света.

Джола тичаше надолу по палубата към него.

— Сър, за кораба, който забелязахме. Развяха флаг — голям и бял. Мирен флаг. Вдигнаха котва и се насочват към нас. — Въодушевените му думи замряха при гибелния поглед на Кенит. — Как желаете да постъпим? — попита тихо.

— Подозирам подлост — каза на Джола. — Съобщението на Фолдин ме предупреди за това. Няма да бъда подлъган от действията им. Ако се наложи, ще използвам този кораб и екипажа му за пример. Ако е някакво коварство, корабът и всички на борда му ще се озоват на дъното. — Накара очите си да срещнат тези на Джола. — Приготви се да чуеш много лъжи днес, Джола. Този конкретен капитан е много умен човек. Опитва се да използва жив кораб, за да залови жив кораб. Ние, разбира се, не бива да допускаме това да се случи.

Внезапно гърлото му се стегна от болка. В него се надигна ужас, че точно в този миг Джола може да се извърне към него и да види сълзите, неочаквано изпълнили очите му. Чувствата се променят, напомни си той. Това е давенето на момче, сълзите на момче, което вече не съществува. Престанах да чувствам това много отдавна. Не го чувствам.

Кенит се изкашля, за да прикрие моментната си слабост.

— Приготви мъжете — нареди му тихо. — Завърти ни и пусни котва. Вдигни мирен флаг, за да ги прикоткаме по-близо. Ще се престорим, че сме се хванали на въдицата. Ще помоля кораба да изпрати напред змиите. — Той показа зъби в подобие на усмивка. — Съмнявам се, че този Трел знае за нашите змии. Нека води мирните си преговори с тях.

— Сър — поздрави го Джола и бързо изчезна.

Кенит се придвижи напред. Потропването на дървения крак му звучеше твърде силно. Около него се щураха мъже, всеки с намерението да заеме поста си. Никой от тях не се спря, за да го погледне. Никой от тях вече не виждаше наистина него. Виждаха единствено Кенит, крал на Пиратските острови. И не беше ли това нещото, което винаги бе искал? Да бъде виждан като мъжа, в когото се бе превърнал? И все пак можеше да си представи как Парагон ще изреве поразено при вида на липсващия му крак или ще възкликне от възторг заради отличната кройка на брокатения му жакет. Изведнъж прозря, че триумфът не беше толкова сладък, когато го споделяше единствено с онези, които винаги бяха очаквали от него да успее. Сред всички морета в целия свят имаше само един, който наистина знаеше всичко, през което Кенит бе преминал, за да достигне тези висоти; само един, който можеше да разбере колко силно желан бе триумфът му и колко дълбоки бяха били ямите на нещастието. Само един, който можеше така пълно да издаде миналото му. Парагон трябваше да умре. Нямаше друг начин. И този път Кенит трябваше да се увери в това.

Докато изкачваше късата стълба към бака, с тревога видя, че Ета и Уинтроу вече бяха там. Уинтроу се бе привел над парапета и очевидно бе потънал в разговор с фигурата. Ета просто се взираше в Парагон със странно изражение на лицето. Надигащият се вятър дърпаше тъмната й коса. Той се изкачи на бака и заслони очи, за да последва погледа й. Парагон устремено напредваше към тях. Кенит вече можеше да различи познатата фигура. Сърцето му се сви при вида на жестоко насеченото лице. В него се разгоря срам, последван от прилив на ярост. Не можеше да бъде винен за това. Никой, дори Парагон не можеше да го обвини. Игрот беше виновен, всичко беше по негова вина. Смразяващият ужас се протегна през водата и го изгори. Кръвта нахлу неудържимо в лицето му. Страхът го замая и той повдигна трепереща ръка към лицето си.

— Позволи му да отнеме цялата ти болка — прошепна в ухото му талисманът. — Каза, че ще го направи и ти му позволи. — Личицето се усмихна. — Всичко е все още там и просто те очаква. С него.

— Млъквай — изграчи Кенит. С треперещи пръсти той се опита да развърже проклетото нещо от китката си. Щеше да го изхвърли през борда и то щеше да потъне и да изчезне завинаги, заедно с всичко, което знаеше. Но пръстите му бяха необичайно непохватни, почти сковани. Не можеше да развърже здравите кожени възли. Задърпа самия талисман, но вървите удържаха.

— Кенит, Кенит! Добре ли си?

Тъпа курва, винаги задаваше грешните въпроси в грешния момент. Той сграбчи емоциите си под контрол. Извади кърпичката си и попи потта от охладнялото си лице. Откри гласа си.

— Добре съм, разбира се. А ти?

— Изглеждаше толкова… За момент се уплаших, че ще припаднеш. — Очите на Ета пробягаха по лицето му в опит да го разчете. Опита се да вземе ръцете му в своите.

Така нямаше да стане. Той отправи леката си усмивка към нея. Да я разсее.

— Момчето — каза с тих глас и кимване по посока на Уинтроу. — Това може да е трудно за него. Как е?

— Разкъсван — веднага му довери Ета. По-дребнав мъж би се засегнал колко лесно бе пренасочил тревогата й от себе си към Уинтроу. Но Ета все пак беше просто курва. Тя въздъхна. — Стреми се отново и отново да изтръгне някакъв отклик от кораба. Настоява тя да реагира на него като Вивачия. Тя, разбира се, не го прави. Току-що се опитваше да предизвика някаква реакция спрямо присъствието на Алтея. Тя обаче не му предлага нищо. Когато й напомни, че си му обещал Алтея да не пострада, тя се изсмя и каза, че това е твое обещание, не нейно. Дълбоко го нарани, като каза, че уговорката с теб не е обещание към него. — Ета понижи гласа си още повече. — Ще означава много за него, ако го увериш, че ще удържиш на думата си.

Кенит повдигна рамо в безсилие.

— Ще го направя, доколкото мога. Както му казах и преди, понякога хората са решени да се бият до смърт. Какво мога да направя в такъв случай? Несъмнено не очаква от мен да й позволя да ме убие само за да удържа на думата си?

За момент Ета просто го гледаше. На два пъти изглеждаше сякаш ще каже нещо, но не издаде и звук. Най-накрая попита тихо:

— Вдигнали са мирен флаг. Предполагам, че може да е измама, но… но ти ще опиташ да спазиш обещанието си, нали?

Той наклони глава.

— Колко странен въпрос. Разбира се, че ще се опитам. — Придаде топлина на усмивката си. Предложи й ръката си, а тя я пое и завървя с него към парапета. — Ако нещата тръгнат на зле — използвай преценката си за това — но ако подозираш, че нещата може да не се развият както му се иска на Уинтроу, го заведи долу — каза тихо. — Намери извинение, някакво отвличане на вниманието. Каквото и да е.

Ета хвърли поглед към него.

— Той не е дете, че да забрави за една играчка, щом му подхвърлиш друга.

— Не ме разбирай погрешно. Само казвам онова, което и двамата знаем за вярно. Ти си жена, отлично способна да разсее всеки мъж. Каквото и да трябва да сториш, няма да те обвинявам. Каквото и да е. Не очаквам да успееш да го накараш да забрави участието на семейството си в това, но не е нужно да става пряк свидетел. — Така. Не можеше да направи намека по-ясен, без да й заповяда в прав текст да го прелъсти. Са знаеше, че жената имаше достатъчно апетит за двама мъже. Напоследък беше ненаситна. Трябваше да е способна да задържи Уинтроу зает толкова дълго, колкото бе необходимо за Кенит да разреши този проблем. Тя изглеждаше дълбоко замислена, докато приближаваха Уинтроу. Той говореше нежно на кораба.

— Алтея на практика е пораснала на тази палуба. Тя очакваше, че ще бъдеш нейна. Ако изборът беше неин, никога нямаше да те напусне. Ще видиш. Щом отново стъпи на тази палуба, чувствата ти към нея ще се върнат. Вивачия, тя ще предизвика завръщането на старата ти самоличност и аз знам, че ти ще я приветстваш. Веднъж щом дойде тук, ще трябва да забравиш яда, който изпитваш заради нещо, което е била принудена да направи. — Той се усмихна успокоително. — Отново ще бъдеш себе си.

Ръцете на Мълния бяха скръстени на гърдите й. Навсякъде около нея водата гъмжеше от змии.

— Не съм ядосана, Уинтроу. Отегчена съм. Отегчена от целия ти рецитал. Често съм чувала, че жреците ще спорят, докато не се съгласиш с тях само за да ги накараш да млъкнат. Затова ще те попитам следното: ако се престоря, че изпитвам нещо към нея, ще вземеш ли да млъкнеш и да се разкараш?

За момент Уинтроу сведе глава. Кенит реши, че го е надвила. Тогава обаче той отново я повдигна, за да се взре в приближаващия Парагон.

— Не — каза със снижен глас. — Няма да се махна. Оставам тук, до теб. Когато Алтея се качи на борда, трябва да има някой, който да й обясни какво се е случило с теб.

Така изобщо нямаше да стане. Кенит бързо взе решение. Прочисти гърло.

— Всъщност, Уинтроу, първо имам малка задача за теб. Вземи и Ета с теб. Веднага щом пуснем котва, искам да вземеш корабната лодка и да отидеш на Мариета. Някои от мъжете на Соркор са малко сприхави и напоследък са свикнали да става тяхната. Кажи на Соркор, тактично, разбира се, че единствено аз ще ръководя превземането на този кораб. Искам да задържи Мариета значително назад. За мен даже ще бъде най-добре, ако екипажът му не се трупа по въжетата. Корабът идва при нас под мирно знаме и не искам да се почувстват заплашени и надвити откъм числено превъзходство. Това може да доведе до излишно насилие.

— Сър, не може ли да изпратите… — започна умолително Уинтроу.

Кенит силно потупа ръката на Ета. Тя схвана намека.

— Недей да мрънкаш, Уинтроу — скастри го тя. — Няма да спечелиш нищо, ако стоиш тук и се оставиш на Мълния да те изтезава. Тя си играе с теб като котка с мишка, а ти не притежаваш здравата преценка да си тръгнеш. Така че Кенит го прави вместо теб. Ела. Ти имаш дарбата да говориш умело и ще можеш да предадеш заповедта на Соркор така, че да не се почувства пренебрегнат.

