Робин Хоб
Съдбовният кораб (28)

Глава двадесет и шеста
Ухажване

— Искам да изляза оттук.

Кенит затвори вратата зад себе си и остави подноса. С пресилено спокойствие той се обърна обратно към Алтея.

— Нуждаеш ли се от нещо, с което тук не разполагаш? — попита със заучена любезност.

— Чист въздух и свободно движение — отвърна незабавно Алтея. Тя седеше на ръба на койката си. Изправи се и й се наложи да запази равновесие заради лекото поклащане на кораба. Задържа едната си ръка на преградата, за да се подпре.

Кенит свъси вежди.

— Мислиш, че не се отнасям добре с теб? Това ли е?

— Не точно. Чувствам се като затворник и…

— О, никога. Ти си най-почетният ми гост. Това, че си мислиш другояче, ме наранява. Ела. Бъди честна с мен. Има ли нещо в мен, което не ти се нрави? Заплашително ли изглеждам? Ако е така, уверявам те, че не съм имал подобно намерение.

— Не, не. — Той я наблюдаваше как се опитва да състави отговор. — Ти си джентълмен и изобщо не си плашещ. Досега си ми показвал единствено учтивост и благосклонност. Но вратата беше заключена, когато се опитах да я отворя и…

— Ела. Седни и хапни нещо и ще го обсъдим. — Усмихна й се и успя да сдържи погледа си да не зашари по нея. Беше облечена в дрехите на Уинтроу и както беше вързала косата си, приликата между двамата беше още по-подчертана. Тя имаше неговите тъмни очи и скулите му, но лицето й никога не беше помрачавано от татуировка. Вероятно беше облякла дрехите на Уинтроу с мисълта, че бяха по-малко предизвикателни от нощната му риза. Всъщност беше точно обратното. Повдигането на гърдите й в ризата на Уинтроу караше кръвта на Кенит да закипи. Бузите й бяха обагрени в розово заради искреността й, но в очите й имаше неестествен блясък, който показваше, че не беше отхвърлила напълно сънотворното, което й бе давал. Отви храната и й я поднесе, както някога корабният юнга Кенит бе обслужвал пирата Игрот. Необичайните сравнения нямаха край, помисли си той. Изтласка мисълта настрана и се принуди да запази разговорливостта в гласа си.

— Обясних ти тревогите ми. Боя се, че хората ми не са като благовъзпитаното общество, сред което си израснала. Да ти позволя да се разхождаш свободно из кораба би означавало да създам предпоставка за оскърбление или дори за някакъв вид нападение. Много от мъжете в екипажа ми са бивши роби; някои бяха роби именно на този кораб. Прекарали са време в трюма оковани, мръзнещи и мръсни. Твоето семейство ги е поставило там. Не питаят особена любов към роднините на Кайл Хейвън. Ти казваш, че не си виновна за това как се е отнасял с тях или със семейния ти кораб. Но се боя, че е трудно да накараш екипажа да го приеме. Или пък самия кораб.

— Знам, че Вивачия е това, което истински те привлича. — Той й се усмихна снизходително. — Ако беше свободна да напуснеш тази стая, щеше да се забързаш право към фигурата. Защото знам, че не ми вярваш, като ти казвам, че Вивачия я няма. — С крайчеца на окото си наблюдаваше как тя изви устни и стисна челюсти, както правеше Уинтроу, когато беше ядосан. Почти го накара да се усмихне, но той успя да запази изражението си. Поклати тъжно глава. — Но е така и Мълния няма да бъде мила с теб. Дали би стигнала толкова далеч, че да те заплаши с физическо насилие? Честно казано, не знам. И бих предпочел да не пробвам.

Той срещна упорития й поглед с най-топлата си усмивка. Очите й бяха толкова черни.

— Хайде. Хапни нещо. Ще се почувстваш по-здравомислеща.

По лицето й премина сянка на неувереност. Кенит си спомняше това усещане. Игрот, въплъщението на грубостта, след дни на суровост и жестокост, изведнъж щеше да се върне обратно към фалшивата изтънченост. Цяла седмица щеше да му говори с благост, да го учи на етика и да го дарява с погледи на бащинска нежност. Щеше да го хвали за добре свършената, усилена работа и да предвижда светлото му бъдеще. А после, без предупреждение, около китката му щеше да се появи внезапен, груб захват, дръпващ го по-близо, и грапавостта на брадатата буза на мъжа дращеше кожата на Кенит, докато се съпротивляваше в обятията му.

Изведнъж се почувства уязвим. Беше ли се поставил в опасно положение с жената? Опита се да намери отново откритата си усмивка, но успя единствено да се взре преценяващо в нея. Тя отвърна на погледа му.

— Не искам да ям нищо — безизразно каза тя. — Слагаш в храната ми нещо, което ме кара да спя. Не ми харесва. Не ми харесват ярките сънища, нито начинът, по който се чувствам, когато се опитам да се събудя и не мога.

Успя да си придаде шокирано изражение.

— Драга, боя се, че си била много по-изморена, отколкото предполагаш. Мисля, че изкарваше насън не само последствията от близкото до удавяне преживяване в ледената вода, но и месеци на съмнение и страх. Нормално е сега, след като си на борда на семейния си кораб, тялото ти да се отпусне и да ти позволи да си починеш. Но… почакай. Нека те успокоя.

Кенит внимателно се настани на стола й. С взискателна точност той хапна по малко от всичко в чинията й и се престори, че отпива глътка от виното, за да прокара храната. Потупа внимателно устни със салфетката й, след което се обърна да й се усмихне.

— Ето. Доволна ли си? Няма отрова. — Килна глава и повдигна вежда. — Но защо би предположила, че ще искам да те отровя? За такова чудовище ли ме имаш? Толкова много ли се страхуваш от мен и ме мразиш?

