Робин Хоб
Съдбовният кораб (6)

Глава четвърта
Полетът на Тинтаглия

Небето не беше синьо, о, не. Не и когато тя се носеше в полет, защото, сравнено с нейния блясък, какво можеше да претендира да бъде синьо? Драцената Тинтаглия изви гръб и се възхити на слънчевата светлина, която се отразяваше в сребристо от наситеното синьо на люспите й. Красива отвъд думите. И все пак, даже и това чудо не можеше да разсее стремителния поглед и още по-стремителните й ноздри от това, което беше по-важно дори от нейното величие.

В залива далеч под нея се движеше храна. Кошута, угоена от лятната паша, бе тръгнала твърде смело през горската поляна. Глупаво създание! Някога никоя сърна нямаше да излезе на открито, без преди това да хвърли бдителен поглед наоколо. Нима драконите наистина ги нямаше тъй дълго на света, че копитните бяха изоставили предпазливостта си към небето? Скоро щеше да им даде урок. Тинтаглия прибра крилата си и се спусна рязко. Едва когато беше толкова близо, че сърната нямаше как да й избяга, огласи лова си. Музикалното прозвучаване на нейното Ки-и-и, докато се привеждаше, разцепи утринния покой. Сграбчващите нокти на предните й крака повдигнаха жертвата до гърдите й, а задните крака на кошутата поеха удара от приземяването й. Отскочи без усилие във въздуха, отнасяйки сърната със себе си. Плячката й беше застинала в ступор. Ловко захапване в задната част на врата й я беше парализирало. Тинтаглия я отнесе на една камениста издатина с изглед над просторната долина на Дъждовната река. Излочи кръвта, събираща се в локва, след което закъса тъмночервени късове, за да засити глада си, като мяташе глава назад, за да ги преглътне. Невероятното удоволствие, което изпитваше от храненето, почти я изуми. Вкусът на топлото кърваво месо, отявлената миризма на изсипаните вътрешности в съчетание с физическото усещане за запълвания й с големи късове стомах. Можеше да усети как тялото й се тонизира. Дори слънчевата светлина, попиваща в люспите й, я презареждаше.

След яденето се беше изтегнала за спане, но една дразнеща мисъл й се натрапи. Преди улавянето на плячката си се беше запътила да направи нещо. Разгледа играта на слънчевите лъчи върху затворените си клепачи. Какво беше? А, да. Човеците. Беше възнамерявала да спаси човеците. Въздъхна тежко, потъвайки по-дълбоко в съня. Не беше като да им е обещала, а и колко дълго можеше да се счита за обвързващо честта й едно обещание между нея и някакво насекомо?

И все пак. Те я бяха освободили.

Но вероятно бяха мъртви и несъмнено беше твърде късно тепърва да ги спасява. Мързеливо, тя позволи на съзнанието си да се понесе към тях. Беше почти дразнещо да открие, че и двамата са още живи, макар мислите им да бяха като беглото бръмчене на комар.

Повдигна глава с въздишка и се изправи достатъчно, че да стои. Щеше да спаси мъжкия, реши се на компромис тя. Знаеше точно къде е. Женската бе паднала някъде във вода; досега можеше да е навсякъде.

Тинтаглия отиде до ръба на скалата и излетя.

 

 

— Толкова съм гладен — с разтреперан глас каза Силдин. Момчето се притисна по-плътно до Рейн в търсене на телесна топлина, която самият той губеше бързо. Рейн дори не можеше да намери достатъчно сили, за да отвърне. Двамата със Силдин лежаха на сал от клонки, който постепенно потъваше в надигащата се кал. Щом погълнеше сплетените вейки, калта щеше да унищожи и последната им надежда. Единствената пролука навън от стаята беше далеч над тях. Бяха се опитали да построят платформа от отломки, но веднага щом успееха да натрупат купчинка от падналата пръст и клоните, калта ги поглъщаше. Рейн знаеше, че щяха да умрат тук, а всичко, което момчето правеше, беше да хленчи, че е гладно.