Кенит слушаше с възхищение. Тя успяваше изключително вещо да изкара Уинтроу едновременно глупав и егоистичен заради това, че му се противопоставяше. Вероятно беше женски талант. Имаше време, когато майка му му говореше така, като оставяше на нотката нетърпение да си проличи, така че да го убеди в грешката му. Той отблъсна спомена. Колкото по-скоро Парагон изчезнеше, толкова по-добре. От много години в него не се бяха размърдвали така неприятно толкова много погребани спомени.

Уинтроу погледна несигурно от единия към другия.

— Но аз се надявах да присъствам, когато Кенит се срещне…

— Ще изглежда сякаш те излагаме на показ като заложник. Иска ми се да видят, че доброволно си се присъединил към екипажа ми, без принуда. Освен ако… — Кенит спря и отправи особен поглед към Уинтроу. — Желаеш ли да напуснеш кораба? Желаеш ли да си тръгнеш с тях? Ако е така, трябва само да кажеш. Могат да те върнат обратно в Бингтаун или в твоя манастир…

— Не. — Дори Ета изглеждаше изненадана от бързината, с която Уинтроу отговори. — Мястото ми е тук. Вече го знам. Нямам желание да си тръгвам. Сър, ще остана до вас и ще бъда свидетел на сътворяването на Пиратските острови в признато кралство. Чувствам… Чувствам, че тук е мястото, където Са е предопределил да бъда. — Сведе поглед надолу към палубата за момент, смълчан. После отново срещна сериозния поглед на Кенит. — Ще отида при Соркор, сър. Веднага ли?

— Да. Бих искал да се задържи на разстояние, където е в момента. Увери се, че го е разбрал. Без значение какво види, трябва да ме остави аз да се оправя.

Той остана загледан след тях, докато забързано се отдалечаваха, след което зае мястото на Уинтроу при парапета.

— Защо изпитваш такова удоволствие да тормозиш момчето? — попита той кораба с развеселена толерантност.

— Той защо настоява да ме занимава с обсесията си спрямо Вивачия? — изръмжа в отговор корабът. Тя извърна глава, за да се вгледа в пристигащия Парагон. — Какво беше толкова удивително в нея? Защо не може да ме приеме на нейно място?

Завист? Ако разполагаше с повече време, щеше да е интересна възможност за изследване. Той подмина въпроса й.

— Момчетата винаги се стремят да запазят нещата такива, каквито винаги са били. Дай му време и ще размисли. — След което й зададе въпрос, който преди не се беше осмелявал: — Змиите могат ли да потопят плавателен съд? Нямам предвид само да го повредят, така че да не може да плава, а да го пратят чак на дъното? — Той пое дъх. — За предпочитане на парчета.

— Не знам — лениво отвърна тя. Обърна глава, така че да е с профил към него. Погледна го с крайчеца на окото си и попита: — Искаш ли да пробваме?

За момент устата му не можа да оформи думата.

— Да — призна после той. — Ако се наложи — добави едва-едва.

Гласът й стана гърлен.

— Помисли какво искаш от мен. Парагон е жив кораб, като мен. — Тя се извърна, за да погледне над водата към приближаващия кораб. — Дракон, мой родственик, спи измежду тези дървени кости. Искаш от мен да се обърна срещу собствения си вид за твое добро. Мислиш ли, че ще го направя?

Тази внезапно зейнала в плана му дупка за малко не го обезкуражи. Те извъртаха Парагон и пускаха котва малко извън стрелковия обсег. Не бяха пълни глупаци. Трябваше да я убеди и то бързо.

— За мен ти си преди всички останали. Ако поискаш подобна жертва от мен, няма да се поколебая — с готовност обеща той.

— Наистина? — грубо се поинтересува тя. — Дори ако става дума за Ета?

— Без миг колебание — обеща той, като отказа да се замисля.

— Или Уинтроу? — Гласът й бе станал тих и знаещ.

Сякаш го прободе с нож. Доколко наистина можеше да разчете сърцето му? Пое дълбоко дъх.

— Ако го изискаш. — Щеше ли? Можеше ли да настои да се откаже от него? Избута мисълта настрана. Щеше да я разубеди. — Надявам се, че за теб съм също толкова специален. — Опита се да измисли още изтънчени думи за нея. Провали се и в замяна я попита: — Ще го направиш ли?

— Мисля, че е време да ти кажа цената — контрира тя.

Мариета бе качила малката лодка на Уинтроу. Корабът на Соркор променяше посоката си. Скоро щяха да пуснат котва на предпазливо разстояние. Той наблюдаваше рутинните действия на Соркоровия екипаж и чакаше.

— Щом приключим тук, ще събереш всичките си кораби, всеки, който плава под знамето на гарвана. Заедно ще ни служите като ескорт. Змиите трябва да се отправят на север, далеч на север, към устието на река, което почти не помнят, но в което съм навлизала много пъти като Вивачия. Докато се движим на север, ще се опитаме да съберем още змии. Ти ще ги защитаваш от нападения на хора. Щом достигнем реката, ще те поведа нагоре по нея, докато останалата част от корабите ти пазят устието й. Много добре знам, че обикновен дървен кораб не би могъл да ги придружи на тази миграция. Ти, Кенит Лъдчънс, ще ми дадеш всичко, което е останало от тази зима, цялата пролет, всичките ти дни до късно лято и максималната топлина на слънцето, докато помагаме на змиите в това, което трябва да направят, и ги пазим през безпомощния им период. Това е цената. Готов ли си да я платиш?

Чрез назоваването на името му, тя го обвързваше. Откъде знаеше? Нима се беше досетила? Тогава погледна надолу към малкото ухилено личице на китката си. Той се взря в идентичните на собствените си черти и позна предателя си. Талисманът му намигна.

— И аз някога бях дракон — тихо каза личицето.

Имаше толкова малко време за мислене. Да изчезне сега със змиите за всички тези месеци можеше да съсипе всичко, което беше съградил. Въпреки това не смееше да й откаже. Може би, помисли си мрачно той, това само щеше да добави към легендата му. Парагон спускаше малка лодка във водата. Алтея Вестрит щеше да е на нея. Така нямаше да стане. Той не смееше да й позволи да се качи на борда на Вивачия. Мълния отричаше връзката, но Кенит нямаше да рискува. Трябваше веднага да бъде спряна и върната обратно. Беше взел Вивачия от Уинтроу. Нямаше да рискува да я изгуби заради друг.

— Ако наистина те помоля, ще потопиш ли Парагон? — Сега му беше по-трудно да я попита, защото знаеше, че тя знае всички причини, поради които желаеше Парагон да свърши.

— Кажи ми защо искаш да изчезне. Кажи думите.

Той пое дъх и срещна взора й.

— Предполагам, че мотивите ми са същите като твоите — каза студено. — Ти не искаш Алтея да се качи на борда, защото се боиш, че тя ще „предизвика завръщането на старата ти самоличност“. — Той вдигна очи и се взря в Парагон. — Там плава част от мен, която не ми е нужна.

— Тогава това изглежда най-разумно и за двама ни — студено се съгласи тя. — Той е луд. Не мога да разчитам на него да ни помогне. Още по-лошо: предвид че е жив кораб, може да ни последва нагоре по реката и да ни се опълчи. Никога повече няма да може да полети като дракон. Така че нека го избавим от мъките му. И да сложим край и на твоите мъки, докато те обвързваме с мен. Само с мен.

Завист. Този път нямаше съмнение. Тя нямаше да толерира никакви съперници за вниманието му, камо ли толкова силен конкурент като Парагон. В това също си приличаха. Тя прибра брадичка към гърдите си и призова змиите. Звукът, който издаде, беше нещо, което Кенит по-скоро усети, отколкото чу. Змийският им ескорт беше изостанал назад, за да ловува и да се храни, но при повика й се отзоваха бързо. Кенит усети отговора им, след което водата около носа закипя от змии. Миг по-късно около тях се надигна гора от бдителни глави върху грациозно извити вратове. Зелено-златната змия от Острова на Чуждите излезе начело на множеството. Мълния поспря и змията отвори челюсти, за да извика нещо към нея. Мълния отметна глава и запя. Гласът й се забори с вятъра, който обещаваше идването на буря. Имаше няколко размени на стенания, викове и високи, пронизителни писъци между двете. Други две змии също прибавиха гласовете си. Кенит бе обзет от безпокойство. Това трябваше да е дискусия на заповедите на Мълния. Подобно нещо не се беше случвало преди. Не мислеше, че предвещава нещо добро, но не смееше да я прекъсне с въпрос. Собственият му екипаж вече наблюдаваше и слушаше любопитно. Той погледна надолу към ръцете си, стискащи перилото, и видя взиращото се в него от китката му малко личице. Вдигна талисмана близо до лицето си.

— Противопоставят ли й се? — изиска от него Кенит.

— Поставят под въпрос необходимостта. Помнещата мисли, че Парагон може да им е полезен жив. Мълния контрира, че той е не само луд, но е и робски инструмент на човеците на борда му. Шривър пита дали могат да го изядат, за да вземат спомените му. Мълния възразява. Помнещата настоява да знае защо. Сега Молкин пита дали корабът съдържа познание, което тя иска да скрие от змиите.

Мълния вече беше видимо ядосана. Кенит осъзна, че екипажът му е зяпнал зад него. Никога преди змиите не се бяха колебали да се подчинят на заповедите на Мълния. Без да обръща глава, той предупреди Джола:

— Мъжете да заемат постовете си. — Помощникът се подчини и ги пришпори.

— Какво казват? — изиска отново от талисмана.

— Използвай зрението си — беше прошепнатият отговор. — Отиват да й се подчинят.

Брашън бе останал на борда на Парагон. Не изглеждаше разумно и двамата да напуснат кораба, а Алтея не можеше да понесе да е толкова близо до Вивачия и да не поговори с нея. В лодката с нея, Хаф и Джек се превиваха над греблата си. Лоп, стиснал въже за акостиране, седеше на носа и се взираше мрачно напред. Алтея седеше сковано на мястото при кърмата. Беше се измила и припряно се бе пременила в същите дрехи, които носеше, когато Парагон напусна Бингтаун. Ненавиждаше тежестта на разцепената пола, но поводът донякъде изискваше официалност и това бяха най-подходящите дрехи, които притежаваше. Наистина, от всичките й одежди тези бяха единствените, които все още бяха поне отчасти представителни. Хладният зимен вятър задърпа обнадеждено сплетената й, захваната с фиби коса. Тя се надяваше, че Кенит няма да погледне на опита й за формалност като на криене зад женско облекло. Трябваше да я вземе насериозно.

