Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

11

В осем и двайсет и седем вечерта колата на Бен и Амал спря на посипания с чакъл паркинг пред „Карик Манър“. Огромната внушителна сграда беше в края на частен път, изпълнен със завои. Входът беше ярко осветен.

Бен слезе от беемвето и веднага забеляза същия автомобил на Гарда, който беше видял на крайбрежния път. Минавайки покрай него, той докосна с пръсти предния капак и установи, че двигателят е още топъл.

— Ханрати — процеди той, обръщайки се към Амал.

— Там горе искрено се надявах, че виждам тоя тип за последен път — простена драматургът.

Входната врата на къщата се оказа отключена, а огромното фоайе зад нея — празно. Бен спря и се ослуша. От една отворена врата в дъното на дългия коридор долитаха приглушени гласове и той тръгна натам, следван от Амал. Гласовете се усилиха, насочвайки ги към друга врата. Бен предпазливо надникна.

Някогашната трапезария бе превърната във временен щаб на полицията. Вътре имаше най-малко петнайсет души, въздухът беше неприятно топъл и вонеше на изветряло кафе, пот и страх. Атмосферата беше напрегната. Хората крачеха напред-назад и си подхвърляха гневни реплики. Никой не обърна внимание на Бен и Амал.

В центъра на глъчката беше един телефон, поставен върху блестящата дълга маса. Поне половин дузина хора с костюми не отделяха поглед от него.

Бен разпозна няколко лица от уебсайта на „Нептун Марийн Експлорейшън“. Беше ясно, че компанията е изпратила в Ирландия голяма част от висшите си мениджъри. Един от тях, едър мъж с широки рамене и оплешивяваща глава, беше Джъстин Максуел. Довчера първи заместник на сър Роджър Форсайт, а днес най-старши ръководител на компанията, той явно не харесваше своите нови отговорности. Беше опрял лакти на масата и не сваляше очи от телефона. Сякаш се надяваше да го подчини и да го накара да звънне единствено със силата на волята си.

Погледът на Бен се плъзна по наличната техника. Обикновен сплитер захранваше дигитално записващо устройство, оборудвано с допълнителни слушалки, които даваха възможност на полицията да слуша евентуалните обаждания на живо. До него имаше два лаптопа — единият за проследяване на всяко обаждане с помощта на GPS устройство, независимо дали е излъчено от джиесем с предплатена карта, или от стационарен телефон. Предназначението на другия беше да приема евентуалните имейли или видеоклипове на заложници с качулки и опрени до главите оръжия. В общи линии техниката беше доста оскъдна, но проблемът не беше в това.

Всъщност проблемите бяха два. При това фундаментални. Първият: отчитайки досегашното поведение на похитителите, те едва ли бяха от хората, които ще позволят да бъдат лесно проследени. В днешно време трябва да си идиот, за да отправиш искане за откуп по стационарен телефон, още по-малко пък по мобилен, който вече си използвал. Засичането на подобни обаждания е детска игра и по тази причина похитителите прибягват до един прост, но много ефикасен трик: просто подхвърлят използвания телефон в каросерията на някой тир, който отвежда полицията в точно обратната посока.

Вторият проблем беше далеч по-обезпокоителен, защото беше свързан с времето. Бен въздъхна и погледна часовника си.

Наближаваше осем и половина. Лошо.

Трети лаптоп беше отворен на една от страничните маси, заобиколена от група хора. На екрана му беше сайтът на Би Би Си Нюз, по който течеше новината с всички колоритни подробности: надупчения от куршуми ягуар, няколко кадъра на кънтри клуб „Касълбейн“, кораба „Трайдънт“, собственост на НМЕ, плюс снимките на жертвите, подредени по значимост. Най-голямата беше на Форсайт, следвана от тези на Уоли Ландър и Саманта Шелдрейк. Най-отдолу беше добавена фотографията на Брук. Ченгетата бяха подбрали точно онази, която Брук беше подарила на Бен за включването й в сайта на „Льо Вал“. След раздялата им Бен често я гледаше. Сега просто не можеше.

