Робин Хоб
Съдбовният кораб (18)

Глава шестнадесета
Сделката на Тинтаглия

Рейн пое дълбок, накъсан дъх и отвори очите си в мрака. Беше сънувал драцената, пленена в ковчега си. Сънят все още караше сърцето му да бумти, а тялото му да се поти. Лежеше неподвижно, задъхан и проклинащ създанието и спомените, които му бе оставило. Трябваше да се опита да заспи отново. Скоро щеше да дойде неговата смяна и щеше да съжалява за изгубения заради кошмара сън. Затаи дъх и се заслуша в силното хъркане на Граг и по-тихото дишане на Силдин. Той се замята неспокойно в опит да намери по-удобна позиция сред потните чаршафи. Беше благодарен, че разполага с цяло легло за себе си — много от другите ги споделяха. През последните няколко дни имението Тенира беше залято от хора, така че сега приютяваше представителна група от населението на Бингтаун.

Новоизлюпеният съюз между Стари и Нови Търговци, роби и народа на Трите кораба почти бе умрял в зародиш. Същата група, която се беше събрала около масата на Тенира, заедно с няколко допълнения от представителите на Новите Търговци, дръзко се бе появила в имението Рестарт и бе настояла да влезе. Шпионите им вече бяха видели как оставащите представители на бингтаунския Съвет влизат вътре. Част от по-буйните последователи на Род също се бяха събрали. Рейн се чудеше дали не са си заврели главата в торбата. Серила обаче бе изглеждала спокойна, когато дойде на входа. Род Каерн стоеше и се мръщеше току зад лявото й рамо. Въпреки въсенето му и промърморените оплаквания, съветничката благосклонно ги бе поканила да влязат и да се присъединят към „неформалната дискусия на ситуацията в Бингтаун“. Докато се събираха неспокойно около масата за преговори обаче, от града под тях зазвучаха тръби и сигнални камбани. Рейн се бе стреснал да не би да става въпрос за някаква измама, докато всички се изсипваха навън. Един покривен пазач им бе изкрещял, че към Бингтаун се приближава флотилия от калсидски кораби. Род Каерн бе извадил острие и бе започнал да крещи, че Новите Търговци са нахълтали на тази среща с надеждата да премахнат всички оставащи законни водачи на Бингтаун наведнъж, докато калсидските им съюзници подемаха атаката си. Като бесни кучета, той и поддръжниците му се бяха нахвърлили върху пратениците на Новите Търговци. Изведнъж наизскачаха ножове, които всички бяха обещали да не носят.

Първата кръв от калсидската атака бе пролята именно там — на прага на имението Рестарт. В тяхна защита, представителите на Търговския Съвет се бяха опълчили на Род и бяха възпрели него и сподвижниците му да не избият пратениците на Трите кораба, Татуираните и Новите Търговци. Срещата бе разпусната, тъй като хората избягаха от лудостта на Род и се пръснаха да защитават собствените си къщи и семейства от нашествениците. Това беше преди три дни.

Калсидците бяха пристигнали многобройни като риби, плодящи се на брега. Ветроходни кораби и гребни галери превзеха пристанището и заляха плажовете и кейовете с воини. Тяхната мощ бе надвила дезорганизираните жители на Бингтаун и те бяха пленили Кендри. Награден екипаж го бе извел от пристанището. Корабът не отиде доброволно и се мяташе и дърпаше, докато малките лодки, направлявани от калсидски моряци, го теглеха навън. Рейн не знаеше нищо друго за съдбата на кораба или екипажа му. Зачуди се дали калсидците можеха да го принудят да ги заведе нагоре по реката до Трехог. Бяха ли пощадили живота на семейния му екипаж, за да ги използват като заложници срещу живия кораб?

Калсидците държаха пристанището и околните сгради, сграбчили сърцето на Бингтаун в алчните си ръце. С всеки изминал ден настъпваха все по-навътре в сушата, като систематично грабеха, а после разрушаваха всичко, което не можеха да задигнат. Рейн никога не бе виждал подобна разруха. Оставяха някои основни постройки — складове, в които да съхраняват плячката си, и защитни каменни сгради непокътнати, но сриваха до основи всичко останало. Стари Търговци, Нови Търговци, рибари, амбулантни търговци, курви или роби — за калсидците нямаше никакво значение. Те убиваха и грабеха без изключение. Дългата редица от къщи на Трите кораба гореше, малките им риболовни лодки бяха унищожени, а хората бяха убити или прогонени да търсят подслон при съседите си. Калсидците не показваха никакво желание да преговарят. За предаване не можеше да става и дума. Пленниците бяха оковавани във вериги и държани в един от ветроходните кораби, за да бъдат отведени към нов, робски живот в Калсид. Дори нашествениците да бяха имали съюзници сред бингтаунските жители, не ги пощадиха. Никой не бе неприкосновен за тяхното унищожение.

— Възнамеряват да останат. — Плътният глас на Граг беше тих, но ясен. — След като убият или поробят всички в Бингтаун, калсидците ще се заселят тук и бингтаунският залив ще бъде просто поредната част от Калсид.

— Да не би да те събудих, докато се въртях? — тихо го попита Рейн.

— Не. Не мога да заспя като хората. Толкова съм изморен от това чакане. Знам, че трябваше да организираме съпротивата си, но е трудно междувременно да гледаш цялата тази разруха. Сега, след като часът най-сетне настъпи, всеки миг се влачи, но въпреки това ми се иска да имахме повече време за подготовка. Иска ми се майка и момичетата да избягат в планините. Вероятно биха могли да се скрият там, докато всичко приключи.