Тя завъртя свитъка в ръцете си и се загледа в тяхната цел. На бака на многообичната й Вивачия стоеше самотна фигура. Тъмносиният му плащ плющеше на вятъра и той стоеше изкълчил хълбок, отпуснал цялата си тежест на единия крак. Трябваше да е Кенит. Преди Алтея да напусне палубата на Парагон, с него бе имало и други. Беше си помислила, че един млад мъж може би е Уинтроу. Не можеше да претендира, че го е разпознала, но тъмната коса и стойката на силуета й бяха напомнили за баща й. Възможно ли беше да е бил той? Ако беше така, къде беше отишъл? Защо Кенит я чакаше сам?

Тя инстинктивно погледна назад към Парагон. Можеше да види Брашън, който стоеше тревожно на бака. До него беше Клеф, сложил ръце на хълбоците си в несъзнателно подражание на своя капитан. Косата на Янтар се вееше като копринени нишки на вятъра, а застиналото й лице я превръщаше във втора издялана фигура. Парагон се взираше невиждащо към Вивачия, скръстил ръце и стиснал челюст. В стегнатостта на мускулите му имаше някаква ужасяваща окончателност. Той не бе проговорил и дума на никого, откакто Вивачия се бе появила в полезрението им. Когато Алтея се бе осмелила да се протегне и да докосне мускулестото му рамо, бе установила, че то е стегнато и твърдо като дърво. Беше като да докосне напрегнатия гръб на озъбено куче.

— Не се плаши — беше му казала нежно, но той не бе отвърнал.

Янтар, спокойно седнала на парапета до нея, бе поклатила глава.

— Той не е уплашен — бе казала с нисък глас. — Гневът, който гори в него, унищожава всяко друго чувство. — Косата й се развя леко на надигащия се вятър и тя заговори с далечен глас: — Опасност ни прихлупва под ръката си и не можем да направим нищо, освен да бъдем свидетели на въртенето на света. Вървим по въже, балансирайки между две бъднини. Човечеството вярва, че винаги то решава съдбата на целия свят и така и прави, но никога тогава, когато мисли, че го прави. Бъдещето на хиляди се гърчи като змия през водата, а ориста на един кораб се превръща в предназначението на света.

Тя се извърна да погледне Алтея с очи с цвят на бренди под огнена светлина.

— Усещаш ли го? — попита я шепнешком. — Огледай се. Намираме се на пресечната точка. Ние сме монета, въртяща се в жребия, обръщаща се карта, парче руна, плаващо във вълнуваща се вода. Възможностите се роят като пчели. В този ден, в този миг, за един дъх бъдещето на света ще измести значително курса си. По един или друг начин монетата ще падне със звънтене, картата ще легне на масата, парчето ще изскочи на повърхността. Лицето, което се покаже най-отгоре, ще предопредели дните ни и бъдещите деца ще казват „Винаги е било така“.

Гласът й заглъхна, но Алтея имаше усещането, че вятърът понася думите й по света. По тила й полазиха тръпки.

— Янтар? Плашиш ме.

Янтар се бе обърнала към нея с бавна, блажена усмивка.

— Така ли? Значи помъдряваш.

Алтея не мислеше, че може да издържи непоклатимия взор на тези очи. Тогава Янтар бе примигнала и отново я виждаше. След това бе скочила от парапета на палубата, като изтупа ръце в панталоните си там, където беше седяла, преди да сложи ръкавиците си.

— Време е да тръгваш — оповести тя. — Ела. Ще ти помогна с косата.

— Бди над Парагон — тихо я бе помолила Алтея.

— Бих искала. — Дългопръстата ръка на Янтар бе погалила парапета. — Но днес е ден, срещу който той трябва да се изправи сам.

Сега Алтея се взираше назад от корабната лодка и й се искаше Янтар да бе дошла с нея. Затегна хватката си около свитъка, който държеше, и отново се зачуди дали Кенит щеше да бъде повлиян от внимателно съставеното предложение. Трябваше да бъде! Всичко, което бе чула за този мъж, говореше за непоколебима интелигентност, съчетана с изключителна прозорливост. Бе вдигнал собствен мирен флаг, така че беше отворен към договаряне. Щеше поне да я изслуша. Даже и да обичаше Вивачия, вероятно особено ако обичаше Вивачия, щеше да види, че да я върне на семейството й в замяна на неизмеримо изгодни търговски споразумения, беше в най-голям интерес за всички. Внезапно Янтар повдигна пръст и посочи напред пред Алтея. В същото време Лоп нададе лудешки вик, прозвучал и откъм Хаф, който изпусна греблото си и се изправи наполовина. Алтея завъртя глава, за да види накъде сочеше Янтар и замръзна на място.

Морето около носа на Вивачия гъмжеше от змии. Глава след проблясваща глава се надигаше от дълбините, докато между тях и кораба й ненадейно не изникна гора от змии. Сърцето й за малко да изскочи през устата. Хаф клекна и задърдори в лодката, а Джек настоя:

— Да се върнем ли? — Лоп пропълзя през лодката и с надежда взе греблото на Хаф. Алтея не можеше да намери думи. Трябваше да направи нещо. Да стигне толкова далеч само за да види как Вивачия погива пред очите й. Но това, което се случи после, беше още по-лошо.

Вивачия отметна глава назад и запя на създанията. Гърлото й се изду и тя разтвори широко уста. От нея излязоха нечовешки стенания, ревове и трели. Главите на змиите се залюляха, запленени от песента й. След време те запяха в отговор, сякаш бяха омагьосани от нея. Алтея осъзна, че стои полуклекнала, взираща се във фигурата. В нея се загърчи безпокойство. Вивачия им говореше, това беше очевидно, и те й отвръщаха. Лицето на кораба, докато изпъваше чертите си, за да докара змийските звуци, беше извънземно, както и неестественото повдигане и извиване на косата й. Напомняше на Алтея на нещо, нещо, което не бе виждала често, но беше неспособна да забрави. Напомняше й на змийска грива, разгръщаща се и настръхваща точно преди да изпусне отрова. Защо Вивачия имитираше действията на змия? Опитваше се да ги убеди да не я нараняват ли?

Докато Алтея се взираше ококорено нагоре към фигурата, дълбоко в нея се размърда ужасно, смразяващо разбиране. Тя го избута настрана, както човек се отърсва от задържалия се ужас от кошмар, който отказва да си припомни. Моя, настоя сама на себе си. Вивачия е моя, мое семейство, моя кръв. Въпреки това с тих глас се чу да дава заповедта:

— Лоп, Джек, махнете ни оттук. Хаф, седни и млъкни, ако не можеш да бъдеш полезен. — Не й се наложи да проговаря отново. Седна бързо, докато Лоп и Джек с готовност превиха гръб над греблата си.

Вивачия повдигна огромна ръка. Дори не погледна надолу към Алтея и тримата в малката лодка, а посочи заповедно към Парагон. От гърлото й се откъсна пронизително ки-ии-ии, като писъка на нападащ ястреб. Като ято птици, сменящи посоката си, главата на всяка змия се обърна към слепия жив кораб. В следващия миг цялата гора от змии се спусна към него в целенасочен, диплещ се сред проблясващи цветове килим. Главите им пореха водата, а бляскавите им гърбове се виеха през искрящата повърхност на вълните, докато се стрелкаха към Парагон. Алтея никога не бе виждала нещо толкова прекрасно или толкова ужасяващо. Докато наблюдаваше, челюстите им зейнаха широко, за да разкрият червена паст и бели зъби. Като цветя, извръщащи се към слънцето, разноцветните им гриви започнаха да се разстилат около гърлата им, щръкнали като смъртоносни листенца.

На палубата на Парагон Брашън им изрева да обърнат, да се върнат незабавно на кораба, сякаш нареждането му можеше някак да накара малкия съд да се задвижи по-бързо. Алтея отново се загледа в приближаващите змии и разбра, че е твърде късно. Лоп и Джек гребяха усилено, дълги, дълбоки загребвания, които запращаха лодката стремглаво напред през водата, но малка лодка и двама гребци не можеха да надбягат тези създания на морето. Горкият Хаф, жертва на спомена от последната си среща със змия, се бе присвил на пода на лодката, задъхан от паника. Алтея не го винеше. Тя наблюдаваше как змиите ги настигат, прикована от опасността. Тогава една грамадна синя змия се извиси над лодката, настръхналата й грива беше като огромен слънчобран от пипала.

Всички в лодката изкрещяха страха си, но огромното създание само ги избута от пътя си. Малката лодка се разклати бясно в дирята, оставена от змията. Забърсването на следващата преминаваща змия изтръгна греблото от захвата на Джек и счупи клина за прикрепянето му. Не можеха да сторят кой знае какво, освен да клечат ниско в лодката и да се надяват да не се преобърне. Алтея се бе вкопчила в седалката, от хватката кокалчетата й бяха побелели, и се чудеше дали ще оцелеят. Докато лудото клатене на лодката се успокояваше, тя с ужас наблюдаваше как змиите се събраха около Парагон. Не можеше да направи нищо за кораба или за екипажа на борда му. Принуди се да мисли единствено за мерките, които можеше да вземе.

Първият помощник взе решение.

— Използвай това гребло като весло и се насочи към Вивачия. Сега тя е единствената ни надежда. Никога няма да стигнем до Парагон през всички тези змии.

Брашън наблюдаваше безпомощно как малката лодка на Алтея се подмята и клатушка в дирите, предизвикани от преминаващите змии. Умът му трескаво пресяваше и отхвърляше възможности. Да спусне друга корабна лодка нямаше да им помогне — само щеше да изложи още хора от екипажа на риск. Ако лодката на Алтея се преобърнеше, не можеше да направи нищо за тях. Отмести поглед от нея и пое дълбоко въздух. Очите му я намериха отново и той я прецени като капитан. Точно сега не можеше да гледа на нея като на своя любовница. Ако изобщо имаше някаква вярва в нея, щеше да й се довери да се погрижи за лодката и екипажа си. Тя щеше да очаква същото от него. Корабът трябваше да е първата му грижа.