Изпита желание да го вразуми, но вместо това го обгърна с ръка и успокоително му каза:

— Някой сигурно е видял дракона. Майка ми и брат ми ще чуят за него и ще се досетят откъде е дошъл. Те ще изпратят помощ. — В мислите си той се съмняваше в това. — Почини си за малко.

— Толкова съм гладен — безнадеждно повтори Силдин. Въздъхна. — Донякъде си струваше. Видях как драцената се издигна. — Той обърна лице към гърдите на Рейн и притихна. Рейн остави собствените си очи да се затворят. Можеше ли да е толкова просто? Можеше ли просто да заспят и да умрат? Опита се да измисли нещо достатъчно важно, че да го принуди да продължи да се бори. Малта. Но Малта най-вероятно беше мъртва някъде в срутилия се град. Самият град беше единственото, от което се бе интересувал, преди да открие Малта, а сега бе в развалини навсякъде около него. Никога нямаше да разкрие тайните му. Може би да умре тук и да стане част тайните му беше най-близкото, до което щеше да стигне. Откри, че сърцето му ехти с думите на Силдин. Поне беше освободил драцената. Тинтаглия се бе надигнала, за да лети свободно. Беше нещо, но не и причина да продължи да живее. Може би беше причина да умре доволен. Беше я спасил.

Почувства пореден малък трус, последван от разплискващ звук, тъй като рохката земя падаше като водопад от отвора над тях и се плисваше в калта. Вероятно целият покрив щеше да поддаде; щеше да му осигури бърз край.

Хладен въздух облъхна лицето му, наситен с миризмата на влечуго. Той отвори очи и видя голямата колкото пони глава на Тинтаглия да се провира в стаята.

— Още ли си жив? — поздрави го тя.

— Ти се върна? — недоверчиво попита той.

Тя не отговори. Бе изкарала главата си навън и ноктестите й предни лапи разравяха земята около дупката. Камъни, пръст и парчета таван се посипаха надолу в стаята. Силдин се събуди с вик и се присви до Рейн.

— Всичко е наред. Мисля, че се опитва да ни спаси. — Опита се да звучи успокоително, докато предпазваше момчето от падащите отломки.

Земя и камък се сипеха надолу и дупката отгоре се разшири. В стаята навлезе повече светлина.

— Покачете се на това — ненадейно изкомандва Тинтаглия. Миг по-късно главата й влезе в залата, здраво стиснала между челюстите си дебел отрязък от дървесен ствол сякаш беше териер, донесъл пръчка. Дъхът от ноздрите й се издигаше на пара в хладната стая и мирисът на влечуго бе всеобхватен. Рейн събра последните си сили, за да се изправи и да повдигне Силдин, така че да може да издрапа нагоре по дънера. Той се хвана за другия край. Веднага щом се задържа, тя ги издигна. За момент се закачиха за отвора, но тя отскубна дънера, като пренебрегна хлабавия им захват.

Скоро след това ги остави на мъхестата земя. Те се проснаха на обособена могила от пръст насред блатистата гора, с отдавна погребания купол под тях. Силдин залитна надалеч от дънера и се свлече, като плачеше от облекчение. Рейн се олюля, но откри, че може да стои изправен.

— Благодаря ти — успя да изрече.

— Не си длъжен да ми благодариш. Направих това, което казах, че ще направя. — Тя разшири ноздри и за момент го затопли струя въздух.

— Сега ще живееш? — Беше колкото въпрос, толкова и твърдение.

Краката му започнаха да треперят и той се отпусна на колене, за да не се строполи на земята.

— Ако скоро се върнем в Трехог. Имаме нужда от храна и топлина.

— Предполагам, че мога да ви отнеса там — неохотно заключи тя.