— Не. Не, това е… Знам, че беше добър към мен. Но… — Тя пое дъх и той успя да види, че съжалява за лекомисленото си обвинение. — Не говорех за отрова. Просто знам, че спя твърде дълбоко, а когато се събудя, съм все още изтощена. Главата винаги ми тежи, никога не се чувствам с ясно съзнание. — Главата й описа лека проява на нестабилност, макар че краката й си останаха застопорени на място.

Той събра вежди в мрачна загриженост.

— Удари ли си главата, когато падна през борда? Имаш ли чувствително място?

— Не, поне не мисля така… — Тя постави ръце на главата си и я притисна тежко.

— Позволи на мен — настоя той, изблъска стола си назад и й посочи да заеме мястото му. Тя се задвижи сковано и седна изключително изправено, докато той поставяше ръцете си на главата й. Стоеше пред нея, така че да може да вижда лицето му, докато връхчетата на пръстите му нежно изследваха главата й. С престорена небрежност освободи косата й и претърси черепа й. Намръщи се на себе си. — Понякога удар в задната част на врата или върху гръбнака… — промълви замислено.

След това пристъпи зад нея и избута настрани лъскавия черен поток на косата й. Приведе се по-близо към нея и проследи извивката на гръбнака й надолу по врата до яката. Тя седеше послушно пред него, навела глава, но въпреки това той продължаваше да усеща напрежението в мускулите й. Страх? Разбиране? Може би предчувствие? Косата й пазеше спомен за някакво ухание, но ризата миришеше на Уинтроу. Комбинацията беше опияняваща. Той остави пръстите си да се спуснат плавно надолу по гръбнака й.

— Някаква болка? — попита загрижено. Спря пръстите си при колана на панталона й, но не отмести ръката си.

— Малко — призна тя и го накара да се усмихне на добрия си късмет. — В средата на гърба.

— Тук? — Той нежно придвижи пръстите си нагоре по гръбнака й, докато тя не кимна. — Е, тогава може би там ти е проблемът. Изпитвала ли си някаква замаяност? Размазан поглед?

— Малко — потвърди неохотно тя и повдигна глава. — Но все още мисля, че сънливостта ми се дължи и на нещо друго.

— Не мисля — меко възрази Кенит. Ръката му все още почиваше на гърба й. — Освен ако… — Той остана мълчалив, докато не се увери, че го слуша внимателно. — Съжалявам, че го предлагам. Сигурен съм, че знаеш какво имам предвид, когато говоря за връзка с живия кораб. Тя усеща настроенията ми и споделя нейните с мен. Може би, ако ти е ядосана или е враждебно настроена, ако ти желае злото… ето, съжалявам, че дори споменах подобно нещо.

Той умишлено бе подсилил опасенията й, но лицето й бе пребледняло много повече от очакванията му. Трябваше да бъде по-внимателен. Не искаше да я лиши от цялата й борбеност. Малко съпротивление можеше да прибави пикантност към завоеванието. Усмихна й се успокоително.

— Хапни нещо. Върни си силите.

— Сигурно си прав — дрезгаво отстъпи Алтея. Той посочи към храната и тя се обърна обратно към масата. Докато поемаше от яденето с лъжицата, която доскоро се бе намирала в собствената му уста, Кенит почувства остро пробождане на страст, каквото не бе изпитвал никога досега. Силата й го изуми и той положи всички усилия да не изпъшка.

Храната беше отлична, но пиратът така внимателно я наблюдаваше как се храни, че тя не можеше да се отпусне. Нито пък можеше да се събуди напълно. Отпи от виното и почти моментално зрението й се раздвои. Тя премигна и то се проясни, но изведнъж се почувства твърде изморена, за да яде. Остави лъжицата си. Беше толкова трудно да задържи мислите си спокойни. Една дума от Кенит можеше да ги разпръсне. Но имаше нещо важно, нещо, което пропускаше…

— Моля те — каза загрижено Кенит. — Опитай се да изядеш храната. Знам, че не се чувстваш добре, но се нуждаеш тъкмо от храна, за да се възстановиш.

Тя успя да докара любезна усмивка.

— Не мога. — Прочисти гърло и се опита да съсредоточи мислите си. Думите му продължаваха да я отвличат от идеите й. Когато беше влязъл, имаше нещо важно, което бе искала да го попита… толкова важно, колкото да излезе от стаята и да говори с кораба си. Брашън! Връщането му в съзнанието й като че ли сложи ред в мислите й. — Брашън — каза гласно и почувства, че набира сили само от изричането на името му. — Капитан Трел. Защо не ме е повикал или взел обратно на борда на Парагон?

— Не съм съвсем сигурен как трябва да отговоря на това. — В гласа на Кенит се долавяше дълбока угриженост. Алтея трябваше да завърти глава, за да го види, което накара каютата да се завърти. Световъртежът се бе завърнал. Усещаше езика си удебелен в устата.

— Какво искаш да кажеш?

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Мислех, че си го видяла от водата. Съжалявам да ти съобщя това, скъпа моя. Змиите причиниха големи щети на Парагон. Боя се, че корабът потъна. Опитахме се да спасим онези, които можахме, но змиите са толкова ненаситни… Капитан Трел потъна заедно с кораба си. Нищо не можехме да направим. Беше цяло чудо, че успяхме да спасим теб. — Потупа рамото й печално. — Боя се, че този кораб трябва отново да стане твоят дом. Недей да се плашиш. Аз ще се грижа за теб.