Не че можеше да направи много. Въпреки това издаде заповеди.

— Вдигнете котвата. Искам да сме способни да маневрираме, ако се наложи. — Зачуди се дали го казва само за да намери работа на мъжете, така че да не се вторачват в приближаващата вълна змии. Хвърли поглед към Янтар. Тя стискаше здраво парапета, привела се напред и говореше тихо на Парагон, като му казваше всичко, което виждаше.

Той насочи съзнанието си към предишните му срещи със змии. Припомни си змията на Хаф и издаде кратки заповеди, които доведоха най-добрите му стрелци при парапета.

— Не стреляйте, докато не ви кажа — каза им остро. — А когато го направите, пуснете стрелата само ако можете да уцелите ярко оцветеното петно точно под ръба на челюстите им. Никаква друга мишена! Ако не можете да я улучите, задръжте, докато ви се удаде възможност. Всеки изстрел е от значение. — Той погледна обратно към Янтар и предложи: — Да въоръжим кораба?

— Не иска — отвърна със снижен глас тя.

— Нито пък искам стрелците ти. — Гласът на Парагон дрезгавееше. — Чуй ме, Брашън Трел. Кажи на мъжете си да оставят лъковете и другите си оръжия. Дръжте ги подръка, но не ги размахвайте насам-натам. Не искам никакво убиване на тези същества. Подозирам, че не представляват заплаха за мен. Ако изобщо изпитваш някакво уважение към мен… — Парагон остави мисълта да замре. Разтвори широко ръце и внезапно извика:

— Познавам ви. ПОЗНАВАМ ВИ! — Плътният тембър на рева му завибрира през целия кораб. Той бавно отпусна ръце до тялото си. — И вие ме познавате.

Брашън се взираше объркано в него, но направи знак на стрелците си да се подчинят. Какво имаше предвид корабът? Но докато Парагон отмяташе глава и пълнеше гърдите си с въздух, Брашън неочаквано разбра, че корабът говореше на наближаващите змии, а не на екипажа.

Парагон отвори широко челюсти. Звукът, който излезе оттам, завибрира по дъските под краката на Брашън, след което се извиси, докато не се превърна в пронизителен вой. Още един дълбок дъх, след което извика отново, с глас, приличащ повече на морски тръби, отколкото на човешка реч.

В последвалата тишина Брашън чу бездиханния шепот на Янтар:

— Те те чуват. Забавят и се споглеждат една друга. Сега продължават да напредват, но по-бавно от преди и всяка от тях гледа към теб. Спират и се разгръщат в голям кръг около теб. Сега един от зверовете излиза напред. Той е зелен, но люспите му проблясват в златно, когато се извърне под слънцето…

— Тя — тихо я поправи Парагон. — Помнещата. Вкусвам я във въздуха, дъските ми усещат присъствието й във водата. Гледа ли ме?

— Да. Всички те гледат.

— Добре. — Фигурата отново пое дъх и за пореден път звучащия като в пещера език на морето излезе от челюстите му.

Шривър последва Молкин с натежали сърца. Предаността й към него беше безспорна, би го последвала и под лед. Шривър бе приела решението му, когато бе отстъпил доминиращата си позиция на Помнещата. Тя инстинктивно се бе доверила на извитата змия с вяра, която се простираше отвъд уникалната й миризма. Самата змия й вдъхваше увереност. Шривър се чувстваше сигурна, че заедно, тези две змии могат да спасят расата им.

Но напоследък й се струваше, че двамата им водачи бяха преотстъпили властта на сребристия кораб, който назоваваше себе си Мълния. Шривър не можеше да й се довери. Въпреки че сребристата миришеше като Помнеща, тя не притежаваше нито формата, нито привичките на змия. Често в заповедите й към плетеницата нямаше никакъв смисъл, а обещанията й да ги отведе в безопасност до мястото на пашкулите винаги започваха със „скоро“. „Скоро“ и „утре“ бяха понятия, които змиите не можеха да си позволят. Зимният студ смразяваше водата и пасажите от мигриращи риби започваха да изчезват. Змиите вече губеха плът. Ако скоро не се опашкулеха, нямаше да разполагат с телесните запаси да издържат зимата, камо ли с необходимото за метаморфоза.

Но Помнещата се вслушваше в сребърната, а Молкин се вслушваше в Помнещата. Така че Шривър следваше, както и Сесурея, и всички останали от плетеницата. Макар че в тази последна заповед на кораба нямаше никакъв смисъл. Да унищожат другия сребърен кораб. Тя искаше да знае защо. Корабът не ги беше застрашил, нито ги беше предизвикал по някакъв начин. Миришеше на змия по един объркващ, приглушен начин, не толкова силно, колкото Мълния, но въпреки това миризмата беше там. Тогава защо да го унищожават? Още повече, защо да го разрушат, но да оставят корпуса му непогълнат? Защо да не го завлекат на дъното, да го направят на парчета и да разделят помежду си плътта му? Според мириса му щеше да е богат на спомени. Другият сребърен, който бяха завлекли надолу, доброволно им бе отдал както плътта, така и спомените си. Защо този да е по-различен?

Но Мълния беше очертала стратегията им. Трябваше да опръскат кораба с отрова, за да отслабят конструкцията му. Тогава по-големите, по-дълги мъжки трябваше да се хвърлят срещу кораба, за да го преобърнат. Веднъж щом крилете му бяха във водата, по-малките змии можеха да добавят тежестта и силата си, за да го сграбчат за крайниците и да го завлекат надолу. Там трябваше да го разкъсат на парчета, които да оставят да потънат на дъното. Можеха да изядат единствено двукраките му. Глупаво, преднамерено губене на енергия, живот и храна. Имаше ли нещо в кораба, от което Мълния се боеше? Спомен, скрит в сребристия кораб, който тя не искаше да сподели с тях?

Тогава сребърният кораб проговори. Гласът му беше дълбок и мощен, трептящ през водата, и властно се докосна до люспите на Шривър. Тя откри, че забавя ход, а гривата й се отпусна в почуда.

— Защо ме нападате? — настоя той и с по-груб глас добави: — Той ли ви повели да го направите? Значи ли това, че се бои да се изправи пред мен и изпраща други да изпълнят тази задача вместо него? Някога не беше толкова хитър, че да използва измама. Мислех, че ви познавам. Мислех да ви назова наследници на Трите царства. Но те бяха народ, който служеше на собствените си интереси. Те не припкаха и не се плъзгаха, за да изпълнят заповедта на човек.

От гласа му капеше презрение като отрова.

Внезапно змиите закръжаха в смущение. Не бяха подготвени жертвата им да им заговори, а още повече да ги разпитва и обвинява. Помнещата заговори от името на всички им и настоя:

— Кой си ти? Какво си?

— Кой съм аз? Какво съм? Това са въпроси с толкова много отговори, че са без значение. Размишлявал съм над тях с десетилетия и никога не открих отговор. Дори да знаех, защо да ви дължа отговор, след като вие не отговорихте на моя въпрос? Защо ме нападате? На Кенит ли служите?

Никой не отговори на въпроса му, но и никоя змия не го нападна. Шривър хвърли поглед към мълчаливите двукраки, които се бяха струпали по фланговете му и се държаха за горните му крайници. Стояха мирно и не помръдваха, тихо наблюдаващи случващото се. Знаеха, че нямат думата в това — то беше работа на Господарите на Трите царства. Какво означаваха обвиненията му? В ума на Шривър бавно се надигна подозрение. Заповедта за убийството на този кораб наистина ли беше дошла от Мълния, или тя говореше от името на хората на борда й? Шривър наблюдаваше жадно, докато и Помнещата, и Молкин чакаха другия да отговори.

Но заговори безименната бяла змия. Той беше останал отритнат от плетеницата, винаги по краищата, слушащ и присмиващ се.

— Те ще те убият не заради командата на човек, а защото другият кораб им обеща да ги насочи към дома, ако го направят. Бидещи благородни и възвишени създания, те веднага се съгласиха на убийство като малка цена за спасението си. Дори да е убийство на един от своите.

Съществото, което беше част от кораба, разпери широко крайници.

— Един от своите? Наистина ли ме припознаваш тогава? Колко странно. Макар че ви познах с едно докосване, аз все още не познавам себе си. Дори аз не припознавам себе си. Как е възможно ти да го правиш?

— Той е луд — протръби една белязана червена змия. Медните му очи се завъртяха в нетърпение. — Нека свършим каквото трябва да свършим. Да го убием. После тя ще ни отведе на север. Отлагахме достатъчно дълго.

— О, да! — гърлено се изкиска бялата змия. — Убийте го, убийте го бързо, преди да ни принуди да се изправим пред онова, в което сме се превърнали. Убийте го, преди да ни накара да се запитаме какво е другият кораб и защо трябва да й вярваме. — Той се обви в обиждащ възел сякаш се домогваше до собствената си опашка. — Може би това е нещо, което е научила през времето, което е прекарала заразена с човеци. Както всички си спомняме, те с удоволствие се избиват едни други. Не им ли помагахме с тази задача все по заповед на Мълния? Ако тези заповеди наистина идват от нея. Може би се е превърнала в доброволна прислужница на един човек. Може би се опитва да научи и нас на това. Нека й покажем какви схватливи ученици сме. Убийте го.

Помнещата заговори бавно.

— Няма да има никакво убиване. Това не е правилно и всички го знаем. Да убием създанието не за храна или за да се защитим, а просто защото ни е наредено, не е достойно за нас. Ние сме наследниците на Трите царства. Когато убиваме, убиваме за себе си. Не така.

Из Шривър се разля облекчение. Опасенията й се бяха оказали много по-дълбоки, отколкото бе признала пред себе си. Тогава неочаквано Телур, стройната зелена змия, заговори:

— Какво ще стане тогава с уговорката ни с Мълния? Тя трябваше да ни заведе у дома, ако направим това за нея. Сега ще бъдем ли оставени, както бяхме преди?

— Може би е по-добре да сме каквито бяхме преди да я срещнем, отколкото каквито почти ни направи — тежко отвърна Молкин.