— Слава на Са. — Рейн промълви молитвата така пламенно, както никога досега. Той се вдигна на крака и отиде залитайки до Силдин. Наведе се и подхвана момчето с намерението да го повдигне, но откри, че не му достигат сили и успя само да го изправи. Почти го влачеше, докато се клатушкаше към Тинтаглия.

— Изтощен съм — каза й. — Ще трябва да приклекнеш, за да се покатерим на гърба ти.

Очите на драцената се завъртяха в сребърна надменност.

— Да приклекна? — попита тя. — Вие, върху гърба ми? Не мисля така, човеко.

— Но… ти каза, че ще ни заведеш до Трехог.

— Ще го направя. Но никое създание няма да ме възседне, никога, най-малкото пък човек. Ще ви нося в ноктите си. Застанете пред мен, заедно. Ще ви събера и ще ви отнеса до дома.

Рейн погледна колебливо към люспестите й предни крака. Ноктите й бяха сребърни, блестящи и остри. Не разбираше как щеше да ги стиска достатъчно силно, за да ги носи, без да ги прободе. Погледна надолу към Силдин и откри по лицето му отразени собствените си съмнения.

— Страх ли те е? — попита го тихо.

Силдин се замисли за момент.

— Повече съм гладен, отколкото ме е страх — реши момчето, след което се изправи. Очите му обходиха дракона. Погледът му се върна обратно към Рейн — лицето му сияеше. Поклати глава в почуда.

— Легенди. Гоблени и картини. Всички са бледи подобия в сравнение с блясъка й. Тя е твърде изумителна за неверие и страх. Дори да ме убие тук и сега, пак ще умра в нейното величие. — Екстравагантните думи на момчето го шокираха. Силдин събра цялата си останала сила с един дълбок дъх. Рейн знаеше какво му струва да стои изправен и да заяви:

— Ще й позволя да ме носи.

— О? Така ли? — подкачи го лукаво драцената. Очите й блещукаха с веселие и удоволствие от ласкателството на момчето.

— Ще го направим — твърдо заяви Рейн. Силдин стоеше притихнал до него, но ахна, щом драцената изведнъж се вдигна на задните си крака. Извисяваше се над тях. Едно от най-трудните неща, които Рейн беше правил, бе да стои неподвижно, докато тя протягаше ноктестите си предни лапи към тях. Задържа Силдин до себе си и не помръдна, докато драцената затваряше ноктестите си ръце около тях. Върховете на ноктите преминаха над него, за да го измерят, преди пръстите й да се обвият около него. Острите върхове на два от хищните нокти неудобно се докосваха до гърба му, но не го пробождаха. Тя ги притисна към гърдите си, като катерица, милееща за лешника, който е намерила. Силдин нададе неволен вик, когато тя приклекна на огромните си задни крака и се насочи към небето.

Сините й криле махаха и те неотклонно се издигаха. Дърветата се затвориха под тях. Рейн изви врат и видя главозамайваща гледка на върховете на дърветата под него. Стомахът му се разбунтува, но в следващия миг сърцето му се изпълни с възхищение. Почти забрави страховете си пред този опасен, нов аспект на света. Зелена и обилна, долината на Дъждовната гора се простираше далеч под тях. Драцената ги носеше все по-нагоре и по-нагоре, в разширяваща се спирала, която му позволяваше да зърва откритата река, виеща се през буйната растителност. Той видя, че реката е по-бледо сиво от обикновено. Понякога, след големи трусове тя течеше бяла и киселинна с дни и всеки, излязъл с лодка, бе най-добре да внимава със съда си. Когато беше бяла, разяждаше дървото бързо. Драцената наклони крилете си и те завиха към сушата, нагоре по реката. Той зърна и улови миризмата на Трехог. Видян отгоре, градът висеше от дървесните клони като фенери. Димът от кухненски огньове се издигаше в неподвижния въздух.