Думите я пометоха като потоп. Значението им достигна съзнанието й, след като звуците бяха стигнали ушите й. Тя осъзна какво беше казал и скочи на крака. Или поне така си мислеше. Стоеше права, подпряла ръце на масата, за да не падне. Мразеше замайването, защото я разсейваше от болка, толкова голяма, че можеше да е единствено смърт. Не можеше да разбере източника й, а после узна, че светът й е свършил. Беше продължила напред без него или той някак я бе изоставил. Брашън. Янтар. Клеф. Хаф. Горкият стар Лоп. Парагон, скъпият, луд Парагон. Всички бяха умрели по време на глупавото й поръчение. Бе довела всички до смъртта им. Отвори уста, но агонията беше толкова силна, че не успя дори да заплаче.

— Недей сега — казваше Кенит в опит да я заведе до койката й. Алтея беше забравила как да кара коленете си да се свиват, а после те внезапно поддадоха. Насмалко да падне и удари ребрата си в ръба на койката, след което се придърпа към леглото, което така често се бе оказвало нейно убежище.

— Брашън. Брашън. Брашън. — Не можеше да спре да произнася името му, но гърлото й така се беше стегнало, че не можеше да пропусне и звук. Стаята се завъртя около нея и думата я задави. Може би можеше да умре с името му, приклещено в гърлото й.

Неочаквано Кенит седна до Алтея и притегли и нея до седнало положение. Тя се облегна на гърдите му и той обви ръцете си около нея.

— Ела. Аз съм тук. Няма, няма, няма. Ужасен шок, знам. Колко несъобразително от моя страна, да ти съобщя по този начин. Колко самотна трябва да се чувстваш. Но аз съм тук. Ето. Пийни малко вино.

Тя отпи от чашата, която Кенит задържа пред устата й. Не искаше да отпива толкова много, но чашата не искаше да се помръдне, а и изглежда, на Алтея не й беше останала никаква решителност. През цялото време, докато държеше чашата до устните й, Кенит й говореше нежно. После виното се отдръпна, той остави чашата настрани и я прегърна. Лицето й лежеше на изтънчената дантела отпред на ризата му. Кенит галеше косата й, полюляваше я сякаш беше дете, и говореше безсмислици за това как сега ще се грижи за нея, как ще се оправи — с времето, всичко, което тя трябваше да направи, бе да му се довери и да му позволи да я накара да се чувства по-добре. Той нежно целуна челото й.

Кенит правеше нещо с врата й. Алтея вдигна ръка нагоре и откри, че разкопчаваше ризата й. Тя избута ръцете му, за да го спре, като смътно осъзнаваше, че нещо не е както трябва. Той нежно отстрани ръцете й и се усмихна съчувствено.

— Знам, знам. Но няма нужда да се боиш от мен. Бъди разумна. Не можеш да си легнеш облечена. Помисли колко неудобно би било това.

Както преди, думите му изместиха собствените й мисли. Той внимателно разкопча малките копченца и разгърна ризата й.

— Легни — прошепна й и тя се подчини, без да мисли. Той сведе лице към гърдите й и нежно ги целуна. Устата му беше топла, а езикът му — умел. За момент, наведената над нея тъмна глава беше на Брашън и ръцете на Брашън развързваха панталоните й. Но не, Брашън го нямаше, беше се удавил в студеното тъмно море и това не беше редно, не можеше да извлече никаква утеха от него. Колкото и топла и нежна да беше устата му, тя не искаше това.

— Не! — проплака изведнъж и избута Кенит от себе си. Успя да се изправи в седнало положение. Светлината на фенера зад него я замайваше. Алтея примижа пред раздвоеното му лице.

— Това е само сън — успокои я той. — Всичко е един лош сън. Не се тревожи. Това е само сън. Нищо от случващото се няма значение. Никой друг няма да разбере. — За момент успя да види мъжа. Бледите му сини очи й бяха чужди. Не можеше да ги разчете. Думите му отмиха увереността й. Сън? Тя сънуваше това? Затвори очи против твърде ярката светлина.

Нещо побутна рамото й и Алтея сковано се отпусна назад. Някъде, някой подръпваше тялото й. Усети как панталонът се изхлузва от краката й. Не. Накара клепачите си да се повдигнат и се опита да фокусира погледа си. Лицето му беше на сантиметри от нейното, но не можеше да накара очите си да различат чертите му. Тогава почувства как ръката му се плъзна нагоре по бедрото й. Алтея извика в знак на протест, докато пръстите му я изследваха и ръката се отдръпна.

— Просто сън — каза й отново гласът, повдигна одеялото нагоре и го уви около нея. — Вече си в безопасност.

— Благодаря — отвърна объркано.

Но тогава той се наведе и я целуна, устата му се движеше грубо върху нейната, тялото му притискаше нейното. Когато я пусна, тя откри, че плаче. Плаче за кого? За Брашън? Всичко беше толкова объркващо.

— Моля те — примоли се тя, но него го нямаше.

Внезапно бе станало тъмно. Фенера ли беше изгасил? Наистина ли си беше отишъл? Алтея зачака, но всичко беше спокойно и тихо. Беше било сън… Сега беше будна и на сигурно на кораба си. Усети лекото поклащане, докато Вивачия прорязваше пътя си през вълните. Движеше се като валс, утешително като полюшването на детска люлка — Алтея никога дори не бе танцувала с Брашън, а сега него го нямаше. Разтърси я ридание, но то не беше освобождаващо. Плачът само я правеше по-замаяна и пияна. Всичко беше толкова грешно, а тя беше твърде болна, за да види смисъл в нещо от това. Брашън бе имал нужда да е силна, но тя го беше предала. Той беше мъртъв. Беше си отишъл завинаги точно както и баща й. Тя отново коленичеше на палубата до тялото му и отново почувства как целият й свят й бе отнет.