Помнещата заговори отново:

— Не зная какво родство дължим на този кораб. Според всичко, което чухме, когато говорим с тези същества, ние разговаряме със смъртта. И все пак някога са принадлежали към нас и заради това им дължим поне малко уважение. Този няма да го убиваме. Ще се върна при Мълния и ще видя какво ще каже. Ако нареждането не идва от нея, а от човеците на борда й, тогава ще ги оставим сами да си водят дребнавите битки. Ние не сме слуги. Ако тя откаже да ни поведе към дома, тогава аз ще си тръгна. Онези, които пожелаят, могат да ме последват. Може би всичко, което помня, ще е достатъчно да ни води. Може би не. Но ние ще останем наследниците на Трите царства. Заедно ще осъществим тази последна миграция. Ако не отведе до нашето прераждане, ще ни отведе до смърт. По-добре това, отколкото да станем като човеците, да избиваме своите в името на личното оцеляване.

— Лесно е да се каже! — протръби гневно една оранжева змия. — Но е по-трудно да се изживее. Зимата е тук, прорицателко, и е може би последната, която някога ще видим. Ти не можеш да ни водиш — светът се е променил твърде много. Да отидем отново на север без сигурен водач ще означава да умрем. Какъв действителен избор имаме, освен да избягаме в топлите земи? Следващият път, когато се върнем, от нас ще е останало много по-малко. И какво ще помним? — Оранжевата извъртя глава, за да се вгледа студено в кораба. — Нека го убием. Това е малка цена за спасението ни.

— Малка цена! — съгласи се продълговата червена змия. — Този кораб, който не може да ни даде отговори, който дори не претендира за име между нас, е малка цена за спасението на целия ни вид. Помнещата сама го каза. Когато убиваме, го правим, защото така сме решили. Убиваме за себе си. Това наистина ще бъде за нас, ако смъртта му откупи оцеляването на всички ни.

— От човеците ли откупваме живота си, като плащаме с кръвта на един от нашите? Не мисля! — Змията на жълти петна, която оспори тези думи, го направи с настръхнала грива. Междувременно се приближаваше към червената змия. — Какво ще последва? Човеците ще ни заповядат да се обърнем едни срещу други ли? — В израз на презрение, провокаторът отърси вцепеняващи токсини от гривата си върху червената.

Дългата червена змия отвърна с рев, като тръскаше глава и бясно разпръскваше отрова върху стоящите наблизо. Двете змии се вкопчиха в схватка почти моментално, като се обвиха една друга и заизпускаха пръски след пръски отрова. Други се спуснаха да се включат в противоречието. Част от носещите се токсини удари един от огромните сини, който реагира рефлексивно със собствена жилеща струя. Обезумял от болка, към него се приближи зелен и го обви. Схватките им разбуниха водата около тях до бяла пяна, което накара по-малките змии да се сблъскат с останалите, които запръскаха или защракаха в отговор. Хаосът се разпростря.

Отгоре, над всичко, Шривър чу рева на сребърния кораб.

— Спрете! Наранявате се един друг! Престанете! Убийте ме, ако трябва, но не се погубвайте с тези безполезни препирни!

Вслуша ли се някоя от змиите в думите му? Случайност ли беше понесената от течението отрова, изтръгнала от него дрезгави писъци? За друга змия ли беше предназначена? Беше твърде късно да се чуди и безполезно да разбере. Сребърният кораб ревеше в агония с човешки глас и се мяташе безрезултатно сред изгарящата мъгла. Към крясъците му се примесваха и човешки писъци — диви, жалки викове. Тогава от палубата на кораба бе изстреляна стрела, която премина над Шривър и безобидно отскочи от Молкин.

Напразната атака срещу водача им беше достатъчна, за да разяри развълнуваните змии. Двадесетина от тях се приближиха до злочестия кораб. Една огромна кобалтова се блъсна в него сякаш беше косатка, докато няколко по-малки го опръскаха с отрова. Не бяха привикнали да се бият над Обилието. Променливите ветрове на горния свят запращаха повечето от пръските им обратно в собствените им лица. Това само увеличи яростта на атаката.

— Спрете ги! — крещеше Молкин, Помнещата добави и своя глас. — Спрете това безумие! Да се бием помежду си няма да доведе до нищо добро.

Гласът на бялата змия прозвуча над всички им.

— Щом Мълния иска този кораб да бъде убит, да го направи сама! Нека се докаже пред нас като достойна за следване. Предизвикайте я да извърши убийството!

Като че ли неговите думи, а не тези на водачите им, потушиха лудостта. Сесурея обви две борещи се змии и ги отнесе надолу и надалеч от кораба. Шривър и някои други последваха примера му, като повлякоха побойниците надолу и надалеч към успокояващите дълбини на Обилието, докато вече можеха да се владеят. Обхваналата ги лудост бе започнала да се разсейва.

Нападението спря толкова внезапно, колкото бе и започнало.

— Не разбирам. — Брашън се олюля към парапета и невярващо се вторачи в змиите, докато се отдръпваха надалеч от кораба му. — Какво означава това?

Клеф му се ухили облекчено, лицето му бе пребледняло. Стискаше попарената си ръка, но все пак успя да се ухили.

— ’начи, че зас’я ня’а умираме?

По протежението на кораба крещяха и нестабилно пристъпваха мъже, които болезнено опипваха смъдящата си кожа. Само двама от стрелците му бяха опръскани директно, но наветите пръски бяха омаломощили много други. Тези, които бяха засегнати, сега падаха гърчещи се на палубата, като напразно се опитваха да се очистят от слюнката, която ги разяждаше.

— Не търкайте раните си! Само ще разпространите веществото. Морска вода! — провикна се над объркването Брашън. — Пуснете палубните помпи! Всеки мъж, който може да държи кофа! Измийте фигурата, другарите си и палубата. Разводнете веществото. Живо!

Брашън бързо огледа водата с надеждата да зърне лодката на Алтея. Беше я видял да си връща контрола над нея. Докато змиите наобикаляха Парагон, тя за пореден пътя бе извърнала към Вивачия. Заслепяващата светлина на вълните и мърдащите се, проблясващи гърбове на змиите, наобикалящи другия кораб, смущаваха зрението му. Къде беше тя? Беше ли достигнала безопасно място? Беше толкова трудно да я премахне от ума си. С физическа болка успя да се извърне от водата. Нищо не можеше да стори за нея. Преките му задължения бяха по-достижими.

Парапетът и палубата пушеха на няколко места със студеното изгаряне на змийската отрова. Брашън сграбчи кофа с морска вода от минаваща наблизо ръка и я понесе напред към фигурата. Янтар стигна там преди него. Тя изля кофата с вода върху рамото на Парагон, от което се надигаше пара. Докато морската вода отмиваше желатинената следа от змийската отрова, целия кораб се разтресе от облекчение. Пронизителният вой на Парагон стихна до задъхани стонове. Янтар се обърна към Брашън и се опита да вземе кофата, която държеше. Дъхът замря в гърдите му.

— Не мърдай — нареди й рязко и изсипа кофата върху главата й.

От косата й заедно с водата се оттекоха голямо количество кичури. Дрехите от лявата страна на тялото й висяха на попарени дрипи. Отстрани, лицето й бе набраздено от мехури.

— Свали тези дрехи и измий хубаво кожата си — нареди й той.

Тя се олюля на мястото си.

— Парагон се нуждае от мен — каза глухо. — Всички други му обърнаха гръб. Всяко семейство, всяко родство, което някога е твърдял, че има, го загърбиха. Той има само нас, Брашън. Само нас.

Изведнъж Парагон обърна към тях надупчено, изпускащо пара лице.

— Наистина се нуждая от теб — пресипнало призна той. — Така е. И точно заради това трябва да слезеш долу и да свалиш тези дрехи, преди отровата да те разяде.

Внезапен вик на ужас долетя откъм Клеф. Момчето сочеше с трепереща ръка.

— Корабната лодка, сър! Опашката на една змия я удари и ’сички хвръкнаха кат’ кукли! Точно в сре’ата на змиите. Вече изобщо не мо’а да ги видя.

За миг Брашън се озова до него.

— Къде? — настоя той, разтърсвайки рамото на момчето, но всичко, което Клеф можеше да направи, беше да сочи в нищото. Там, където се бе намирала лодката, сега се виждаше единствено цветното диплене на змийските гърбове и искрящите вълни. Той се съмняваше, че Алтея може да плува. Малко моряци си правеха труда да се научат, като твърдяха, че ако някой паднеше зад борда, нямаше смисъл да удължават агонията му. Помисли си как тежестта на дългата й сцепена пола я дърпа надолу и изръмжа шумно. Не можеше да й позволи да си отиде така. Спускането на друга корабна лодка сред това море от змии просто щеше да убие всички изпратени мъже.

— Вдигнете котвата! — изкрещя той. Щеше да приближи Парагон по-близо до Вивачия и да претърси участъка вода, където Клеф ги беше видял за последно. Имаше малък шанс да са оцелели, придържайки се за преобърнатата лодка. Въпреки пиратите и змиите, щеше да я намери. Трябваше.

Кенит наблюдаваше наближаващата вълна от глави и разтворени челюсти и се опита да запази самоувереността си. Далечните викове на кораба му му лазеха по нервите и стържеха по душата му, като събуждаха спомени за една тъмна, димна нощ години назад. Той ги избута надалеч.

— Защо се връщат? Не са го довършили. — Той вдиша дълбоко. — Мислех, че могат да го свършат чевръсто. Искам всичко да приключи бързо.

— Не зная — ядно отвърна Мълния, отметна глава и затръби към приближаващите змии. Няколко от тях откликнаха — смущаващ изблик от звуци.

— Мисля, че ще трябва сам да прогониш кошмарите си — тихо го уведоми талисманът. — Погледни. Парагон идва за теб.

В момент на яснота Кенит видя как корабът се разлюля тежко на вятъра, след което се насочи към него. Значи така. В крайна сметка щеше да има битка. Вероятно така беше по-добре. Щом битката приключеше, щеше отново да обходи палубите на Парагон. Щяха да си вземат последно сбогом, горе-долу.

— Джола! — Беше доволен, че гласът му прозвуча ясно и силно въпреки вътрешното трептене на сърцето му. — Змиите свършиха работата си. Отслабиха и обезкуражиха нашия враг. Приготви мъжете за битка. Аз ще водя групата за абордаж.

