Скот Мариани
Наследството на Армадата (40)

40

На Бен му трябваше не повече от секунда, за да установи, че черепът на историка е счупен при удара в каменните плочи. А в рамките на същата секунда установи и още нещо: не падането го беше убило. Защото никакво падане не може да причини дълбокия срез, който започваше от едното ухо и свършваше до другото. Някой му беше прерязал гърлото, при това съвсем скоро.

После побърза да изгаси запалката, но вече беше късно. Убиецът на Кабеза, скрит някъде горе, беше успял да регистрира присъствието им в църквата.

Тресна изстрел, последван от гръмотевично ехо. За един кратък миг Бен зърна оранжевото пламъче на експлодиралите газове, което освети част от стената и каменното стълбище, водещо до някаква тъмна ниша — вероятно пътя към камбанарията. Нико изкрещя от болка. От каменния под в краката им се разлетяха стотици остри отломки. Бен светкавично го придърпа към стената. Озоваха се точно под позицията на стрелеца и поне временно извън обсега на оръжието му.

— Драскотина, нищо повече — промърмори Нико, притиснал длан към ранената си ръка. — Добре съм.

Но дори в почти непрогледния мрак Бен можеше да види обилната кръв, която бликаше изпод пръстите му. Той свали колана си и бързо го пристегна над раната.

— Притискай здраво и дръж ръката си свита!

Нико внезапно напълни дробовете си с въздух и лицето му се сгърчи. В първия момент Бен реши, че това се дължи на силната болка, но после осъзна, че колумбиецът е видял нещо. Миг по-късно се оказаха в центъра на ослепителен кръг светлина. Той инстинктивно се обърна и вдигна ръка да се предпази. Но преди това успя да зърне две неясни фигури зад светлината на фенерчетата, които се оказаха две. При това монтирани върху дулата на пистолети.

Гълъбът продължаваше да се блъска високо горе, под сводестия таван. После във въздуха прозвуча заплашителен остър глас.

— До стената! — заповяда на испански той. — Ръцете горе!

Бен не помръдна. По каменното стълбище от камбанарията прозвучаха бягащи стъпки. Двамата мъже, които бяха прерязали гърлото на Кабеза и го бяха хвърлили от балкончето, бързаха да се присъединят към приятелите си. Трима. А най-вероятно четирима. Шансовете им се стопяваха за броени секунди.

— Хей, ти! — извика заплашителният глас. — Казах до стената!

Бен успя да различи двете фигури насреща, но чертите им си останаха неясни.

— Какво ще кажеш, Нико? — тихичко подхвърли той, без да сваля очи от нападателите.

— Ще кажа майната им! — свирепо изръмжа колумбиецът.

— И аз бих казал същото — кимна Бен. — Писна ми цял ден да стрелят по мен!

После, с едно-единствено плавно движение, което онези насреща изобщо не успяха да регистрират, той бръкна под якето си и напипа дръжката на мушнатия в колана му револвер. Измъкна го и стреля, без да се прицелва.

Когато откри оръжието в едно от чекмеджетата на скрина в Ла Каталина, той предположи, че Нико е спазарил именно него с онзи наркопласьор в Гранада. По-добре да го имам подръка и да не го използвам, отколкото да го нямам, когато ми потрябва, рече си той и го пъхна под колана на джинсите си.

Магнумът с късо дуло, калибър .44, беше по-скапан и очукан дори от онзи колт, с който се беше сдобил в Белфаст. Ако в барабана му не личаха барутните следи от куршумите, с които Нико беше ликвидирал наемния убиец на Серато, той нямаше да повярва, че изобщо може да гръмне. Но сега оръжието изтрещя като гаубица, а от дулото му излетя бял пламък.

Куршумът улучи в гърдите по-близкия от двамата мъже, който политна и се блъсна в другаря си. Ушите на Бен писнаха. Пистолетът изтропа на плочите, а прикаченото към него фенерче се насочи в стената. Другият мъж изгуби равновесие и лъчът на фенерчето му пробяга по стените на църквата. Бен насочи револвера към подскачащата светлина и натисна спусъка. Светът отново изригна във вулканичен грохот. Дървената дръжка на револвера го блъсна с такава сила, сякаш беше получил кроше от боксьор тежка категория. Вторият нападател падна на една страна, претърколи се и замръзна с разперени крайници.

Нямаше смисъл да проверява дали са мъртви. Оръжие, способно да повали едър дивеч на разстояние няколкостотин метра, беше абсолютно смъртоносно за човек, улучен почти от упор. Без да губи време, Бен се стрелна към по-близкия от изпуснатите пистолети, грабна го и освети каменното стълбище. Тъкмо навреме, за да зърне бягащата фигура, която се шмугна в някаква ниша и изчезна.

В барабана на револвера останаха само два патрона. Пистолетът с фенерчето беше рюгер, следователно пълнителят му побираше осем патрона. Бен се наведе и вдигна другия, а след това се обърна с намерението да го подхвърли на Нико. Но колумбиецът се беше свлякъл до стената, свит на две. Кръвта по плочите беше толкова много, че беше трудно да различи неговата от тази на простреляните нападатели. Лицето на Нико беше бяло като платно.