Ханрати и Кей Линч стояха в дъното на стаята. Никой от двамата не беше забелязал появата на Бен и Амал, защото вниманието им беше насочено към слаб мъж с пясъчноруса коса, който крещеше нещо. Бен го позна. Беше Саймън Бътлър, ръководителят на водолазния екип на „Нептун“. Човекът изглеждаше напълно разбит от стреса — бледо изпотено лице, зачервени очи, мокра от пот коса и риза. Говореше леко завалено, сякаш беше злоупотребил с някакъв алкохол.

— Защо Скотланд Ярд все още ги няма? — крещеше той. — Какво изобщо се случва тук?!

Ханрати обидено отвърна, че контактите с английската полиция са негова работа, че всичко е под контрол и че хората му отлично знаят какво правят. Линч мълчеше и гледаше в обувките си.

— Бен? — обади се един глас. — Бен Хоуп?

Бен се обърна и видя едно доста променено, но все още познато лице сред навалицата.

— Здрасти, Мат.

Мат Уебстър беше един от активните преговарящи по времето, когато Бен все още беше на редовна служба. Очевидно все още не беше решил да седне зад бюрото, въпреки че външният му вид подсказваше по-скоро обратното. Косата, която му беше останала, отдавна беше придобила сребрист цвят.

Стиснаха си ръцете и Бен набързо го запозна с Амал.

— Колко години не сме се виждали? — подхвърли Уебстър. — Шест?

— Седем — поправи го Бен. — В Лахор.

— Господи, Лахор! — поклати глава Уебстър. — Как да го забрави човек?

Преди седем години богат доктор с отлична частна практика в Кент на име Шезад беше сключил застраховка срещу отвличане с една от водещите компании в бранша, а след това беше заминал за Пакистан, за да посети близките си. Но малко след кацането си беше отвлечен от банда въоръжени мъже, които не си поплюваха. Искането за откуп дойде след броени дни, подхвърлено от движеща се с висока скорост кола в комплект с един от пръстите на краката му. След ДНК експертизата, която установи, че пръстът действително принадлежи на доктор Шезад, застрахователите изпаднаха в паника и изпратиха на терена цял полк преговарящи, сред които бяха както Бен, така и Уебстър.

Преговорите вървяха сравнително добре, но в един момент пакистанската полиция успя да проследи телефона, който бяха използвали онези кретени, и реши да щурмува убежището им рано сутринта. С два БТР-а. При последвалата престрелка загинаха няколко униформени полицаи, но и цялата банда заедно с отвлечения доктор. Този инцидент беше само един от случаите, които убедиха Бен да не включва полицията при разследването на отвличания, независимо в коя държава са станали.

— Значи си тук като представител на „Рочестър и Саундърс“ — подхвърли Бен.

— Да, заедно с колегата Дейв Хюз — отвърна Уебстър и махна към един мъж в другия край на стаята. После на лицето му се изписа учудване. — А ти какво правиш тук? Чух, че вече си в частния бизнес.

— Правилно си чул — кимна Бен. — Тук съм по лични причини. Заради Брук Марсел, с която…

Изречението остана недовършено.

— Не думай! — пребледня Уебстър. — Много съжалявам!

— Какво е положението, Мат? Все още няма контакт, нали?

Бен отгатна отговора още преди да довърши въпроса си. Един поглед към посърналите хора наоколо беше достатъчен, за да разбере това, за което беше дошъл.

— Нищичко — поклати глава Уебстър. — Нула.

Бен би могъл да го попита дали мисли това, което мисли и самият той, но нямаше смисъл. Видя го в очите на някогашния си колега.

Не каза нищо. Часът беше осем и трийсет и две. Той погледна към мълчаливия телефон. Джъстин Максуел продължаваше да го фиксира с поглед, без да мигне. В същия миг инспектор Ханрати, най-после успял да се освободи от гневния Саймън Бътлър, ги забеляза.

— Бедата идва — промърмори полугласно Амал, докато Ханрати заобикаляше дългата маса и се насочваше със стиснати юмруци към тях.

— Пак ли вие?! — изръмжа той. — Нали ти казах да стоиш настрана, Хоуп? Вратата е ей там!

— Защо не вървиш да се шибаш, Ханрати? — тихо попита Бен и закова поглед в очите му.

— Какво?! — пребледня полицаят. — Я повтори!

