Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

54

Бен влетя в хижата.

— Брук! — извика той, после млъкна.

Все още не можеше да повярва на очите си. Тя беше облечена с памучна пола като на Канту и скъсана, но старателно зашита с едър бод тениска.

— Бен! — тихо рече тя. — Наистина ли си ти?!

— Оставям ви — обади се с широка усмивка отец Сколи. — Вие двамата имате какво да си кажете.

Старецът безшумно се измъкна навън.

Брук избухна в сълзи. Бен пристъпи към ниското легло, отпусна се на колене и я стисна в прегръдките си.

— Вече си мислех, че никога повече няма да те видя — прошепна той. — Че съм те изгубил завинаги. — Вкопчена в него, тя продължаваше да хлипа. Неговите очи също бяха насълзени. — Обичам те, Брук. Ужасно съжалявам за караниците, които ни разделиха!

— Аз също! — проплака тя.

— Никога повече няма да те оставя сама! Кълна се! Никога, дори за минута!

Ръцете му галеха гърба й, раменете й, косата й. Беше толкова мъничка, толкова слаба! Когато се отдръпна, за да го погледне в очите на светлината на свещта, той забеляза колко изпито и бледо беше лицето й.

— Ти си болна! — прошепна той.

— Бях — отвърна през сълзи тя. — Сега, благодарение на Падриг, се чувствам много по-добре. — Тя докосна лицето му с пръсти. — Божичко, Бен! Все още не мога да повярвам, че това си ти! Че успя да ме откриеш! Как разбра къде съм?

— Това е дълга история. Не бива да се тревожиш за нея. Важното е, че те открих и че си добре!

При спомена за пленничеството тя отново се разхълца.

— Беше ужасно, Бен! Той ме държеше в плен. Абсолютно луд човек. Вземаше ме за друга жена. Нямах друг избор, освен да се опитам да избягам.

— Знам всичко за имението и за пожара в него — кимна Бен. — Знам също и за Рамон Серато и мъртвата му съпруга Алисия.

— Съпруга ли му е била? О, боже! Той я е убил, нали?

— Нека не говорим за това. Серато вече не може да те стигне. Аз съм тук и ще се погрижа за твоята безопасност.

— Сам е мъртва — подсмръкна тя.

Той кимна.

— Бях в Донегал с Амал. Много съжалявам.

— Амал! И той ли е тук?

— Не. У дома си е, в Лондон. Болен е от притеснение. Вярва, че нищо нямаше да ти се случи, ако не е бил той и провалената му пиеса.

— Бедничкият Амал — бледо се усмихна Брук. — Вината изобщо не беше негова.

— Непрекъснато му го повтарям, но той иска да го чуе от теб. Което ще се случи съвсем скоро, защото възнамерявам да те прибера у дома.

— Да, Бен. Върни ме у дома! — прошепна Брук.

Гласът й заглъхна, клепачите й се затвориха, тялото й се отпусна в ръцете му. В първия момент го обзе паника и той понечи да извика отец Сколи, но после си даде сметка, че припадъкът й се дължи на крайно изтощение и умора. Нежно я сложи в леглото, отмести червеникавите кичури от лицето й и леко я целуна по челото.

— Сега си почивай — прошепна той. — Утре сутринта си тръгваме за дома.

 

 

— Абсолютно изключено! — отсече няколко минути по-късно отец Сколи.

Оставил Брук да си почива в лечебницата, Бен го беше открил в близост до колибата на вожда, от вътрешността на която продължаваше да долитат смях и радостни възклицания.

— Не бих искал да проявявам неуважение, отче, но има места, където тя ще получи далеч по-добри грижи, отколкото в джунглата.

— Ухапването на бразилския блуждаещ паяк не е шега — поклати глава свещеникът. — Виждал съм здрави и силни мъже да умират от него в рамките на половин час. Надявам се, че тя не е поела пълна доза отрова. Ако беше, щяхме да открием в джунглата само трупа й. Същевременно реагира на лечението много по-добре, отколкото се надявах, но все още е много слаба. Категорично няма да разреша да бъде местена, да не говорим за дълго и трудно пътуване надолу по реката. Тя се нуждае от поне няколко дни пълна почивка, може би седмица. Едва след това можем да говорим за пътуване.

Бен замълча. Ирландецът беше прав и той отлично го знаеше.

— А и ти самият изглеждаш доста зле — меко добави отец Сколи. — Обзалагам се, че дни наред не си хапнал нищо. Ела с мен, за да решим този проблем.

— Трябва да намеря Нико и Пепе — поклати глава Бен. — Предполагам, че и те са гладни.

— Не се безпокой за тях — отвърна Сколи и кимна към колибата на вожда. — Вече имат всичко, от което се нуждаят. Хайде, ела с мен.

Бен го последва по отъпканата пътека, която водеше към покрайнините на селото и малка хижа, далече от останалите. Тя също беше изградена от кал и преплетени клони, но имаше нещо като веранда и цветна градина, оградена с бели камъни.