Брашън трябваше да забележи, че въпреки всички викове и буйства, змиите не нападаха Вивачия. Трябваше да забележи методичния начин, по който пиратите се струпаха по дължината на парапета, докато Парагон заставаше успоредно на борда им. Погледът му трябваше да остане върху кораба на Кенит, вместо да претърсва водата за тялото на Алтея. Трябваше да знае, че за пиратския крал мирният флаг не е нищо повече от бяла дрипа…

Първите куки удариха палубата му, докато той мислеше, че все още е извън обсега на подобни устройства. Дори докато нареждаше ядосано да бъдат разчистени, до парапета на Кенит прилежно пристъпи линия стрелци. Полетяха стрели и хората на Брашън започнаха да падат. Мъже, които бяха оцелели отровата на змиите, умряха шокирано, докато Брашън се замайваше от ужас заради собствената си некомпетентност. Още куки последваха първите, корабите бяха издърпани по-близо един до друг и от техния такелаж към неговия заприижда люлееща се вълна от нашественици. Изведнъж пиратите бяха навсякъде, заливащи парапета и палубата му в привидно нескончаема вълна. Защитниците бяха изблъскани назад, а после линията им се разкъса и се превърна на малки възли от мъже, борещи се въпреки всичко да оцелеят.

Парагон врещеше и буташе, и парираше с жезъл, който намираше единствено въздух. От момента, в който куките бяха хвърлени, победата беше невъобразим блян. Палубите на Парагон попиваха кръвта на умиращите и корабът ревеше под въздействието на загубите. По-лош беше звукът, достигнал слуха на Брашън като безмилостното свистене на вятър сред въжетата. Беше гласът на Вивачия, който крещеше думи, едновременно човешки и несвойствени, за да насърчи пиратите да продължат напред. Почти се радваше, че Алтея бе загинала, преди да чуе как собственият й кораб се обръща срещу тях. Екипажът му се би смело и безрезултатно. Численото превъзходство не беше на тяхна страна, бяха неопитни, а някои и ранени. Младият Клеф, с късо острие в здравата си ръка, остана до него през цялото покъртително кратко сражение. Докато вълната от нашественици ги поглъщаше, Брашън уби човек, след което още един, а Клеф обезвреди трети, като сряза подколянното му сухожилие, но получи ужасен разрез надолу по ребрата за смелостта си. Още пирати просто стъпваха върху телата на другарите си, приготвили остриета. Брашън сграбчи яката на момчето със свободната си ръка и го дръпна назад зад себе си. Заедно, двамата отстъпиха през безредието, като се биеха само за да останат живи, и успяха да се качат на бака. Брашън погледна надолу, към палуба, зарината от повалени мъже. Нямаше съмнение, че пиратите владееха касапницата. Собствените му мъже се ограничиха до това да се защитават или да се пръснат като подгонени плъхове сред такелажа, преследвани от смеещи се пирати. Брашън бе имал намерението да намери по-добра позиция, за да огледа битката и да издаде команди за прегрупирането на бойците си, но един-единствен поглед му показа, че никаква стратегия не можеше да ги спаси, освен една. Това не беше битка, а клане.

— Съжалявам — каза на кървящото до него момче. — Изобщо не трябваше да ти позволявам да идваш с мен. — Той повиши глас. — И съжалявам, Парагон. Да те отведа толкова далеч и да подбудя такива надежди и в двама ни само за да свършим така. Провалих и двама ви. Провалих всички ни.

Той пое дълбоко дъх и изрева омразните думи:

— Предавам се! Моля да пощадите екипажа ми. Капитан Брашън Трел от живия кораб Парагон се предава и ви предоставя кораба си.

Отне известно време, преди думите му да пробият през врявата. Дрънченето на мечове постепенно стихна, но стенанията на ранените продължиха. През безредието, с елегантно завити мустаци, неопетнен от кръв или пот, към Брашън напредваше еднокрак мъж, който можеше да е само капитан Кенит.

— Вече? — попита сухо той и посочи към оръжието си, все още намиращо се в ножницата. — Но, добри ми господине, аз тъкмо стъпих на борда. Сигурен ли сте, че искате да се предадете? — Той хвърли поглед наоколо, към разпръснатите групички оцелели. Оръжията им лежаха в краката им, докато ги заплашваха кръгове от остриета. Усмивката на пирата беше бяла, а гласът му очароващ, когато предложи:

— Сигурен съм, че хората ми ще ги оставят да вдигнат оръжията си, за да се пробвате отново. Ще е жалко да се провалите още при първия си опит. Това беше първият ви опит, нали?

Смехът, който посрещаше всяка от духовитите му забележки, обливаше Брашън като близващи пламъци. Той погледна надолу, за да избегне отчаяните погледи на екипажа си, но откри, че нагоре към него се взираше Клеф. Преливащите му очи бяха изпълнени с мъка, когато изпротестира:

— Аз ня’аше да се предам, сър. Щях да умра за вас.

Брашън остави собственото си оръжие да падне. Постави ръка върху русата глава на момчето.

— Знам. От това се боях.

И така, в крайна сметка всичко приключи чисто. Много по-чисто, отколкото бе очаквал, предвид всички спънки, на които се бе натъкнал първоначалният му план. Кенит дори не си направи труда да пристъпи напред и да приеме оръжието на капитана. И без това грубиянът го беше оставил да падне на палубата. Нямаше ли представа как да върши нещата правилно? Не че се боеше да стъпи на бака. Екипажът беше ефикасен. Твърде дълго не бяха вкусвали истинска битка. Тази едва бе изострила апетита им и вече беше свършила. Щеше да му се наложи да залови един-два робски кораба и да ги остави да се забавляват. Засега се разпореди оцелелите да бъдат обезопасени под палубата. Те отидоха достатъчно кротко, очаквайки, че скоро ще повика капитана им, за да преговарят по условия за откуп. Щом се изгубиха от поглед, нареди на хората си да изхвърлят телата през борда. С презрение отбеляза, че змиите не закъсняха да дойдат за тази лесна храна, която бяха отказали сами да си убият. Е, остави, нека мислят, че е дар от Мълния. Може би спирането на някой друг робски кораб и повторното им угояване щеше да възвърне сговорчивостта им.

Проблемът с Алтея беше решен доста лесно. На борда нямаше жени, било живи или мъртви. На изтерзания въпрос на капитан Трел дали Вивачия е качвала някакви оцелели от корабната лодка, можеше само да вдигне рамене. Ако тя се беше намирала в злополучната лодка, тогава не бе успяла да се върне на кораба. Той изпусна лека въздишка, може би от облекчение. Така мразеше да лъже Уинтроу. Съвестта му щеше да е чиста, когато вдигнеше рамене и му кажеше, че каквото и да я бе сполетяло, не беше негово дело.

Очите на Трел се присвиха, след като Кенит му заповяда да слезе долу, но го направи. Нямаше голям избор, с трите остриета, които го обграждаха. Капакът на люка бе секнал гневните му викове.

Кенит нареди на хората си да се върнат обратно на кораба му, като задържа само трима с тихата заповед да се върнат с бурета с фенерно масло. Те го изгледаха, но не зададоха въпроси. Докато ги нямаше, той направи кратка обиколка на палубите. Собственият му кораб жужеше победоносно, но този тътнеше с приглушени викове изотдолу. Някои от мъжете, които бяха отвели долу, бяха тежко ранени. Е, нямаше да страдат още дълго.

По палубата се виждаха кървавите силуети на паднали тела. Кръвта бе омърсила чистите палуби. Срамота. Този капитан Трел беше поддържал чист кораб. Кенит не беше виждал Парагон толкова чист. Игрот го беше ръководил със здрава ръка, но не беше много по чистенето и търкането. Корабът на баща му беше разхвърлян като дома му. Кенит пристъпи към вратата на капитанската каюта и се спря. Странен трепет обзе сърцето му. За щастие, талисманът на китката му остана мълчалив. Кенит направи още една обиколка на палубите. Мъжете долу започваха да утихват. Това беше добре. Тримата моряци се завърнаха, като всеки носеше буре с масло.

— Разпръснете го наоколо, момчета, по такелажи, кабини и палуби, а после се върнете на нашата палуба. — Погледна ги твърдо, за да се увери, че всеки от тях разбира сериозността на думите му. — Аз ще съм последният, който ще напусне този кораб. Свършете задачата си и слезте от него. Освободете го, с изключението на въжето при кърмата, след което искам всички на нашия кораб също да слязат под палубата. Разбирате ли ме? Всички. Аз самият имам да свърша една последна работа.

Те изразиха покорството си с кимване и поклон, след което го оставиха. Кенит се отдръпна на разстояние от тях и ги остави да изпълнят задачата си. Щом и последното празно буре се търкулна по палубата, той им даде знак да си вървят. Накрая, както не бе правил повече от тридесет години, се насочи напред през блъскащия го вятър и застана на палубата, като изгледа отвисоко сведената глава на Парагон.

Ако корабът бе гледал нагоре, ако му се беше наложило да срещне очи гневни, опърничави, тъжни или радостни да го видят, нямаше да може да обели и дума. Но що за глупава мисъл! Парагон не можеше да погледне нагоре към него с каквито и да било очи. Игрот се беше погрижил за това преди години. Кенит бе направлявал брадвичката, застанал върху огромните ръце на Парагон, за да достига лицето му. Те бяха изтърпели това заедно, защото Игрот бе обещал и на двамата, че ако не го направят, Кенит ще умре. Бе стоял на тази палуба, където сега стоеше Кенит, и бе гледал Кенит отвисоко, като се смееше, докато той вършеше мръсната работа. Парагон вече бе убил две полезни ръце, които Игрот бе изпратил да го ослепят. Но нямаше да нарани момчето, о, не. Щеше да изтърпи болката и дори да държи момчето достатъчно близко, за да достига лицето му, така че да може да изпълни задачата, стига Игрот да обещаеше да не убива Кенит. И когато Кенит се бе взрял дълбоко в тъмните му очи за един последен път, а после ги бе съсипал с вдигането и спускането на брадвичката си, бе разбрал, че никой нямаше да обича някого или нещо толкова силно. Никой нямаше да има толкова вярно сърце. Тогава бе осъзнал, че никога, никога, никога нямаше да обича някого или нещо толкова, колкото го обичаше Парагон. Беше си го обещал, след което бе повдигнал блестящата брадвичка и я бе всякъл в тъмните очи, изпълнени с такава обич към него. Не беше открил нищо под тях — нито кръв, нито плът, само сребристосиво дърво, което малката му брадвичка разцепваше лесно. Беше му казано, че магическото дърво е сред най-твърдите, от които можеше да се построи кораб, но той го сечеше като топола, която падаше на трески и късчета в дълбокото студено море под голите му крака. Малки, студени крака, така мазолести върху топлата му длан.