— Чу ме много добре — леко повиши тон Бен. — Разполагаш с три секунди да изчезнеш от погледа ми, преди да съм те изхвърлил през прозореца!

От другия край на стаята Кей Линч му хвърли красноречив поглед. „Нали те предупредих, че се държиш глупаво?“ — казваше той.

Нивото на глъчката спадна до полугласно мърморене, хората започнаха да се оглеждат. Очите на Ханрати сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Трите секунди изтекоха. Той шумно преглътна и отстъпи крачка назад, подготвяйки се да отвърне на удара. Но Джъстин Максуел го изпревари.

— Някой ще бъде ли любезен да ми обясни кой е този джентълмен? — попита той.

— Аз го познавам — обади се Мат Уебстър. — И гарантирам сто процента за него.

Ханрати изригна в яростни протести.

— Ще ти го кажа по друг начин, приятелю — хладно го изгледа Уебстър. — Ако ти беше отвлечен, щеше да се молиш на Господ този човек да е на твоя страна!

— Моите уважения, сър, но си мисля, че той може да ни бъде полезен — обади се Линч, обръщайки се към Ханрати. — Просто защото има повече опит в тези неща, отколкото всички ние, взети заедно.

— В такъв случай не е зле да се представи — каза Максуел, спря с вдигната ръка Ханрати и погледна очаквателно Бен.

Бен по принцип не обичаше да говори за себе си и своето минало, но добре съзнаваше, че в някои случаи е полезно да разкрие малко повече от обикновено.

— Казвам се Бен Хоуп. Преди да стана консултант на свободна практика при някои… хм… кризисни ситуации, съм служил в специалните части на британската армия, където стигнах до чин майор. По време на службата си там съм участвал в повече от сто операции за спасяване на заложници — понякога като преговарящ, понякога по-директно. Тук съм заради доктор Брук Марсел.

— Разбирам — кимна Максуел. — Мога ли да попитам какви са отношенията ви с доктор Марсел?

— Това не ви влиза в работата — отсече Бен. — В момента всички в тази стая трябва да отчитат факта, че часовникът тиктака. Часът е осем и трийсет и три — приблизително двайсет и два часа и половина след похищението. От опит знам, че това е ужасно дълго време за очаквания първи контакт.

— Какво по-точно искате да кажете?

— Искам да кажа, че можете да останете тук колкото желаете и да зяпате онзи телефон, но според мен той няма да звънне скоро, а може би и никога.

Максуел го изгледа изпитателно. Очите му бяха блестящи и пронизващи.

— Не е ли възможно забавянето да е част от някаква стратегия? — попита той. — В смисъл че колкото по-дълго се пържим, толкова по-големи стават шансовете на похитителите да изтръгнат от нас това, което искат? Въпреки че ние сме готови да направим всичко възможно за освобождаването на сър Роджър и госпожица Шелдрейк… Разбира се, и това на доктор Марсел — добави след миг забавяне той.

— Признавам, че похитителите обичат да играят психологически игри — отвърна Бен. — Ние ги наричаме „голямото чакане“, което е истински кошмар за преговарящите, семействата на жертвите и всички останали, с изключение на застрахователите. Те както винаги искат да стискат парите си до последно. Похитителите често мълчат в продължение на дни, месеци и дори години. Целта им е да ви размекнат до такава степен, че да приемете условията им, каквито и да са те. — Замълча за момент, после натъртено добави: — Но не и преди да са осъществили задължителния първоначален контакт. Новините за инцидента вече трябва да са в интернет. Всеки момент ще започнат да се обаждат стотици мошеници с фалшиви искания. В повечето случаи похитителите искат пари. И настояват да ги получат максимално бързо. Не бива да очакваме, че ще продължават да се мотаят, когато на масата е сложена осемцифрена сума.

— Кой е споменавал нещо за осемцифрена сума? — присви очи Максуел.

— Дайте да не губим време — въздъхна Бен. — Знам, че вашата компания има застрахователна полица срещу отвличане с цел откуп в размер на дванайсет милиона паунда, издадена от компанията „Рочестър и Саундърс“. А след като аз го знам, бъдете сигурни, че и похитителите го знаят. Вече е достатъчно ясно, че нямате работа с аматьори.

— Откъде разполагате с тази информация? — пожела да узнае един от другите шефове на „Нептун“.