— Защо? — попита тишината. — Защо?

Внезапната тежест отгоре й изкара въздуха от дробовете й. Една ръка запуши устата й.

— Тихо сега. Тихо — грубо я предупреди тъмният глас в ухото й. — По-добре да мълчиш и никой никога няма нужда да разбира. Никога, стига да си достатъчно умна.

Старият кошмар беше силен и на нея й прилоша. Опита се да го избута, помисли си, че е успяла, но щом се извъртя, за да изпълзи надалеч, чу тихия му смях. Тогава той се покачи на гърба й, като избута одеялото настрани. Беше гола. Кога се беше съблякла? В мускулите й нямаше и капка сила. Колкото повече се опитваше да избяга, толкова повече тялото й рухваше. Издаде звук и ръката върху устата й покри и носа и придърпа главата й назад. Болеше. Не можеше да диша и вече не беше сигурна къде е и какво се случва. Нуждата да диша се издигна над всичко останало. Сграбчи китката на ръката и немощно я задърпа. Зад очите й затанцуваха искри, когато той раздалечи краката й с коляно. Нараняваше я с дръпнатата й толкова назад глава, но болката не беше толкова важна, колкото нуждата да диша. Ръката му се премести и вече покриваше само устата й. Тя загълта дъх след дъх през носа и тогава той неочаквано проникна дълбоко в нея. Тя извика безгласно и подскочи под него, но не можа да го избегне.

Така я беше държал и Девън, притискащ я толкова силно надолу, че не можеше да диша. Нежеланият спомен от онзи първи път отново я връхлетя. Кошмарите се сляха и тя се забори сама, бояща се да извика от страх, че някой друг ще види какво й се случва. Щеше да бъде посрамена, баща й щеше да узнае и всичко беше по нейна вина. Винаги беше по нейна вина. Тя стоеше пред Кефрия, плачеше и молеше сестра си да разбере с думите: „Бях уплашена, мислех, че искам да го направи, а после разбрах, че не искам, но не знаех как да го накарам да спре.“

— Вината си е твоя — бе й изсъскала Кефрия, твърде ужасена, за да изпита съжаление към своенравната си сестра. — Ти си го примамила и това прави вината твоя. — Думите приписаха деянието на Алтея, като го направиха нейно собствено дело, а не нещо, което й бе сторено, и всичко се стовари отгоре й, ярко като кръв, пронизващите тласъци на грубото тяло на мъжа, паническата нужда от въздух и отчаянието да го запази в тайна. Никой не трябваше да разбира. Тя стисна зъби и пренебрегна грубото стисване на ръката върху гърдата й. Опита се да се събуди от кошмара, опита се да изпълзи надалеч от него, но той я яздеше и нямаше възможност за бягство. Заудря силно главата си в дървото и почти изпадна в безсъзнание.

Започна да плаче — беше надвита. Брашън, опита се да промълви, Брашън, защото си бе обещала, че повече няма да има други мъже, но върху устата й все още здраво бе притисната ръка, а бруталните тласъци продължаваха ли, продължаваха. Беше й толкова трудно да диша. Болката не беше толкова плашеща, колкото липсата на въздух. Преди всичко да приключи, чернотата се протегна към нея, за да я повлече надолу, но тя се гмурна в нея с готовност и се спусна надълбоко с надеждата, че смъртта бе дошла да я отведе.

 

 

Кенит се обърна и внимателно заключи вратата след себе си. Ръцете му трепереха. Дишането му все още беше забързано и изглежда, не можеше да го успокои. Беше било толкова интензивно. Никога не си беше представял, че някое удоволствие може да е така бурно. Не смееше да се замисля над случилото се, иначе щеше да му се наложи отново да се върне в стаята.

Опита се да помисли къде да отиде. Не можеше да се върне в собствената си каюта. Курвата щеше да е там, а вероятно и Уинтроу. Можеше да видят нещо у него и да се зачудят. Нуждаеше се да бъде сам. Искаше да размисли над онова, което беше направил, да, да му се наслади. И да го разбере. Не можеше напълно да повярва, че така бе отстъпил пред себе си. Не можеше да иде на бака. Още не. Мълния щеше да е там и можеше да разбере какво е направил. Както беше свързана с него и Алтея, можеше и да е споделила изживяването им.

Тази мисъл придаде съвсем друг образ на случилото се. Беше ли го споделила? Беше ли искала той да го направи? Затова ли не бе могъл да спре? Затова ли се беше оказало толкова мощно?

Осъзна, че кракът и патерицата му го бяха отвели към кърмата. Мъжът на руля любопитно вдигна поглед към него, след което се върна към задачата си. Беше хубава, ясна зимна нощ. Небето беше обсипано със звезди. Корабът се надигаше да посрещне всяка вълна, след което се потапяше плавно. Свитата им от змии ги ограждаше — вълнист килим от движение и цветове под звездната светлина. Той се облегна на парапета и се загледа над разширяващия се килватер на кораба.

— Прекрачи границата — студено отбеляза едно тънко гласче откъм китката му. — Какво те накара да го направиш, Кенит? Това ли беше единственият начин най-накрая да пропъдиш спомените — като ги дадеш на някой друг?

Прошепнатите въпроси увиснаха в нощта и за известно време Кенит не им отговори. Не знаеше отговорите. Знаеше само, че това го беше отпуснало дори повече от запращането на Парагон и спомените на дъното. Беше свободен. И тогава:

— Направих го, защото можех — каза студено. — Вече мога да правя каквото си искам.

— Защото си Кралят на пиратите ли? И Игрот понякога се наричаше така, нали? Докато правеше каквото си искаше?