— В какъв смисъл да приключи? — горчиво го попита Рейн. — Знам, че трябва да вложим сърце и душа в този набег, но не вярвам да пожънем успех. Ако ги прогоним от плажовете, те просто ще се върнат по корабите си и ще подемат нова атака. Докато контролират пристанището, контролират и Бингтаун. Как ще оцелеем без търговия?

— Не знам. Трябва да има някаква надежда — упорито настоя Граг. — Поне тази каша ни обедини. Сега цялото население трябва да прозре, че ще оцелеем само ако се държим един за друг.

Рейн се опита да прозвучи позитивно, но не успя.

— Има надежда, но тя е нищожна. Ако живите ни кораби се завърнат и ги притиснат в пристанището, мисля, че тогава целият Бингтаун ще се сплоти. Ако имаше как да ги приклещим между плажа и устието на пристанището, можехме да ги избием.

В гласа на Граг се прокрадна тревога.

— Ще ми се да знаех къде са корабите ни или поне колко все още са в изправност. Подозирам, че калсидците ги примамиха надалеч. Те побягнаха, а ние ги подгонихме нанякъде, където вероятно ни е причаквала много по-голяма сила, за да ни унищожи. Как можахме да сме толкова глупави?

— Ние сме търговци, а не воини — отвърна Рейн. — Най-голямата ни сила е и най-голямата ни слабост. Всичко, което знаем, е как да преговаряме, а нашите врагове не се интересуват от подобно нещо.

Граг издаде звук — нещо средно между въздишка и стон.

— Трябваше да съм на борда на Офелия онзи ден. Трябваше да тръгна с тях. Страшна мъка е да чакам и да се надявам, без да знам какво се е случило с баща ми и кораба ни.

Рейн мълчеше. Знаеше много добре как острието на несигурността белязваше душата на човек. Нямаше да обижда Граг, като му казва, че знае как се чувства. Болката на всеки човек беше индивидуална. Вместо това предложи:

— И двамата сме будни. Можем направо да ставаме. Нека идем да говорим в кухнята, за да не събудим Силдин.

— Силдин е буден — тихо рече момчето и се надигна. — Взех решение. Днес ще дойда с вас. Ще се бия.

— Не — припряно му забрани Рейн, след което се овладя. — Не мисля, че това е разумно, Силдин. Твоята позиция е необичайна. Ти може би си единственият останал наследник на семейното си име. Не бива да рискуваш живота си.

— Би имало риск, ако се скрия страхливо тук и не направя нищо — горчиво отвърна Силдин. — Рейн. Моля те. Когато съм с майка ми и баба ми, макар да го правят с добро, те ме карат да се чувствам… млад. Как се предполага да се науча да бъда мъж, ако никога не съм сред мъже? Имам нужда да дойда с вас днес.

— Силдин, ако дойдеш с нас, може и да не пораснеш, за да станеш мъж — предупреди го Граг. — Остани тук. Защити майка си и баба си. Така ще допринесеш най-много за Бингтаун. А и това е твой дълг.

— Не се дръж снизходително с мен — остро му отвърна момчето. — Ако боевете достигнат тази къща, всички ще бъдем покосени, защото, за да стигне битката дотук, означава всички вие да сте мъртви. Идвам с вас. Знам, че смятате, че само ще ви се пречкам и че ще трябва през цялото време да ме пазите, но няма да е така. Обещавам ви.

Граг пое дъх, за да възрази, но Рейн прекъсна и двамата.

— Нека слезем в кухнята и да го обсъдим там. Имам нужда от едно кафе.

— Няма да го получиш — раздразнено му каза Граг. Рейн забеляза усилието му да промени настроението си. — Но все още има чай.

Те не бяха единствените неспокойни. Кухненският огън вече бе разпален и над него къкреше голям котел с яхния. Не само майката и сестрата на Граг, но и жените Вестрит сновяха из голямата стая с претенцията, че готвят. Нямаше достатъчно работа, която да ги занимава. От трапезарията също се чуваше тихо мърморене. Докато храната се подготвяше, на масата бяха донесени няколко подноса. Еке Келтър също беше там. Тя придружи чашата чай, която наля на Граг, с топла усмивка, след което седна срещу него на кухненската маса и каза непринудено:

— Подпалвачите вече тръгнаха. Искаха да са сигурни, че ще са на позиция преди нападението.

Сърцето на Рейн се стегна. Изведнъж всичко стана реално. Надигащите се от пристанищния склад на семейство Друр дим и пламъци бяха сигнал за всички изчакващи нападатели. Дръзки шпиони — най-вече робски момчета, бяха установили, че калсидците са струпали плячката си именно там. Несъмнено щяха да се върнат, за да потушат пожара. Бингтаун щеше да изгори откраднатото му богатство, за да изкара калсидците в по-централна позиция. След като огънят се разгореше, щяха да направят опит да запалят и калсидските кораби чрез огнени стрели. Отряд мъже от Трите кораба, чиито тела щяха да са добре намазани срещу студа във водата, щяха да преплуват до калсидските кораби и да прережат котвените вериги на някои от тях.

Разнообразните бингтаунски групи бяха планували това отвличане на вниманието, за да дезорганизират нашествениците, преди да се впуснат в масова атака. Всеки мъж се беше въоръжил с каквото бе намерил. Древни семейни мечове щяха да се развъртят наравно с тояги и касапски ножове, риболовни пръти и сърпове. Търговци и риболовци, градинари и кухненски роби, днес всички щяха да използват оръдията на труда си за война. Рейн стисна очи за момент. Достатъчно лошо беше да умрат. Трябваше ли да го правят толкова зле въоръжени? Той си наля чаша горещ чай и безмълвно пожела късмет на всички нещастни саботьори, които се прокрадваха тихо през хладната дъждовна нощ.