— От Рони Галоуей — спокойно отвърна Бен.

Човекът почервеня и гневно тръсна глава.

— Ах, това малко гадно… — започна той, но Максуел вдигна ръка.

— От всичко това стигам до заключението, че времето за искане на откуп е минало и заминало — подхвърли Бен. — Бъдете убеден, че това ми харесва не повече, отколкото на вас.

По челото на Максуел се появиха дълбоки бръчки. Той извърна глава и изгледа поред Саймън Бътлър, Мат Уебстър и неговия колега. Бътлър си гризеше ноктите, без да съзнава, че го прави, а лицето на Уебстър оставаше непроницаемо.

— Мат ще се съгласи с мен — добави Бен.

— Наистина ли, господин Уебстър?

— Времето наистина напредва — отвърна с въздишка Уебстър. — Очаквах, че досега ще сме получили обаждането. Ако трябва да бъда откровен, ще добавя, че колкото повече напредва времето, толкова по-малки стават шансовете някой изобщо да се свърже с нас.

— Нещо не ми е ясно — промърмори Максуел. — Къде сме ние в цялата тази работа? Аз си мислех, че… Искам да кажа, че ако не става въпрос за откуп, какво всъщност се случва?

— Според мен трябва да направите преоценка на цялата ситуация — каза Бен. — Може би ще изскочат и други причини, поради които някой е решил да прибере вашия човек.

— Например?

— Доколкото ми е известно, съкровището на „Санта Тереза“ струва доста повече от дванайсет милиона.

— Какво намеквате? Че някой е използвал сила срещу сър Роджър, за да се добере до съкровището?

— Освен ако не е самият той.

В стаята се възцари смаяно мълчание. Изминаха няколко секунди преди Максуел да тръсне глава.

— Абсолютно изключено! — отсече той. — Освен това дори Роджър няма пълен достъп. Всеки един предмет, изваден от този кораб, се намира на сигурно място и под ключ.

— Може би има нещо друго — отвърна Бен. — Нещо, за което не знаем, за разлика от Форсайт.

— Това е само догадка — отсече Максуел.

— На този етап разполагаме само с догадки — отвърна Бен. — Със сигурност знаем едно: докато стоим тук и зяпаме телефона на оная маса, извършителят е някъде далече и си умира от смях.

— Е, и?

— Значи работата трябва да се свърши по трудния начин — рече Бен. — Трябва да открием и задържим престъпниците. Което по принцип е работа на Ханрати. Отделен въпрос е дали той има качествата да я свърши.

— Няма да търпя повече! — изкрещя извън себе си Ханрати. — Не може някакъв непознат да се меси в разследването и да подхвърля някакви абсурдни обвинения! — Той насочи пръст към Бен. — А ти, Хоуп, можеш да се считаш за късметлия, че още не съм те арестувал за възпрепятстване на правосъдието и отправяне на заплахи към полицейски служител. Сержант, разкарай тоя тип от очите ми!

Линч се поколеба, но нямаше как да не изпълни заповедта на прекия си началник. Тя пристъпи към Бен, очите й гледаха виновно.

— Я задръжте малко! — отново вдигна ръка Максуел. — Този имот е нает от „Нептун Марийн Експлорейшън“. Тук не е извършено престъпление и по тази причина вие, инспекторе, нямате право да гоните когото и да било. Господин Хоуп е добре дошъл, а аз очаквам от него всичко, което би ни помогнало да излезем от тази ужасна ситуация. — Той се обърна към Бен и добави: — Господин Хоуп, ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми позволите официално да прибегна до вашите услуги.

— Благодаря, но нямам интерес да бъда включен във ведомостите на компанията ви — поклати глава Бен. — Вече споменах, че съм тук по лични причини.

— Съжалявам да го чуя — повдигна рамене Максуел и му подаде една визитка. — Това тук е личният ми номер. Моля, обадете се, в случай че промените решението си.

Бен прибра картичката и се обърна към Линч.

— Няма нужда да ме изпращате, сержант. Така и така си тръгвам.

 

 

— Какво ще правим сега? — попита Амал, когато излязоха навън и тръгнаха към колата.

— Не знам, Амал — въздъхна Бен. — В този момент наистина не знам какво да правя.