Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

26

Кабинетът на Бътлър се намираше в дъното на приземния етаж. По стените имаше фотографии в рамки, запечатали мигове от различни морски експедиции. На една от тях се виждаше „Трайдънт“, флагманският кораб на „Нептун Марийн Експлорейшън“, заснет от въздуха. До него имаше три снимки на Бътлър на палубата в компанията на Роджър Форсайт и куп ухилени като ученици моряци от екипажа, скупчени около някакъв странен, покрит с раковини предмет — несъмнено поредната безценна находка, извадена от морското дъно.

Онзи Бътлър на снимките нямаше нищо общо с бледия, примирен с поражението човек, който се тръшна на стола зад бюрото.

— Е, добре. Казвай какво искаш.

— Дойдох да поговорим за куфарчето, което работодателят ти е носел заключено на китката си в нощта на отвличането — отвърна Бен и седна на страничната облегалка на дивана, разположен срещу бюрото. — Изглежда, никой не знае какво е имало в него, но аз си помислих, че ти може да имаш някаква представа. Но този въпрос ще го оставим за по-късно, защото сега искам да уточним нещо друго. Нали знаеш какво имам предвид, Бътлър? Започвай да пееш, защото търпението ми се изчерпва.

— Аз… Аз…

— Какво беше? Коне, карти или само дрога и жени?

Бътлър го гледаше опулено. В един момент отвори уста да проговори, после отново я затвори.

— Добре, няма проблем — кимна Бен. — Честно казано, изобщо не ме интересува що за гаден порок те е отвел в болницата и защо си бил на път да продадеш къщата си. Искам да знам откъде дойдоха парите, благодарение на които изведнъж успя да се измъкнеш от тинята.

— Едно… Едно наследство — заекна Бътлър. — Остави ми го вуйчо, който беше много богат…

— Подобен късмет се празнува с шампанско, но ти си предпочел водка и приспивателни — поклати глава Бен. — Някои хора биха намерили това за странно.

— За какъв се мислиш, да те вземат мътните? — изригна Бътлър. — Кой ти дава право да идваш в дома ми и да се ровиш в личните ми дела? — Скочи от мястото си и тръгна към вратата. — Налага се да си тръгнеш, при това веднага!

Бен му препречи пътя, сграбчи го за яката и го запрати обратно на стола.

— Защо не поканим госпожа Бътлър и близнаците и да си поговорим за богатия ти вуйчо? — изръмжа той.

Бътлър зяпна насреща му.

— Истината! — заплашително процеди Бен. — Цялата истина, при това веднага! Иначе ще напуснеш тази стая отново с линейка, но този път няма да се върнеш!

Лицето на Бътлър внезапно се разкриви и той избухна в плач.

— Не трябваше да стане така! — проплака той. — Не трябваше!

— Какво трябваше да стане, Бътлър? — надвеси се над него Бен. — Хайде, говори!

Домакинът се подчини. Бен седеше и слушаше. Обичайната жалка история, гарнирана със съответните оправдания. Плод на неустоимо желание, срещу което няма лек. Дори ужасът от пълен крах не може да го спре. Нито пък срамът от социално или професионално падение. Всичко започнало преди години с няколко невинни завъртания на машинките с изрисувани плодове, за да се стигне до пълно пристрастяване към всичко, предлагащо някакъв вид хазарт. За сметка на семейните спестявания и, естествено, на почти разрушения брак. Продажбата на къщата щяла да бъде последната капка в горчивата чаша.

— Нямаш представа колко бях затънал — изхълца Бътлър. — Изход не се виждаше отникъде. Бях на ръба да загубя всичко, а трябваше да мисля за семейството си — нещо, което прави всеки нормален баща и съпруг. Заклевам се, че не знаех колко много ще пострадат те. Приемах всичко като нормален бизнес. Но защо бях толкова слаб, господи? Защо допуснах толкова много…

— Ако в следващата минута не ми разкажеш какво точно се е случило, ще ти прекърша врата! — мрачно изръмжа Бен.

— Добре, добре, ще ти кажа — вдигна ръце Бътлър. — Но нека да почна отначало. — Избърса сълзите от лицето си и умолително го погледна. — Не всичко беше моя грешка — подсмръкна той. — Искам да кажа, че те поискаха да го купят от Роджър, открито и почтено. Но аз знаех какъв е инат. Те потвърдиха, че категорично е отхвърлил офертата им, независимо от цената, които са били готови да платят.

— За какво?

— За това, което беше в куфарчето — отвърна Бътлър. — Същото, което откри в онова ковчеже…

— Четирийсет секунди! — изръмжа Бен.

— Нека ти обясня, моля те! — проплака Бътлър. — В началото на декември вадехме толкова много неща от „Санта Тереза“, че целият персонал, включително Роджър, помагаше при почистването и подреждането на вещите на борда на „Трайдънт“. Роджър рядко си цапаше ръцете с подобна работа. Но тогава сякаш знаеше, че ковчежето ще бъде там. На практика то представляваше обикновено дървено сандъче, подсилено с метални шини и нещо като печат на капака. Наистина се различаваше от останалите, но и не представляваше нищо особено в сравнение с предметите, които вадехме — някои от тях наистина уникални. Роджър го грабна в момента, в който кранът го вдигна. После се заключи с него в кабинета си и дълго време остана там. Накрая го прибра в личния си сейф.