— Това е — извика той в отговор на безмълвния въпрос на драцената, но после осъзна, че нямаше нужда да го изговаря. Толкова близо до нея, старата им връзка се бе утвърдила. За един смразяващ момент го обзе лошо предчувствие, но после усети язвителния й отговор: нямаше за какво да се тревожи. В плановете й не влизаше да се забърква повече с човеците.

Докато се спускаха с шеметни спирали, той беше почти благодарен за празния си стомах. Както слизаха, съзря вихрещи се проблясъци от града и реката, включително и бърза гледка на сочещи и крещящи фигури, които се разпръснаха пред тях. Усети нейното отвращение от факта, че нямаше широко, плоско пространство, приспособено за приземяването на дракон. Що за град беше този?

Приземиха се с друсане на градските кейове. Платформите, които се издигаха и спускаха свободно според течението на реката, поддадоха при съприкосновението. По краищата на кея се разхвърчаха бели пръски, каращи разположения наблизо Кендри да се заклати тревожно. Живият кораб изрева в недоумение. Докато кеят се повдигаше, люлеещ се под тежестта на драцената, Тинтаглия разтвори ноктите си. Рейн и Силдин паднаха в краката й. Тя се измести встрани от двамата, за да спусне предните си лапи на дървото до тях.

— Сега ще живеете — потвърди тя.

— Сега… ще… живеем — задъхано отвърна Рейн. Силдин лежеше като зашеметен заек.

До Рейн достигнаха оглушаващите стъпки и възбуденият ромон на приглушени разговори. Вдигна поглед. На кейовете се изсипваше същински поток от хора. Мнозина бяха изцапани с кал от дълго копаене. Въпреки удивлението по лицата им, всички изглеждаха изморени. Някои грабнаха изкопни инструменти сякаш бяха оръжия. Всички спряха в края на кея. Недоверчивите викове се усилиха до объркан рев, докато хората зяпаха и сочеха Тинтаглия. Рейн зърна майка си да си проправя път с лакти през тълпата. След като достигна първия ред от изумени зяпачи, тя самата пристъпи отвъд множеството и се приближи внимателно към дракона. После видя него и изгуби всякакъв интерес към извисяващия се звяр.

— Рейн? — колебливо попита тя. — Рейн! — Гласът й се пречупи. — И си жив? Слава на Са! — Тя изтича до него и падна на колене. Той се протегна нагоре, за да хване ръката й.

— Тя е жива — каза той. — Бях прав. Драцената е жива.

Преди да успее да отговори, бяха прекъснати от продължителен вой. Рейн видя как Кефрия се освободи от насъбралите се зяпачи и се затича по кея към Силдин. Коленичи до него, сетне взе момчето си в прегръдката си.

— О, слава на Са, той е жив. А Малта? Къде е Малта, къде е дъщеря ми?

Рейн изрече тягостните думи.

— Не я намерих. Боя се, че е загинала в града.

Като надигащ се вятър, викът на Кефрия се надигна в гърлото й, докато не прерасна в пронизителен писък на отрицание.

— Не, не, не! — проплака тя. Силдин пребледня в обятията й. Чертите на упоритото малко момче, което беше спътник на Рейн по време на премеждието им, изведнъж отново се превърнаха в детско лице. Той добави риданията си към нейния плач.

— Мамо, мамо, не плачи, не плачи! — Той я задърпа, но не можа да спечели вниманието й.

— Тази, която наричате Малта, не е мъртва — остро ги прекъсна драцената. — Спрете това мяукане и прекратете емоционалното си затъване.

— Не е мъртва? — възкликна Рейн.

Силдин повтори думите му като ехо. Той сграбчи виещата си майка и я разтърси.

— Мамо, слушай, не чу ли какво каза драцената? Каза, че Малта не е мъртва. Спри да плачеш, Малта не е мъртва. — Той обърна сияещ поглед към Тинтаглия. — Можеш да вярваш на драцената. Докато ме носеше, можех да усетя мъдростта й през кожата си!

Думите на Силдин се удавиха в нарастващия хор от разговори на кея зад тях. Някои хора възкликваха в удивление.