Груба ръка, притисната над устата му. Болка. Унижение. Кенит ядосано потисна спомена. Не трябваше да съществува. Парагон трябваше да го е взел с него.

— Различно е — каза и чу отбранителността в гласа си. — Не съм направил нищо подобно. Тя ме харесва. Тя е жена.

— И това го прави допустимо?

— Разбира се. Това е естествено. Напълно различно от онова, което се случи на мен!

— Сър? — попита мъжът на руля.

Кенит раздразнено се извърна към него.

— Какво има?

— Моите извинения, сър. Помислих, че говорите на мен, сър. — Бялото в очите на мъжа улови звездната светлина. Изглеждаше изплашен.

— Е, не говорех на теб. Заеми се със задълженията си и ме остави на спокойствие. — Колко ли беше дочул тъпакът? Нямаше значение. Ако станеше проблем, Кенит можеше да го накара да изчезне. Да го хвърли през борда поради някаква причина. Един удар по главата, побутване през парапета и никой никога нямаше да разбере. Кенит нямаше от кого да се бои и нямаше да се бои от никого. Тази вечер бе прогонил и последните си демони.

Талисманът на китката му мълчеше и разгръщащата се тишина стана по-обвинителна от думите.

Най-накрая Кенит прошепна:

— Тя е жена. На жените това им се случва постоянно. Свикнали са.

— Ти я изнасили.

Той се засмя гласно.

— Едва ли. Тя ме харесва. Каза, че съм учтив и че съм джентълмен. — Пое си дъх. — Дърпаше се само защото не е курва.

— Защо всъщност го направи, Кенит?

Въпросът беше непреклонен. Знаеше ли талисманът, че същото питане кънтеше безспир и в собственото му съзнание? Беше решил да спре. Беше спрял, докато тя не бе започнала да ридае в мрака. Ако не го беше направила, щеше да бъде способен да си тръгне. Така че вината беше колкото негова, толкова и нейна. Може би. Кенит затърси непохватно отговор. Заговори много тихо:

— Може би за да мога най-сетне да разбера защо той го причини на мен. Как можеше да ми го причини, как можеше да се мята между доброта и жестокост, между уроци по етика и пристъпи на гняв… — Гласът му заглъхна.

— Нещастен, жалък негодник — бавно и през зъби изрече обвинителните думи личицето. — Превърнал си се в Игрот. Осъзнаваш ли го? За да победиш чудовището, си се превърнал в него. — Тъничкият глас стана още по-тих. — Вече можеш да се страхуваш единствено от себе си.

 

 

Ета захвърли бродерията си. Уинтроу вдигна поглед от книгата си, след което — с прикрита въздишка, я остави на масата и зачака.

— Влюбена съм в него. Но това не означава, че съм глупава спрямо него. — Тъмните й очи пронизаха Уинтроу. — Пак е с нея, нали?

— Занесе й поднос с храна — каза Уинтроу. През последните четири дни, откакто се бяха върнали на Вивачия, нравът на Ета бе станал по-непостоянен от всякога. Предполагаше, че може да се дължи на бременността й, но по време на периодите, в които майка му бе носила дете, беше била доволна като дебела мъркаща котка. Доколкото можеше да си спомни. А това, предположи той, не беше много. Може би не беше от бременността. Може би се дължеше на странното, разсеяно поведение на Кенит. Може би беше чисто и просто завист спрямо времето, което Кенит посвещаваше на Алтея. Огледа изморено Ета и се зачуди дали щеше да хвърли нещо друго.

— Предложих да вечеря с нас, но той каза, че още се чувства слаба. Когато обаче отправих предложение да й занеса подноса, каза, че се страхува да не ме нарани. Виждаш ли някакъв смисъл в това?

— Прилича ми на противоречие — внимателно отвърна Уинтроу. Разговори като този бяха опасни. Тя можеше да критикува и дори да обвинява Кенит, но и една очерняща дума от негова страна обикновено се посрещаше с тирада за неправдата.

— Говорил ли си с нея?

— Не, не съм. — Нямаше да признае, че се беше опитал. Вратата се беше оказала заключена — от външната страна. Преди не бе имало подобна ключалка на вратата му. Кенит трябваше да я е сложил веднага след като бе скрил Алтея вътре. Тихият му повик бе останал без отговор.

Ета се взираше мълчаливо в него, но той нямаше доброволно да й предложи информация. Мразеше да я гледа така развълнувана и въпреки това толкова наранена. Противно на здравия си разум, попита:

— Каза ли вече на Кенит?

Тя се втренчи в него сякаш бе казал нещо неприлично. Обви корема си с ръце почти покровителствено.

— Моментът не е подходящ — каза сковано Ета.

Значеше ли това, че Кенит вече не споделя постелята й? Ако беше така, къде спеше? Самият Уинтроу се местеше, където може. Кенит изобщо не се интересуваше, че беше дал стаята на Уинтроу на Алтея. Бе му се наложило да го помоли два пъти, преди да запомни да му донесе някои от дрехите му. Напоследък капитанът не беше на себе си. Даже и екипажът го забелязваше, макар никой да не беше достатъчно смел, че да започне да говори за това.

— А онази жена Джек? — хапливо попита Ета.

Той помисли дали да не излъже, но вероятно тя вече знаеше, че е бил там долу.

— Тя не иска да говори с мен.