— Значи нямаш представа какво е имало вътре, така ли?

— Попитах го, но получих уклончив отговор. Но той се държеше така, сякаш сандъчето е по-ценно от всичките извадени вещи, взети заедно. Не го изпускаше от поглед. Обясни, че ще оповести официално откритието си едва след като го проучи в детайли, но вече бил сигурен, че то ще предизвика огромна сензация. Сутринта след срещата с медиите трябваше да отлети за Испания да се види с някакъв известен историк и правителствен консултант. Кълна се, че това е всичко, което знам!

— Кои са те? — попита Бен. — Хората, които се свързаха с теб.

— Малко след като Роджър прибра ковчежето, ми се обади някакъв човек, който се представи само като Смит. Нямах представа откъде е, но не говореше като британец. Каза, че се обръща към мен, защото работя в компанията от много години и отлично познавам Роджър. Сега си давам сметка, че ме бяха проверили обстойно, а вероятно и ме бяха следили, защото… Защото бяха добре запознати с моя проблем.

Бътлър въздъхна и продължи, заковал поглед в нищото:

— Отначало отказах да го взема на сериозно и да разговарям с него. Но той знаеше много както за бизнеса на фирмата, така и за ковчежето. Разбрах, че са сериозни, когато в банковата ми сметка бяха преведени петдесет хиляди паунда. Позвъних в банката и се опитах да разбера откъде са дошли парите. Оказа се, че са преведени от някаква зашифрована офшорна сметка, която не може да бъде проследена. А Смит се обади да ми каже, че в нея ме чака още половин милион, ако…

— Ако им помогнеш да отвлекат и ликвидират приятеля ти Роджър Форсайт — довърши вместо него Бен.

— Заклевам се в децата си, че не беше така! Те казаха, че ги интересува само онова, което е в куфарчето. А аз знаех, че той ще го носи със себе си. Моята задача беше да се обадя на Смит в момента, в който колата потегли. Уговорката беше да откарат Роджър и придружаващите го на някое безопасно място, което да съобщят на полицията веднага след като вземат куфарчето. Никакви оръжия, никакво насилие. Така се разбрахме.

Бен го гледаше с отвращение. Ръцете го сърбяха да сграбчи главата му и да я забие в плота на бюрото. Силно. После да повтори упражнението няколко пъти.

— И ти им повярва, така ли?

— Не можеш да ме накараш да се чувствам по-зле — обяви с безизразен глас Бътлър. — Знам, че не заслужавам и пени от тези пари. Не заслужавам дори да живея. Не само заради Роджър. По моя вина умряха Уоли и Сам. А твоята приятелка… Ужасно съжалявам. Не знам какво друго да кажа… — Той скри лице в дланите си и отчаяно добави: — Рейчъл ме мрази, знаеш… Децата също ме мразят. И са прави. Бих искал да умра.

Чертите на Бен се втвърдиха още повече.

— Спомена, че Форсайт е възнамерявал да се срещне с някакъв експерт, с когото да обсъди съдържанието на куфарчето — подхвърли той.

— Точно така — подсмръкна Бътлър. — Той каза, че Кабеза ще му помогне да научи повече за намереното, преди да го покаже на публиката.

— Кой е Кабеза?

— Хуан Фернандо Кабеза е професор по история. Бивш преподавател в Севилския университет, понастоящем на свободна практика. Специалист по древни ръкописи и документи.

— Защо Форсайт е трябвало да търси историк чак в Испания? Само в Лондон живеят поне петдесет хиляди души със същата професия.

— Защото никой не може да се сравнява с Кабеза в неговата област — отвърна Бътлър. — Той е специалист по история на Хабсбургската династия и периода на испанското владичество над почти цяла Европа. Както и над задокеанските територии през шестнайсети и седемнайсети век. С този период са свързани толкова много потънали съкровища, че често търсехме помощта на Кабеза.

— Каза, че е специалист по древни ръкописи и документи…

— Освен златото и скъпоценните камъни има и други съкровища — поклати глава Бътлър. — Карти, писма, дневници, мемоари с историческо значение, военни заповеди, политически комюникета. Някои от тях с огромна стойност. В онези дни, когато се е налагало документи да се транспортират по море, това най-често се е правело със запечатани с восък сандъчета. Ние сме се натъквали на такива, оцелели на дъното на океана в продължение на векове.

— Значи можем да предположим, че куфарчето е съдържало някакви стари документи, извадени от потъналия кораб?

— Предполагам — кимна Бътлър. — Трябва да е така, след като е замесено името на Кабеза. Но не мога да бъда сигурен, защото, както вече споменах, Роджър отказа да ме запознае с детайлите.

— Но ги е споделил с Кабеза, така ли?