— Той проговори!

— Драконът проговори!

— Чу ли това?

Някои кимаха с изненадано съгласие, а други настояваха да разберат какво имаха предвид приятелите им.

— Нищо не чух.

— То изпръхтя, това е всичко.

Сребърните очи на Тинтаглия се замъглиха от погнуса.

— Съзнанията им са твърде малки дори да говорят с моето. Човеци! — Тя изпъна дългия си врат. — Отмести се, Рейн Купрус. Приключих с теб и вида ти. Задължението ми е изпълнено.

— Не! Почакай! — Рейн се освободи от майчината хватка върху ръката си. Дръзко хвана ноктестия връх на блестящото крило на Тинтаглия.

— Не можеш да си тръгнеш. Каза, че Малта е още жива. Но къде е? Откъде знаеш, че е жива? В безопасност ли е?

Тинтаглия дръпна крилото си и го освободи без усилие.

— Бяхме свързани за известно време, както добре знаеш, Рейн Купрус. Следователно запазвам някакво слабо усещане за нея. Що се отнася до това къде е, не зная, освен че се носи по вода. По реката, предполагам, предвид страха, който изпитва. Гладна е и жадна, но иначе не е ранена, доколкото мога да преценя.

Рейн падна на колене пред драцената.

— Отведи ме до нея. Умолявам те. Ще ти бъда вечно задължен, ако направиш това единствено нещо за мен.

По лицето на дракона се прокрадна веселие. Познаваше по бързото завихряне на цвета в очите й и по малкото разширяване на ноздрите.

— Нямам нужда от услугите ти, човеко. И компанията ти ме отегчава. Сбогом. — Тя повдигна криле и започна да ги разгръща. — Отдръпни се, ако не искаш да те поваля.

Вместо това Рейн се стрелна към нея. Гладкото й, люспесто тяло не предостави опора за ръцете му. Той се хвърли върху предния й крак и уви ръце около него сякаш беше дете, вкопчило се в майка си. Думите му обаче бяха пълни със сила и ярост.

— Не можеш да си тръгнеш, драконе Тинтаглия! Не можеш да оставиш Малта да умре. Знаеш, че тя помогна за освобождаването ти, колкото и аз. Тя се отвори за спомените на града. Тя откри тайните ключалки, които щяха да отворят голямата стена. Ако не те беше потърсила, аз нямаше да дойда в града по време на трусовете. Дори и сега щеше да си погребана! Не можеш да обърнеш гръб на подобен дълг! Не можеш.

Зад него дочу объркани въпроси и разговор между майка му, Силдин и Кефрия. Не го интересуваше какво бяха чули; не го интересуваше и какво им беше казало момчето. Точно сега всичко, за което можеше да мисли, беше Малта.

— Реката е бяла — продължи той към драцената. — Бялата река разяжда лодките. Ако е в реката на дънер или сал, водата ще го погълне, а после и нея. Тя ще умре, защото се осмели да отиде в града, за да те спаси.

Очите на драцената се завъртяха в сребърно, изпъстрено с червено — толкова голям бе гневът й. Тя изпуфка топла струя въздух, която почти го повали на земята. После го сграбчи с единствена предна лапа сякаш беше натъпкана със стърготини кукла. Хищните й нокти се сключиха болезнено около гръдния му кош. Едва можеше да си поеме дъх.

— Много добре, насекомо! — изсъска тя. — Ще ти помогна да я намериш. Но след това приключвам с теб и с твоите. Каквото и добро да сте ми сторили вие двамата, твоят род е извършил големи неправди срещу вида ми. — Тя го повдигна и го бутна към живия кораб. Кендри ги наблюдаваше, лицето му бе като на умиращ. — Не си мисли, че не знам! Моли се да забравя! Моли се след този ден да не ме видиш никога повече!