— Това е моето убежище — рече отец Сколи и въведе Бен вътре.

Обзавеждането се изчерпваше с матрак за спане и два стола, изсечени от цели дънери. В ъгъла имаше малка кухненска зона с огнище и желязна кука за окачване на съдове над него. Очукан и изподраскан дървен скрин играеше ролята на бюфет.

Свещеникът прехвърли някакво ястие, наподобяващо задушено, от голяма купа в по-малка чиния, а след това подаде на Бен ръчно изработена дървена лъжица.

— Никак не е лошо — увери го той. — А имам и нещо, с което да го прокараш.

От бюфета се появиха две глинени чаши и бутилка с безцветна течност. Отецът отсипа щедри порции от питието.

— Не е точно това, което си правим у дома, но със сигурност ще ни затопли кокалите. Освен това нещо ми нашепва, че в момента се нуждаеш от едно питие. Имал си доста тежък ден, нали?

— И още как — кимна Бен и отпи малка глътка от чашата си. — Охо! Не съм пил домашно уиски, откакто напуснах Галоуей!

— Един приятел в Сан Томас ме снабдява с картофи — засмя се Сколи. — Винаги имам достатъчно запаси в бараката. Значи си живял в Галоуей?

— Аз съм наполовина ирландец — кимна Бен.

— Знаех си, че има нещо добро у теб. Или поне наполовина добро. — Отецът избухна в смях. — Изпий това, за да ти сипя още. Не всеки ден се случва да споделя питието си със сънародник.

— Връщаш ли се изобщо у дома? — попита Бен.

— За последен път го направих преди двайсет и седем години — поклати глава Сколи. — Но кой ли ги брои? Със сигурност не и аз.

— И през цялото време си живял тук, така ли?

— Горе-долу — кимна свещеникът. — Винаги съм мечтал да върша Божията работа.

— А как те приемат сапаки в ролята на мисионер? — любопитно попита Бен.

— През първите петнайсет години ме търпяха, а след това престанаха да ме забелязват. Не им се бъркам в начина на живот, още по-малко пък се опитвам да им чета проповеди. Не е моя работа да налагам чужда религия на тези добри хора. Бог не желае това, сапаки също. Те имат свои божества — горски духове, водни животни. А аз съм тук просто да им служа, както го правя с всички Божи създания, а не да им промивам мозъците.

Очите на Бен се плъзнаха по мизерната обстановка наоколо.

— И май си обърнал гръб на всички удобства в живота — поклати глава той.

— Миналото ми се струва толкова далечно — усмихна се отчето. — Почти не помня онзи Падриг Сколи, който някога служеше в Кралския ирландски…

— Служил си в Кралския ирландски полк? — вдигна вежди Бен.

— В Медицинския корпус на Първи батальон, част от Шестнайсета въздушнопреносима бригада — кимна Сколи.

— Познато ми е. Аз също съм служил в армията.

— Хубава работа! — плесна с ръце Сколи. — Значи двама ирландски бойци си приказват насред джунглата!

— Много далече от дома — въздъхна Бен.

— За теб може би. Но това място отдавна се е превърнало в мой дом.

— Възхищавам се на решението ти да обърнеш гръб на всичко — искрено рече Бен.

— Ако трябва да бъда честен, там не ме задържаше почти нищо — отвърна Сколи и с усмивка добави: — Човек свиква лесно с хубавия живот и лъскавите ферарита… — После лицето му отново стана сериозно. — Но как мога да откажа на Бог, който ми предлага далеч по-възвишени цели?

— Едно време и аз мислех като теб — призна Бен. — Дори мечтаех за духовна кариера. Всъщност понякога все още си мисля за Църквата. Но животът явно има други планове по отношение на мен.

— Никога не е късно да допуснеш Бог в живота си, синко. Той умее да чака.

— Мисля, че в моя случай дори Бог би изгубил търпение — поклати глава Бен.

— Той никога не губи търпение, защото ни обича. Просто трябва да се обърнем към него. Дай да ти сипя още няколко капки.

— Ще взема да свикна — въздъхна Бен, отпи една глътка и добави: — Отче, нямам думи да изразя благодарността си за грижите, които полагаш за Брук.

— Радвам се, че вече е добре — отвърна Сколи. — По едно време треската й беше толкова силна, че се страхувах да се отделя от леглото й. Но имам чувството, че и ти си преживял много, за да стигнеш до нея.

— И така може да се каже — кимна Бен. — Положението й беше много сериозно.

— Няма да те питам нищо. Важното е, че Брук е тук и е в безопасност. Утре ще сляза с лодката до Сан Томас за малко провизии. Ще се върна вдругиден. Така вие двамата ще имате достатъчно време да си поговорите. Само ми обещай, че няма да я уморяваш.

— Ще се грижа добре за нея — отвърна Бен. — Можеш да бъдеш сигурен.