— Може би — сви рамене Бътлър. — Иначе професорът едва ли би се съгласил на среща. С течение на времето той става все по-затворен. Роджър постоянно се оплакваше, че не може да го хване дори по телефона, да не говорим за среща лице в лице. Но има и друг вариант — да му е обещал добро заплащане, но само след като се срещнат и разговарят лично.

Бен се замисли за момент, после попита:

— Къде живее Кабеза?

— Някъде в планините около Малага. Преместил се там, след като напуснал преподавателското си място в университета. За съжаление, не разполагам с точния му адрес.

Бен го изгледа с открито недоверие.

— Заклевам се — добави Бътлър. — Ако знаех, щях да ти кажа.

— Тогава кой знае? Може би Максуел?

— Доколкото ми е известно, единствено Роджър поддържаше връзка с него. И вероятно е имал адреса.

— Къде?

— Във визитника си.

— Къде?

— Ами той го държи… или по-скоро държеше, на бюрото в кабинета си.

— Обличай се — изправи се Бен. — Отиваме с моята кола.

— По това време?

— Да — отсече Бен и домакинът не възрази повече.

Понесоха се към Саутхемптън със скорост, която накара Бътлър да сграбчи дръжката над дясната врата. Централата на компанията се оказа висока сграда от стомана и стъкло, разположена извън града. Имаше изглед към широк участък от брега, а в далечината мигаха светлините на рафинерията „Фоули“.

— Охрана? — попита Бен, когато заковаха пред входа.

— Един пазач, който обикаля през нощта — нервно преглътна Бътлър. — Ами ако започне да задава въпроси?

— Ще му предложиш част от печалбата си на покер — отвърна Бен.

— Не е смешно. Не може ли да почакаме до сутринта?

— Не.

— Ами ако кабинетът на Роджър е заключен?

— Ще го отключим — отсече Бен.

— Не би трябвало да правя това — въздъхна Бътлър.

— Просто си напомняй защо го правиш.

Проникнаха в сградата благодарение на магнитната карта на Бътлър. Озоваха се в просторно фоайе и Бътлър посегна към електрическия ключ на стената. Бен го спря и измъкна от сака си фенерче „Маглайт“.

— Кабинетът на Роджър е на първия етаж — прошепна Бътлър.

Бен насочи тънкия лъч към стената и почти веднага забеляза аварийния изход.

— Натам — кимна той.

Поеха нагоре по тясното стълбище. Стигнаха до първия етаж и излязоха на площадката. В сградата беше студено, но на светлината на фенерчето лицето на Бътлър блестеше от пот.

— Ей там — промърмори той и махна към дъното на тъмния коридор. Няколко крачки по-късно спряха пред вратата и Бътлър натисна бравата. — Заключено, както очаквах.

Бен плъзна длан по гладката повърхност и я освети. Вратата беше изработена от солиден бук.

— Да се махаме — прошепна Бътлър. — Няма как да проникнем вътре.

Бен отстъпи крачка назад, пое дълбоко дъх и нанесе силен ритник на бравата. Рамката се пропука с пронизителен звук, който изпълни коридора. Бен бързо повтори упражнението. Този път вратата рязко се отвори и шумно се заби в стената.

— Исусе Христе! — промърмори Бътлър.

— Остави Исус на мира — изръмжа Бен и тикна фенерчето в ръцете му. — Иди да намериш адресника.

Ако бюрото е заключено, ще се наложи да разбия и него, мрачно си помисли той.

— Не мога да го направя! — неочаквано се запъна Бътлър.

Един намръщен поглед от страна на Бен се оказа достатъчен и Бътлър се шмугна в кабинета. Бен остана в коридора, ослушвайки се за пазача. До слуха му долетяха потракване на вратички, търкане на отворени чекмеджета и шумолене на хартия.

— Открих го! — възкликна минута по-късно Бътлър.

Появи се на прага, притискайки бележник с твърди корици към гърдите си. Бен го грабна и започна да го прелиства под светлината на фенерчето. Скоро стигна на буква „К“ и плъзна показалец по страницата, плътно изписана с неравния почерк на Форсайт. Отметката се оказа някъде в средата: професор Хуан Фернандо Кабеза заедно с испанския адрес, който му трябваше. Той откъсна листа и хвърли бележника на килима.

— Да вървим.

Излязоха навън и Бътлър се насочи към дясната врата на лексуса, но Бен го хвана за китката и го завъртя в обратна посока. Мъжът изскимтя като пребито куче.

— Ще се прибереш пеша — обяви Бен. — Упражнението ще ти се отрази добре.

— А ти какво ще правиш?

— Отивам да посетя Кабеза.

— Не, имах предвид какво ще правиш с мен.

— Зависи до какво ще се добера — отвърна Бен. — Ако Брук е жива и здрава, може би ще успея да забравя за съществуването на малко лайно като теб. — Той заобиколи колата и се насочи към шофьорското място. — Но ако нещо се е случило с нея, най-добре си приготви нова бутилка водка и гледай да се нагълташ с достатъчно хапчета, преди да съм се върнал за теб!

Бътлър благоразумно замълча. Бен затръшна вратата и запали мотора. Лексусът полетя напред. Фигурата на Саймън Бътлър в огледалото бързо се смали и изчезна.