Скот Мариани
Наследството на Армадата (3)

3

В съботната вечер масивният портал на кънтри клуб „Касълбейн“ пропускаше по няколко коли наведнъж. Брук и Амал слязоха от таксито, което ги беше докарало от къщата за гости, и се присъединиха към потока официално облечени мъже и жени, който бавно настъпваше към осветения официален вход.

Нощният въздух беше резлив и студен. Брук усети мириса на морето и долови тихия плясък на вълните. От присъствието на толкова много известни журналисти и телевизионни камери можеше да се заключи, че Сам беше свършила чудесна работа. Белокос мъж с внушително шкембе излезе от спрялата наблизо кола и тръгна към вратата, следван от многобройна свита. На шията му беше окачен голям медальон на дебела верига и от него ставаше ясно, че този човек е кметът на близкото градче.

— Нещата започват да стават интересни — подхвърли без ентусиазъм Амал.

Двамата се насочиха към обляната от златиста светлина сграда. От думите му не пролича съжаление, че беше напуснал сигурното си убежище в Ричмънд, но Брук усети, че те са изречени просто от любезност. Както винаги, той беше облечен изключително добре. Елегантният сив костюм изглеждаше правен по поръчка.

От доста време насам Брук не беше присъствала на официални приеми. Това я принуди доста да се порови в лондонския си гардероб, преди да открие подходящата черна рокля. Беше от кашмир, стигаше до коленете и се носеше с копринен черен клин и широк кожен колан. Единственото бижу беше тънката златна верижка на шията, подарък от Бен. Обувките бяха италиански, част от колекцията на сестра й Фийби. Бяха толкова високи, че Брук се чувстваше абсурдно. Те решително не бяха изработени за ходене. Всеки, който успееше да измине повече от няколко метра с тях, можеше да се счита за мазохист. Брук вече имаше болезнена пришка на петата, въпреки че беше направила само няколко крачки от къщата за гости до таксито и от него до фоайето на клуба.

Защо жените се подлагат на подобни изтезания, запита се тя, докато се насочваха към рецепцията. Там отбелязаха имената им в списъка с гостите, а след това усмихнато им махнаха към съседното помещение, пожелавайки им „приятно прекарване на шоуто“. Секунди по-късно се озоваха в гигантската бална зала, пълна с оживено разговарящи гости, поне триста на брой.

Сам не се беше шегувала, когато я уверяваше, че мястото е страхотно. В дъното се виждаха нисък подиум и нещо като сцена, срещу която беше опънат голям екран. Вляво от него имаше зона със спуснати завеси. Излъскан до блясък дансинг разделяше сцената от петдесетина маси, около всяка от които имаше столове с тапицерия от червено кадифе. Но в момента вниманието на гостите беше привлечено от бара, пред който се трупаха най-малко двеста души, нетърпеливи да получат безплатните си аперитиви. Служителите на наетата фирма за кетъринг не успяваха да раздават достатъчно бързо апетитно изглеждащите хапки.

Над фона на монотонната глъчка се открои пронизителен писък. Брук моментално позна на кого принадлежи той. Би го познала навсякъде. Обърна се. Сам тичаше към тях. Или по-скоро се опитваше да тича, а острите й токчета почукваха по пода. Косата й беше една идея по-руса от тази, която Брук помнеше от предколедната им ваканция във Виена. Пурпурната рокля без презрамки сякаш заплашваше да се смъкне всеки момент, но Сам очевидно не я беше грижа. На същото мнение бяха и неколцината мъже, които ококорено я гледаха.

— Успяхте! — сияещо обяви тя.

— Не ми остави кой знае какъв избор — промърмори Брук, докато приятелката й звучно я мляскаше по бузите. Беше придобила този навик още в началото на по-тесните си контакти с високопоставени дами.

— Толкова се радвам!

Нормално е да се радваш, нали идеята беше твоя, отвърна безгласно Брук.

— Познаваш приятеля ми Амал Рей, нали? — подхвърли тя, натъртвайки съвсем леко, но напълно достатъчно за Сам на думичката „приятел“.