Двойната сила на взаимния спомен го изгори. Кенит можеше да си спомни как зрението се откъсва от него на парчета, твърде далеч от начина, по който един човек би изгубил зрението си. По-скоро беше сякаш някой изрязваше парчета от картина, намираща се пред очите му, и го оставяше в тъмнина. В резултат на това той затрепери и за момент му се зави свят. Когато се свести, стискаше предната част на парапета. Грешка. Не бе възнамерявал да докосва която и да е част от кораба с голи ръце, но ето че го беше направил. Отново свързани. Обединени от кръв и спомени.

— Парагон. — Изрече името тихо.

Корабът трепна, но не вдигна глава. Обгърна ги продължителна тишина. А после:

— Кенит. Кенит, момчето ми. — Дълбокият му, тих глас беше задавен. Недоверчиво разпознаване заглуши всички други емоции. — Бях ти толкова ядосан — с почуда му се извини корабът. — Въпреки това ти стоиш до мен и дори не мога да си представя, че някога съм изпитвал гняв към теб.

Кенит прочисти гърло. Мина малко време, преди да успее да заговори.

— Не възнамерявах някога да стоя отново тук. Никога не съм очаквал да разговаряме още веднъж. — Като прилив, от кораба започваше да се надига обич. Той се забори да задържи личността си разделена от тази на Парагон. — Уговорката ни беше друга, корабе. Уговорката ни беше напълно различна.

— Знам. — Парагон говореше в шепите си, обгърнал с тях лице. Заля го срам, който докосна и Кенит. — Знам. Опитах се. Наистина опитах.

— Какво стана? — Противно на себе си, Кенит заговори меко. Не искаше да знае. Богатият, дълбок глас на Парагон му напомняше на дебел петмез върху сутрешни торти, на топли летни дни, през които тичаше по палубите му бос, докато майка му умоляваше баща му да накара момчето да бъде по-предпазливо. Спомени, всички онези спомени се бяха просмукали в дървото на този кораб и кървяха обратно към него.

— Отидох на дъното и останах там. Наистина. Или поне се опитах. Независимо колко вода приемах в себе си, не можех да потъна изцяло. Но останах долу, останах скрит. Дойдоха риби и раци. Те оглозгаха костите до голо. Почувствах се пречистен. Всичко беше тихо, студено и мокро.

— Но тогава дойдоха змиите. Те ми говореха. Знаех, че не мога да ги разбера, но настояха да го направя. Те се заяждаха и ме бутаха, задаваха ми въпроси, изискваха от мен неща. Искаха спомени, молеха ме за спомени, но аз спазих думата си към теб. Запазих всичките ни спомени в тайна. Това ги ядоса. Те ме проклинаха и ме дразнеха, и ми се подиграваха, и… Трябваше, не виждаш ли? Знаех, че трябваше да съм мъртъв и забравен от всички, но те нямаше да ме оставят да бъда мъртъв и забравен. Продължаваха да ме карат да си спомня. Единственият начин, по който можех да спазя обещанието си, беше като се издигна отново. И… после някак отново бях в Бингтаун и те ме изправиха, аз се боях, че отново ще ме накарат да плавам, но те ме извлякоха на брега и ме оковаха. Така че не можех да бъда мъртъв. Но дадох най-доброто от себе си, за да забравя. И да бъда забравен.

Корабът си пое накъсано дъх.

— И въпреки това си тук — отбеляза Кенит. — И не само че си тук, но и водиш хора, които да ме убият в собствените ми води? Защо, корабе? Защо ме предаде? — В гласа му имаше неподправена агония, когато попита: — Защо ни принуждаваш отново да се изправяме пред това?

Парагон се пресегна, за да напълни шепи със собствената си брада и да я задърпа.

— Съжалявам, съжалявам — проплака той. Гласът на разкайващото се момче звучеше необичайно от брадатите му устни. — Не исках. Те не дойдоха да те убиват. Казаха, че само искат да върнат кораба на Алтея. Щяха да ти предложат да откупят Вивачия обратно. Знаех, че нямат достатъчно монети, но по едно време се надявах, че щом ме видиш, ще ме поискаш обратно. Че може би в замяна ще вземеш мен.

В гласа се надигаше гневна нотка. Шокът на Парагон от усещането на присъствието му се изчерпваше.

— Мислех, че може би като ме видиш такъв — чист и добре натъкмен, плаващ гладко във водата, ще ме искаш обратно. Мислех, че един Лъдчънс може да поиска законния си семеен кораб, вместо такъв, който е откраднал! Тогава от устата на един пират чух, че винаги си искал кораб като нея, твой собствен жив кораб. Но ти имаше такъв. Мен! И ме захвърли, каза ми да бъда мъртъв и забравен. И аз се съгласих, обещах да умра и да взема спомените със себе си. Помниш ли онази нощ? Нощта, в която каза, че не можеш да живееш с такива спомени, че трябва да се самоубиеш, защото не можеш да продължиш? Аз бях този, който го измисли, който каза, че ще вземе всички спомени, болезнените спомени, лошите спомени, дори добрите спомени за времена, които никога нямаше да се върнат, аз щях да ги взема и да умра, за да можеш ти да живееш и да бъдеш освободен от тях. Аз измислих как да сложим край на всички им. Взех ги всички с мен, всички, които знаеха какво ти беше сторено. Помниш ли? Аз пречистих живота ти за теб, така че да можеш да продължиш да живееш. А ти каза, че никога няма да обичаш друг кораб, както обичаше мен, че никога няма да искаш да обичаш друг кораб, както бяхме обичали ние. Не помниш ли?

Споменът се разгоря нагоре по стискащите ръце на Кенит към треперещата му душа и се загнезди там. Беше забравил колко болезнени можеха да бъдат подобни спомени.

— Ти обеща — продължи Парагон с разтреперан глас. — Обеща и наруши това обещание, както аз наруших своето. Така че сме квит.

Квит. Представата на едно момче. Но душата на Парагон винаги беше била душа на момче — захвърлено и изоставено. Вероятно само друго момче бе могло да спечели любовта и приятелството му, както бе направил Кенит. Вероятно само момче, което беше малтретирано и пренебрегвано като Парагон, бе могло да стои до Кенит през дългите дни на Игротовото господство над него. Но Парагон бе останал момче, винаги момче, с момчешка логика, докато Кенит беше израснал в мъж. Мъжът можеше да приеме трудни истини и да знае, че животът рядко е справедлив или честен. И друга тежка истина — най-краткият път между един мъж и целта му, често е една лъжа.

— Мислиш, че я обичам? — попита невярващо Кенит. — Как бих могъл? Парагон, тя не е кръв от кръвта ми. Какво можем да споделим? Спомени? Аз не мога. Вече поверих всичките на теб. Ти притежаваш сърцето ми, корабе, както винаги. Обичам те, Парагон. Само теб. Корабе, аз съм теб и ти си мен. Всичко, което съм, или което бях, е заключено вътре в теб. Все още на сигурно и скришно място… освен ако не си го разкрил пред други? — Кенит зададе въпроса си внимателно.

— Никога — отдадено заяви корабът.

— Е, това е добре. Засега. Но и двамата знаем, че има само един начин, по който ще са завинаги в безопасност. Само един начин да запазим тайните си скрити.

Думите му бяха последвани от тишина. Кенит я остави. В него растеше спокойствие, увереност. Никога не трябваше да се усъмнява в Парагон. Корабът му му беше верен както винаги беше бил. Той сграбчи тази мисъл и я остави да поникне в сърцето му. Стопли се на топлината й и сподели тази увереност с Парагон. Само за настоящия момент, той си позволи да обича кораба както някога. Обичаше го с непоклатимата вяра, че Парагон ще реши да направи онова, което беше най-добро за Кенит.

— А екипажът ми? — изморено попита Парагон.

— Вземи ги с теб. — Кенит отправи предложението нежно. — Служили са ти по най-добрия за тях начин. Задръж ги завинаги на сигурно вътре в теб. Никога не се разделяй с тях.

Парагон пое дъх.

— Умирането няма да им хареса. Никой от тях не иска да умре.

— Но двамата с теб знаем, че на хората им трябва малко време, за да умрат. Ще го преодолеят.

Този път колебанието му бе още по-продължително.

— Не знам дали наистина мога да умра. — Спря, за да си поеме нов дъх. — Последният път дори не можах да остана там долу. Виждаш ли, дървото иска да плава. — По-продължителна пауза. — А и Брашън също е заключен там долу. Дадох му едно малко обещание, Кенит. Обещах му, че няма да го убивам.

Кенит свъси замислено вежди и остави Парагон да усети преднамереното му обмисляне на проблема. Най-накрая любезно му предложи:

— Искаш ли да ти помогна? Тогава няма да си нарушил обещанието си. Нищо от това няма да е по твоя вина.

Този път корабът завъртя масивната си глава към Кенит. Насеченото място, където се бяха намирали очите му, като че ли го гледаше. Пиратът изучи чертите, които познаваше толкова добре, колкото своите собствени. Рошавата глава, приповдигнатите вежди, ясно изразения нос над тънката уста и брадатата челюст. Парагон, неговият Парагон, най-добрият от всички кораби. Сърцето му се сви болезнено от любов към кораба му. Сълзи и за двама им запариха очите му.

— Би ли могъл? — тихо се примоли Парагон.

— Разбира се, че бих могъл. Разбира се — утеши го Кенит.

