Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

15

Не би било съвсем вярно да се твърди, че Бен Хоуп обича Ирландия. Или поне не цялата. Например Белфаст — едно място, което беше решил да отбягва преди много, много години.

За пръв път се озова там едва двайсетгодишен, броени месеци след като бе завършил курса по базова подготовка. Това беше първият му боен наряд като член на британските въоръжени сили. „Ела при нас, за да видиш света“, подканяше кампанията за набиране на доброволци, обещавайки практически всичко, с изключение на платените жрици по Шанкил Роуд. За последен път беше там няколко години по-късно — вече като офицер в специалните части, съвсем различен човек от неопитния младеж, когото бяха изпратили да патрулира из ужасните улици с пушка на рамо.

Като член на специалните части беше станал свидетел на последните прояви на Безредиците — период, отнел за четири десетилетия живота на над три хиляди ирландци, а също така и на много британски войници, чиято задача беше да държат под контрол тази взривоопасна ситуация.

Дали изобщо трябваше да бъдат там, беше въпрос, който Бен непрекъснато си задаваше. Но когато край ушите ти свирят куршуми, не можеш да мислиш за политика или етика. Малко след първото му приземяване в Кралската военновъздушна база „Алдъргроув“ като член на новосформирания отряд на специалните части, ракета на ИРА, изстреляна през границата, свали един хеликоптер на британската армия, уби пилота и рани тежко трима войници. Скоро след това двама колеги от взвода на Бен бяха надупчени от куршуми по време на престрелка с ИРА край селцето Капах в окръг Тайрън. После, след броени дни, армията влезе в престрелка с някакви типове, предприели дръзка, но глупава атака срещу местната железопътна гара. Бяха откраднали една тежка картечница и я бяха монтирали в каросерията на пикап. Отрядът на специалните части атакува паркинга пред някаква католическа църква, където хората на ИРА се прехвърляха в предварително подготвен автомобил за бягство. Кратката, но кръвопролитна престрелка остави след себе си шест трупа, а Бен получи първото си сериозно нараняване.

И се започна. Чак до официалното примирие през 1997 г. Белфаст и околностите му бяха арена на безброй наказателни и контранаказателни акции, бомбени атаки и побоища, засади и убийства.

Ето защо Бен бе стигнал до заключението, че едва ли би искал да се върне точно в тази част на света. Но въпреки това беше тук и натискаше педала по посока на столицата, задминавайки всичко, което настигаше. Чистачките бяха включени на максимум, за да се справят с дъжда. Измина сто и десетте километра от Дери за по-малко от час, спирайки само да зареди, да се натъпче с кафе и да погълне поредния сандвич, предлаган в крайпътните заведения.

Още с навлизането си в града Бен обърна внимание на факта, че въпреки годините на мир и спокойствие по мокрите от дъжда улици се виждаха многобройните маркери на омразата, разделящи местното общество. Пътят, по който се придвижваше, го изведе до една от някогашните „линии на примирието“, обозначена с огромни кълба бодлива тел и укрепени портали, разделящи воюващите групи.

Това беше нещо като ирландски вариант на апартейда, тяхна собствена Берлинска стена. От стълбовете на уличните лампи в протестантските квартали висяха клюмнали под дъжда британски знамена, а в районите на католиците преобладаваха зелено-бяло-златистите трикольори на Ирландия. Страхът продължаваше да се усеща както някога. Липсваха единствено военните ленд ровъри, бронираните БТР-и и укрепените пропускателни пунктове, които преди години бяха най-голямата забележителност на града и околностите му.

Бен знаеше, че повечето от местните жители правят всичко възможно да обърнат гръб на миналото. Но много неща отказваха да се променят и си оставаха същите. Някои неща просто не можеха да се променят.

По обед успя да паркира срещу един пъб, наречен „Спининг Джени“, в западната част на града, една от крепостите на католицизма. Имаше причина да бъде тук. Преди време в това заведение се бяха събирали някои от най-твърдите привърженици на ИРА. На пръв поглед положението изглеждаше същото, без никакви промени.

Той остана зад волана, измъкна телефона си и набра номера на Амал. Насреща обаче не вдигнаха и той остави съобщение, в което споменаваше, че е попаднал на следа и скоро пак ще му се обади. Нямаше смисъл Амал да знае, че въпросната следа води към хладнокръвен убиец на ИРА, който наскоро беше ликвидирал стар враг и по всичко личеше, че е в състояние да направи още куп поразии.

Изпрати съобщението, а след това влезе в интернет и потърси допълнителна информация за Фъргъс Дойл. От сведенията в мрежата стигна до заключението, че този човек беше стигнал върха на престъпната си кариера някъде през 1983 г., пет години след смъртта на брат си. Бунзи се оказа прав: престъпленията на „Касапите от Шанкил“, бандата лоялистки гангстери, отговорна за десетките убийства на невинни католици през 70-те и началото на 80-те, трудно можеха да се нарекат по-диви и кръвожадни от касапницата и жестокостите, приписвани на Дойл и неговите последователи.

Но докато „Касапите от Шанкил“ се оказаха достатъчно глупави или откровено тъпи, за да позволят да бъдат проследени и заловени един по един, да бъдат застреляни или хвърлени в затвора, Дойл беше успял да оцелее през всичките тези години. В началото на 90-те мрачната му популярност постепенно се стопи и изчезна. Дори в средите на терористите важеше правилото, според което всеки има своите петнайсет минути слава, преди да потъне в небитието.

Бен разгледа внимателно всички снимки, публикувани в мрежата. Приключи с тях едва когато беше абсолютно уверен, че ще познае от пръв поглед това грозно, подло и разкривено лице дори при наличието на бръчки и увиснала кожа, характерни за възрастта му днес — разбира се, ако все още беше жив. Очите на Фъргъс Дойл излъчваха злоба. Бен познаваше достатъчно добре тъмната страна на света, за да бъде сигурен в това, което злите мъже могат да направят на жените, попаднали в лапите им. Трофеи за лично забавление, пребити и многократно изнасилвани, преди да бъдат захвърлени в някоя канавка. Или пък дрогирани до безпомощно състояние, предлагащи тялото си срещу една доза, защото преди това са били продадени на някоя международна банда, занимаваща се с трафик на хора.

Фъргъс Дойл. Пет пари не даваше колко сбръчкано и състарено може да бъде лицето на този престъпник днес. С удоволствие би го надупчил с три куршума, ако не успееше да си върне Брук.

А може би и дори ако успееше.

Той прибра телефона, стисна зъби и направи три дълбоки вдишвания. После отвори вратата, излезе от беемвето, пресече улицата и се насочи към „Спининг Джени“.