Не можеше да си поеме въздух, за да отвърне, но и тя не очакваше отговор. С мощен скок, тя се изстреля нагоре. Внезапното накланяне на кея събори стоялите отгоре му. Рейн чу ужасения крясък на майка си, докато драцената го отнасяше. Сетне всеки звук бе изтласкан от ушите му от бързо преминаващия заради издигането им вятър.

Преди това не бе знаел каква грижа беше проявила Тинтаглия към него и Силдин по време на предишния им полет. Сега тя се издигаше толкова бързо, че кръвта пулсираше в лицето му, а ушите му пукаха. Стомахът му несъмнено бе оставен някъде далеч под тях. Можеше да усети как яростта кипи в нея. Беше я засрамил — пред човеци, като използва собственото й име. Беше го разкрил на онези, които нямаха право да го знаят.

Пое дъх, но не можа да измисли какво да каже. Да се извини можеше да е толкова грешно, колкото да й каже, че е длъжница на Малта. Той си замълча и хвана ноктите й в опит да разхлаби захвата им около ребрата си.

— Искаш ли да ги разхлабя, Рейн Купрус? — присмя му се драцената. Тя разтвори ноктите си, но преди да е успял да се изхлузи към смъртта си през тях, ги стисна отново. Докато той се опитваше да си поеме дъх от ужас, тя забави изкачването им, като наклони тялото си, и ги запрати в широка спирала над реката. Бяха твърде високо, за да се види нещо. Гористата земя под тях беше вълнист килим от мъх, а реката — нищо повече от тясна, бяла ивица. Тя отговори на мисълта му.

— Очите на един дракон не са като очите на плячка, малко месно създание. Оттук виждам каквото ми е необходимо. Тя не е наоколо. Трябва да е била завлечена надолу по реката.

Сърцето на Рейн се преобърна.

— Ще я намерим — неохотно го успокои драцената. Големите й криле започнаха да махат непрестанно, насочвайки ги надолу по реката.

— Слез по-ниско — помоли я той. — Нека я потърся със собствените си очи. Ако е в плитчините, дърветата може да я крият. Моля те.

Тя не отвърна, но го отведе надолу толкова бързо, че в периферията на зрението му се появи чернота. Драцената полетя с него надолу по реката. Той стискаше ноктите й с двете си ръце и се опитваше да наблюдава цялата ширина на реката, както и крайбрежията й. Летенето на създанието бе твърде бързо. Рейн се опита да си втълпи, че по-изострените сетива на драцената ще открият Малта дори той да я пропуснеше, но след известно време в него се загнезди отчаяние. Бяха стигнали твърде далеч. Ако вече не я бяха открили, то беше, защото тя вече не съществуваше.

— Там! — ненадейно възкликна Тинтаглия.

Той погледна, но не видя нищо. Тя направи вираж и се обърна ловко като лястовица, за да ги върне над същия разтег от реката.

— Там. В онази малка лодка, с други двама. Близо до средата на реката. Сега виждаш ли я?

— Виждам я! — В него се надигна радост, последвана също толкова бързо от ужас. Бяха я намерили и докато Тинтаглия го отнасяше още по-близо, видя, че сатрапът и съветничката му бяха с нея. Но да я вижда не беше същото като да я спасява. — Можеш ли да я вдигнеш от лодката? — попита той драцената.

— Може би. Ако пусна теб и потопя лодката, докато го правя. Има вероятност да я грабна, без да й причиня нещо повече от счупени ребра. Това ли желаеш?

— Не! — Той разсъждаваше трескаво. — Драконите могат ли да плуват? Можеш ли да се приземиш близо до нея върху реката?

— Не съм патица! — Възмущението й беше очевидно. — Ако драконите изберат да се снижат към някой воден басейн, не спираме на повърхността, а се гмуркаме до дъното и после излизаме оттам. Не мисля, че ще ти хареса.

Той се хващаше за сламки.

— Можеш ли да ме спуснеш в лодката?

