Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

6

В околностите на Етрета, крайбрежието на Нормандия, Франция

Бен Хоуп изтегли каяка „Експлорър“ на тясната ивица ситен чакъл, избърса длани в непромокаемия си екип и вдигна глава към стръмната бяла скала. Устните му тръпнеха от солта на студения въздух. Високо в небето грачеха гларуси.

— Е, добре — промърмори той колкото на себе си, толкова и на непристъпната скала. — Да видим от какво си направена.

Неделната утрин и спокойният живот в затънтената френска провинция, която от известно време наричаше свой дом, течаха в типичния си забавен ритъм. До слуха му достигаше камбанният звън на селската църква, разположена на около километър навътре в сушата. Призоваващ на утринната служба онези от местните жители, които вече бяха приключили с късната закуска, почистили домовете и нахранили пилетата си или просто все още се излежаваха в топлите легла.

Бен Хоуп релаксираше по различен начин. Местните хора наричаха бреговата ивица, до която се беше добрал с древния си ленд ровър с каяка на багажника отгоре, Кот д’Албатър, или Алабастровия бряг — вероятно заради тебеширенобелите и обрулени от вятъра скали. През XIX в. много художници бяха пътували до тук, за да ги рисуват, писатели и поети бяха черпили вдъхновение от тях. А днес той възнамеряваше да ги изкачи. Отчасти защото бяха тук, но и защото представата на Бен за удоволствие винаги се беше покривала с предизвикателства, които нормалните хора правят всичко възможно да избягват. А и защото подобни занимания му помагаха да прогони неспокойствието, което го бе обзело.

След като изтегли каяка на сигурно място и направи кратка разгрявка, той намъкна специалните обувки и ръкавици за катерене, щракна колана на малката чантичка около кръста си, застана в подножието на скалата и потърси първото място за захващане. След което замръзна на място от болката, която прониза ръката му.

Двете рани, които беше получил навръх Коледа, вече бяха зараснали. И двете бяха причинени от малък пистолет, 25-и калибър, но дори тези дребни куршуми са в състояние да нанесат ужасни щети, особено ако са изстреляни от близко разстояние. Но Бен беше извадил късмет. Първият само одраска ребрата му, но вторият, попаднал в рамото, доста измъчи хирурга, който го извади.

Днес вече изпитваше само известно сковаване и болки от време на време. И бе прибавил още два белега към колекцията си, натрупана в продължение на двайсетина години. Мъжът с пистолета бе пострадал много по-тежко.

Бен изчака болката да стихне и започна да се катери.

Скалата беше почти отвесна. Придвижването нагоре беше бавно и трудно. Вятърът свиреше в ушите му, а грохотът на прибоя ставаше все по-далечен. Върхът се приближаваше, разстоянието до него се скъсяваше сантиметър по сантиметър. Ръцете му се кръстосваха една върху друга, а болката в рамото постепенно се превръщаше в стимул да продължава нагоре. Тялото му потрепваше от прилив на енергия. Странна, някак болезнена радост изпълваше сърцето му.

Но дори и увиснал на върха на пръстите си на спираща дъха височина, той не успяваше да прогони напълно безпокойството си. Което не беше кой знае каква изненада, тъй като съвсем наскоро беше преживял едно от най-опасните премеждия в живота си. Малко неща можеха да го разтърсят, но когато малко преди Коледа научи, че има отдавна пораснал син, за когото дори не беше подозирал, новината го връхлетя със силата на експресен влак. И все още не можеше да се оправи.

Така и не успя да събере кураж да каже на Брук въпреки десетината разговори по телефона, които проведоха през последните седмици. Сега, когато отново си говореха и мъждукащата надежда да се съберат се бе съживила, Бен много внимаваше да не усложни нещата, добавяйки допълнително напрежение. Беше твърдо убеден, че подходящият момент ще се появи.

Синът му се казваше Джуд Аръндел. До навършването на двайсет години не бе имал причини да се съмнява, че неговите родители са Саймън и Микаела, викарият на селцето Литъл Дентън в Оксфордшър и съпругата му. Саймън го бе отгледал като свое дете, макар да бе знаел, че Джуд се бе появил на бял свят след кратка връзка между Бен и Микаела по времето, когато и тримата бяха студенти в Оксфорд.