— Разбира се, драматургът — изгука Сам, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Брук. — Амал, какво хубаво име! Наистина ли сте много известен?

— Може и така да се каже, особено в определени среди — галантно отвърна Амал. — Но нека не говорим за това.

Какво облекчение, помисли си Брук.

— Елате да ви запозная със сър Роджър — отсече Сам, направи им знак да я последват и започна да си пробива път сред тълпата.

В средата на залата, заобиколен от усмихнати почитатели, стоеше висок мъж с посребрена коса и величествена осанка, облечен в строго официален костюм и тъмносиня вратовръзка. Беше зает да се ръкува с кмета и останалите местни величия. Около него щракаха с апаратите си цяла армия фотографи.

— Огромен тласък за местната икономика — прошепна Сам в ухото на Брук, изчака затихването на светкавиците и ловко започна представянето: — Доктор Брук Марсел, носителят на много литературни награди драматургът Амал Рей; моят шеф и президент на „Нептун Марийн Експлорейшън“ сър Роджър Форсайт. — Изрече тези думи така, сякаш Брук беше открила универсално лекарство за рак, а Амал криеше в джоба си „Пулицър“ за литература. Брук не пропусна да отбележи гримасата, пробягала по лицето му.

Форсайт беше надхвърлил шейсетте, но изглеждаше в отлична форма. Държеше се сдържано, с хладно достойнство. Той поздрави гостите на Сам, изрази удоволствие, че ще присъстват на частното парти по-късно, и настоя непременно да се обслужат с питиета и закуски на бара преди началото на презентацията.

— Като говорим за презентацията, се сещам, че трябва да се погрижа за някои неща — добави той, хвърляйки поглед на стария, но отлично запазен „Маринър“ на китката си. — Моля ви да ме извините.

Сам хвърли една ослепителна усмивка на Брук и последва шефа си към врата с надпис „Вход забранен“.

— Чу какво каза човекът — промърмори Амал. — Ела да си вземем по едно питие, преди тълпата да е опустошила всичко.

Пробиха си път през навалицата и изкрещяха поръчките си на мъжете зад бара, за да бъдат чути.

— Не знаех, че си падаш по джин с тоник — каза тя, когато най-сетне откриха по-спокойно местенце в ъгъла на огромната зала.

— Току-що разбрах това — отвърна Амал, сви рамене и отпи солидна глътка. — Но не очаквай, че ще отида да се хвърля от скалите заради приятелката ти, която ме нарече „носител на много награди“. Понякога е добре да ти сложат малко сол в раната, особено когато го прави близък човек… Вероятно съм си го заслужил.

Проклети творци, въздъхна в себе си тя. Защо винаги са толкова чувствителни?

— Сам нямаше намерение да нарани чувствата ти. Просто си е такава.

Тълпата постепенно се насочваше към сцената. Мнозина поглеждаха часовниците си в очакване на началото на презентацията. Кметът и свитата му бяха заели места най-отпред и позираха пред някакъв леко обезсърчен фотограф, очевидно представител на местната преса. Завесата вляво леко помръдваше, сякаш някой довършваше подготовката.

Сам се появи и побърза да се приближи, заливайки ги с ентусиазираните си брътвежи. А когато Брук най-сетне успя да се измъкне, Амал вече беше изчезнал в тълпата. В един момент й се стори, че го вижда да се придвижва към бара. Не изглеждаше щастлив. По дяволите, скръцна със зъби тя. Май цялото начинание щеше да се окаже лоша идея.

— Страшно съм доволна, че успя да дойдеш — продължаваше да нарежда в ухото й Сам. В ръката си държеше чаша с шампанско. — Всеки момент ще започне. Да, това вече е факт! — Тя се повдигна на пръсти и се завъртя във всички посоки. — Тишина, моля!

Посрещнат с любезни аплодисменти, сър Роджър се насочи към добре осветения подиум и започна речта си. На големия екран зад гърба му се появи блестящото лого на компанията „Нептун Марийн Експлорейшън“.