След като Кенит напусна палубата му, настъпи тишина, която го изпълни. Беше тишина не на ушите, а на сърцето. В света имаше и други шумове: питащите викове на екипажа в закования му с летви трюм, тръбенето на змиите, надигащите се ветрове, тихият звук от освобождаването на кърмово въже, пропукването на пламъци, беседващи едни с други. Изведнъж, сред порив на вятъра, той се люшна освободен. На руля нямаше никой, който да коригира движението му, докато нарастващата буря напираше в проядените му от отрова платна. Последва внезапен повей и взрив от топлина, когато огънят внезапно плъзна нагоре по такелажа му. По-уверени от който и да било моряк, пламъците се разгърнаха, като поглъщаха платна и облизваха дървото.

Трябваше да запази известно търпение. Щеше да отнеме време да се разпространят. Магическото дърво не се разгаряше лесно, но веднъж щом пламнеше, огънят беше почти неугасим. Първо щеше да изгори другото дърво на пристройката и такелажа му, но в крайна сметка магическото дърво щеше да се възпламени. Търпение. Добре се беше научил на търпение. Можеше да чака. Единственото, което го разсейваше от търпението му, беше екипажът му. Онези в трюма му блъскаха по капаците на люковете. Без съмнение го усещаха как се носи, вероятно надушваха и дима.

Решително насочи ума си към по-важни неща. Момчето му вече беше мъж. Кенит бе израснал добре. Сега беше висок, според посоката, от която идваше гласът му. И силен. Захватът на ръцете му върху перилото беше мъжки захват. Парагон поклати глава с обична гордост. Беше успял. Саможертвата не беше била напразна. Кенит се бе превърнал в мъжа, когото винаги бяха мечтали да бъде. Удивително беше как звукът на гласа му и допира на ръката му, дори миризмата му, носеща се на лекия бриз, бяха върнали отново всички спомени. Всичко, над което бе изгубил поглед, Кенит му го беше върнал. И звукът на гласа му, изричащ „Парагон“, бе изтрил всички въобразявани обиди и натрупани прегрешения, които му бяха позволявали да му е ядосан. Да му е ядосан? Дори самата мисъл сега му звучеше глупава. Да е ядосан на единствения човек, който винаги го бе обичал с цялото си сърце. В това нямаше смисъл. Да, Парагон се беше жертвал заради него, но какво друго можеше да направи? Някой трябваше да освободи Кенит. И той го беше направил. Беше успял и момчето му щеше да властва като крал на Пиратските острови. И някой ден, както двамата с Кенит бяха запланували, той щеше да има син и да го кръсти Парагон. Някой ден на света щеше да има Парагон Лъдчънс, който щеше да бъде обичан и обгрижван. Може би вече имаше! На Парагон отчаяно му се прииска да се беше сетил да попита Кенит дали вече има син. За него щеше да е утеха да знае, че детето, което си бяха представяли, е истинско.

Долу във вътрешността му, екипажът бе изкъртил нещо и го използваше като таран срещу капака на люка му. Не изглеждаше да го правят много енергично. Вероятно трюмът му се пълнеше с пушек. Това щеше да е добре. Всички можеха просто да заспят и да умрат.

Парагон въздъхна и си позволи да се килне, само малко, както правеше винаги, когато не мислеше за това. Вината не беше негова. Беше пропуск в конструкцията му — от онези неща, които непременно се случваха, когато един кораб бъдеше изграден от два различни дънера магическо дърво. Единият дракон щеше винаги да се опитва да надделее над другия. Всичко, което правеха, беше да се карат, карат, карат, докато му омръзнеше да се опитва да разбере тези други свои личности. Бе ги погребал надълбоко и бе решил да бъде просто Парагон. Парагон Лъдчънс. Каза името на глас, но тихо. Затвори уста. Спря да диша. Не му се налагаше наистина да диша — това беше просто част от формата, която му бяха придали. Форма, която той можеше да промени, ако внимателно помислеше върху нея. Всяка старателно напасната дъска от магическо дърво можеше, съвсем леко, да се измени. За известно време не чувстваше нищо. Тогава позна в себе си сиянието на процеждаща се вода, вода, чиято плавна студенина бавно се стичаше по вътрешната страна на дъските му. Бавно, изключително бавно той започна да натежава. Остави се да се наклони още повече. Екипажът в него го усети. Имаше викове и тропот на крака, когато мъжете се затичаха да открият откъде нахлува водата. Всяка една спойка вече пропускаше вода. Единственият въпрос беше кой ще го погълне пръв — огънят или морето. Вероятно по малко и от двете, помисли си невъзмутимо той. Но нямаше да е по негова вина. Той скръсти ръце на гърдите си, извърна се с лице към надигащата се буря и се приготви за смъртта.

— Реших, че ще искате да вземете решението лично, сър. — Джола стоеше изключително сковано. Той знаеше, че навлиза в опасна територия, но беше достатъчно умен да осъзнае, че щеше да е по-опасно да не остави това в ръцете на Кенит. И все пак, Кенит по-скоро би предпочел помощникът просто да ги беше оставил да се удавят. Щеше да бъде толкова по-порядъчно.

Той се облегна на парапета и погледна надолу към жената във водата. Русата й коса се носеше около нея като килим от водорасли. Студената вода, както и нарастващите удари на вълните, си казваха своето. Скоро всичко щеше да приключи. Даже докато наблюдаваше, една вълна се разля отгоре й и я потопи отдолу за периода на преминаването си. Изненадващо, главата й се подаде отново. Тя упорито плуваше изправена във водата. Щеше да издържи повече, ако пуснеше спътника си. Момчето в ръцете й и без това изглеждаше мъртво. Странно колко твърдоглав можеше да бъде един умиращ човек.

Бледата жена във водата завъртя главата си назад и се закашля.

— Моля. — Той не чу думата. Тя беше твърде слаба, за да извика, но той я разчете по устните й. Моля. Кенит разсъдливо почеса брадата си отстрани.

— Тя е от Парагон — каза на Джола.

— Несъмнено — съгласи се помощникът през стиснати зъби. Кой да предположи, че ще е толкова разтърсен да наблюдава как се дави една жена? Кенит не спираше да се удивлява на странните слабости, които можеха да пропукат обичайното поведение на човек.

— Мислиш ли, че трябва да я качим? — От тона на Кенит ставаше ясно, че не му преотстъпва решението, а се интересува от мнението му. — Времето ни притиска все пак. Змиите вече тръгнаха. — В действителност, Мълния им беше заповядала да тръгнат. Кенит беше облекчен да види, че тя все още разполага с подобно влияние над тях. Провалът им да потопят Парагон го беше разтърсил силно. Единствено бялата змия се бе противопоставила на заповедите й. Тя продължаваше да обикаля около кораба, червените й очи бяха странно обвиняващи. Кенит установи, че я харесва. Дразнеше го, че не беше изяла двамата оцелели във водата. Щеше да му спести всички проблеми. Но не, тя просто си седеше във водата и ги наблюдаваше с интерес. Защо не се беше подчинила на кораба?

Извърна поглед от нея, като принуди съзнанието си да се насочи към настоящия проблем. Самата Мълния бе отбелязала, че не желае да бъде свидетел на изгарянето на жив кораб. Кенит хвърли поглед към надигащата се буря. Напускането на това място устройваше и него.

— Това ли е, което желаете? — уклончиво попита помощникът. Мнението на Кенит относно мъжа се влоши. Колкото и тъп да беше Соркор, щеше да е достатъчно смел да изрази мнението си. Джола не можеше да се похвали дори с това. Пиратският капитан погледна още веднъж назад. Парагон вече гореше весело. Повей, сменил посоката на вятъра, донесе дима и вонята до него. Беше време да тръгват. Не искаше да се намира в близост до кораба. Не само че очакваше малко крещене от фигурата преди края, но имаше и реална опасност вятърът да довлече горящи отломки от платната на Парагон до Вивачия.

— Срамота е, че сме така притиснати от времето — каза на Джола и тогава командата да отплават замря в гърлото му.

Русата жена се бе облегнала назад във водата, като по този начин разкриваше чертите на момчето, чиято глава бе задържала отвъд досега на вълните.

— Уинтроу! — възкликна той невярващо. Какво се бе случило, че Уинтроу да падне в морето, и как се беше стигнало дотам тя да го спаси? — Качете ги незабавно! — нареди на Джола. Тогава, докато помощникът скачаше да изпълни заповедта, една вълна повдигна съвсем малко по-високо двамата души, плаващи на повърхността. Това не беше Уинтроу. Дори не беше мъж. Въпреки това поразителната прилика, която жената във водата споделяше с Уинтроу, завладя Кенит и той не отмени командата си. Джола вече крещеше да бъде хвърлено въже.

— Знаеш, че трябва да е тя — прошепна талисманът му. — Алтея Вестрит. Кой друг би могъл да прилича толкова на него? На Мълния това няма да й хареса. Грижиш се за собствените си цели, но не и за нейните. Довеждаш на борда единствения човек, когото със сигурност трябваше да убиеш.

Кенит захлупи талисмана с другата си ръка и игнорира гърченето на малкото личице под дланта си. С покачващо се любопитство наблюдаваше, докато биваше хвърляно въже. Русата жена го хвана, но ръцете й бяха твърде сковани от студа, за да го задържат. Наложи се един моряк да се прехвърли в студената вода при тях. Той преметна въжето около двете и припряно направи възел.

— Вдигайте — изкрещя и всички заедно се понесоха нагоре; жените бяха увиснали като водорасли. Кенит остана на място, докато не ги положиха на палубата. Приликата беше неестествена. Очите му алчно обходиха чертите й. Жена с лицето на Уинтроу. Жена Вестрит.

Той осъзна, че се взира, разпозна и озадачената мълчаливост на мъжете, които се бяха насъбрали около проснатата жена.

— Занесете ги долу де! Трябва ли да ви заповядвам очевидното? И Джола, задай курс към Заграба. Сигнализирай на Мариета да ни последва. Наближава буря. Искам да сме потеглили, преди да удари.

— Сър. Да изчакаме ли Уинтроу и Ета да се присъединят отново към нас, преди да отплаваме?

Той погледна към тъмнокосата жена, която бе започнала да кашля и да се размърдва.

— Не — отвърна той разсеяно. — Не сега. За момента нека останат, където са.

Към следващата част или към съдържанието

Робин Хоб Съдбовният кораб (23)

Метаданни

Данни

Съдбовният кораб

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава двадесет и първаПарагон Лъдчънс

Робин Хоб
Съдбовният кораб (23)

Глава двадесет и първа
Парагон Лъдчънс