Силдин, който седеше до него, внезапно здраво сграбчи китката му под масата. Рейн вдигна въпросително очи към момчето и видя как лицето му грейва от необичайно мрачна усмивка.

— Усещам го — каза то с приглушен глас. — А ти?

— Нормално е да се страхуваш — тихо го утеши той. Силдин само поклати глава и освободи захвата си върху Рейн. Сърцето му се сви. Малкият брат на Малта бе преживял твърде много за момче на неговите години. Това бе засегнало разсъдъка му.

Роника Вестрит донесе на масата пресен хляб. Старата жена бе сплела сивеещата си коса и я бе закрепила здраво за главата си. Докато й благодареше, в стаята влезе майка му. Не носеше воал. Никой от Дъждовниците не покриваше лицето си от онзи ден, когато Рейн бе свалил своя на съвещателната маса. Ако всички щяха да са част от този нов Бингтаун, то нека всички се гледаха прямо в очите. Нима люспите, израстъците и искрящите му медни очи бяха толкова различни от татуировките, които покриваха лицата на робите? И неговата майка бе закрепила косата си в стегнати плитки. Носеше панталони, вместо обичайните диплещи се поли. В отговор на озадачения му поглед, тя само отвърна:

— Няма да бъда спъвана от поли, щом нападнем.

Той се взираше в нея в очакване да се усмихне и да извърти думите си в шега. Но тя не се усмихна.

— Нямаше смисъл да го обсъждаме — каза му тихо. — Знаехме, че всички ще възразите. Време е мъжете от Бингтаун да си спомнят, че когато дойдохме за първи път по този край, жените и децата рискуваха точно толкова, колкото и мъжете. Днес всички ще се бием, Рейн. По-добре да умрем в битка, отколкото да живеем като роби, след като мъжете ни умрат в опит да ни защитят.

Граг проговори с нездрава усмивка:

— Е, това прозвуча много оптимистично. — Очите му огледаха майка му за момент. — И ти ли?

— Естествено. Да не мислиш, че ставам само да ти сготвя, а после да те изпратя да умреш? — Нария Тенира изрече горчивите думи, докато поставяше на масата горещ ябълков пай. Следващите й думи бяха по-нежни. — Направих го за теб, Граг. Знам, че ти е любимото. А ако предпочиташ, в трапезарията има месо, ейл и сирене. Тези, които излязоха преди вас, искаха обилна закуска против студа.

Това можеше да е последното им хранене заедно. Ако днес калсидците ги надвиеха, щяха да открият килера празен. Вече нямаше смисъл да съхраняват каквото и да е, нито храна, нито живота на обичните си. Въпреки надвисналата разруха — или може би именно заради нея, топло изпеченият плод, ухаещ на мед и канела, никога не бе миришел така вкусно на Рейн. Граг го наряза на щедри парчета. Рейн постави първото парче пай пред Силдин и прие друго за себе си.

— Благодаря — каза той. Не можеше да измисли какво друго да каже.

 

 

Докато кръжеше високо над бингтаунското пристанище, къкрещият в Тинтаглия гняв най-сетне се разбушува. Как смееха да се отнасят така с един дракон? Можеше и да е последната от вида си, но си оставаше Господарка на Трите царства. Въпреки това в Трехог я бяха пренебрегнали сякаш беше просяк, хлопащ на вратата им. След като бе направила един кръг над града и бе изревала, за да ги предупреди, че ще каца, те не си бяха направили труда да разчистят пристана от хора и стока. Когато най-накрая кацна, хората се бяха разбягали с писъци, докато махащите й крилете събаряха щайги и варели в реката.

Бяха се скрили от нея, отнасяйки се към посещението й с презрение, вместо да й предложат месо и подобаващо посрещане. Тя бе чакала, като си казваше, че са изплашени. Скоро щяха да се овладеят и да й отправят полагащото се приветствие. Вместо това те бяха изпратили група мъже, носещи импровизирани щитове, лъкове и копия. Бяха се приближили към нея в редица сякаш беше заблудена крава, която трябваше да бъде върната в стадото, а не господарка, на която да служат.

Въпреки това бе сдържала нрава си. Бяха минали много от техните поколения, откакто за последно бяха призовани от дракон. Вероятно бяха забравили подходящите любезности. Щеше да им даде шанс. Когато ги поздрави за правилно отправения й поклон обаче, някои се държаха сякаш не можеха да я разберат, а други закрещяха „тя проговори, тя проговори“, като че ли това беше някакво чудо. Търпеливо бе изчакала да приключат да се карат помежду си. Най-накрая избутаха една жена напред. Тя насочи треперещото си копие към Тинтаглия и настоятелно попита:

— Защо си дошла?

Можеше да стъпче жената или да разтвори челюсти и да я изпръска с облак отрова. Но Тинтаглия преглътна гнева си и само изиска:

— Къде е Рейн? Доведете го пред мен.

Жената стисна по-здраво копието си, за да овладее треперенето му.

— Той не е тук! — пискливо заяви тя. — Сега се махай, преди да сме те нападнали!

Тинтаглия изплющя с опашка и запрати една пирамида от щайги в реката.

— Изпратете ми Малта тогава. Изпратете някого, който има достатъчно акъл първо да разговаря, а после да отправя заплахи.