— Пълен си с изненади, а? — с мъка подхвърли той, заковал очи в магнума в ръцете на Бен.

— Какво ли не крият хората в разни чекмеджета — отвърна Бен и с изненада откри, че почти не чува гласа си. Ушите му продължаваха да пищят от оглушителните експлозии. — Налага се да останеш където си, защото не искам да ми припаднеш в ръцете — добави той и насочи фенерчето към каменните стъпала.

— Вече ти казах, че е само драскотина! — гневно отвърна Нико, но цялото му тяло се разтърси. — Адски боли, мамка му!

— Не е лесно да те прострелят — промърмори Бен и тръгна към стълбището.

Вдигна ударника на магнума в дясната си ръка, а рюгерът остана в лявата, изпълнявайки ролята на фенерче. Откритите стъпала се издигаха на петнайсет-двайсет метра покрай стената и свършваха пред тъмната ниша, от която бяха изхвърлили тялото на мъртвия Кабеза. Тя също беше залята с кръв. Цяла локва, изтекла от прерязаното гърло на професора. Явно горкият човек бе направил опит да се скрие от преследвачите си именно там. Окървавеният нож все още лежеше на пода.

Слухът на Бен бавно започваше да се възвръща. Долови забързаните стъпки на двамата мъже нагоре по стълбата. Нямаха друг избор освен камбанарията, към която водеше и друга, по-пряка, но по-стръмна стълба. Бен хукна нагоре по нея. Фенерчетата на враговете им хвърляха подскачащи светли петна по стените. В един момент лъчите им се кръстосаха, а след това се насочиха надолу към него. Тресна изстрел. Куршумът рикошира в каменната стена, острите като бръснарско ножче отломки се забиха в лицето му.

Бен се прицели с двете оръжия едновременно и натисна спусъците. Огромното затворено помещение се разтърси от оглушителния трясък. Единият от мъжете се свлече и тялото му започна да се търкаля надолу по стълбите. Бен отскочи встрани да го пропусне, а след това продължи преследването. Последният оцелял противник стигна горната площадка и изчезна в някакъв тесен страничен коридор.

Секунда по-късно Бен се добра до площадката и без да губи време, пое след беглеца. После рязко спря, озовал се във вътрешността на камбанарията. Леденият вятър, нахлуващ през тесните процепи в каменната стена, разроши косата му и изсуши потта от челото му. Огледа се, но от противника нямаше никаква следа. На фона на тъмните далечни хълмове се очертаваше огромната бронзова камбана, от която висеше дебело въже. Далече долу потрепваха светлинките на Монтефрио.

Отгоре долетя някакъв шум и Бен вдигна глава. Мъжът бързо се катереше по стъпалата на тясна желязна стълба, водеща към покрива. Беше широкоплещест и як, с мургава кожа и дълго черно палто. Усетил, че е разкрит, той се хвана за стъпалата с лявата ръка, а с дясната изстреля два бързи куршума към Бен.

Първият от тях бръмна на сантиметри от лицето му и прониза ръкава на коженото му яке. Мина толкова близо, че Бен усети топлината му. Вторият изби рюгера от лявата му ръка. Оръжието се превъртя във въздуха и изчезна в пропастта. Бен потърси укритие под камбаната миг преди противникът да стреля за трети път. Куршумът звънна в дебелия метал, камбаната се залюля и издаде мелодичен звук. Лявата ръка на Бен бързо изтръпна от попадението в пистолета. Той внимателно огледа пръстите си. Нямаше кръв, костите не изглеждаха счупени. Напълни дробовете си с въздух, изскочи изпод камбаната и изстреля последния едрокалибрен патрон, останал в барабана на магнума.

В бедрото на мъжа зейна дълбока рана и той изкрещя от болка. Ръцете му изпуснаха желязното стъпало. Тялото му полетя надолу, отскочи от камбаната и се стовари на ръба на площадката. Ако Бен не го беше хванал за палтото, той със сигурност щеше да прелети през ниския парапет. Кръвта изтичаше на тласъци от грозната рана на бедрото му. Но въпреки разкъсаните мускули и жестоката болка той съвсем не беше готов да се предаде без бой. В ръката му проблесна дълъг нож и Бен отскочи назад миг преди острието да го достигне. После, повтаряйки движенията, които беше усвоил при стотици ръкопашни схватки, той светкавично се стрелна напред, изви китката на противника и ножът изтрака на плочите. Мъжът издаде протяжен вой.

— Кой си ти? — изръмжа на испански Бен. — Кой те праща? Серато? — Не пропусна да отбележи пламъчето в очите на мъжа и кимна. — Ясно. Това име ти е познато, нали? А какво е твоето? — Бързо пребърка джобовете на палтото, но не откри нищо. Човекът нямаше нито портфейл, нито документи. Насочи магнума в лицето му. — Остана ми само един патрон, но ще свърши работа — излъга той. — Как се казваш?