Кенит беше наредил Джек да бъде държана в една от килиите. Уинтроу бе успял да я посети само веднъж. Тя го беше посрещнала с вълна от въпроси относно Алтея. Той не бе могъл да отговори на нито един от тях и тя го бе заплюла, като отказа да отговори на което и да е от запитванията му. Беше окована, но не жестоко. Можеше да седи, да стои в изправено положение и да се движи наоколо. Уинтроу не винеше особено Кенит за това. Тя беше едра и мощна жена. Имаше одеяло, редовно получаваше храна, а обгарянията й от змиите, изглежда, заздравяваха. Участта й не беше много по-лоша от неговата, когато за пръв път бе доведен на борда, помисли си той. Дори бе същата килия. Дразнеше се, че тя не иска да говори с него. Искаше да чуе нейната версия за това какво бе сполетяло Парагон. Чутото от екипажа не се връзваше напълно с казаното от Кенит. Корабът изобщо не искаше да говори с него за случилото се. Мълния единствено му се подиграваше, когато се опиташе да говори с нея.

— Опитах се да говоря с кораба за нея — опита той. Ета го погледна неодобрително, но и любопитно. — Мълния беше дори по-недружелюбна от обикновено и прямо си каза, че не иска Алтея на палубата си. Говори бясно за нея, с много проклятия и заплахи, сякаш е… — Уинтроу спря мислите си и поклати глава с надеждата, че Ета няма да настои да продължи. Корабът говореше за Алтея сякаш е омразен съперник. Не за вниманието на Уинтроу, разбира се. Тя вече не изпитваше никакъв интерес към него.

Той въздъхна.

— Отново увеси нос заради кораба — обвини го Ета.

— Така е — с лекота призна Уинтроу. — Липсва ми. Говоренето с Мълния е по-скоро задължение, отколкото удоволствие. А в последно време ти също си имаш собствени занимания и аз често съм самотен.

— Имам си мои занимания? Ти си този, който спря да си говори с мен.

Уинтроу беше решил, че гневът й е запазен за Кенит. Сега бе открил и своя дял от него.

— Нямах такова намерение — внимателно предложи той. — Не исках да се натрапвам. Реших, че ще си, ам… — Спря се. Всичко, което беше предположил за нея, изведнъж му се стори глупаво.

— Реши, че ще съм толкова заета да бъда бременна, че няма да мога да говоря или да мисля — довърши вместо него Ета. Тя изпъчи корем и го потупа с нелепа, престорена усмивка. След което му се намръщи.

— Нещо подобно — призна Уинтроу. Потърка унило брадичка и се приготви за яростта й.

Тя обаче се засмя шумно.

— О, Уинтроу, такова си момче — възкликна тя. Каза го с такава привързаност, че той изненадано вдигна очи. — Да, ти — продължи тя, видяла погледа му. — Позеленял си от завист още откакто ти казах, все едно съм ти майка, готова да те зарежа заради ново бебе. — Ета поклати глава. Той изведнъж се почуди дали завистта му я радва. — Понякога двамата с Кенит въплъщавате глупостта на всички мъже. Той с неговата твърдост, студенина и мъжествено нежелание да признае всякаква нужда, а ти с твоите големи, мили очи, молещ за всеки миг внимание, който мога да ти отделя. Не осъзнавах колко ме ласкае това, докато не спря да го правиш. — Тя приведе глава към него. — Говори ми както преди. В действителност аз изобщо не съм се променила. В мен расте дете. Не е болест или лудост. Защо те притеснява толкова много?

Уинтроу остави думите да се отронят на косъм преди да разбере какво ще каже.

— Кенит ще получи всичко: кораба, теб, син. А аз няма да имам нищо. Всички вие ще бъдете заедно, а аз винаги ще съм вън от това.

Тя изглеждаше поразена.

— А ти искаш тези неща? Кораба. Син. Мен?

Нещо в гласа й накара сърцето му да задумка. Дали тя искаше да я желае? Имаше ли в нея дори и най-дребна частичка топлина за него? Щеше да говори пък каквото ще да става. Ако трябваше да изгуби всичко, поне нека бъдеше изречено. Дори Ета да го лишеше от присъствието си, щеше да знае.

— Да. Искам тези неща. Кораба, защото беше мой. А теб и син, защото… — Куражът му се изпари. — Защото така — нескопосано завърши той и я погледна. Вероятно с големи, мили очи, прокле се.

— О, Уинтроу. — Тя поклати глава и отмести поглед. — Ти си толкова млад.

— По-близо съм до твоите години, отколкото той! — ужилено отвърна Уинтроу.

— Не и що се отнася до нещата, които са от значение — неумолимо отвърна тя.

— Млад съм само защото Кенит настоява да съм такъв — не й остана длъжен той. — И ти също държиш да продължиш да го вярваш. Вече не съм дете, Ета, нито скрит от света църковен служител. Вече не. Година на този кораб може да превърне всяко момче в мъж. Но как да бъда мъж, ако никой не ми го позволява?

— Мъжеството не е нещо, което някой ти позволява — поучи го Ета. — То е нещо, което един мъж взема за себе си. Тогава то се признава и от другите. — Тя се наведе, за да вдигне бродерията си.

Уинтроу се изправи. Отчаянието му се делеше на косъм от гнева. Защо тя го отхвърляше с баналности?

— Мъжеството се взема. Ясно. — Тя тъкмо се изправяше в стола си, той постави два пръста под брадичката й и извърна стъписаното й лице към себе си. Нямаше да мисли. Беше се изморил от мислене. Приведе се и я целуна, като отчаяно се надяваше, че го прави добре. Тогава, щом почувства устата й под своята, забрави всичко, освен това дръзко усещане.

Ета се отдръпна от него, ръката й се спусна да покрие устата й. Пое си бърз дъх. Очите й бяха широко отворени. Миг по-късно в тях пламнаха гневни искри.

— Така ли ще започнеш да отстояваш твърдението си, че си мъж? Като предадеш Кенит, човек, който се държи приятелски с теб?