Говорителката им отстъпи назад до редицата страхливи воини, където се посъветва за кратко. Пристъпи само две крачки напред от закрилата на тълпата, преди да обяви:

— Малта е мъртва, а Рейн не е тук.

— Малта не е мъртва — раздразнено възкликна Тинтаглия. Връзката й с женския човек не беше така силна, както преди, но и все още не беше изчезнала. — Това ме изморява. Пратете ми Рейн или ми кажете къде мога да го намеря.

Жената се изпъна.

— Ще ти кажа само, че не е тук. Махни се!

Това преля чашата. Тинтаглия се изправи на задните си крака, а после се сгромоляса на предните, като накара кея да се залюлее бясно. Жената се олюля и падна на колене, а някои от воините зад нея разбутаха редиците и побягнаха. С един размах на опашката си, Тинтаглия разчисти кея от щайги и варели. Сграбчи хилавото копие на жената между зъбите си, скърши го на трески и ги изплю встрани.

— Къде е Рейн? — изрева тя.

— Не й казвай! — извика един от воините, но един млад мъж скочи напред от тях.

— Не я убивай! Моля те! — примоли се той на драцената и хвърли унищожителен поглед към останалите копиеносци. — Няма да жертвам Ала заради Рейн! Той ни докара дракона на главите, той да се оправя с него. Рейн не е тук, драконе. Отиде с Кендри в Бингтаун. Щом искаш Рейн, търси го там. Не тук. Не ти предлагаме нищо, освен битка.

Някои закрещяха, че той е предател и страхливец, но други застанаха на негова страна и казваха на драцената да си тръгне и да потърси Рейн. Тинтаглия беше отвратена. Тя се вдигна отново на задните си крайници и позволи на притиснатата жена да избяга, спусна ноктестите си предни крака тежко на пристана, впи ноктите си и ги дръпна назад, така че да разцепи дъските му. Те се смачкаха като сухи листа. С един размах на опашката си премаза две гребни лодки, завързани за кея. Позволи им да видят, че причинява тази разруха без никакво усилие.

— Няма да ми струва нищо да срутя целия ви град! — изрева им тя. — Запомнете го, хилави двукраки. Не ме виждате, нито пък чувате за последно. Когато се върна, ще ви науча на уважение и ще ви обуча как да служите на една Господарка на Трите царства.

Тогава те се обединиха или по-точно се опитаха. Няколко от тях се спуснаха към нея, свели копията си. Тя не атакува. Вместо това разтвори криле, скочи леко във въздуха и за пореден път се приземи с цялата си тежест върху кея. Сблъсъкът запрати края на човеците нагоре и изстреля бъдещите защитници във въздуха. Те паднаха лошо, като се приземиха тежко. Поне един се цамбурна във водата. Тя не чака да я обиждат повече, а се изстреля във въздуха, като отново накара пристана да се заклати неудържимо. Докато се издигаше, хората се разкрещяха, някои размахваха юмруци, други се присвиваха страхливо.

За нея нямаше никакво значение. Тя претърси въздуха. Бингтаун. Това трябваше да е миризливото крайбрежно градче, над което бе прелетяла. Щеше да потърси Рейн там. И преди беше говорил от нейно име; можеше да го направи отново и да накара останалите да разберат какво ги очаква, ако не изпълнят нарежданията й.

А сега беше тук, яхнала хладния зимен вятър над сгушения долу град. Зимното небе над нея беше обсипано с чезнещи бели звезди, а отдолу, сред предимно спящия град се мержелееха разпръснато няколко жълти светлини. Изгревът скоро щеше да разбуни човешкото гнездо. Лъхна я противната воня на изгоряло. Пристанището беше изпълнено с кораби, а по протежението на бреговата линия горяха неравномерно разпределени сигнални огньове. До тях видя мъже, които сновяха изнервено. Тя се зарови в спомените си. Война. Наблюдаваше смрадта и безредието на войната. Внезапно, от една постройка край кея под нея в оранжев пламък разцъфна гъст дим. Надигна се гълчава. Зоркият й поглед различи фигурите на тичащи мъже, които се отдалечаваха, докато значително по-голяма група се приближаваше към пожара.

Тя се спусна по-ниско, за да установи какво се случва. Едновременно с това чу непогрешимия съсък на летящи стрели. Огнените снаряди я пропуснаха и вместо това се забиха в един кораб, където пламъците им бързо изгаснаха. Последва втори залп. Този път платното на един от корабите пламна. Почти мигновено огнените езици плъзнаха нагоре, по намазания с катран горящ стълб и към нея. Тя припряно замаха с криле, за да набере височина, а въздушната струя от прелитането й раздуха игривите пламъци. Хората, стоящи на палубата на горящия кораб, закрещяха от удивление. Те засочиха покрай горящото си платно право към драконовия силует над кораба.

Тя чу опъна на тетива и една стрела просвистя край нея. Драцената избегна заблудилия се снаряд, но други полетяха към нея без закъснение. Една от крехките пръчки все пак успя да я уцели, като се срещна със здравите люспи на корема й, без да причини вреда. Тинтаглия беше едновременно удивена и оскърбена. Смееха да се опитват да я наранят? Човеците се опитваха да се противопоставят на волята на един дракон? В нея припламна гняв. Небесата наистина бяха останали твърде дълго без крила в просторите си. Как смееха човеците да си помислят, че те са господарите на този свят? Сега щеше да ги научи колко глупава беше тази представа. Избра най-големия от корабите, прибра крилата си и се спусна надолу към него.