— Гутиерес! — изскимтя мъжът. — Армандо Гутиерес.

— Бас държа, че не си тукашен, Армандо — изръмжа Бен. — И сигурно пътуваш много. Да си отскачал напоследък до Ирландия?

— Не знам за какво говориш!

— Не знаеш ли? — застрашително го изгледа Бен и вдигна ударника на револвера. Двойното клик-клик на барабана беше достатъчно, за да развърже езика на всекиго.

— Не бях аз! — изкрещя мъжът. — Кълна се, че не бях аз!

— Какво не си бил?

— Онзи, който отряза ръцете на англичанина! Това беше работа на Брака!

Обзет от сляпа ярост, Бен захвърли револвера, сграбчи Гутиерес за гърлото и го повлече към ръба на площадката.

— Сега ще литнеш, Армандо! — изръмжа той. — А до дъното е доста далече!

— Недей, моля те!

— Къде е жената? — скръцна със зъби Бен.

— Каква жена?

Бен го повлече към ръба. Опря гръб на каменната колона и провеси противника си над пропастта. Вятърът свиреше около тях.

— Не говоря за бедното момиче, което оставихте да гние с куршум в главата в онзи скапан хамбар! — изръмжа той. — Имам предвид другата жена. Името й е Брук, а сега ти ще ми кажеш къде се намира тя. Веднага, още в този миг, или те пускам да полетиш!

Армандо очевидно не искаше да лети, въпреки че съвсем скоро можеше да се пресели на по-добро място благодарение на дълбоката рана в бедрото, от която продължаваше да тече кръв.

— Отведохме я! — отчаяно изкрещя той.

— Къде я отведохте?

— El Capo, той я искаше!

— Шефът? Имаш предвид Серато?

— Да. Серато я искаше.

— А ти се погрижи да му я доставиш, нали? — изръмжа Бен.

Усети как очите му се наливат с кръв. Обземащият го гняв му пречеше да диша в буквалния смисъл на думата.

— Изпълнявах заповед и нищо повече.

— За какво я искаше?

— Не знам.

— Дълго време си се тъпкал с бурито, Армандо. Тежиш като камък и сигурно няма да мога да те удържа.

— Не знам, по дяволите! Моля те!

— А случайно да си я убил, след като шефът е приключил с нея? Или да си я наранил?

— Тя е жива, кълна ти се!

— Жива?! — невярващо промълви Бен и разтърси пленника си толкова силно, че черното палто започна да пропуква по шевовете.

— Спри! Не ме пускай! Жива е, ти казвам! Виждал съм я с очите си!

— Къде? Къде си я виждал?

— В резиденцията на El Capo в Перу! Madre de Dios, не ме пускай!

— Нима вярваш в Бог, Армандо? Ако е така, сигурно знаеш, че мръсните лъжци горят в ада цяла вечност.

— Това е истина! — изкрещя пленникът. — Заклевам се в гроба на майка си, че ти казвам истината!

— В такъв случай последното ти дело на тази земя е несъмнено достойно — кимна Бен. — Кажи това на свети Петър, с когото ще се срещнеш след две секунди. Или по-скоро след пет, защото падането ще бъде доста дълго.

— Не! Моля те!

Бен разхлаби хватката си и яката се изплъзна от пръстите му. С последен вик на ужас Гутиерес полетя от върха на камбанарията, тялото му се превъртя няколко пъти във въздуха и изчезна. Миг по-късно отдолу долетя едно тежко туп и всичко свърши. Бен се изправи на крака и раздвижи изтръпналите си пръсти. После усети погледа на Нико, който стоеше на няколко крачки от него и мълчаливо го наблюдаваше.

— Беше жестоко, човече — подхвърли няколко секунди по-късно колумбиецът.

— А ти какво би направил на мое място? — контрира Бен.

— Какво бих направил ли? Не ти трябва да знаеш!

— Тогава ме разбираш.

— Значи вече сме партньори, а? — усмихна се измъчено Нико.

— Докато не те убият или аз намеря някой по-достоен от теб — кимна Бен. — Как е ръката?

— Кръвта понамаля — промърмори колумбиецът и погледна към разкъсания си ръкав, пристегнат с колана на Бен.

— Имаш избор — или отиваме при местния ветеринар, или ти трябва игла, преди да стигнем до къщата.

— И друг път са ме кърпили — мрачно отвърна Нико.

— Това е добре, защото няма как да се появиш в такова състояние на летището.

— Много ти благодаря, човече. Значи хващаме самолета, а?

Бен кимна.

— С колко души каза, че разполага Серато?

— Предостатъчно — изсумтя Нико.

— Не е нужно да ме придружаваш докрай. Достатъчно е да ми покажеш правилната посока.

— Искаш да го направиш сам? — изгледа го с недоверие колумбиецът. — След всичко, което ти разказах за гадното място?

Бен не отговори.

— Ама ти наистина си шантав, човече! — Нико замълча за миг, после добави: — Значи ставаме двама.

— В такъв случай да тръгваме!