Промяната никак не беше лека. Джуд бе научил истината едва след като Саймън и Микаела бяха загинали в жестока автомобилна катастрофа. Самият Бен продължаваше да изпитва огромни трудности с осъзнаването и приемането на неочакваното бащинство, да не говорим за мъката по изгубените си приятели. В същото време Джуд трудно свикваше с мисълта, че целият му досегашен живот е бил една лъжа и че човекът, на когото беше казвал „татко“, изобщо не е бил негов баща. В хода на този процес младежът беше преминал през всички възможни емоции — от пълното отричане и неверие през гнева и омразата, за да стигне в крайна сметка до мрачно примирение.

После, бавно и трудно, между двамата започнаха да се оформят някакви отношения. Не толкова като между баща и син, колкото между приятели и дори братя, единият от които е просто по-голям с двайсетина години. Фактът, че съвсем наскоро Бен беше измъкнал Джуд от лапите на една секретна и безскрупулна държавна структура, наречена „Тримбъл Груп“, която рекетираше Бен с идеята да го използва като наемен убиец, се оказа онова липсващо дотогава звено, което бетонира тяхната дружба.

Първата възможност за сериозен и откровен разговор помежду им се появи в средата на януари, когато Джуд му дойде на гости в старата ферма „Льо Вал“, която Бен беше превърнал в свой дом и място за бизнес. И в която се възстановяваше от раните си. Една от обсъжданите теми беше нарастващото разочарование на Джуд от специалността морска биология, която беше избрал да следва в Университета на Портсмут. Бен, който беше зарязал теологията преди горе-долу двайсет години и често съжаляваше за това, направи всичко възможно да го убеди да завърши следването си.

Джуд изобщо не беше сигурен какво трябва да бъде бъдещето му. На моменти Бен съвсем ясно долавяше у него собствения си неспокоен дух, който му беше докарал големи неприятности на млади години. И искрено съжаляваше, че момчето не беше наследило малко повече от спокойния характер на Микаела.

Но оставяйки тези тревоги настрана, той изпитваше дълбоко удовлетворение от гостуването на Джуд. Когато визитата приключи и той го закара до ферибота в Шербург, Бен осъзна колко мъчно ще му бъде и с какво нетърпение ще очаква следващата им среща.

После се върна към бизнеса. Центърът за тактическо обучение в „Льо Вал“ продължаваше да бъде мечтана цел за хората, пожелали да придобият специалните умения, които се предлагаха там. Умения, които само Бен, неговият бизнес партньор, бившият командос Джеф Декър, и малкият им екип от инструктори можеха да предложат. Никога досега учебната програма в „Льо Вал“ не е била толкова претоварена и този факт правеше малкото му неделно бягство още по-желано.

С последни усилия на уморените си мускули Бен се добра до върха, отпусна се на колене, избърса ръцете си в тревата и надникна надолу. Закотвеният каяк приличаше на малка червена чертичка.

— Е, не беше чак толкова трудно — промърмори на себе си той.

Не беше се задъхал, сърцето му биеше равномерно.

За възрастен човек не съм в чак толкова лоша форма, помисли си той.

Вече не би се обзаложил, че ще изкара „гаденето“ — изключително тежките приемни физически тестове в САС, които беше издържал преди години. Но беше убеден, че все още е в състояние да изпоти здравата два пъти по-младите от него курсанти.

Изправи се, дръпна ципа на чантичката си и извади малка бутилка минерална вода. Разпечата я и отпи няколко глътки. Лекият ветрец рошеше гъстата му руса коса. Колебаеше се дали да се спусне обратно, или да поеме по дългата, но лесна за преодоляване пътека, която щеше да го отведе до брега.

Телефонът иззвъня, преди да вземе решение. Той го включи, очаквайки да чуе гласа на Джеф Декър, който вероятно имаше някакви проблеми.

Не беше Джеф.

— С Бен Хоуп ли разговарям? — попита непознат глас насреща.

Мъжки глас, треперещ, несигурен. Бен имаше чувството, че го е чувал и преди, но не се сещаше къде.

— Кой се обажда? — пожела да узнае той.

Много малко хора разполагаха с този номер.

— Казвам се Амал — отвърна гласът. — Амал Рей. Виждали сме се веднъж, някъде около Коледа. Аз съм съседът на Брук.

Бен си го спомняше много добре. Ако не беше осезаемото напрежение в гласа му, вероятно щеше да подхвърли: „Здрасти, Амал, радвам се да те чуя“. Вместо това сви вежди и не каза нищо.

— С Брук се случи нещо ужасно! — рече Амал.