Никога преди не беше се изправяла в битка срещу кораб. Сред всичките й драконови спомени имаше само няколко, в които хората се бяха противопоставяли на драконите. Тя бързо откри, че да сграбчи въжетата с ноктите си е лоша идея. Поклащащите се съдове не предложиха задоволително съпротивление срещу атаката й. Те се заклатушкаха надалеч от нея, а платната и въжетата се омотаха около ноктестите й крака. С бясно разтърсване тя се отскубна на свобода от кораба. Размаха криле, за да набере отново височина. Озовала се високо над пристанището, Тинтаглия измъкна ноктите си от оплетената бъркотия от въжета, греди и платна, след което с удоволствие ги загледа как падат, разбиват се в средата на една галера и потапят малкия съд.

На второто си прелитане за своя плячка избра един двумачтов кораб. Мъжете на борда, видели я да се спуска към тях, изпълниха въздуха със стрели, които задрънчаха по тялото й и западаха върху кораба долу. Докато прелиташе покрай него, размаха опашка и събори и двете мачти. Те паднаха, оплетени в платна и въжета, но Тинтаглия се дръпна настрани от тях. Премина ниско над една галера и мъжете на борда й наскачаха през борда в морето. Тя изрева от задоволство. Колко бързо се бяха научили да се боят от нея!

Размахът на големите й криле караше някои от лодките да се поклащат. Надигнаха се множество крясъци и викове в преклонение пред яростта й. Тя се издигна към небето, след което се завъртя обратно към пристанището. Тогава зимното слънце се откъсна от хоризонта и за миг, върху тъмната вода под нея, тя зърна ослепителното отражение на блестящото си тяло. Зоркият й поглед обходи града. Пожарите продължаваха да горят незагасени, битките на нищожните човеци бяха изоставени. Всички очи бяха насочени нагоре към нея, всякакво движение беше заменено от вцепенено преклонение пред гнева й. Сърцето й полетя от щастие при вида на възхитения им взор. Ароматът на страха им, който достигна до ноздрите й, я опияни и я изпълни с мощ. Тинтаглия пое дъх и изкрещя, като заедно със звука освободи и облак млечнобяла отрова, която се понесе на сутрешния вятър. Изминаха няколко секунди, преди удовлетворението от агонизиращите писъци да я достигне. На корабите под нея капките отрова разяждаха кожа и дълбоко захапваха плътта, пронизваха кости и прояждаха стомаха, преди да преминат от другата страна на гърчещите се тела на жертвите. Бойна злъч, родена сред киселинните води на родното й място, достатъчно силна да пробие многопластовата броня на зрял дракон, преминаваше неизчерпаемо през воднистата плът на човеците и със съсък през дървото на корабите им. И най-нищожната капчица причиняваше незаздравяваща рана. Дотук с тези, които се бяха опитали да пронижат кожата й със стрели!

Тогава, през смута и писъците, през пращящите пламъци и свистящия вятър, един самотен, ясен глас привлече вниманието й. Тя завъртя глава, за да отдели звука от всички останали. Пееше глас, момчешки глас, висок, но не писклив. Думата звънтеше сладко и вярно в него:

— Тинтаглия, Тинтаглия! Синя кралице на ветрове и небеса! Тинтаглия, о, великолепна, страшна в красотата си, прекрасна в яростта! Тинтаглия, Тинтаглия!

Острият й поглед откри малката фигура. Той стоеше сам на върха на купчина боклуци, нехаещ, че силуетът на тялото му беше идеална цел за стрелите. Стоеше изправен, радостен, с повдигнати ръце и й пееше на езика на Древните. Ласкателството му я плени и той вплете името й в песента си, изричайки го с неизмерима сладост.

Крилете й събраха въздуха под тях. Тя се накланяше и извърташе в грациозни спирали, докато се опираше на въздушните течения. Песента му се виеше заедно с нея и я обвиваше в омайваща възхвала. Не можеше да му устои. Драцената се заспуска все по-ниско и по-ниско, за да чуе ласкавите му думи. Повредените кораби побягнаха от пристанището. Нея вече не я интересуваше. Нека вървят.

Този град не беше добре устроен за посрещането на дракон. Въпреки това, недалеч от очарователния й ухажор имаше площад, който щеше да свърши работа за приземяването й. Докато пляскаше с криле, за да забави спускането си, много от хората изтичаха припряно настрани и потърсиха убежище сред ненадеждните развалини на постройките. Тя не им обърна внимание. Веднъж стъпила на земята, драцената разтърси величествените си криле, а после ги прибра. Главата й се залюля в такт с думите на менестрела.

— Тинтаглия, Тинтаглия, що засенчваш ведно луна и слънце. Тинтаглия, по-синя от дъговата арка, искряща от сребро по-ярко. Тинтаглия бързокрила, остронокта, що вдъхваш в недостойните смъртта. Тинтаглия, Тинтаглия.

Очите й се завихриха в наслада. Колко време беше минало от последната изпята драконова възхвала? Тя погледна към момчето и видя, че беше запленено от нея. Очите му искряха с отразената й красота. Драцената си спомни, че беше докосвала този човек и преди. Той беше с Рейн, когато го беше спасила. Тогава това разгадаваше мистерията. Понякога се случваше смъртен да бъде запленен от драконовия допир. Младите бяха особено податливи на подобно свързване. Погледна привързано към малкото създание. Пеперуда, обречена от краткостта на дните си и все пак стояща тук, пред нея, безстрашна в преклонението си.

Тинтаглия разпери широко крилете си в знак на одобрение. Това беше най-голямата чест, която дракон можеше да окаже на смъртен, макар че детинската му песен почти не я заслужаваше — колкото и сладостни да бяха думите му, той трудно можеше да мине за умел менестрел. Крилете й затрептяха и синьото и сребърното в тях заблещука на леки вълнички под светлината на зимното слънце. Това го запрати в смаяно мълчание.