— Не става въпрос за предателство, Ета. Това нямаше нищо общо с Кенит. Всичко беше заради това, което ми се иска да има между нас, но го няма. — Пое си дъх. — По-добре да вървя.

— Да — отвърна тя с разтреперан глас. — По-добре.

Уинтроу се спря при вратата.

— Ако носеше моя син — каза дрезгаво, — щях да съм първият научил новината. Нямаше да се налага да споделяш подобни тайни с друг мъж. Щеше да бъдеш сигурна в радостта и одобрението ми. Щях да…

— Върви! — нареди му грубо тя и той си тръгна.

 

 

Алтея. Бледо ехо от обично минало. Ти дойде при мен.

— Не. — Знаеше, че устните й се мърдат, за да оформят думата, но не чу звука от гласа си. Не искаше да се буди. Не беше останало нищо добро в будното състояние. С усилие на волята се потопи по-дълбоко, отвъд съня, отвъд безсъзнанието, търсеща място, където да няма повече връзка с омърсеното си тяло. Затърси сън, в който Брашън беше жив и двамата бяха влюбени и свободни. Затърси назад във времето щастливите моменти, когато го беше обичала, без дори да го осъзнава, когато и двамата се бяха трудили на палубата на един красив кораб, а баща й я бе наблюдавал с одобрение. И пак назад, още по-назад до едно малко момиченце, правещо маймунджилъци, босоного, горе сред такелажа или изтегнало се за дрямка върху обляния в слънчеви лъчи бак, за да сподели сънищата си с една сънуваща фигура.

Алтея! Гласът звънтеше от радост. Ти ме намери. Изобщо не биваше да се съмнявам в теб.

Вивачия? Присъствието й беше навсякъде около нея, по-силно от миризма, по-разпростиращо се от топлина, нейната реалност бе по-сладка от всеки спомен. Съществото на нейния кораб я обгърна. Завръщане у дома и сбогуване се смесиха в едно — сега можеше да умре спокойно. Алтея впрегна волята си, за да се пусне, но вместо това Вивачия я обви с любов и нужда. Алтея не можеше да понесе такава нежност. Тя я зовеше като светлина и заплашваше решимостта й. Извърна се от нея. Пусни ме, скъпа моя. Искам да умра.

И аз искам да умра с теб. Защото съм направена от смърт, една пародия, едно извращение и съм толкова изморена да бъда държана тук долу, в мрака. Не дойде ли да ме освободиш, не дойде ли толкова надълбоко, за да ме отведеш към смъртта?

Почудата и желанието на Вивачия я ужасиха. Да напусне собствения си живот бе едно, но същевременно да сложи край на живота на кораба си беше съвсем друго. Ясните й допреди малко решения се разколебаха. Тя леко побутна кораба в опит да освободи съзнанието си от това на Вивачия. По обезчестеното й тяло запълзя студенина, но колкото повече се отдръпваше от живота, толкова по-дълбоко навлизаше в кораба си.

Притисната съм толкова далеч навътре, че почти сякаш съм мъртва, потвърди корабът. Ако знаех как да се пусна, щях. Тя ми отне всичко, Алтея. Няма море, няма небе, няма вятър в лицето ми. Ако се устремя към Уинтроу, заплашва да го убие. Кенит изобщо не може да ме чуе. Тя държи всякаква осведоменост далеч от мен и ми се подиграва, че копнея за човеците си. Опитвам се да умра, но не знам как. Спаси ме. Вземи ме с теб, когато умреш.

Не, забрани твърдо Алтея. Трябва да направя това сама. Ти трябва да продължиш. Тя се извърна от кораба си, макар не и без болка. И се пусна.

Значи така се прави. Сърцето се забавя, дъхът става по-плитък и по-плитък. През кожата ти плъзва отрова, която ще те понесе надалеч. Но аз нямам подобна пощада от нея. Нямам си мое истинско сърце, нито пък липсата на дъх ще ме умъртви. Тя ме държи тук, защото се нуждае от онова, което знам. Не мога да й избягам. Не ме оставяй сама тук в мрака. Вземи ме с теб.

Алтея усети как корабът й плъзва из нея и се задържа там. Напомни й за дете, стискащо полите на майка си. Опита се да остави връзката настрана. Вивачия се съпротивляваше, но Алтея беше твърда. Усилието да се отдръпне от кораба разпали жарта на живота й. Някъде, тялото й се закашля. В гърлото й се надигна горчив вкус. Тя прокара въздух по него и почувства как сърцето й заработи по-упорито. Не. Не искаше това. Искаше да се отпусне, не да се бори. Вивачия правеше всичко толкова трудно. Просто ме остави да умра. Остави ме да умра и да стана част от теб заедно с баща ми и онези, които са си отишли преди него. Позволи ми да продължа единствено чрез теб. В живота не е останала радост за мен.

Не. Не искаш да се присъединиш към мен. Това, което съм сега, не си струва да бъде споделено. Ако ще напускаш живота, трябва да го напуснеш изцяло, а не да се приклещваш тук с мен в тъмното. Моля те. Нека си отидем заедно.

Обгърна я студ. Решимостта на кораба бе твърда като камък: жадуваше за смъртта. Алтея беше ужасена. Противно на себе си, тя се бе вкопчила в живота и съзнанието си. През дробовете й навън и навътре простенваше дихание. Не можеше да позволи на Вивачия да я последва в смъртта. Трябваше да бъде разубедена. Корабе, красива моя Вивачия, защо?

Защо? Знаеш защо. Защото за мен животът е съсипан. В никое утре не може да има каквото и да е добро.