— За да направиш какво? Да се удавиш с нея? Не ставай глупав. Вятърът, образуван от крилата ми, ще обърне лодката много преди да се доближа достатъчно, за да те пусна право през дъното й. Човеко, изпълних своята част. Намерих ти я. Сега вече знаеш къде е, от теб и от другите човеци зависи да я спасите. Моята част в живота й приключи.

Това не предлагаше никаква утеха. Бе видял лицето на Малта да се обръща към тях, докато прелитаха над нея. Той почти си представи, че я е чул да го вика, молейки за спасение. Въпреки това драцената беше права. Не можеха да направят нищо за Малта, без да изложат всички тях на по-голям риск.

— Отнеси ме обратно в Трехог, бързо — помоли той. — Ако Кендри тръгне след нея сега с всяка нишка на платната, която може да събере, все още можем да настигнем лодката, преди реката да я е погълнала.

— Мъдър план! — саркастично избоботи драцената. — Щеше да е още по-мъдро, ако веднага беше тръгнал с кораба, вместо да искаш това от мен. Казах ти, че е по реката.

Студената й логика беше отчайваща. Рейн не можеше да измисли какво да каже. За пореден път крилете й заработиха мощно, за да ги отнесе високо над покритата с балдахин гора. Сушата прелиташе бързо под тях, докато тя го връщаше в Трехог.

— Никакъв шанс ли няма да ми помогнеш? — попита жално, докато тя кръжеше над града. При вида й, всички на кея изтичаха на сушата. Крилете й махаха, за да забавят кацането, и създаденият от тях вятър брулеше Кендри. Още веднъж тежките й задни крайници поеха удара на приземяването им, кеят се потопи и подскочи под тях. Тя го повдигна в ноктите си и протегна врат, обърнала глава, за да впери в него едно голямо, сребърно око.

— Малки човеко, аз съм дракон. Аз съм последният Господар на Трите царства. Ако някъде е останал някой от моя вид, трябва да го намеря и да му помогна. Не мога да се занимавам с мимолетен, дребен проблясък като теб. Така че действай както можеш, сам. Аз си тръгвам. Съмнявам се, че някога ще се видим отново.

Тя го постави на краката му. Ако беше възнамерявала да е внимателна, беше се провалила. Той се заклатушка надалеч и почувства внезапен шок, по-скоро на съзнанието, отколкото на тялото. Изведнъж беше отчайващо уплашен, че е забравил нещо от огромно значение. После осъзна, че умствената му връзка с драцената я нямаше. Тинтаглия се беше отделила от него. Загубата го замая. Изглежда, беше извличал някаква жизненост от връзката, тъй като ненадейно започна да усеща глад, жажда и крайна умора. Успя да направи няколко крачки, преди да падне на колене. Добре че беше на пода, иначе щеше да падне, когато драцената разклати кея с отскока си към небето. За последен път плясъкът на крилете й го облъхна с миризмата на влечуго. Сълзи от загубата запариха очите му без разбираема причина.

Кеят като че ли се клати дълго време. Той осъзна, че майка му коленичи до него. Тя положи главата му в скута си.

— Нарани ли те? — настоятелно попита тя. — Рейн. Рейн, можеш ли да говориш? Ранен ли си?

Рейн пое дълбоко дъх.

— Подгответе Кендри да отплава незабавно. Трябва да се насочим с всички сили надолу по реката. Малта, сатрапът и съветничката му… в малка лодка — Той млъкна, внезапно твърде изтощен дори да продума.

— Сатрапът! — възкликна мъж наблизо. — Слава на Са! Ако все още е жив и можем да го върнем, то тогава не всичко е изгубено. Побързайте към Кендри. Подгответе го за отплаване!

— Изпратете ми лечител! — Гласът на Яни Купрус прозвуча над внезапния ропот. — Искам Рейн да бъде качен до стаите ми.

— Не. Не. — Той немощно стисна ръката на майка си. — Трябва да отида с Кендри. Трябва да видя, че Малта е в безопасност, преди да си почина.