Тя с веселие осъзна присъствието на другите човеци. Те стояха на разстояние и надничаха иззад дървета и над стени. Стискаха оръжията си и трепереха от страх пред нея. Тя изви дългия си врат сякаш да се почисти, за да могат да видят добре оформените й мускули. Извади ноктите си, които оставиха следи по павиращите камъни на улицата. Небрежно наклони глава и погледна надолу към дребния си почитател. Нарочно завъртя очи, за да привлече душата му в тях, докато не почувства колко болезнено запрепуска сърцето в гърдите му. Тя го освободи и той жадно започна да гълта дъх след дъх, макар някак да успя да се задържи на крака. Наистина беше достоен да пее възхвала за дракон, нищо че беше малък.

— Е, менестреле — весело измърка тя. — Търсиш ли някаква облага в замяна на песента си?

— Пея от радост за твоето съществуване — смело отговори той.

— Това е добре — отвърна му тя. Другите, прикрили се човеци зад Силдин, пристъпиха съвсем малко по-близо до нея, стиснали оръжия в готовност. Глупаци. Тя стовари опашката си върху калдъръма и те отново се изпокриха по скривалищата си. Драцената се засмя с глас. Но ето че напред пристъпи още един, който не се страхуваше от нея, и смело излезе насреща й. Рейн носеше меч, но го бе оставил да виси от ръката му с острието надолу.

— Върна се значи. — Говореше тихо. — Защо?

Тинтаглия изсумтя.

— Защо? Защо не? Ходя, където си поискам, човеко. Не ти се полага да разпитваш една Господарка на Трите царства. Малкият е избрал по-удачна роля. Би било по-мъдро да правиш като него.

Рейн допря окървавения връх на острието си в земята. Тя подуши по него кръв, както и потта и дима от битка. Той се осмели да й се намръщи.

— Разчистваш няколко вражи кораба от пристанището ни и очакваш да пълзим от благодарност?

— Приписваш си значимост, която не съществува, Рейн Купрус. Не ме е грижа за враговете ви — само за моите. Те ме предизвикаха със стрели и срещнаха подобаващ край, какъвто ще сполети всеки, който ми се опълчи.

Тъмнокосият Дъждовник се приближи. Сега успя да види, че се подпираше на меча си. Беше по-изморен, отколкото бе предполагала. По лявата му ръка бе засъхнала тънка ивица кръв. Човекът повдигна очи, за да я погледне, и зимната слънчева светлина проблесна по люспестото му чело. Тя размърда развеселено уши. Той носеше белега й и дори не предполагаше. Беше неин и въпреки това си мислеше, че може да премери воля с нейната. Държането на момчето беше по-подходящо. Макар то също да гледаше нагоре към драцената, в очите му се четеше обожание, а не упорство. Момчето имаше потенциал.

За съжаление, на потенциала му трябваше време да се развие, време, с което точно сега тя не разполагаше. Ако искаше да спаси малкото останали змии, човеците трябваше да действат бързо. Тя насочи погледа си към Рейн. Имаше достатъчно опит с човеците, за да знае, че другите щяха да послушат него, а не някакво момче. Щеше да говори чрез него.

— Имам задача за теб, Рейн Купрус. Тя е от изключителна важност. Ти и приятелите ти трябва да оставите всичко друго, за да се захванете с нея, и да не мислите за нищо друго, докато не я изпълните.

Той се взираше невярващо в нея. Другите човеци бяха привлечени иззад развалините. Не се приближиха прекалено, но стояха така, че да чуват какво говори на Рейн, без да привличат излишно внимание върху себе си. Гледаха я с ококорени очи, готови колкото да избягат, толкова и да я поздравят. Герой или враг, чудеха се те. Тя ги остави да се чудят и се съсредоточи върху Рейн. Но той й се възпротиви.

— Сега ти си приписваш значимост, която не съществува — каза й студено. — Нямам никакво желание да изпълнявам каквото и да било за теб, драконе.

Думите му не я изненадаха. Тя се надигна на задните си крака и се извиси над него. Разгърна крилете си, за да подчертае още по-силно размера си.

— Тогава нямаш никакво желание да живееш, Рейн Купрус — уведоми го тя.

Той трябваше да затрепери пред нея. Не го направи. Засмя се.

— Тук си права, червей Тинтаглия. Нямам никакво желание да живея и това вече е по твоя вина. Когато остави Малта да намери смъртта си, уби всякакво уважение, което някога съм изпитвал към теб. А с Малта умря и желанието ми за живот. Така че покажи ми най-лошото, на което си способна, драконе. Само че аз никога повече няма да превия врат пред теб и твоето иго. Съжалявам, че се опитах да те освободя. По-добре да беше умряла в мрака, преди да притеглиш моята любима към смъртта й.

Думите му я шокираха. Не само заради непоносимо грубото му отношение. Той наистина вече не изпитваше никакво страхопочитание към нея. Това жалко двукрако, създание на няколко кратки вдишвания, беше готово да умре на мига, защото… тя изви глава и го огледа внимателно. Ах! Защото вярваше, че тя бе позволила спътницата му да умре. Малта.

— Малта не е мъртва — възкликна отвратено тя. — Хабиш емоциите и помпозните си думи за нещо, което си си въобразил. Остави настрана подобни глупости, Рейн Купрус. Задачата, която трябва да изпълниш, е неизмеримо по-важна от чифтосването на един човек. Оказвам ти честта с начинание, което може да спаси целия ми вид.