Като вълна, терзанието на кораба се изля отгоре й. Познанието за произхода й и терзанието от съмненията й задърпаха Алтея и почти я откъснаха от тялото й. Сега тя упорито се вкопчи в живота си. Нямаше да позволи на кораба си да свърши така. Вивачия стискаше волята на Алтея и се опита да повлече и двете им надолу. Направена съм от смърт! — проплака тя сред душата на Алтея.

Не! Не, не си! — яростно я увери Алтея. Забори се с хвърлянето на кораба към празнотата, макар че това осуетяваше собственото й желание за забрава. Направена си от живот и красота, и от бляновете на семейството ми за стотици години. Направена си от вятър, вода и просторни сини дни. Моята красота, моята гордост, не бива да умираш. Ако всичко друго пропадне, ако мракът погълне всичко, което бях, поне ти трябва да продължиш да съществуваш. Тя разтвори и сърцето, и съзнанието си за своя кораб и го заля със спомени: дълбокият, кънтящ смях на баща й и гордият миг, в който за първи път бе хванала руля в собствените си ръце. Обляният в слънчева светлина далечен изглед от наблюдателницата, страховитата поезия на вълните, погледнати отдолу по време на буря. Не можеш да си отидеш с мен, яростно настоя Алтея. Защото ако го направиш, всичко това погива с теб. Всичката тази красота, всичкият живот. Как можеш да твърдиш, че си направена от смърт? Не смъртта си вля в теб баща ми, а съвкупността от живота си. Как можеш да си направена от смърт, когато наследяването на живота му те съживи?

Обгърна ги тишина отвъд мълчанието. Някъде, Алтея усети, че тялото й я предава. Мислите й бяха хванати в студ и мрак, но тя се придържаше към съзнателността в очакване корабът й да се предаде и да обещае да живее.

А ти? — ненадейно я попита Вивачия.

Аз умирам, скъпа. За мен е твърде късно. Тялото ми е отровено, както и духът ми. Нищо добро не е останало за мен.

Дори аз?

Ах, сърце мое, ти си винаги нещо добро в живота ми. Алтея откри истина, която не бе подозирала. Ако чрез продължаването на живота си можех да те възстановя, щях да го сторя. Но се боя, че е твърде късно да променя решението си. Алтея се устреми към собствената си плът — откри единствено летаргия и студ.

Тогава ме обричаш на този мрак. Защото без теб нямам нито силата, нито желанието да си пробия път през нея и да си върна живота. Нима ще ме оставиш тук, завинаги сама в мрака?

За известно време всякакви мисли застинаха.

Имаш ли куража да ме последваш в смъртта, корабе?

Да.

Дълбоката неуместност на това стисна Алтея. Да се предадеш на забвението не беше смелост, предоставяйки света на онези, които ги бяха онеправдали. Завладя я внезапен срам заради страхливото си бягство от живота. Смъртта можеше да накара нещата да спрат, но не можеше да ги поправи. Тя ненадейно се презря, че се отдава на смъртта, докато онзи, унищожил живота й, продължаваше да живее; че прегръща смъртта, след като това означаваше да изостави кораба си в мрак.

Тогава събери куража си, корабе, и ме последвай обратно към живота. Тя се домогна към тялото си, но неочаквано си припомни времето, прекарано под водата. Как се беше борила тогава, как се опитваше да издрапа нагоре през ледената вода. Сега беше по-лошо. Теченията на смъртта не предлагаха никаква опора за отчаяните й усилия. Собственото й тяло отхвърляше присъствието й.

Дишането бе спряло. Непостоянното й сърцебиене беше като прекъсване. В безвременния мрак тя се протегна да достигне свяст, но не можа да я открие. Осезанието за тялото й стана още по-колебливо, тъй като същността й изгуби центъра си, а волята й за живот отслабна. Съзнанието й се простря нашироко и започна да чезне сред същия безкраен мрак, който беше пленил и Вивачия. Алтея се опита да извлече още сила, но в себе си откри единствено празнота. Вивачия, примоли се тя. Корабе, помогни ми!

Тишина. И тогава: Вземи всичко, което ми е останало. Надявам се да е достатъчно.

Не, корабе, чакай!

Алтея! Веднага слез на палубата! — изгърмя в съзнанието й познатата заповед на баща й. В инстинктивен отговор тялото й трепна и тя запада. Дървената палуба се блъсна в нея — дъски срещу плът. Очи и уста се отвориха рязко при сблъсъка. Дребни светлинки. Звезди, приклещени в кръг от амбразура. Тя лежеше по гръб, давеща се като риба на сухо. Търкулна се настрана и повърна. Веществото беше горчиво и задавящо, сгъстяващо се в устата й и сипещо се от носа. Рефлексът пое нещата в свои ръце. Тя кихна, след което въздъхна.

Дишай. Дишай. Дишай. Дърво в плът, далечен глас й отброяваше ритъма, Вивачия укроти тупкането на сърцето й. Корабът бе свързан с нея, но връзката беше слаба и чезнеше бързо. Въпреки това тя не се трудеше да излекува само тялото на Алтея, но и сърцето й. О, скъпа моя, скъпа моя. Никога не съм си и помисляла, че той ще ти причини нещо подобно. Прецених го погрешно. Прецених и теб погрешно. Дори себе си прецених погрешно. Мисълта замря.

Алтея примигна. Чувстваше се ужасно. Гърлото и вътрешната страна на устата й бяха ожулени от жлъчна течност. В себе си усещаше дълбок копнеж. Кихна отново. Тялото й продължи да работи. Тя доброволно пое дълбок дъх, след което притисна длани към пода. Болка. Беше толкова прекрасно отново да изпитва болка, да изпитва каквото и да е.

— Е, Вивачия — изграчи тя. — Ще живеем ли?

Нямаше отговор, а под ръцете й имаше единствено дърво.