Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

8

Нощта постепенно ги обви в черния си плащ, разговорът стихна. Няколко минути по-късно Бен спря колата, изключи двигателя, но остави фаровете да осветяват няколко квадратни метра асфалт отпред.

Амал тръсна глава да прогони вцепенението и погледна към Бен, който проверяваше телефона си.

— Очакваш обаждане? — подхвърли той.

— Да, от един приятел. Казва се Старки — промърмори Бен и сбърчи вежди над дисплея. Обаждане нямаше и той пъхна телефона обратно в джоба си.

— Какво е това място? — попита Амал и погледна през страничното стъкло.

Бен беше твърде зает, за да отговори. Отвори вратата и излезе навън. Нощният въздух беше влажен. Шепотът на океана долиташе някъде отдалече, миришеше на сол.

— Тук са ги отвлекли, нали? — усети се Амал и също слезе от колата, увивайки палтото плътно около себе си.

Бен мрачно кимна. Прииска му се да хукне, но си наложи да поеме с равна крачка към светлините, които се виждаха на стотина метра пред тях. Оглеждаше се във всички посоки, опитваше се да запомни всичко до най-незначителния детайл.

Само след няколко крачки обаче спря и се приведе над следите от гуми, които личаха под светлината на фаровете въпреки мокрия асфалт. Следи от кола, която беше спряла аварийно. Огледа ги внимателно, направи няколко крачки напред и отново спря. Обърна се наляво, където част от пътната настилка беше оградена с жълта полицейска лента. Малко по-нататък се виждаха други следи от гуми. Бяха оставени от автомобил с по-широки габарити, който вероятно беше задминал първата кола, а след това й беше препречил пътя. Имаше и нещо странно. Допълнителните следи от влачене, които почти съвпадаха с онези, причинени от рязкото спиране, сочеха, че превозното средство е било изместено странично. Бен се опита да си представи какво се беше случило.

Наведе се и докосна с пръст мокрия студен асфалт. После го вдигна пред очите си и внимателно огледа миниатюрното парченце боя, залепнало за него. Бяло от едната страна, синьо от другата.

Той го чукна с нокът, изправи се и продължи напред. На трийсетина метра по-нататък, вдясно от пътя, се виждаше заградено пространство, което обхващаше и част от канавката. Именно то беше осветено от ярки халогенни прожектори на високи стойки, от които капеше дъждовна вода. От пътя беше останала свободна само една тясна ивица, маркирана с пластмасови конуси. За евентуалния трафик, колкото и рядък да беше той. Встрани бяха спрели три ленд ровъра с логото на Гарда. Отблясъците от сините светлини подскачаха по неравния терен. Отвъд редицата конуси беше спряла празна патрулка тойота авенсис, а зад нея се виждаха стар воксхол вектра без отличителни надписи и някакъв микробус, който вероятно принадлежеше на екипа криминолози със светлоотразителни жилетки, изследващи голямата поляна вдясно от пътя. Контролният номер на микробуса започваше с буквата „Д“, което означаваше Дъблин. По всичко личеше, че прогнозата му за помощ от централата в далечната столица щеше да се окаже вярна. Но от това изобщо не му стана по-леко.

Не беше учуден и от факта, че ченгетата бяха реагирали цели двайсет часа след инцидента и едва сега започваха операцията по вдигането на катастрофиралия ягуар. Щяха да останат само следите от гуми и купчината метални и пластмасови отломки в подножието на голямата скала встрани от пътя, смътно осветена от въртящата се оранжева лампа на покрива на камиона. Предницата на ягуара беше жестоко смачкана. Беше ясно, че се бе блъснал в скалата с доста висока скорост веднага след като бе поднесъл надясно по мокрия път.

Още по-забележими бяха дупките от куршуми в задната част на колата и разкъсаните задни гуми.

Бен преглътна с усилие. Познаваше добре този вид дупки, причинени от деветмилиметрови куршуми с метално покритие. Беше виждал достатъчно такива коли в различни точки на света, за да определи без колебание, че куршумите са били изстреляни от автоматично оръжие. Беше ясно, че неизвестните нападатели не се бяха поколебали да го използват.

Усети присъствие до себе си и рязко се обърна. Амал стоеше на крачка зад гърба му.

— Мили боже, виж в какво състояние е тази кола! — простена той, докато неколцина мъже укрепваха ягуара върху плоската каросерия на камиона. — Изглежда дори по-зле, отколкото се виждаше по телевизията! Как е възможно някой да…

Оцелее след всичко това, довърши изречението му Бен. При нормални обстоятелства той сигурно щеше да бъде прав. Никой не може да се спаси от подобна огнева мощ.

Освен ако…

— Виждаш ли къде са най-големите поражения? — подхвърли Бен и посочи с ръка. — Огънят е бил насочен към рамата и долната част, а не към купето.

— Какво означава това?

— Означава, че нападателите са искали да спрат колата, а не да избият пътниците в нея. Въпреки че второто е било далеч по-лесно.

Амал кимна, но не изглеждаше убеден.

И Бен се чувстваше като него. Дори не искаше да мисли за количеството олово, което беше надупчило колата, нито пък за шансовете някой куршум да си е пробил път през слоевете стомана, пластмаса и кожа, за да достигне целта си. Но усилията му се оказаха безуспешни. Лицето на Брук продължаваше да е пред очите му. В един момент дори се запита дали някога ще го види отново и неволно потръпна. Дланите му овлажняха, дишането му се ускори.

Направи усилия да се овладее, напомняйки си, че сега не е време за емоции. Или щеше да запази ума си бистър, или щеше да бъде полезен за нея точно колкото полицията.

— Какво правим тук? — попита Амал, който вече трепереше от студа и влагата.

— Исках да видя мястото с очите си.

— Е, нали го видя? Какво следва оттук нататък?

— Изчакай още минутка.

Бен обърна гръб на спътника си и тръгна към местопроизшествието. Сред рядката трева в близост до полицейските ленти стърчеше висока равна скала, която проблясваше под светлините на прожекторите и полицейските автомобили. Той облегна гръб на нея и бръкна в джоба на якето си за смачкания пакет голоаз и очуканата запалка зипо. Запали една цигара, която обаче бързо се навлажни и той я захвърли в краката си. Всъщност изобщо не му се пушеше. Подметката му опря в нещо твърдо и той машинално се наведе да погледне.

Не беше камъче. Той приклекна и започна да опипва с длани мократа трева. Не след дълго откри малкия предмет и го вдигна да го разгледа на светлината.

— Какво намери? — попита Амал и пресече платното.

Бен не отговори. Само стисна предмета в шепата си, прескочи полицейската лента и отново се наведе към тревата.

Гневен вик го накара да се обърне. Към тях тичаше нисък широкоплещест мъж с развян от вятъра шлифер.

— Хей, вие! Това тук е забранена зона, в която се разпорежда полицията!

— Това е той! — прошепна Амал. — Инспектор Ханрати, за когото ти споменах.