 

 

Драцената лъжеше. Презрението му нямаше граници. Той самият бе обходил реката по цялата й дължина на Кендри и не бе намерил и следа от възлюбената си. Малта беше мъртва, а този дракон щеше да излъже, за да го подчини на волята си. Той се взря пренебрежително покрай нея. Нека го поразеше на място. Нямаше да й каже и дума повече. Вирна брадичка, сключи челюсти и зачака да умре.

Въпреки всичко, това, което видя, го накара да отвори широко очи. Докато се взираше покрай Тинтаглия, зърна как към нея от руините се прокрадваха бегли сенки. Те се движеха, спираха, движеха се и всеки път се приближаваха все повече до драцената. Кожените им брони и конските опашки ги определяха като калсидци. Бяха се окопитили, въпреки разтрошените кораби в пристанището, въпреки количеството мъртви, и сега, с мечове и пики в ръка, с бойни брадви в готовност, те настъпваха към драцената. Мрачна усмивка изви устните на Рейн. Този развой на събитията го устройваше идеално. Нека враговете му се избият един друг. Когато приключеха, той щеше да се разправи с оцелелите. Наблюдаваше ги как се приближават, без да каже нищо, освен че им пожела късмет.

Граг Тенира обаче излезе напред и извика:

— Драконе, пази си гърба! При мен, Бингтаун, при мен! — След което глупакът се хвърли към калсидците, повел не повече от шепа окървавени членове на домочадието си в нападение, за да защити дракона.

Бърза като нападаща змия, драцената се извъртя, за да посрещне нападателите си. Тя даде израз на гнева си с рев и замаха с криле, без да се интересува, че с това си действие принуди част от защитниците си да се затъркалят. Спусна се към калсидците, раззинала широко паст. Драцената издиша върху тях. Рейн не можа да види нищо повече, но въпреки това резултатът беше ужасяващ. Калените воини отскочиха от нея, пискащи като деца. В този момент по всяко лице започна да се стича кръв. Миг по-късно облекло и кожени брони се свлякоха на парцали от бликащите кръв тела. Някои се опитаха да побегнат, но направиха само няколко крачки, преди да се препънат. Едни от телата се разпаднаха на парчета, докато се свличаха долу. Тези, които бяха най-далеч от драцената, успяха да отстъпят с олюляване, ала след това се срутиха пищящи на земята. Дори крясъците не траяха дълго. Тишината, последвала заглъхващите им гъргорещи звуци, беше оглушителна. Граг и хората му се заковаха на място, страхуващи се да приближат кървавите тела.

Рейн почувства, че му се повдига. Калсидците бяха врагове, по-низки от кучетата, и не заслужаваха милост. Но да види което и да е създание да умре както тези мъже, беше разтърсващо. Дори сега телата продължаваха да се разлагат и в резултат — да губят формата си. Глава, отделила се от гръбнака, се търкулна и застана на една страна, докато плътта се свличаше от рушащия се череп. Тинтаглия завъртя масивната си глава, за да насочи погледа си към Рейн. Очите й се въртяха — нима ужасът му я развеселяваше? Само преди миг й беше казал, че вече не цени живота си. Това не се беше променило, но също така знаеше, че всяка друга смърт е за предпочитане пред тази, на която току-що бе станал свидетел. Той се стегна, решен да умре мълчаливо.

Откъде Граг Тенира намери кураж, Рейн не можеше да каже. Той пристъпи смело между Дъждовника и драцената и повдигна високо меча си. Тинтаглия настръхна от възмущение. Тогава бингтаунският Търговец се поклони ниско и постави острието в краката й.

— Аз ще ти служа — предложи й той. — Само освободи пристанището ни от тези вредители и ще се заема с всяка задача, която предложиш. — Мъжът се огледа наоколо. Погледът му ясно подканяше и останалите да се присъединят към него. Малка част от тях се домъкнаха по-близо, но повечето останаха на разстояние. Самият Силдин се приближи уверено и застана до Граг. На Рейн му призля от блясъка в очите на момчето, когато то погледна нагоре към драцената. Силдин беше толкова млад и така заслепен от създанието. Запита се дали майка му и брат му също бяха гледали на него по този начин, когато така упорито се бе застъпвал за драцената. Беше пуснал съществото на свобода сред света и цената за това безумие се беше оказала Малта.

Очите на Тинтаглия проблеснаха, докато изучаваше Граг.

— Да не би да ме мислиш за слугиня, че да бъда купена с възнаграждения? Несъмнено драконите не са изчезнали чак толкова отдавна от света? Волята на един дракон има предимство пред каквито и да било жалки човешки цели. Ще спрете този конфликт и ще насочите вниманието си към моите желания.

Силдин проговори, преди Граг да успее да отвърне:

— След като видяхме зрелището на гнева ти, велика, как бихме могли да желаем друго? Онези другите, нашествениците, те оспорват волята ти. Виж как се опитаха да те нападнат още преди да разберат повелята ти. Порази ги и ги прогони от бреговете ни, ширококрила кралице на небесата. Освободи съзнанията ни от мислите за тях, за да можем доброволно да пренасочим вниманието си към твоите възвишени цели.

Рейн се втренчи в момчето. Откъде знаеше да използва такива думи? И нима мислеше, че беше толкова лесно да се надхитри един дракон? Развеселен, той загледа как огромната глава на Тинтаглия се приведе надолу, така че ноздрите й бяха на едно ниво с колана на Силдин. Тя побутна съвсем леко момчето и то се олюля.

— Златоусти, нима мислиш, че можеш да ме заблудиш? Нима мислиш, че красивите думи ще ме убедят да се трудя като животно за собствените ви цели? — В гласа й се долавяше едновременно привързаност и сарказъм.

Момчешкият глас на Силдин прозвуча ясно и откровено.

— Не, господарке на вятъра, не се опитвам да те заблудя, нито да преговарям с теб. Моля за този дар, велика, за да можем ние да се съсредоточим по-пълноценно върху възложената ни от теб задача. — Той пое дъх. — Ние сме дребни създания с кратък живот. Трябва да пълзим пред теб, защото така сме сътворени. И малките ни съзнания са сътворени по подобен начин, изпълнени със собствените ни краткотрайни тревоги. Помогни ни да успокоим страховете си, искряща кралице. Прогони нашествениците от нашия бряг, за да можем да те изслушаме с незатормозени съзнания.

Тинтаглия отметна глава назад и изрева от удоволствие.

— Виждам, че ти ми принадлежиш. Предполагам, че е нормално, предвид колко си млад и колко близо беше по време на първото разгръщане на крилете ми. Нека спомените на стотици Древни менестрели станат твои, мъничък, за да можеш да ми служиш подобаващо. А сега тръгвам — не за да изпълня повелята ти, а за да демонстрирам могъществото си.

Тя се изправи, по-висока от сграда, и се надигна на задните си крака като боен кон. Рейн видя как мощните й бедра се напрягат и се хвърли на земята. Миг по-късно го удари струя въздух и прахоляк. Той остана така, докато маховете на сребристосините й криле я понасяха нагоре към небето. Изправи се и се взря с широко отворени очи към вече малката фигурка над него. Ушите му бяха като натъпкани с памук. Докато се взираше, Граг ненадейно го хвана за ръката.

— Какво си мислеше, че да я предизвикваш така? — настоя Търговецът. Той вдигна благоговеещ поглед. — Великолепна е. И е единствената ни възможност. — Той се ухили към Силдин. — Беше прав, младежо. Драконите променят всичко.

— Някога и аз вярвах в това — кисело каза Рейн. — Остави обаянието й. Тя е толкова измамна, колкото и великолепна. В сърцето й има място единствено за собствените й интереси. Ако се преклоним пред волята й, тя ще ни пороби също толкова сигурно, колкото и калсидците.

— Грешиш. — Макар да беше малък и незначителен, Силдин сякаш се извисяваше от удоволствие. — Драконите не са поробили Древните, няма да поробят и нас. Има множество начини, по които различните хора да живеят съвместно, Рейн Купрус.

Рейн погледна надолу към момчето и поклати глава.

— Откъде ти идват подобни идеи, момче? И подобни думи, които да омагьосат един дракон да ни пощади?

— Сънувам ги — духовито отвърна Силдин. — Когато сънувам, че летя с нея, я чувам как говори на себе си. Кралица на небесата, ездачка на утрото, великолепна. Говоря й така, както тя говори на себе си. Това е единственият начин да разговаряш с дракон. — Той скръсти тънките си ръце на тясната си гръд. — Така я ухажвам. Толкова ли е различно от начина, по който ти говореше на сестра ми?

Внезапното напомняне за Малта и как я бе ласкал и величал се заби като нож в сърцето му. Рейн понечи да се извърне от момчето, което му се усмихваше така непоносимо, но Силдин се протегна и хвана ръката му.

— Тинтаглия не лъже — каза с приглушен глас. Очите му срещнаха тези на Рейн и настояха за доверието му. — Тя ни смята за твърде незначителни, за да ни мами. Повярвай ми. Щом казва, че Малта е жива, значи е така. Сестра ми ще се върне при нас. Но за да го разбереш, трябва да ми позволиш да те насочвам, както аз позволявам на сънищата ми да ме насочват.

В близост до пристанището се разнесоха крясъци. Всички мъже около тях се втурнаха в търсене на по-удобна позиция за наблюдение. Рейн не изпитваше такова желание. Калсидци или не, драцената погубваше същества от собствения му вид. Той чу пукота на скършващи се масивни греди — несъмнено още един кораб бе лишен от мачтите си.

— За негодниците вече е твърде късно да се измъкнат! — злорадо ликуваше някакъв боец наблизо.

Недалеч, другите също се въодушевиха.

— Вижте как се носи. Тя наистина е кралица на небесата!

— Тя ще прочисти бреговете ни от тези мръсни калсидци!

— О! Разнебити корпуса с един замах на опашката си!

До него, Граг безмълвно вдигна меча си. Изтощението явно го беше напуснало.

— При мен, Бингтаун! Нека им покажем, че който достигне брега жив, няма да остане за дълго така. — Той потегли, като леко подтичваше, а хората, които по-рано страхливо се бяха изпокрили сред руините, забързаха след него, така че накрая, на разрушения площад останаха само Рейн и Силдин.

Момчето въздъхна.

— Трябва бързо да отидеш и да събереш хора от всички групи в Бингтаун. Ще е добре, когато се пазарим с драцената, да сме единодушни.

— Вероятно си прав — разсеяно отвърна Рейн. Той си припомняше странните сънища от собствените си младини. Сънуваше погребания град, оживен от светлина, музика и хора, а драцената му говореше. Понякога подобни сънища навестяваха онези, които прекарваха твърде много време там долу. Но със сигурност се ограничаваха само до Дъждовните Търговци.

С копнеж, Рейн се протегна да избърше с палец прахта от бузата на момчето… И се втренчи безмълвно във ветрилообразната сребриста люспа, която бе открил на скулата на Силдин.